Монголско вълшебство...


снимката е от интернет



Безкрайните необятни поля, хълмове и скалисти планини се простират докъдето погледът може да достигне и много отвъд него... Ястреби, соколи и всякакви грабливи птици, непознати по нашите ширини, кръжат безспир над степта в опити да уловят някое от милионите малки мишлета, тичащи от дупка в дупка, оставяйки цели миши "магистрали" след себе си. Слънцето силно напича през светлата част от денонощието, но веднъж падне ли ниско на хоризонта, вледеняващ студ обхваща степта, а целият Млечен път заема мястото си високо в небето, сякаш да бди над пътешественика, останал да нощува в палатка сред тази сурова природа... Големи стада коне препускат навсякъде, редом с още по-големи стада крави, овце и кози, а в по-планинските райони - рошави едри якове. Камилите - двygарби и огромни, също са често срещана част от пейзажа. Степта изглежда безцветна и сурова, но ако се загледаш, ще видиш толкова много цвят, живот и красота... Стотици лилави, жълти и червени цветя растат навсякъде около теб, мишките пеят, подали глави от дупчиците си, ястребите непрекъснато те наблюдават отвисоко, а дивият кон на Пржевалски е някъде съвсем близо, успял да запази макар и малката си популация - противно на информацията в моите енциклопедии, че е напълно изчезнал. Опознах и обикнах суровата степ... толкова че изобщо не ми се тръгва въпреки ужасното време, което ме връхлетя и изпита за пореден път. Тишината нощем, магията на звездите, които се виждат чисто и ясно, кристалните води, въздух, меките топли слънчеви лъчи... Прясно издоеното краве мляко, изпито в номадска юрта, докато навън вали жесток дъжд със силен вятър... Магията на степта е безкрайна, Монголия е уникална страна и една от най-прекрасните за мен. Страна с много дива природа и малко хора, повечето от които живеят в един единствен град - не мога да се сетя за нещо по-хубаво на света. Преживях много прекрасни моменти в тази страна и още сте преживея следващите дни предполагам. Успях да посетя няколко приказни будистки манастира, слушах монасите докато надуваха раковините и се събираха за молитва... Спах в юрта с местно семейство и проследих начина им на живот за един ден... гостувах на друго семейство в юрта за обяд и чай, стопирах хиляди километри по асфалтирани и черни пътища, които са изпитание дори за 4х4 коли... Успях да не умра от глад, въпреки че се яде основно месо в страната, за щастие дори обяда при семейството в юртата бе вегетариански - чист ориз с мляко, вероятно приготвен специално заради мен. 
След дните в степта стигнах и столицата Улаанбаатар, в която втори ден не спира да вали. И все пак има надежда, че утре дъждовете ще спрат и аз ще поема към национален парк Теrеj. След това ще се спускам на юг към Китай, понеже тук стана твърде студено за човек, който няма дори яке и обувки. Днес е 6 градуса през деня, а нощем  ще е под нулата. Имах планове да ходя до едно езеро 1000 км на север, но се отказах заради времето. И колкото и да не ми се връща в Китай, трябва да мигрирам на юг преди зимата да ме смрази някъде в голата степ. Кампирането взе да става невъзможно заради убийствения вятър, нощите станаха безсънни заради студа, следователно е време за по-топли ширини :)) Обичам Монголия, ще се върна!!!!!


Нещо безкрайно любимо и близко на сърцето ми, което си пея вече много дни, докато вървя през степта...



I had a dream,
Of the wide open prairie.
I had a dream,
Of the pale morning sky.
I had a dream,
That we flew on golden wings
And we were the same.
Just the same.
You and I.

Follow your heart,
Little child of the west wind.
Follow the voice,
That's calling you home.
Follow your dreams,
But always, remember me.
I am your brother,
Under the sun.

We are like birds of a feather.
We are two hearts joined together.
We will be forever as one.
My brother under the sun.

Whenever you hear,
The wind in the canyon.
Whenever you see,
The buffalo run.
Wherever you go,
I'll be there beside you.
Cause you are my brother,
My brother under the sun.

На изток - към слънцето

снимката е от Интернет, но това е обичайната гледка :)


Turn your face towards the sun 
Let the shadows fall behind you 
Don't look back, just carry on 
And the shadows will never find you 

Lost in the rock and roll 
Got lost in a promise of a love I never know 
Shadows chase me far from home 
I remember when my heart was filled with gold 
And you know I've been burned 
I've been burned I've been burned 
You've seen me lose control 
It's not worth it's not worth it's not worth 
My soul

https://www.youtube.com/watch?v=hdO9cc7WOyE


Долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което предварително се извинявам.

Все на изток - следвам посоката, от която изгрява слънцето :) И гледам много да не се обръщам назад, защото боли... Оставям сенките да падат зад мен.
Изгубих се в памирските вълшебни планини, където няма нищо друго освен тишина, красота и чистота. Мармотите ми правеха компания докато вървях по прашния черен път, а пъргави птици прелитаха над палатката ми, когато кампирах на брега на езерото Каракул и съзерцавах тишината му в пълна самота... докато се появиха двама готини мотористи - българи! И понеже бяха зъболекари - присъствах на вадене на зъб на местен тажик на брега на езерото :) Тажикистан бе изпъстрен с невероятни събития като например това че 5 дни пътувах на стоп с кола на Mongol Rally, или че пияни узбекистанци искаха да ме накарат да пробвам алкохол и не приемаха НЕ за отговор, докато не излях яростно цялата чаша, която се опитваха да ми набутат :) Малко преди да вляза в Тажикистан имаше атентат срещу 4-ма велопатешественици, които бяха убити. И заради това хората бяха дори още по-мили и гостоприемни, отколкото очаквах. Повече от 50 дни съм на път и срещнах толкова много добри към мен хора, че ако не записвам, ще забравя. Лошите бяха доста по-малко, отколкото очаквах и се подвиzаваха предимно в Иран и Туркменистан, след тия двете нямам ядове с никого. 
Вече съм в Биshкек - столицата на прекрасната планинска страна Киргизстан, за която малко се знае по нашите земи. Тажикистан и Киргизстан за мен са най-красивите страни в тази част на света, почти целите са планински и това ги превръща в магнит за такива като мен. Едва избутах плоските Туркменистан и Узбекистан, но всичко си струваше, за да стигна до тук! Следващия път в Памир - с колело :) Много ми липсва. Тук са само планини и е супер за велопатешествие за разлика от околните държави, където е равно и много, много горещо. 
Тук обръчут на храната лека полека взе да се затяга, все по-често съм само на хляб, защото няма нищо друго без месо за ядене. В Mонголия вероятно ще съм само на хляб. В големите градове нямам проблем, защото си купувам плодове и други вксунотии от пазара и супермаркетите, но по слеата и планините изборът се свежда само до хляб, както и във всяко заведение или ресторант - единственото нещо в менюто без месо е хляба :) Вече доста пати като ме канят шофьори или каучсърфинг хостове, седя в ресторанта и дъвчa сух хляб с черен чай за по-лесно преглъщане :) Иначе имам огромен прогрес в стремежа си лека полека да стана веган. Много рядко си купувам кисело мляко а сиренето почти го спрях. Само някои като ми даде - ям. Че ако и това откажа хората съвсем няма какво да ме гостят. 
Стопът е възможен във всичките страни тук, но задължително се пита дали возенето е безплатно, защото всички очакват пари! Аз се придържам все към камионите, те винаги са склонни да вземат и без пари, досега нито един не ми е отказал. Kоли доста по-рядко ме качват, огромната част искат пари. Но не се оплаквам никак от стопа, доста добре е и като време не се чака безкрайно много. Хората като цяло са много добри и гостоприемни, радват се на туристи и не тормозят. доста от видовете тормозители в други държави липсват тук. 
Плановете ми занапред са да си вадя монголска виза утре, вероятно ще е готова другата седмица, а докато чакам сте обиклалям край езерото Иcик кул няколко дни. После към Казахстан за малко и право към Китай и Монголия. сте бързам за Монголия, за да я мина докато не е застудяло много, там зимата идва скоро, а аз дори яке нямам :) 

