Конго 2 и Камерyн

  На лодката има още един бял чужденец французин, с когото разменям по няколко думи и той ме съветва като стигнем пристанището да не се отделям от него, имал приятел ливанец, които щял да уреди всичко с имиграционните бързо и лесно. Чудя се пак на късмета си, които наистина се оказва нереално голям късмет, защото без помощта не ливанеца процедурите с нас двамата щяха да се точат часове и французина явно много добре знае за какъв ужас става въпрос! Паспортите ни са прибрани още като стъпваме на брега и изчезват някъде. Мошениците са навсякъде, всеки предлага "помощ". Добре, че ливанецът идва, тогава като по чудо паспортите ни се появяват отнякъде и грубия служител почва да ги обработва. Търси нещо неизрядно или съмнително в паспорта ми, но ливанецът се намесва и паспорта ми е подпечатан макар и с нескрито недоволство от страна на митничаря. Сега разбирам защо толкова много хора се оплакват от изнудване и тормоз, тук наистина са груби и алчни служителите, направо им е изписано на лицето. Много се радвам на късмета си да срещна тоя французин и "вълшебния ливанец", вече съм в Бразавил и тръгвам да търся адреса на хостовете си французойките Сабине и Синтия. След доста ходене и питане за посоката намирам мястото и чакам до 17:30 момичетата да се приберат от работа. Докато чакам учителят на група деца от основното училище отсреща на улицата ме заговаря и не след дълго децата излизат на улицата да ми изнесат концерт. Учителят ги строява в редица и почват да пеят песни на френски, маkар нищо да не разбирам от текста децата пеят много добре и с кеф ги слушам, събират се и случайни минувачи. Синтия се прибира след работа, малко ни е бедна комуникацията защото нейния английски не е перфектен, а моят френски никакъв го няма, но вечерта ме води на танцов спектакъл, които много ме радва с идейността и изпълнението си! Срещам се и със Сабине, съквартирантката на Синтия, която заминава за Сенегал на следващия ден. Котаракът и е най-дебелия представител на котешкия вид, които са виждали очите ми, толкова е огромен и тежък, но и много красив. На другия ден решавам да се pазxождам из града, защото е събота и посолствата са затворени и няма какво друго да се прави. Вечерта със Синтия пак се срещаме пред тях в 17:30 и по-късно тя иска да излиза с приятели на някакво заведение. Аз изявявам желание да спя, защо ще тръгвам рано другата сутрин, но тъй като Синтия не иска да оставя каучсурфери в къщата докато нея я няма, изпадам в положение, че нямам избор и трябва да отида с тях колкото и да не ми се ходи. На масата те си говорят на френски, ядат и пият, а аз само се надявам по-скоро да се прибираме, че да си лягам, очите ми едва се държат отворени. За късмет има още един чужденец в компанията - суданецут Мохамед, които говори перфектно английски и нито дума френски, така че поне се намира с кого да говоря, за да не заспя. Мо е типичен суданец - добре образован, изтупан откъм дрехи и много разговорлив и приятелски настроен. Дошъл в Бразавил по работа, а и имал проблеми с родителите си в Хартум и затова не бързал да се връща. Като споделих колко харесвам Судан, мед му капe на сърцето. По-късно ставаме от това заведение и аз вече с надежда че ще се прибираме... да ама не! На Синтия и приятелите и им се ходи на друго парти, айде всички там. Почна се пиене, танци... аз се настаних в едно ъгълче в градината, след малко дойде Мо, изгонили го, защото не пие алкохол. Станахме клуба na изгонeните, Mo си чете новини на телефона, колко убити имало днес в Сирия... а аз си слушам музика и гледам в една точка. Пълна безалкохолна идилия. Вече доста след полунощ Синтия реши, че е време за прибиране, та се преборих за няколко часа сън и на сутринта се отправих към неизвестното - дълбоките джунгли на северно Конго, където дори не се знаеше дали границата с Камерyн е още отворена, а аз нямах други варианти, защото не можех да взема виза за Габон, нямам достатъчно празни страници в паспорта и трябва да мина по пътя с най-малко на брой държави! Затова единствения вариант бе да щурмувам най-непристъпната според някои хора граница, тази с Камерyн, където по информация от местните пътят е непроходим в дъждовния сезон. Остана само да се надявам да не вали и да е отворена границата. След половин ден вървене, за да изляза от Бразавил, хващам стоп за следвщото селце и там пак почвам да вървя. Високи термитници от двете страни на пътя, красива природа и малки селца... И голяма изненада - установявам, че никoй в това Конго не очакава пари за стоп! Стопът тук е напълно безплатен и дори не е нужно да питаш преди да се качиш в колата, а бедността е на същото ниво, няма разлика с другото Конго. Вечерта стигам едва до Лефини и лягам да спя в едни високи треви, изглежда като да се задава буря, но така и не вали до сутринта. Ден 2 ме отвежда до град на име Ойо, там ме канят да разпъна палатката в двора на една къща. Не успявам да спя добре, защото конголийци седят будни до късно и вдигат много шум, особено ако разполагат с телевизор, та не може да се спи. Ден 3 ме отведе до разклона за Оесо и Соанке, там пристигнах по тъмно и хората от селото наизлязоха да видят какво става, та трябваше да се изнеса бързо от населеното място и да вляза навътре в джунглата докато си избера местенце за палатка. Целият път до тук бе обграден с безкрайни джунгли, но от тук нататък джунгата стана още по-недокосната и дива. На другата сутрин вече изцяло се посветих на пешеходство, коли нямаше, а и аз исках да се набутам колкото мога навътре в гората, та колкото и да ме притискаше визата да бързам, не устоях на изкушението! Видях няколко животни... костенурка, варан, голям черен скорпион, странни сиви катерици, но нищо по-голямо, а би трябвало да има доста животни из тези гори. Но за жалост сега китайците здраво работят по пътищата и веднъж направят ли тези пътища асфалтови и почнат ли да минават коли, всичко доста ще се развали и няма да е същото. Все се моля нещо да стане и китайците да си разтурят договорите за строеж на пътища и да се махнат от Африка!!!! Обратно на пътя успявам да хвана стоп с кола за Соанке, където преспивам вечерта, след като кмета/вожда на градчето ме прие за разговор и ми разреши да разпъна палатка наблизо. На сутринта ме викат имиграционните да ми ударят печат, учудвам се, защото съм още далеч от границата. Но добре че отивам, по-късно установявам колко правилно е било решението! До границата стигам с камион, може би единствения за деня, пътуващ за Яунде. Едва минава по издълбания от дъжда път, но стигаме границата. Там ме привикват в три отделни стаички, в първата митничаря е зверски прост и колкото и да му обяснявам, че вече имам изходен печат, се опитва да ми удари още един, за да ме изнудва за 20 долара подкуп!! Накрая все пак се заглежда в печата, които му показвам и с огромно разочарование ми връща паспорта. Втората стаичка втори митничар ми записва данните в една тетрадка и ми иска 4 долара за това, този е по-скромен и много разочарован като отказвам. "Вие туристите имате много пари, айде дай пари да си купя една бира"... оставям го без коментар и се насочвам към третата стаичка, там полицаи прави същата процедура - записва ме в друга тетрадка и ми иска  4 долара. Отказвам и излизам от стаичката след което ме преследва до камиона със заплахи, че ще ме върнат обратно. Вече имам толкова опит с такива идиоти, че изобщо не се занимавам да отговарям, след което нахалния полицай се маха. Толкова с границата на Конго, камерyнската е след още половин час каране и там ме чака изненада - служителят ми подпечатва паспорта и не ми иска пари за "услугата". Продължавам с камиона цяла нощ, шофьорът кара нонстоп до Яунде само спираме да яден в градче на име Джyм. Там за първи път след 4 дни глад (за 4 дни бях на две францели) ядох вapeн ориз - единственото вегетарианско нещо за ядене, всичко друго беше месо, а така ми се услади тоя ориз лелееее. :)) През ноща успях да подремна в камиона и на сутринта бях в Яунде. Отправих се да търся нигерийското посолство, там ми казаха, че виза не могат да ми дадат, но ме пращат в Дуала, където ще ми дадат без проблем. Обаче е петък, а консулството в Дуала ще отвори в понеделник. В Яунде не ми се седи, неприятен град и много дразнители, решавам да отида на плаж след толкова дни джунгла и след още една нощ в джунглата след Яунде, отивам в Криби, седя си на плажа цял ден и ям плодове, тук има всякакви плодове, храната в Камерyн е вкусна, разнообразна и евтина. Купувам си "касава хляб", нещо подобно