Южна Корея - сред дворци и традиции

в двореца Gyeongbokgung

След всички премеждия и разочарования от Китай, очакванията ми за Южна Корея бяха толкова занижени, че настроението ми на ферибота беше като тъмен облак, надвиснал над пълните с пластмасови отпадъци води на Жълто море. Колкото повече приближавахме бреговете на новата страна, толкова повече ме свиваше корема при мисълта за смога, огромните бетонни джунгли, пъплещите навсякъде човечета, непреодолима езикова бариера... и аз, в целия този невъобразим ужас, в недобро здравословно състояние някъде на пътя, кашляйки и чешейки очи, опитвайки се да се евакуирам от държавата колкото може по-скоро... Така започнах да си представям престоя си в Корея и никак не се чувствах добре от мисълта за втори Китай. Тъй като още на ферибота кашлицата ми отшумя и очите ми започнаха да се подобряват рязко, се почувствах достатъчно добре физически, за да успея дори да се ядосам и да ми се скофти много настроението при очакването новата страна да не е с нищо по-различта от старата. Корея никога не ми е била мечтана дестинация, за нея знаех само, че е пренаселена с многолюдна, високо технологична нация, навсякъде е пълно с небостъргачи и свръх модерни чудесии, а природата направо си я няма никаква... При такава генерална представа за страната, не е чудно, че никак не копнеех да се озова в нея, но все пак толкова много исках да избягам от китайската комунистическа лудост, че някъде в най-смелите си мечти, си представях Корея като глътка свеж въздух... Само се надявах да не се озова в ситуацията "от трън, та на глог", а сега като се връщам мисловно назад, не мога да не се скарам на себе си за торбата предразсъдъци, с които акостирах на корейския бряг и никой от които не се доказа като правилен... В последствие така се очаровах и влюбих в Корея, че ми се ревеше като си тръгвах след едва 10 дни престой, оказал се изключително кратък, за да се наслади човек и на 1% от красотите, които страната предлага.

18.09.2018

На ферибота имаше общи душове без четвърта стена отпред, от които реших да се възползвам много рано сутринта, когато всички на борда спяха и нямаше кой да влезе да се къпе. Мисията бе успешна, никой не ме обезпокои. След освежаването седнах да закуся и да попиша още размисли за Китай в тетрадката, а като се съмна, излязох на палубата. Навсякъде се виждаха огромни кораби и островчета, "украсени" от комините на фабрики. При тази гледка направо се вцепених, а като добавим и безкрайния поток от носени по повърхността на водата боклуци, очите ми се насълзиха и сърцето ме стегна. Веднага ме обзеха разрушителни мисли и тежки констатации, че и тук е същото като в Китай и че цялата тази част от света е едно гигантско бунище без въздух и с отровена вода. Действително Жълто море и изобщо океана е пълен с тонове боклук и гледката е ужасяваща, но в Корея поне на сушата са се погрижили да е приятно за окото, а какво се случва с боклука на 50 милиона човечета, мога само да гадая. Поне не го хвърлят в морето, както китайците винаги правят.

За да се доразвали настроението ми, се погрижиха стотиците птицемразци на борда, които започнаха да хвърлят чипс и нудъли на гларусите, прелитащи над кораба. Първо бяха 2-3 птици, после станаха сигурно 100. Жълтурите им хвърляха вредната си храна като пищяха неистово от кеф, докато се опитваха да си правят селфита с птиците в момента, в който хващат храната. Понеже всички пасажери се бяха събрали от едната страна на палубата, където летяха птиците, а другата бе напълно празна, за момент ми се стори, че ферито леко се наклони от цялата тази човешка маса. Тъпата китайка, която ми бе съседка в стаята, дойде да ми се похвали как гларусите хващат чипса й. Обясних й, че е много вредно за птиците да им се дава такава храна и че така свикват, стават мързеливи и спират да си намират сами храна. Погледа ме "умно" и драсна нанякъде, а след малко се върна с празен пакет чипс да ми се похвали, че птиците всичко изяли. Доповръща ми се от това момиче и изобщо от всичките тези безмозъчни същества, които щом ме видеха, или идваха да си правят снимки с мен, опитвайки се да ме накарат да позирам по определен начин с цялата си наглост (при което ми се искаше да им покажа среден пръст, но вместо това просто се дръпвах грубо и си тръгвах без обяснения), или сядаха до мен на пейката и почваха да ме опушват с цигари, да се оригват, да храчат и да зяпат в тетрадката ми, навирайки се толкова близо, че почти заставаха между текста и очите ми. Не можех да понасям тези хора, вероятно всичките бяха китайци и вече просто не можех да издържам на тези маниери, нищо не можеше да запълни гигантската междукултурна пропаст между нас.

