През Гърция до дома - финал на пътешествието

 

Гледка от самолета някъде над Турция или Иран

 Като за финал, една любима песен - https://youtu.be/OK-NuMth8Fc

 13-17.05.2019

И това пътуване беше на прага на своя край. На 13-ти срещу 14-ти прекарах нощта в голямата грозна "птица". Времето мина само в рев като накрая очите ми просто пресъхнаха. Намирах се в състояние на тотално съкрушение. Изпитвах отвращение към себе си за начина си на придвижване, недоволство към близките си за всичкия зор, който непрекъснато ми даваха да се прибирам, разочарование за всичко, което предстоеше в това пътуване, но така и не се случи... А тогава дори още не знаех, че пътешествията ми окончателно ще приключат по-малко от година по-късно. Сега и да съжалявам за нещо, няма смисъл. И да се надявам някога пак да отида в Азия или да стигна до Полинезия - абсурд.

На летището тихомълком слязох от самолета, минах проверките, взех си багажа и се отправих към изхода. Там ме чакаше посрещач - другарчето, с което пътувахме в Южна Америка. Беше решило да дойде и да ми донесе втория ми чифт сандали, за да не се мъча до вкъщи с нечовешки болезнените стари. Имах рана отдолу на крака заради дупката на подметката. С огромно удовоствие обух другите сандали, но с голяма мъка оставих тези до кофа за боклук, бяха ми служили толкова време, от 2015 до сега, купени от Боливия. Другите ми сандали не бяха чак такива ветерани, имаха зад гърба си само велопътешествието до Нордкап. Зарадвах се да видя другарчето, но настроението ми не беше особено добро. Качихме се на градски транспорт към центъра на Атина, след като другарчето сподели, че от няколко дни вече клошарства около летището, та разучил отлично и какъв транспорт да вземем за центъра. Предпочитах повече да слушам неговите впечатления и разкази, отколкото да говоря. Мислите ми бяха тотално объркани и всичко ми се струваше като пълна каша. Светкавичните местения от една реалност в друга направо ме съсипваха. До вчера къде бях, а днес къде се озовах... Другарчето беше търпеливо и не ме тормозеше да разказвам много, а аз и не можех да реша откъде да започна с разказите. 

Тайланд - последни мигове в Азия

В исторически парк Kamphaeng Phet, храм Phra Non

Reflection - https://youtu.be/RNprQYHenNI

07.05.2019

За втори път в това пътешествие влязох в Тайланд. За разлика от първия обаче, когато имах две прекрасни седмици на разположение да поопозная тази интересна страна, това влизане бележеше края на цялото пътуване и  щеше да е трагично кратко, само няколко светкавично изнизващи се дни. Направо неусетно минаха последните 11 месеца. В предстоящите няколко дни трябваше да открадна колкото мога повече вълнуващи преживявания и красиви места из Тайланд - финалната страна преди пристигането на европейска земя, ако не броим транзитния стоп през Малайзия последния ден.

Първата ми мисия беше да опозная археологическия комплекс Kamphaeng Phet - разкошно място, леко подобно на други исторически съкровища в страната като Аютая и Сукхотай, които посетих при предното влизане. И този път така и не се засякох с краля на кралство Тайланд, но пък срещнах къде по-интересни хорица. Като тайванката Силвия, дошла да живее в Мае Сот - граничния град, в който първо се озовах. След като тя ме взе на стоп и покани да къмпирам в двора на прекрасната си къща, прекарах отлична първа нощ в новата - стара страна и на сутринта бях в пълна готовност за подвизи. Пихме чай и Силвия ме откара до отлично за стоп място, откъдето веднага ме качи друга жена, този път тайландка. Беше страшно мила, покани ме на закуска и ме черпи страхотни вкуснотии. Отбихме се и на крайпътен пазар, от който си купих цяла торба личи - един от любимите ми плодове, които страшно щяха да ми липсват, наред с дуриан, рамбутан, манго, драконов плод, маракуя, салак, дуку и други. Още от сега усещах как ще си мечтая за всичко това у дома и ще гледам плодовете само на снимките си, точейки лиги по клавиатурата. Ех, колко точна беше преценката ми за бъдещето...

Жената пътуваше за Сукхотай, но аз нямаше да ходя там втори път, вече познавах отлично тамошните руини. Сега се целех в по-малко известния и популярен исторически парк Kamphaeng Phet, който също беше "уау!" Тръпнех в очакване да заровя поглед, ум и всички сетива дълбоко в историята, когато хората, сградите, земята, храната и въобще всичко е било все още истинско, непокварено и неомърсено от "прогреса". Стоп с мъж и жена ме откара право на входа на комплекса, до касата за билети. Платих 70 бата и се втурнах да обикалям. Прекарах абсолютно целия останал ден в скитане между руините, комплексът е доста голям и има толкова много сгушени в гората, непопулярни храмчета, до които никой не ходи. Обиколих всичко - както главните и най-посещавани, така и разни незаслужено пренебрегнати уникати, скрити от погледа на посетителите. Нито тежестта на раницата, нито изпепеляващата жега успяха дори да намалят с микро частица ентусиазма ми и усърдието, с което откривах всичко. Приказно беше, не исках никога да свършва. Обзеха ме и криви мисли към края на деня - трябва да се прибирам, пътуването да приключи. Още не можех да го осмисля. 

