Япония - част 2 - приказна есен в Японските Алпи

цветовете на есента в Камикочи

Като за начало - едно любимо кънтри. Да живее стопа! :) -

https://www.youtube.com/watch?v=hvKyBcCDOB4

06.10.2018

Утрото започна с много дъжд, събрах всичко рано и изтичах до сградата на тоалетните, където метнах палатката да съхне под навеса и зачаках водата по нея да намалее, за да мога да я сгъна без да протече вода в раницата. Чаках до 10:00 като в това време четох и писах, и размишлявах върху нравите японски :) Много ми беше трудно да разгадая как функционира тази страна. До момента ми стана ясно, че японците са като роботчета, които са програмирани да работят за държавата и общото благо, а сякаш не за себе си. Много са дисциплинирани и сериозни, това им се вгражда във възпитанието още от деца. Никъде не можеш да видиш шумни деца например - да крещят по паркове и улици, да се бият, да играят... Някак си много е тиха и скована тази страна. Супер трудно е и да стигнеш до същината на един японец, всичките не свалят маските от лицата си и е направо невъзможно да "пробиеш" тази защита и да разбереш нещо повече за тях като хора, какви са всъщност, за какво мечтаят, какво обичат да правят... Предполагам ако някой европеец се премести да живее в страната, би му било трудно да си намери приятели, с които да е толкова близък, колкото би бил с тези у дома си. Тук сякаш целият живот минава в работа и японците едва ли имат много време за семействата и приятелите си. Интересно ми е дали като другите нации имат нужда да "разпускат" и какво разбират под това разпускане. Никъде не видях пияндурници, наркомани и подобни отрепки, а все трябва да има и черни овце това общество, не може всичките да са еднакви и нацяло програмирани. Интересно ми бе да разпитвам тези, които ме возеха на стоп, но езиковата бариера почти винаги беше сериозна. А каучсърфинг домакини нямаше как да си намеря, понеже рядко имах достъп до нет. Така че не успях да поразпитам много местни относно нравите им и разбиранията за света. Само две нощи гостувах на японци за целия си престой, останалото време спях навън и освен чрез стопа, друга комуникация с местни нямах.

След като събрах палатката почти суха, поех пеш и на стоп в дъжда, надявайки се да ме качи някой и да ме закара на по-сухо място. Хванах много късметлийски далечен стоп - жена за Нагано. Знаеше английски, беше учителка (по японски) и доста образована, сподели че отива да види сестра си в Нагано. Докато слизахме от планините към Кофу, навсякъде валеше, но като наближихме града в ниското, се появи синьо небе.

Жената ме остави в Мацумото - следващата ми спирка заради прекрасния замък в него. Мацумото е приятен и спокоен град, заобиколен отвсякъде с планини. Замъкът му е най-старият в страната, възникнал е през 16 век. На 6 етажа е (един от които таен), а около него има крепостен ров, пълен с вода.

Слязох от колата до гарата, където имаше инфо център и взех карта на града. Упътиха ме към интернет кафе, казаха че  имало такова и макар да не ми се вярваше, тръгнах да го търся. Бях на зор - минаха много дни без никакви вести от нашите, а и от мен за тях, трябваше да им пиша. Открих въпросното място, което носеше гръмкото име "Carefree cafe" и беше странно място, такова за първи път виждам. Имаше рецепция, на която превзето девойче ти сочи и обяснява тарифите за интернета на тотално отсъстващ английски. Почват се някакви регистрации, дават ти карта, попълваш формуляри... такава щуротия за половин час на интернет... Освен компютри има и душове в това кафе, а предполагам и други разни екстри, които се заплащат. Всяко нещо си има тарифа. След като най-после се добрах до компютър, се започна дълго чакане докато се включи и заработи нормално - 10 минути. А времето ти го засичат от момента, в който седнеш. Тоест 10 минути отидоха на вятъра. Как да е, успях да напиша дълъг мейл за вкъщи и да прочета техните, минаха 50 минути общо и като отидох да плащам и да си излизам, се почна друго шоу. Мазното момиче, което през цялото време прекаляваше със странни маниери, които ми бяха откровено досадни и дразнещи, ми поиска 690 йени вместо 390 отчетени за ползването. Отказах да платя, при което започна да ми превежда на английски през телефона си, че трябвало да платя 300 йени такса само за ползването на самото кафе. Отделно било това за интернета. Дойде още едно момиче, а аз постоянно ги питах защо е тази такса, поради каква причина освен за нета, трябва да им плащам и такса отгоре?! Никоя от двете не говореше английски, така че след сума обяснения, се отказаха и прибраха парите, които им платих за нета като казаха, че всичко е ОК. Тръгнах си в леко криво настроение, едно беше да платя 4 долара за нета, съвсем друго да платя още 3 за това, че им ползвах пространството?! Откачена работа, повече нямаше да припаря в нет кафе от тая верига. Оказа се, че е точно верига и ги има на доста места.