Когато наближихме Корея и видях Инчеон от водата, настроението ми съвсем се срина, направо ме изби на рев. Огромни небостъргачи докъдето ти стига погледа, мръсна вода с петна тип дъга от петрол в нея (красиво и много ужасно едновременно), гигантски мост, под който минахме, безчет фабрики и кораби... Още преди да стъпя на брега, започнах да правя планове как по-бързо да си ходя от Корея и да не оставам повече от 2-3 дни, направо да бягам към Япония (за която имах същата представа и предварителни очаквания). Да ги мина и двете страни през септември, а после Тайван, където поне от други пътешественици знаех, че имало и останала природа.

Японецът, с когото си приказвах предната вечер, се появи заедно с двойката австрийци и пак се заговорихме. Слязохме заедно на брега и той предложи да ни помогне да стигнем до центъра на Сеул, понеже знаел как, живял там преди. Австрийците се кефеха на пристигането си в Корея, а на мен ми идеше да ревна с глас след видяното до момента. Онова, в което хората около мен виждаха прогрес и постижение, аз виждах само ужасяваща разруха и печал. Докато си говорехме с австриеца, само той ме разбра без никакви обяснения защо нямам и не искам да имам смартфон, дори не се учуди и не ми се присмя. След като минахме лежерните гранични проверки, се отправихме към спирката на автобуса, който щеше да ни закара до станция на метрото. Платихме си билетите с взети назаем пари от японеца, който единствен имаше корейски пари. Билетите за автобуса и метрото излязоха общо по около 3 долара на човек и японецът много държеше да му ги върнем до стотинка, въпреки че австриецът дори го черпи напитка. Пътувахме доста време до центъра на Сеул, където обменихме пари и върнахме на японеца. Австрийците тръгнаха към хостела си, а аз - към инфоцентъра, където освен десетки полезни за мен карти и брошури, имаше и компютър за публична употреба. Успях да пиша вкъщи, че съм добре и че няма мрежа за телефона ми в Корея. Нокиата ми не работеше на роуминг, така и не разбрах дали е защото нямаме роуминг с Корея или е заради някаква модерна мрежа, на която моят телефон не може да работи. Беше без значение, важното бе, че нямаше да имам никаква комуникация с близките си - редовните смс-и, които получавах от тях чрез сайта на мобилния оператор (по 15 на ден, безплатни) повече нямаше да ме разведряват и успокояват, че са добре. И нямаше да мога да "клипвам" - единственият знак за близките ми, че аз съм добре. Лошо начало.

Награбих колкото можах повече карти и информационни брошури, след което седнах в един парк да чета. Малко по малко, след всяка прелистена страница, все по-ясно осъзнавах, че има страшно много неща за гледане в тая страна и че май много ще ми хареса тук... Стари къщи, дворци, традиционни села, безчет храмове, планини, крепости... уау!!! Хич не си представях така страната на технологичните зомбита от метрото, които не сваляха очи от екраните на телефоните и жалко, че ме досрамя да извадя апарата и да ги снимам. Ето снимка от нета как изглеждат зомбитата в сеулското метро:

За мен обаче страната се оказа нещо много повече от това, което си мислех преди да я посетя. Още докато вървях към първия дворец на картата, се прехласнах по синьото небе, което не можеше да се види в Китай. Да, Сеул имаше доста смог, но небето си беше на мястото и се дишаше горе-долу добре, не кашлях и очите ми не щипеха, значи със сигурност бе по-добре от Китай. След всяка следваща стъпка по улицата осъзнавах, че няма да си тръгна днес от Сеул и започнах да се съмнявам дали след 2-3 дни ще си тръгна от Корея... май не. Когато се озовах пред входа на двореца Gyeongbokgung, съвсем онемях при вида на архитектурата на главната порта и готината стауя пред нея. Макар днес да беше затворен, щях да го посетя утре, а през остатъка от деня се забих в невероятния квартал със стари къщи Букчеон, където просто се размазах от зяпане и снимане. Навсякъде наоколо се виждаха зелени хълмове, а бях в центъра на Сеул, направо не беше за вярване! Като взе да се смрачава, реших да пробвам градско къмпиране като за първа вечер в новата страна. Отправих се към близкия парк Samcheong, който си харесах на картата и се надявах там да намеря скрито кътче за палатката. Какво ти кътче - намерих си цяла гора! След като минах алеите за разходка, се изкачих по дървени стълбички и свих по малка пътечка право в гората, поизкачих се още мъничко и се озовах на идеално за спане място, скрито от пътеките. Прекарах изключително спокойна първа нощ, никой не мина, а на сутринта около палатката се боричкаха катерици :)

на ферибота, някъде в Жълто морекитайки (или корейки) в стихията си :)

посрещач

 жълтурите хранят птиците с вредна човешка храна!трагедия! моретата ни са отровени!наближаваме Инчеонбетонът на Инчеонзловещо...из центъра на Сеул...зарадвах се да видя протестиращи и то по този начин

инструкции как да се ползва тоалетната :))облечени в ханбок корейци се снимат из дворците в центъра

в квартал Букчон, където къщичките са традиционнив парк Samcheong, съвсем близо до центъра на Сеул

19.09.2018

Голяма радост ме обзе, че може така да се спи в Корея, при това в столицата. Липсата на проблеми с къмпирането ми гарантираше прекрасно прекарани дълги дни, в които мога спокойно да разглеждам до насита без да мисля за излизане от града рано, в търсене на място за палатка. Тук просто можех да си спя в града. Събрах лагера и се хукнах да обикалям дворците. Съмнявах се, че един ден ще стигне да ги разгледам, а имаше и толкова музеи за посещение. Започнах с най-важния и популярен сред туристите дворец - Gyeongbokgung. Входната му такса беше 3000 вон, около 4 лв. Тълпите там бяха безкрайни, но повечето посетители бяха облечени в ханбок - традиционната корейска носия, така че беше чисто удоволствие да ти попаднат в кадъра на фотоапарата :) Обиколих добре целия огромен комплекс, пълен с какви ли не готини кътчета. Всякакви стари къщи, зали, храмове, а накрая се отбих и в безплатния музей, който бе пълен с всякакви интересни експонати, всичко беше толкова вълнуващо, че наснимах стотици неща. Четях всяка обяснителна табелка, зяпах всичко в захлас и с нескрито любопитство, и още в средата на този ден знаех, че от Корея така лесно няма да си тръгна, че няма нищо общо с Китай и че ще си прекарам страхотно тук!!!

Посетих и следващите два двореца, които за улеснение бяха един до друг, а на входа на първия - Changdeokgung, имаше място за складиране на раницата и разглеждах без нея този дворец, както и съседния му Changgyeonggung. Първият бе с входна такса 3000 вон, вторият 1000. Имаше по-малко хора в тези дворци и обстановката бе още по-приятна. Следващата ми спирка бе дворецът Unhyeonggung, който беше безплатен, а после отидох до най-старото конфуцианското светилище от 14 век Jongmyo - обект, който е и в ЮНЕСКО, заедно с двореца Changdeokgung, построен през 15 век по време на династията Джосеон. За съжаление обаче не го посетих, понеже трябваше да чакам 2 часа до началото на следващия тур с гид, само така пускат посетители, иначе билетчето е 1000 вон, просто не ми се чакаше при положение, че има толкова много други места за гледане.

