Грузия за последно и право към дома

 

Вардзия - едно уникално кътче под небето

 

27.11.2019

Сутринта от лагера ми се откриваше чудесна гледка. Беше тихо, спокойно и много красиво. Слязох по стръмния склон обратно до пътя, по светло беше лесно. Нямаше трафик по шосето и поех пеша към скалната прелест Вардзия. По някое време мина маршрутка за там, не я стопирах и махнах на шофьора, който намали, да продължава. Малко по-късно се возех в кола с двама грузинци, отиващи до село преди Вардзия, но решиха да ме откарат до там като по пътя дори спряха на място с хубава гледка да снимам. Виждаше се недостъпна, доста разрушена крепост от другата страна на реката. Като слязох на паркинга до Вардзия, беше 9:00 и кисел чичко пазач отказа да ме пусне да посетя преди 10:00 - тогава отварят и може да се купи билет, струва 7 лари. Разходих се наоколо през този един час и в уреченото време влязох. Вардзия е слабо казано изключително място. Величествен, очарователен и омагьосващо красив пещерен град с манастирски комплекс от 12-13 век. Изсечен е планината Ерушети (Мечата планина) и се извисява над река Кура. Историята на Вардзия ни отвежда към Златната епоха на Грузия, по времето на онази най-тачена и специална царица Тамара, за която писах в предни разкази за страната. Създаването на манастирския комплекс започва при управлението на нейния баща цар Георги III с издълбаването на първите няколко пещери. След смъртта му Тамара продължава делото като по нейно време е издигната църквата "Успение Богородично", изрисувана с красиви стенописи, на един от които е самата Тамара с баща си. Нови и нови килии за монаси се изсичат в меката скала, а за период от време дори самата Тамара с децата си идва да живее тук. Твърди се също, че тук е погребана, но за това няма доказателства, тъй като още седем места в страната претендират гробът й да е там. За съжаление в края на 13 век Вардзия е сериозно осакатена от силно земетресение, огромна скала се отделя и пада в река Кура, а голяма част от изградените помещения са унищожени вследствие труса. По-късно пък нападения от нашественици и кръвопролития над останалите монаси довели до опустяването на манастира. Сега само мога да гадая за пълния вид на това изключително място преди да бъде подложено на човешки и природни стихии. Обхождах пещерите една по една, влизах на всяко достъпно място. За съжаление на някои места имаше сложени прегради и забрани да се минава, така че не целия скален град е достъпен за туристи. Това доста ме подразни, тъй като винаги искам всичко да видя, да надникна във всяка пещера. Не пропуснах нито една от отворените, а ако всички бяха достъпни, щях да прекарам там не 3, а сигурно 5 часа. Имаше страхотни тунели от църквата към горни жилища. Забранената част се обитава от монаси, които живеят там и сега, та вероятно това е причината туристи да не се допускат. Интересни факти за комплекса: 

"Вардзия представлява град, издълбан в скалите на средно 13 нива, разположени едно над друго и свързани помежду си с дупки, тесни тунели и стръмни стълбища. Изсечени са улици, крепост, манастир, тронна зала, бани, библиотеки, аптека, жилища, складове, трапезарии, съкровищница и други. Това са над 600 помещения, съединени с ходове, които се простират на 800 м дължина, от запад на изток. Навлизат навътре в планината на дълбочина около 50 м и имат височина на съвременна 8-етажна сграда. Тук се намират едностайни, дву-, три- и четириетажни жилища, свързани с вертикални тунели. В случай на нападение в комплекса могат да намерят убежище до 20 000 души. Изграден е и водопровод, който в наши дни е полуразрушен."

Армения - част 3 - Ереван и наоколо

Манастир Geghard

23.11.2019

Рано сутринта се запътих към кухнята, за да закуся с остатъка от нудълите си преди да изляза. Тя обаче се оказа заключена, почуках няколко пъти, но никой не отвори, а вътре се чуваше говор. Отидох в банята да си изпера някои дрехи и като свърших, отново пробвах да вляза в кухнята и пак не ми отвориха. Единият от рецепционистите щъкаше по коридора и го попитах защо кухнята е заключена. Дойде да провери и след като тропна много силно и много пъти по ред, вратата най-сетне се отвори. Вътре бяха момичето, което също работи на рецепцията и някакво момче, явно са искали да се усамотят там и да не ги безпокои никой, гнусна примитивна работа. Нещо ми секна апетита и се ометох навън, а нудълите ги оставих за довечера. Още беше тъмно и студът беше взел надмощие над всяко друго усещане. Въпреки интересните и красиви сгради, паркчета и улици, основното, за което можех да мисля, беше студа. Носех почти всичките си дрехи без изпраните, но и това не помагаше особено. Първо се отправих към Каскадите - готино местенце с множество фонтани на етажи. Изкачваш се все по-нагоре по хълм, откъдето се откриват страхотни гледки към Ереван. Фонтаните не работеха и май никога не са работили, но мястото е интересно и красиво. От най-високата му част гледах изгрева, а после се качих до парк, в който се намира военния музей - разположен в огромен паметник. Лелята на входа настоява за дарение от посетителите, нищо че музеят се води безплатен.

Обратно в центъра се разходих по главните улици и съвсем случайно намерих интернет кафе, откъдето писах вкъщи. После се запътих към храм на Митра в село Гарни, намиращо се малко извън Ереван. За да стигна до него смених два градски автобуса и платих общо 350 драм. Ранният следобед бях на входа на храма, билетът тук беше 1500 драм. Това е единствения запазен в цялостния му вид (издигнат наново след разрушаване) храм от гръко-римския период на територията на бившия Съветски съюз. Построен е от цар Тиридат I през 66 г. в чест на бога на Слънцето - Митра. Храмът е разположен на панорамно място на върха на каньон над река Азат, гледките са смайващи, а някъде долу има базалтови скали с интересни форми, наречени "симфония".

Армения - част 2 - Нагорни Карабах и към Ереван

Водопад Zontik в Нагорни Карабах

19.11.2019

Времето никак не беше добро, преваляваше ситен сняг и беше много мрачно. Дадох последния си хляб на кучето и реших да тръгна нагоре към манастира по пътя, вместо по пътеката, заради снега и мисълта, че може да натрупа. Със сандалите нямах добри шансове за ходене през сняг. Шосето се виеше нагоре като макарон, напомни ми за норвежките фиорди. Нямаше никакво движение на коли и походих доста, преди един бус с трима местни да спре. Нямаше място за сядане, освен отзад в багажното и понеже там беше мръсно, си изцапах панталоните с разни масла и прахоляци. На завоите едва се задържах в седнало положение, всеки път залитах силно наляво или надясно към стените на буса. 

Слязох до манастира Татев и в следващите два часа се наслаждавах на невероятната обител, повече приличаща на замък. Църкви, руини, крепостни стени, гледки... Построен е през 9-ти век върху разрушено езическо светилище. Сградите на манастира и останките от такива са доста, има три църкви, библиотека, учебни помещения... През Средновековието тук се е помещавал университет, преподавали са се наука, философия, изкуства... За съжаление през вековете манастирът е претърпял немалко нашествия и опустошения от врагове. Но все пак е оцелял, за да разкаже толкова много история и да сподели вълшебство и красота. Всяко помещение сякаш говори на посетителя, който има сърце да го чуе... А далеч долу в ниското тече тихо и спокойно красивата река Воротан. До Татев освен виещия се път, има и лифт, наречен "Крилете на Татев", който е в рекордите на Гинес за най-дълъг лифт без междинни стълбове - почти 6 км. Гледките отгоре сигурно са внушителни, но не се възползвах заради цената. С него бяха дошли семейство италианци, които бяха единствените туристи освен мен. Толкова рано сутринта и в това време явно нямаше много мераклии за разходка. 

