Монголия - част 2 - красотите около дъждовен Улан Батор

статуята на Чингис Хан недалеч от Улан Батор

Ето я и втората част от разказите за Монголия :) Като за начало, нещо много любимо в комбинация със снимка на едно от любимите ми занимания, когато не пътувам:

https://www.youtube.com/watch?v=NvR9YOpDG4A

When the cold wind is a'calling
And the sky is clear and bright
Misty mountains sing and beckon
Lead me out into the light

I will ride, I will fly
Chase the wind and touch the sky I will fly
Chase the wind and touch the sky

05.09.2018

Въобще не очаквах, че ще се наложи да остана за втора нощувка в хостела, но като видях какво е навън, искрено се радвах, че предната вечер успях да се добера до това място. Цяла нощ проливният дъжд не спря, а на следващия ден продължаваше да вали все така упорито. Всички улици бяха тотално наводнени и в някой райони колите потъваха до нивото на вратите. Температурите рязко паднаха и направо не ми се искаше да си представям какво щеше да е ако бях на палатка през тези два дни...

Цял ден не можеше да се излезе от хостела даже и до магазина, та го прекарах в писане на записки в тетрадката и хапване на топли нудъли и монголски чай. Руснаците бяха решили, че днес ще си тръгват, обаче заради дъжда седяха в хостела до последно - тоест до вечерта. Тъй като момичето, което движеше хостела, го нямаше през целия ден, те се възползваха и не си тръгнаха по обед, както нормално се прави, а до последно седяха на топло, понеже навън беше нетърпимо. Твърдяха, че са изхарчили твърде много пари и не могат да си позволят още една нощувка, затова ще са бездомни по улиците тази нощ. Бяха в много кофти ситуация, понеже заради дъжда не използваха деня, за да се отдалечат от града и да спят на по-приятно място на палатка.

И аз си имах своите проблеми - исках да обикалям монголската столица, а валеше като из ведро. До 3 следобед писах, четох и гледах мъките на руснаците - ходиха до магазина със скъсани дъждобрани, които бяха залепили с тиксо, върнаха се подгизнали с една торба покупки и се заеха да готвят омлети, пържени филии и какво ли още не. Явно доста скоро щяха съвсем да оскотеят при всичкото това угаждане. По едно време излязох до близкото интернет кафе и прекарах следващите 3 часа там, така или иначе абсолютно нищо друго не можеше да се прави.

Като се прибрах вечерта по тъмно, руснаците тъкмо се изнасяха. Дожаля ми за тях, навън беше кошмарно, но собственичката на хостела си беше дошла и нямаше как да останат без да платят за друга нощувка, така че си тръгнаха. Жената беше дошла да изчисти и да пере чаршафи, та си поговорихме, докато тя чакаше пералнята да свърши. Английският й беше отличен, разказа че хостелът бил по идея на сестра й, която я мотивирала да започне някакъв бизнес и помогнала с парите. Засега имало малко, но достатъчно гости, основно чужденци, но сега през зимата щяла повече монголци да очаква. Има малко дете, което по едно време друга жена доведе и остави при нас. Момчето беше супер лигаво и вън от контрол, правеше беля след беля, докопа ми останалите 2 филии хляб и ги изяде като преди това си играеше с тях, бутайки ги в микровълновата фурна. С жената си говорехме доста за местните музикални инструменти morin khuur, тя ми показа интересни видеа на телефона си, записах няколко заглавия на песни (ето това е страхотно: https://www.youtube.com/watch?v=8MLrWgXAOyo) От нея научих и за ансамбъл Tumen Ekh - уникално яки монголски танци и музика, ето видео, тук само свирят, но по принцип имат и танцьори: https://www.youtube.com/watch?v=7VrvoMZsHaM

Много се радвах, че попаднах в тоя хостел, научих все интересни неща и прекарах приятен, макар и дъждовен и не позволяващ никакви дейности навън ден. Жената също така ми обясни, че имало традиционно ястие на име "хош", което се приготвяло и като вегетарианско. Искаше да ме заведе на някакво място да го пробвам, но понеже на другия ден смятах да тръгна рано, а тя беше свободна чак следобед, нямаше как да стане. Тръгна си след като свърши пералнята, а аз си легнах на сухо и топло в леглото и слушах как дъждът навън не спираше, вече май повече от 24 часа.

