Филипински терминални несгоди :)


маршрута от последния пост досега

Поздрав с една песен, която често слушам и много харесвам :)

https://www.youtube.com/watch?v=kXYiU_JCYtU


Текстът по-долу е кирилициран автоматично и пълен с правописно грешки, за което се извинявам!

Абе хора, сигурно повечето от вас са гледали един филм - "Терминалът" с Том Ханкс :) Ако не сте го гледали - гледaiте го, а ако сте - спомнете си го, моят живот в последните дни откакто съм на филипинска земя е горе-долу такъв :)) Само дето сменям терминалите, че да не ме арестуват и депортират хехе :) 
Майтапат настрана, мина доста време от последния по-дълъг update. А в пътуването лудницата (кога положителна, кога не чак толкова) продължава да е пълна, както обикновено. Сега съм в страна, която болезнено много ми напомня на Латинска Америка във всеки един аспект, изживявам едно постоянно "deja vu" :) Изобщо не очаквах, че в Азия ще има подобна държава, където ще броя на испански, ще слушам латино на филипински език, ще установя пълната липса на гостоприемство и човещинка, но ето я на - Филипините :) Всичко тук е различно от останалата Азия, все едно се прехвърлих да друг континент. Въобще не съжалявам, че дойдох, а напротив - супер интересно е, макар да е доста зорно за пътуване по моя начин. Но да се върна назад към последните мигове в Индонезия... Всъщност в коментарите към предната публикация сложих няколко update, така че сега няма да се повтарям и започвам сбития разказ направо от Тana Toraja - район в Сулавеси, известен с "погребалния туризъм". Първия ден стопирах от Макасар за Тоraja, но понеже не спираше да вали, а и измъкването от града отне време, не успях да стигна същия ден. За късмет обаче попаднах в Рая - официален кампинг в планините недалеч от град Енреканг. В последната кола, която ме вози на стоп, хората не говореха английски, но много искаха да ми помогнат, обадиха се на техен приятел - едно момче с отличен английски, което дойде с мотор да ме вземе от крайпътна спирка и ме откара в кампинга на негов приятел. Там заварих голяма група местни младежи, свирещи на китари и пеещи в тишината на планината. Посрещнаха ме с голям ентусиазъм, не ми искаха пари за спанeто, черпиха ме чай и пържена касава, след което разпънах палатка на чудна полянка и заспах под звуците на 3 китари... такова блаженство в Индонeзия за първи път изживявам. Nа следващия ден стигнах Тоrаja, където няколко дни обикалях из вълнуващи селца с пещери, черепи и дървени ковчези, кокали разпиляни навсякъде... Прекарах си страхотно!!! Това беше района в Индонезия, на които истински се насладих! В една от пещерите държах в ръката си човешки череп и не почувствах абсолютно нищо обезпокоително, спъвах се в кокали из мрака на пещерите и изпитвах онова върховно приключенско чувство, което цял живот мечтая да изпитам и все си го търся, ама кога ми се е случвало такова щастие - да вървя през пещера с полууgаснал челник, където на всеки няколко метра има по някои търкалящ се череп :))) Еххх ако имаше и съкровище някъде скрито :))) Умирам за такива преживявания, кефат ми е пълен!! Тоraja тотално ме плени :) Всъщност жителите на Тоraja имат много специално отношение към погребенията и смъртта, ще разкажа за това по-нататък. Целият район около Рантепао (най-големия град) е уникално интересен, много ми хареса и успях доста да походя из планините, насладих се на чудни гледки с оризови тераси от птичи поглед, три от вечерите ме и поканиха случайни хора да спя в домовете им, бяха много гостоприемни. Иначе всяко местенце се плащаше, но на повечето се промъкнах без пари, а на малкото, които платих, ме пуснаха с билет на местна тарифа. Определено хората в Тоraja бяха по-различни от останалата Индонезия, другаде не даваха да припаря до обекта с билет за местни, искаха винаги да ме цакат много повече, затова и навсякъде по другите острови се намъкнах без билети :) 
Та след Тоraja стигнах Паре Паре на един дъх и хванах ферито в малките часове на ноща като изкарах поредната безсанна нощ, последвана от още няколко теgави дни и нощи на ферито. 
Направих всичко възможно да образовам хората да не изхвърлят камарите пластмасови боклуци, които генерират, право в морето, учех ги да хвърлят в кошчетата, обикалях по цял ден палубата и събирах всеки боклук, хвърлен на земята, преди вятърът да го духне в морето. Всичките ми дейности предизвикваха изумление у местните маймунки - явно никога не бяха виждали някой да чете книга и да пише в тетрадка, това предизвика огромен интерес. Последната нощ получих и едно нападение - както си спях в палатката на горната палуба на ферито, една ръка се пъхна под долния слой. Явно маймунката си е мислела (ако изобщо индонезийския вид маймуна може да мисли) че палатката няма дано и ще измъкне нещо отдолу, вероятно фотоапарата. Вместо това получи кроше през долния пласт, защото аз веднага се събудих и се опитах да хвана ръката, след което я ударих. Като отворих ципа на палатката, видях маймунката да тича по палубата, та само в гръб успях да видя извършителя. Дори не подозира какъв късмет имаше, както се намирахме в морето щях директно да го метна през палубата като откача... нямаше да мине само с бои! Та последната нощ на ферито хич не мина спокойно поради тази случка, а на следващия ден ме чакаха нови разправии и скандали, този път на малаизийска земя :) След като ферито акостира в Нунукан, веднага се прехвърлих на малка лодка, която за 1 час ме откара в Тавау, Малаизия. С огромно облекчение и радост напуснах Индонезия!!! На порта обаче се опитаха да ме таксуват за багаж, всеки килограм над 10 кг по 1 рингит и нещо. Всички местни плащаха, такива били разпоредбите на това пристанище. Вбесих се страшно, а както и не спах добре предните нощи минах в силно нападателна фаза, след като отказаха да ме пуснат ако не платя. Такъв цирк вратнах, накарах ги да викат шефа си и на висок глас си изказах позицията по въпроса колко е несправедливо да пристигнеш с лодката и чак след като вече си пристигнал (а не като се качваш) някой да те принуждава да плащаш за собствения си багаж като никой преди това не те е информирал за това. И пристигаш в нова държава, нямаш кеш още, но вече трябва да плащаш. Е, аз си имах доста кеш в рингити, останал ми от предното влизане в Малайзия, но въпросът бе принципен. Интересното е, че всичките служители бяха съгласни с мен, просто отказваха да ме пуснат, защото такива били разпоредбите. А аз реших, че каквото и да става няма да платя, сумата бе смешна, но принципът е важен!!! В крайна сметка един от персонала на лодката пое отговорността, че не са ми казали при купуването на билета в индонезия и плати вместо мен, та ме пуснаха. Добро начало в Борнео, няма що... Ама и моята уста все по-голяма и нагла става, никъде вече не си трая, за нищо не си замълчавам... Влузането в кавга за справедливост ми е станало като "отче наш" за примерните християни :)  На малаизийска земя се почувствах нов човек още от първия миг... В Тавау нямаше и помен от лудницата с милиони мотори, шофьорите спираха на пешеходни пътеки, беше тихо, чисто и спокойно, нямаше неистови крясъци и опашки от мераклии за селфита с мен - идеше ми да целувам земята от щастие! Такова огромно облекчение изпитах за последно като се махнах от Китай и ми идеше да целувам виетнамската земя на границата.