Армения - вледеняващи красоти, каменна древност и цирк с ловна дружинка

Уникалните качкари (хачкари) на Норатус

 

Дойде ред и за последната от трите кавказки красавици - Армения. Древна страна, възникнала през 6-ти век преди новата ера. Страната, приела християнството първа в света. Това е повод за гордост у всеки религиозен арменец, а те въобще не са малко, дори останах с усещане, че атеисти почти липсват. Това леко затрудняваше отношенията ми с хората, които много се надяваха да принадлежа и аз към вездесъщото християнство, та често ги разочаровах. Освен свирепата набожност, открих и други кусури у арменеца. Неоспорим факт е, че много ме бива в намирането на кусури у хората без дори да търся такива, а положителните им качества даже да ги търся с лупа, не ги намирам. Силно влечение към алкохола и постоянни злоупотреби с него, кошмарно шофиране, повсеместно неразбиране на привилегиите на самотата и натякване, че не може да се пътува, живее и дори ходи до тоалетната сам... общо взето всичко тук си е както в съседната Грузия, разлики в манталитета почти не усетих. И в Азербайджан сякаш беше същото, но по-строго заради исляма, дивотиите ги правеха тайно. Армения и Грузия много си приличат, макар втората да е по-гланцирана, по-лъскава и някак си по-уредена. Армения е по-бедна от гледна точка на благосъстоянието на жителите и по-богата от моя гледна точка, защото голяма част от населението й се е изнесло по чужбините и земята е доста по-непренаселена, по-лишена от човешки посегателства и по-дива. Арменци има навсякъде по света, освен може би в Азербайджан, а и в Турция, която носи тежка карма след геноцида срещу този народ. И до сега Турция отрича това да е било геноцид, въпреки категоричното масово изтребление на 1,5 милиона арменци. Зверствата започнали още в края на 19 век, когато около 300 000 били избити, а по време на Първата световна война цифрите на жертвите скачат до небето. Османската империя започва да се разпада по това време и е отговорна за масовите кланета и насилствени депортации на арменците в пустинята като не само са били избивани, но и жестоко измъчвани по всевъзможни начини. В Ереван има изключително интересен музей с безброй снимки и информация относно геноцида, зверщините са били чудовищни - типично в човешки стил.

По време на моето посещение в страната, нямаше почти никакви туристи, вероятно заради студа и имах удоволствието да се наслаждавам спокойно на местата. От друга страна такова мръзнене като тук, не ме беше спохождало в предните държави. Напредналият ноември в Армения се оказа вледеняващ, постоянно зъзнех и никога не успявах да се стопля, но свикнах и се радвах на всяко интересно кътче, а такива в страната - с лопата да ги ринеш. Древни църкви, манастири от зората на християнството, качкари с уникални кръстове и изображения, водопади и вековни дървета в Карабах, старини и блясък в Ереван... Армения ми беше много интересна, вълнуваща, привлекателна и ако не беше свирепия студ, можех и още да остана, но зимата ме натисна да се прибирам. И все пак за 11 дни успях да надникна доста сериозно в съкровищницата й. Както в съседна Грузия, тук също пътувах с постоянното желание да се върна за втори тур следващата година, може би лятото. И най-вече да направя повечко преходи из планините. Преди си мислех, че понякога е добре човек да си остави по нещо за следващия път в дадена страна, за да има още повече мотивация да я посети отново, но след 2020 г разбрах, че въобще не е така, защото както се казва - може да няма следващ път, а за мен - със сигурност няма да има. И се радвам, че поне в Армения видях доста от местата, които ми бяха интересни.  

Азербайджан - част 2 - още от Баку и скалните рисунки на Гобустан

 

Скални рисунки в Гобустан отпреди 40 000 години

  

13.11.2019

Като излизах сутринта, един от пакистанците беше станал да се моли. Явно беше единственият религиозен тук. Предполагам, защото беше по-възрастен. Почерпих го от моите плодове, а той ми даде ябълка. След бърза закуска продължих с опознаването на града. Разходих се през зимния парк до театъра, новия парк до джамията Teze Pir, а после се отправих към мемориала с вечен огън за загиналите през една януарска нощ на 1990 г, когато съветски войници застрелвали всеки, появил се на улицата. От панорамна площадка до огъня  се открива страхотна гледка към града. Намира се точно до кулите пламъци, наблизо има и красива джамия. 

Следващата ми и най-дългоочаквана спирка беше музеят на килимите, който дори само отвън е атракция и се вижда отвсякъде с невероятната си килимообразна форма. Няма как да не отгатнеш, че това е един гигантски навит килим, веднага щом зърнеш сградата. Умирах от любопитство да видя какво има вътре. Очакваше ме обаче лоша изненада. Билетът беше 7 маната, но се плащаха още 10 отгоре ако искаш да снимаш с фотоарапат (а снимането с телефон - безплатно, пълен абсурд!). Това го разбрах след като вече държах в ръка билета си. Като понечих да вляза с апарата без да имам билет за снимането, ме върнаха и толкова много се вбесих, че отидох до касата да си върна билета и да се откажа от посещението. Приеха го, взех си парите и се махнах. Много исках да посетя музея, но при тази отвращаващо отблъскваща политика, тотално ми умря желанието. Не стига, че им даваш 7 маната, тоест 7 лв за вход, защото си чужденец, но и после дай още 10, защото ще снимаш с апарат, да те накажат и за това, че нямаш телефон за снимане. Общо 17 лв за един музей - не, мерси! Тръгнах си с голямо разочарование. На доста подобни абсурди се нагледах из тоя град, май не си обичат туристите тук, искат само да ги доят.