е на моето угали, но се прави от касава, палмово масло и пипер. Много е вкусно! След цял ден на плаж решавам да търся място за палатка в джунглата наоколо, но за тази цел първо трябва да изляза от градчето. На стоп ме взема французин и ме кани да остана в къщата на плажа, където той и семейството му са оцеднали за уикенда. Къщата е на самия плаж, райско кътче! Запознавам се с цялото семейство, повечето не говорят английски но всички ме приветстват в къщата и на масата, вечерята е потресаващо огромна, разнообразна и вкусна. Има и дузина слуги; които приготвят всичко, много ми е неудобно да ми се сервира и оtcервира, това най го мразя, но няма какво да се направи по въпроса, ако тръгна да си мия чиниите само ще създам проблеми на слугите. Започва се с основното ястие - за тях някакви меса, за мен патладжан и картофи, много вкусно приготвени. Стомахът ми вече е пълен, но има още! Пристига поднос с 6 вида френски сирена, директно долетяли със самолета от Франция. Аз като фен на френските сирена почвам да точа зъби на "Бри" и "Рокфор", но и останалите са супер вкусни! Сервират ги със салата от маруля. После идва и десерта - няколко вида шоколадови кейкове и плодове.... Седя и се чудя как мога да ям такива неща, а да съм в Африка и колкото и да е вкусно аз все си мисля за касава хляба - храната на простолюдието. Но ми е много интересно да попадна за пореден път в света на богатите и постоянно имам възможност да преживявам контрастите на Африка. Вечерта след вечеря гоня крабове по плажа и попадам на така наречения "coconut crab", доста едър вид рак. На другата сутрин прекарвам още време на плажа и се отправям към Едеа, а след това и към Дуала, където ме чака хоста ми Арманд. Стопът в Камерyн е не особено лесен защото и тук много шофьори искат пари, но tук има много коли така че се намира точния човек. В Дуала пристигам надвечер и Арманд ме посреща. Много интересен и супер приятен чoвек, работи в компютърна компания и е доста зает през деня. Цяла вечер дискутираме пътешествия и той е пътувал доста, направо много свят е видял като за африканец. В понеделник рано сутринта тръгвам да търся нигерийското консулство, с много питане го намирам. Консула лично ме приема след като служителя му показва паспорта ми. Говорим си дълго за пътуването ми и решава да ми даде не 3 дневна виза, колкото отначало ми казват че ще ми дадат, а 7 дневна. И вместо след три дни ще ми я даде след два часа. Изненадвам се много, защото дори като влезеш в приемната за визи, навсякъде по стените има бележка с големи букви "издаването на виза отнема три дни, няма експресна поръчка, моля не искайте такава и не плащайте за такава" Както обикновено в Африка обаче правилата са за да се нарушават :)) Почвам да си мисля да не ми поискат подкуп за тая услуга, но консула е толкова приятелски настроен и толкова заинтригуван от пътешествието ми, че няма никаква задна мисъл. Плащам си 100 долара за визата, колкото и очаквах. Връщам се в 2 следобед и си я получавам с пожелание за хубаво пътуване. Накрая излезе, че най-трудните визи в Африка ги взех най-лесно. щом и Нигерия ми даде виза, значи ще успея да се прибера без проблеми. В Лагос ще подам за виза за Бенин, после в Бенин за Буркина и така до Мароко. :) Страниците ми в паспорта са точно колкото да ме отведат вкъщи по този път. Сега съм още в Дуала, утре заминавам на север и лека полека към Нигерия. За жалост не видях каквото исках в Камерyн, но визата ми вече е на половина, а мястото където исках да отида, е много далеч. За жалост визите в Западна Африка осакатяват много пътуването, всичките са кратки и супер скъпи, а вече и парите попривършиха и трябва да се прибирам докато още мога да си платя следващите визи. Много ми се обикалят тези държавици ,но ще остане за следващото пътуване в Африка, когато искам да обикалям само западната част, малките страни покрай океана. Поне за Бенин и Буркина мисля че ще имам нормални визи и ще мога да разгледам повече.
А Конготата са дълбоко в сърцето ми и просто зная, че ще се върна в търсене на много приключения!!!!!!

 

Конго, Конго и Конго - любов до гроб!

3-те Конгота: Демократична република Конго, Република Конго (тази явно е само република ама не е демократична :)) и разбира се река Конго! Помня едно време в училище по география на картата имаше една държава на име Заир и се ядосвам за какъв дявол са се кръстили Конго, та да са еднакви с другото Конго... защо всеки иска да е еднакъв с останалите егати тия хора нямат ли въображение та да си кръстят страната като съседната :))) Ама както и да се наричат Конго-тата едно нещо е факт - за мен тия две страни бяха любов от пръв поглед и до гроб!! Всичко, каквото си представях, бледнее пред реалността! Единствената ми мъка е, че имах ужасно кратки визи и не успях да обиколя почти нищо в демократичното Конго, но поне в другото успях да попътувам доста. Първо за демократичното Конго да ви разкажа,че нали е модерно всички да са много демократични :))

За конголийци от Демократична Република Конго има едно нещо най-важно в живота - парите. Всичко се върти около тях, дори ежедневните разговори. На второ място идва алкохола. Останалите аспекти на живота сякаш не са важни, може би само с изключение на размножаването...
На границата учтив митничар ми иска 10 долара за входния печат. Аз още по-учтиво отказвам да платя, след което получавам печата безплатно. Както се казва - пробват пък ако мине номера. След изчистване на документацията с имиграционните те препращат към друга къщичка - тази на здравния департамент. Там ти искат жълтата книжка с ваксина за жълта треска. Ако нямаш такава плащаш рушвет. Ако имаш ще ти кажат, че има и други задължителни ваксини дето ги нямаш в книжката и пак ще искат рушвет. При мен обаче тия не минават, но все пак се радвам, че си направих книжката преди да замина, отне ми много време работа на компютъра, но си струваше, спестява много проблеми и пари. И така след като минах и здравния контрол пак безплатно, тръгнах да вървя по поредния безкраен черен път. Бе късен следобед, всички хора от граничното селце наизлязоха да ме огледат, да ме заговорят, да ми поискат пари.... Тук не казват "give ме money" или "give ме my money", тук има нова версия - "give ме THE money" :)) Вместо да се ядосвам реших да се забавлявам! Всеки път щом някои дойде до мен и ми каже това, аз се обръщам, протягам ръка за милостиня и повтарям "give ме THE money". Някои се шокират и бягат, други се смеят, а трети недоумяват, но тактиката работи! Популацията в Конго е доста голяма, много гъсто населено е покрай пътя и не можеш да останеш сам, което изморява когато вървиш пеш. Десетки деца вървят след мен и искат пари, напомнят ми за Етиопия, но като цяло хората са мили, а и няма дъжд от камъни, просто видят ли бял човек за тях това автоматично значи пари. Туристи няма, та им е още по-интересно, а на мен ми е интересно как са придобили тези възгледи за белия човек без наличието на туристическа индустрия... Малките деца, които не са виждали бял човек, започват да реват като ме видят. Природата е разкошна - джунгли, хълмове обрасли с гъста растителност, вали често и е вечно зелено. Тук малария има много, особено сега през дъждовния сезон и местните често са болни. Вървя няколко часа, стyмнява се и минава една кола, виждат ме и спират веднага без да ги стопирам. Оказва се такси и веднага pochva да се пазари. Казвам му, че не искам превоз, но накрая ме взема, пак за без пари. Пътуваме няколко часа по тъмно, след което колата се разваля - две спукани гуми. Съвсем нормално по този път, изненадвам се дори че стигнахме толкова далеч. Няма какво да се прави, шофьора и другите пътници чакат помощ, а аз продължавам да вървя. Спирам да спя в джунглата, разпъвам палатката и спя идеално. Звуците на джунглата са най-прекрасната музика на света! На сутринта ме събуждат гласовете на местните, вече започнали да щакат по пътя. Има село недалеч. Продължавам да вървя, всеки ме заговаря и всеки се чуди защо вървя, а не взема такси. Хората говорят френски, но за разлика от Ангола тук поне знаят по няколко думи английски. А такситата са тотално разбити стари коли, които постоянно аварират по тежкия път, но местните винаги ще предпочетат такси пред ходене. Минавайки покрай някои къщи забелязвам ,че хората ме гледат със страх и подозрение. Към обяд вече слънцето е напекло, жегата и влагата са сериозни, а водата ми намаля критично, за късмет откривам река. Реки, поточета и блата има много в Конго и положението с набавянето на вода