хостелът е на първи етаж в синьо, с решетките по прозорците :)нудъли с чай и хляб в хостелапакетче монголски чайготовия чай, тоест мляко с малко чай на дъното :)

06.09.2018

Сутринта си направих последни нудъли и чай, събрах всичко и поех в студа към центъра, за да разглеждам каквото мога по-напред. Дъждът бе спрял и се очертаваше облачен и вледеняващ ден. Температурите бяха по-ниски от предните дни, стигнаха 4-5 градуса. Ходех си с всичките дрехи върху себе си. Веднага се запътих към манастира Гандан - главният манастирски комплекс на столицата, в който освен множество интересни сгради, се намира и гигантска статуя на Буда. На главния вход се плаща 4000 тугрик на калпак за билетче, а отстрани има друг вход, на който никой не таксува и може да се влезе без пари. Имаше доста местни, които се молеха, а и немалко туристи.

После се разходих из центъра, отбих се до друг красив, макар и по-малък манастир, а самият център си беше като на всеки голям град - модерен, с много високи сгради, площади, паметници... Направо се чувстваш все едно не си в Монголия, стори ми се супер пренаселено и шумно след всичките дни в степта. Не е лош град, даже е интересен, но си е град. Подочух и, че бил доста опасен, имало много криминално проявени, джебчии и пияни монголци, бедността била сериозна, понеже хората идвали от провинцията в търсене на по-лесен живот и попадали в клопка - липса на работа и място за живеене. Въобще не е за монголците тоя градски задушевен и изтормозващ начин на живот. Блазе на тези, които са го разбрали и си седят в юртите, вместо да се бутат в грозните соц панелки и обезличаването на индивида в огромния град.

Доядя ме, че не успях да посетя манастира Чойджин Лама, който беше затворен и не ме пуснаха да вляза. От един туристически инфоцентър си взех карта на града и след като поразгледах централните улички и сгради, се отправих към спирка на автобус за Налайх, който исках да хвана за излизане от града. Чаках половин час за този рейс фантом като другите хора на спирката допълнително ме объркваха кой автобус трябва да хвана, че този не спирал тук и трябвало да търся друга спирка... Накрая все пак спря и се качих, успявайки да се измъкна от града. Слязох на пътя и почти веднага си хванах стоп с приятен човек до статуята на Чингис хан. Прекарах близо час в района на комплекса без да влизам вътре в основата на статуята, понеже се плащаше 8500 тугрик за посещение. Мястото много ми хареса, но слънцето залезе и трябваше да поемам към национален парк Terelj, където мислех да нощувам.

Още от паркинга на статуята приятен човек ме заговори и предложи да ме откара до разклона към парка, той самият отиваше в Улан Батор. На въпросния разклон нямаше много движение, но не след дълго ме качи местен, отиващ на 2-3 км нататък по пътя. След него ми спря жена, която не говореше никакъв чужд език и се опитваше да разбере къде искам да сляза, а аз само повтарях, че като видя къде е мястото, ще й кажа. Възнамерявах да поема по черен път към скалата костенурка и манастир Ариапал, но за тази цел трябваше да улуча правилния разклон, а това не беше лесна работа без табели и в почти тъмното. Жената спря в крайпътно магазинче да търси човек, който да говори английски, но двете момичета там не говореха, така че продължихме. Като стигнахме до малък разклон, който ми се стори, че е правилния, поисках да сляза. На другия ден разбрах, че е трябвало да сляза на следващия, но и този вършеше работа, макар и с доста повече ходене.

Стана съвсем тъмно, докато се чудех къде да опъна палатката заради силния вятър, който нямаше намерение да утихне с падането на нощта. Качих се до едни скали и я разпънах на тях, надявайки се поне от едната страна да ми пазят завет. Нощта беше доста студена, вятърът не спря, но скалите поне малко ме предпазваха, така че нямаше щети по палатката.

из дъждовен Улан Батор...