Азербайджан - Шеки, Лахич и първа среща с Баку

Музейният и изложбен център с уникална архитектура Heydar Aliyev

 Глобално погледнато Азербайджан не е сред популярните за посещение държави. Доста хора по света дори не са чували за нея и нямат понятие къде се намира. Страната, пребогата на газ и нефт, има своята индивидуалност, макар силно да прилича и да иска да прилича на Турция. От трите кавказки републики сякаш е най-скромна на забележителности, но това не я прави безинтересна. Напротив - има много места, заради които си заслужава да се посети и са доста запомнящи се. Столицата Баку например повече прилича на Куала Лумпур или Дубай, отколкото на Тбилиси или Ереван. Спорна е дискусията дали страната е в Европа или в Азия, всеки твърди различно. Според мен пък цялото разделяне на Евразия е абсурд, тъй като е очевидно, че това е един цял континент. Границата е по-скоро културна, отколкото географска. По този показател Азербайджан за мен си е Азия, както и Турция. А Грузия и Армения някак си повече ми приличат на Европа в културно отношение, но както и България, са на границата и имат влияния и от двата "континента". Азерската земя ще я запомня с доста картини... огромните небостъргачи и футуристични сгради на Баку, между които се гушат кервансараи, шахски дворци и крепостни стени; резкият контраст между кавказките планини, преминаващи в пустинен район на юг, преди Баку си е чиста пустош; първият ми контакт с Каспийско море, както и напомнянето за зороастризма чрез огнения храм Atashgah; огромните, сякаш безкрайни булеварди на Баку, чието пресичане е като игра на руска рулетка; притихналите планински селца като Киш и Лахич с прекрасна природа; скалните рисунки на Гобустан, където сякаш дузина великани са си играли с огромни камъни, замервали са се с тях при някоя кавга и са ги разхвърляли навсякъде... Цялата страна, особено столицата, сякаш е продукт на приятелски сблъсък между изтока и запада. Мирише на турско, азиатско, но и на европейско. Странен е Азербайджан, дори ми напомни по някакъв специален начин за Туркменистан. Може би защото и двете страни са пребогати на газ и нефт, а близо до Баку се намира Янардаг, където по подобие на "Портата към ада" в Туркменистан, постоянно гори газ. А може би защото Баку леко ме върна в Ашхабат с неговите гигантски, модерни празни сгради и улици. Не е случайно, защото страната на лудия Гурбангули започва от другата страна на морето, само на един хвърлей от Баку. Мащабите на някои места в града са зашеметяващи, чувстваш се като мравка на фона на всичко. Сякаш е правен, за да живеят великани в него. Може би онези същите, разхвърляли гобустанските скали.  

Грузия - част 5 - сняг, замъци и красоти из Кахети

Троицката църква Гергети край Stepantsminda

  05.11.2019

 Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.

Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи. 

Грузия - част 4 - Тбилиси и наоколо

Тбилиси - гледка от крепостта Нарикала

02.11.2019

Най-трудната задача за деня се оказа излизането от хостела в ранния утринен час, когато всичко живо наоколо спеше. Вратата беше заключена и колкото и да опитвах, не успявах да я отворя. Цареше пълно мъртвило, от всички стаи се чуваше адово хъркане. Звуците така се смесваха из пространството, че дори и в будно състояние не можех да издържам и минута повече на коридора, трябваше да се махна от тук на мига. На вратата висеше бележка да се събуди отговорника на хостела в случай на нужда, но аз не знаех кой е точно, по леглата имаше толкова много хора, нямах представа на кое легло е. Да не говорим, че изпадам в ужас дори от мисълта да отида до чуждо легло да будя някакъв човек, спящ там. За луд късмет японката тъкмо стана да отиде до тоалетна и я помолих за помощ. Посочи ми на кое легло е въпросният отговорник. Беше сравнително неадекватна и полузаспала, така че не ми беше удобно да я моля да го събуди тя. Нямаше как - стиснах зъби и отидох до леглото. Там лежеше дълбоко заспал и захъркал така наречения отговорник. 

Започнах тихичко да повтарям "извинете" на английски с надежда това да е достатъчно, за да го събудя, но не последва никаква реакция. Изпаднах в смут, не си и представях да трябва да го побутвам. Не можех да се прежаля да го пипна, затова извадих чадъра от раницата си и с него започнах от разстояние да бутам спящия обект. Стомахът ми се беше свил на топка, мразя да притеснявам така хората, мразя да скъсявам дистанция, изобщо препотих се 15 пъти, докато тоя най-сетне се размърда и отвори очи. Погледна ме сънливо и му казах, че искам само да отвори входната врата и да изляза. Кимна, обърна се на другата страна и пак откърти. Лелеее, съвсем се шашнах! Почнах леко и да се дразня. От позицията на дразнител станах по-скоро подразнен клиент на хостела. Опитах втори път - бутах с чадъра, бутах - не помръдва. Трети, четвърти път... зазори се навън и още не можех да изляза от тоя зандан. За огромен късмет единият от иранците тъкмо стана да се приготвя за излизане, щял да ходи на работа. Веднага взе присърце проблема, който след малко щеше да бъде и негов, и се зае с буденето на отговорника. Като видях как го раздруса и почти го наби, жал ми стана за нещастника, чийто сън разбивахме, но явно само така можеше да се събуди неадекватен, вероятно мъртво пиян човек. В резултат получихме ключа, измъкнат изпод възглавницата на спящия. Ако знаех, че е там, можех да си го взема с дръжката на чадъра, да си отключа и да го върна обратно без въобще да будя пиянката. Егати филма, егати началото на деня!

Грузия - част 3 - манастири, скални чудеса и пещерата на Прометей

Рисунка на Язон и аргонавтите, пещерата на Прометей

 

 29.10.2019 

В ранни зори по улиците на спящия град Лентеки щъкахме само аз и дузина бездомни кучета. По-късно се появи боклуджийският камион да ни прави компания. Забелязах, че в Грузия хората стават късно според моя стандарт, чак към 8:30 - 9:00 има раздвижване по улиците. По това време за мен денят вече е в напреднал стадий. Също ми направи впечатление, че много от хората се обличат в черно, особено жените. Може би защото е късна есен, а може да е нещо, свързано с религията. В църквите например всички грузинки си покриват косите, това пък ми напомня на откачения ислям и леко ме връща в Иран. Но то и в България е било същото едно време - носели са забрадки. Всеки път като се сетя за лудостите и тормоза назад във времето, като например униформите в училищата по соц време дето имало чавдарчета и пионерчета, осъзнавам какъв невъобразим късмет имах да не хвана нищо от онова време, а освен това да уцеля прозорец между човешките идиотщини - униформи, пандемии и прочее, по време на който да минавам винаги между капките и да си живея нормално. Просто си представям какво щеше да стане ако някой някога се беше опитал да ми облече униформа насила. Напуснах училище чак в десети клас, а ако някой се бе опитал да ме "дресира" изначално, нямаше да изкарам дори първи и щях да съм нонстоп в педагогическа стая. И все пак хванах една изродщина в училище - ваксините, онези задължителните. Но така и нищо не успяха да ми сложат, защото не позволих, а насилието към децата вече беше започнало да става мъничко забранено. Помня даже, че някъде в трети или четвърти клас ми дадоха документ да се подпиша, че отказвам. Гадните училищни сестри се надяваха, че баба ми ще ми слага инжекциите (тогава още беше медицински работник, лаборантка). Какъв цирк беше само.

Като гледам Грузия и грузинците, си спомням за България и българите преди 15-20 години. Консервативни, задръстени, доста еднакви, сякаш няма място за алтернативни типчета и начин на живот (не че сега българите са много толерантни, но поне една идея по-добре е). Всичките грузинки са гримирани и нагласени, почти не се вижда някоя без "разкрасяване", освен стари баби. А мъжете са все с бради, което ми се струва гадна работа, за мен брадата винаги е била символ на старост, мързел, мръсотия и нечистоплътност. Предимството е, че дори да нямаш храна у себе си, никога не можеш да останеш гладен. Само разравяш брадата и вътре - каквото ти душа иска от поне две седмици назад... трохи, олио, чипс... :) Като спомена пък пред някого за веганство или вегетарианство, следват едни опулени погледи, едно чудене как може да се живее така - точно както беше преди години у нас, когато спрях месото дори не знаех, че това се наричало вегетарианство. Беше крайно непопулярно. И в Грузия сега е така - всичко живо нагъва мръвки. Поне има няколко неща, които стават за ядене и от вегани, но не са много, храната като цяло е изобилно месна. Също характерно за страната е силната религиозност, каквато аз не помня да е имало в България, може би във времето на нашите баби или по-назад. Грузинци постоянно се кръстят, ходят на църква, палят свещи, молят се. И задължително изпадат в шок и ужас, когато получат отрицателен отговор на въпроса дали си християнин и в двойно по-голям ужас, когато разберат, че си пълен атеист. Тоест ако човек каже, че е мюсюлманин или будист, по-добре ще го възприемат. Но мен не ме вълнува кой как ще ме приеме нито у нас, нито в чужбина, така че мога да си позволя да говоря истината навсякъде. 