Все пак се радвах, че имам новини от дома и поех с бодра крачка към замъка. Уви, и тук предстоеше да се ядосвам... Купих си билет за 4 долара и се наредих на огромната опашка от чакащи посетители. Тъкмо като се доближих вече към портите и ха да вляза, един охранител дойде да ме върне да си оставя раницата, понеже с раница не можело да се влезе. За да я оставя обаче, трябваше или да платя 1 долар за шкафче (в което не се побираше), или същата сума на персонала в едно магазинче, за да ми я пазят. Ядосах се и реших да я оставя отвън, пред шкафчетата, напълно незаключена. Охраната дойде да ми каже, че не може така, а аз всячески почнах да го навивам, че така е добре и че никой няма да я пипне. Беше пълно с хора наоколо, всичките туристи и наистина се съмнявах някой да посегне. Накрая пазачът се отказа и се върнахме на опашката като за късмет не се наложи да чакам отново, а ме пуснаха на старото ми място, до двойка американци, които дошли да живеят в Япония.

Вътрешността на замъка беше интересна, но беше голяма блъсканица и човек не можеше за миг да се отпусне и наслади на мястото. По тесните стълби се образуваха опашки и през цялото време стоиш и чакаш тълпите пред теб да се раздвижат. От последния етаж се открива чудна гледка към града и планините. След посещението си взех раницата, която беше непокътната и седнах на една пейка отвън в парка да хапна с гледка към замъка. Там дочаках залеза и после затърсих място за спане.

Тъй като междувременно бе излязъл свиреп вятър, положението се усложни доста. Под мостовете край реката не ставаше, много духаше. Мотах се доста, докато накрая се установих в градски парк на име Agatanomori. Разпънах палатката в една беседка, където пак духаше страшно, но по-добро място така и не намерих. Инвалидната тоалетна беше заключена, иначе можеше в нея да спя, а другите бяха отворени, но там можеше някой да влезе по всяко време. Едва разпънах палатката при този вятър, пак се задаваше подобие на тайфун, макар и по-бледо. До полунощ подпирах палатката с две ръце отвътре, понеже вятърът постоянно се усилваше, зверски я натискаше и щеше да я счупи. Толкова ми се доспа, че по едно време станах да махна горния пласт, за да минава вятъра през рейките и долния без да оказва толкова голям натиск. Положението леко се облекчи и успях малко да поспя, просто заспах от изтощение и се събуждах често като в просъница виждах как вятърът яко натиска рейките и те залягат настрани. Но нямах сили да се боря повече и се отказах, надявах се просто да издържат до сутринта. Времето в последните дни ме мореше доста, през деня се мъчех да разглеждам при лоши условия, а нощем не можех да спя заради дъжда или вятъра, или и двете в комплект.

храм в Мацумото

опашката пред замъкавътре в негогледка от последния етаж

замъкът в целия му блясък

нощно Мацумотонощувка в парка

07.10.2018

Сутринта бях като зомби след безсънната нощ. Вятърът не спираше, а из парка плъзнаха спортуващи и разхождащи се възрастни хора, така че трябваше да събирам лагера. Пресрамих се да си измия косата на чешмата край беседката надявайки се, че никой няма да ме види. Издебнах подходящ момент и само един човек ме видя, а косата ми най-после беше измита, за първи път след Токио. Добре, че изсъхна бързо благодарение на вятъра. Закусих и минах през тоалетната като точно засякох чистача да идва и отключва инвалидната. Значи нарочно ги заключват, за да не спи някой там.

Разходих се из центъра, порадвах се на цветните скулптури пред арт музея, минах по много приятна уличка с интересни къщи, която беше успоредна на реката, купих си храна и се засилих към изхода на града. Доста походих докато излязох, а на стоп почаках половин час, след което ме взе жена с дъщеря си, пътуващи с голям кемпер към Норикура. Още не знаех колко уникално място е това и колко време ще прекарам там, не се запасих с храна от Мацумото, което беше огромна грешка...

Планините Норикура, чиито първенец е връх Kengamine (3026 м), са разположени в  централната част на така наречените "Японски Алпи". Тукашните Алпи са голяма верига от планини, обхващаща 4 префектури, а трите основни масива са Hida, Kiso и Akaishi. Мисля е излишно да споменавам, че всичките са умопомрачително красиви и много исках да ги посетя! Но успях само с два участъка в централната зона - Норикура и Камикочи. Норикура е идеалното място за наблюдение на есенните цветове на гората, понеже тук есента идва по-рано от много други места в Япония и аз уцелих идеалния момент. Освен невероятния връх Кенгамине, който изкачих, се покатерих и на още няколко от околните върхове, направих доста пешеходни преходи из горите, видях водопади, красиви реки, езера, растения, обагрени в цветовете на есента... Времето беше просто приказно и получих реванш от японската природа след драмата на Фуджи.

След като минахме през доста тунели, се отклонихме по шосето към Норикура и за нищо време стигнахме големия паркинг пред инфоцентъра. От там хората се качват на автобуси, с които биват извозвани нагоре по шосето в планината. За частни коли е забранено. Автобусите са по 15 долара билета, за има-няма 20 км разстояние, до един паркинг с магазини и хижи в подножието на върха. След като посетих готиния туристически център, направен като музейче с подробни информационни табели, поех пеша нагоре по пътя. Листата на дърветата навсякъде около мен бяха неописуеми - всяко в различни цветове, бяха пременени като за празник. Целият район беше ненормално як :) По едно време кривнах по случаен горски път и ходех ли ходех, поне час и половина, след което разбрах, че до никъде не води и се върнах обратно на шосето. Там ме качиха на стоп мъж и жена, говорещи добър немски и отиващи до последния паркинг преди бариерата. Значи все пак до някъде минаваха коли, но след бариерата уж вече не се допускаха. Аз въобще не разчитах на стоп така или иначе, беше ми пълен кеф да си вървя нагоре в планината :) Безчет автобуси слизаха отгоре, нито един не се качваше, понеже вече беше късен следобед.