Мианмар - част 2 - езерото Инле и Златната скала

Жени от племето kayan, извесни на света като жените-жирафи

Anne Paceo - Fables of Shwedagon - https://youtu.be/ih12PSygfz8

03.05.2019

Още от рано поех по улиците на заспалия Nyaungshwe. Използвах утрото за обикаляне на храмове, ступи и притихнали улички. Имах карта на градчето и карах всичко по ред. Когато хората се раздвижиха и пазарът съвсем живна реших, че е време да се насоча към лодките и да започна пазарлъците за днешната ми разходка из езерото. Веднага ме заговориха всевъзможни агенти, личеше си, че тук е туристическо. Не се вързах на офертите от улицата и първо отидох в туристическия инфо център, където ми дадоха карта със забележителностите в езерото и ми обясниха какво може да се види. Тук, след кратък пазарлък, си намерих и лодка с лодкар на цена 18 000 чат (12 долара). Доколкото разбрах това е нормална, дори ниска цена. Някои от посетителите плащат около 25 000, че и нагоре. Има обаче една тънка уловка в цялата работа. Ако човек не знае отлично къде трябва да се спира и какво трябва да се гледа, лодкарят гарантирано ще претупа обещаната като 6 часова разходка, ще пропусне доста от интересните места и ще ви води само по наколните селища със занаяти, където да си купите нещо от изработваните там артикули. Тоест една обиколка на езерото би могла да се превърне в класическа туристическа клопка ако не бъдете информирани, ясни и настойчиви.

Като за начало задължително си вземете картата, кото ще ви дадат в инфоцентъра, на нея са изобразени интересните спирки по трасето. Те не са малко и няма как да се запомнят веднага наизуст, особено с местните им имена. Следете картата и щом забележите, че лодкарят пропуска нещо, му напомняйте за въпросното място и настоявайте, че искате да го видите. В правото си сте, предварително трябва да сте уговорили на кои места ще се спира. Ето местата, които не трябва да пропускате и които са изобразени на картата:

Мианмар - живата Азия - Янгон, Баган и Мандалей

 

Единствен и неповторим Баган

 

Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk

Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място. 

Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество. 

Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)

Филипини - част 2 - шоколадови хълмове и оризови тераси

Шоколадовите хълмове

Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI

13.04.2019

Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.

На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.

Филипини - острови, плажове и терминални несгоди

Незабравим залез на остров Боракай

 

Филипинската версия на песента от саундтрака на новия филм "Рая и последния дракон", който веднага ми стана много любим :) - https://youtu.be/gUxGqtVZmVY

След опознаването на толкова много азиатски държави, все си мислех, че няма какво да ме изненада дотолкова, че да ми докара лека форма на културен шок. Но ето, че имало - Филипините. Няма друга като нея в Азия. Страна на 7107 острова, безкрайни и изумително красиви плажове, 2000 годишни оризови тераси с обща дължина на терасираните зидове по-голяма от Великата китайска стена, уникален за света градски транспорт в лицето на джипнита и триколки, натрапчива латино жилка, пренаселеност до краен предел, бездомници, престъпност, проституция, бързи храни, затлъстели люде, невъобразим брой фериботни връзки, повсеместни насаждения от кокосови палми... Не е лесно да се обхване колорита на Филипините в думи и снимки. Плажовете, например, са такава красота и толкова примамливи, че не се сещам за по-подходяща дестинация за любителите на синьото море и белия пясък, гарнирани с полюшиващи се на слабия бриз идеално накривени кокосови палми. Във Филипинете определено се идва за плажове! Има толкова много и аз видях може би 0,00001 процент от най-красивите. Дали въобще има такива, които да не са красиви... За съжаление не успях да надникна под водата, за което ми е много мъчно, но това е единственият минус в пътуването сам - няма при кого да си оставиш нещата, за да прекараш време в океана. Истината е, че е голям пропуск и нищо не може да го компенсира. 

Малайзия - Борнео - част 2: орангутани, пещери и дългоноси маймуни в Саравак

 

Дългоноси маймуни в национален парк Бако

The Fight Will Be Your Own -  https://youtu.be/IHCMFovgshM 

 

26.03.2019

След краткия, но добре оползотворен престой в султаната Бруней, отново се насочих към Саравак в Малайзия, само че към частта му на запад от Бруней. От границата ме взе семейство за Мири. Слязох на един от разклоните, водещи към големия град, в който определено не исках да ходя, а те продължиха към него. Наблизо имаше огромен супермаркет, от който си накупих много изгодно толкова плодове, колкото нормален човек просто не би могъл да изяде наведнъж, даже и на два пъти. Не само ги изядох (над 2 кг папая, диня, мандарини), но исках и още. До злоупотреби с плодове стигах още по-лесно, когато цените бяха ниски. Не че в България цените на черешите могат да ме спрат да ям по 2-3 кг на ден. Вярно - само това, но пък в количества. 

