| цветовете на есента в Камикочи |
Като за начало - едно любимо кънтри. Да живее стопа! :) -
https://www.youtube.com/watch?v=hvKyBcCDOB4
06.10.2018
Утрото започна с много дъжд, събрах всичко рано и изтичах до сградата на тоалетните, където метнах палатката да съхне под навеса и зачаках водата по нея да намалее, за да мога да я сгъна без да протече вода в раницата. Чаках до 10:00 като в това време четох и писах, и размишлявах върху нравите японски :) Много ми беше трудно да разгадая как функционира тази страна. До момента ми стана ясно, че японците са като роботчета, които са програмирани да работят за държавата и общото благо, а сякаш не за себе си. Много са дисциплинирани и сериозни, това им се вгражда във възпитанието още от деца. Никъде не можеш да видиш шумни деца например - да крещят по паркове и улици, да се бият, да играят... Някак си много е тиха и скована тази страна. Супер трудно е и да стигнеш до същината на един японец, всичките не свалят маските от лицата си и е направо невъзможно да "пробиеш" тази защита и да разбереш нещо повече за тях като хора, какви са всъщност, за какво мечтаят, какво обичат да правят... Предполагам ако някой европеец се премести да живее в страната, би му било трудно да си намери приятели, с които да е толкова близък, колкото би бил с тези у дома си. Тук сякаш целият живот минава в работа и японците едва ли имат много време за семействата и приятелите си. Интересно ми е дали като другите нации имат нужда да "разпускат" и какво разбират под това разпускане. Никъде не видях пияндурници, наркомани и подобни отрепки, а все трябва да има и черни овце това общество, не може всичките да са еднакви и нацяло програмирани. Интересно ми бе да разпитвам тези, които ме возеха на стоп, но езиковата бариера почти винаги беше сериозна. А каучсърфинг домакини нямаше как да си намеря, понеже рядко имах достъп до нет. Така че не успях да поразпитам много местни относно нравите им и разбиранията за света. Само две нощи гостувах на японци за целия си престой, останалото време спях навън и освен чрез стопа, друга комуникация с местни нямах.
След като събрах палатката почти суха, поех пеш и на стоп в дъжда, надявайки се да ме качи някой и да ме закара на по-сухо място. Хванах много късметлийски далечен стоп - жена за Нагано. Знаеше английски, беше учителка (по японски) и доста образована, сподели че отива да види сестра си в Нагано. Докато слизахме от планините към Кофу, навсякъде валеше, но като наближихме града в ниското, се появи синьо небе.