 |
| Витражи в Саграда фамилия, Барселона |
Това пътуване е следващото в хронологичен ред (2023-24 г.) и по принцип не възнамерявах да го пиша на блога. Всъщност истината е, че последното описано с буса се надявах да е и последното като цяло. Не планирах изобщо да се връщам от тазгодишното пътуване под друга форма, освен като новина, че най-сетне умрях и ме няма в лайняната каца, наречена живот. Но за съжаление не успях да изпълня оригиналния замисъл на пътуването и се върнах уж да помагам на майка ми да се оправяме с битови тъпотии. Така или иначе писането е страшна краста и освен четенето на книги, не мога да седя вкъщи и да не пиша. Затова реших да го започна, пък докъдето стигна преди да сложа окончателен край на окаяното си съществуване. Взех предвид факта, че блогът се чете от доста малък кръг хора (надявам се) и ще апелирам отново да не се разпространява никъде, защото ако скочи трафикът в статистиките, ще се наложи да спра да пиша. Не искам никой да ме знае, да ме занимава с глупости и да ме тормози. Така че малкото хора тук ако сте качествени, не споделяйте блога ми по социални мрежи и подобни. Не забравяйте, че съм зверски асоциален човек, мизантроп и ми е много гадно някой да се занимава с мен. Реших да пиша за това пътуване, защото именно в него открих двете места на планетата, които ми станаха абсолютно най-любимите и нямаше нищичко там, което да не ми хареса. Двете места, които винаги са ме привличали, винаги са ми били огромна мечта, но нямах възможност да я осъществя. Защото като не си учен и нямаш връзки и пари, няма как да се докопаш до антарктическите експедиции на Пимпирев например. А и като човек, изчел почти всички книги за Антарктида, пуснати на книжния пазар, мога да твърдя, че някой като мен никога не би бил одобрен за българската експедиция, където основни занимавки са социализация и здраво пийване. Понеже моите интереси са насочени само към природата и пингвините, а вкусът на алкохола ми е непознат, не знам какво биха правили с мен там :)