След като се натъпках до пръсване, ударих джакпот и със стопа. Взе ме чичка с пикап, пътуващ до село, намиращо се до "задния вход" на Национален парк пещерите Ния - следващата ми цел. За късмет той пътуваше до селото и живееше в една от останалите дълги къщи. Беше от етноса ибан и сподели, че е засадил земите си с палми. Не му пукаше за нищо друго, освен че има работници в плантацията и изкарва добри пари, въобще не му мигна окото като му казах, че убива природата. Насочи ме къде е входа на парка, а преди това поразгледах и самата дълга къща. Затвърди се мнението ми, че повече наподобява на гигантски, безкрайно дълъг апартамент, отколкото на къща. Може би защото в моите представи къщата е самостоятелна постройка, а не комунално жилище за цялото село. Благодарение на този човек спестих 20 рингита за входа на парка, от другата му страна се минава само с лодка и щеше да бъде по-трудно да се "хакне". А от тази страна край селото имаше обособена будка за билети, но липсваше човешко присъствие, дали заради дъжда, или по принцип.  

Бруней Дарусалам - земята на един щур султан

 

Джамията Omar Ali Saifuddien и лодка павилион в езерцето в центъра на столицата

 

Earth Song - https://www.youtube.com/watch?v=3F6yS2lCbmA

 Каквото и да се знае и говори за Бруней Дарусалам, докато човек не се озове там да го усети през собствените си сетива, няма как да си го представи. До последно очаквах да видя самозабравила се лъскава фасада като Сингапур и забогатели хора, обсебени от храненето и пазаруването - точно като тези в Сингапур. А то се оказа нещо съвсем различно и доста неочаквано - народ, живеещ в голямата си част скромно, направо бедно и в нищета, а сградите в столицата създават усещането, че посещаваш нещо средно между село и малък провинциален град с няколко лъскави здания и площада. Бруней е известен най-вече със своя султан и неговото богатство, дължащо се на нефтени и газови находища. Допреди време е бил най-богатият човек на света, но е изместен от други понастоящем, всъщност още през 90-те от Бил Гейтс. И все пак остава богат със своите близо 30 милиарда долара. Харчовете му са толкова брутални, че ако беше по-пестелив, може би щеше да се задържи на върха на класацията. Всичко, за което "нормалните" хора биха прахосвали пари ако бяха богати, е и увлечение на султана: коли, от скъпи по-скъпи, самолети, хеликоптери, яхти, имоти по цял свят, жени, развлечения, тържества... Май няма нито едно смислено според моите разбирания нещо, за което този човек да е похарчил пари. Има около 9000 автомобила, сред които възможно най-скъпите в света Ролс Ройс, Ферари, Ламборгини и т.н. Частни самолети със златен интериор, два хеликоптера, огромен дворец за над 1 милиард долара с 1788 стаи. Харем с безчет жени, измежду които актриси и модели, отделно има три законни жени, с две от които е вече разведен. Първата му жена е братовчедка му, за която се жени, когато е на 19 г. при уреден от семейството брак. От нея има шест деца, а общо има 12 деца, от които 5 са вече женени. За сватбите им султанът е прахосал милиони долари. Известно е, че харчи за подстрижка 20 000 долара, а брат му принц Джефри, с когото са били първи другари в разгулния си живот, е рекордьор по джобни пари за харчене за ден - 500 000 долара. Луди фенове на алкохола и партитата, двамата братя са организирали постоянни запои и гуляи, малтретирали са жени и са държали някои от тях принудително, има дори заведени дела срещу тях в САЩ, естествено без резултат.

Малайзия - Борнео: край връх Кинабалу и на гости при келабитите

 

Връх Кинабалу, обвит в облаци и мъгли

 

Келабитска песен на техния език - https://www.youtube.com/watch?v=qWGm-sUHxik

Преди да посетя Борнео, си го представях като онова райско кътче, покрито с гъсти джунгли, пълни с безброй уникални за света растителни и животински видове, което беше описано в учебниците по география и научните трудове на известни биолози. Реалността - както обикновено нищо общо с представите. Непокътнати късчета природа на тази планета вече почти не останаха, а Борнео е едно от най-жестоко осакатените и унищожени до неузнаваемост места в света. Почти нищо не е оцеляло от предишните обитатели на този остров. Горите са поголовно изсечени и заменени с палмови плантации, животните са избити или просто измрели поради липса на местообитания, а миниатюрните парченца джунгла, пръснати из двете провинции на малайзийско Борнео - Саба и Саравак, само напомнят бегло за съществуването на някакъв друг свят преди настоящия. Свят, в който е имало място за всички - джунглата, животните и препитаващите се със събирачество и лов местни. Не мисля, че ако някой от учените, изследвали Борнео в миналото, го види сега, ще може да направи дори лек паралел с онова, което е изследвал. Понастоящем безграничната алчност на правителствата на Малайзия и Индонезия е преобразила напълно този остров. Следата, останала да напомня някогашното му природното многообразие, е във вид на малки, изолирани национални паркове, таксуващи билети за посещение от туристите, дошли да видят руините на Борнео. И лошото е, че повечето идват с представи като моите - за джунгли, зеленина, животни... Все още има живи хора, които си спомнят Борнео такова, каквото е било и би трябвало да бъде, но когато и те умрат, за острова с 15 000 вида растения и над 1500 вида птици, няма да остане дори и спомен. 