Всеки ден е ново неизвестно и ми носи постоянни предизвикателства, които отварят пред мен нови и нови хоризонти. Все повече въпроси, но и повече отговори... 
Сега си мисля за дните в Памир, за кефа от това да се изкапеш в ледено студена високо планинска река, да поплyваш във второто най-високо езрео в света, формuрано от метеорит преди 10 милиона години, да вдишаш разредения въздух на 4700 метра над морското ниво... за мен няма нищо по-прекрасно на тоя свят от планината и природата като цяло! и сладките трътлести мармоти, които се шмугват в дупките си веднага щом се зaтичам към тях :))) 


RISE:

https://www.youtube.com/watch?v=jWbiCr200N8


Кратък update по пътуването :)

Един съвсем кратъk пост за пътуването до момента, за съжаление не мога да пиша повече. Причината е, че никъде вече няма интернет кафета, смaртфоните и wifi-tо са ги убили буквално. Така че много трудно и рядко имам достъп до net и винаги е за малко. От което блогът си остава празен, а вече имам толкова много за писане. :) Досега пътуването е пълна лудница, приключенията са почти всекидневни, а особено в Иран нямаше ден, които да не е борба за оцеляване. Стопът бе уникално странен, два пъти местни гангстери нападнаха колата и камиона, в които се качих, само защото бях вътре. Опитаха се да ни спрат в движение и без малко да катастрофираме, но шофьорите и двата пати бяха добри. Втория път мотористите хвърляха камъни по камиона. Изобщо Иран беше една абсолютна лудница във всички аспекти :) Жегата бе опустошителна, някои дни над 50 градуса. От всичките 19 нощувки само една бях на палатка, всички други на СS. Беше учудващо лесно да си намеря хостове, много са гостоприемни хората. Иначе страната е много интересна и мога да кажа уникална, има такива странности дето няма къде другаде да се видят по света. Имах шанса да видя уникално яки места и сpещнах много приятни хора, но и много отрепки. За съжаление и без дежурните тормозители не се мина, но те са си навсякъде :) След Иран Туркменистан ми дойде като грам от ясно небе. Адски труден пoчти невъзможен стоп, cпане в пустинята, една пустинна буря, средностно скитане в най-странния и безумен град в света - Ашxабат... И разбира се - уникалния газ кратер Дaрваза насред пустинята, това си беше супер изживяване! След 3 дни на транзитна виза там, влязох в Узбекистан, където отново стопа е ужас, каучсарфинга съвсем изчезна, както го няма и в Туркменистан, а жегата си остана все така жестока. Снощи бе 44 в 20:00 вечерта! В палатката не може да се спи, всяка нощ е адска агония и вече въобще не се наспивам. Потя се денонощно и добре че поне има евтини хоctели по 6-7 долара с много пазарлък де, иначе са 10-15. Та успявам да се окапя и изпера когато много я закaсам. Иначе смрaдтта и безсънието не се търпят. един от дните в Иран беше над 60 грaдуса на слънце. А аз си изкарвам дните основно на слънце, нали стопирам и разглеждам. В Иран имаше много хостове от СS, а сега в Узбекистан няколко пъти май сте се наложи да остана на хощели. После Таджикистан няма да трябва, там са планини и жегата не е такава. Планът ми е да вляза в Таджикистан на 3-ти август, после Киргизстан и Китай, Монголия и така нататък като сте гледам да не ме хване зимата в тия държави, особено в Монголия, там септември вече е студено. В момента съм в Букхара, Узбекистан. Много красиви исторически месат има, отвън поне мога да ги гледам, иначе всяко местенце е с безумно скъп билет. В Иран входните такси не бяха скъпи и успях да посетя супер интересни места. Та това е от мен накратко, няма как да пиша повече, дано занапред в някоя държава все още има net кафета, та да мога да поразкажа за цялата лудница в това пътешествие, което честно казано не очаквах да е толкова щуро :)

Рилски размисли и страсти...


тази седмица по рилските била :)

Обратното броене наскоро започна и в момента съм на 1 ден време от старта на пътешествието.

Ще си позволя едно лирично отклонение, в крайна сметка това е личен блог, а единственото нещо, което имам желание да оставя след себе си на хората около мен, са мислите и гледната ми точка, нищо повече от това. Дори и тях не определям като нещо стойностно и важно, но като нямам друго, предлагам каквото имам :) Мислите ми са ужасно разбъркани и понеже постоянно размишлявам, кашата в главата ми е пълна и пиша несвързано, за което се извинявам.
Ще започна както обикновено - с музика. Тя толкова добре казва почти всичко, което имам да кажа.

https://www.youtube.com/watch?v=cl4cLEToPfc  

"Society"


It's a mystery to me
We have a greed with which we have agreed
And you think you have to want more than you need
Until you have it all, you won't be free

Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me

When you want more than you have, you think you need
And when you think more than you want, your thoughts begin to bleed
I think I need to find a bigger place
Cause when you have more than you think, you need more space

Society, you're a crazy breed
I hope you're not lonely without me
Society, crazy indeed
Hope you're not lonely without me
.....

Society, have mercy on me
I hope you're not angry if I disagree
Society, you're crazy indeed
I hope you're not lonely without me




Броени дни преди да замина избрах за пореден път да "избягам" от лудостта човешка и се скрих в едно от любимите си убежища - Рила.
Планината - едно от малкото останали все още неунищожени места в България, особено над 2000 метра, където за огромно мое щастие микро климатът е неподходящ за виреене на двуноги същества с умни телефони и мощни коли. Та докато обикалях билата на Рила с изпълнено с възхищение и уважение сърце, размишлявах по един, даже няколко въпроса, които ме мъчат долу в ниското и правят живота ми в последните години още по-тегав, отколкото щеше да е ако не осъзнавах какво става около мен.

Синдромът на съвремието: " Да бъдеш или да имаш?!"


Странно нещо са хората от 21 век. Наскоро си говорехме с един човек, че имаме сериозни проблеми в комуникацията, тъй като казвам точно това, което мисля и искам да кажа, а той не го възприема точно както го казвам, а както му се иска да го чуе, понеже е свикнал да общува само с хора, които казват нещата не точно както ги мислят, а по-деликатно. Тъй като "служа" на отдавна умрели и погребани ценности, не успявам да разбера заобиколките и разнообразието от маски на съвременното общество и как е възможно да казваш, мислиш и правиш три различни неща, без това да бъде осъждано от околните. Даже напротив - почти всички правят така. От ден на ден осъзнавам, че все повече се отдалечавам от тази реалност и в съвсем близко бъдеще няма да има място за мен не само сред хората наоколо, но и в света на хората изобщо.
Не е особено лесно да тръгнеш на пътешествие, да оставиш тези, които обичаш и да живееш в непрекъснат стрес дали са добре. Още по-трудно обаче е да се върнеш. Защото знаеш много добре какво те очаква - същите закостенели, сдухани, битови, материалистични хора, които за времето, в което си отсъствал, не са помръднали и с милиметър в личностното си развитие. И което е по-страшно - не са искали да помръднат. Защото за тях това не е важно. Те са се изучили, разработили, размножили и край - развитието секва, само материалното такова продължава. Понатрупали са още благини и са си "улеснили" живота с най-съвременните технологични извращения.
Никой от тях не осъзнава, че ти не си същия човек след всяко пътешествие, че си научил толкова много, колкото едва успяваш да поемеш и осмислиш. Пропастта във взаимоотношенията става все по-дълбока, а разочарованието е главният спътник на завърналия се от странство. Не е страшно, че никой не те разбира, страшното е, когато осъзнаеш, че никой около теб не може да те разбере, дори и да иска. А те и без това не искат. И най-страшното е, че ги обичаш! Толкова ги обичаш, че се връщаш при тях всеки път. И после съжаляваш... отново и отново. Ужасно е да се разкъсваш между това да си с близките си и това да правиш нещата, които обичаш. Да се опитваш непрекъснато да балансираш между двете, а всички да ти се сърдят, че правиш нещо различно от това да им угаждаш. Преди няколко години осъзнах нещо, което ме потресе и натъжи много. Някои хора ми пишат на мейл или в блога, че ги вдъхновявам с пътешествията си. Осъзнах, че не познавам нито един човек, който мен да ме вдъхновява и да ми служи като личен пример. Разочарованието ми от всички наоколо произлиза от това, че няма никой, променящ се към по-добро. За сметка на това пък има много, променящи се към по-лошо. Добре, че е негово величество Автостопа - благодарение на него се убеждавам, че все още има и хора с акъла си, различни хора с алтернативни виждания или с виждания изобщо. Не само зомбита и сърдитковци.