за мен е лесно. Вече съм 4 дни без душ и ми се иска да се изкапя, от глава до пети съм в прахоляци. Обаче не може и дума да става, местните са навсякъде и ме виждат да си пълня вода от реката след което се залепват за мен и къпането става невъзможно. По едно време докато си вървя по пътя и учудващо няма никой около мен, пристигат два пикапа с полицаи и военни. Спират до мен, скачат от багажниците и ми съобщават, че ме арестуват. Аидееее ново пет! Напушва ме смях като ги гледам, питам защо ме арестуват, един от тях говори английски и ми обяснява, че селяните им са се обадили и съобщили за бял войник, обикалящ по селата, страхували се че имам пистолет и ще убия някого. Направо експлодирам от смях!!! Такава забава не очаквах в Конго :))) Полицая казва, че ще ме закарат в участъка, ще ме запишат и ще ми проверят багажа за оръжия. Пита ме защо нося униформата на конголийски войник, казвам му, че камуфлажните панталони и тъмнозелена тениска са обикновени дрехи в моята страна и не значи, че си войник. Той не вярва и ми казва, че ако продължа да ходя така, навсякъде в Конго ще ме арестуват. В участъка забавата е пълна, записват ми визата и данните по паспорта, след което отварям раницата и след като проверяват всяка торбичка и не откриват нищо, изпадат в голямо разочарование! "Don't you have a pistol for protection?"- ме пита един от тях, казвам му, че имам ръце и крака за защита и не ми трябва "пистол" :) Много ми е весело!!! Цялата случка е повече от нелепа, но и много забавна. Цял ден след това си спомням и не мога да спра да се смея :)) Накрая ме пускат, няма какво повече да проверяват. Големият бонус е, че те всъщност вземайки ме от пътя ме закараха до първия град, където вече се надявах на евентуален стоп. Докато излизам от града срещам човек, който говори английски и иска да ми помогне да намеря превоз след като разбира, че не искам такси. След час-два се намира кола за следващия град и вече асфалтовия път. Градовете в Конго са колоритни и хаотични, типично по африкански. И този не прави изключение. От там ме чака дълго вървене и никакви стопове - всеки, които спре, иска пари. Много коли се изреждат, а аз продължавам да вървя, болките от катастрофата леко понамаляват през този ден, има някакво подобрение, особено тази в гърба ми. Обаче все така ме стяга като дишам и се задухвам като ходя. Усещам, че за да се оправя напълно трябва да почивам и да не нося раница, но това няма как да стане в следващите седмици и месеци, така че ще трябва на крак да оздравявам. Надвечер успявам да хвана стоп до Кисанту, където младежи ме виждат да вървя по пътя почти по тъмно и ми предлагат помощ. Чудя се какво ли имат предвид и решавам да проверя, макар и да не се чувствам като човек, който има нужда от помощ. Водят ме в голяма къща, говорят с бащата и той се обажда на свещеника да ме настанят да спя в общежитията на катедралата. Искат и да ми плащат такси до Киншаса на другия ден, но категорично отказвам, което много ги изненадва. Нощувката в хубава стаичка с меко легло и така мечтания и дългоочакван душ, ми се отразяват много добре! На сутринта вали сериозен дъжд, но трябва да продължа към Киншаса, вече трети ден закъснявам за хоста си, не предполагах, че стопът в Конго ще е почти невъзможен и ще вървя толкова километри преди някой да ме вземе. За късмет след няколко часа ме взема кола за Киншаса, човекът ме кара право на адреса на хоста. Чакам го пред вратата да се прибере от работа и вечерта си говорим за моето откачено пътуване през Ангола и Конго. Бехзад е американец, работи за ЮНИЦЕФ, от 4 месеца живее в Киншаса и ще остане към 2-3 години. Преди това е живял в Габон. На другата сутрин отивам в посолството на Камерyн - 120 долара за виза плюс резервация в хотел, която трябваше да направя и отменя в последствие. Дават ми визата на следващия ден вместо след три дни, защото ме викат извънредно да им дам друга стодоларова банкнота, не харесват тази, която им дадох първия път, защото била много тънка и стара (проклети зимбабвийски АТМ-и :)) Извиняват се, че ме разкарват заради това и ми дават визата по-рано. В Киншаса улиците са огромни, хората - много (казват че са към 10 милиона) и всеки иска пари. Жаждата за пари е огромна, а причината отчасти мисля, че е зависимостта им от алкохола. Тук вода не се пие, вместо това се пие бира. Иначе всичко по магазините е адски скъпо, цените са по-високи от ЮАР и Намибия взети заедно. Разбира се всичко е вносно, нищо не се произвежда в Конго и дори бананите им са супер скъпи, а толкова лесно биха могли да си ги отглеждат тук. Втората вечер с Бехзад отиваме в английското посолство, там организират така наречения "куиз" - състезание с въпроси от различни области и наградата е  - алкохол. Има много отбори от по 6 човека. С такава награда не ме беше никак яд, че нашият отбор не спечели :) Освен виза за Камерyн исках да взема и виза за Нигерия в Киншаса, но това се оказа невъзможно, в посолството ми заявиха, че не се издават визи на хора, които не са граждани на Конго. Айде пак замириса на проблеми! И така докато стигна до Киншаса и взема една виза, конголийската ми виза вече бе наполовина изтекла, а тази за другото Kонго бе по дати и ме притискаше да бързам. С много мъка и съжаление, че не можах да пътувам из източно Конго, реших да взема ферито за Бразавил на следващия ден. Дълго обмислях дали пък няма някаква възможност да попътувам преди това, но просто където и да отида рискувам много да не успея да изляза от страната навреме и трябваше да не се отдалечавам от Киншаса, а то интересните места са далеч от нея! А и при тези пътища и липса на стоп ми трябва поне 6 месечна виза, за да пътувам нормално в Конго. Единственото, което знам със сигурност е, че в тази страна ще се върна и този път ще си платя 6 месечна виза, ще си купя пирога и ще се пусна по река Конго мнооого навътре из джунглите! Това е новата ми огромна мечта, която ще преследвам!!!
Отивайки към ферито за Бразавил, което е границата между двете страни, си спомням ужасяващи истории от репорти на други пътешественици, които били тормозени, изнудвани и накрая върнати в Киншаса, защото отказали да платят подкуп. Имиграционните на Бразавил са широко известни с отвратителното си поведение и тормоза на чужденци!!! Рано сутринта съм на пристанището, плащам си билета в офиса, където се продават билети за всички лодки, служителят се опитва да ме измами всячески! Събира се тълпа мошеници предлагащи ми помощ с документите. Всички тези хора седят по цял ден там и си пробутват услугите срещу пари, ще ти подпечатат паспорта и оправят цялата бурокращина вместо ти да се занимаваш. Процедурите в Конго са АД, първо споря 20 минути с продаващия билети, които се опитва да ми пробута по-скъп билет за по-хубава лодка, а аз искам билет за голямото фери, които струва 10 долара, не 20. След огромни усилия от негова страна, става на моето и си получавам билета, който е на цената на билета за голямото фери, но всъщност ще се возя на малка лодка. Как стана тоя номер така и не разбрах! След което историята продължава - същия този служител ми иска 5 долара - такса за изходен печат, такса за проверка на багажа и такса за жълтата книжка. Вече се превивам от смях и му заявявам че няма да платя нито стотинка! Талпата мошенници се опитва да ме придърпа да си платя 5-те долара на тях и да ми оправят документите. Играта продължава към половин час, след което всички осъзнават, че нищо няма да измъкнат от мен и ме оставят на мира. Отивам при имиграционните, вземат ми паспорта и ми казват, че ще си го получа преди да се кача на лодката. Искат ми 2 долара, отказвам да платя и в последствие започват да търсят нещо неизрядно в паспорта ми, за да не ме пуснат и да могат да ме изнудват. Митничарката се прави, че нe вижда входния ми печат от Конго и ме гледа на кръв, показвам и го и се прави на изненадана. После други алчни мизерници ми проверяват багажа, не получават нищо за 'труда' си и са много разочаровани! Жените, проверяващи дали имам жълта книжка за ваксина са също толкова настървени, търсят внимателно нещо, за което да се заядат, но за жалост не намират. След това сядам да чакам в нещо като открита чакалня с масички и столове и през 5 минути се появява някой да ми поиска пари просто така. Уж лодката щеше да тръгва в 9:30, а тръгна в 12:00. Дадоха ми обратно паспорта и след 5 минути с лодката вече бях на бразавилския бряг. И ако процедурите в другото Конго бяха тежки, сложни и потънали в корупция, то в това не ми се мислеше какво щеше да е.