Борнео е трети по големина остров в света и е поделен между три държави - Малайзия, Бруней Дарусалам, който притежава съвсем малка площ, както и Индонезия, която държи "огромното парче от баницата". В последната наричат острова Калимантан. Въпреки, че Борнео е далеч от Тайланд, Филипините или Виетнам, димът от жестоките горски пожари, запалени от алчните човеци, решили да разчистват гората за нови плантации, понякога е достигал чак до тези държави. За разлика от скоростно изчезващите животни и растения, човеците се множат постоянно и са минали вече 21 милиона. Исторически погледнато островът е бил обитаем от хора повече от 40 000 години назад. Първите му жители са били близки до аборигените и папуасите, оставили са ни рисунки в пещери, за които се предполага, че са дори на повече от 50 000 години. Тези хорица обаче са били изтикани да живеят в планините от настъпващите по-късно представители на малайските народи, които в момента са над 90% от населението на Борнео. Канибализмът е бил широко разпространен сред някои племена, а доста от тях са били и ловци на глави. Все още близо половината население на острова са анимисти, малко над 20% са мюсюлмани и още по-малък е процента на християните.

Индонезия - част 5 - Сулавеси: на погребален туризъм в Тана Тораджа

Човешки черепи из пещери и скални ниши в Тораджа

 

Now We Are Free - https://www.youtube.com/watch?v=z_7MGy6SaMM

При все това, че в Индонезия всеки остров си имаше своята кукувщина, Сулавеси ги сложи всичките в малкия си джоб. И в някои отношения ми хареса! Тук целият смисъл на живота на хората е дотолкова изтрещял, че ми беше трудно да повярвам в съществуването на такова място на планетата, преди да се озова там. С пълна сила това важи за региона Тана Тораджа, където сякаш всеки миг от живота е посветен на смъртта и се живее само в нейна чест. Освен уникалните къщи тонгконан на местните, строени само от дърво, без никакви пирони и с покриви от бамбук, наподобяващи кораб или гигантско седло, тук голямата атракция са погребалните церемонии и живите мъртъвци. Които, за огромно мое съжаление, биват придружавани от колосални жертвоприношения на животни, основно биволи и свине. Този факт страшно ме озлоби към хората на Тораджа, но не съжалявам, че дойдох, иначе щях да пропусна интересни за мен преживявания с човешки черепи и скелети, към които за разлика от животните (поне късметът ме пожали и не видях нищо убито или убивано), не само не изпитах жал, но и ми беше супер забавно да се мотая в пещери, където отвсякъде изникват такива и се препъвам в тях. Визуалният контакт с мумия в музея на Рантепао съвсем ме очарова, просто усетих някакво облекчение при вида на мъртъвците, защото след всичкото зло, което хората причиняват на природата всеки ден през живота си, накрая пак мрат, гният и се разлагат, превръщат се в мърша не само духовно, каквито са приживе, а и физически. Изпитах успокоение и дори кеф, именно тогава за първи път осъзнах, че всичко човешко в мен си е отишло.

Ако човек отиде на Сулавеси, в никакъв случай не трябва да пропуска Тораджа. Районът е много впечатляващ, красив е откъм природа, има какво да се види по отношение на погребалния туризъм, а хората ми се сториха една идея по-кротки от останалите места в страната. Даже да не сте фенове на човешката смърт, самите скални и пещерни погребални комплекси са много интересни и няма къде другаде да се види подобно нещо. Къщите също кефят на макс, напомниха ми тези на етноса батак на Суматра, но са специални и уникални по свой си начин. 

Индонезия - част 4 - по плажовете на Ломбок

Люлки край плажа на Гили Траванган

Bohemian Rhapsody - https://youtu.be/Odh_m7huLO4

05.03.2019

Слизайки от ферибота първата ми задача бе да намеря офис на Пелни, където да разпитам за точен час на отплаване на кораба за Сулавеси и цена на билета. Знаех само, че по план трябва да отплава на 9-ти, но нищо повече. Свързаха ме по телефона с агент на компанията, понеже се оказа, че офис няма. От него разбрах, че цената на билета е 295 000 рупии, а час на отплаване би трябвало да е 3 следобед на съответната дата. Значи имах почти 5 дни на Ломбок. Като знаех какви бяха предните индонезийски острови, които посетих, не очаквах тук да ми се остава повече дни, че да съжалявам за краткото време. Нещо повече - в рамките на тези 5 дни възнамерявах и да се отбия до сателитните малки островчета, наричани Gili-та (в превод "гили" означава малък остров). Пълните им имена са  Gili Trawangan, Gili Meno и Gili Air. Гилитата представляват три малки острова недалеч от крайбрежието на Ломбок, туристическа дестинация са заради плажовете, гмуркането и въобще екзотиката на топлите води. На територията им са забранени всякакви моторни превозни средства и придвижването става пеша, с колело или файтон, наречен цидомо. Най-големият от трите острова е Гили Траванган, който аз посетих. Той е единственият издигащ се 30 метра над морското ниво, другите нямат никакви хълмчета. Дълъг е 3 км и широк 2 км, плажовете му са бели, красиви и водите - идеални за гмуркане. На острова живеят около 1500 постоянни жители. За съжаление обаче не липсват негативи, никак дори. Гилитата са средище за разпространение и употреба на всякакви наркотични вещества, пълно е с туристи, дошли тук да купонясват по кръчмите и да се друсат. По островите няма полиция и ако загазите, трябва да се обърнете към полицията в Ломбок, макар че само в Траванган мисля, че имаше някакви служители на реда. 

