 |
| уникалните пещери Yungang със скални статуи на Буда |
Преди да отида в Китай през 2008-ма, винаги свързвах страната с един от любимите си филми на Дисни "Мулан". След посещението си там всъщност разбрах колко извънредно трудно й е било на Мулан да бъде това, което е била в това закостеняло и простовато общество, което и тогава си е било такова, каквото е във филма :) И понеже въпреки разочарованието си от Китай, все така обичам Мулан и всичко, свързано с филма, почвам този пост с две любими песни:
https://www.youtube.com/watch?v=tvDyjuaALbQ
...Now I see
That if I were truly to be myself
I would break my fam'ly's heart
That if I were truly to be myself
I would break my fam'ly's heart
И все пак тя избира да бъде себе си :) И открива себе си:
https://www.youtube.com/watch?v=TVcLIfSC4OE
След предната публикация за провинция Синдзян в Китай (две публикации назад), в която споделих директно и откровено мнението и отношението си към Китай и китайците, ще се опитам да вкарам повечко позитивни елементи в тази, а именно посещението на две доста интересни места - пещерите Yungang, пълни с уникални статуи на Буда, както и историческия град от 14-ти век Pingyao. Единственото хубаво нещо на Китай е миналото му и останалите от него паметници на културата. Все пак това е страна с древна история и преди "Мечо Пух" и комунистическата му партия да я превърнат в клоаката, която е в момента, е имало доста будни хора, които са създали архитектурни, културни, творчески и какви ли още не шедьоври. На мен ми се искаше да посетя много подобни места в Китай, даже преди да замина прочетох една книга за забележителностите и си набелязах страхотни места по картите.
Ето да видите колко беше ошарена картата, на която си отбелязах интересни места за посещение в страната още преди да замина на пътуването:
Но в последствие почти всичките отпаднаха поради две причини - безумно скъпите входни такси за всяко едно място и цялостното ми отвращение и лошо усещане при пътуване в тази страна, което ме тласкаше към възможно най-скорошна евакуация от нея. Все пак успях да посетя три от набелязаните места - малко, но от сърце :) За две от тях ще прочетете по-долу и най-вече ще ги видите на снимки. Не мога да оспоря, че каквато и да е страната сега, има какво да се види в нея. И с доста зор преглътнах всички дискомфорти и тежести, за да посетя поне няколко кътчета, които си заслужават.
09.09.2018
Поради дългите часове, прекарани в неуспешни опити да заспя, се успах сутринта и беше абсолютно светло, когато събирах палатката. Доста хора на моторчета минаваха по черния път през степта и спираха да ме зяпат от разстояние. Какво ли си мислеха за това странно същество със зелена палатка в пущинака край пътя... Добре, че никой не скъси дистанцията и не се наложи да обяснявам каквото и да било. Събрах всичко и тръгнах по пътя на стоп и пеша, размишлявайки с носталгия за отминалите дни в Монголия и с ужас за предстоящите в Китай. Придържах се здраво към магистралата и слизах от следващите два стопа веднага щом отбиеха от нея. Не исках да се загубя за нищо на света. Бях на главния път, пресичащ провинция Вътрешна Монголия (китайците си имат своя Монголия) и на него исках да си остана, никакви влизания по градове - най-важното правило за оцеляване в Китай. След първите два стопа, при които нямах никаква комуникация с шофьорите, уцелих такъв стоп, че свят ми се зави - камион, пътуващ право за Qingdao (Циндао)! Именно това беше града, до който трябваше да стигна, за да взема ферибота за Южна Корея. Не зная дали някой, четящ този блог, може да си представи колко голямо изкушение за мен беше да остана в камиона и да сляза в Циндао! Така щях да си спестя толкова много ядове, стресови ситуации, здравословни проблеми, ярост и рев... щях да си сляза в Циндао и веднага да се метна на ферито за Корея. Да, ама не! Инатът често е водеща сила при мен и желанието да стане така, както ми е хрумнало предварително, надделява почти винаги. И понеже все още имах огромен положителен заряд от Монголия реших, че няма да се отказвам нацяло от пътуването в Китай и все пак ще се опитам да видя нещо от него, та поне да оправдая супер скъпата 160 доларова 6 месечна виза, която платих в посолството им в София. И така - напред към провинция Шанси и град Датун, в покрайнините на който се намират уникалните пещери Юнганг.