Отбих се в храм Jogyesa, където имаше тържество на монаси и някои от тях свиреха на музикални инструменти и пееха. Послушах малко, след което хукнах към историческия музей, който е безплатен, а после посетих и още един дворец - Gyeonghuigung, също безплатен. Разбира се, нямаше как да пропусна и последния дворец в Сеул - Deoksugung, с цена на билета 1000 вон, който също като другите ме очарова и никак не ми се тръгваше от тая дворцова идилия. Но стана тъмно и трябваше да се метна на метрото до Itaewon, за да посетя най-голямата атракция на Сеул - българският ресторант "Зелен". За това място вече толкова много българи ми бяха казали, че нямаше как да не се отбия да кажа "здрасти" на собственика Мишо, който бил много известен по корейската телевизия като участвал в кулинарни предавания. За съжаление него го нямаше, бил в Хонг Конг в момента, но приятелски ме посрещнаха двете сервитьорки Елена и Валерия, както и готвачът Васко, който ме почерпи страхотни пълнени чушки, докато си говорехме. Открихме интересно съвпадение - оказа се, че той познава Иво, който живее в Бусан и при когото щях да ходя на гости, тъй като е бил ученик по солфеж на майка ми и тя ме свърза с него. Васко ме снима и прати снимката на Иво да му каже, че съм при него, ех колко е малък света! С Елена и Валерия пък се разговорихме за техните преживявания в Корея с корейците и двете никак не бяха очаровани. Те са студентки тук и работят в ресторанта, много мили и интелигентни момичета. Разказаха ми интересни неща за културата на хората тук. На вратата на ресторанта например имаше табела на английски с молба да не се плюе по пода, която буквално ме стъписа... че на кой изобщо би му хрумнало да плюе на лъскавия под на луксозния ресторант! Оказа се обаче, че корейците масово храчели и плюели по пода, момичетата ми разказаха такива неща, които ми беше трудно да си представя. Освен, че плюели и хвърляли кокалите по пода, а те двете трябвало постоянно да чистят мазни храчки, корейците се и напивали зверски, не знаели кога да спрат. И двете споделиха, че не харесват корейците въобще, а аз в последствие забелязах и склонността на хората да се оригват където и когато им падне без срам, та съвсем се стъписвах при вида на някоя изтупана корейка с високи обувки, вървяща пред мен по улицата и оригваща се като български селяндур по потник и със засукан мустак. Ресторантът пък бил отворен преди 12 години и очевидно е много успешен, момичетата разказаха, че и през зимата имало много клиенти, а по празници било лудница. Кухнята е изцяло българска и за шок и ужас на някаква свадлива корейка, която веднъж дошла да яде тук, кимчи (традиционно корейско ястие) не се предлага :)

Елена ме покани да остана в квартирата й за през нощта, тя е активна в каучсърфинг и е подслонявала много хора. Аз мислех да разпъна палатката някъде до реката, както ме посъветва Васко, или пък да се върна с метрото до парка от снощи, но при предложението на Елена това се обезсмисляше. Тя се оказа страхотен шемет, постоянно работи, учи, помага на странници, купонясва... направо не знам как се справя с всичко, много е активна. Постоянно е на кафе и цигари, за да не й се спи, опитах се да я убедя, че трябва да се грижи повече за себе си като се наспива, храни читаво и почива, но май така й е най-добре, тя просто си е шемет. Изключително е мила, грижовна и гостоприемна! Чак ми стана гузно задето приех поканата да й гостувам, при което й докарах още една занимавка - себе си. Квартирата й бе в студентски квартал - малка стаичка с едно легло, мивка, котлон, хладилник и пералня, както и баня с тоалетна. Всичко е толкова минималистично, като в малка кутийка. Понеже тя трябваше да учи цяла нощ, ме остави да се разполагам с всичко и отиде в някакво кафене, където и други студенти учат нощем. Следва журналистика четвърта година и като гледам как здраво учи, въобще не спи и на всичко отгоре работи, шапка й свалям, че се справя с всичко това, макар и с помощта на много кафета и цигари.