Индонезия - част 3 - заклещване в Бали

Оризови тераси в Jatiluwih

Велико :) - https://www.youtube.com/watch?v=LdH1hSWGFGU

Още през първия ми ден в Бали илюзиите ми за спокойни дни и тихи нощи бяха разбити на пух и прах. Тайничко се надявах, че напускайки мюсюлманска Индонезия в лицето на Ява и Суматра, ще попадна на по-малко шумен, пренаселен и задръстен в трафик остров, но уви - не стана така. Бали е единственият остров в Индонезия, чието население изповядва хиндуизма. Само че е доста различен от този в Индия, храмовете са особени и много впечатляващи, а за мое съжаление надеждата тукашните хинду поклонници да са вегетарианци като индийските си събратя, се стопи моментално - нищо такова няма в балиийския хиндуизъм. В рамките на първите няколко дни на този остров установих основните му негативи и позитиви. Трафикът е безумен, особено в източната му част - милиони моторчета и коли. Според думите на местен Бали притежава третия най-ужасен трафик след Джакарта и Сурабая в страната. Островът е пренаселен до пръсване, тук живеят не само балийци, но покрай туризма е пълно и с пришълци от другите острови, дошли да заработват. Гъмжи от алчни местни и орди туристи като вторите хранят първите и съответно се получават страшно сбъркани представи и изкривявания в ценностната система. Стопът е тегава мисия през повечето време, градски транспорт в градове като столицата Денпасар например няма и ако човек не иска да плаща такси, трябва да го върви целия пеш в кошмарния му трафик. Плажовете на повечето места са неподходящи за посещение, освен ако човек не се наслаждава на тормоза от местни търговци и всякаква измет. На всяка туристическа забележителност, дори на всеки храм, се плаща входна такса от порядъка на 6-7 лв на калпак. Тротоарите из острова са смъртно опасни! На много места има оставени огромни дупки, където ходещият пеш може да пропадне и да се потроши или убие. Освен това са тесни, на места липсващи, а трафикът е страшно интензивен. Локални бунища има доста, но трябва да знаеш къде да търсиш. Тук не са като на другите острови - навсякъде край пътя, а са леко скрити - зад храмове например, по някой склон, или каквото и да е място, където да не се виждат от туристите. 

Индонезия - част 2 - вулкани и храмове из Ява

Бромо в действие

Victory - https://youtu.be/1YG-ZbHzmf8

11.02.2019

Нищо не вещаеше ситуацията на Ява да е по-добра за мен от тази на Суматра. Даже напротив - когато зърнах огромните бетонни сгради на Джакарта, изникващи като призраци в далечината, стомахът ми се сви на топка представяйки си колко ще е трудно да заобиколя всичко това, без да попадна в плен на огромния мегаполис. Населението на Джакарта е около 12 милиона, така че за нищо на света не исках да попадам в този град. Самият остров Ява пък е най-гъсто населеният остров в света. Територията му е малко по-голяма от тази на България, а на него живеят над 150 милиона човечета, огромна част от които по моите лични критерии могат да бъдат определени като безмозъчни, шумни, мръсни и нетърпими. Мнозинството от населението са мюсюлмани, така че присъствието на безброй джамии и ежедневното събуждане с мощния вик на мюезина отново ми беше гарантирано.

На всяка цена трябваше да избягам от Джакарта още преди да вляза в нея. Боби се замисли къде да ме остави, за да хвана пътя за град Богор. Тъкмо се развиделяваше, когато стигнахме сателитен град на 20 км от столицата на име Тангеранг. Слязох там, на разклон, който се предполагаше, че води към Богор. Като поредния близък до чудовището Джакарта град, Богор също не отстъпваше по гигантизъм със своите около 2 милиона население. И все пак беше къде по-добра алтернатива. Възнамерявах не само да мина през него, но и да се отбия да видя ботаническите му градини. Имах голяма нужда от спокойствие сред каквато и да е зеленина и се надявах да го намеря там. 

На въпросния разклон първо ми спряха мъж и жена за Джакарта, отказах стопа. Вторият опит беше късметлийски - взе ме мъж за някъде по пътя към Богор. Говореше добре английски и се канеше съвсем скоро да пътува до Европа. Нарисува ми набързо карта със следващите градове по пътя към Джогджакарта, където принципно целях да отида. Джогджа обаче беше много далеч от тук все още и имах доста път да измина. От мястото, на което ме остави, поех пеш по претрупан с мотори и коли път. Едва успявах да вървя, та какво остава да стопирам. Превозните средства бяха в постоянно задръстване и просто се влачеха. Мислех, че едва ли скоро някой ще спре, но ме опровергаха - взе ме много приятен човек за Богор.