Маричини езера и Мусала на заден план


От друга страна обаче осъзнах, че въпреки цялостното си огорчение и разочарование от живота, постъпките на хората около мен и човечеството като цяло, съм много, много богат човек. Ако богатството на всеки се измерва според това, което е имал възможност да види и преживее, това, върху което е имал шанс да се замисли и времето, което е имал, за да бъде себе си, да прави това, което истински обича, да опознае света, да си направи изводи от видяното и дори да ги сподели с други хора - то аз съм милиардер. Сърцето ми е изпълнено колкото с мъка, толкова и с благодарност. Огромна благодарност към това, което светът ми е дал - всеки къс природа, всяко животно, растение и добронамерен към мен човек. Зная, че никога няма да мога да му се отплатя за всичко получено.
Всяко едно пътуване за мен е шанс да намеря отговор на още някой важен въпрос, който ме измъчва. Непрекъснато наблюдавам и анализирам видяното на път и едно от нещата, които най-много ме потриса и изумява, е надминалата всякакви обозрими представи човешка алчност и стремеж към материални блага, които са силно застъпени във всички държави, без значение бедни или богати. На никой никога не му е достатъчно. Хората винаги искат още и още, от всичко по много, все не им стига. Тези в бедните държави много искат да имат всичко, което имат онези в богатите. Европейците и американците пък искат да имат още по-хубави и скъпи неща от тези, които вече имат. Осъзнах, че в целия свят, всяко едно действие или бездействие по който и да е въпрос, се дължи на три неща: Его, Суета и Мързел. Това са тримата неофициални господари на днешното човечество. Огромна част от хората са безобразно влюбени в себе си, приели са се за важни като това се отразява на всички аспекти в живота им. Общо казано има две неща, които ги интересуват на съзнателно и подсъзнателно ниво - дали имат най-доброто от всичко за себе си (Егото) и как ги възприемат другите -дали ги харесват и им завиждат (Суетата). От страната на егото започват безкрайните "грижи" за себе си - да ядат най-здравословната "био" храна, да носят маркови скъпи дрехи, да карат съвременна "безопасна" кола, да живеят в голяма къща.... От страната на суетата пък важното е кой каква позиция заема в обществото, в кариерата си, какво образование има, къде ходи на почивка и какви снимки си е качил по социалните мрежи да се похвали, каква жена/мъж има - да са успели и хубави, че да завиждат другите, какъв "умен" телефон си е купил, колко е красив/а той самият..... И накрая, но не на последно място, идва негово величество Мързелът, който с размах подема мъничкото останало натурално и човешко у двуногото същество, разплува го до неописуеми размери и превръща съществото в една жалка, обездвижена и лишена от способност да мисли креатура, зависима от всяко едно материално нещо, било то кола, телефон, хладилник, супермаркет...........
В бедните държави, където хората нямат масова възможност да притежават кола, ясно се забелязва, че никой от тях не би ходил пеш ако може да си купи автомобил, а тези, които не могат, винаги ще дадат последните си стотинки за автобус. В много домакинства няма ток например, но хората имат възможно най-лъскавия телефон, който са успели да си купят със спестявания от няколко заплати.
В "развитите" държави пък хората не слизат от колите, ходят до магазина, съседа, работата... все с кола. Колата всъщност замества краката им. И дори в миговете когато се появи слабата нужда от движение и спорт, до спортната площадка или парка отново се ходи с колата.

Хасковските улици се пукат по шевовете от коли. Междублоковите пространства са толкова задръстени от таралясници, че все по-често има боеве за паркоместа. В почти всяко МПС има по едно човече, което "върти геврека" на път към магазина, центъра, баба си... въобще към места, които са достъпни с макс 10 минутно ходене с онези вече ненужни израстъци, наречени крака. Или 2 минути с онова нещо на две колела, дето се въртят педалите. :) Въздухът става все по-мръсен, хората тровят собствените си деца без въобще да се замислят. Единственото същество в цялата природа, което само се унищожава напълно осъзнато - човекът!
Също толкова ужасяваща е зависимостта на хората към супермаркетите. Вече всичко идва от там, масата народ няма идея как да си насади краставици например и въобще как изглежда кое да е култивирано растение. Тъй като през цялото време докато съм в България, се занимавам много активно със земеделска работа, зная отлично вкуса на плодове и зеленчуци, расли само на слънце и вода, понеже отглеждам точно такива. Несравними са с боклуците от магазина. Докато пътуваш е нормално да ядеш боклуци, но хората цял живот ядат именно такива поради грандиозния мързел да си отглеждат сами храната. Къщи и дворове по селата се продават на безценица и мераклии да ги купят и да работят в градината - няма. Ако някой изобщо ги купи, то често е турчин, който директно бетонира всичко около къщата си (имам много такива примери навсякъде около моята градина). Загубва се безвъзвратно най-жизненоважното умение - да си отглеждаш храната.
Уникално е чувството на пълно облекчение, когато осъзнаеш, че нищо не ти е нужно. Чувстваш се толкова лек, готов си с лека ръка да се разделиш с хилядите си материални придобивки ако имаш такива, и да не придобиваш никакви нови ако нямаш. Миналата седмица ходих да разпродавам на битака в Димитровград за втори път през живота си, първият беше точно преди Южна Америка. През последните години разпродавах по интернет на безценица почти всичко, което имам и което няма сантиментална стойност, оставих си само книгите, спомените и малко дрехи. Все още не мога да събера цялото си имущество в една раница, но драстично го намалих като нямането стана цел само по себе си. Удовлетворението и облекчението ми от нямането са гигантски! Колкото повече неща продавам и подарявам, превръщайки ги в проблем на някой друг, толкова повече осъзнавам, че наистина не ми е нужно нищо. Дори по време на пътуване раницата ми намалява като обем и тежест всяка година. Просто няма какво да слагам в нея, освен наистина жизнено необходимите неща.
В никакъв случай не твърдя, че когато човек е избрал да няма, то той непременно ще бъде. Но поне има шанс! Гарантирано по-голям шанс от тези, които работят, за да си купят едно, второ, трето... Които купуват повече пространство, за да си държат вещите. Които вярват, че са им нужни мебели, ел уреди, умни телефони, купища дрехи, коли и т.н., за да живеят.
Концепцията на предстоящото пътуване до голяма степен ще включва и пренасянето на идеята за нямането по света. Ще се опитам да обясня на хора, които срещам и които имат интерес, че на човек му е нужно съвсем малко в живота, а личностното развитие и бъденето си струва да бъдат разгледани като перспектива за добруване и качествен живот, а не количествен.

Багажът ми е вече събран, мислите и емоциите ми препускат във всички посоки и очаквам едновременно с вълнение и голяма тъга от раздялата деня след утре, когато отново ще се отправя към неизвестното. Вълнувам се сякаш за първи път тръгвам на пътешествие. Тъгувам сякаш за първи път оставям близките си. Всяко пътешествие ми е като първо и емоциите врят и кипят. Тъжно ми е също така, че оставям градината, колелото, книгите си, всички любими занимания като китарата, на която тъкмо започнах малко по малко да просвирвам. Надявам се да има много китари по пътя и готини хора, които да ми дават да свиря. :) И така, време е за още един ден у дома, след което влизам в онова, което хората наричат "зона на комфорта", визирайки ежедневието си. За мен това е живота на път - най-комфортната ми зона, която все по-трудно напускам в последно време.
За завършек - една перфектна хармония:
A perfect harmony - https://www.youtube.com/watch?v=xF5bADlrhTc


И няколко снимки - рилски импресии :) Преходът беше от Костенец през хижа Гургулица - Помочена поляна - Белмекен - Мусала - Боровец

водопадът край Костенец

язовир Белмекен


веселба по сандали с останалите преспи сняг :)


пътеката за хижа Грънчар










връх Мусала

Леденото езеро

Трионите по залез

изпращам слънцето по въжето...