Слязох от камиона на разклон на магистралата, където пътищата ни се разделяха. В провинция Вътрешна Монголия все още беше красиво и значително по-диво от останалия Китай, но когато влязох в провинция Шанси, всичко се промени... Навлязох в тоталния китайски Ад с всичките му фабрики, гигантски градове и пълна липса на небе и въздух. Не остана и следа от синьото небе. Хванах стоп с двама китайци, които много искаха да ми помогнат и сякаш ме съжалиха, че не говоря изобщо езика и трудно ще се оправя, та ме закараха чак до Датун, въпреки че не отиваха там. Докато гледах как край пътя се редяха фабрика след фабрика и изведнъж заизникваха още и още грозни градове, взе да ме свива корема и стяга сърцето... Вътрешна Монголия и по-неурбанизирания Китай си бяха отишли, влизах право в сърцето на пъкъла... Добре, че пещерите не бяха в самия град Датун и нямаше нужда да минавам през него. Падаха се на 6-7 км от магистралата и слязох на самата отбивка. Хванах успешен стоп с момче и майка му, които ме закараха до самите пещери и ми спестиха доста лутане и губене. Беше ми много нервно като цяло, тъй като изобщо не знаех как ще се оправям с ориентирането занапред.
В Китай има толкова много магистрали, коя от коя по-главни и големи, отделно милиони по-маловажни пътища, цялата държава е една гигантска мрежа от асфалтирани шосета и хаосът е пълен. Хубавото бе, че в провинция Шанси се появиха доста табели на английски с имената на градовете, което беше от огромно значение за оцеляването ми. Смятах да се придържам яростно към възможно най-главната магистрала и да гледам да не ме свалят от нея по никакви други разклони и пътища, иначе щях тотално да се объркам и загубя. С пещерите беше сравнително лесно, понеже бяха встрани от магистралата и запомних точно откъде минахме на отиване, та смятах да се върна по същия път. Като ме оставиха на входа на комплекса, се оказа, че е затворен вече, беше доста късен следобед. Смогът от Датун и останалите населени места наоколо тотално скриваше небето и изглеждаше супер мрачно навсякъде, сякаш времето се разваля. Опитът ми да се вмъкна нелегално без билет през изхода беше осуетен веднага от груб пазач. Знам, че звучи силно като твърдение, но смятам че е технически невъзможно да се вмъкнеш в който и да е китайски туристически обект без билет. За разлика от всички други страни, където на повечето места се влиза по моя си начин сравнително лесно, то в Мордор е направо абсурдно дори да опитваш. Е, аз с ентусиазъм се пробвах, но бързо разбрах, че няма да стане :) Навсякъде има камери, пазачи, огради и какво ли не... изобщо бива си ги китайците да строят затвори и непристъпни туристически обекти. И оградите си ги бива... не се прескачат лесно.
Входният билет за пещерите е 120 юана (30 лв), но аз държах един коз у себе си - фалшива студентска карта, която си направих на компютъра вкъщи :) И ето, че дойде време да влезе в употреба! В Китай ако покажеш международна студентска карта, има отстъпка в билета за доста обекти. За пещерите имаше и билетът стана 15 лв с картата. Не че пак не е скъп, но къде ти 15, къде ти 30 лв като на мен храната и пиенето за 9 дни в страната ми струваха по-малко от 15 лв.