Сванети - съкровището на Грузия - част 2

Приказното село Ушгули

 

Отдавна вече не слушам/гледам музика в Youtube заради рекламите, които има и които на моя лаптоп бяха блокирани и никога не се показваха, но след развалянето му, на компютъра на нашите се показват постоянно. Така че приключих с музикалните поздрави, но ще сложа един последен, защото тази песен ми е безкрайно любима и казва и показва почти всичко, което имам да кажа. Настоящето и бъдещето на човечеството:

Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk

Нямах търпение да дойде ред за тази публикация и да се върна макар и виртуално в област Сванети, която безапелационно спечели първото място като най-любимото ми кътче от цялото пътуване. Дори още докато бях там, кроях планове да се върна следващата година лятото за три месеца преходи само из Кавказ, започвайки именно от тук. Сванети се намира до границата с Русия и държи най-високите кавказки върхове, най-сериозните ледници, най-дивата природа и най-интересната и вълнуваща история. Не ми бяха нужни никакви усилия, за да се върна назад във времето, докато скитах из околността, просто защото дори и в населените места времето е спряло сякаш завинаги. Районът има огромния късмет да е слабо познат и дълго време е бил буквално недостъпен, така че мелачките на 21 век още не са го смлели и атмосферата е тотално като на място от приказките. Ако не бяха някои къщи с ламаринени покриви и тук-там по някоя кола и къща за гости, щях напълно да повярвам, че така дълго бленуването ми връщане назад във времето се е осъществило наистина. 

Поради изолираността и трудния достъп до Сванети, мястото се е запазило почти непокътнато в продължение на стотици години, а когато е имало вражески нашествия в страната, всички ценности, съкровища и ръкописи са се съхранявали в уникалните кули, построени навсякъде из областта през 9-13 век. Въпросните кули са високи около 25 метра и са служели за перфектна защита при нападения от чуждоземци, на първия етаж са били животните, над тях на дървени нари са спели хората, за да черпят от топлината на добитъка. Нагоре по кулите няма врати и прозорци, а на върха има наблюдателница. Горните етажи се ползват за складиране на неща и за отмора през лятото. Кулите са били свързани с външните жилища чрез тайни подземни тунели. Всъщност интересно защо са били изградени изобщо - дали за да защитават от нашественици, или по-скоро според мен да пазят собствениците от местните вражди между родовете, които са били масово явление. Поради липсата на интерес от чуждоземни завоеватели, сваните почнали да се избиват помежду си във вид на кръвно отмъщение. Явно не им е било на сърце просто да си живеят мирно в тая фантастична природа наоколо, ами са се делили и трепели жестоко, родовите вражди са били епични. Което за пореден път доказва моята теория, че човекът в дълбоката си същност е носител на неизкоренимо зло, насилник, агресор и просто едно жестоко, уродливо чудовище, което с кеф унищожава всичко по-слабо от него, че и себеподобните си. Да се събуждаш всеки ден с гледките и красотата на Сванети и да се чудиш кого по-напред да заколиш, щото не те кефи рода му - има нещо много сбъркано в тая работа. Та да обобщим - сваните не са страдали особено от чужди нашествия, защото на кого ли ще хрумне да търси нещо в този зачукан, труднодостъпен, студен край, обаче за да компенсират вечно жадната за насилие човешка природа, са се трепели помежду си ей така за разнообразие.

В днешно време сякаш това е минало и хорицата по малките села изглеждат кротки и добронамерени... докато не обърнат някоя чаша чача (грузинска ракия) в повече, предполагам. Чудно ми е дали все пак още има вендета сред малкото останали жители на скромните, китни свански селца.

През Турция и първа среща с Грузия

 

В двора на крепостта Gonio край Батуми

 След като се прибрах от азиатското пътешествие в средата на 2019 г, успях да осъществя още две по-кратки пътешествия преди повсеместната глобална лудост окончателно да довърши неизбежната маргинализация на хората като мен и да им ореже тотално шансовете да покажат носле извън пределите на страните си. Есен-зима 2019 г. се отправих към Кавказ, а през февруари 2020 - към Африка, което пътешествие е вече описано на страниците на блога веднага след прибирането ми в "пандемийно" време. Сега дойде ред да наваксам с описването на пропуснатото кавказко приключение, което беше не по-малко вълнуващо и красиво от всяко друго скитане преди него. Тази щедро дарена от Природата част на света моментално ми влезе под кожата, всеки ден беше динамичен, интересен, а освен приятни, имаше и няколко не особено приятни емоции, естествено както винаги благодарение на най-унищожителния фактор от всичко и всички... не бурите, студа, глада, жаждата и каквото и да е друго, а негово "величество" взелият се на сериозно и повярвал си, че е голяма работа - човекът.

Като за начало прекосих по-скоро транзитно старата ми познатата Турция, където се повозих стотици, даже хиляди километри в колите и камионите на всевъзможни образи, валя ме дъжд, брули ме вятър, помръзнах лекичко, отбих се до манастира Сумела и едно планинско езеро, за пореден път си припомних вкуса на турския чай с тонове захар и с нетърпение се отправих към непознатото - Грузия.

Пролетно из чудесата на България - част 2

 

Дивите божури на Яйлата - едно от любимите ми места на света

 

09.05.2021

 След не особено тихата и спокойна нощ на паркинга зад Билла в Добрич, скокнах нетърпеливо още преди съмване за обиколка из града. Среднощните хулигани с далавери за дрога и още кой знае какво се бяха разотишли от паркинга и градът скоро щеше да принадлежи на работещите хора. В ранните часове около изгрев обаче принадлежеше само на мен и това ми доставяше огромно удоволствие. Още преди хората да се разшават по улиците, обиколих стария град, центъра и дори градския парк. Малкото красиви възрожденски къщи, оцелели от стария Добрич, са обединени под названието "етнографски комплекс" и макар да не са никак многобройни и да се простират на ограничена площ, затворена между високи панелни кокошкарници, заслужават голяма доза внимание. Музеят, помещаващ се в една от тях, беше затворен точно днес за лош мой късмет, освен ако човек не се обади на телефонен номер, оставен на вратата, за да заяви желание да посети. В моя случай това нямаше как да се стане, нямах телефон, от който да мога да звънна, а да искам от случайни минувачи въобще не ми се нрави, даже да е за нещо важно, та какво остава за посещение на музей. Останах си само с мерака да го посетя и си тръгнах с подвита опашка. Часовниковата кула, макар и не оригиналната отпреди 200 години, а нейно копие, е красива и въздействаща. Има и уличка на занаятите с различни работилници.