Малайзия започна по познат ми вече образец - на стоп ми спря първата кола, сама жена, която вегнага ме и покани в дома си, след като първо ме заведе на ресторант. Малайзия... все така гостоприемна към мен, предния път като бях в Ягоизточна Азия ми беше станала любината страна заради хората. На другия ден, след доста стопове успях да се придвижа до входа на национален парк Кинабалу, вмъкнах се без пари, спах в дюнглата и прекарах целия следващ ден в хайкване по различни пътеки. За съжаление нямаше как да се кача до връх Кинабалу, защото се плаща над 1000 рингита и няма как да се промъкнеш, постовете за проверка са няколко и брутално завардени. Скофтих се, но не се ядосвах дълго, и без това постоянно валеше и въобще не беше за качване горе, не че това щеше да ме спре ако не се плащаше луда такса за планината. После се отправих към Бруней, но не стигнах за 1 ден, замотах се с бавни стопове и докато стигна до Лавас вече беше тъмно и валеше брутален порой. Последният човек, който ме вози, категорично отказа да ме остави на пътя и преди да се усетя ми беше платил стая в хотел в градчето. Нямаше какво да направя, той изчезна в дъжда, а аз се настаних като някои клошар-баровец в хотелска стая с телевизор и климатик :) Започнах пране на безчет мръсни дрехи и обречени на неуспех опити да си среша тотално спластената вече коса - клошарски изпълнения до малките часове на ноща... Продължих към Бруней, но и днес не ми било писано да го разгледам... първо минах през едната му половина все пак... тук е момента да отворите картата и да видите как в рамките на час-2 можете да се сдобиете с 10 печата в паспорта си :) Първо (още преди Лавас) е границата Саба-Саравак, където получавате 2 печата. После от Саравак влизате в Тембъронг district на Бруней, после пак влизате в Саравак, след което идва основната порция от Бруней, а след нея къде мислите се озовавате - пак в Саравак. С други думи - оставете си много празни страници в паспорта ако ще минавате по тоя път... при това два пъти, както аз направих и сега имам останали само 3 страници в паспорта :) Та след Тембъронг пак влязох в Саравак с кола на брунейци, но след Лимбанг хванах неочаквано интересен стоп с келабит (племе от планините) и семейството му. Поканиха ме да отида с тях до селото им, намиращо се на 3 часа път оффроад през планините и аз, разбира се, не чаках втора покана и веднага се възползвах от шанса да видя едно от най-интересните племена на Борнео - келабитите, бивши ловци на глави! Изкарах си много интересно гостуване в селската къща на хората, за което по-натам ще разкажа. На другия ден пътуваха за бруней и ме откараха почти до столицата Бандър Сери Бегаван. Там вечерта мислех да кампирам в прекрасна планинска местност до самия град, изкачих се на едно от връхчетата и докато гледах залеза се появи новозеландката Анджела. Тя преподава английски в Бруней от 4 години и веднага ме покани в дома си като разбра, че смятам да спя на върха на хълма. Така имах уникалния шанс да проведа интересни разговори с хора от моя свят, чийто въпроси не се изчерпват с "откъде си, женен ли си, колко деца имаш". Голямо облекчение е да можеш да си говориш с някого за интересни неща, от нея научих толкова много, а на другия ден се запознах с нейна прятелка австралийката Кат, която живее в друг град по пътя към Саравак и ме покани да преспя и при нея и двете и кучета. И за това гостуване ще има много да разказвам, Кат е спасила 3 кучета от улицата, храни и куп други, но някои урод бе отровил едното от кучетата и тя беше съкрушена, нямаше търпение да и свърши договора (тя също преподава английски) и да се маха от Бруней с кучетата, щеше да похарчи 20 000 долара, за да си ги вземе в Австралия. И Кат, както и Анджела едва издържаха вече в Бруней и нямаха търпение да си ходят от държавата на откачения султан.