Имаше още една кофти подробност покрай пещерите - бяха си наистина затворени за деня, тоест и с билет нямаше как да проникна... и така дойде драмата със спането. Къде може да се спи в зверски пренаселена и застроена държава като Китай... В нощите, когато не спях в канавките на магистралите, се очертаваше да е доста мъчително да се намери 2 метра място, където никой да не те види, че си легнал. Поразходих се из околността на комплекса, имаше приятни храмове, малка горичка, която беше наистина много малка и през нея минаваха куп пътеки, по които щъкаха работници от близък строеж на сграда. Кофти положение... Като прецених ситуацията, взех добро решение. Скътах се в горичката и седнах на тревата като седях тихичко до тъмно, наблюдавайки дали някой ще мине и ще ме види. Е, минаха поне 10 китаеца, на 20 метра от мен и нито един не ме видя! Тези наистина са роботи!!! Никога нито един човек не се огледа какво има наоколо, върви се право напред и никой не поглежда встрани. Наблюдавах ги през цялото време и сякаш не съществувах в тяхната реалност. Беше ми трудно да повярвам, че се намираме в едно измерение... а може би не. Нито едно от ботчетата не ме забеляза, та като се стъмни си разпънах палатката и се наспах, да не повярваш! И този път не бях в канавката на магистралата, нямаше прахоляк и вибрации, и шум от тежък трафик цяла нощ. А докато разпъвах палатката, изчаквах да минава влак (наблизо
имаше жп линия), за да вдигам шум точно по време на минаването му и да
не се чува как разпъвам палатката и отварям найлонови торбички, понеже
точно над горичката се чуваха гласове и имаше сгради. Та в случай, че
китайците не са глухи, макар да са слепи, не исках да ме чуят и съчетах
разпъването с влака. А на сутринта ни най-малко не ми пукаше дали ще ме
чуят, нощта бе минала успешно и им спах под носовете без да се усетят.
 |
| небето все още е като монголското |
10.09.2018
Вечерта доста размишлявах над това как ако някой не очаква да види нещо на определено място, сякаш ослепява за него и може дори да се спъне в него и да не го забележи. Така например много шофьори, минаващи покрай стопаджия, не го забелязват изобщо, сякаш не е в тяхната реалност и не съществува. А при китайците това е много силно застъпено, понеже те така или иначе нямат развити уменията да мислят, да анализират, да се оглеждат, да търсят... и на всичките места, където спах занапред, никой не забеляза палатката! Какво облекчение ми донесе това откритие само... дори не можете да си представите :)
След като събрах лагера, една жена мина да събира боклуци, нахвърляни из гората, а долу на паркинга се чуваха метлите на чистачите. Разходих се около комплекса докато стана 8:30 и отвориха. Вече имаше заформена огромна опашка от шумни, груби и нагли китайци, които се блъскаха като говеда, сякаш раздаваха безплатни гърнета със злато на касите за билети. Засилих се и аз да си купя билет и за приятна изненада студентската карта ми издейства добра отстъпка, а долу в приземния етаж имаше място за оставяне на багаж, но се плащаше 1 юан и реших, че няма да се възползвам и ще си нося раницата през цялото време. До такава степен беше станала част от мен, че вече въобще не я усещах на гръб, почти винаги разглеждах забележителности с нея и не ми пречеше.
Навалицата в комплекса беше доста по-сериозна от очакваното, на мен ми се струваше, че целият китайски народ се е изсипал днес да гледа пещерите, а то вероятно всеки ден си е така. Преглътнах това и реших, че няма да си развалям малко от приятните емоции заради наличието на орките, опитах се да ги игнорирам напълно. Настроих се на вълна, че всичките многобройни групи от безмозъчни същества с шарени дрешки са просто видения и съществуват в някакво друго измерение, което само в момента виждам, а след малко ще изчезне и ще съм само аз със статуите на Буда, които сякаш ми се усмихваха. :) Тактиката сработи!