Но не ми пука нито за процедурите, нито за алчните хора, нито за нищо, защото Конго има такава природа, че само заради нея си заслужава човек да е тук!! и невероятно много ми харесва тая страна, просто в нея има всичко, за което мечтая, има толкова много дълбоки джунгли, където не е стъпвал никoй, толкова красота и приключения, че просто всичките негативи се губят на фона на това!!

Ангола - на стоп с кокошка :)

 Добре осъзнавам, че следващите дни ще са трудни. Ще трябва да свикна с болката и да не и позволявам да взема надмощие, ще трябва да прекося огромна страна с ужасни пътища за по-малко от пет дни, страна, в която никой не говори английски. Вече навлизам в тези части на Африка, където и комуникацията се превръща в проблем.
На границата ме преследват "чейндяджии", искат да обменям пари с тях, а аз им казвам, че съм за 5 дни в страната и не ми трябват пари. Те мислят, че се шегувам, ама това е самата истина, в Ангола и една стотинка не успях да похарча, нямаше за какво. Накупих си храна в Намибия, добре се запасих. От страната на Намибия митничарят ме предупреждава, че в Ангола няма да ме пуснат. Шок и ужас - сега пък защо. Казвам му, че имам виза, получавам отговор: "това няма значение, имаш ли 600$ и покана у теб? ако нямаш по-добре се връщай обратно докато можеш, защото много като теб не ги пуснаха, после не се връщай на нас да ревеш". Почва да ми призлява вече до гуша ми е дошло от тези простотии, а и от много хора в Намибия чух такива истории. Въпреки това отивам на анголската страна, вземат ми паспорта, попълвам arrival card и митничаря ми отнася паспорта нанякъде. До мен на опашката е Куйнтън - намибиец, които като чува за плановете ми да прекося цяла Ангола за 5 дни, директно ми заявява да се откажа докато още мога. И той, подобно на всички други, ми разказва какво се случва ако излезеш от страната ден по-късно, отколкото визата ти позволява - отиваш право в затвора и излизаш само с 1000$ гаранция. На него му се е случвало вече. Спор няма - не знаех в какво се забърквам. След малко митничаря ми връща паспорта подпечатан, учудвам се и казвам на Куйнтън какво ми е казал този от страната на Намибия. Куйнтън казва, че е напълно вярно и мога да считам, че просто имам късмет да мина, повечето хора дори с валидни визи биват върнати. Вече съвсем се потрисам от тези анголски бюрократични глупости, какво ли още ще ми поднесат. Куйнтон иска да ми помогне, той има връзки с фирми с товарни камиони, пътуващи за Луанда и иска да ми организира превоз с някои от камионите. Отиваме на огромен паркинг за камиони недалеч от граничното градче Santa Клара и говорим с шофьорите. Тъй като никoй не говори английски Куйнтон превежда от португалски. Оказва се, че всички камиони пътуват до Луанда цели 5 дни!!! А това са 1300 км. В тотален ужас съм, сега единствения ми шанс е кола да ме вземе и да отива директно в Луанда. За първи път ми се налага да бързам като пътувам на стоп, а това е най-лошото, защото хората го усещат и още повече не спират. В Ангола обаче поне да имаше коли, че да не спират, ами то нямаше особено много, а и никoй не гореше от мерак да ме вземе :) Куйнтан ми даде да ползвам net в офиса му да пиша набързо на семейството си, защото през мнoгoто дни в намибийската природа нямах достъп до интернет.  Каза ми да изчакам още малко, имал идея за някой, който може би ще пътува в моята посока. След час се намери човек, пътуващ за Лубанго - първия голям град след границата. Човекът говореше и малко английски, та поне можехме да комуникираме. Стигнахме Лубанго посред нощ, умирах за сън! Гърбът ми бе разбит от всяко друсване по стотиците дупки по пътя. Чувствах се толкова зле, толкова ме болеше, че ми идеше да се просна на улицата и да се откажа от всичко.  Очите ми се насълзяваха от болка всеки път щом гумите на колата попаднеха в поредната бездънна яма. И така цял ден... и половин нощ. Искаше ми се направо да ида в затвора да се предам. И без това през няколко стотин километра има чекпойнт с полицаи, които всичко проверяват. Ангола е разделена на области и на входа на всяка област е като на вход за друга държава. Шофьорът, които ме закара до Лубанго не живее там и нямаше къде да спи през останалата част на ноща, затова излязохме от града и той спа в колата, а аз разпънах палатката в борба за 3 часа сън. Болка или не - спах като труп. Умората си каза тежката дума. На сутринта се разделихме с човека, той отиде да си върши работата в центъра, а аз останах на пътя извън града и почнах да вървя отново. Колите започнаха към 7:00 и първият стоп ме отведе право в Бенгуела - следващия голям град. Човекът обаче въобще не говореше английски, а аз освен как да кажа "благодаря" друго не зная на португалски. Докато изляза от Бенгуела се нагледах на всякакви дивотии - жени пикаещи на улицата, тук всички така пикаят, вдигат роклите на улицата на тротоара и така... Брутална мръсотия навсякъде, обаче мръсотията специално ме топли, напомня ми за моята любима Индия :) Напористи улични продавачи, които мъкнат какви ли не стоки... усещам стотици погледи върху раницата ми, всякакви тъмни субекти я оглеждат, но никoй не смее да пипне, все пак мислят, че съм войник :) След Бенгуела хващам стоп за някакво малко селце по пътя и пак се налага да вървя много след това. Но болката от вървенето е нищо в сравнение с душевната болка, която изпитвам при гледката в едно село покрай пътя... На улицата пред къщата си една дебела бабичка държи кокошка на дървен тезгях и вдига брадвата. Сърцето ме пробожда, крещя с пълен глас "стооооооооооп"!!!! Добре, че "стоп" на всички езици се разбира. Бабичката вдига поглед и е потресена да ме види как тичам към нея - бял човек с огромна раница в Ангола, че и прилича на войник... ааа не, не може да бъде! Жената се плаши, пуска кокошката на земята и хуква през глава да бяга. Аз вземам горkата кокошка и аз през глава хуквам да бягам докато не са се усетили, че не съм страшилище и не нося пушка. Ама къде ще избягам с тая раница... след малко ме настига хлапето на бабката, пазари се колко ще му дам за кокошката, мисли си че я вземам да я ям! Иска ми десет долата, съгласяваме се на 5, кокошката е изтъргувана! Сърцето ме боли, в мен напира желание да заколя бабката, облива ме вълна на страшна злоба, но треперещото животинче в ръцете ми ме успокоява и замества омразата към бабката с обич към него. Сега обаче наистина имам проблем - какво ще правя с малката душичка!!! Отдалечавам се от селото и сядам в гората отстрани на пътя да мисля. Всякакви идеи прехвърлям, почвам от там, че не мога да я прекарам с мен през границите, не мога и да я дам на местните, защото веднага ще я изядат. Мисля си да я нося на хоста си в Киншаса, той е американец и dа го моля да се грижи за нея, но няма как да я прекарам през границата, а и апартамент в Киншаса надали е най-доброто място за кокошка. Решавам, че най-безопасния вариант за нея е да я отведа навътре в гората и да я пусна там. Защото тук хищници няма много, а и кокошките тук не са като българските дето баба им дава просо и трошички, те тук са на самоизхранване и каквото си намерят... та поне зная, че ще оцелее. Няма какво да я нарани далеч от хората затова решавам да стопираме заедно докато излезем съвсем от населените места и после да влезем навътре в гората. Така и правим, душичката седи послушна в ръцете ми, с едната ръка махам на колите, с другата държа кокошката. Още втората кола спира. Шофьорът не разбира и дума английски и отива в следващия град, но с жестове му обяснявам да ме остави някъде по пътя.  Слизаме на място, където изглежда като да няма никаква цивилизация, влизаме в гората и вървя повече от час навътре - няма нищо, само гора. Успокоявам се, че сме на правилното място, целувам животинчето и с много мъка и рев го оставям в гората. Просто знам, че ще оцелее, нещо ми го казва. Докато се върна на пътя вече е много късен следобед, но успявам да се съсредоточа върху стопа въпреки всичко и хващам кола за Луанда! В малките часове на ноща пристигаме, никаква комуникация с шофьора поради езиковата бариера, но той ме оставя в южната част на града, на автогарата. Оглеждам обстановката вътре в чакалнята - десетки негри спят по земята, текат води от тоалетната, мирише на гадно и въздуха е тежък. Решавам, че там не може да се спи, излизам пред чакалнята и там си намирам ъгълче помежду много спящи, разпъвам си шалтето и чувала и едва лягам от болки... поне имам достъп до чист въздух. Спя горе-долу прилично имайки предвид къде съм, цяла нощ обикалят клошари и какви ли не, но не ме бъркат изобщо, раницата ми е под главата, а и спя леко. Както бе казал един от хостовете ми - това пътуване е по-сурово от военно обучение, така те тренира и те прави толкова концентриран и целенасочен... и наистина колкото и умората да ме е надвила, се събуждам при най-малкия шум, когато спя на такива места, защото знам, че "оцеляването" ми и особено оцеляването на багажа ми зависи от това.