Индонезия - борба за оцеляване на Суматра

 

Каньон Sianok

If Everyone Cared - https://www.youtube.com/watch?v=oRtdNdIGorw

If everyone cared and nobody cried
If everyone loved and nobody lied
If everyone shared and swallowed their pride
Then we'd see the day, when nobody died

 

Индонезия в представите ми, формирани от учебници по география, книги и интернет ресурс, беше зелена, пълна с непроходими джунгли и уникални за света диви животни, странни местни хора с любопитни традиции... или казано накратко - тоталната противоположност на реалната Индонезия в момента, през 2019 г. Абсурдни бяха илюзиите, че въпреки пренаселеността, все още ще видя онази митична страна, която живееше във въображението ми. Е, благодарение на сблъсъка с грозната действителност, тя напълно се изпари. След 47 дни на преобладаваща безсънна агония, възмущение и отвращение от 270-те милиона люде и техните безумия, не остана и следа в съзнанието ми от онази зелена, дива прелест, която толкова жадувах да открия. Като изключим гостоприемството на хората, което беше впечатляващо, всичко останало го усетих като негатив. Опустошена природа... същата история като в Малайзия - поголовна сеч на гората и заменянето й с палмови плантации и оризища. Избити диви животни и останали единици по националните паркове, брутално замърсяване с пластмасови и всякакви други отпадъци, свръх пренаселеност, превръщаща почти всеки миг в страдание... Шум, мръсотия, мизерия, огромни количества хора с празни погледи и сякаш кухи умове, постоянно обгазяване с цигари и безброй искащи да се снимат с посетителя местни... Усетих Индонезия като нечовешки тормоз и през цялото време бързах да видя каквото ми е интересно и да си ходя колкото може по-скоро, преди да загубя и последната си капка търпение.

 

01.02.2019

Големият ден настъпи - непозната за мен страна, която очаквах с вълнение. Още по тъмно събрах багажа и се отправих към пристанището за ферибота. Тъкмо отваряха чакалнята, когато пристигнах. Купих си билет, попитаха ме дали имам изходящ от Индонезия, какъвто си направих фалшив предния ден в едно интернет кафе. Не поискаха да им го покажа, явно утвърдителният отговор беше достатъчен. Обеднях с 33 долара за билета и зачаках да стане 8:45 - час за начало на чек-ин. По някое време се появи един страшно досаден англичанин, който явно по презумпция прие, че щом само ние двамата сме бели туристи на борда, трябва обезателно да разговаряме. Веднага се залепи за мен и започна да ми пречи да пиша, каквото правех преди да се появи. Не спираше да говори празни, никому ненужни приказки - къде бил, къде летял, къде отивал... Даже на опашката за качване на ферито се нареди до мен и продължи да плямпа. Зачудих се как да се отърва от това дрънкало без да стигам до бруталности и обиди, и просто започнах да го игнорирам.

Малайзия - част 2 - джунглата на Таман Негара и красотите на Мелака

 

В национален парк Таман Негара

Cruel World - https://www.youtube.com/watch?v=XJWRqRxE-Bc

 25.01.2019

 Планът ми за днес беше да посетя национален парк Таман Негара откъм северния му вход. За целта трябваше да се добера до Kuala Koh - селището до парка. Първият ми стоп за деня беше странен - трима мъже от не къде да е, а Йордания. Изпаднаха във възторг като им казах, че страната им е много красива и интересна. Отиваха едва на три километра нататък, до друг вход към язовира, но решиха да ме карат още напред. Единият твърдеше, че имало автобусна спирка на пътя и там ще ме оставят, а аз добре знаех, че такова нещо няма, понеже именно от тази посока дойдох вчера. Нямаше нищо в продължение на километри, а те изобщо не познаваха пътя. Освен това пътуваха две коли, в другата се возеха още четирима и заради това, че шофьорът на колата, в която се возех, реши да ме кара още нататък въпреки възраженията ми, другата кола също навъртя излишни километри. Накрая успях да ги убедя, че няма смисъл да продължават, защото има още доста път до Kuala Koh, та ме оставиха, връчвайки ми вода и бисквити с молба да се снимат с мен. След 10-те излишни за тях километри, които минахме с бясно скорост, продължих пеш в по-спокойно темпо. Имаше съвсем малко трафик по този прът, но не след дълго се возех в камион с шофьор индиец, който през целия път записваше гласови съобщения на телефона си и ги пращаше на някого. 

Слязох на разклона към парка, дори последните 16 км преди входа по нищо не намекваха за наличието на джунгла наблизо. Всичко беше в палмови плантации - зловещо, тъжно и смазващо за психиката ми, копнееща да вижда диви животни и непроходими джунгли навсякъде, а човека - само като застрашено от изчезване затворено в клетка в някой "човекопарк" същество, наказано за всичките си безумия и зверщини. Единственото, което ме успокоява в живота ми, е да затворя очи и да си представя именно това. Свят без магистрали, коли, сгради, фабрики, пъплещи навсякъде мъртви души и кухи умове, инсталирани върху два крака, които вече почти не използват за ходене... Свят без разруха, насилие, унищожение. За съжаление обаче с отворените си очи виждам точно това, което не искам да видя. В Малайзия няма метър да минеш без дежурните навсякъде палмови плантации и това още повече нагнетяваше и без това скапаната ми душа, която копнее само да си отиде, за да не вижда, чува и усеща. 

Малайзия - фестивални настроения в Пенанг

Фестивалът Тайпусам

 

Never Give Up - https://www.youtube.com/watch?v=eRdpyDmSBG8

 

При предишното ми посещение на Малайзия, останах с множество приятни впечатления от страната и хората. Тогава ми хареса много повече от Тайланд, явно защото прекарах повече време в опознаване и защото срещнах приятни и интересни хора чрез Каучсърфинг. Десет години назад страната остана в спомените ми като колоритна, вълнуваща и изпълнена с интересни за посещение места, а сега предстоеше това впечатление или да се затвърди, или да се промени. Приятното потвърждение бяха хората, които явно никак не се бяха променили и отново се открояваха с гостоприемство и благоразположеност към странниците. Една неприятната "изненада" обаче ме срази - в Малайзия природата е почти напълно унищожена! Знаех, че нещата отиват на зле, но това, което видях на живо, надмина всичките ми представи за "зле". 