Пролетно из чудесата на България - част 1

 

След развалянето на лаптопа ми не мислех, че ще има нов разказ на блога, но макар и много бавно, снимките успяват да се качат на стария , достигнал и минал пълнолетие компютър на нашите (все пак моят беше само на 15). А текстът се пише без засечки. Следователно засега поне ще мога да пиша нови разкази, макар и по-рядко, тъй като прекарвам голяма част от времето си другаде, а не пред компютъра на нашите. С лаптопа можех да пиша от местожителството си в градината сред природата, а тук трябва да седя в апартамент с четири стени, което хич не ме радва. Така че когато ми дойде нужната доза търпение да седна и пиша, ще го правя, но ще е по-рядко. Засега - първа част от две части разказче за последното обикаляне из България. Като сложа и втората част, смятам да започвам Кавказ. Но снимките отнемат много повече време, отколкото на лаптопа, така че ще е бавно.

03.05.2021

Тръгвайки на това трето по ред пътуване из красотите на България от по-миналия март до сега, си пожелах само едно нещо - да ми е последното такова, осъществено с кола, вместо с колело, пеш или на стоп, както нормално пътувам. За трети път с неохота запалих колата и тръгнах на двуседмична обиколка, за да се махна за малко от психиатрията на уседналия живот, който си самоналожих с цел да липсва допирна точка между китайската чума и близките ми. Напоследък  имах голяма необходимост да се пръждосам от познатата среда, където и да е, за колкото може повече време. За съжаление повече от две седмици между една и друга задача от бита нямаше, така че успях да отскубна само 14 дни живот по пътищата. Направих си пътуването супер динамично, както обичам, с много скитане, разглеждане, опознаване на нови места във всяка свободна минута, от 5 сутринта до 9 вечерта. Е, последните дни започнах да се будя доста преди 5:00, тръпнейки в очакване за нови приключения и опитвайки се отчаяно да взема максимума от пътуването преди да е свършило. Две седмици ми се сториха като един безумно кратък миг. Но за този миг успях да видя, усетя и преживея много красиви и интересни места. Именно тях ще опиша в следващите редове, защото наистина си заслужават и все повече се затвърждава мнението ми, че страната, наречена България, има едни от най-красивите земи в света. Големият проблем и тук, както навсякъде по света е, че хората нито я пазят, нито уважават, нито пък обичат. 

През Гърция до дома - финал на пътешествието

 

Гледка от самолета някъде над Турция или Иран

 Като за финал, една любима песен - https://youtu.be/OK-NuMth8Fc

 13-17.05.2019

И това пътуване беше на прага на своя край. На 13-ти срещу 14-ти прекарах нощта в голямата грозна "птица". Времето мина само в рев като накрая очите ми просто пресъхнаха. Намирах се в състояние на тотално съкрушение. Изпитвах отвращение към себе си за начина си на придвижване, недоволство към близките си за всичкия зор, който непрекъснато ми даваха да се прибирам, разочарование за всичко, което предстоеше в това пътуване, но така и не се случи... А тогава дори още не знаех, че пътешествията ми окончателно ще приключат по-малко от година по-късно. Сега и да съжалявам за нещо, няма смисъл. И да се надявам някога пак да отида в Азия или да стигна до Полинезия - абсурд.

На летището тихомълком слязох от самолета, минах проверките, взех си багажа и се отправих към изхода. Там ме чакаше посрещач - другарчето, с което пътувахме в Южна Америка. Беше решило да дойде и да ми донесе втория ми чифт сандали, за да не се мъча до вкъщи с нечовешки болезнените стари. Имах рана отдолу на крака заради дупката на подметката. С огромно удовоствие обух другите сандали, но с голяма мъка оставих тези до кофа за боклук, бяха ми служили толкова време, от 2015 до сега, купени от Боливия. Другите ми сандали не бяха чак такива ветерани, имаха зад гърба си само велопътешествието до Нордкап. Зарадвах се да видя другарчето, но настроението ми не беше особено добро. Качихме се на градски транспорт към центъра на Атина, след като другарчето сподели, че от няколко дни вече клошарства около летището, та разучил отлично и какъв транспорт да вземем за центъра. Предпочитах повече да слушам неговите впечатления и разкази, отколкото да говоря. Мислите ми бяха тотално объркани и всичко ми се струваше като пълна каша. Светкавичните местения от една реалност в друга направо ме съсипваха. До вчера къде бях, а днес къде се озовах... Другарчето беше търпеливо и не ме тормозеше да разказвам много, а аз и не можех да реша откъде да започна с разказите. 

Тайланд - последни мигове в Азия

В исторически парк Kamphaeng Phet, храм Phra Non

Reflection - https://youtu.be/RNprQYHenNI

07.05.2019

За втори път в това пътешествие влязох в Тайланд. За разлика от първия обаче, когато имах две прекрасни седмици на разположение да поопозная тази интересна страна, това влизане бележеше края на цялото пътуване и  щеше да е трагично кратко, само няколко светкавично изнизващи се дни. Направо неусетно минаха последните 11 месеца. В предстоящите няколко дни трябваше да открадна колкото мога повече вълнуващи преживявания и красиви места из Тайланд - финалната страна преди пристигането на европейска земя, ако не броим транзитния стоп през Малайзия последния ден.

Първата ми мисия беше да опозная археологическия комплекс Kamphaeng Phet - разкошно място, леко подобно на други исторически съкровища в страната като Аютая и Сукхотай, които посетих при предното влизане. И този път така и не се засякох с краля на кралство Тайланд, но пък срещнах къде по-интересни хорица. Като тайванката Силвия, дошла да живее в Мае Сот - граничния град, в който първо се озовах. След като тя ме взе на стоп и покани да къмпирам в двора на прекрасната си къща, прекарах отлична първа нощ в новата - стара страна и на сутринта бях в пълна готовност за подвизи. Пихме чай и Силвия ме откара до отлично за стоп място, откъдето веднага ме качи друга жена, този път тайландка. Беше страшно мила, покани ме на закуска и ме черпи страхотни вкуснотии. Отбихме се и на крайпътен пазар, от който си купих цяла торба личи - един от любимите ми плодове, които страшно щяха да ми липсват, наред с дуриан, рамбутан, манго, драконов плод, маракуя, салак, дуку и други. Още от сега усещах как ще си мечтая за всичко това у дома и ще гледам плодовете само на снимките си, точейки лиги по клавиатурата. Ех, колко точна беше преценката ми за бъдещето...

Жената пътуваше за Сукхотай, но аз нямаше да ходя там втори път, вече познавах отлично тамошните руини. Сега се целех в по-малко известния и популярен исторически парк Kamphaeng Phet, който също беше "уау!" Тръпнех в очакване да заровя поглед, ум и всички сетива дълбоко в историята, когато хората, сградите, земята, храната и въобще всичко е било все още истинско, непокварено и неомърсено от "прогреса". Стоп с мъж и жена ме откара право на входа на комплекса, до касата за билети. Платих 70 бата и се втурнах да обикалям. Прекарах абсолютно целия останал ден в скитане между руините, комплексът е доста голям и има толкова много сгушени в гората, непопулярни храмчета, до които никой не ходи. Обиколих всичко - както главните и най-посещавани, така и разни незаслужено пренебрегнати уникати, скрити от погледа на посетителите. Нито тежестта на раницата, нито изпепеляващата жега успяха дори да намалят с микро частица ентусиазма ми и усърдието, с което откривах всичко. Приказно беше, не исках никога да свършва. Обзеха ме и криви мисли към края на деня - трябва да се прибирам, пътуването да приключи. Още не можех да го осмисля. 