Ден 3! На сутринта следва голямо изпитание - ходи ми се до тоалетна. С много самонавиване се запътвам към миризливата тоалетна в чакалнята, тоалетните са две - мъжка и женска, влизам в мъжката и ме лъхва СТРАШНА смрад! Толкова мирише, че се отказвам. Решавам да пробвам и женската, още влизам и на метър от мен на входа на тоалетната пикае жена! Ей така на пода, не вътре в кабинката, а на пода пред тоалетната. Виждам огромна локва от урина на земята, явно от други пикали там и бягам като от чума!! И сега къде ще се ходи до тоалетна... Няма къде, ще трябва да се преjaля. Седя отвън няколко минути и събирам кураж да се върна в мъжката тоалетна, запушвам нос и успявам, мисията изпълнена! Отправям се към улицата пред автогарата да почвам да стопирам към изхода на града. Идея нямам обаче накъде е изхода и къде изобщо съм аз. Карта нямам нито на Ангола, нито на Луанда, вече реших да пътувам без карта и след Намибия нямам карта за никоя държава, така е по-интересно и много по-трудно! Опитвам се да питам хора в коя посока е следвахстия голям град Уижи, зная от един от шофьорите, че това е посоката за границата. Нося листче с имената на няколко града, през които трябва да мина, за да стигна границата, това е всичко, с което разполагам. Никoй от хората, които питам за посоката, не разбира и дума английски. Като кажа "Уижи" всички ми сочат към автогарата и никoй не разбира, че питам за пътя. А и няма логика за това да питам, далеч съм много от пътя за Уижи. След минути около мен има тълпа от хора, всичките опитващи се да помогнат и да ме ориентират. Отчаяно се търси човек, говорещ английски, но такъв не се появява. Спомням си за Китай и с каква надежда вървях по улиците и питах всеки човек дали говори английски, за да ми покаже посоката... И тук същата история. Накрая се отказах да чакам и хванах да стопирам в една посока, за щастие вярната. Бях на голям булевард с много коли и не след дълго една кола спря. За огромен късмет човекът ме разбра и ме остави на по-добро място за стопиране в правилната посока. Там ме взе военният пилот Франсиско, които говореше английски и руски. Бе изумен от пътуването ми и поиска да ме закара до Кашито, което е градче извън Луанда в моята посока, но първо искахсе да ме води в националното радио да давам интервю. Колкото и да отказвах Франсиско много настояваше и след минути ме изтърси на входа на радиото, извика хора от персонала и не след дълго една журналистка ме  покани в студиото и направихме интервюто. Каза, че след няколко часа ще ме пуснат в ефир. После Франсиско ме заведе на сладкарница и закусвах торта, след което отидохме да се запозная с жена му Ирен, която е украйнка. Тя пък ми подари огромен ананас за из път, след което ме закараха до Кашито и ме оставиха там до полицейския чек-point с уговорката полицаите да ми спрат кола за Уижи. Аз обаче не исках на готово, а и полицаите имаха доста мързелив вид и не изглеждаха като да се помръднат скоро, а колите си минаваха. Така че любезно отклоних помощта им и взех нещата в свои ръце. Веднага ме взе камион с двама китайци, работещи по строителството на пътища. В момента в Ангола здраво се работи по пътищата, които са в ужасно състояние, а и цялата южна част на страната е наводнена, та при дъждове става още по-тежко положението. Китайски компании здраво са завзели пазара, всичките им пътища изглежда като да ги правят китайците.  По-късно успявам да хвана стоп и до Уижи директно, взема ме полицаи и ме кара право в полицейския участък да спя там, на другия ден иска да ме откара извън града че да ми е по-лесно да стопирам. Спането в полицейския участък е приятно, на сутринта пак съм на пътя. От тук нататък вече с много уговорки се намира безплатен стоп до границата, всички шофьори искат пари. След доста вървене ме взема кола, пътуваме 7 човека в малко фордче, да не повярваш как се събира толкова народ в тази малка количка! Оставят ме в Макела, на 40 км от границата. Там вече патят става черен път и започва голямото ходене. И все пак накрая ме взема пикап - такси, но безплатно, така или иначе багажника му е празен защо да не ме вземе. А преди него кратък стоп с китаец ме снабдява с две пакетчета двуминутни noodles. Китаецут се разтапя като му казвам "ши-ши" (благодаря на китайски).  На границата водата ми е свършила и питам митничарите къде мога да си напълня. Един от тях, много приятен и говорещ перфектно английски ми казва, че няма откъде, имат само минерална вода и ми дава две бутилки. Казва, че по този път нормални коли не минават, само таксита и ако искам да стопирам ще ми отнеме много дни да чакам кола. А са стотина километра до първия град и още повече до асфалтовия път. Оправяме документацията и съм вън от страната!!! Yра - успявам да изляза от Ангола за 4 дни и отървавам затвора!!! 
Като цяло Ангола ми хареса много откъм природа, всичко е зелено и диво. Хората изглеждат топли и любезни, но невъзможната комуникация е проблем. Много по-диво е от останалата част от Африка, културата на хората е доста различна, например липсва култура за тоалетна, нещо като в Индия е, всеки ходи където може. Иначе тук туристи няма и точно това те прави уникален в очите на хората. Полицаите са навсякъде и проверките на паспорт и виза са поне по няколко на ден, така че няма никакъв шанс човек да мине нелегален тук. Страната е супер богата на ресурси, но огромен процент от населението е направо под прага на бедността. Богатите явно стават все по-богати, а бедните по-бедни. Но моето лично впечатление от Ангола като изключим убийствата и издевателства над животни (тук ядат наистина всичко, даже маймуни и прилепи), си остава много положително и най-вече се радвам, че успях да надвия болката, дистанциите и времето и да изляза от страната навреме. 
   

Намибия - диамантът на Африка


Еиии толкова много да ми хареса тая Намибия, едва се самоизбутах от нея, защото визите ми за следващите страни са с определени дати и ме притискаха да бързам. Но успях да разгледам много и да преживея още повече :)  
Та да се върна първо на последните ми дни в ЮАР след като напуснах Претория...