Отново в Саравак най-напред посетих уникалните пещери в национален парк Нях, където пак успях да вляза без билет, след като и видях една от старите и все още запазени дълги къщи (long house)  - много характерни за ибаните (племе от Борнео). Спах в последната пещера на име Painted cave, в нея имаше рисунки от първобитни хора.
Продължих транзитно към района около Кучинг, в които се целех, тъй като е пълно с национални паркове и интересни места около него. Хванах камион за Кучинг, с които пътувах близо 12 часа по супер разбитата Pan-Borneo highway, която е цялата в процес на ремонт. В 5 сутринта се изсипах в полузаспало състояние на разклона за резерват Semengoh, където може да се видят орангутани. Хванах първи стоп за деня до входа на резервата, където се скрих в едно обрасло "островче" между два пътя да дремна докато съмне. Умирах за сан и откъртих въпреки трафика по пътя, събудих се чак в 8, спах 3 часа за тази нощ. Платих си билета за посещение на орангутаните - около 2,5 долара, надявайки се че парите отиват за рехабилитацията им, поне това знаех за този център и идеята му. Появиха се само една майка с бебе, всеки път идват различни орангутани доколкото разбрах. живеят абсолютно свободни в djuнглата, но имат хранене от рейнdjaрите в определени часове два пъти дневно и някои от тях идват да се възползват, други не. Това е част от процеса, с които се опитват да ги върнат изцяло в дивото, но отначало ги хранят, докато свикнат само да си намират храна. Затова някои от орангутаните просто не идват за храна, този път само 2 дойдоха. Невероятни създания!!! Наслаждавах се на всеки миг, през които ги гледах. От там се отправих към далечаната дълга къща Anna Rais, докъдето няма много трафик по пътя, но за пореден път ме взеха хора, които решиха че ще ме закарат, макар въобще да не отиваха там. Бяха двама полицаи от горската полиция, така се представиха :) Разгледах дългата каштa като пак минах без да платя входната такса, навик ми стана май, кога по стечение на обстоятелствата, кога нарочно, но все така някак си минавам :)) После се отправих към национален парк Бако, за да видя дългоносите маймуни. Докато стигна до селото с лодките, беше почти тъмно, а и лодка не смятах да вземам, защото са безбожно скапа мафия и всички местни лъжат, че само с лодка може да се стигне до парка. Вечерта местен ме покани в дома си и за кой ли път спах при семейство, много са гостоприемни малайте. А сутринта ме чакаше изпитание - да открия началото на тайната пътека през djuнглата, която води до парка. Докато я намеря отиваше обед, а после прекарах 3 часа в проправяне на път през супер обраслата пътека, то не е и точно пътека де :) На края на хайка целите ми панталони до долу бяха раздрани на парцал, не ставаха за абсолютно нищо. А част от косата ми остана завинаги в djuнглата, някъде по милионите бодливи растения, надвиснали над рекички с крокодили, които пресичах на късмет :) Хайкат бе страхотен и ме изведе на главните пътеки. Видях маймуните, както и диви прасета, още два вида маймуни, а вечерта спах на самотен плаж и се наслаждавах на всеки миг тишина. Сутринта се върнах до официалния офис на парка, за да се снабдя с вода и тогава ме хванаха, че съм без билет. Направих пак поредната кавга, в която им обясних, че нямат право да спират хората да ходят в природата и че djuнглата не е тяхна... та след дълга препирня настояха да ме изгонят от парка като даже дойде някой от шефовете им лично да ме изгони :) Изгонването обаче бе най-големия плюс от всичко - то ставаше с лодка, при това безплатно (нали ме гонят) и ми спести трите часа късане на другия ми панталон... а пропуснах да спомена, че сандалите ми целите се разпаднаха на хайка и едва кретах с тях, вързах ги с едно въженце от палатката колкото да мога да вървя в жънглата, но беше много теgаво. Така че стана много добре, дето ме хванаха, хубаво са казали хората - всяко зло за добро :) 
Разгледах Кучинг през остатъка от деня след изгонването, а вечерта реших да стопирам до една пещера на 30 км с идеята да спя там. Човека, които ме взе на стоп, не искаше да ме оставя там, защото е близо до границата с Индонезия и каза че е много опасно, баща му бил полицаи там и постоянно имало нападения и грабежи. Та в крайна сметка нощувах в ресторанта му, но беше една много безсанна нощ в задух, горещина и цигарен дим. На сутринта отидох до пещерата, в която прекарах доста време и много ми хареса, а после се върнах в Кучинг да видя и последните непосетени музей. Привечер стопирах на друг изход на града към Сантубонг национален парк с идеята да спя някъде там. Взеха ме баща и син, бащата на име Сюлейман (току що пенсионирал се полицаи, работил на летищата из Борнео) реши, че ще ме осинови и следващите няколко дни бяха белязани от прекомерно гостоприемство, което накрая ме поизнерви доста. С тях пътувах от Кучинг до Кота Кинабалу, цялото това разстояние с една кола :)