Походих доста часове, а единственото превозно средство, пътуващо в моята посока, беше камиончето на лош чичко, който явно беше нещо като пазач и вместо да ме вземе на стоп, спря за да ми се кара, че толкова късно се качвам в планината. Нареди ми да се връщам, което категорично отказах да направя. Чичето се качи обратно в камиончето, затръшна вратата и замина нагоре. Рядко се срещат такива грубияни в Япония, но явно съществуват. Продължих с ходенето и за луд късмет мина кола, натоварена с няколко деца и двама възрастни. Явно имаха специален пропуск, понеже едното дете беше инвалид. Жената, която може би им беше настойник, беше много мила и говореше английски. Откараха ме още малко нагоре и ми спестиха час ходене в тъмното.

Точно по залез стигнах до последната станция, където е и автобусната спирка на туристическите рейсове. От тук нагоре туристите ходят пеш. Тъкмо хванах лошото чиче от по-рано да заключва металната бариера, минаваща през самото шосе. Явно за МПС-та пътят бе затворен през нощта, но това не спираше пешеходците като мен. Реших да гледам залеза от пътеката към близкия връх Daikoku - 2772м. Оказа се и добро място за пренощуване - имаше навес с пейки и поне от едната страна постройката ме пазеше от вятъра. Легнах в палатката, след като си облякох всичките дрехи. Сравнително малко се потресох преди да заспя, а по някое време през нощта се събудих от стъпки. Явно беше някой планинар, защото бързо си тръгна. Ако беше лошото чиче, щеше да създава проблеми за палатката. Жалко, че бяха човешки стъпки и дори не си направих труда да изляза и погледна за мечка. Тук има навсякъде предупреждения за любимите ми косматковци, а японските планинари масово си носят звънчета на раниците, за да ги отблъскват. До последно се надявах да срещна някое сладурче из гората, но уви.

Нощта беше направо страхотна на фона на предните. Нямаше тайфун, потоп и други изпитания, ура! Просто беше обикновена студена нощ.

арт музея в Мацумото

симпатична уличка в града

посетителският център на Норикура

много яки творения, запалих се и аз да пробвам :)

есен нагоре по пътя към планините

предупреждения за мечки :)

последен паркинг преди бариерата

шосето надолу

пътеката към връх Daikoku с последните слънчеви лъчигледка от върха към хижите и станцията на автобусазаслона, където спах

08.10.2018

Рано сутринта, още преди изгрев, на върха започнаха да прииждат хора и се събудих от гласове. Оказа се, че точно този връх е най-популярен за гледане на изгрева и хората, явно нощували в хижите, дойдоха да се възползват. За около половин час на върха се събраха сигурно 30-тина човека, въоръжени със сериозна фотографска техника. Не се чудеха много на наличието на палатката ми, или поне не гласно. Не ме и зяпаха, докато се разхождах наоколо със спалния чувал, увит около гърба, кръста и главата ми, за да не стана на шушулка от студа и ледения полъх на вятъра. Всички се разотидоха веднага щом зашеметяващият изгрев приключи. Облаците под нас бяха дъхоспиращи, изобщо цялата обстановка на това място беше отвъд въображението, подобно на Фуджи. А като си помисля, че си представях Япония само като страна с небостъргачи и всякакви модерни щуротии... тотална скука. Оказа се пълна с изумителни планини и природа!

Слънцето започна да напича, замръзващите ми пръсти на ръцете взеха да се отпускат и се прежалих да събирам палатката. По земята наоколо имаше кристалчета лед. Още държах всички батерии в джобовете си, всяка вечер се налагаше да спя с тях по себе си, за да ги топля. Иначе падаха много бързо от студа. Поех надолу към паркинга, магазините и станцията на автобусите, още нямаше жива душа. Умирах от глад, нямах нищо за закуска и се надявах да си купя храна като отворят магазините, имаше 1-2 такива в голямата сграда на паркинга. Докато стане по-човешко време и всичко отвори, се заех с опознаване на района. Качих се на близкия връх Maodake (2763 м), от който също се откриваха изумителни гледки към всевъзможни планини, от всеки връх панорамата бе различна.

Тъкмо като слязох, заприиждаха първите автобуси и за нула време паркингът беше пълен. Всичко отвори и веднага влязох в един магазин да си купя храна. Предполагах, че ще има хляб или нещо друго, ставащо за ядене и на достъпна цена. Уви, нищо такова. Храна за простосмъртни нямаше, само прескъпи неща, които нямаше как да си позволя. Установих, че ще изкачвам следващия връх на празен стомах и че едва ли скоро ще се яде нещо. Все пак прежалих 200 йени и си купих една кока-кола 500 мл от автомат, чиято захар се надявах да е достатъчна, че да ме тласне към върха бързо и яростно :) За нещастие и шкафчетата за багаж се плащаха, така че нямаше шанс да си оставя раницата там. Но пък човекът на туристическата информация прояви доброта като се съгласи да ми наглежда раницата ако я оставя във фоайето наблизо. Така отървах носенето й до горе и обратно, беше безсмислено, защото така или иначе щях да сляза пак тук след няколко часа.