Страната е посякла всичките си гори, дори на Борнео, и са останали само смешно малки бели петна зеленина, обявени за национални паркове. Всяко друго късче земя е заето с палмови плантации, страната е вторият най-голям производител в света с 40% от световния износ, след съседката си Индонезия, която вече държи първото място. Двете страни си приличат не само по религията, езика и гостоприемството на хората, но и по една най-фрапираща за мен особеност - тоталното унищожение на природата, пълната апатия към съдбата на горите и животинските видове, които са уникални за света, особено тези на Борнео. Нито Малайзия, нито Индонезия са пощадили природните си дадености. Изсичат се огромни количества джунгла и всичко бива заменено с палми за добив на палмово масло. Това масло се изнася за Европа, Китай, САЩ... Освен, че е пагубно за природата, това производство съсипва и здравето на хората, тъй като палмовото масло е доста вредно и може да причини редица болести. То е евтин заместител и все по-често се среща във всевъзможни храни, от млечни продукти до сладкиши и подобни. Известната "Нутела" например се прави с палмово масло. В интернет има безчет статии по въпроса за вредата му, за мен лично това не е от значение и ме интересува само проблема с унищожението на природата, а не човешкото здраве. Така че няма да обяснявам повече, само ще кажа, че след това пътуване обявих пълен бойкот на всеки продукт, който съдържа палмово масло, за да не допринасям за унищожението на единствените същества, които обичам. 

Тайланд - част 4 - съкровищата на Аютая и на юг към плажовете

На плаж Railay

 

Fight Song - https://youtu.be/sIkEIJ5Le0Q

16.01.2019

Трафикът от улицата ме разбуди в ранни зори. Полицаите ми дадоха карта и брошури с информация за Лопбури и след като минах през тоалетната, се отправих на път към Аютая - величествената някогашна столица на силно кралство. Била е главен град на Сиам в продължение на 400 години. Срината е до основи в резултат от нашествие на бирманци и от тогава столица е Банкок. За славното минало на града свидетелстват древните храмове, дворци и безчет статуи на Буда, най-запомнящата се от които е главата му, вплетена в корените на огромно дърво. Храм Махатат е мястото, където се намира тази ценна реликва, но видях подобни глави с израснали около тях дървета и на още две места. Аютая е в списъка на ЮНЕСКО и е едно от най-интересните за посещение места в Тайланд. Заедно със Сукхотай, който е бил столица преди нея, трябва непременно да се посети и опознае.

Момче с мотор, работещо в пощите, ме откара до края на Лопбури и ме остави на пътя за Аютая. Следващият стоп беше с момиче и майка й, които ме стовариха право в сърцето на древната столица. По пътя ме черпиха лепкав ориз, бисквита и мляко с какао, така че отметнах и закуската. Бяха много мили, а момичето сподели, че е работела като стюардеса преди и е пътувала доста.

Започнах обиколката на Аютая от централното място, наричано "Острова". Навсякъде имаше езерца, гора, катерички, птички и разходката беше истинско удоволствие. Първата ми спирка беше храм Махатат, който е и главния, най-важен и посещаван храмов комплекс. Тук са се провеждали значими религиозни церемонии и именно тук се намира главата на Буда в основите на дърво. Платих 50 бата за билет и си оставих раницата при пазала. Технически възможно е да се проникне във всички храмове безплатно, но трябва да се прескачат ниски стени, а шансът някой да ви види е доста голям, понеже е оживено наоколо. Аз реших да платя този и следващия - храм Рачабурана, и се промъкнах във всички останали. В него също си оставих раницата при пазача и разглеждах приятно, а през остатъка от деня обикалях с нея на гръб. За храм Tam Karat билетът беше 20 бата, но се промъкнах през едни треви и го посетих нелегално. Някъде измежду руините на древни храмове, попаднах на модерния храм Phra Men, в който дори имаше душове и веднага се възползвах.

Тайланд - част 3 - руини и маймуни в Сукхотай и Лопбури

 

Жител на маймунския град Лопбури

 

 Wild Life - https://www.youtube.com/watch?v=27cE9FvVO1c

 

 14.01.2019 

Цяла нощ се потих в палатката, беше много горещо и изключително оцених възможността за душ на сутринта. Полицаят ми предложи такъв и за кой ли път се зарадвах, че навсякъде в страната има душове, в почти всяка тоалетна. Хората тук много държат да се изкъпят всеки ден и направо не мога да си представя каква смрад би се носила от всеки ако не беше така. 