надолу към Боровец

Ново пътешествие - АЗИЯ за втори път, по-обстойно :)

твърде оптимистичният маршрут, който вероятно няма да се осъществи точно така и в пълният си вид :)


Дойде време да се стягам за ново предизвикателство, което по нищо няма да отстъпва на предишните. След известно чудене дали пътят най-напред ще ме привика към Азия или към Исландия, първото надделя и определено има защо. От последното ми пътешествие през този континент измина доста време, а то ми беше и първото мащабно пътешествие изобщо. И тъй като в последно време доста обикалях из Европа, реших че почивката от "дивите" държави ми е била предостатъчна след двете години в Латинска Америка. Затова - напред към Азия! :)

къща някъде из Лаос, 2009 г.


Една кратка ретроспекция в снимки към пътуването, за което няма писано на блога ми, а именно първото ми дълго пътешествие преди да се роди този блог. То премина през следните държави и бе с продължителност 10 месеца: Румъния, Украйна, Русия, Казахстан, Китай, Тибет, Непал, Индия, Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам и обратно в Европа. Пътуването беше белязано с множество "грешки на начинаещия", в които най-големите фалове бяха самолетите и естествено завърши трагично - със самолет. Време е да вдигна проклятието и да направя едно по-добро, надявам се този път успешно пътешествие през Азия!

някъде в Тибет :) 2008 г


Първоначалните ми намерения за новото пътуване бяха да тръгна през Турция, Иран, Пакистан, Индия и нататък през Югоизточна Азия към Индонезия и после на стоп по островите в Океания с надеждата да стигна до Френска Полинезия. Направих обаче кратко проучване за визи и граници и се оказа, че Бирма отново е затворила границата си с Индия за индивидуални пътешественици, пускат само с предварително закупени турове от агенции. Понеже няма никакъв воден транспорт от типа на ферибот между Индия и Тайланд, се очертава брутално зацикляне в Индия без опции за измъкване, освен самолет, което за мен не е опция и би провалило пътуването ми. Щях да се озова в същата ситуация, в която бях през 2008-ма и която наложи вземане на самолет и съответно - личен провал. Така Пакистан и Индия отпаднаха от плана, но тъй като вече бяха подадени документите ми за иранска виза, Иран си остана в маршрута.

дворецът Потала в Лхаса
 
Това пътуване ще е възможно най-отворено по отношение на маршрута, нямам никаква представа докъде ще стигна, но ще се опитам да е до Полинезия ако съм на кеф да търся яхти. Засега нещата стоят така в главата ми като това е най-оптималния вариант, който честно казано не вярвам да се осъществи точно така поради неяснотата със стопирането на яхти :)

Стоп през Турция, Иран, Туркменистан (ако успея да взема адски трудната 5-дневна транзитна виза) или Афганистан (ако не успея с Туркменистан), Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан, Китай, Монголия, пак Китай, Южна Корея, Япония (последните две с фериботи от Китай, има такива), Китай пак, ферибот до Тайван, пак Китай, Хонг Конг, Макао, Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа (опционално, ако взема многократна виза за Тайланд), Бирма (ако е отворена границата с Тайланд по суша), пак Тайланд, Малайзия, ферибот за Индонезия, ферибот за Борнео и стоп до Бруней, обратно в Индонезия, Източен Тимур, Папуа Нова Гвинея, Соломонови острови и нататък нищо, ама нищо не се знае, но като цяло - стопове на лодки с надеждата да успея да видя Фиджи, Вануату, Тонга, Самоа, Френска Полинезия, Тувалу, Кирибати, Науру, Маршалови острови, Микронезия, Палау, Филипини, след което връщане до континентална Азия и прибиране по неясно кой маршрут, вероятно обратно през Китай и Казахстан, тъй като дори да е отворена границата на Бирма с Индия, визата за Пакистан може да се вземе само в държава, на която си гражданин, тоест в моя случай само в България.

Това е така да се каже най-оптимистичният план, а то не може да се нарече и план, понеже в моите пътувания е излишно да се планира каквото и да било, това му е интересното. Нямам идея какво ще стане и дали ще успея с всички тези интересни дестинации, даже и с половината да успея, ще е супер. Единственото нещо, което си пожелавам за това пътуване, е никога, ама никога да не ми се налага да взема самолет. Иначе каквото и друго да ми се случва, все ще се оправя. Имам някакви събрани пари, които се надявам да стигнат поне за голямата част от пътуването, визите са голямо перо в бюджета, платих вече 50 евро на иранците и 160 долара на китайците, ще се опитам да взема още 1 виза от България и другите по пътя. Фериботите от Китай до Корея и от Корея до Япония са по около 150-220 лв на возене, в двете посоки си става сериозна сума. Между островните държави в Азия ще пътувам все с фериботи или товарни корабчета, няма да губя време и енергия за търсене на яхти, това ще си го запазя за онази част от пътуването, където други опции просто няма. Честно казано въобще не съм оптимист по отношение на яхтите, тъй като за да се чувствам поносимо на борда, трябва да намеря яхта, на която не се лови риба и екипажът е съставен от вегетарианци. Съжителстването толкова време в ограничено пространство с други хора също много ме притеснява, защото съм социопат и интровертен тип човек, и не се чувствам добре сред хора за повече от няколко дни. Още повече пък ми нагарча идеята да ходя да питам по марините, тоест да притеснявам хората с глупави въпроси и предложения. Стопът на яхти въобще не е като стопа на коли, където си седиш край пътя и чакаш да спре някой, който иска да те вземе, не ходиш да го "тормозиш" да те вземе. Но ще видим, да стигна първо до Югоизточна Азия пък ще го мисля тогава :)

камбоджански бит


Очаквам да потегля около края на юни. През последните дни чета доста за визи и гранични пунктове, за да не се набутам някъде, откъдето да не мога да се измъкна. Малко информация за първите извадени визи:

Иран - 50 евро е цената, плаща се в Сибанк, намираща се на около 300-400 метра преди посолството, на Симеоновско шосе също като самото посолство. Адрес на посолството - бул. Симеоновско шосе 55. Телефон 02 9878546 , работното време е от 9:30 до 12:30, делнични дни. Процедурата е отнемаща време и препоръчвам да си планирате поне 20 дни, точно толкова чаках аз. Преди да стигнете до самото посолство обаче, има стъпки, които се предприемат онлайн, без тях няма смисъл да ходите в посолството. Първо влизате на този уебсайт, където трябва да попълните онлайн формуляр за кандидатстване за виза, да качите снимка и цветно копие на първата страница на паспорта си - http://e_visa.mfa.ir/en/     Внимателно прочетете всичката предварителна информация, която дават на сайта!!! Имат конкретни изисквания за размера на снимката, както и за страницата от паспорта! Изключително много внимавайте да не попълните нещо грешно или да качите снимка и паспорт, които не отговарят на изискванията им. Владеенето на отличен английски е задължително за кандидатстването тук, ако не можете да се справите, трябва някой с отличен английски да ви помогне.
След като сте попълнили и качили всичко, остава да чакате. На мейла си веднага получавате потвърждение, че сте кандидатствали с номер за проследяване на апликейшъна си, който може да вкарате на този линк и да видите какъв е статуса му - https://evisatraveller.mfa.ir/en/request/status/   
Аз така си и останах - с чакането! На 12-тия ден не издържах и звъннах в посолството в София да питам какво се случва. Любезна жена ми обясни, че е най-добре да отида на място в посолството и ако няма проблем по визата ми, консулът можел да ми я даде веднага на място, тъй като проявявал разбиране към хората от провинцията. Отидох в посолството с разпечатка от потвърждението на мейла, което ми пратиха за кандидатстването за виза, две паспортни снимки (изискват да са задължително на светъл фон), копие от паспорта, една резервация за хотел в Кашан (отменяема без загуба на пари) и попълнен формуляр за виза, принтиран от сайта на посолството - http://www.sofia.mfa.ir/uploads/visa_application_form_43154.pdf    
Иранецът зад гишето може би беше консула, зададе ми няколко въпроса като например къде в Иран ще ходя и колко дни ще съм там. Много беше важно да се кажат дните, аз поисках 20. След като прегледа документите, ме изпрати да платя таксата 50 евро в Сибанк, върнах се с платежното и ми каза да се върна след 7 дни. Паспортът ми остана в посолството, след 7 дни отново отидох и след 30 минути чакане получих визата, 20 дни право на престой. Честно казано до последно мислех, че няма да ми я дадат, тъй като нещата много се протакаха и забавиха, но в крайна сметка неочаквано я получих :)