Самото място е повече от интересно. Първо се минава през голям храмов комплекс, където някои будисти спират да палят свещи и да се молят, а чак по-нататък започват скалите с пещери и статуи на Буда. Пещерите Юнганг са в списъка на ЮНЕСКО и датират от 5-6-ти век. Наброяват 252 пещери с над 50 000 статуи в тях. Водят се за шедьовър на ранното будистко пещерно изкуство и са наистина много впечатляващи. Статуите варират по степен на запазеност, някои са почти изцяло разрушени и заличени, а други са в доста добро състояние и може да се види за какво изпипване и съвършенство става въпрос. Около някои от тях са издигнати дървени конструкции с цел да се предпазят от атмосферните влияния, особено от замърсения въздух, идващ от Датун и от пустинните бури от Гоби.
Прекарах доста часове в обиколка на всяка възможна пещера, която бе достъпна за посещение. Накрая се отбих и в музея, а като свърших с разглеждането, се заех със стопа обратно към магистралата. Взеха ме двама, отиващи в Датун и добре, че успях да сляза на правилното място и да се включа към магистралата отново. Качиха ме други двама за град Тайюен, с тях пътувах доста време. Смогът бе превзел абсолютно всичко в тази част на Китай, макар да не бяхме в град изобщо, небе не се виждаше. Оставиха ме на бензиностанция преди града, където всички спиращи коли сякаш бяха за Тайюен, та си повисях доста време, до тъмно.
Накрая реших да се кача при едно момче, което както и всички други, спрели преди него, отиваше в огромния град. Просто реших да сляза на мястото за плащане на магистралата преди града и да се прехвърля от другата страна, надявайки се, че откъм града ще идва повече пътуващ на юг трафик. Момчето искаше да ме закара на автогарата, но аз категорично отказах и успях да го накарам да спре на точното място, пресякох огромното претоварено шосе и минах от другата страна на мястото за плащане. Добре, че никой от работниците на касите не се опита да ме спре, а и вече беше почти тъмно. Така и не хванах стоп, стъмни се съвсем и трябваше да си лягам да спя някъде, преди да привлека твърде много внимание към присъствието си на това абсурдно място. Намирах се до самата магистрала, установих се в подобие на горичка, по-скоро храсталаци встрани и се надявах китайците отново да са слепи и да не установят присъствието на странен зелен обект в тъмното. Пелената от смог се простираше навсякъде и вече проявих първи симптоми на отравяне от вдишаното - започнах да кашлям и ме заболя главата. Изкарах кошмарна нощ заради зверския шум и вибрации от тежкия трафик, камионите не спираха дори и за минута. На сутринта имах нов проблем, напълно неочакван - клепачите на очите ми бяха залепнали от новопоявили се жълти гурели и не можех да си отворя изобщо очите без да дърпам двата клепача в противоположни посоки. Направо не можех да повярвам какво се случва - имах възпаление на очите, което не мина следващите дни, даже се влоши (щом излязох от Китай, мигновено изчезна). Смогът просто бе започнал да ме убива бавно и сигурно...
 |
| най-важното за китаеца действие - плюскане! |
 |
| такова множество в 9 сутринта и пред фурните за топъл хляб няма... |
 |
| през храмовете на път към пещерите |
 |
| скалните Буди са навсякъде... |
ежедневното ми меню в Китай, в редките мигове, когато огладнявахв провинция Шанси табелите вече са и на английски - гигантско облекчение!встрани до магистралата, изглежда природно, но шумът от трафика е нетърпим
11.09.2018
Станах рано, колкото и да ми беше трудно заради тоталното недоспиване и неразположението в следствие на "чистия" китайски въздух. Не исках никой да ме види на това място, а и нямах търпение да се махна от него. Смогът направо ме смазваше. Тая страна действително ме погубваше, водата в чешмите не ставаше за пиене и добре, че всеки шофьор, взел ме на стоп, ми връчваше бутилка вода при влизане в колата, та не пукнах от жажда. С храната бях съвсем на "Вие", карах на питки хляб с шарена сол всеки ден, при това когато се сетех да хапна нещо, което обикновено е случваше само сутрин. На обед бе изключено да ям, понеже бях под постоянно напрежение колко далеч ще се придвижа и да не изтърва някой късметлийски стоп, а вечер не смеех да гъкна в палатката и да отварям найлонови торбички с храни, за да не ме чуе някой. Така че всеки ден ядях само сутрин и все по питка хляб. Нацяло нямах апетит в Китай и добре, че останах само 9 дни, последните от които си хапвах доста добре благодарение на готините ми домакини китайки. При един по-дълъг престой в Китай, не ми се мисли какво ще остане от мен при това оскъдно хранене.
