По вода и суша през пет континента - част 2

 

Един от многото прекрасни изгреви на кораба

 

 07.12.2023 

Корабен ден, нищо интересно не се случи днес. Сутринта станах както винаги по тъмно да чакам изгрева на горната палуба. Необятна морска красота, снимах и походих с бързо темпо по дека преди да плъзне народа. После закусих добре, седнах на лаптопа да подреждам снимки и така до 9:30, когато уж трябваше да сляза долу за събиране на паспортите, получих такава бележка, пъхната под вратата. Оказа се обаче, че не дават паспортите, а ги вземат от хората, а моят е вече взет и няма нужда да го давам, така че просто ме отпратиха учтиво. После ходих на презентация с тема построяването на кораба, но беше доста куца - сложили един възрастен човек с много слаб английски да показва диапозитиви с информация. Беше лаишко изпълнение, чак ми дожаля. Нямаше и никакви хора в залата, защото беше на английски. Сигурно ще има същата и на другите пасажерски езици, особено португалски. По обяд се разходих, но за кратко. Горе беше пълно с народ. Корабът гъмжеше основно от пътници бразилци, които постоянно бяха горе по басейните, джакузитата и разните там аниматори ги забавляваха с игри. Доста е посредствено всичко и за хора като мен занимавки почти няма, освен редене на пъзели. Няма нищо интелектуално тук, само игри и забавления. Няма дори библиотека, което наистина ме потресе. 

След като обядвах вкусотии, седнах пак на лаптопа и така почти цял следобед. После ходих да ям парче пица и да пия чай. Разходих се по палубата, гледах за делфини и след залеза отидох да вечерям. След лека вечеря посетих театъра за шоуто тази вечер. Две момчета и две момичета пяха, но като цяло слабо представяне, не са кой знае какви професионалисти. Определено нивото не е високо. Преди шоуто представиха на сцената персонала на кораба и капитана, а тази вечер беше с изискване да си официално облечен, но имаше и други като мен без официални дрехи, които се открояваха на фона на натъкмените дами и господа. Изкъпах се и си легнах, очаквайки с нетърпение да се чуя с мама утре, при пристигане в Тенерифе. 

По вода и суша през пет континента - част 1

 

Витражи в Саграда фамилия, Барселона

 

Това пътуване е следващото в хронологичен ред (2023-24 г.) и по принцип не възнамерявах да го пиша на блога. Всъщност истината е, че последното описано с буса се надявах да е и последното като цяло. Не планирах изобщо да се връщам от тазгодишното пътуване под друга форма, освен като новина, че най-сетне умрях и ме няма в лайняната каца, наречена живот. Но за съжаление не успях да изпълня оригиналния замисъл на пътуването и се върнах уж да помагам на майка ми да се оправяме с битови тъпотии. Така или иначе писането е страшна краста и освен четенето на книги, не мога да седя вкъщи и да не пиша. Затова реших да го започна, пък докъдето стигна преди да сложа окончателен край на окаяното си съществуване. Взех предвид факта, че блогът се чете от доста малък кръг хора (надявам се) и ще апелирам отново да не се разпространява никъде, защото ако скочи  трафикът в статистиките, ще се наложи да спра да пиша. Не искам никой да ме знае, да ме занимава с глупости и да ме тормози. Така че малкото хора тук ако сте качествени, не споделяйте блога ми по социални мрежи и подобни. Не забравяйте, че съм зверски асоциален човек, мизантроп и ми е много гадно някой да се занимава с мен. Реших да пиша за това пътуване, защото именно в него открих двете места на планетата, които ми станаха абсолютно най-любимите и нямаше нищичко там, което да не ми хареса. Двете места, които винаги са ме привличали, винаги са ми били огромна мечта, но нямах възможност да я осъществя. Защото като не си учен и нямаш връзки и пари, няма как да се докопаш до антарктическите експедиции на Пимпирев например. А и като човек, изчел почти всички книги за Антарктида, пуснати на книжния пазар, мога да твърдя, че някой като мен никога не би бил одобрен за българската експедиция, където основни занимавки са социализация и здраво пийване. Понеже моите интереси са насочени само към природата и пингвините, а вкусът на алкохола ми е непознат, не знам какво биха правили с мен там :) 

Да няма къде да се върнеш, когато се върнеш...

 

Една далечна, неизвестна и зашеметяваща красота...

 

 Питам се от доста време един въпрос - къде в България може да се избяга от българия… от улиците, от градовете, от селата, от човешките същества, от шума, от "прогреса", от "цивилизацията", от соларните панели, от изкуствените интелигенти, от "умните" коли, от банковите карти, от "здравните" терористи, от обществото, от робството... Къде може да иде човек и никога, никой да не му дойде на крака да го търси за нещо. Било то двуног изрод, било то робот, или пък дрон, или служители на ВиК, или такива дето ще прокарват поредния път за автомобили, или такива, дето ще копаят ресурсите на клетата майка Земя... Как да си купиш имот някъде супер зачукано високо в планината например като винаги може да ти се появи някой, който да реши да строи до тебе, за да има съсед. Или пък да ти се появи проверка за нелегална постройка, понеже си голям престъпник за майка българия ако си сложиш някой порутен фургон или навес без разрешение. 

Та блъскам си главата от няколко години дали в колонията на Европа робска българия е възможно да се живее извън българия. Защото аз и сега реално съществувам извън държавата, отритвайки с огромно желание "благата" и задълженията към нея, обаче друго си е да няма жив човек около теб, при все това, че толкова много ги мразиш, толкова много ги ненавиждаш, че се чувстваш спокоен само, когато няма абсолютно никого километри наоколо. 