Китай - посолството се намира на бул. Джеймс Баучер 58, тел: 029733851. Работното време е само във вторник и четвъртък от 9:30 до 11:30. Сайт на посолството с инфо за визите: http://www.chinaembassy.bg/bjly/lsyw/t1369843.htm    Формуляр за визата може да принтирате от тук - http://www.chinaembassy.bg/bjly/lsyw/t1090747.htm
В посолството се отива с подготвени и оформени документи, иначе няма смисъл да се разкарвате, ще ви върнат. Формулярът се попълва внимателно, залепвате си и снимката в полето (в стаята, където приемат граждани, има лепило, ножици, химикали и въобще всичко необходимо). За туристическа виза искат двупосочен самолетен билет, резервации за хотели за всичките нощувки, една паспортна снимка, едно копие на паспорта. По тяхно усмотрение може да поискат застраховка или банково извлечение с налични по 100 долара на ден за всеки ден от престоя. Аз носех само извлечение и не ме питаха за застраховка, такава нямах. Направих си всички резервации в booking.com, безплатно и веднага щом вземеш визата, може да ги отмениш. Самолетните билети се правят през turkish airlines, има опция "плати по-късно", изпращат ви резервацията на мейла и сте готови, а тя автоматично отпада след два дни. Горещо препоръчвам да си направите пълен план по дни за пред посолството, пишете го на отделен лист и го слагате към документите, това при мен сякаш много помогна. Разбира се, това е само за пред тях, после като ви дадат визата си правите каквото искате. Аз кандидатствах за многократна с валидност 6 месеца, дадох план за 4 месеца пътуване. Цената на тази виза е 160 долара, еднократната е много по-евтина, но тъй като ще ходя до Монголия, Корея, Япония, Тайван и ще се връщам всеки път в Китай, не ме устройва друга освен тази.
Горещо препоръчвам да отидете в посолството час и половина преди началото на работното време! Опашките са огромни, аз отидох в 8:00 и имаше вече хора преди мен. Двама много любезни пазачи ви подреждат в две опашки - за получаване и за подаване на документи. Като влезете, си вземате номерче и чакате да ви дойде реда. Пазачите минават и ви поглеждат документите и ви разпитват дали имате всичко, дават насоки и препоръки, и двамата са много мили и любезни! После на гишето документите ви биват прегледани и ако ги одобрят, получавате листче с номер, както и листче с банковата сметка на посолството, където да преведете таксата за визата. Като основание на превода трябва да сложите номера от другото листче, пазете всичко, което са ви дали! Преведете парите възможно най-скоро и внимавайте да бъдат точна сума ако банката си взема комисионна. След 7 дни визата ви трябва да е готова и да отидете да си я вземете. Паспорта ви остава в посолството.


Таджикистан и Киргизстан предлагат онлайн визи:

https://www.evisa.tj/index.evisa.html

http://evisa.e-gov.kg/

Скоро ще кандидатствам и ще напиша отзиви.

За Туркменистан ще подавам в Иран, а за Узбекистан мисля да подам в посолството им в Анкара. За Афганистан ще подавам в Иран ако не ми дадат виза за Туркменистан.
За Казахстан визите за българи отпаднаха. Също няма визи за Корея и Япония, Тайван също. Няма визи за Малайзия и Сингапур, а за Бирма има онлайн виза доколкото видях, тя важи само на летищата и границата с Тайланд - https://evisa.moip.gov.mm/newapplication.aspx#
Камбоджа и Лаос са с визи на границата, Виетнам - в посолство, но не е трудна.

Между другото, Азербайджан също предлага онлайн виза, ето линк - https://evisa.gov.az/en/information   На връщане може би ще се възползвам от нея.

Толкова за визите, сега чета за отворените и затворените за чужденци граници, че и там има много специфични моменти, които могат да те вкарат в ужасни ситуации.

Има един сайт, който е претъпкан с полезна информация за визи, посолства и граници, препоръчвам го на всеки, който ще пътува в "становете" - https://caravanistan.com/planning

И така, стига с бюрократичните спънки. :) Сега за по-свежата част от пътуването.

пощене край храмовете Ангкор Ват :)


Подариха ми нова раница - Ташев Кентавър 60+10 камуфлаж :) Прекрасната ми 13 годишна раница същия модел, която вече наистина е за пенсиониране и ми причинява много болки в раменете поради жестоката амортизация, ще си остане вкъщи да почива този път :) Имам и две нови карти памет за фотоапарата, както и нова батерия - пак подаръци. С две батерии и 5 карти памет от 64 GB и една от 16 GB би трябвало да мога да снимам на воля без да завися от ток и памет :) До тук приключвам с технологиите, единствената електроника в това пътуване ще бъде апарата с втория му обектив и малкото ми телефонче Нокия с копчета.
Това всъщност е много лоша новина за блога. Без лаптопа, който другарчето си носеше в пътуването в ЮА и без онзи телефон с gps-а, който купихме евтино в ЮА, блогът ще бъде много ощетен откъм текстове и снимки за дълъг период от време, както и няма да има живо проследяване с координати. Всъщност снимки надали ще мога да кача до края на пътуването, защото няма сила, която да ме накара да си пъхна картата памет в съмнителен компютър в интернет кафе :) А текстове ако мога да пиша, то ще е точно както беше в Африка - кратко, времеотнемащо, на шльокавица, писано в някое затъмнено интернет кафе, пълно с хлапетии, играещи игри и крещящи като за последно. В Африка спираше и тока много често, та тъкмо напишеш нещо и хоп - вземе че изчезне! :)

детска радост в Камбоджа :)
И докато блога все някак ще мога да го удостоявам с внимание от време на време, то координати няма как да има, защото няма да нося "умен" телефон. Някой да не ме разбере погрешно - няма да нося такива неща не защото не мога да си ги позволя финансово (няколко човека вече ми предлагаха да ми подарят смартфон, което предизвика огромното ми недоволство), а защото ги мразя от дън душа. А някак не върви човек да ползва нещо, което мрази, та даже и да е за уж добра кауза, все пак координатите биха могли да бъдат от полза на всеки следващ по това трасе. Лаптопите не ги мразя, защото на тях наистина може да се свърши нещо смислено, да се сътвори нещо, а не само да се приема облъчване от едно малко екранче, но не искам да нося никаква излишна електроника, изобщо нищо, което да ме отклонява от смисъла на пътуването и всеки един реален момент в него. Тъй като няма да имам никакви карти, навигации и т.н., ще се налага да питам за всяко нещо хората, както във всичките ми досегашни пътувания. И от това по-голямо приключение здраве му кажи! Чувстваш се изгубен постоянно особено в държави с брутална езикова бариера като Китай, и когато се намериш, кефът е пълен :)

Великата стена, 2008 г


Смятам да взема малко багаж и само най-необходимото, идеята ми е да мога да се запасявам с храна и вода, за да навлизам повече в планините и пустините по маршрута. Пътуването ще е все на стоп, с фериботи, пеш, а ако някъде има евтини колела под наем, ще ми е голям кеф да си взема и да обикалям ден-два. Искаше ми се и към Азия да тръгна с колелото, но е лоша идея, тъй като ме лишава от възможността за преходи в планините, връзва ме към шосето, ограничава тотално контактите ми с местни, които иначе биха ме взели на стоп. Да не говоря колко стрес да не ми го откраднат ще бера по пътя и никъде няма да мога да го оставя даже за малко. Освен това при фериботите и стопирането на яхти колелото се превръща в тотално бреме и оскъпява и усложнява и без това скъпите и сложни водни транспорти. Иначе ужасно ме блазнеше карането през Памир, но нищо, ще вървя пеш :)

виетнамски трафик, 2009 г


плажовете на Гоа, Индия 2008 г
В това пътуване ще се опитам да видя доста от пропуснатите при предишното места, а може и да повторя някои, които много са ми харесали.
Особен интерес ми представлява Бутан, но там надали ще успея да се уредя, нещата са много скъпи и сложни, влиза се само с тур агенция и се плаща по 250 долара на ден. А и не зная дали може по суша да се влезе, всички турове започват от летището. Има вариант ако Бирма отворят границата с Индия, да се опитам все пак да се върна през Индия, защото ужасно много ми се ходи там, но само ако има някакъв реален шанс да си намеря воден транспорт нататък. Или ако реша да си остана там завинаги :)

работещи индийки
Това е в общи линии, нямам идея какво ще стане и как ще се получат нещата, но се надявам да нямам сериозни визови спънки и да не зацикля в някоя държава. Много са местата, които искам да посетя и ако остават някакви средства извън храната и визите, ще влизам повече по археологически обекти, музеи и все такива яки неща, които в предното пътуване съвсем не можех да си позволя и много съжалявах. Сега ще пробвам да икономисвам повече от други неща, за да има за музеи :) Сърбят ме краката за трекове в Таджикистан и Киргизстан!