Запътих се към най-високия връх в района - Kengamine (3026 м). Човеко потокът по пътеката беше страшен, а още нямаше 10:00. Имах чувство, че цяла Япония се бе изсипала тук. Японските планинари изглеждаха доста подобни и еднотипни, всичките бяха добре облечени с  модерни планинарски дрехи и оборудвани с какви ли не джаджи и екипировки. Най-забавни ми бяха звънчетата за прогонване на мечки. Освен надъхани планинари, по пътеката пъплеха и обикновени хора, както и деца. На места се образуваха задръствания и опашки, някои хора не можеха да вървят бързо, уморяваха се и започваха да пъшкат и да полягат на камъните встрани. Времето беше толкова хубаво, че явно всичко живо бе решило да ходи на планина. Все едно си на Рилските езера през август... Мен това стълпотворение леко ме поизнерви, но се опитах да игнорирам тълпата, заобикаляйки хората с бърз ход през камъните встрани от пътеката. Като стигнах върха, допих последните две глътки кола и се зачудих как може да има такава огромна опашка от поне 50 човека, които чакаха само едно нещо - да се снимат един по един с табелката на върха :) Стана ми толкова смешно, че останах да ги погледам как се нагласят за снимки. Освен табела, имаше и малка къщичка, в която се продаваха разни неща, както и храм.

Обратно надолу тичах по пътеката като постоянно изпреварвах японците и повечето ме зяпаха с почуда, тъй като всичките до един бяха с планинарски обувки, а аз със сандали. Реших да доизгоря заряда от кока-колата като се кача и до последния връх в района - Fujimidake (2817 м), от който гледката бе умопомрачителна.

Върнах се до туристическия център да си взема раницата и поех надолу по шосето. Тук вече обиколих всички възможни върхове, време беше да слизам в горския пояс и да посетя още няколко яки места, обагрени приказно по това време на годината. Вървях много часове, спирах да снимам причудливи храсти и цветя, до паркинга с бариерата си налях вода и отидох да видя близките водопади, не един ами цели три. Започна да се стъмнява, продължих надолу по пътя и като стана "челник време", се установих на една полянка в гората, до малък черен път. Нощта отново беше много студена, но не колкото предната. Легнах си на празен стомах, без нито едно ядене днес, а равносметката за деня бе 3 изкачени върха на една кока-кола :)

изгрев от връх Daikoku

посрещачи на слънцето

ето го и него

Навесчето, където спах. Японци се снимат с палатката ми :)базата с магазини, хижи, паркинг и информационен центърдори и храм ималед по пътекатакъм връх Maodake

гледка от него

шосето надолупо пътеката към връх Kengamineтълпите назадтълпите напред

малко преди върха

до къщичкатамалка част от опашката за снимки храм на върхаето за такава снимка се редиха всичките тези хораа на мен някой предложи да ме снима с тая гледка и не отказахна връщане...на връх Fujimidake

красоти надолу по пътя

единственото ми меню за деня

есента в Япония е специална :)

09.10.2018

Сутринта с доста зор се измъкнах от затопления чувал в 5:00, както всеки ден. Палатката бе много мокра от конденз и така я събрах, по-късно щях да я суша. Тъкмо тръгнах по пътека  през гората, когато в недалечни храсти чух шум като от голямо животно. Втурнах се натам през глава, но докато стигна, беше офейкало. Представих си, че е било мечка и се пукнах от яд!!! Припряно започнах да я търся, но нищо не намерих и след половин час се отказах. На доста места из гората имаше инсталирани "аларми за мечки" - камбанки, които да удряш, за да бягат мечките?! Явно японците много ги е шубе от черните мечки, никога няма да разбера защо.

Хванах пътеката към едно готино езеро, в чиито води се отразяваха върховете, на които бях вчера. После се отбих до красив водопад, а през цялото време из гората прелитаха малки птички и цялата атмосфера бе пълна идилия. Нямаше жив човек, нито следа от тълпите от вчера.

Като стигнах подходящо място до реката, излязох от пътеката и се изкъпах в едно чудно вирче, отрази ми се отлично. Толкова дни без баня вече ми нагарчаха. Без храна може, но без вода и къпане е трудно. Всъщност това ми бе първото истинско къпане още от Токио та досега... нов рекорд в това пътуване :) След освежаването продължих по пътеки към няколко езера, както и един голям клен, който се бе оцветил в такива ярки и нереални багри, че не можех да отлепя поглед от него. Всичко тук беше толкова красиво, че ми се дореваваше. Не можех дори да усетя глад на това фантастично място, сред тази дива природа.

Изсуших палатката на обедното слънце на метри от големия клен, под клоните на който намерих сянка и прохлада. Пълнех празния си стомах с вода и продължавах да обикалям всяка възможна пътека и отбивка. По някое време се върнах на пътя и първата кола ме взе на стоп. Бяха две баби от сектата Свидетели на Йехова, откараха ме до разклона за Камикочи, оставиха ме точно преди тунела и от там продължих пеш. На входа на тунела има пазачи, които не пускат частни коли към Камикочи. И тук е достъпно само със специални туристически автобуси и таксита, или пък пеш. Първият тунел е дълъг 1,5 км и е с 11% наклон нагоре, а вторият е с 9% наклон. Ходенето през тях е голяма мъка заради многото трафик и изгорелите газове, изключително задушно е и бученето от минаващите МПС-та принуждава човек да си запушва ушите на моменти.