От КК хванах самолета за Манила в 2 през нощта като преди това изкарах една нощ на летището, нямаше къде другаде да спя след като Сюлейман и жена му ме оставиха в КК. Кацнах в Манила след час и половина полет, опитах се да спя на летишето, но не беше никак лесно, а вече много нощи без нормален сан ми се събираха. В 6 сутринта вече не можеше да се спи, беше пълно с хора и много шумно. Измъкнах се от летището и ме удари силна гореща вълна... във Филипините сега е сухия сезон, не е валяло от месеци и е страшна жега, всичко е пожълтяло. Излязох до магистралата и се почнаха мъките по стопирането за излизане от огромния мегаполис, добре че летището бе в южната част, а аз точно на юг отивах. След доста чакане на толл-а осъзнах, че с лесния стоп е свършено и че никой тук не гори от желание да ме вземе, ама въобще. Почаках си доста, накрая ме качиха двама, пътуващи 50 км на юг по магистралата и ме измъкнаха от града. Не спираха да повтарят колко добри хора са, че са ме взели и какъв късмет имам, че са минали, защото никой друг нямало да ме вземе. Притесняваха се, че е толкова опасно за мен във Филипините, та поискаха да снимат видео как ме оставят след стопа, за да са чисти пред полицията ако нещо ми се случи по пътя нататък, тъй като на толл-а полицията ги видя, че ме качват. Лудница... такова чудо за първи път ми се слуцва хаха :)) Та в "опасните" Филипини, които със сигурност не са по-опасни от Латинска Америка, стопът потръгна по-добре нататък и след няколко коли, във всяка от които хората твърдяха, че са много добри хора и затова ме взели, и че никой друг няма да ме вземе повече... се добрах до Батангас, откъдето се качих на ферито за остров Миндоро. Пристигнах в туристическото Пуерто Галера, походих доста по пътя преди да хвана стоп за така нареачения Бял плаж на 7 км от градчето. Прекарах доста часове в обикаляне пеш на три приказни плажа един след друг, а после се запътих обратно към градчето, за да поема в другата посока към плаж Сабанг. По пътя за късмет се заговорих с възрастен американец, живеещ в Сабанг, които ми предложи да разпъна палатка до басейна в двора на каштatа му. Тази покана бе истинско спасение от още една нощ агония на някои терминал :) Всъщност само тази нощ прекъсна поредицата от "терминални" нощи, която продължи с пълна сила след това. По пътя към Сабанг хванах стоп с поляк, който живее в Пуерто Галера, а после французин с моторче ме хвърли последните километри. Филипинците изобщо не умираха от желание да ме вземат на стоп. Спах страхотно на площадката до басейна, дори не видях повече американеца, та не успях да кажа благодаря на сутринта. Продължих към Рохас и след доста часове ходене и измъчени стопове успях да стигна и да се кача на другото фери за Caticlan, което плаваше 4 часа, през които някак си успях да дремна на палубата. После продължих да дремя отчаяно на терминала, сред талпи от шумни хора и лежеики върху раницата си, за да я опазя. Сутринта хванах лодката за Boracay - малък остров с невероятни плажове!! Едно не може да им се отрече на Филипините - имат убийствени плажове и вода! Бели пясъци докъдето ти стига поглед, прозрачна вода, чисто е навсякъде... поне в Boracay де, направо е приказно. извървях пеш целия остров два пъти, по около 10 км в посока. Спането обаче бе невъзможно, защото на плажа е забранено (а и опасно), а другаде няма къде, нали е пренаселена цялата страна с население 110 милиона :( Та отново се наложи да спя на терминала на пристанището... ужас. След поредната измъчена нощ си хванах лодката обратно до Caticlan и поех по прашните пътища на остров Панай до другата му страна - пристанището на Dumangaz, откъдето хванах ферито на смрачаване за Bacolod на остров Негрос. След 2 часа на ферито се озовах в огромния град с идеята пак да спя на терминала, защото няма къде другаде. Единствените филипинци, които ме заговориха на ферито, бяха мuj и жена християни фанатици и след като ме разпитаха къде ще спя, жената предложи да ме заведат в църквата и там да преспя. Звучеше твърде хубаво, за да е истина... Отидохме в църквата, която бе много далеч от терминала и се наложи да вземат такси (те отиваха наблизо - до автогарата така или иначе). Обаче в църквата никак не искаха да споделят огромния си двор с мен, както обикновено почукаш ли на вратата на божия дом, тя винаги е затворена :) В християнските държави обикновено никой няма желание да ти помогне и както в случая - отказаха категорично да ми дадат 2 метра място за спане. Ама аз защо ли си помислих, че изобщо има шанс да се съгласят, след като впечатленията ми от църквата навсякъде са едни и същи, хората там нямат абсолютно никакво желание да помогнат дори и с минимално нещо като това. Та религиозните мuj и жена нямаше какво повече да направят, затова казаха че само ще се молят за мен и си заминаха :) Молитвите им явно са отишли в трета глуха, защото мен ме очакваше поредната кошмарна, изцеждаща и убийствена за мозъка ми нощ. Останах на улицата по тъмно, не можех да се върна до терминала на пристанището, беще доста далеч, а улиците са опасни по това време. Навсякъде се навъртаха друсалки и клошари, така че реших да пробвам на автогарата да спя. попитах охраната дали може да си разпъна палатката в някои тъмен ъгъл, понеже е по-безопасно, отколкото на улицата. Събраха се цяла тълпа автобусни шофьори и охранители, повикаха по-визшестоящ с униформа, личеше си че нямат абсолютно никакво желание да ми помогнат, а просто ми се смеят и подиграват, че няма къде да спя. Хората като цяло ми правят впечатление да са груби, апатични и крайно негостоприемни - също като латиностите. Хубавото е, че ще съм на Филипините само 16 дни, а в UА с другарчето бяхме на тяхната милост 2 години... така че няма от какво да се оплаквам, не очаквам нито да ме посрещат с отворени обятия, нито хората навсякъде да са еднакво гостоприемни, просто си развивам разни мисли относно народите по света... та след като ме държаха в неведение близо 2 часа на един стол (междувременно стана 22:00) главното шефче се съгласи да разпъна палатката, но при условие, че се махна в 4 сутринта. Нямах време за губене - полагаха ми се 6 часа сън! Едва успях да придремя, защото цяла нощ около палатката обикаляха хора, по-точно маймуни... някои пикаеше на гумата на един от автобусите, паркирани наблизо, друг си влачеше обyвките така жестоко по асфалта, че всяка стъпка се забиваше в мозъка ми, а трети не спираше да плюе на 1 метър от палатката ми, сутринта всичко около нея бе покрито с безброй тлъсти мазни храчки... Та такива са несгодите на скитника :) приемам ги с усмивка, все пак само минавам... какво да кажа за хората, които са принудени цял живот да прекарат в такива държави... и дори не могат да осъзнаят в каква отврат живеят просто защото така са си свикнали, а и много от тях са лишени от умствена дейност и осъзнаване на каквото и да било... защото така е по-лесно. Та стигнах и до днешния ден :) Снощи беше нощtа на автогарата, а днес сутринта в 4 в предприпадъчно състояние се отправих по пътя към южната част на остров Негрос - град Dumaguette. И тази нощ е специална, защотo е първата нощ, в която съм на хоstел и мисля да спя :) За съжаление нямаше как, още една нощ на терминал би ме убила (буквално), усещам че мозъкът ми ще откаже скоро и ще се срина някъде, така че се наложи да преjaля 7 долара за хоstел. На Филипините хоstелите хич не са евтини като в другите страни, най-евтините са 6-7 долара, само в Манила май има по-евтини. А ot couchsurfing никой не ми отговори, което никак не ме учудва де. За тази нощ се спасих, просто нямаше да издържа още една поредна, но остават още доста дни до 22-ри, когато отпътувам за Бирма. Ще трябва да измисля още 12 нощувки :) Дано не са всичките терминални, иначе след филма с Том Ханкс, ще трябва да направят и един c филипински терминални истории :) Сега, след като изписах всичко това, пак стана много късно и вече едва си държа очите отворени и не знам на кой свят се намирам, така че смятам да бягам обратно към хоstела и леглото :) Дано не написах някаква глупост назад в тоя пост, че в момента не съм в много бодро за писане състояние, ама ако не сега, няма кога :) Все препускам да разглеждам и време за net никакво, така че кога да пиша ако не през нощта като няма какво да се гледа. Стискам палци само на спането да хвана цаката в тая държава, иначе всичко друго е поносимо, само спането е голяма мъка, дано измисля нещо занапред. :)


Ето снимки от Макасар, Индонезия, за цвят (изпрати ми ги на меил човека, при когото нощувах там)


 



И една от Boracay взета от нета, но потвърждавам, че е същото, даже и по-яко на живо :)))


Заклещване в Бали-незия :)


маршрутът през Индонезия до момента

Unstoppable
https://www.youtube.com/watch?v=W_9CcHC3VRs


долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам

Яката я зациклих в Бали тези дни заради безобразната лудост на миграционните тук - процедурата по удължаване на визата с още един месец отнема над 10 дни като през това време 5 дни от новата виза вече ще са изтекли! Не знам какво е това безумие, но на никого не препоръчвам тази процедура, избегнете я на всяка цена, един месец е предостатъчен за Индонезия освен ако искате да разгледате повече от три острова, както в моя случай - боря се за достигане до Калимантан, през Ломбок, Сумбава, Флорес и Сулавеси ама да видим... 
През последните 27 дни съм в супер изтрещялата Индонезия, която още не мога да преценя дали просто частично не харесвам, или направо не понасям :)) Е, Бали специално едва го търпя, здраво ми накъса нервичките и какъвто съм кибрит всеки ден ми се иска така от сърце и душа да хвана някои от мнoгoто дребни безочливи таргаши и нагли таксиджии и да го удуша!!! 