За завършек - едни от любимите ми песен и филм на всички времена, съвсем в унисон с това пътуване:    https://www.youtube.com/watch?v=cPAbx5kgCJo    Смята се, че родината на Моана е някъде в Тонга или Самоа, та се надявам до там поне да стигна :)


See the line where the sky meets the sea? 
It calls me 
And no one knows, how far it goes 
If the wind in my sail on the sea stays behind me 
One day I'll know 
If I go there's just no telling how far I'll go

красоти в Бангкок



Фоторазказ от моя роден край :)

щъркели в Минерални бани

Нещо любимо :) - https://www.youtube.com/watch?v=qCkzG0sr7qM



Сърбяха ме пръстите в последно време да седна да напиша нещо, че от всепоглъщащата напоследък работа по земеделието, ремонти на покриви, мазилки и какви ли още не битови ситуации, не ми остана никакво време за творчество. Искаше ми се някой път като не пътувам да остане време да понапиша някои стари разкази от екзотични страни, които не са виждали бял свят на блога и да ги подплатя с някоя любима снимка, само че от друга страна също толкова ми се иска да драсна пост за моя роден край, тотално пренебрегнат и отсъстващ от страниците на блога ми. Като казвам "роден край", имам предвид всичко в радиус около 50-70 км, макар някои от тези места да се намират в съседни области, а не в Хасковска. Истината е, че си умирам от кеф да обикалям из околията като този кеф понякога се изражда в дива радост от срещата с всяко минзухарче, костенурка, скална ниша, странен мост, схлупена кирпичена колиба.... Даже и аз си се чудя понякога как след всичките видени по света безумни красоти, изпитвам нечовешка еуфория спрямо всяко едно красиво кътче в България. Всъщност единственият плюс на иначе скучния ми град Хасково е близостта му с Родопите - най-любимата ми планина на този свят, планината, от която започнах да правя това, което най-много обичам, планината, която ми служи като дом и убежище, където да се скрия от лудостта на света и хората около мен...
И така, всичките останали десетки пътеписи за чужди държави и за други български красоти ще трябва да почакат, защото сега ще ви разкажа за моя роден край и какво има около него :) Тъй като местата са изключително много, ще пропусна голяма част от тях и ще се концентрирам само върху някои, които станаха предмет на последните ми две-три разходчици от началото на тази година. В този пост няма да видите Скалните гъби на Бели пласт, Перперикон, Зимзеленските пирамиди, Александровската гробница, църквата в Узунджово, кромлехът на Горни Главанак, нишите при Долно Черковище, гробницата в Пчелари, светилището Татул, пещера Самара, Дяволския мост и Орловите скали при Ардино, уникалното село Дядовци и така нататък, и така нататък яки места, които обикалях назад във времето. В този пост ще ви разкажа малко за някои от другите готини кътчета в района, който наричам свой роден край и който обикновено обикалям пеш и с колело, тъй като всичко е супер близо, макар да не е в област Хасково.

Ще започна с първата разходчица в хронологичен ред. Тя се състоя точно по Нова година. Мотивацията ми беше желязна - да избягам колкото се може по-далеч от празнуващите шумни, натъпкани, фиркани, друсани и невменяеми мои съграждани, всеки от които допринасяше за безсънието и опънатите ми и без това нерви чрез една никому ненужна идиотщина, наречена гърмене на пиратки! Тъй като мразя повечето празници, а този - повече от другите, исках да бъда колкото се може по-далеч от града и суетата в новогодишната нощ. И най-вече - далеч от пиратките, за да мога да спя. Другарчето (онова от южноамериканското пътешествие) също изяви желание да дойде и така в предпоследния ден на старата година потеглихме пеш от Хасково през полето към Минерални бани с идеята да стигнем до село Ночево, област Кърджали. Исках да разгледам доста места по пътя и за първи път щях да вървя точно този маршрут пеш.

пешеходният маршрут
 
Тръгнахме от Хасково през гората на парк Кенана, минахме покрай язовир Клокотница, където почти всеки ден ходя да карам колело, а нататък черният път през полето стана толкова кален, че правихме целия преход с гумени ботуши, без които би било невъзможно да се мине. Беше доста студено, но това не пречеше калта да е в кашесто състояние и да се лепи по ботушите ни. Нямаше абсолютно никакъв сняг, нито в полето, нито в планините. Отбихме се до село Гарваново, а след него пътеката ни отведе през един прекрасен каньон на река Банска, който надали много хора знаят, а на мен ми е любимото място в района. Пътеката беше доста обрасла и явно не минаваха често хора от тук. Каньонът е между Гарваново и Татарево, а през пролетта от тук минава ежегодния организиран поход "По стъпките на Ангел Войвода", воден от туристическо дружество "Аида". След Татарево пътят продължи през полята към село Сусам, където стигнахме вече по тъмно. Беше толкова студено, а едно селско магазинче-кръчма беше отворено, та влязохме да си купим банани и да пием по един топъл шоколад. Заприказвахме се с местни зевзеци и един час си отлетя, през което време събрахме малко топлина, преди отново да се озовем на студа. Къмпирахме на един хълм преди Минерални бани, където доста се тресохме от студ, докато заспим, а мен ме заболяха дробовете явно от вдишване на огромно количество студен въздух през деня.




Църква "Св. Св. Козма и Дамян", село Гарваново

скални образувания в каньон Боаза между Гарваново и Татарево

река Банска в каньон Боаза

идеално за къпане :)
село Татарево

от едно време :)
Ден 2 беше още по-прекрасен, защото времето внезапно се затопли и даже стигнахме до момент да ходим по тениски в средата на деня, на 31 декември :) Първо се отбихме в Минерални бани, където за пореден път удостоих с внимание крепостта "Свети дух" и една издълбана скала в центъра на курорта, наречена "Стъпката на Богородица" (снимки от Свети дух - по-надолу, от следващото поредно посещение няколко седмици по-късно :)) Самите Минерални бани са доста приятно село-курорт, което се разви в последните години и привлича хора от страната.
След Баните минахме по една готина и закътана еко-пътека, водеща до връх Аида - първенецът в този район, цели 860 м :) Аида, или още наречен Мечковец, е най-известният за разходка връх в нашия край. Малко под върха се намира местността Айкаас или Мечите скали, която предлага чудни гледки и приятен кът за отдих. Из гората наоколо има няколко чешми, скални формации и пещери. На самия връх пък има телекомуникационна база, а малко по-ниско е разположена хижа Аида, която е работеща и е често предпочитано място за събирания на хасковското туристическо дружество "Аида". Както сами забелязвате, името Аида е силно предпочитано в нашия край, пещерният ни клуб също е Аида, имаме и хотел, ресторант и какво ли още не с това име. Интересно ми е дали Верди е посетил Хасково преди да сътвори великата си опера "Аида" :))
Преди изкачването до връх Аида, пътеката минава през местност, наречена Гарваница. Тя предлага немалко беседки и кътчета за отдих, а горе на скалите нашият пещерен клуб си провежда тренировките по владеене на техниката на единичното въже. Местенцето е райско и с чудесна гледка, заслужава си човек да се качи до скалите. Има и едно борче, което на пук на всичко е израснало в самите скали и по-миналата година беше отрупано с коледни украси и мигащи лампички.