След като се изкъпах, легнах да спя, а призори Елена се прибра, аз се събудих и й казах да си легне на леглото да спи. Отказа и заяви, че ще продължи да учи като отвори лаптопа. Заспах отново и като се събудих по-късно, ми стана много мъчно да я видя да спи на пода. Направо съжалих искрено, че дойдох да спя при нея, можех да си легна в палатката, а не да заемам леглото й и при цялата натрупана умора, тя да спи на пода, свита на кълбо, понеже бе твърде тясно, за да си изпънеш краката. Опитах се да я събудя да се премести на леглото, но спеше много дълбоко. Гостоприемството й беше пословично, така ме трогна, че ми се дорева. Очакваше я супер натоварен ден, не беше спала цяла нощ, а за капак и моето присъствие... Нямам думи за това момиче, може би най-щедрия и мил човек във всичките ми пътувания досега, който се грижи толкова много за всички останали и никак за себе си.

вече само статуите четат, живите хора са на телефоните...из огромния комплекс на двоеца Gyeongbokgung...

стари делви за съхранение на продуктимузеятинтериор на старовремско училище в Кореястаровремска изработка на обувки

традиционна сватба

музикални инструментив музея имаше зала с изложба за добива на сол и корабче от солзодиите :)

сградите в комплекса на двореца Gyeongbokgung са все красиви и интересни...

а туристическият поток - безкраендобре, че преобладават облечените в ханбок хора, създават страхотна атмосфера

корейска идилия...

приготовления за безброй фотосесиив музеяиз следващия дворец - Changdeokgung...

 ботаническите градини в двореца Changgyeonggungхрама Jogyesa

обратно в "модерния" свят

тържество на монаситемолитвив двореца Deoksugung уличен пазар с всякакви храни и вещище ми се и у нас входа на полицията да изглеждаше така :)корейска мода с готини суичъри, този със Стич най ме радва :) църкваотвънвкусотии, но за съжаление много скъпи

кестени

горе вдясно - рекламата на ресторант "Зелен"един кукер стои на бара :)

20.09.2018

Елена се събуди, докато разглеждах карти и четях брошури, набелязвайки си места за разглеждане. Скочи да ми приготвя закуска, на което аз се възпротивих, но резултат никакъв. Направи ми супер вкусна кашичка (поридж), а на изпроводяк не ме остави да тръгна без пълна торба с вкусотии - хляб, изпечен в "Зелен", шарена сол, сладко от рози, масло, ябълки.... Въобще не исках да ги вземам, но тя много настояваше. Поговорихме си малко сутринта, но гледах по-скоро да тръгна, за да я оставя да поспи, беше ми страшно жал, че не се наспива и искрено се притесних за прекалено активното й ежедневие. С огромна благодарност към това прекрасно момиче си тръгнах като тя ме изпрати до станцията на метрото.

Денят се очертаваше да е много дъждовен, от снощи бе започнало да вали и нямаше намерение да спира. Слязох от метрото на станция, близка до традиционното ханок селище Namsangol, където се наслаждавах на къщички в стар стил, докато се сипеше бая сериозен дъжд отгоре ми. След като някак си успях да го разгледам и станах вир вода, се отправих към следващата дестинация - два музея, намиращи се на далечно пешеходно разстояние. Валеше много и колкото и да не ми се искаше, трябваше да прежаля още долар и нещо за метрото. Следващите много часове прекарах в националния музей и този на азбуката. И двата бяха безплатни и много интересни, а денят бе просто идеален за посещение на музеи. Националният бе пълен с какви ли не експонати и повече от 3 часа не можех да го разгледам, всичко беше супер вълнуващо.

След музеите отново хванах метрото до станция Sanseong, откъдето се стига до крепостта Namhansanseong. Опциите са две - пеш около 3 км или с автобус. Излишно да казвам коя предпочитам аз за подобна смешна дистанция, обаче при тоя проливен дъжд, който нямаше никакви изгледи да спре, реших да заложа на автобуса, разделяйки се с още долар и половина. Така или иначе трябваше да изразходя парите за две возения, налични в картата за транспорт, която ми даде Васко от "Зелен". Веднъж я ползвах за метрото и веднъж за този автобус. Добре че изразходих парите сега, тъй като не ми се наложи повече да ползвам транспорт изобщо. Слязох недалеч от крепостта и поех по произволен път в тъмното. Имах голям късмет, отведе ме до стълбички, които се изкачваха до крепостната стена. Там, след стръмно качване през гората, си намерих добро за спане място. Наклонът навсякъде бе голям и единствено до крепостната стена имаше равни места. В тъмното видях и една змия, докато се изкачвах, но бързо избяга и не можах да я снимам. Дъждът продължи и през нощта, а и на другия ден, та чак се притесних, че палатката ще протече вътре.