След двата тунела се показа фантастичен пейзаж - езерото Taisho и околните отвесни върхове с пожълтели вече склонове. Невероятно красиво е Камикочи, водата в езерата и реките е кристална и притежава онова маниашко новозеландско синьо (аз така си му викам, понеже именно там го видях за първи път), на което не можеш да устоиш и много ти се иска да скочиш да плуваш. И тук, както в Норикура, дърветата бяха в разноцветна премяна и есента беше в разгара си. Някои листа бяха оцветени наполовина в зелено и червено, други наполовина в оранжево и жълто. Беше като друга планета това място, дори ордите хора не можеха да ми развалят кефа.

Поех по пътеката през гората, която след 3,5 км ме отведе до центъра на курорта. Там се намираха автогарата и куп магазини, ресторанти, хотели. В туристическия инфо център изпросих 5 минути на едно устройство, подобно на таблет, за да пиша на близките си, че съм добре и да прочета вести от тях. Олекна ми и след като тази най-важна мисия беше изпълнена, можех да помисля за стомаха си, преди да станат два пълни дни без никакво ядене. Като видях цените в магазините тук, ми се стегна сърцето. Не знаех още колко дни ще съм из планините и все трябваше нещо да си купя, та прежалих 6,50 долара за нищо и никакъв малък пакет чипс и няколко сладки питки. Нормален хляб нямаше. С тези неща изкарах до следващия ден следобяд. Никак не се хранех добре последните дни.

Нататък по пътеката стигнах до езерото Myojin, за посещението на което се плащаше входна такса, по неизвестни за мен причини. На входа му имаше каса за плащане, така и не разбрах дали таксуват за достъп до езерото, или до храма край него, но все ми се стори циганска работа и си тръгнах. Като започна да се стъмнява, поех по странична от главната пътека, надявайки се да се отдалеча по-навътре из горите и да дойдат някакви животни през нощта, поне маймуни. В тези гори уж има много животни, имаше доста табели и инфо в туристическия център. Освен това има и "маймунски патрул" (групички персонал, които обикалят по пътеките, за да пазят маймуните от туристите, или туристите от маймуните - така и не разбрах кой кого :))). Никакво животно не дойде до палатката ми, а нощта беше супер студена, както обикновено, та се потресох доста преди да заспя. Поне беше сухо, нямаше дъжд и тайфуни, за което всеки ден благодарях на природата :)

утро в горатагорско езеро и върховете от вчера на заден планпо пътеката...

тук се изкъпах

големият клен в чудна премяна :)езерото Taisho в Камикочитабела, на която се отбелязва кога и къде последно е видяна мечкавидове животни в Камикочипо пътеката

в музея на туристическия центърмостът Капамостът Myojinнякъде в гората

10.10.2018

Тази сутрин се успах - измъкнах се от чувала чак в 5:30. Поех към главната пътека и от там към Tokusawa - красива местност, където имаше официален къмпинг и немалко палатки. По-нататък пресякох по мост от другата страна на реката и поех обратно към Камикочи по забранения за пешеходци път. По непонятни за мен причини имаше табели да не се ходи пеш там. Пътят бе обикновен черен път и по него не минаваше нищо. Просто не исках да се връщам по същата пътека като мога да пробвам този път от другата страна на реката. Най-важната причина да реша да се върна по този път бе, че популярната пътека, по която дойдох, вече бе пълна с хора. А на този път нямаше жива душа, явно заради забраната.

След доста ходене стигнах до познатия мост Капа и от там продължих по нормалната пътека. След още около час бях в тунела и колкото и да ми беше тъжно, че напускам това уникално място, трябваше да се връщам на главния път и да стопирам за град Такаяма - следващата ми спирка. Времето щеше да се разваля сериозно днес и беше добър момент да слизам от планините. Радвах се, че добре обходих Норикура и Камикочи - двете ми най-любими места в Япония, заедно с Фуджи и град Нара.

Първата кола на главния път след тунела ми спря. Бяха мъж и жена, жената от Тайланд, но години на ред живяла в Япония. Отиваха право в Такаяма и ме оставиха в стария град. По улиците му кипеше фестивал и беше пълно с хора. За жалост от двудневен, фестивалът стана еднодневен заради лошото време, което не закъсня и прогони хората от улиците. Отмениха проявите, хванах само първата. Нямаше какво друго да правя в дъжда, освен да седна под един навес с накупената от супермаркета храна и да ям до насита. Заредих батерията на фотоапарата в една стаичка, подобна на чакалня в комплекса на храм Sakurayama.

Дъждът бе много проливен, спиране нямаше и пак ме обзеха мисли за предстоящ тайфун, този път тревогата се оказа фалшива - беше само дъжд. Есента в Япония се оказа много мокра. Докато чаках батерията, изпаднах в самосъжалителни мисли относно екипировката си... Ципът на фото чантата се бе развалил преди десетина дни, единият ми сандал отново пускаше вода и кал отдолу на подметката, едната ми тениска беше вече надупчена цялата, а другата имаше дупка на рамото, ципът на долния слой на палатката се затваряше все по-трудно, единият ми чифт панталони беше много протрит и с няколко малки дупки... Правех констатации и си записвах проблемните неща без да имам никакво намерение да се занимавам с оправянето или сменянето им. Всичките ми идеи бяха свързани с това как да се игнорират по-ефективно тези дреболии, за да не ми пречат, а ако съвсем не става с игнорирането - да се избута още време като положението се закърпи с подръчни материали. В крайна сметка колкото и зле да бяха нещата, изкарах много месеци напред с тях, което ми доказа за пореден път, че игнорирането на някои проблеми ги кара да изчезнат като с магическа пръчка, поне временно.