Мианмар - част 2 - езерото Инле и Златната скала

Жени от племето kayan, извесни на света като жените-жирафи

Anne Paceo - Fables of Shwedagon - https://youtu.be/ih12PSygfz8

03.05.2019

Още от рано поех по улиците на заспалия Nyaungshwe. Използвах утрото за обикаляне на храмове, ступи и притихнали улички. Имах карта на градчето и карах всичко по ред. Когато хората се раздвижиха и пазарът съвсем живна реших, че е време да се насоча към лодките и да започна пазарлъците за днешната ми разходка из езерото. Веднага ме заговориха всевъзможни агенти, личеше си, че тук е туристическо. Не се вързах на офертите от улицата и първо отидох в туристическия инфо център, където ми дадоха карта със забележителностите в езерото и ми обясниха какво може да се види. Тук, след кратък пазарлък, си намерих и лодка с лодкар на цена 18 000 чат (12 долара). Доколкото разбрах това е нормална, дори ниска цена. Някои от посетителите плащат около 25 000, че и нагоре. Има обаче една тънка уловка в цялата работа. Ако човек не знае отлично къде трябва да се спира и какво трябва да се гледа, лодкарят гарантирано ще претупа обещаната като 6 часова разходка, ще пропусне доста от интересните места и ще ви води само по наколните селища със занаяти, където да си купите нещо от изработваните там артикули. Тоест една обиколка на езерото би могла да се превърне в класическа туристическа клопка ако не бъдете информирани, ясни и настойчиви.

Като за начало задължително си вземете картата, кото ще ви дадат в инфоцентъра, на нея са изобразени интересните спирки по трасето. Те не са малко и няма как да се запомнят веднага наизуст, особено с местните им имена. Следете картата и щом забележите, че лодкарят пропуска нещо, му напомняйте за въпросното място и настоявайте, че искате да го видите. В правото си сте, предварително трябва да сте уговорили на кои места ще се спира. Ето местата, които не трябва да пропускате и които са изобразени на картата:

Мианмар - живата Азия - Янгон, Баган и Мандалей

 

Единствен и неповторим Баган

 

Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk

Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място. 

Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество. 

Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)

Филипини - част 2 - шоколадови хълмове и оризови тераси

Шоколадовите хълмове

Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI

13.04.2019

Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.

На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.

Филипини - острови, плажове и терминални несгоди

Незабравим залез на остров Боракай

 

Филипинската версия на песента от саундтрака на новия филм "Рая и последния дракон", който веднага ми стана много любим :) - https://youtu.be/gUxGqtVZmVY

След опознаването на толкова много азиатски държави, все си мислех, че няма какво да ме изненада дотолкова, че да ми докара лека форма на културен шок. Но ето, че имало - Филипините. Няма друга като нея в Азия. Страна на 7107 острова, безкрайни и изумително красиви плажове, 2000 годишни оризови тераси с обща дължина на терасираните зидове по-голяма от Великата китайска стена, уникален за света градски транспорт в лицето на джипнита и триколки, натрапчива латино жилка, пренаселеност до краен предел, бездомници, престъпност, проституция, бързи храни, затлъстели люде, невъобразим брой фериботни връзки, повсеместни насаждения от кокосови палми... Не е лесно да се обхване колорита на Филипините в думи и снимки. Плажовете, например, са такава красота и толкова примамливи, че не се сещам за по-подходяща дестинация за любителите на синьото море и белия пясък, гарнирани с полюшиващи се на слабия бриз идеално накривени кокосови палми. Във Филипинете определено се идва за плажове! Има толкова много и аз видях може би 0,00001 процент от най-красивите. Дали въобще има такива, които да не са красиви... За съжаление не успях да надникна под водата, за което ми е много мъчно, но това е единственият минус в пътуването сам - няма при кого да си оставиш нещата, за да прекараш време в океана. Истината е, че е голям пропуск и нищо не може да го компенсира. 

Зимно из България и една година домо(око)шарване

Зимна Крушуна

Прекъсвам за малко поредицата от разкази за азиатското пътуване, които ще продължат с Филипините в следващия пост. Искам първо да сложа този, докато е още прясно, че лятото замръзналите водопади няма да са толкова "актуални" :) А и точно днес става една година, откакто корона-циркът ме окошари у дома. Ако не знаех колко глупост има по този свят, щеше да ми е трудно да повярвам, че това нещо върви успешно вече толкова време без всенародна съпротива и възражения. Но както и да е, на всеки поне малко мислещ човек му е ясно отдавна какво се случва и предстоящите ужасяващи тенденции. Спящите дълбоко презадоволени люде на 21 век се отказаха с лека ръка от права и свободи, за които поколения назад са проливали кръвта си. Но нищо вече не може да ме изненада, нищо лошо, идващо от човечеството. Мен лично всичко това пряко не ме бърка, тъй като имам твърде рехав и краткотраен контакт с обкръжаващия свят на хората. Никакви приятели, работа, зависимости, нужди, желания, телефон, банкова карта, медицинско досие и т.н. Както се казва - пълен маргинал. Лошото е, че все пак имам близки, които обичам и това още ме държи близо до града, което е голям проблем. В един аспект обаче китайската чума успя да ме удари - пътуванията извън страната. Те реално приключиха. Още миналото лято ми беше пределно ясно, че от България повече няма да изляза легално. Което ме устройва, не е проблем стига да мога да прекаравам цялото си време далеч и високо в планината. Само това искам. Човек без пътувания няма проблем да живее, но без принципи и достойнство поне за мен е изключено да се диша и една секунда. Никога няма да участвам в "новия ред" и съвсем съзнателно жертвам призванието си на глобален скитник, за да запазя принципите си. Така че с доза мъка анонсирам, че повече пътешествия май няма да има.

Малайзия - Борнео - част 2: орангутани, пещери и дългоноси маймуни в Саравак

 

Дългоноси маймуни в национален парк Бако

The Fight Will Be Your Own -  https://youtu.be/IHCMFovgshM 

 

26.03.2019

След краткия, но добре оползотворен престой в султаната Бруней, отново се насочих към Саравак в Малайзия, само че към частта му на запад от Бруней. От границата ме взе семейство за Мири. Слязох на един от разклоните, водещи към големия град, в който определено не исках да ходя, а те продължиха към него. Наблизо имаше огромен супермаркет, от който си накупих много изгодно толкова плодове, колкото нормален човек просто не би могъл да изяде наведнъж, даже и на два пъти. Не само ги изядох (над 2 кг папая, диня, мандарини), но исках и още. До злоупотреби с плодове стигах още по-лесно, когато цените бяха ниски. Не че в България цените на черешите могат да ме спрат да ям по 2-3 кг на ден. Вярно - само това, но пък в количества. 

След като се натъпках до пръсване, ударих джакпот и със стопа. Взе ме чичка с пикап, пътуващ до село, намиращо се до "задния вход" на Национален парк пещерите Ния - следващата ми цел. За късмет той пътуваше до селото и живееше в една от останалите дълги къщи. Беше от етноса ибан и сподели, че е засадил земите си с палми. Не му пукаше за нищо друго, освен че има работници в плантацията и изкарва добри пари, въобще не му мигна окото като му казах, че убива природата. Насочи ме къде е входа на парка, а преди това поразгледах и самата дълга къща. Затвърди се мнението ми, че повече наподобява на гигантски, безкрайно дълъг апартамент, отколкото на къща. Може би защото в моите представи къщата е самостоятелна постройка, а не комунално жилище за цялото село. Благодарение на този човек спестих 20 рингита за входа на парка, от другата му страна се минава само с лодка и щеше да бъде по-трудно да се "хакне". А от тази страна край селото имаше обособена будка за билети, но липсваше човешко присъствие, дали заради дъжда, или по принцип.  