в метротоEлена ме изпрати с цяла торба вкусотии

в селището с традиционни къщи Namsangol

гледка от националния музей

вътре в националния музей...

в двора му

до крепостната стена на крепостта Namhansanseong, която е в ЮНЕСКО

21.09.2018

Цял преди обед седях в палатката и писах, не спираше да вали и да духа и добре, че бях на завет в гората. Веднага щом дъждът спря за малко, събрах палатката, но скоро след това отново заваля. Заех се с ходене по крепостната стена, първо от южната до източната порти, а после се върнах до двореца в градчето. Разгледах го само отвън, понеже се виждаше добре всичко, а се плащаше билет за влизане и се въздържах. Поех към два интересни храма, до които водеше стръмен път. Първо посетих Janggyeongsa, а после и Mangwolsa, където се опитах да суша палатката, но нямаше слънце и въобще не изсъхна, та цял ден си я носех мокра. Отне ми доста часове да обиколя всичките тези места, та като приключих вече беше късен следобед и бе време да започна със стопа в Корея. Още дори не знаех дали върви, чувах все различни отзиви като преобладаващите бяха за труден и бавен стоп. Късметът на начинаещия се отприщи и още в първите 5 минути ме качи човек, пътуващ към главния път за Сеул, където трябваше да сляза. За да е още по-голям късмета, човекът говореше малко английски и на раздяла ми набута 20 000 вон без изобщо да се съобрази с моя категоричен отказ да ги приема, направо онемях. Не очаквах корейците да са толкова настойчиви и непреклонни, човекът бе решил, че ще ми даде тези пари колкото и да не ги искам. Приех го като кадем и се отправих към следващия стоп, имаше доста повече коли на главния път и почаках повече време. Една загрижена баба от близка къща ме караше да се преместя да стопирам на спирката, понеже на моето място нямало да ми спрат. Не ми се искаше, но след известно чакане се предадох и тъкмо тръгнах към спирката, когато един човек спря. Отиваше в Gwangju, остави ме на разклона за магистралата и се започна голямото чакане...

Повисях час и нещо, никой не спираше и стана късно. Отначало стопирах преди касите за плащане на магистралата, но после реших да пробвам да се преместя след тях като се надявах да не ме изгони персоналът. Едно чиче пазач се завъртя около мен само за да ми каже, че никой няма да ме вземе, но не ме изгони и не след дълго се возех в камионче до следващ град недалеч. Все още бях в района на Сеул и измъкване от този пренаселен мегаполис сякаш нямаше. На немалко разстояние от самата столица продължаваха да се редят разни градчета с много оживен трафик и постоянно движение от и за Сеул, но сякаш никой не отиваше по-далеч и все хващах къси стопове.

Не разбрах къде точно отива човекът с камиончето и грешно си помислих, че ще пътува далеч, така че не слязох на отбивката за магистрала 50 към Wonju, където мислех да стопирам, а продължих с него и след 4-5 км той отби към някакво градче. Остави ме на касите за магистралата и там си и останах... стъмни се, стопът въобще не вървеше и добре че имаше мост, под който да се настаня на сухо. Легнах си там, имаше малка горичка и трева. Хубавото е, че никой не ходи пеш по магистралата и това прави мястото безопасно, а и генерално в Корея, Япония и Тайван е толкова безопасно, че може да се спи навсякъде. Човек изобщо няма нужда да се замисля по въпроса дали да си легне тук или там и дали ще бъде обран ако го направи. Егати кефа! Когато няма проблем със спането, слабо ме интересува успеваемостта на стопа. И да е бавен, няма за какво да се кахъря, освен че няма да ми стигне времето да обиколя всичко интересно в тая страна.