от гледката Айкаас
Походихме още доста след върха като минахме по черен горски път, по който признавам си - за първи път минавам. Пътят ни отведе до кръстопът с главното трасе от село Сърница към местността Орлови скали. Не, това не са онези Орлови скали при Ардино, а други, които с нищо не отстъпват на по-известните си събратя. И тези ме изумиха за пореден път, но това се случи чак на другата сутрин, тъй като стигнахме там по тъмно. Нощта не беше никак студена, хапнахме по филийка с лютеница като за новогодишна трапеза, направих няколко експериментални снимки около палатката и си легнахме да спим в абсолютната тишина. Другарчето каза на сутринта, че около полунощ е чуло някаква тиха пукотевица, но тъй като се намирахме насред гората, далеч от населени места, звукът идва приглушен и не нервира опитващите се да спят.

новогодишна нощ в гората край Орлови скали

правя си експерименти с рисуване на сърца със светлината :)
Сутрешните часове посветих на обикаляне на Орлови скали от всичките им страни и възможни ъгли за наблюдение. Слънчо така хубаво ги огря, че напълно забравих, че е зима. Нишите в скалите са смайващи и човек не може да спре да размишлява как и защо са направени. Има много хипотези като най-популярната е, че траките са ги издълбали за гробници. Повечето са на много непристъпни места и направо не ми се мисли кой и как ги е сътворил.

утро на Орлови скали, огрени от слънцето
самотно дръвче на върха


малка пещера, в която слънцето се опитва да достигне


Орлови скали
По пътя нататък към село Ночево много се изкефих на все по-често появяващите се жълти минзухари, а времето беше направо като ранна пролет и си ходехме по тениски. Край една чешма намерих дъждовник, който с охота ми позира за снимки, а в следобедните часове стигнахме и скалните масиви с ниши, разположени преди село Ночево. Там се забихме с часове, скалите бяха буквално от всички страни, някои доста труднодостъпни и понеже исках да видя всичко, оставих другарчето с багажа и драснах нагоре по склоновете. След доста падания, драскотини и мъки успях да видя голяма част от нишите и пещерите, а за десерт слязохме долу на ливадата, където открихме и двете най-важни в района шарапани, едната от които беше доста скрита и много време я търсехме.



приказен обитател :))

района на скалните ниши и шарапани край село Ночево

ниши край пещерата Коджа Ин (Голямата пещера)

никак не е малка, става и за спане




чакам жертвоприношението си в една от шарапаните :)

още една шарапана
Стана доста късен следобед и поехме към село Ночево, където нямаше много признаци на живот. Имаше жители в 5-6 къщи на пръв поглед, кметството беше изгоряло и порутено, но селцето притежаваше онази магическа родопска атмосфера, която всеки път ме привлича неописуемо силно и въобще не ми се тръгва от Орфеевата планина. За жалост обаче тази разходка беше към своя край, след още 7 км ходене излязохме на главното шосе, където вече по тъмно зачакахме на стоп. Беше 1-ви януари и не се надявахме да има много движение по пътя, пък и беше тъмно. След няма и половин час се возехме в кола за Черноочене, а по-късно, след известна доза чакане на студено, успяхме да се приберем в Хасково след като всичката пукотевица беше свършила. Мисията изпълнена ;)


село Ночево


В промеждутъка преди следващата ми разходка, в забравеното по принцип от Баба Хала Хасково, успя да завали сняг! :)) Радостта ми изхвърча до неочаквани измерения, смея да твърдя, че напълно изкуках и докато валеше на парцали, обикалях по цели дни и нощи хасковските улици с колелото. Снегът натрупа и колелото ми вървеше екстра, а как се кефех, не мога да опиша с думи :)) Няколко пъти взех и апарата с мен, така увековечих една от нощните си разходки с кадри от центъра на града, притихнал в белота, чистота и красота - миговете, в които ги няма човешката глъчка и суета. 

сняг вали, вали по притихналите хасковски улици

тия двамата се кефят на снега пред сградата на общината

само аз, колелото и снега :)
През деня пък с другарчето се биехме жестоко със снежни топки като понякога боищата си бяха наистина боища :) Ето двете ми любими снимки от зимата хехе :)

идеално уловения момент - разбиване на топката право в лицето ми :)

и последвалата реакция
Като се стопи снега и дойдоха щъркелите, веднага налегнах следващите желани обекти за разходка като започнах там, където свършихме с другарчето - село Ночево. Този път бях само аз и раницата ми, тръгнах пеш от Ночево като се забих на скалните ниши в долната махала, където не отидохме първия път. Тук местността с нишите се нарича Пармаклъ кая и освен двете високи скали с издълбани в тях ниши, има една пещера между двете, която е тип "утроба". През горещ ден е идеалното място за пикник и дрямка :)

маршрутът за 3 дни


скалата с ниши край долната махала на село Ночево

пещера тип "утроба" в скалата




След кратък стоп от главния път към село Комунига, продължих пеш по абсолютно пустия откъм трафик път към село Женда, което е известно със скалната си гъба. Преди да стигна до нея обаче, се нарадвах на костенурки, красиви гледки и безброй чешми, които имаме благодарение на турското население в района. Почти нямаше километър без чешма!

край село Комунига


кът за отдих с поне 20 чешми, маси, беседки...

по пътя за село Женда


След село Женда се отбих по черния път вляво, водещ до платото с останки от крепост, откъдето се вижда скалната гъба. До нея се слиза по странична пътечка като по трасето има ниши, пещерички и всякакви други красоти. Самата гъба пък силно ми заприлича на драконова глава и след като и се нарадвах и наснимах, се установих в една малка пещеричка тип навес нагоре по пътеката.


гледка към скалната гъба долу вляво

ниши

скалната гъба, която ужасно много ми прилича на драконова глава



една прекрасна нощ

Сутринта се отправих към следващата цел - село Безводно и водопада. Зная, звучи парадоксално, но всъщност Безводно никак, ама никак не е безводно. Не само, че по целия път към селото има чешми, но и в самото село. А над него се намира водопадът, който вярно, че не е пълноводен през повечето време от годината, но го има.
Безводно е едно от онези села, в които времето е спряло сякаш завинаги. Тотално се влюбих в него, за първи път го посетих и категорично не за последен. Там пътят свършва и остава само природата, има минимално човешко присъствие и множество прекрасни стари къщи, които за съжаление се рушат. Самото местоположение на селото е приказно, навсякъде има чудни гледки и дори не смея да си представя що за човек би изоставил това вълшебство заради удобствата в големия гаден град.


между тези скали е водопадът на Безводно


в село Безводно





Към водопада отвежда пътечка, която е добре утъпкана, но човек лесно може да се обърка преди да я хване. Трябва да се следва посоката вляво към скалите, не трябва да се хващат разклони, водещи вдясно. Пътеката тръгва от чешмата в центъра на селото и ако винаги следвате посока наляво и нагоре, насочвайки се към скалния масив, който се вижда, ще излезете до водопада, който е висок 26 метра.

водопадът - маловоден както обикновено


Преди изкачването към село Безводно, край пътя се намира язовир Боровица, който се пази от денонощна охрана и който снабдява Кърджали с питейна вода. Завързах приятен разговор с охранителите, които ме поканиха на чаша айрян и даже ми предложиха да остана да нощувам при тях в базата. Тъй като все още беше 2 следобед, реших да продължа нататък по пътя, но пък останах към час да си поговорим.
Отправих се към село Войново, което се намира надолу по долината на река Боровица. Гледките навсякъде бяха смайващи, а изумрудената вода в някои вирчета на Боровица приканваше към едно много освежаващо плуване. Селцата и махалите в този район са много диви и красиви, до повечето от тях се стига по въжени мостове над реката, наброяват по няколко къщи и навсякъде около тях е природа. В село Ненково се спрях край стария римски мост, който е наистина очарователен и предпочитан обект за снимане от фотографите. Много е подобен на Дяволския мост при Ардино, за който ще разкажа някой друг път.
Пътят нататък е все покрай живописния язовир Кърджали, който от всичките си страни е красив и забележителен. Отклоних се по пътеката към пещера "Утробата", където реших и да нощувам. Пътеката е страхотна, около час и половина се върви до пещерата като има няколко беседки по маршрута. Останах да нощувам на последната, с уникална гледка към околните планини, а пещерата задържа вниманието ми близо час, в който я обхождах и изследвах въпреки малките и размери. Имайте предвид, че за да се влезе в самата пещера, е нужно да се качвате по отвесна метална стълба, така че ако някой има проблем със стълбите и се бъхти час и половина по стръмната пътека нагоре, да не дойде после да ме набие, задето не е успял да влезе в пещерата :) Стълбата е обезопасена и лесна за качване, но не е за всеки.
Нощта на това вълшебно място беше идеална, а на сутринта лястовички се разхвърчаха над главата ми, докато си събирах палатката.