Но да започна със Суматра накратко... На 1-ви ферито акостира в Думай и веднага ме вербуваха за учителстване по английски на местните ученици, изкарах една нощ в дома на даскала им, а сутринта се отправих към новото незивестно. Извървяването пеш на Думай беше мъка откъдето и да го погледнеш... жега до припадък, мръсотия до шия, смрад от канали с черна вода, която дори не мога да опиша, прахоляк, боклуци, трафик, мизерия, коптори.... усмихнати бедни хорица, подвикващи през минута "хелло мистер", безчет мераклии за селфита с мен, които ме "нападаха" на групи, явно е някаква безумна мода в Индонезия да се снимат с чужденци?! Така и не разбрах защо масово искаха да се снимат с мен, но след първите два дни това започна много силно да ме изнервя и тъй като съм интровертен тип човек със силна привързаност към лично пространство (каквото тук просто няма) ми дойдоха много в повече индонесийските социални нрави... Иначе хората из цяла Суматра бяха много мили, гостоприемни, щедри и усмихнати, ама истински весели и щастливи, поне тези, които срещах. Придвижването обаче надмина всичките ми очаквания по степен на ужас... пътищата навсякъде из острова са в кошмарно състояние, целите изпоразбити и движението по тях в кола или камион буквално боли! Километрите са много хиляdй, а скоростта на движение не се вдига над 20-30 км в час. Обикновено на стоп качват бавни камиони, возенето в които е непоносима мъка. Всихцки шофьори пушат зверски, "изпуших" стотици цигари за 10 дни пътуване. Непоносимата смрад на цигарите се смесва жестоко със смрaдтта от изгорелите газове от стотиците стари камиони и коли, а шофьорите въобще не гасят двигателя дори когато са спрели, което предизвиква ужасяващо обгазяване нонстоп. Като добавим и адската жега, постоянния непоносим шум от мотори, високоговорителите на джамиите, в които от 4 сутринта канти гласа на мюезина (чийто гласни струни искам да прережа една по една!!), маймунските крясъци на местните и ежедневната невъзможност да се спи, човек се чувства като пиян морков постоянно, 24 часа. Аз направо не знам как това, през което минах в Суматра, не ме събори на легло... във всеки случай на никого не препоръчвам да прави това, което аз направих за 10 дни. Че и не ползвах никога никакъв градски транспорт в огромните им градове, за да се измъкна от тях и всичките ги вървях пеш... и на Ява и Бали също. След Думай два дни се мъчих да се добера до езерото Тоба и остров Самосир, така започнаха безсънните ми суматренски нощи. Първата нощ в дома си ме покани шофьора на камиона, така се озовах в малка бедна къща в планинско село, даже в масата в хола зееше огромна дупка, хората нямаха дори тоалетна, да не говорим за вода, а живееха няколко поколения под един покрив. Появата ми предизвика нечувано за селото събитие, заваляха хиляди снимки, сервираха ми се храни, водиха ме до джамията да се изпикая, понеже нали нямаха тоалетна... Много има да разказвам за това гостуване по-нататук в постовете за Индонезия, бе най-интересното в Суматра със сигурност. 

На другия ден, след целодневно лашкане в бавен камион по разбити пътища, стигнах Парапат и бреговете на езерото, спах на кея и един тормозител дойде посред нощ, беше пиян и обикаляше около палатката като ми говореше небивалици. Предупредих го да си ходи вкъщи, иначе викам полицията, която бе съвсем близо, след второто предупрежденеи се махна. Аз все още не бях на нож срещу хорицата, защото ми беше втори ден в Индонезия и тъмната ми страна още не се бе възпламенила до такава степен каквато е сега, едва я овладявам, дано не направя нещо лошо на някого в скоро време. За два дни съвсем леко се изнервих от постоянното човешко присъствие и внимание, но капацитета ми на поносимост към всичко това не бе особено голям и на 4-тия ден нещата почнаха да стават твърде трудно смилаеми... Тотална липса на спокойствие, лично пространство, тишина, свеж въздух, спокоен сън, момент със себе си... всичко това направо ме смазва, вече 27 дни!!! Умирам за тишина, за покой, за пълна липса на двуноги маймуни и постоянния шум от мотори, и непрестанното обгазяване и омирисване с цигари... 
На Самосир разгледах много интересните къщи на етноса батак, понаучих няколко думички на езика им, след което хванах стопа за към Букитинги - следващата ми спирка. Отново нощувах в къща на шофьор на камион по негова покана, семейството ме прие радушно, естествено спането отново не бе възможно заради наличието на много хора, ставащи и лягащи си по най-различно време в денонощието. Много характерно за хората тук е, че те не уважават изобщо съня на другите. Когато някои се събуди, веднага започва да вдига шум, пуска ТВ, пуши цигари до главата на спящия, говори на висок глас без изобщо да му пука. На практика спането е невъзможно по домовете на хората, просто се оцелява още една нощ, защото поне сте на сигурно и никoй няма да ви нападне. На Суматра не спах 10 от 10 нощи! Всичко бе придремване и отчаяни опити за заспиване, които винаги свършваха в 4 сутринта с крясъка на мюезина, които на няколко пъти почти ми докара инфаркт. Няма шанс да си легнете на място, където да сте далеч от джамия, те са просто навсякъде...). До Букитинги се добрах след още едно денонощие стоп, спах в една кола по пътя, а шофьора - в ресторант. Те така си спят тук, тираджиите например никога не спят в камионите си, понеже е голяма жега, а в ресторантите, където се хранят, капят и перат. Така за мен всеки път оставаше празна кола или камион за спане от порядъка на 3-4 часа, докато те починат и пак тръгнат да карат. В Букитинги разгледах града, едни тунели, правени от японците, както и прекрасен каньон, след което се добрах до езерото Maninjau. Гледките към него бяха фантастични отгоре, но когато стигнах самото езеро, хич не беше толкова розово... Типично по индонезийски всеки квадратен метър бе населен, а където нямаше къща, имаше оризище, няма да описвам самото езеро колко бе мръсно - пълно с боклуци навсякъде ва водата и по брега!!! През ум не би ти минало да влезехс да поплyваш.. Хората в тази страна са тотално лишени от идея за събиране на боклука и всичко се хвърля навсякъде, тонове пластмаса където и да погледнеш, а най-страшното е, че сметоизвозването така или иначе никакво го няма и когато стане прекалено, боклуците се горят, което предизвиква колосално отравяне на въздуха...  
Спането до Maninjau хич не бе леко, два часа обикалях по тъмно в търсене на безопасно място за палатката, надявайки се някой да ми предложи двора на къщата си, накрая ми предложиха, само че хората бяха меко казано комерсиално настроени, защото това езеро все пак вижда по някои турист от време на време и не спряха да се опитват да ме навиват за какви ли не турове и да купя какви ли не джунджурии. Като видяха, че няма да изкарат пари от мен, дори тоалетната не ми предложиха да ползвам. Спах на супер малкия кален двор докато валеше порой и понеже къщата бе до пътя, шумът от мотори продължи цяла нощ. Индoнезия никога не спи, не знам как изобщо са живи тези хора... то е ясно защо няма много живи баби и дядовци, явно млади си умират. 