гледка от крепостта

стената...пред двореца

ето го и него

храм Mangwolsaедна от портите на крепосттапод мост до магистралата, на сухо

22.09.2018

Този ден започна с неприятно преживяване - среща с корейската полиция. Ами честно казано не си ги представях така, все си мислех, че работата им е да помагат на хората, не да им пречат. След като събрах лагера и застанах да стопирам, се сблъсках с реалността на корейския стоп - много е бавен и тегав. Хиляди коли в продължение на часове минаваха покрай мен и никой не спираше, някои от хората дори не ме поглеждаха. Това даде предостатъчно време на полицаите да забележат присъствието ми. Дойдоха да ме убеждават да хвана националния път, а не магистралата, по която било забранено да се стопира. Можело на входа й, но не и където бях аз. Добре, че не разбраха, че и преспах там :) Хващането на националния път би превърнало стопа от бавен в тотално отчайващ, понеже там са град до град и село до село, няма никакъв шанс да се хване дълъг стоп. Дръпнах се уж на входа на магистралата и зачаках. След още час пак дойде същата патрулка и ченгето взе да твърди, че това не бил входа на магистралата и той ми бил казал чак ей там долу на поне 200 метра от тук, на ужасно място на голямо претоварено шосе, където определено не бе входа на тази магистрала, а просто имаше разклон от другото шосе, водещ към нея. Този път дори ме придружи до там пеш като през цялото време се смееше, моите мъки явно му бяха много забавни. Докривя ми и го питах какво намира за толкова смешно, а той само повтаряше "I am sorry" и продължаваше да се смее. Показа ми къде да стоя, мястото бе кошмарно и милиони коли хвърчаха една след друга в непрекъснат поток, просто по-лошо нямаше накъде. Отвисях и там поне час, когато спря камионче, отново за малка дистанция, но реших да се кача, за да се махна от това ужасно място. Момчето шофьор също бе и стопаджия и ми каза, че стопът в Корея не бил чак толкова лош и било много важно мястото за спиране да е безопасно, иначе никой нямало да спре. Това го установих малко по-късно - мястото, където ме остави, бе такова, така че много коли и камиони спираха и питаха за къде съм, но всички отиваха към Инчеон или Сеул, никой на юг. След доста чакане най-после спря човек, отиващ в моята посока и се измъкнах успешно от сеулския конгломерат. Само като си помисля, че в района на Сеул са 20 милиона жителите... Е, поне не се усеща като ходиш все по дворци, храмове и музеи, та всъщност е много приятен град.

Човекът пътуваше за родния си град Daegu - друг голям корейски град. По пътя спряхме на бензиностанция и ме почерпи чай. Докато го чаках на паркинга, се оказа че съм до грешната кола. Понеже почти всички коли в страната са черни или бели, стоях до нечия чужда Kia. Шансът да се объркаш е огромен, а аз не се сетих да запомня регистрационния номер. Колата му беше черна и беше паркирал до бяла, но всичките коли на паркинга бяха все такива и доста от тях същата марка, все пак накрая се намерихме. По магистралата имаше задръствания на места, както и по националните пътища, понеже точно сега всички пътуваха, за да са със семействата си за някакъв празник. Моят шофьор пък говореше предостатъчно английски, за да ни върви разговора по целия път, а като наближи да ме остави на разклона за националния път към Андонг, покара малко в моята посока без дори да знае дали ще може после да се върне на магистралата. По едно време му казах, че вече предостатъчно ми е помогнал и е време да си поеме по неговия път, слязох на подходящо за стопиране място и се заредиха един след друг все къси стопове. Първо едно момче ме хвърли до близкия град, където си купих хляб от магазина и се втрещих от цената - 3500 вон за отвратителен сладникав хляб от тоя тип дето най го мразя. Цената обаче повече ме ужаси от вкуса, а най-лошото бе, че купувах нещо, което мразя да ям, на абсурдно висока цена. За жалост нямаше нищо по-евтино в магазина.