Като взе да се стъмнява, излязох от стаичката в търсене на място за спане насред града. За късмет хванах правилна уличка, която ме отведе нагоре по един хълм и се изкачих до някакъв много приятен парк, който случайно открих в тъмното и в който за луд късмет имаше беседка със стабилен покрив. Валеше порой и с голямо удоволствие си легнах на сухо. Не спря да вали през цялата нощ, тази беседка бе истинско спасение.

утринна мъгла

къмпингът в Tokusawa

японска есен :)

отново край езерото Taisho

фестивал по улицитев Такаяма

в храм Sakurayama...монаси се молят

процесията влиза в храма

спасителната беседка в парка на хълма

11.10.2018

Още преди съмване събрах палатката и седнах да закусвам. Дъждът спря и се появи един дядо, който явно бе дошъл, за да прави гимнастика. Продължих през парка към руините от замък, до които се качих, след което поех по маршрут с храмове из града, който ми отне към два часа от храм на храм. Бяха толкова много и все приятни и интересни, повечето бяха затворени и ги видях само отвън, но въпреки това си струваше. Времето към момента беше облачно, но не валеше. След обиколката се върнах в центъра на града и посетих библиотеката, където се оказа, че може да се ползва компютър ако се регистрираш с паспорта си. Заседнах на един компютър и за първи път откакто бях в Япония, имах колкото ми е нужно време за интернет. Откарах така няколко часа в отговаряне на мейли, четене на информация за следващите страни, отчаяни опити да си платя виетнамската виза, които винаги се проваляха заради проклетия код за сигурност на българската банка, към която имах дебитна карта.

Другата, много по-голяма драма, която бе надвиснала над дните ми тук и ме държеше в размисли часове наред след всяко лягане вечер, се отнасяше до това как ще се транспортирам от Япония до Тайван. Опцията с ферито ми изглеждаше все по-зловеща знаейки, че ще ми струва около 400 долара за трите ферита от Осака до Шанхай, от Сямън до Тайпей и обратно. Това са страшно много пари, за да отскочиш от една държава в друга. А наистина държах да видя Тайван! Най-лошото бе цената на ферибота от Осака до Шанхай, който излизаше над 200 долара. А вторият минус на това пътуване щеше да е озоваването в Шанхай и съответно пак щях да съм в най-омразната ми страна на планетата. Като напусках Китай към Корея си казах, че никога повече не искам да стъпвам в него, но още тогава знаех, че ще ми се наложи. И ми беше много криво от мисълта, че ще се озова в огромния мегаполис Шанхай, от който нямах идея как ще се измъквам. Не исках и на снимка да виждам Китай и градовете му, а директен ферибот от Япония за Тайван нямаше, което ме хвърли в сериозна драма. На всичкото отгоре имаше самолетни билети от Осака до Kaohsiung в Тайван за 100 долара. Ако вземех такъв, щях да спестя почти 300 долара като щях да платя само ферибота за връщане от Тайван към Китай.

Чувството беше ужасно, единственото нещо, което си пожелах преди това пътуване, бе да не се стига до самолет, независимо по какви причини. За съжаление не се сбъдна, парите надделяха в случая, вече много се охарчих по предните фериботи и някак си не можех да си позволя да платя толкова за следващите. А и връщането в Китай никак не ми харесваше. И все пак основната причина бяха парите. Както и бързането - дадох едно обещание, че ще се прибера у дома в края на март (което в последствие пак не се осъществи и закъснях), така че трябваше да се разбързам ако исках да стигна до Индонезия и може би Папуа, времето много ме притискаше. След безброй размисли и страсти, се наложи да пиша на близките ми да купят този билет за 100 долара и да сложа край на успеха на пътешествието ми, опирайки до измъкване със самолет. За мен това автоматично значи провал. Не подлежи на извинения и оправдания, провалът си е провал. Понеже не можех да купя билета заради кода за сигурност, който нямаше как да получа, понеже телефонът ми не работеше в Япония, се наложи близък човек да го купи вместо мен. Така се сдобих с билет до Тайван за 22.10, тоест след 10 дни. Времето ми в Япония стана доста ограничено, но така или иначе трябваше да си ходя скоро, понеже тази приказна страна ми изяждаше бюджета :) Разходите ми бяха по-големи от другите страни, а седях на празен стомах през повечето време. Почти всичко, което ядях, беше в твърде малко количество и твърде безвкусно.

Като излязох от библиотеката, отидох в недалечен парк, скрих се в тоалетната и ревах ли ревах. Преживях много тежко купуването на билета и предстоящото пътуване със самолет, беше като осакатяване на цялото ми пътуване и красотата в него сякаш се изпари в миг. Беше ми много мъчно, особено защото причината да стигна до това решение бе бързането и парите - два много лоши съветника, които винаги водят до лоши решения.