Следващите много дни прекерах в непрекъснато пътуване, повече спирки не правех, само стопирах транзит в стремеж да стигна заветната цел - ферибота за Ява. Кошмарат бе пълен, изкарах една безсанна нощ в кола, хората бяха много мили, черпеха ме куп храни и даже сувенири ми подариха. С тях пътувах до Jambi, на следващия ден в полузаспало състояние хванах камион на стоп - най-дългия ми стоп с камион в това пътуване - цели 3 дни. Първата нощ я прекарахме в 12 часово задръстване на главния път заради поредната катастрофа - три камиона, нанизани един в друг, шофьорите загинали. 12 часа на едно място седя камиона, мърдахме с около 500 метра на час, колкото двигателя да сеdi нонстоп включен, както и тези на всички останали безброй МПС-та на пътя. Издуших се и цяла нощ дремах в камиона като ми стана адски лошо от изгорелите газове и милионите цигари на шофьора, които се казваше Боби и иначе беше много добра душа. 
На сутринта се съвзех за поредния ужасно мъчителен ден в камиона. Прогресат бе просто плачевен, три дни и нощи не можехме да минем 700 км. Суматра направо ме смаза. А Боби както всички останали тираджии спирахсе постоянно за какви ли не почивки - кафе, душ, ядене, цакане на телефона, игра на комар, празни приказки с колеги... пътуването с камион през Суматра е кошмар, които не пожелавам на никого. От здравите ми допреди нерви не остана и помен и много взех да се дразня от цялата тая загуба на време, най-лошото се случи - започнах да усещам, че от няколко дни насам затъпявам, а това много ме стресира, затова през целия път в камиона се мачех да чета книга, което бе направо мисия при цялото нечовешко друсане по дупките. На третия ден сутринта забелязах нещо ужасяващо - от непрекъснатата седяща поза и двата ми крака бяха силно отекли и подути в областтта на глезена! Такова нещо ми се случва за първи път и тотално се втрещих какво може да ти причини тридневно обездвижване!! Няма нищо по-лошо от липсата на движение и не проумявам как хората живеят, седейки по цял ден на един стол в офис... лелеее аз ако това два дни го правя ще се метна от покрива!!! Ужасно много исках да сляза от камиона, но нямаше никакъв смисъл, защото щеше да ме вземе друг камион и същия сценарии да се повтори. А за спиране за почивка не може и дума да става, няма къде игла да хвърлиш и да не уцелиш човече или къща. На всичко отгоре точно тези южни провинции се водят с огромна престъпност и много опасни, хората постоянно ме предупреждаваха много да внимавам около Палембанг. 
Инквизицията в камиона свърши на четвъртата сутрин като преди това изкарах 4 часа на ферито, опитвайки отчаяно да спя в една стая с 20-тина хъркащи тираджии, това фери бе само за камиони и естествено го минах безплатно. Хубавото бе, че макар да не спах, успях да изкарам 4 часа в легнало положение и отокът веднага спадна. На следващия ден като тръгнах и пеш, напълно се оправи. Това беше едно наистина теgаво возене... 