Още преди 8:00 бях пред първия магазин, даващ колелета под наем. Цената беше страхотна - 1 долар до 18:00, тоест цял ден. Най-хубавото бе, че жената от магазина се съгласи да си оставя раницата при нея и така се спасих от многочасово каране и обикаляне на храмове с едни 15 кила отгоре. Историческият комплекс обхваща голяма територия и над 200 сгради и останки от такива. Храмовете са от няколко различни периода, най-старите са от около 13 век. Целият комплекс е вписан в ЮНЕСКО и е страшно интересен и вълнуващ за хора, които тръпнат във възторг при вида на стари, пропити с история камъни. Мен така ме омагьоса, че не ми се тръгваше въобще. Паркът се състои от няколко отделни зони, храмовете са пръснати на километри разстояние и обикалянето им пеш би отнело поне няколко дни. С колело темпото се ускорява, но за един ден пак не може съвсем всичко да се види, колкото и да се бърза. Има някои отделни храмове, които са отдалечени. Но най-важните и доста от страничните може да се обиколят в рамките на 10 часа. Аз успях да посетя централна, северна, южна, западна и източна група храмове в рамките на 8 часа и 20 минути. Централната група са най-важните и там гъмжи от туристи. Останалите са по-рядко удостоявани с внимание и значително по-спокойни и приятни за разглеждане. Навъртях поне 30 км на колелото, похарчих доста за билети за платените зони (централната и западната - по 100 бата плюс 10 за колелото). По някое време в западната зона ми свърши водата и прекарах дълги часове в смазваща жажда, която не беше достатъчна, за да ме откаже и върне обратно към града. Жегата беше безпощадна и докато се изкачвах по един хълм към красив храм с голяма статуя на Буда, имах усещането, че ще припадна от тотална дехидратация.

Тайланд - част 2 - Чианг Май и наоколо

 

В традиционното село Дой Пуй

Loyal Brave True - https://www.youtube.com/watch?v=G6PZm8vhm6I

 

11.01.2019

На разсъмване събрах лагера бързо и се възползвах от възможността за душ в тоалетната. Въпреки оскъдния сън, дължащ се на силната музика и пиянските крясъци от недалечно заведение, душът с маркуч, който вероятно се ползва за миене на коли, ми подейства освежаващо и се отправих на път с прилив на нови сили. Първият стоп ме отведе до Fang, където ме стовариха в града и походих преди да вдигна палец отново. Взеха ме мъж и жена, с които пътувах дълго по живописния планински път до Chiang Dao - тяхната крайна дестинация. Няколко пъти спираха да оставят или вземат разни неща, а мен ме стовариха на разклона за Chiang Mai. Там отново ми спряха мъж и жена, жената беше толкова зловещо дебела, че имаше огромни трудности да слезе и да се качи обратно в неголямата лека кола, която сякаш се накланяше леко на страната, на която тя седи. Спряхме на една бензиностанция и тя отиде до тоалетна, а в това време наблюдавах минаващите на паркинга хора - доста от тях бяха дебели, не просто добре охранени с някое кило в повече, а наистина дебели. Когато бях в Тайланд през 2009 г., нямам спомен хората да са изглеждали така, понеже все пак са дребни азиатци и дебелеенето не им е в кръвта. Но през последните години страната до такава степен се е насочила към всичкото зло, що идва от Запада, особено към бързите храни, тъпкане с тях и придвижване само с моторни превозни средства, че изобщо не е странна тази тенденция. Жената беше при всички случаи над 100 кг и имаше огромни двигателни трудности, стана ми жал.

Пътят до Чианг Май беше много зелен и красив, имаше природа, на места се виждаха водопади и шосето бе обгърнато в зеленина. Хората ме оставиха съвсем близо до центъра, но тъй като отначало не знаех къде съм, се полутах малко, докато се намеря. За луд късмет попаднах на интернет кафе в една уличка и веднага влязох. Успях да намеря най-евтиния възможен хостел и реших да си запазя легло в него за две вечери, за да мога да разгледам Чианг Май спокойно.

Тайланд - цветя, храмове и други чудеса

Белият храм в Чианг Рай

07.01.2019

Прекарах спокойна нощ на поляната пред военните и полицията. Тръгнах рано сутринта, когато усетих, че хората се раздвижиха. След 4 км ходене за закуска, застанах на стоп в края на града. Хванах късметлийски стоп с пикап за 20 км нататък. Караше го веселяк, който непрекъснато се шегуваше и ми заяви, че тайландците са винаги усмихнати и щастливи хора. Спряхме в заведението на негов приятел да ме почерпи вкусотии за закуска. Приготвиха специално за мен веге сандвичи и салата, хапнах и от любимия ми лепкав ориз, без който направо не виждах живота си още тогава. Сега толкова да ми липсва...

Бяха страшно мили тези хора, засега първите ми впечатления от Тайланд бяха прекрасни. При първото ми посещение през 2009 г не видях нищо от тази страна, направих огромната грешка да се натреса на Пукет и в Бангкок и с това се изчерпа престоят ми. Огромна грешка! Тайланд има толкова много да предложи... уникални места, приятелски настроени местни, автентична атмосфера. Северен Тайланд е тотално различен от южен, като друга държава е на моменти. И хората, и културата се отличават много и веднага се усеща. Северен много ми допадна. Слязох от пикапа на веселяка в неговия град Thoeng. Посетих приятен храм и се разходих из парк със сламени къщички и фигурки на животни. Имаше безплатни и чисти тоалетни. Следващият стоп беше с мъж и жена, оставиха ме на автобусна спирка малко след града като много настояваха да ме карат на автогарата, което с хиляди увещания успях да ги откажа да сторят. До спирката имаше банкомат и реших да изтегля тайландски пари. С ужас установих, че освен банковата такса, която ще си удържи българската банка за тегленето, тайландската също иска да ми вземе 220 бата, което е близо 7 долара и е тотално недопустимо. Явно щях да търся друга банка.