в манастир Гандан - главния манастирски комплекс на града

най-важната сграда с гигантска статуя на Буда

интересни предупреждения за джебчии в манастира :)огромната статуя

поклонник в краката й

хиляди малки статуив друга от сградите

портаиз центъра типично по монголски си има юрти :)

велоалеите в града служат само за паркинг на огромните джипове

някой откри ли Чингис Хан :)

до манастира Чойджин Лама, за съжаление беше затворенегати гадните крадци! някой забелязва ли двете липсващи седалки на скъпите колелета!?! централния площад

любим графит :)

манастирски комплекс в града

кино

ето на това викам неочаквана находка в най-месоядната страна :) отстрани имаше вегански ресторант

входът към комплекса с гигантската статуя на Чингис Хан

ето го и него в целия му блясък

околността

как хубаво се отъркалях на тая поляна :))))

войската на хана е готова за бой срещу китайците! :)))и аз ще участвам - заставам рамо до рамо със стрелецасъвършените войни...

нощувка на чудно местенце с гледка

07.09.2018

Гледката от палатката сутринта оправдаваше мъките с вятъра предната вечер. Беше кацнала като орлово гнездо на скалите и доста време прекарах в зяпане на околността и яростно търкаляне по поляната надолу. Дрехите ми позеленяха, а сърцето ми пееше от кеф. Като се понаситих, събрах всичко и тръгнах навътре по черния път в търсене на мистериозния манастир Ариапала и скалата с форма на костенурка. Имаше доста юрти за настаняване на туристи, а явно заради тях имаше и много огради навсякъде, та на два пъти трябваше да заобикалям огромните комплекси. Национален парк Terelj сякаш бе най-туристическото място, поради близостта си със столицата. Самата местност е уникална за Монголия, понеже има горички, а в тях е пълно с цветя и гъби, което доста ме изненада. Много им се радвах, а най-голямата изненада бе едно цвете, което страшно много ми заприлича на еделвайс и можех да се закълна, че е такова. Отъркалях се по две поляни из гората, а по един склон така се улисах в търкаляне, че щях да си разбия тиквата в малка скала най-долу.

След едно леко изкачване по хълмче, най-сетне видях манастира в далечината, както и скалата костенурка в другата посока. Първо се запътих към манастира, който се оказа с билетче 2000 тугрик, влязох все пак. Имаше автобуси с ученици от първите класове, които създаваха голяма суматоха, бяха шумни и ги изчаквах няколко пъти да се отдалечат, но нови идваха. Успях да разгледам всички обекти в манастира, а по пътеката към него изобилстваше от табели с будистки мъдрости, повечето от които прочетох. Мястото беше чудно и ми хареса, на изхода седнах да хапна хляб със сол, че ми беше прималяло от глад, а после се запътих към скалата с форма на костенурка. И тя се оказа туристическа, защото освен хората, имаше няколко грабливи птици, вързани към колове, очевидно за снимки с туристите. Сърцето ме заболя и започна да ме избива на рев, та бързо се махнах от мястото като преди това се качих до една малка пещеричка тип светилище високо в скалата, където местните оставяха пари и вероятно се молеха.

Нататък по пътя веднага хванах интересен стоп. Качиха ме Мей и Джеф - двойка австралийски туристи на тур с шофьор. Джеф беше австралиец, а Мей с азиатски произход, но беше научила английски отлично покрай съпруга си. Шофьорът им беше много приятен, а те двамата искаха да спираме на всяко готино за снимане място, което направи стопът ми с тях повече от прекрасен. Мей особено много се вълнуваше от всичко, видяно край пътя и постоянно искаше паузи за снимки, а Джеф го мързеше да слиза от джипа и снимаше през прозореца с теле обектив. Спряхме до стадо якове, на които ние с Мей много се радвахме, разходихме се и по готин стар мост, а на едно място аз се изкачих по стръмна скала заедно с шофьора, австралийците така и не посмяха. Като стигнахме до главния път за Улан Батор, ме оставиха до голям супермаркет, откъдето си накупих храна за следващите дни и поех на стоп право на юг - към границата с Мордор (Китай). Въобще нямах каквото и да е желание да напускам Монголия и да се връщам там, но времето се разваляше и застудяваше всеки ден, нощем трудно спях заради ниските температури, вятърът ставаше все по-свиреп и явно, че беше време да се ориентирам към по-топли ширини.