На Ява ме очакваха същите проблеми, каквито и на Суматра - човешкия фактор и всичко, произлизащо от него. Ява е най-брутално пренаселения остров в страната, те всичките са зверски пренаселени, но Ява е номер едно. Успях с триста зора да заобиколя Дjaкарта по страничен път направо към Богор, там разгледах набързо ботаническите градини и привечер хавнах стоп с богаташ от Бануянги, които реши да ме покани да нощувам в хотела, където е оtsеднал. Спах на двора на палатка, понеже отказах да спя в стаята му, а на другия ден пътуваше с колата към дома си и ме откара чак до Yogyakarta, което е цял ден шофиране. На Ява пътищата са много по-добри от Суматра, но трафикът е все така брутален и непоносим, шумът и мръсотията - навсякъде. Човекат на име Джеми през цялото време ме черпи храни и ми беше много неудобно, че не платих нито веднъж, а като личност беше пълната моя противоположност, не спря да ми обяснява колко много обича да има обслужващ personal и колко е важен за него комфорта. Не отсядал никога в хотели, по-евтини от 40 долара нощувка, не яде по местните варунги (така се наричат ресторанчетата, които са буквално навсякъде и не са луксозни, нито особено чисти), а само в скъпи ресторанти. Има жена и дъщеря, които каза, че не искал да има, оженил се насила заради родителите си и сега едва живее със семейството си под един покрив, явно не се разбират. Жена му постоянно му казвала, че не е важно дали той ще се прибере у дома, но парите трябва да са на масата. Егати болните хора има на тоя свят... като слушам историите на хората, взели ме на стоп, седя и се чудя колко извратено същество всъщност е човека и на какви неща е способно... 
В Yogyakarta останах няколко дни на супер евтин хоstел, за да разгледам всичко интересно в града и за да се затворя между 4 стени и да си успокоя измъчените от човешкия фактор нерви. Успях да се промъкна без билет в най-известния храм на Индонезия - Боробудур, за сведение - билетът за чужденци е 42 лв! Същата е сумата и за съседния храм Прамбанан. И в двата влязох без билет, прескачайки огради :) След Yogyakarta успях за два дни да стигна до вулкана Бромо като нощта по средата я прекарах в полицията и беше наистина кошмарна нощ... Разпънах палатката пред участъка, които бе до пътя, шумът от МПС-тата бе абсолютно непоносим, отделно бе такава жега, че не можеше да се спи в палатката, а за капак на всичко полицаите бяха тотални ологофрени и ме тормозиха цяла вечер - първо ми гледаха паспорта половин час, чудейки се коя виза от коя държава е, после единият реши, че може да съм терорист и да имам бомба в раницата и директно ми го каза като поиска да ми претърси раницата. След всичко това чак в полунощ ме оставиха да спя, да ама не! Даже и да не беше трафика, дебилите не спряха да говорят на висок глас буквално до главата ми, дойдоха и нови полицаи и всички започнаха да обсаждат "оранг буле" и да се хилят и издават всякакви маймунски звуци. В Индонезия нечленоразделната комуникация е на първо място преди всички други езици и човек иска, не иска трябва да свикне с постоянните викове "еееееи" "аууу" и т.н., които се предполага, че заместват думите нацяло, тъй като е много по-трудно да се използват цели думи. И те явно си се разбират по тоя начин... 
След ада в полицията успях да се добера до Бромо същия ден. Мечтаех, че високо в планината няма да има хора и най-сетне ще намеря така мечтания покой... хахахах, глупости на куп!!! Беше пълно с местни, които дълбаеха из пясъците около Бромо с моторите си, вдигаха невъобразима врява, а отделно на всеки метър ме преследваха нагли мото-таксита, които ми се предлагаха по сто пъти без да приемат "не" за отговор, докато накрая наистина загубих търпение и се засилих към един да го сваля от мотора и да го пребия, а той така се уплаши, че слезе от мотора и хукна да бяга. Наистина исках само да ги умъртвя, за да млъкнат, исках само 5 минути тишина!!! На тоя етап вече Индонезия така ме бе иzнервила, че едва устисквах. Беше 19-тата нощ без нормален сан... За щастие когато се стъмни цялата човешка сган се изнесе по хотели и села, в подножието на Бромо, където кампирах, настана тишина и, о чудо - за първо път чух птича песен!!! Това бе първата нощ, в която успях да спя. Но за жалост още в 5 сутринта се събудих от десетките мотори и коли с туристи, които налазваха района за изгрева. Изкарах много добър хайкарски ден из района на Бромо като извървях доста километри и се качих на всичките гледки и връхчета откъм едната страна. Самият Бромо е 2329 метра висок и целият район около него невероятно много ме впечатли, природата тук е изумителна. Разходих се по калдерата, а вулканат яко пушеше. Два-три дни след мен е изригнал, така ми казват местните сега. А аз като спах в подножието, на сутринта палатката бе покрита със ситен черен вулканичен прах. Билетът за чужденци за Бромо е около 40 лв, разбира се и тук си влязох без пари по една от мнoгoто странични пътеки. 
След Бромо успях да се добера и до друг много интересен вулкан - Ижен. Там се борих около два часа да вляза по странични пролуки и да се свържа към главната пътека, но такива нямаше и растителността бе много гъста. Накрая се отказах и реших да вляза през главния вход независимо дали това ще е по волята на пазачите там. Естествено опитаха се да ме спрат, направих страшен скандал, а индонезийците мразят всяка форма на конфликт. Умело използвах този факт и нямаше как - оставиха ме накрая, а така хубавичко им наговорих всичко, което мисля за тях и грабителството да таксуваш хора, задето искат да се качат в планината!! При това защотo са бели хора, съответно трябва да плащат 10-торно на нормалната цена за местни. Индонезия много мрази туристите си... Ижен бе изумителен, но времето - много лошо, не спря да вали. Въпреки това видях езерото с приказно син цвят, но понеже изкарах около час горе, се надишах с токсичните серни газове от вулкана и започнах много да кашлям. Това ме принуди да се омитам, а докато вървях 3-те километра надолу по пътеката, не можех да спра да кашлям. Газовете са силно токсични и не бива в никакъв случай да се ходи на този вулкан без маска. В кратера на Ижен е пълно с миньори, които вадят парчета сяра и продължителността на живота им никак не е дълга поради постоянното излагане на газовете. 

Още същата вечер се добрах до ферито за Бали, което плава само 45 минути, а от другата страна си мечтаех да ме очаква рая, за които си мечтаех - тишина, пусти плажове, зелени планини... изобщо островен Рай. Хaхаха в какво заблyjдение само живеех.... Първата вечер спах в парк до полицията, съвсем близо до пристнището, за голямо учидване ноща мина спокойно. На следващия ден обаче разбрах, че Бали изобщо не е Рая, които си представях. Пренаселено, шумно, мръсно, безумен трафик, които превръща половината остров в едно огромно задръстване... много бавен стоп, уникално озверели за пари местни, скъпотия до няма и къде, пренаселени с дразнители и тормозители туристически обекти с превисоки входни такси, претъпкани с всякаква измет плажове... Ехх къде го този Рай... направо се ужасих! Най-лошото бе, че трябваше да си подам документите за удължаване на визата с още 1 месец и така се натресох в имиграционните в Денпасар - един крайно неприятен град, които вече три пъти извървях пеш от край до край. 
Бали ме направи много лош човек, не че не бях преди, но тук се засилиха значително лошотията и мизантропията ми. Направо ума не ми побира как хората идват тук от цял свят на почивка!! Каква почивка, бе хора??? Целият остров е една гигантска клоака! Навсякъде е едно огромно задръстване от коли и мотори, не можеш да пресечеш улицата, в Денпасар е по-зле от Сайгон дори!! Мръсотия навред, плажовете мръсни и гнусни да не ти се иска да седнеш дори, че и мирише на кенеф на някои места.. Ужасно пренаселено, все едно си на Java или Суматра - къща до къща, не можеш да идеш в храстите да се изпикаеш, там вече има човече. Цените са безбожно високи като за туристите, всеки те гледа като ходещ банкомат, местните са толкова алчни и озверели за пари, че по всякакъв начин гледат да те цакат и да ти източват парите. Дори в столицата няма градски транспорт, за да трябва да ползваш таксита навсякъде или да наемеш мотор, или като мен да вървиш пеш три пъти целия град и половината остров и да проклинаш всички възможни балийски майки... Стопът изобщо не върви, защото местните са адски алчни и само таксита спират, така че за всеки стоп се чака немалко. Има разни хубави и интересни места из острова - храмове, планини, водопади... но всяко едно кътче се плаща!! И всички входове са от порядъка на 6-7 лв. Всеки храм тук е "за продан", кошмарно е! Да не говорим колко са нагли самите индонезийци, забъркани в туризма - ако съвсем учтиво ги помолиш да те пуснат да видиш някои храм безплатно или с билетче на местната тарифа, ще ти се изсмеят в лицето и ще ти кажат, че щом си бял, си длъжен да им носиш много пари в страната, затова ако нямаш пари, няма да пътуваш и направо да си ходиш вкъщи с първия самолет! Такава наглост срещам за сефте, тези наистина биха всички нации по простотия и грубиянщина. Аз на пук на цялата безобразна система за източване на пари от "оранг буле" (бял човек), влязох на толкова много места безплатно и нелегално, благодарение на маймунските си способности и непреклонния си нрав. В Бали например успях да се кача на връх Батур и кампирах там, въпреки че за белите хора е забранено да се качват без гид и съответно без да платят пресолена такса. Вбесих местните таргаши, които се опитваха да ме спрат докато се изкачвах в 10 вечерта, идеше ми да ги издуshа, добре че след 5 минути разправия се отказаха. В сума храмове успях също да си вляза отстрани: Ulu Watu, оризовите тераси на Jatiluwi, храм Ulun Danu Beratan, Ulun Danu Batur, Besakih, Tirta Empul, маймунската гора в Убуд... Тия дни ще щурмувам още няколко. 
Сега е момента да кажа, че въпреки всички зорни индонезийски дни и нощи, вря и кипя от енергия и не мога да се наситя да обикалям непрекъснато от 4:30 сутринта до тъмно, че и след това. На Бали само ми поумря мерака да ходя където и да било заради постоянните подвиквания от таксиджии и продавачи, които зверски дразнят. Но и това няма да ме сломи, ще продължавам да използвам пълноценно всеки един ден. Пропуснах да спомена много интересни места и събития в този пост, но той е само резюме, по-нататък като напиша разказите, всичко ще е в пълен вид. След още 5 дни на Бали, потеглям с пълна газ към следващите острови! И след това - обратно към Малайзия - Борнео, после Бруней и вероятно ферито за Филипините. Дано ми останат здрави нерви дотогава и не вляза в затвора за удушването на някои мюезин или таксиджия :)