Бруней Дарусалам - земята на един щур султан

 

Джамията Omar Ali Saifuddien и лодка павилион в езерцето в центъра на столицата

 

Earth Song - https://www.youtube.com/watch?v=3F6yS2lCbmA

 Каквото и да се знае и говори за Бруней Дарусалам, докато човек не се озове там да го усети през собствените си сетива, няма как да си го представи. До последно очаквах да видя самозабравила се лъскава фасада като Сингапур и забогатели хора, обсебени от храненето и пазаруването - точно като тези в Сингапур. А то се оказа нещо съвсем различно и доста неочаквано - народ, живеещ в голямата си част скромно, направо бедно и в нищета, а сградите в столицата създават усещането, че посещаваш нещо средно между село и малък провинциален град с няколко лъскави здания и площада. Бруней е известен най-вече със своя султан и неговото богатство, дължащо се на нефтени и газови находища. Допреди време е бил най-богатият човек на света, но е изместен от други понастоящем, всъщност още през 90-те от Бил Гейтс. И все пак остава богат със своите близо 30 милиарда долара. Харчовете му са толкова брутални, че ако беше по-пестелив, може би щеше да се задържи на върха на класацията. Всичко, за което "нормалните" хора биха прахосвали пари ако бяха богати, е и увлечение на султана: коли, от скъпи по-скъпи, самолети, хеликоптери, яхти, имоти по цял свят, жени, развлечения, тържества... Май няма нито едно смислено според моите разбирания нещо, за което този човек да е похарчил пари. Има около 9000 автомобила, сред които възможно най-скъпите в света Ролс Ройс, Ферари, Ламборгини и т.н. Частни самолети със златен интериор, два хеликоптера, огромен дворец за над 1 милиард долара с 1788 стаи. Харем с безчет жени, измежду които актриси и модели, отделно има три законни жени, с две от които е вече разведен. Първата му жена е братовчедка му, за която се жени, когато е на 19 г. при уреден от семейството брак. От нея има шест деца, а общо има 12 деца, от които 5 са вече женени. За сватбите им султанът е прахосал милиони долари. Известно е, че харчи за подстрижка 20 000 долара, а брат му принц Джефри, с когото са били първи другари в разгулния си живот, е рекордьор по джобни пари за харчене за ден - 500 000 долара. Луди фенове на алкохола и партитата, двамата братя са организирали постоянни запои и гуляи, малтретирали са жени и са държали някои от тях принудително, има дори заведени дела срещу тях в САЩ, естествено без резултат.

Малайзия - Борнео: край връх Кинабалу и на гости при келабитите

 

Връх Кинабалу, обвит в облаци и мъгли

 

Келабитска песен на техния език - https://www.youtube.com/watch?v=qWGm-sUHxik

Преди да посетя Борнео, си го представях като онова райско кътче, покрито с гъсти джунгли, пълни с безброй уникални за света растителни и животински видове, което беше описано в учебниците по география и научните трудове на известни биолози. Реалността - както обикновено нищо общо с представите. Непокътнати късчета природа на тази планета вече почти не останаха, а Борнео е едно от най-жестоко осакатените и унищожени до неузнаваемост места в света. Почти нищо не е оцеляло от предишните обитатели на този остров. Горите са поголовно изсечени и заменени с палмови плантации, животните са избити или просто измрели поради липса на местообитания, а миниатюрните парченца джунгла, пръснати из двете провинции на малайзийско Борнео - Саба и Саравак, само напомнят бегло за съществуването на някакъв друг свят преди настоящия. Свят, в който е имало място за всички - джунглата, животните и препитаващите се със събирачество и лов местни. Не мисля, че ако някой от учените, изследвали Борнео в миналото, го види сега, ще може да направи дори лек паралел с онова, което е изследвал. Понастоящем безграничната алчност на правителствата на Малайзия и Индонезия е преобразила напълно този остров. Следата, останала да напомня някогашното му природното многообразие, е във вид на малки, изолирани национални паркове, таксуващи билети за посещение от туристите, дошли да видят руините на Борнео. И лошото е, че повечето идват с представи като моите - за джунгли, зеленина, животни... Все още има живи хора, които си спомнят Борнео такова, каквото е било и би трябвало да бъде, но когато и те умрат, за острова с 15 000 вида растения и над 1500 вида птици, няма да остане дори и спомен. 

Борнео е трети по големина остров в света и е поделен между три държави - Малайзия, Бруней Дарусалам, който притежава съвсем малка площ, както и Индонезия, която държи "огромното парче от баницата". В последната наричат острова Калимантан. Въпреки, че Борнео е далеч от Тайланд, Филипините или Виетнам, димът от жестоките горски пожари, запалени от алчните човеци, решили да разчистват гората за нови плантации, понякога е достигал чак до тези държави. За разлика от скоростно изчезващите животни и растения, човеците се множат постоянно и са минали вече 21 милиона. Исторически погледнато островът е бил обитаем от хора повече от 40 000 години назад. Първите му жители са били близки до аборигените и папуасите, оставили са ни рисунки в пещери, за които се предполага, че са дори на повече от 50 000 години. Тези хорица обаче са били изтикани да живеят в планините от настъпващите по-късно представители на малайските народи, които в момента са над 90% от населението на Борнео. Канибализмът е бил широко разпространен сред някои племена, а доста от тях са били и ловци на глави. Все още близо половината население на острова са анимисти, малко над 20% са мюсюлмани и още по-малък е процента на християните.

Индонезия - част 5 - Сулавеси: на погребален туризъм в Тана Тораджа

Човешки черепи из пещери и скални ниши в Тораджа

 

Now We Are Free - https://www.youtube.com/watch?v=z_7MGy6SaMM

При все това, че в Индонезия всеки остров си имаше своята кукувщина, Сулавеси ги сложи всичките в малкия си джоб. И в някои отношения ми хареса! Тук целият смисъл на живота на хората е дотолкова изтрещял, че ми беше трудно да повярвам в съществуването на такова място на планетата, преди да се озова там. С пълна сила това важи за региона Тана Тораджа, където сякаш всеки миг от живота е посветен на смъртта и се живее само в нейна чест. Освен уникалните къщи тонгконан на местните, строени само от дърво, без никакви пирони и с покриви от бамбук, наподобяващи кораб или гигантско седло, тук голямата атракция са погребалните церемонии и живите мъртъвци. Които, за огромно мое съжаление, биват придружавани от колосални жертвоприношения на животни, основно биволи и свине. Този факт страшно ме озлоби към хората на Тораджа, но не съжалявам, че дойдох, иначе щях да пропусна интересни за мен преживявания с човешки черепи и скелети, към които за разлика от животните (поне късметът ме пожали и не видях нищо убито или убивано), не само не изпитах жал, но и ми беше супер забавно да се мотая в пещери, където отвсякъде изникват такива и се препъвам в тях. Визуалният контакт с мумия в музея на Рантепао съвсем ме очарова, просто усетих някакво облекчение при вида на мъртъвците, защото след всичкото зло, което хората причиняват на природата всеки ден през живота си, накрая пак мрат, гният и се разлагат, превръщат се в мърша не само духовно, каквито са приживе, а и физически. Изпитах успокоение и дори кеф, именно тогава за първи път осъзнах, че всичко човешко в мен си е отишло.