Хванах си стоп с лъскав джип, в който пътуваха двама мъже и две момичета, вероятно току що завършили училище, които очевидно движеха с тези двамата, защото имаха скъпа кола и пари. Едното момиче постоянно се навираше в единия, който после разбрах, че е с 15 години по-голям от нея, а другото момиче изглеждаше леко по-скромно и поне не задяваше шофьора. Отвратителна работа, догади ми се, но явно простотията и в Монголия си я има. С тях пътувах до Choir като преди да стигнем града стана тъмно и слязох на произволно място в степта, беше абсолютно голо наоколо. Не духаше вятър, отдалечих се от пътя и си легнах да спя. Имаше доста движение по шосето и се чуваха камиони до късно. Прекарах приятна последна нощ в Монголия, но изживявах огромен стрес от мисълта, че ми предстои ново влизане в Китай. Поплаках си доста преди да заспя, понеже въобще не ми се напускаше страната с най-синьото небе и дивите коне...

по черен път към манастира Ариапала...

гориста местност - голяма рядкост за страната

и каква изненада само! на какво ви прилича това малко съкровище?!

беше пълно с гъби

скалата костенурка, която по-късно посетихчуден камък...манастирът Ариапала отдалечимаше много посетители - все цели класове учениципо пътеката с мъдрости, водеща към манастира"Не използвай ценното си човешко тяло само за ядене и изхождане"

манастирът отблизо

гледка от неговътре

страшна картинка - пленник на човешката алчност и злина!скала със светилищеотгорекъм светилищетохората оставят пари на това място

скалата костенурка

якове на баня

последна нощ в монголската степ, отсреща минава влака

08.09.2018

Ето, че дойде и последният ми ден в Монголия. С тежко сърце събирах лагера сутринта, докато влакът мина недалеч от палатката. Хванах стоп с кола до Choir, от там ме качи човек за градче по-нататък по пътя. Тази част на Монголия бе абсолютна гола степ, пейзажът бе еднообразен в продължение на стотици километри, но все пак красив, макар и без никакви хълмове.

Следващият ми стоп беше с камион с младо момче за шофьор. Не говореше никакъв чужд език и въобще не можехме да се разберем, а по едно време взе да иска пари, че ме е взел, а аз поисках да сляза. Отказа да спре като всеки път щом кажех "спри", въртеше глава отрицателно. Започна да ми набира гняв от това абсурдно държание, уж не спираше под претекст, че нямало отбивка, но подминахме няколко отбивки по и без това лишения от трафик път преди да успея вече почти принудително да го накарам да спре като отворих вратата в движение. Трябваше веднага да сляза преди да обърна опаката си страна и да започна да му изхвърлям вещите през прозореца, първо телефонът му щеше да полети. Слязох в нищото, хапнах една ябълка за разтуха и продължих пеш и на стоп.

Качи ме кола с мъж и жена, въобще не подозирах, че това щеше да е един от най-гадните ми стопове. Жената се оказа страшна напаст! Такова кречетало, което не може 10 секунди да мълчи!!! Никому не пожелавам дори и 5 минутна среща с такова същество, не млъкна и за стотна от секундата и остана пълна мистерия за мен как всъщност си поемаше въздух при всичкото това говорене. Отказваше да проумее, че не разбирам монголски и не спираше да ме бута по рамото, за да й обърна внимание, аз седях на предната седалка до мъжа й, а тя - отзад. Мъжът бе пълната й противоположност, не обелваше дума, само се опита безуспешно да й обясни, че нищо не разбирам от езика им и няма смисъл да ме пита въпрос след въпрос. Колата пък си имаше свой собствен характер - една от особеностите й беше, че не можеше да превключи на 5-та, така че карахме бавно и спирахме често. Много ми дожаля за мъжа. Знам, че е лошо да говоря кофти за хора, които са ме взели на стоп, но тази жена беше отвъд всичко, което може да бъде изтърпяно. За първи път виждам подобно създание и дано да е за последен. Не проумявам как мъжът го търпи това нещо и как още не се е самоубил. Устата й не се затвори дори за миг в продължение на часове.

Когато слязох от колата, имах зверско главоболие и не знаех на кой свят се намирам. Искрено съжалих, че са ме качили. Имаше моменти, в които ми се искаше да я удуша, просто за да я накарам да млъкне. На всичко отгоре като ме оставиха до границата, тя взе, че ми поиска пари. Онемях, по-скоро щях да й платя, ако не ме беше взела. Добре, че не настояваше и си тръгнаха.