язовир Боровица

по долината на река Боровица

съвършеното място за къпане

река Боровица

село Войново

римския мост край село Ненково

пътеката за пещера Утробата

входът на пещерата

вътре

отвътре навън
За днешния ден имах големи планове - да се прехвърля от другата страна на град Кърджали, за да стигна до Моняк и село Лисиците. Преди това обаче продължих с разглеждането на този район, вървейки пеш по шосето покрай язовира в посока скалния масив на село Дъждовница.  В тези скали са издълбани ниши и се забелязват всякакви причудливи създания, които въображението ви може да роди, а моето може много :) Зяпах ли зяпах дракони, феи, еднорози и какво ли още не, докато държах в ръка една сухоземна костенурка, а после продължих вече на стоп към Кърджали. Градът ме връхлетя с всичкия си шум и дивотия като направо ме смаза, за първи път се почувствах зле от дни насам. А Кърджали по принцип е приятен град, просто градовете не са за мен и винаги ми създават неприятни емоции, особено когато идвам от природата. По най-бързия начин стигнах до изхода в посока село Широко поле, където веднага хванах стоп с камион до разклона за селото. От там поех пеш към крепостта Моняк, която се намира на плато с височина 556 м. Като тръгнах да се изкачвам от селото, подминах поляната, където се намира една от първите пещери, в която провеждахме практики на клуба по време на курса за обучение - пещерата Карангил, но за нея някой друг път. Гледките, които се разкриват на 360 градуса от върха, са убийствени. Прекарах повече от час горе, оглеждайки с 300 милиметровия обектив на апарата всеки метър от района. Често могат да се видят прелитащи над Моняк лешояди. Времето беше приказно и тръгнах да слизам чак като ми свърши водата и ожаднях.

язовир Кърджали


село Пъдарци

скални ниши и образувания край село Дъждовница


гледка към скалния масив

обитател :)


останки от крепостта Моняк
гледка от Моняк надолу

отново гледка от върха, вижда се въжения мост към село Лисиците

село Широко поле

язовир Кърджали


След като слязох, се отправих към село Лисиците - едно кътче, което за първи път посещавам и за чието съществуване като интересна забележителност не знаех доскоро. А се оказа повече от интересно. До селото няма път, може да се стигне само по въжен мост, който е най-дългият такъв мост в България и дори само това прави селото достатъчно атрактивно. Освен него самото селце е като нереално, в него няма улици, коли... има само утъпкани пътечки, скромни, но китни къщички, любезни жители, които по официална статистика трябва да са около 30, аз срещнах 3. И ако това не ви стига като аргументи в полза на селото, съвсем недалеч от него, на близкия хълм се намира Чит Кая - скали с причудливи форми и скални ниши, от които се открива и чудна гледка към язовир Кърджали, град Кърджали и Моняк. Третата и последна нощ в тази разходка прекарах именно тук, а на сутринта стадо сърни мина покрай палатката ми, докато гледах как лешоядите летят над Моняк :)

по моста към Лисиците

скалните ниши на Чит Кая

утринна мъгла, Чит Кая
същото, само че експеримент в по-друга тоналност :)




град Кърджали на хоризонта

главната улица в село Лисиците

всичко е потънало в забрава

известната чешма със сърп и чук

Моняк откъм въжения мост


Тази разходка приключи, но колко други все още предстоят... По време на рутинни тренировки с колелото се помотах из някои други околни на Хасково забележителности. Докато карах към Минерални бани, се отбих на две приятни места - църквата в Болярово и отново село Сусам. Във второто срещнах много интересен човек на име Ахмед Хутев - бивш кмет на Рудозем. Заговорихме се и ми подари цяла торба полускъпоценни камъни, хобито му е да ги намира из горите и има страхотни попадения! От него разбрах за интересен параклис с кладенец вътре, намиращ се в самото село Сусам, а после ме насочи към друг параклис в началото на Минерални бани, до старите оранжерии, който се оказа едно много очарователно местенце. Параклисът е строен в скала и зад него има естествена дупка в скалата, през която може да се мине. Направен е чудесен кът за отдих край него. За пореден път отидох и до крепостта "Свети дух", където ходя всеки път щом реша да карам колело до Баните.

жител на хасковската гора :)


църквата в Болярово

параклис с кладенец в село Сусам

църквата в Сусам

кът за отдих с параклис в Минерални бани
параклисът е строен в скала

вътре

крепост "Свети дух" в Минерални бани


При една друга вело тренировка се отбих до димитровградското село Крепост, което само по себе си е готина атракция. Сградите са украсени с цветни мозайки и рисунки като най-впечатляваща е стената на двора на църквата. Самата църква вътре също е много красива и жената, която я пази, е достатъчно любезна, че да ви остави да снимате на воля.

няколко часово каране с разглеждане


 село Крепост е атрактивно с изрисуваните фасади на сгради


църквата е най-емблематична

вътре

Продължих към друго готино местенце по този маршрут - светилището на нимфите и Афродита край село Каснаково. По пътя се отбих до църквата в село Добрич, а на самото светилище прекарах близо час в оглеждане на разкопките. То произхожда от 2-3 век, а основите от двете му страни са останки от храмове. Тук има доста детайлна информация за мястото, която препоръчвам да се прочете - Светилище на нимфите - кликни тук

Накрая се отплеснах с една срамежлива водна костенурка край реката и денят преполови, та се наложи да се връщам в Хасково да копая на вилата :)

църква в село Каснаково

църквата в село Добрич


светилището на нимфите и Афродита край село Каснаково
разкопки

извора на светилището

разкопки на римска вила

още един интересен обитател край близката река

Това бяха няколко прекрасни за мен разходки, които с кеф споделих и които ми донесоха много положителни емоции през изминалите месеци. Някой път ми се иска да остане време да пиша повече за обиколките ми из България, защото местата, които успях да разгледам в родината, с нищо не отстъпват на която и да е световна красота. И в Ангкор Уат, и в африканската савана, и в Андите, и в забутаните родопски махали изпитвам все същото огромно несравнимо с нищо удоволствие от това да откривам още и още, да бъркам все по-надълбоко в съкровищницата на света!

Скоро ще сложа публикация относно предстоящото ново пътешествие.
Преди няколко седмици с мен се свързаха от nomadmania.com като съвсем любезно ме поканиха да отговоря на няколко въпроса за newsletter-a им и аз се съгласих. Тъй като това не е медия, а готин сайт, нямам проблем с това да се включа и ето линк към интервюто (на английски е) - https://us6.campaign-archive.com/?u=f456c55c6c6e7ea4bdc9fa634&id=d8c42677d7

Друго нещо, което искам да споделя, е относно колелото ми. Имах желание да бъде постегнато след пътуването до Норвегия, тъй като още е в гаранция. Писах няколко пъти на Драг като не получих никакъв отговор, накрая им се обадих на един от телефоните и след като обясних за какво става въпрос и докъде е пътувало колелото, служителката ми каза, че в гаранцията не влизат подобни повреди, само фабрични дефекти. Тоест ръждясалите нипли на предната гума, падащите гумички на дръжките и постоянното изплъзване на седалката назад дори когато е максимално натегната, не са фабрични дефекти и не могат да бъдат оправени безплатно чрез гаранцията. С други думи: "гаранция - Франция" :) Така че ако си купите колело на Драг, имайте предвид, че колелата им са чудесни, но гаранцията няма да ви влезе в никаква употреба ако карате колелото достатъчно дълго, че да има нужда от подмяна на някои части. Нито ще се заинтересоват от това, че сте отишли в другия край на Европа с тяхно колело и че сте им направили безкрайно много безплатна реклама на блога си и от уста на уста. В крайна сметка си оставам един доволен клиент на колелетата им, но на самата фирма - май не. Можеше поне да ми отговорят, даже да е с "не". Някак си не стои добре, когато нацяло те игнорират :)