След около час рев се освестих малко, реших че не трябва да позволявам това лошо решение да ми съсипе цялото пътуване и особено дните в Япония. Приех, че пътуването ми е НЕуспешно след купуването на билета, но това не означаваше, че ще го прекратя. Стегнах се, помислих за близките си, които ще се зарадват, че може би ще успея да се прибера март месец и поех на нова разходка из дъждовна Такаяма. Посетих безплатния музей на историята и изкуствата, в който за съжаление бе забранено да се снима, но беше много интересен и дълго се задържах вътре. Имаше и още един безплатен музей на градските архиви, който също посетих. Помотах се из града, но отново лисна страшен порой и разходката приключи преждевременно. За спане се настаних в друг парк, на който попаднах. Пак имаше беседки и разпънах палатката на сухо в една от тях. Цяла нощ не спря да вали. Дълго не успях да заспя, мислите ми бяха в унисон с времето, по-мрачни дори от него.

Такаяма от паркапътека в гората край града

из храмовете...

гробищев стария градяпонците все ходят с тези огромни прозрачни чадъри :)

втора нощувка в друг парк край Такаяма

12.10.2018

Днес имах мисия - след два пълни дни престой най-после да си тръгна от пленяващата Такаяма и да видя други места в Япония. Дори и с това не се справих успешно :) Сутринта за късмет спря да вали докато закусвах на беседката. Поех към края на града, походих към час и половина, но сградите все не свършваха и по едно време вече реших да пробвам късмета на палеца. Повече от два часа отвисях на това място и никой не спря. А за да е по-тегаво чакането, голям студ беше сковал днешния ден. След всичките тези продължителни и проливни дъждове, температурите доста паднаха и чакането на стоп беше вледеняващо занимание. Не след дълго ми протече носът и пръстите на ръцете и краката ми се вкочаниха. Хората днес ми изглеждаха като зомбита, повечето се правеха, че изобщо не ме виждат и гледаха право напред, израженията им бяха ледени като времето.

По някое време се отказах да чакам и тръгнах пеш нататък по пътя като от време на време вдигах небрежно палец на някоя минаваща кола. Тц, никой не спря още поне час. Все едно роботи караха колите, дори реакции нямаше, каквито и да са реакции... Като се посгрях от ходенето, пак застанах на едно място с малка отбивка, подходяща за спиране. И на това място откарах близо час, резултат никакъв. Днес не ми беше ден за стоп определено...

Тъкмо като мислех вече да тръгвам пак пеш, една жена от къщата, край която стопирах, излезе и ме заговори. Беше много мила и ме покани на чай в дома си, за да се стопля. Приех на драго сърце, много исках да видя японска къща отвътре :) Говореше доста добър английски и приказката ни потръгна отлично. Името й беше Орие, показа ми снимки на децата си, дъщеря на име Мико на 3 г и син на 6 г, на име Юкай. В къщата цареше лека форма на безпорядък, навсякъде имаше пръснати играчки и разни джунджурии. Орие разказа, че с мъжа й са я купили на изплащане и с повече късмет щели да я изплатят като станат на 70 години.

Малко след като седнахме да пием чай, дойде майката на Орие, представи се като Мики и имаше излъчване на страшно готина и положителна японка! За първи път виждах такова свежо същество в тази държава, усмивката не слизаше от лицето й през цялото време и просто имаше излъчване на много позитивен човек. Орие пък беше постоянно разтревожена, доста беше притеснена за финансите на семейството. Мъжът й започнал нов бизнес и тя беше много притеснена как ще се справят с парите. Сподели, че животът в Япония бил напрегнат и стресиращ, никак не било лесно за хората и още от малки били принудени да носят маска на постоянна сериозност в обществото, а вътрешно имало хора като нея и мъжа й, които били емоционални, различни и искали да живеят по-свободно, да се забавляват, а не само да работят. Мечтаели да отидат в Испания, защото според тях там хората знаели как да живеят и да се забавляват.

Орие се обади на мъжа си да го пита дали е възможно да остана в дома им да нощувам. След като той се съгласи, излязохме с нея и майка й да се разходим из Такаяма като първо се отбихме до обществени перални и сушилни, където Орие носеше две торби изпрани дрехи да ги изсуши. Обиколихме заедно центъра, който вече знаех наизуст, но не знаех една тънка врътка за безплатно хапване :) Отбихме се до няколко различни магазина, във всеки от които дегустирахме разни вкусни ядки и бисквитки, а в последния - два вида чай. Изобщо си нямах идея, че така може да се влиза в магазините и да се пробва от оставените за тази цел "мостри". Хитро и безплатно, но ако не бях с тях, нямаше да посмея дори и да знаех. Някак си не ми идва отвътре да влизам в магазин и да заблуждавам персонала ако няма да купувам.

После по идея на Мики се качихме на колата и ме откараха до стар и интересен храм на 20 минути от града в планините. Нарича се Senkoji и е възникнал преди 1200 години. През 16 век бил опожарен и отново построен. Понастоящем освен, че съдържа множество стари реликви, в храма се практикува и медитация. Разположението му високо в планините, на тихо и спокойно място, е идеално за тази цел.

Върнахме се в града, за да вземем децата от градината. И двете бяха доста възпитани и се държаха съвсем добре с мен. Орие ни заведе на уникален ресторант, такова нещо виждам за първи път в живота си. Храната се поръчва на устройства, подобни на таблети, пристига като се движи по нещо като влакова линия, минаваща покрай масите и всеки си взема поръчаното от подвижната лента. Сметката пък се определя по броя на празните съдове на всяка маса, както и техните цветове :) Трябва да призная, че да уловиш храната в движение, е най-якото преживяване тук :) Първият път като мина поръчаното за мен, не се усетих и ме подмина, та трябваше да го дебна втория път.