Да, зная, че "българия" се пише с главна буква. На моя блог обаче никога повече няма да бъде изписвана с такава. Защото държавата българия вече не съществува за мен, тя е окончателно паднала под европейско робство и не виждам смисъл да я наричам отделна държава, защото не е. Тя е васална държава, която съществува само на хартия за успокоение на простия и деградирал народ, който я обитава. Във времето, докато ме нямаше и бях на поредното приключение, което се провали не за друго, а защото отново НЕ пукнах, въпреки че имаше всички предпоставки за това, покорната рая дори се е отказала съвсем доброволно от собствената си валута и се е съгласила безпрекословно да бъде ограбена легално и поробена окончателно. Не е случайно, че в българия има поговорка "Преклонена главица сабя не я сече". Любопитно, че корените на тази максима се срещат и в други култури, обаче с противоположен смисъл: "Високо вдигната глава сабя не я достига". Забелязвате ли разликата?! Всъщност като се замисли човек и погледне назад към историята, не се събират особено много годинки, в които наистина е имало България като държава. Винаги е била подчинена на някого, било то Византия, Османската империя, отвратителната Русия, а сега и безскрупулната Европа. Все същия сценарии, все същото до безкрай. Поради липсата на необходимите качества, за да имаш и поддържаш самостоятелна държава, българите винаги се бутат между шамарите при тоя или при оня. С охота приемат някой отвън да ги оправи, някой да ги превъзпита, да ги култивира... В същото време размятат знамена и носии, нагъват шкембе чорба и ракийца, и са големи "българи юнаци". 

Та много е тъжно да се върнеш у дома, където няма дом за теб. Отиваш до магазина и си длъжен да плащаш с чужда валута, сякаш си чужденец в собствената си страна. Гледаш тоталния разпад в града, в който си живял цял един нещастен живот - безчет нови изкопи за нови ужасяващи строежи, все повече и повече таралясници, заели всеки ъгъл и тротоар, недишаем въздух, бетон и асфалт докъдето ти стига погледа... Връщаш се, но няма къде. Да, твоето място зад оградите си е същото, но нищо наоколо не е. Всичко става все по-ужасяващо, все по-безчувствено, все по-чуждо и студено. Всеки квадратен метър е или строеж, или бунище (ако има някаква останала природа, където да си изхвърлят отпадъците). Вече няма вилна зона с малки вилички от соца, китни лозя, джанки и череши, козички и кокошки... Има тонове бетон, огромни палати, нови и нови изкопи, лъскави страшни коли, зли, прости и жестоки човешки същества... 

2026 г. аз все още съществувам като все по-ненормален маргинал тук. Защото продължавам да нямам нищо от нужното, за да съществуваш според нормалните хора - смартфон, хладилник, течаща вода, банкова сметка (за жалост трябваше да си отворя за кратко, пред закриване е), социални мрежи, "здравно" обслужване, отопление през зимата... Но пък имам компютър, котлон и си пера дрехите в пералня все още. А, имам и фотоапарат, и камера, значи все пак имам твърде много по моите собствени стандарти. Сметката ми за ток, засечена в края на миналата година преди да замина, продължаваше да бъде 5 лв. Тук е моментът да спомена, че ако изобщо реша да пиша някакви разкази на блога за отминалите пътувания през 2024-2026, всички суми за бюджета, които пиша към всяка държава, ще бъдат написани само и единствено в български ЛЕВ. Това е единствената валута, в която аз говоря, мисля и пиша. За мен еврото е мръсна валута на поробителя и повече не стои в моята уста и на моя блог. А омразата ми към европейския съюз, която беше изключително силна още през 2007 г., си е все така на място. Само че честно казано българите заслужават много повече моята омраза, защото те и никой друг са си виновни за поевропейчването. Не зная как е по другите градове, но аз откакто се помня, в Хасково се ползва израза " ще го потурчиш", когато говориш за нещо, което ще загубиш или затриеш. Сега спокойно този израз може да се замени с поевропейчвам. 

Ужасно боли да пътуваш и да видиш какво е по света... Навсякъде е свиреп погром на малкото хубаво и истинско. Природата откровено си е заминала. Хората са станали тотални идиоти, неспособни да мислят абсолютно неадекватни зомбита, облъчени от екрани. Само в рамките на моето скапано, късо и осрано съществуване, промените към всичко най-лошо са невъобразими. Природата, градовете, "мисленето" на хората, изкуството, музиката... всичко е зловещо деградирало и се къпе в упадък. Кацата с лайната уж е бездънна, а сякаш се копае още надолу.

Ако срещнете някой мореплавател и той ви каже, че си е взел лодка и плава, защото моретата и океаните са последното останало диво място на планетата, не му вярвайте много - не са. Дори и те вече са съсипани от раковото заболяване, наречено човек. Животът все така продължава да бъде един развъдник за смърт, защото нито хората, нито животните, достигат до ниво на развитие, при което да спрат доброволно да се размножават. Като един страничен наблюдател на живота и света, не мога да не отбележа, че все пак някога, много отдавна, имах някаква надежда, че живите същества ще се опомнят, ще се събудят и просто ще спрат. За да спре и живота, да спре и страданието, и цялото безсмислие също да спре. Но уви, отдавна разбрах, че нищо няма да спре, докато не бъде спряно по насилствен начин...

Още малко красота за цвят...

Дали някой може да познае къде е това...

Един остров - много лица