Излизането от Претория ми отне половин ден стопиране из града по входовете на магистралата, от един вход до друг и така докато накрая ме взеха за първото градче след Претория. Хората в Претория спират на стопаджии трудно, защото ги е страх, през цялото време наблюдавах реакциите и погледите им, бяха преизпълнени със страх и чаках доста време докато някои по-отворен човек ме вземе, разбира се само чернокожи спираха, по-често в ЮАР черните спират. Не става и да се върви пеш до края на града, защото всичко е магистрали и полицията ще се заяжда. Като цяло ЮАР няма нищо общо с Африка, всичко е досущ като в Европа. А аз вечe се уморих от тази "фалшива" Африка и копнеех да се върна в онази истинската. Хванах пътя за Упингтън, недалеч от които е границата с Намибия. Мислех си, че ще стигна за ден, но не ми излязоха сметките, защото срещнах поредните прекрасни хора! Стоп с иракчанин, който много ама много настояваше да ми даде пари след като чу за пътуването ми и поне 5 минути му обяснявах, че не приемам, накрая се отказа и ми даде пликче с много готини странни плодове, на които дори името не зная. :) Следващият стоп ме среща с Наоми. Високо оценявам жеста и да спре, все пак жени почти никога не спират за стопаджии. Наоми е страхотна, много отворена към нови хора, пътувала е доста и знае за "западния" модел на скитане по света. Спряла, защото видяла раницата ми и се сетила, че съм от "тия, дето обикалят по света." Прибира се от Йоханесбург за Мафикенг, където живее с майка си и сестра си. По пътя ни вали жесток дъжд, толкова проливен, че на моменти не може да се шофира и трябва да се отбива от пътя. Преди Мафикенг Наоми иска да посети племенничката си, която учи в девическа гимназия и днес има голяма родителска среща, така че всички роднини са там, за да посетят момичетата. Те живеят в гимнацията и рядко имат контакти с външни хора. Моята поява в училището обаче е меко казано вълнуваща, защото десетина момичета се скупчват около мен и с неописуемо любопитство и радост започват разговор. Въпросите са хиляди, възклицания и усмивки се раздават на килограм, снимките не спират, разменяме имеили, телефони... Едно от момичетата като чува, че съм от България веднага отбелязва, че това е страната, където жестовете с глава за "не" и "да" са обратно на останалия свят :) Много се впечатлявам, че знае такива подробности. Прави ми впечатление, че момичетата са начетени и много възпитани. След посещението се отправяме към дома на Наоми, тя ме кани да остана у тях. Макар и Мафикенг да е доста встрани от пътя ми, приемам с удоволствие. Вечерта Наоми ме развежда из градчето, пита ме какво искам да ям, а на мен все пaп ми се яде, моето любимо африканско ястие. Намираме последния отворен magazin, където продават вече сготвен пaп, но продавачките са потресени като си поръчвам пaп заедно със самп (това винаги се яде отделно, за тях е като пaп, тоест основата на ястието и трябва да се добави нещо друго, невъзможно е да ги ядеш заедно). Наоми също е потресена и поне пет минути се опитват да ме разубедят да си взема тая комбинация. Питам ги дали някога са ги опитвали заедно, отговорът разбира се е не, но по правило си знаят, че двете не вървят заедно. А аз пък от опит разбрах, че африканците не обичат да пробват нови неща, така че само им казах, че е невероятно вкусно и не се опитвах да ги убеждавам да опитват. Изядох си пaп-а със самп с голям кеф и след като посетихме някои от приятелите на Наоми, се прибрахме в къщата при майка и и сестра и. Безкрайно гостоприемни хора, сестра и има проблем с крака си, много е подут и не може да ходи, а докторите нищо не знаели и не можели да и поставят вярна диагноса и да я лекуват. Отчаяна е и само вкъщи си седи, от което никак не се подобрява. Почват да ми се въртят мисли, че може би е от свръх теглото (жената е доста ама наистина доста пълничка), но не върви да и го кажа, затова казвам на Наоми и тя споделя, че сестра и вече била на диета и трябвало да отслабне, защото всички смятат, че е от килограмите. На сутринта ми приготвят разкошна закуска и със свежи сили се отправям на път. Наоми ме оставя на изхода на града и чака наблизо докато хвана стоп, да се убеди, че всичко е на ред, не след дълго ме вземат за следвахстия град. По-късно същия ден на стоп ме взема Андре - бизнесмен от Йоханесбург, пътуващ за Кеип Таун. Той не е нито черен, нито бял, а от така наречените "coloured" - оцветените. Те са направо като нова раса тук в ЮАР, а всъщност са от смесен произход - бял и черен родител. Изненадах се, че пътува за Кеип Таун по този път, но той каза, че имал много време "за убиване" преди да стигне там за някакъв семинар, затова избрал дългия път. А и родното му място е Упингтон и иска да посети сестра си там и да остане при нея една вечер. Спираме на всяко интересно местенце, Андре иска да ми покаже всичко по пътя. Разглеждаме машините, които работят в мините, аз дори се покатервам на един огромен камион вече неработещ и оставен като паметник край пътя. Вечерта пристигаме в Упингтон и сестрата на Андре и семейството и ни посрещат. Той набързо им разказва моята история и вратата им е отворена за мен. Предлага ми се хубава стая с голямо легло, където да се настаня за през ноща, но мен по ме блазни да спя в мазето на един стар матрак, до които има маса за билярд и да играя поне няколко игри преди лягане. Хората ми се чудят на акъла, но ми дават свобода да спя където искам. Идва време за вечеря. Както всички хора в Африка, като чуят, че не ям месо, са в шок и ужас с какво да ме нахранят и единственото, за което се сещат, са зеленчуци :) Помня едно време и в България беше така, хората си мислеха, че вегетарианците ядат само зеленчуци, особено маруля, моркови и зеле :)) Та сестрата на Андре за късмет бе сготвила зеленчyци и се досети, че вегетарианците ядат и хляб, така че притесненията и, че няма с какво да ме нагоctи отпаднаха. Хората са толкова гостоприемни, че не върви и да им кажеш, че не си гладен, за да не ги притесняваш, те пак нещо ще ти сервират. След вечеря до към полунощ играх билярд със себе си :) После от умора паднах на матрака и заспах като пън :) На сутринта Андре предложи да ме води на Augrabies Falls National Park, който е недалеч от главния път за Спрингбок (където пътищата ни се разделят). Така аз промених плана да мина границата с Намибия близо до Упингтон и реших да мина тази на Спрингбок, за да мога да видя парка. Като почти всеки национален парк и този има входна такса, но за местни не е особено висока и благодарение на изобретателността на Андре, аз също минах с билетче за южноафрикански гражданин (за чужденци е 5 пъти по-скъпо). Водопадите са изумителни, макар и водата да е слаба по това време на годината, обиколихме всички гледки към каньона на Orange River, видяхме много диви спрингбок, дасита и гущери, няколко жирафа и бабуни. Пейзажът на места е лунен, безкраен микс от всевъзможни цветове и форми скали, на места ниска растителност, а реката течаща спокойно в дъното на каньона... Красота докъдето ти стигат очите. Уж само за час щяхме да разгледаме всичко, а останахме повече от 5 часа. Така или иначе нямаше вече шанс да стигна Намибия същия ден, та поне да разгледам детайлно националния парк. Надвечер стигнахме Спрингбок и Андре пое към Кеип Таун, а аз на север - към Намибия. Вече нямаше много коли, но ме взе човек за малко градче преди границата, където направих последни опити да стопирам, но се стъмни и се отказах. Хората от единствените бунгала в градчето ме видяха на пътя и много се зарадваха, че има турист в района, поканиха ме да палаткувам в двора на комплекса. Аз покана не отказвам, така че прекарах спокойна нощ под звездите, най-после след толкова дни по къщите на хората, сега имах възможност да си спя в палатката. На следващия ден бързо стигнах границата, не отне много време да мина всички формалности с имиграционните и вече бях в Намибия. Взе ме кола за Keetmanshoop - първото градче на 300 км от границата. Тук дистанциите са големи, градовете малко на брой и малки по размери и популация, пейзажите изумително красиви, а хората топли и гостоприемни. Поставих си за цел същия ден да стигна до Мариентал, където ме чакаше хоста ми Крис - индиец-американец, доброволец в Корпуса на мира. Стопът обаче бе много бавен поради две причини - липсата на коли и очакваното заплащане от повечето шофьори, доста от които не искат да те вземат за без пари. Мен обаче това не ме притеснява и почнах да си ходя пеш и да стопирам когато минава кола. Накрая ме взе граничен полицай и ме остави в Мариентал, право пред училището, където живее Крис. Той все още бе на работа, затова чаках пред вратата час-два.  