Ориентирах се към границата като там военните на пост ме спряха - не можело пеш да се върви. Само с такси можело, старата песен... Отказах да платя такси, така че ми спряха едно и ме качиха на него безплатно. Такситата бяха стари военни джипове. На монголската граница минах бързо, но други военни след нея ме спряха отново от ходенето пеш и ме качиха на ново такси, пак безплатно. На китайската страна горе-долу бързо се развиха нещата, нямаше машина за сканиране на човеци на тази граница, само такава за багаж. След проверките и печата, ме сложиха в трето такси за 50 метра разстояние, след което продължих пеш. Започна сякаш безкрайното ми ходене през граничния китайски град, който сякаш беше гигантски, или поне такъв ми се стори. Сърцето ми се късаше, че напуснах Монголия и седнах край пътя да плача. Не можех да се успокоя и да продължа повече от час.

После тръгнах по пътя с надежда да открия края на града в посока Пекин като питах случайни хора за посоката. Никой не ме разбираше и всеки ме пращаше към автогарата и летището. Всички табели из града бяха на китайски. Някои хора дори се дърпаха и бягаха от мен като се опитах да ги заговоря. Положението беше повече от отчайващо, а когато се стъмни и аз още обикалях хаотично улиците в отчаяни опити да намеря вярната посока, пак ме изби на рев. Леле, колко мразех Китай и присъствието си тук...

Накрая толкова се отчаях, че започнах да стопирам в тъмното в града. Спираха само таксита, никое от което не искаше да ми помогне, а само да ми вземе парите, а като кажех, че отивам към Пекин, всички искаха да ме карат на летището. По едно време ми спря нормална кола, тъкмо си помислих, че човекът отива някъде нататък по пътя, но не - закара ме 200 метра напред по улицата и спря до един блок да ме покаже на приятелите си и да си правят селфита с мен - манията на китайците. Чрез преводача на телефона си разбра, че търся шосето към Пекин и каза, че ще ме закара там. Тъкмо се зарадвах, когато поиска пари. Като казах, че не мога да платя, измъкна рязко раницата ми от колата си и почна да ми маха да си ходя, сякаш ме гонеше като мръсно куче. Отвратих се още повече от тези хора, продължих по улиците в мрака и си тананиках една песен, която винаги ми дава сили в такива моменти - https://www.youtube.com/watch?v=JRfuAukYTKg

Вървях по пътя още поне 2 часа като все не успявах да нацеля посоката, не можех да спра да мисля, че отново се набутах при противните китайци, пак бях на милостта на дребни души, алчни и подигравателни хорица, които ми се смееха на раницата, на телефона, правеха си селфита с мен, след което започваха да се подиграват и да ме гонят като натрапник... зверски много ме отвращаваха и дори не исках да говоря с тях, не исках да стопирам с тях, нищо общо не исках да имам с орките на Мордор... Мислех си за Монголия, която вече толкова много ми липсваше... Минавайки границата сякаш попаднах на друга планета. Нямаше и следа от тишината, птиците, конете... намирах се в грозен китайски град и въобще не знаех накъде да вървя, за да се махна от него.

По някое време явно уцелих вярната посока и поех по пътя към летището, който се оказа и пътя към Пекин и останалия Китай. До последните улични лампи застанах да стопирам. Беше почти полунощ и изкарах голям късмет - спря кола с баща и син монголци, синът говореше английски и се разбрахме къде искам да сляза. Те отиваха до летището и можеха да ме откарат малко нататък по пътя, до място, където да мога да спя в степта. Е, не беше диво, но поне нямаше къщи наблизо и се установих до един черен път, излизащ от главния. От едната страна имаше огради, от другата - не, така че успях да навляза в степта и да разпъна палатката на място, което в момента не се виждаше заради тъмнината, но на сутринта щеше отвсякъде да се вижда. Докато заспивах, слушах тежкия трафик по шосето и си мислех със стегнато сърце, че съм обратно в страната, в която губя не само апетит, но и каквото и да е желание за съществуване... Как щях да се оправям занапред, докато стигна до град Чиндао, откъдето да взема ферибота за Южна Корея - нямах никаква идея... Стомахът ми беше на топка, очите ми - пълни със сълзи. Едва се преборих за няколко часа сън, а на сутринта започна втората порция оцеляване в Мордор...

безкрайната степ в южната част на странатапреди границата с Китай