Орие успя да ми намери вегетариански неща за ядене - суши с краставица в средата, оризови хапки, увити в соева коричка, зелен боб и сладолед :) Храната беше супер и много ме разнообрази от хляба с полу сурови нудъли. Не посмях да попитам колко точно беше сметката, Орие категорично отказа да плащам каквото и да било. След вечеря се запътихме към място в града, където предлагат японска традиционна стрелба с лък. По идея на майката на Орие ме заведоха там, след като стана въпрос, че стрелям у дома и имам огромен афинитет към лъковете. Естествено тук всичко беше различно, но това не попречи още първата ми стрела да попадне в мишената, при това недалеч от центъра. Лъковете бяха много различни, стреляше се седнал и то точно в определена позиция. Имаше инструктор, който ти обяснява накратко как да стреляш, след което имаш 10 опита. Трябва да призная, че това беше по-голям кеф за мен дори от храната и ресторанта. Просто си бях в свои води. Зарибих се и по японските лъкове, та сега си мечтая да се сдобия и с такъв. 

Прибрахме се и се запознах с мъжа на Орие, който изглеждаше супер сериозен и уморен, но бързо ми стана ясно, че е много добър човек. Изкъпах се, изпрах си всичките дрехи в пералнята и цяла вечер си говорехме за нещата от живота :) За първи път ми се случва такова нещо - и двамата седяха и ме слушаха сякаш някой важен човек им говори, попиваха всяка дума от устата ми и Орие не спираше да повтаря, че не е случайно моето стопиране точно пред техния дом, трябвало е да се срещнем, за да им покажа кои са важните неща в живота. Те били дотолкова заети с идеята за бизнес и пари, че станали много напрегнати и се чувствали ужасно нещастни. Толкова бяха искрени, изумих се. Тези хора ме познаваха едва от няколко часа и споделиха с мен неща, които надали и с близките си споделят. Но може би е по-лесно да споделиш с непознат, който на другия ден ще си замине.

Орие никак не харесваше Япония и живота си в нея, заяви, че много иска да се е родила в друга страна. Благодарение на нея видях Япония от позицията на обикновения работещ семеен човек, а не от тази на заслепен пътешественик, който се шляе по храмове и планини, а после си заминава доволен. Според нея цените в страната са твърде високи за самите й жители и това че обикалят по лъскавите магазини да хапнат малко на аванта, показва колко са богати. Беше много притеснена какво ще стане с децата ако нещо се случи с нея, колко трудно ще бъде да се изплати къщата, дали ще потръгне новия бизнес...

Всичките тези въпроси я напрягаха много и двамата с мъжа й имаха вид на хора с тъжен живот. Казаха, че ми завиждат на живота, който водя и много ме разпитваха за пътуването и изобщо разбиранията ми. Мисля, че успях страхотно да ги надъхам да са по-положителни, да не се кахърят за пари, защото не си заслужава, да намалят тази тревожност и най-важното - да са благодарни за това, което имат, защото то е много и ако не го оценяват, няма как да са щастливи. Обясних им, че нямам нищо освен дрехите на гърба си и една раница с малко багаж, не зная нито какво ще ям, нито къде ще спя утре, а се чувствам като най-богатия човек на планетата. Очите ми са видели толкова красота, сърцето ми е преживяло такива емоции и съзнанието ми се е докоснало до несметни богатства... Говорех им много за преживяванията и че именно това е ценното за мен. Струва си човек да ползва парите си за незабравими преживявания, които те правят по-богат, а не за кола, телевизор и телефон. Много добре ме разбраха.

След близо три часа сериозни разговори, Орие заяви, че за тях аз съм живо вдъхновение, не спираше да благодари на техния Бог, че ме е пратил пред къщата им днес и ми беше толкова благодарна за думите и позитивизма, че очите й се напълниха със сълзи. Когато им казах, че за мен парите са същото нещо като тоалетната хартия - просто парчета хартия с преувеличена стойност (и дори не са ароматизирани :)), Орие много се разсмя и дори започна да критикува себе си, че им е придавала толкова голямо значение досега. Каза, че според нея аз съм много повече будист дори без да съм такъв, отколкото тя и хората около нея. Мисля, че ги успокоих и като си лягахме бяха усмихнати и сякаш видяха, че има и друга перспектива за живеене на живота. Не всичко е работа и пари :)

Много ми беше комфортно в стаята им за гости, беше празна и освен едно тънко дюшече на пода и стабилен юрган, нямаше много други артикули. Нямаше и възглавница, може би не ползваха такива изобщо. Бързо си скалъпих моята от намачкани дрехи. Обожавам празни стаи без никакви излишни мебели, толкова е комфортно и приятно, когато пространството не е задръстено.

Следва продължение...

Такаяма от високо

закуска за чудо и приказ - гаден хляб с полу сготвени неовкусени нудълиобществени сушилни и пералниготини витринив храма SenkojiОрие и майка й Мики

храм Senkoji

ресторанта с подвижна храна :)всичко поръчано минава покрай масите, докато дебнеш за твоетовегетарианско суши

Орие и децата

нощна Такаямав стаята за гости у Орие

За край на тази публикация - 3 часа разкошна японска музика:

https://www.youtube.com/watch?v=suUsDNq4WtM