Крис живее в така наречения хоctел за момчета, намиращ се до самата гимназия, така че имах възможност да наблюдавам учениците отблизо и да видя как живеят. Рано сутрин бие камбаната и се почва с хигиена и всякакви приготовления за училище. Вечер пък има някакви занятия в една голяма зала точно отсреща на апартамента на Крис и учениците се занимават доста до късно. Вечерта седяхме на верандата на чай и дълги разговори на тема пътешестия. Той много иска да пътува и е решил като му свърши доброволчеството да пообиколи малко Африка преди да се връща в САЩ. На другия ден се запознах и с доброволката Лиз, а вечерта ходихме на вечеря в нейния апартамент. След гостуването при Крис се отправих към Виндхук, където изобщо не планирах да спирам... докато не видях профила на Марита и Джеф в каучсурфинг и реших, че непременно искам да ги срещна тези хора, а и нещо ме привлича към тях, не е случайно както виннаги :) И двамата са от Намибия, и двамата растафари, много ама много готини, имат 2 тлъсти котки - Тануки и Пири, с които постоянно си играех. Целият им апартамент е произведение на изкуството! Всичко е така аранжирано, толкова шарено и свежо, със специална атмосфера... едно от онези места, където се чувстваш у дома си още от първата минута. Марита е на работа през деня, но Джеф си е вкъщи и ми разказва много за Намибия, той работи в туристическия бизнес, направил си е тур агенция и организира приключенски турове из страната. Малко след като пристигам Марита ми казва, че има приятел, който е наполовина българин и говори български. Обзема ме луда радост! Ще говоря български лелеееее няма такъв кеф! По-късно идва Панчо - много симпатичен младеж, говори идеално български и носи две кълбета прежда - бяла и червена. Първи март е, ще се правят мартенички! Панчо разказва подробно на Марита и Джеф за обичайте и историята на България. Хваща ме срам - на моменти откривам, че това момче знае повече от мен, дето цял живот живея там, а той е на хиляди километри. Споделя, че често си ходят до България и о каква изненада - родата му е от село Сталево, Хасковско! А аз много добре го знам селото, а и кмета, защото аз му направох yебсаита на селото :) Яко се убеждавам колко е малък света всъщност! Панчо ме кани на комедийно shoy в театъра вечерта, ще ходят с майка си Валя. Така имам възможност и с нея да се запозная. Много ама много симпатични хора, срещата с тях бе така неочаквана и толкова приятна изненада.  И то само благодарение на Марита. А комедийното shoy бе много забавно, правиха си майтапи с какво ли не, но най ми хареса като се бъзикаха със Зимбабве и неговата демокрация :) Следобеда преди шоуто Марита ме заведе в дома на родителите си да видя прасето на баща и. :) Човекът си взел прасенце за домашен любимец, майка и обаче все протестирала, но бащата много му се радва. Прасенцето е трепач :)) Отначало се уплаши като тръгнах да го гушкам, но бързо станахме първи приятели и не исках да го пускам, горката Марита едва ли не трябваше да ме изрита от къщата. :) След гостуването ми при тях се отправих към Yoлвис Бeй, където исках да походя по пясъчните дюни на пустинята и да видя изумителната красота на съчетанието пустиня-океан. Панчо и Валя ми бяха дали и телефоните на Руми и Веско - българи, живеещи там и работещи като треньори по гимнастика и физическо възпитание. Мислех като стигна да намеря начин да им се обадя и евентуално да се срещнем. Последният човек, който ме взе на стоп, сподели че има приятел българин. Помислих си, че няма кой друг да е, а ще е някои от тяхното семейство, защото надали има много българи точно в тази част на света. И не грешах - човекът се обади по телефона на Добри - синът на Руми и Веско. И така се озовах в офиса на компанията, в която Добри работи. Там срещнах и Любо - друг българин, живеещ и работещ в Yoлвис Бeй. Отидохме право в дома на Руми и Веско, толкова топло посрещане едва ли можех да си представя. Баница, кисело мляко, усмивки и гостоприемство... а на мен ми беше неудобно да им се натреса така и без предупреждение да се самопоканя, затова и отначало мислех само да се срещнем, а накрая останах два дни у тях. Прекрасни хора, просто нямам думи да опиша отношението, което получих и то при положение, че съм напълно непознат човек. Водиха ме на дюните, качихме се на известната Дюна 7, те били номерирани до към 30 и няколко, заведоха ме да видя велвичия - цветето символ на Намибия, което живее стотици години. По пътя видяхме и хамелеон, а пейзажите около Валвис Бай са невероятни! Ходихме и до Свакопсмунд, ядохме сладолед и за първи път видях жени от племето химба. Е, те бяха доста комерсиализирани, от онези, които продават бижута на улицата и за да ги снимаш трябва да си купиш нещо от тях. Естествено цената е поне 3 пъти завишена, но поне е интересно да се видят тези хора, косите им са направени като дебели расти, намазани с червена охра смесена с някаква мас, целите им тела също са намазани с тая смеска, ходят голи до кръста и надолу покрити с кожи. Червената на цвят смеска е за отблъскване на насекомите. Където и да седнат всичко около тях става червено, а отново за отблъскване на насекомите палят огън вътре в къщите си. Надвечер Веско и Руми ме запознават с още един българин - доктора Георги. Преживял е огромна трагедия наскоро и се опитваме да го разведрим, излизаме до лагyната, на по питие и разговори до късно. Георги упорито ме съвeтва да не ходя в Конго и Нигерия, защото ще ме убият там. Успокоявам го, че и там хората са добри както навсякъде по света, но той не се съгласява. Колкото и да се опитва да бъде циничен спрямо африканците, си личи че има много добро сърце. Времето с моите нови български приятели отлетя бързо и под натиска на визите трябваше да се отправя на север. Взехме си довиждане и искрено се надявам да се видим в България един ден. Отървах се и от немалко излишен багаж, които Руми щедро предложи да занесе в България през април като се прибира за малко, така че раницата ми олекна с няколко кила. Изключително мили хора, просто българите, които срещнах досега в чужбина, ми направиха много добро впечатление и не разбирам откъде тази лоша слава, че българите се "разваляли" като излязат в чужбина. Та те са по-българи от тези в България. Веско има цяла колекция български филми и ми пуснаха да гледам Мисия Лондон - страхотел филм! А Руми и Добри дори ходят с тениски с надпис "България". Аз пък за два дни така свикнах да говоря български, че после като излязох да стопирам трябваше да си кривя езика пак с тоя английски :) Първо ме взеха полицаи на стоп до Свакопсмунд, пътувах в затворническа кола с решетки вместо прозорци. :) След тях пък камион до Карибиб и нататък излязох от главния път и поех към Омаруру и Очиваронго. Вечерта се озовах в двора на негър, които ме взе на стоп и ме покани да си разпъна палатката в градината му, а на другия ден щеше да пътува в моята посока и да ме закара още двеста километра. Остави ме в Кхорикас, където асфалтовия път свърши и хванах да вървя по един черен път в посока Тюфелфонтеин, исках да посетя скалните рисунки на бушмените, за толкова месеци в Африка на нито едно място не отидох да ги посетя зарадu платения вход, пропуснах шанса си в Боцвана, Зимбабве, ЮАР, но реших че това може би е последния ми шанс и този път отивам, а и не е толкова скъпо тук. След немалко вървене ме вземат двойка германци с бебе, пътуват с кола под наем през Намибия. Много готини хора и те отиват към скалните рисунки. Първо спираме да видим вкаменената гора, след което излизаме от главния черен път и пътуваме още двайсетина километра до рисунките на Тюфелфонтеин. Там вече има и други туристи, плащаме си входа и най-после успявам да видя прословутите бушменски творения. Рисунките много ме впечатляват, почти всичките са на животни, на една скала има нарисуван лъв с неестествено дълга опашка, а на друга пингвин и тюлен. С тези рисунки те са обозначавали какви животни има в района, но интересни са рисунките на пингвина и тюлена, защото сме навътре в страната, а не по крайбрежието. По скалите около рисунките кипи от живот - разноцветни гущери агама щъкат нагоре-надолу, а по сенките се излежава пустинният плъх. Страхотно животинче, колкото и да го доближавам страх няма и подобно на даситата седи и те гледа в очите. След посещението на рисунките германците ме оставят на главния черен път и продължават на юг, а аз на северозапад в посоkа Опуо - столицата на химбите. Намибия е пълна с племена, езици и култура, немалко хора все още живеят и се обличат традиционно, например племето хереро лесно се познава по дрехите на жените - викториански стил огромни рокли и шапки във формата на кравешки рога. За хереро кравите са всичко, затова и шапката символизира връзката им с добитъка. По така наречения главен черен път обаче няма никакви коли освен туристи от време на време и рядко някои местен, защото селцата в областта са толкова малко и толкова малки, а пустошта толкова огромна... Хващам да вървя в наu-голямата следобедна жега. Километър след километър - коли няма. Почвам да се тревожа за положението с водата, свършва много бързо. Пейзажът обаче е вълшебен... скалисти планини, тук-там някое малко дръвче, но иначе голо и нажежено от следобедното силно слънце. Появява се кола на хоризонта и въпреки, че няма никакво свободно място, човекът иска да ме вземе и да ме закара още 50-тина километра навътре в пустошта. Връзваме раницата ми на покрива на колата с няколко въжета и се сбутвам вътре някак си. Оставя ме в малко село, където се примолвам за вода. Пълня бутилките и ето че отново всичко ми е на ред и мога да продължа да вървя. Вече в късния следобед ме вземат на стоп фреnски туристи и ме оставят още по-навътре в празна откъм хора Намибия. Единствено малки туристически лодjи и кампове има по тези места и те са много