Ако човек отиде на Сулавеси, в никакъв случай не трябва да пропуска Тораджа. Районът е много впечатляващ, красив е откъм природа, има какво да се види по отношение на погребалния туризъм, а хората ми се сториха една идея по-кротки от останалите места в страната. Даже да не сте фенове на човешката смърт, самите скални и пещерни погребални комплекси са много интересни и няма къде другаде да се види подобно нещо. Къщите също кефят на макс, напомниха ми тези на етноса батак на Суматра, но са специални и уникални по свой си начин. 

Индонезия - част 4 - по плажовете на Ломбок

Люлки край плажа на Гили Траванган

Bohemian Rhapsody - https://youtu.be/Odh_m7huLO4

05.03.2019

Слизайки от ферибота първата ми задача бе да намеря офис на Пелни, където да разпитам за точен час на отплаване на кораба за Сулавеси и цена на билета. Знаех само, че по план трябва да отплава на 9-ти, но нищо повече. Свързаха ме по телефона с агент на компанията, понеже се оказа, че офис няма. От него разбрах, че цената на билета е 295 000 рупии, а час на отплаване би трябвало да е 3 следобед на съответната дата. Значи имах почти 5 дни на Ломбок. Като знаех какви бяха предните индонезийски острови, които посетих, не очаквах тук да ми се остава повече дни, че да съжалявам за краткото време. Нещо повече - в рамките на тези 5 дни възнамерявах и да се отбия до сателитните малки островчета, наричани Gili-та (в превод "гили" означава малък остров). Пълните им имена са  Gili Trawangan, Gili Meno и Gili Air. Гилитата представляват три малки острова недалеч от крайбрежието на Ломбок, туристическа дестинация са заради плажовете, гмуркането и въобще екзотиката на топлите води. На територията им са забранени всякакви моторни превозни средства и придвижването става пеша, с колело или файтон, наречен цидомо. Най-големият от трите острова е Гили Траванган, който аз посетих. Той е единственият издигащ се 30 метра над морското ниво, другите нямат никакви хълмчета. Дълъг е 3 км и широк 2 км, плажовете му са бели, красиви и водите - идеални за гмуркане. На острова живеят около 1500 постоянни жители. За съжаление обаче не липсват негативи, никак дори. Гилитата са средище за разпространение и употреба на всякакви наркотични вещества, пълно е с туристи, дошли тук да купонясват по кръчмите и да се друсат. По островите няма полиция и ако загазите, трябва да се обърнете към полицията в Ломбок, макар че само в Траванган мисля, че имаше някакви служители на реда. 

Индонезия - част 3 - заклещване в Бали

Оризови тераси в Jatiluwih

Велико :) - https://www.youtube.com/watch?v=LdH1hSWGFGU

Още през първия ми ден в Бали илюзиите ми за спокойни дни и тихи нощи бяха разбити на пух и прах. Тайничко се надявах, че напускайки мюсюлманска Индонезия в лицето на Ява и Суматра, ще попадна на по-малко шумен, пренаселен и задръстен в трафик остров, но уви - не стана така. Бали е единственият остров в Индонезия, чието население изповядва хиндуизма. Само че е доста различен от този в Индия, храмовете са особени и много впечатляващи, а за мое съжаление надеждата тукашните хинду поклонници да са вегетарианци като индийските си събратя, се стопи моментално - нищо такова няма в балиийския хиндуизъм. В рамките на първите няколко дни на този остров установих основните му негативи и позитиви. Трафикът е безумен, особено в източната му част - милиони моторчета и коли. Според думите на местен Бали притежава третия най-ужасен трафик след Джакарта и Сурабая в страната. Островът е пренаселен до пръсване, тук живеят не само балийци, но покрай туризма е пълно и с пришълци от другите острови, дошли да заработват. Гъмжи от алчни местни и орди туристи като вторите хранят първите и съответно се получават страшно сбъркани представи и изкривявания в ценностната система. Стопът е тегава мисия през повечето време, градски транспорт в градове като столицата Денпасар например няма и ако човек не иска да плаща такси, трябва да го върви целия пеш в кошмарния му трафик. Плажовете на повечето места са неподходящи за посещение, освен ако човек не се наслаждава на тормоза от местни търговци и всякаква измет. На всяка туристическа забележителност, дори на всеки храм, се плаща входна такса от порядъка на 6-7 лв на калпак. Тротоарите из острова са смъртно опасни! На много места има оставени огромни дупки, където ходещият пеш може да пропадне и да се потроши или убие. Освен това са тесни, на места липсващи, а трафикът е страшно интензивен. Локални бунища има доста, но трябва да знаеш къде да търсиш. Тук не са като на другите острови - навсякъде край пътя, а са леко скрити - зад храмове например, по някой склон, или каквото и да е място, където да не се виждат от туристите. 

Индонезия - част 2 - вулкани и храмове из Ява

Бромо в действие

Victory - https://youtu.be/1YG-ZbHzmf8

11.02.2019

Нищо не вещаеше ситуацията на Ява да е по-добра за мен от тази на Суматра. Даже напротив - когато зърнах огромните бетонни сгради на Джакарта, изникващи като призраци в далечината, стомахът ми се сви на топка представяйки си колко ще е трудно да заобиколя всичко това, без да попадна в плен на огромния мегаполис. Населението на Джакарта е около 12 милиона, така че за нищо на света не исках да попадам в този град. Самият остров Ява пък е най-гъсто населеният остров в света. Територията му е малко по-голяма от тази на България, а на него живеят над 150 милиона човечета, огромна част от които по моите лични критерии могат да бъдат определени като безмозъчни, шумни, мръсни и нетърпими. Мнозинството от населението са мюсюлмани, така че присъствието на безброй джамии и ежедневното събуждане с мощния вик на мюезина отново ми беше гарантирано.

На всяка цена трябваше да избягам от Джакарта още преди да вляза в нея. Боби се замисли къде да ме остави, за да хвана пътя за град Богор. Тъкмо се развиделяваше, когато стигнахме сателитен град на 20 км от столицата на име Тангеранг. Слязох там, на разклон, който се предполагаше, че води към Богор. Като поредния близък до чудовището Джакарта град, Богор също не отстъпваше по гигантизъм със своите около 2 милиона население. И все пак беше къде по-добра алтернатива. Възнамерявах не само да мина през него, но и да се отбия да видя ботаническите му градини. Имах голяма нужда от спокойствие сред каквато и да е зеленина и се надявах да го намеря там. 

На въпросния разклон първо ми спряха мъж и жена за Джакарта, отказах стопа. Вторият опит беше късметлийски - взе ме мъж за някъде по пътя към Богор. Говореше добре английски и се канеше съвсем скоро да пътува до Европа. Нарисува ми набързо карта със следващите градове по пътя към Джогджакарта, където принципно целях да отида. Джогджа обаче беше много далеч от тук все още и имах доста път да измина. От мястото, на което ме остави, поех пеш по претрупан с мотори и коли път. Едва успявах да вървя, та какво остава да стопирам. Превозните средства бяха в постоянно задръстване и просто се влачеха. Мислех, че едва ли скоро някой ще спре, но ме опровергаха - взе ме много приятен човек за Богор.