Взеха ме мъж и жена с никакъв английски, отиваха на север в друга посока, но до отбивката за път 28 пътувах с тях и там слязох. Мислех, че по този път лесно ще стигна до село Hahoe, което бе следващата ми цел, но какво въртене по малки улички падна после... Взеха ме двама мъже и добре, че решиха да ме карат до селото. Идея нямах къде отиваха, но толкова много обикаляха по какви ли не улички, а минахме и през голям град преди да хванем пътя за Hahoe. Оставиха ме на входа на селото в 3 следобед и се втурнах през глава да си купя билет (5000 вон) и да разглеждам, докато не са затворили. Оставих раницата в инфоцентъра и първо се отбих в музея на маските, който беше направо епичен, толкова много ме изкефи, че буквално насила трябваше да се самоизбутам от него, както барон Мюнхаузен се издърпал сам за косата от блатото. Маските бяха уникални, всяка бе специална, а освен такива местна изработка, имаше и чуждестранни от Папуа Нова Гвинея, Африка и къде ли още не. Имаше дори една кукерска :)

След музея хванах безплатния автобус за 1 км до същинското село със стари традиционни къщи, което е вписано в ЮНЕСКО и е приказно. Минах по всички възможни улички и попаднах на чудни места... гигантско дърво на желанията, църква, безчет стари къщурки, готини въжени люлки и какво ли още не. Като добавим и чудните гледки на зелени поля и красивата река с гористи брегове, просто няма какво повече да иска човек. Край дървото на желанията написах на листче своето единствено желание и го закачих на него: "Животните и цялата природа да се спасят от жестокостта човешка". По-точната дефиниция би била просто "човечеството да изчезне окончателно". Дано Вселената го прочете и се задейства по един или друг начин, докато още има останали животински видове, преди пълното им изчезване.

Полюшках се на въжените люлки, наснимах всички възможни къщи и улички, след което се върнах на входа тъкмо по залез. Взех си раницата и реших да търся наоколо място за палатката. Не се наложи да се крия по околните гори, защото още щом ме видя, че се оглеждам и чудя, един мъж с дълга коса и брада, приличащ на някой мъдрец или монах от филм или картина, ме заговори и предложи да разпъна палатката на тревата до пътя, от другата страна беше неговото ателие и дом. Още не знаех кой е този човек, но се съгласих, макар да не знаех как ще реагират хората от близките къщи и ресторанта отсреща. Не след дълго едно момче, работещо там, ме видя как разпъвам палатката и вместо да дойде да се кара, спря музиката, която се чуваше отвътре, за да не ми пречи да спя. Ехаа, какво отношение! Беше още рано, макар и тъмно, та минаваха коли по пътя, но после всичко утихна и спах отлично. На сутринта ме очакваше изненада - мъдрецът от снощи се оказа много известен в цялата страна дърворезбар, изработващ уникалните маски, пред които се дивях в музея. Покани ме в ателието си и дори се снимахме пред творенията му. На стените висяха снимки с всякакви известни личности, били там, даже и английската кралица.

Следва продължение...

корейска тоалетна, трудна за ползване от "индианци" :)в музея на маските в село Hahoe

из уличките на селото...

желания до вековното дърво

ето го и него

църквата

край реката

лагер до шосето, никой не възразието го и него

дъждовно съвършенство

Бюджет за Южна Корея:

!!! Южна Корея е страна с много високи цени, така че ако човек иска да пътува там с малък бюджет, трябва добре да го обмисли и да се подготви!!!

Престой - 11 дни, общо похарчени - 166 700 won или 140 USD (от които 60 USD са за ферибота до Япония)

Подробно:

• 31 300 won - входни билети за посещения на забележителности (дворци, храмове и традиционни села)
• 34 100 won - храна
• 4500 won - тетрадка и химикал
• 10 000 won - втора употреба яке и тениска
• 2500 won - дреболии подаръци за близки
• 72 000 won - билет за ферибота Бусан - Фукуока (Япония)
• 12 300 won - такса за напускане на страната, заплаща се на пристанището

Всичко без фериботния билет, разделено на 11 дни, излиза по 7,27 USD на ден

маршрутът ми през Южна Корея