Застанах на стоп, след като се опитах да си почистя очите от гурелите с малкото ми останала питейна вода. Не само глад, но и жажда май щеше да има в програмата за днес.
Всеки, който ти спре на стоп в Китай, иска да знае точно къде отиваш и като кажеш дестинацията и той не отива там, въобще няма да се сети да те вземе нататък докъдето отива, макар и да не е точно където ти искаш, а по пътя. Все едно да стопираш от София за Хасково, спира ти кола за Пловдив и шофьорът те пита къде отиваш, казваш Хасково и той ти казва "ааа, не" и отпрашва с мръсна газ. Та в Китай как да обясниш на един бот, който очевидно не може да мисли последователно, а и да мисли изобщо, че за да стигнеш до Хасково, първо трябва да минеш през Пловдив. През този ден доста ми се опънаха нервичките, защото обясненията с шофьорите никак не вървяха, никой не вдяваше, че не е нужно да ме кара до крайната дестинация, а само до разклона за мястото, където отива. В крайна сметка, след доста чакане и разправии, успях да хвана стоп с човек, който пътуваше за някакъв град преди Пиняо и ме остави на мястото за плащане на магистралата. От там пак извадих късмет и ме качи човек, минаващ по магистралата на 3 км от Пиняо, слязох на разклона и с облекчение продължих пеш. Явно щях да успея да посетя и второ място от "списъка", по-рано ми беше напрегнато дали ще сляза на правилния разклон или ще си го подмина и след това определено няма да искам да се връщам обратно. Всичко обаче мина гладко и прекарах целия останал ден в обикаляне на храмове и музеи до припадък.
Първият ми досег със стария град Пиняо (Pingyao) беше в огромния туристически и билетен център, построен извън стария град. По ирония на съдбата първо попаднах там и се излъгах да си купя билет за 65 юана със студентско намаление (цакнах ги все пак поне малко тия жълтури, за мое лично успокоение, иначе е 130 редовния билет :)). Мислех си, че китайците са сложили платен вход на целия стар град и че нищо няма да видя без тоя билет, а то се оказа съвсем друга работата - билетът ти дава право да влезеш в 22 обекта, а самият стар град и разхождането в него си е напълно безплатно. Само за посещението на храмове и къщи музеи е нужен билета. Отначало се повкиснах малко, но после си казах, че всъщност е за добро и ще успея да видя много яки неща благодарение на този билет, който иначе нямаше да си купя в стремеж да спестя тия 16 лв. Всъщност парите си заслужаваха напълно, всичките къщи музеи и храмове бяха супер интересни и накрая въобще не съжалих за инвестицията в емоции и знание.
Истината е, че хубаво си прекарах в Пиняо. На първо време веднага след като си купих билета, оставих раницата в инфоцентъра и цял ден бях като перце без нея. Освен това някои от музеите имаха страхотни гледки към стария град и дори само за гледките си струваше да се купи билета. Всички експонати бяха интересни, побърках се от разглеждане и обикаляне, обходих всичките 22 обекта, два от които бяха временно затворени на посещение. Освен това се убих от ходене по всичките възможни улички, крепостни стени и като територия хич не беше малък този стар град, направо си беше огромен. Имаше и други чужди туристи, всичките на групи явно с организирани екскурзии.