нарядко. Вървя до залез слънце, навлизам дълбоко в зона с много животни, навсякъде виждам антилопи спрингбок и огромният орикс - символ на Намибия. През нощtа множество чакали идват до палатката, излизам да ги видя, но се разбягват, по-страхливи са от хиените, които поне идваха близо до мен. На сутринта чувам копита, отварям палатката и едра антилопа орикс ме гледа право в очите. Прави няколко стъпки назад и пак се обръща да ме погледне. Говорим си с очи повече, отколкото някогa ще мога да си говоря с хората с уста. В областта има и много лъвове! Както обикновено отново провал - лъв не виждам. Но пък виждам няколко жирафи в по-зелените части на пустошта. Вече съм почти 7 месеца в Африка, толкова много животни видях, но не и негово величество Лъва. :( Нищо, все още имам надежда. Сутринта закусвам и слизам до реката да си допълня бутилките, за късмет тук поне има непресъхнала река. Следващите километри съм в нещо като транс - намирам се на едно от наи-хубавите места на света - пълно с животни, никакви населени места и хора, никаква цивилизация... може би мястото от мечтите ми, може би мястото, където ще живея един ден?!? Спомням си обаче думите на Ромеин - хоста ми в Арyша, когато му казах, че търся своя малък Рай някъде в Африка, той ме насочи към Гамбия. Но може би е Намибия... почвам да си мисля колко много километри празни територии има тази страна и колко спокойно мога да живея тук с всичките тези орикс, спрингбок, пустинни слонове и лъвове....  И докато мечтая и поглъщам поредния литър вода, първата кола за деня минава. Хората са работници по реконструкция на един лош участък от черния път и отиват на обекта, който е на 200 км преди Опуо. Вземаме още стопаджии по пътя - жена от племето хереро, която си е загубила кравите и ги търси и мъж, който отива на погребение в следващото село. След като ме оставят на обекта, тръгвам да вървя отново. Тук вече зеленината  е доста, планините са гористи, но животните сякаш намаляват. След още някои километър минава кола - втората за деня. Колата е пикап, сядам в багажника, а до мен има още 4 мъже и една жена с бебе. Вътре в кабината са шофьорът и още една жена с бебе. До мен има леген, пълен със студена вода и бутилки бира (студената вода да държи бирата хладна). При всяко друсване на неравностите на пътя, част от водата се излива върху мен да ме разхлажда. А зад колата се вдига страшен прахоляк от пътя и прахта още по-лесно полепва по мокрите ми дрехи. След може би двайсетина километра, докато се опитвах да избутам легена встрани от мен, всичко пред очите ми се завъртя с бясна скорост, докато разбера какво става вече летях във въздуха и се приземих болезнено на камъните в канавката! Усетих зверска болка в гърба. Пълна тишина за секунди, разкъсана от брутален бебешки рев. Бяхме катастрофирали. Колата бе излетяла от пътя и се бе забила в една голяма скала. От удара всички хора в багажника бяха изхвърчали като тапи. Особено аз, дето бях най-отзад. Съзнание не изгубих, за късмет не си ударих главата. Но за разлика от другите хора, които бяха паднали на пясъка, аз бях на камъните. На един сантиметър от главата ми имаше ръб на голяна скала, която вероятно щеше да ме убие на място. Първата ми мисъл в секундите докато лежах на земята беше "охх пак ли.." Тъй като преди имах вече две гадни катастрофи, все се шегувах, че третата ще ми е и последната. Опитах се да се изправя веднага, успях и си мислех, че болката не е толкова силна щом успях да стана. Но колко само грешах... Устата ми бе пълна с пясък и ситни камъни, няколко дни по-късно още се ми стържеха между зъбите. Целите ми дрехи бяха мокри от водата от легена, която се бе изляла върху мен, а и от тениската ми се носеше миризма на съдържанието на счупените бирени бутилки :) Панталоните ми, покрити с прах и пясък, сега като се и намокриха станаха като че натопени в кална локва. Успявайки да се изправя и да се раздвижа усетих, че всичко си е на мястото, но болката в гърба започна да се усеща. Всъщност падайки по гръб на камъните и претъркулвайки се няколко пъти, успях да се ударя почти навсякъде, само главата ми бе добре, въпреки малката синина между очите, явно причинена от отхвръклнал камък. Оглеждам ситуацията - жените с бебетата са добре, но реват, мъжете са добре, но кой си ударил ръката, кой крака, всеки се самооглежда. Никoй обаче не се оплаква, на шофьорът естествено нищо му няма, а и не изглежда да се чувства виновен. Всички са живи и няма сериозно ранени - това е важното. Започват да кроят планове как ще извадят колата, тя стърчи от скалата с леко смачкана предница, въпросът е как да я изкараме от канавката. Докато те се чудят обаче, аз започвам да усещам силни болки навсякъде. Почва да ми прималява, задушавам се, установявам, че много ме боли като дишам и това е от удар някъде под врата. А гърба ми направо се сковава и не мога да се движа нормално. Всичко започва да ме боли, виждам разни кървящи драскотини по ръцете си, усещам такива и по гърба. Опитвам се да игнорирам всички болки обаче, защото трябва да се бута, за да се извади колата. Всички бутаме задружно, само двете жени седят отстрани и коментират. Аз обаче от бутането още повече се осакатявам и вече не мога да правя никакви нормални движения, всяко помръдване ми причинява болка. Колкото повече време минава, толкова повече нови болки се появяват. Накрая колата е избутана обратно на пътя и всички се качват. Шофьорът е под всякаква критика обаче, толкова е очевидно, че не може да кара, може би и книжка няма, щом така взема завоите и ни натриса в канавката. Всички коментират, че не може да кара, но се качват. И аз се качвам, но за малко, да видя дали сега ще кара бавно или пък ще прави глупости. Въпреки, че е обещал на хората да кара бавно, след 5 минути вече летим със 120 по черния път! Токова за мен, почуквам на прозорчето на кабината и поисквам да си сляза. Зная, че днес вече друга кола може и да не мине, а и вода нямам, едното ми шише се е пукнало от удара и е празно. Остават ми 2 литра, които за нищо не стигат тук. Почвам пак да вървя, слънцето добре напича, а река не се вижда, коли няма. Вървенето този път обаче няма нищо общо с преди. Сега с много ама много мъка успявам да си вдигна раницата и да я сложа на гърба и да направя наколко крачки с нея и вече не мога да дишам. Чувствам се зле, още дъвча пясък, всичко ме боли, всичко е омазано с кал и кръв... раницата ми е цялата покрита с прахоляк, фотоапаратът пък по чудо оцеля при катастрофата, но целият бе в пясък. Но сега трябва да реша - или спирам да вървя и изцяло разчитам да мине кола, но загъжвам много като ми свърши водата, или продължавам по пътя докато стигна река. Решавам да продължа и не след дълго стигам пресъхнало корито на река. Вече се чувствам като парцал, болките ме обезсилват. Решавам да копая, има влага по повърхността на пясъка, така че ще има вода отдолу. Вадя ножа и тъкмо почвам, но чувам шума от идваща кола. Веднага се напрягам да изляза на пътя и да махам. Хората спират и ужасени от вида ми питат какво се е случило. Местни са, вземат ме до Опуо. Веднага почват да ме убеждават да ме карат право в болницата и са потресени, че отказвам. Обяснения обаче не ми се дават, зная че няма да ме разберат, а и нямам много енергия да говоря. Пристигайки в Опуо отивам в първия magazin и си купувам шоколад и натурален сок - трябва ми захар, трябва ми енергия! Тук не е като при първата ми катастрофа в Хасково, където можех да лежа на дивана и майка ми да ми носи супа, а аз едва държах лъжицата, но имаше кой да се грижи за мен. Тук НЯМА кой! Трябва аз да се погрижа за себе си и колкото и да боли трябва да продължа, нямам право да спирам, трябва да вляза и изляза от Ангола на време. В Опуо имах намерение да видя химбите, там е пълно с тях и успях да им направя някои снимки макар и скришно. Ако ги питаш за снимка ще ти поискат пари веднага, а аз не искам да допринасям още за развитието на тази "човешка зоологическа градина".  Много ми беше трудно да снимам защото мислите ми бяха насочени към катастрофата и исках да седна някъде и да размишлявам по нея. От една страна болката ме тормозеше, но от дъга виждах това преживяване като нещо много положително и точно като едно приключение, а аз нали точно това си пожелах на върха на Table моунтайнс в Кеип Таун - трудности и приключения! И сега изпитвах някакво много силно задоволство, че това ми се случи и дори на моменти задоволството нацяло измести болката. След Опуо се отправих в посока Ошиканго - границата с Ангола. Естествено нямаше да стигна същия ден, но поне използвах вечерта да се придвижа малко. Последно ме взе много мил човек, който ме покани в дома на семейството си за вечерта. Дадоха ми не отделна стая, а нещо като отделна малка къщичка, където имах възможност да спя на легло. Цяла нощ валя брутален тропически дъжд и ламаринения покрив не издържа и протече, слава богу не в тази си част над леглото ми. А аз не успях много да спя, непрекъснато се събуждах от болките, по гръб не можех да спя, мачех се настрани, но мускулите на врата ми бяха много болезнени, така че и това не стана. Все пак дремнах колкото да събера малко сили за дългото транзитно пътуване през Ангола. На сутринта бях на пътя и след час - на границата.