Пиняо е най-цялостно запазения древен град в Китай и е вписан в списъка на ЮНЕСКО. В сегашния си стил е основан и започнал да бъде изграждан през 14-ти век, по време на династии Мин и Цин (14-20 век), а през 19-ти е станал и важен финансов център за Китай. Има много банкерски къщи и търговски улици из града. Градските стени, улиците, жилищата и храмовете в града са запазени добре, като свидетелстват доста точно за традиционната култура на Хан китайците. Най-ранните постройки са изградени преди почти 3000 години, тогавашните градски стени са били от кал. През 12-ти век ги престрояват в каменни и тухлени и тъй като се укрепват постоянно до ден днешен, са запазили оригиналния си стил. Градът е доста автентичен на фона на повечето китайски забележителности, които са жестоко моделирани с тонове бетон и безброй стълбища. Тук атмосферата е запазена и човек наистина се чувства като да е стъпил за момент в един по-истински Китай, макар че смогът... той винаги си е там и те връща в реалността.
За един ден дори не можах да разгледам всичко в града, останаха улици, по които не успях да мина. Централните туристически улички изобилстваха от хора и магазини, сергии с какви ли не лакомства и напитки. За момент дори ми дойде апетит, но не си купих нищо, понеже не смеех. Не знаех от какво са приготвени апетитните шарени сладкиши... току виж имало люспа от змия, перка от акула или телешка мазнина вътре... в Китай съм все пак, тук нищо не се яде без да е щателно проверено няколко пъти, че е вегетарианско. Така и си останах - с гледането на храни и напитки, а късния следобед си хапнах една питка хляб със сол и шепа овесени ядки (купени от Монголия) да не лягам пак на гладно. Върнах се до главния път, след като си взех раницата от билетния център. Чаках на стоп повече от два часа и никой не спря, стана тъмно и беше време да се откажа за днес, явно щеше да се спи до магистралата... отново. Трафикът както винаги бе убийствен и изчаках съвсем да се стъмни преди да се промуша в една дупка в оградата, за да се докопам до малка, мръсна и мизерна горичка, до която имаше запуснато гробище и дузина свраки бяха осрали малкото храсталак, където можех да се скрия. До късно не спираха да крякат, та поне малко заглушаваха нетърпимия шум от трафика, който сякаш минаваше до главата ми... Започна поредната изцеждаща и смазваща нощ в Китай, а на сутринта отново не можех да си отлепя клепачите и се наложи болезнено да ги дърпам, за да си отворя очите. Палатката винаги бе покрита с фин слой прахоляк от "чистия" въздух, дробовете ми вече явно също бяха афектирани, защото сутрин и вечер много кашлях, което особено вечер бе тревожно, за да не ме чуе някой минаващ. А очите ми също го отнасяха жестоко, защото като се видях на огледалото в тоалетните на една бензиностанция, щях да получа удар - целите бяха червени вътре, подути и сълзящи. Китай ме удари по всички показатели, даже ми докара конюнктивит за първи път в живота, ха честито!
Следва продължение...
 |
| към стария град |
 |
| из уникално интересния и красив стар град... |
 |
| улички... |
 |
| гледка от високо |
 |
| мъчения ли бяха да ги опишеш :) |
интересни напитки...сладкиши, които не посмях да пробвам, понеже не зная от какво се правятразни тестени лакомства по сергиитеприиска ми се много да пострелям :)в една от къщите музеи
 |
| много туристически град е Пиняо |
Бюджет за Китай:
Престой - 9 дни, общо похарчени - 149 USD (1063 юана)
+ 160 USD виза за Китай, взета в България
Подробно:
- 275 юана (38 USD) - входни билети за пещерите Yungang, град Pingyaou, "Теракотената армия" край Xian
- 58 юана (8 USD) - храна и напитки
- 50 юана (7 USD) - билет за автобус от магистралата до Weifang около 60-70 км
- 220 юана (31 USD) - пощенски пакет с ценни неща за България
- 460 юана (65 USD) - билет за ферибота от Циндао до Южна Корея
Най-интересното в този бюджет е, че всичко е похарчено за входни билети и ферибот, а за 9 дни имам похарчени 8 долара за храна и напитки. В Китай винаги настъпват едни такива гладни и лишени от апетит времена :)))
Няма коментари:
Публикуване на коментар