една снимка от Бромо за цвят, снимката е от нета



Напред към Индонезияяяяяя :))))))

Маршрута от последния пост досега

Долният тект е автоматично кирилициран и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.

Реших да напиша един кратък пост, защото от утре се отправям в неизвестното отново и въобще не знам кога пак ще имам net :) Индонезия - напълно нова за мен държава! Всички предишни страни, които посетих след Тайван, ми бяха вече познати от предното пътешествие в Азия, а Индонезия е тоталното неизвестно и горя от нетърпение да видя каква лудница ще ми предложи :)
Последните 11 дни прекарах във вълшебна Малайзия, а преди това както разбрахте от предния пост и коментарите в него - си поживях много добре в кралството - Тайланд. :) Всъщност последните дни там бяха не по-малко интересни от първите - успях да разгледам уникалните руйни на Сукxотаи, маймунския град Lop Buri, където маймуняците успяха да ме оберат като ми отвориха раницата докато ми бяха на главата и ми свиха химикала! След нощувка в полицията в Лопбури (в Тайланд май доста често спях до полицията, все така се случваше :)), се отправих към древната столица Аютeя, където уцелих фестивал, цял ден обикалях до припадък разкошните руйни, а вечерта къде мислите спах - до полицията :) Там пък имаше едно много бясно полицейско куче, което не спря да лае по палатката, наложи се да изляза и да го zалея с шише вода, за да млъкне :)) На следващия ден трябваше да заобиколя огромния Банкок по околовръстното и докато се чудех как ще стане това, късметът пак ми се усмихна и ме взеха мъж и жена, които въобще не отиваха в моята посока, но решиха че ще посетят някакъв храм и ще ме откарат далеч от Банкок, точно в правилната посока, където се намира въпросния храм. Прекрасни хора, благодарение на тях посетих уникален пазар на жП линията, които се вдига веднага щом идва влака и се нарежда отново след като премине - много интересна атракция за туристи и местни :) После си хванаx на стоп камион чак за Пукет, но понеже не исках да ходя там, слязох преди разклона в малките часове на ноща и спах на бензиностанция. На сутринта се добрах до Ао нанг - плаж с купища огромни тлъсти западни и руски туристи, разплути като пиявици по иначе красивия бял пясък :) Наблизо се заиграх с едни много мили маймуни, пак макаци, които обаче не се опитаха да ме ограбят като тези в Лопбури, та си поиграхме близо два часа. Качих се на малка дървена лодка до един залив на име Raylay, там пак бе пълно с туристи, но имаше и много яки самотни плажчета и една бая стръмна пътечка, то не е пътечка, а отвес в гората и трябва да драпаш здраво с ръце и крака, за да го изкатериш. Горе на върха нощувах, с чудна гледка към Raylay и нито един човек наблизо. На следващия ден се отправих към границата, защото визата ми изтичаше, спах на бензиностанция по пътя, недалеч от последния град Хат Яй, а на сутринта пресякох границата с любимата ми отпреди 10 години Малайзия, където стопът тогава така вървеше и в такива яки приключения се вкарах, че не знаех на кой свят се намирам. И този път престоят ми беше прекрасен, оштe от първия ден започна фантастично! За първите дни направо копирам извадка от меил до нашите, която сложих в коментар към предния пост, за да не пиша наново:

  "Взе ме много добър човек, който пътуваше за Georgetown на полуостров Пенанг. Така получих възможност за втори път след 10 години да се озова на това приказно място, което е в Унеско и има защо, градът е уникално красив, а сега дори повече ми хареса от предния път. А този човек цял следобед ме развежда къде ли не, води ме и на индийски ресторант и ядох най-сетне индийска мега вкусна веге храна леллелее направо съм в Рая!!! тук е ПЪЛНО с индийци, огормен процент от населението са и не само това, ами и днес беше индийската нова година огромен фестивал в Georgetown, на които имах още по огромния късмет да присъствам. То от вчера насам лудницата е пълна, първо този човек, който вечерта ме закара на една планина с храм да спя там на палатка при маймуните и много яко беше сутринта като дойдоха до палатката. А после сутринта разгледах храма и се хванах да стопирам обратно за града и ме взеха колеги колоездачи с колелета за по 3000 долара. Бяха ходили да карат и сега се прибираха с колата а колелата отзад в колата. Та тези хора отиваха на среща с техни приятели наблизо да закусват заедно и пият кафе и ме взеха с тях, така се запознах с други колоездачи и един от тях беше някакъв много известен доктор, който е първа дружка с кмета и други важни персони, та той реши че не може така да ме оставят да спя навън и ме закара в хощел за бакпакери, притежаван от негов приятел и ме настани там безплатно. Не стига това ами следобед дойде да ме вземе и заведе не индийския фестивал като забра още трима негови приятели колоездачи. Те са голям велоклуб и всяка година ходят да карат в различни държави по света, сега им дойде мерак да посетят и БГ, а аз им обещах на баба манжите ако дойдат до Хасково. След фестивала ме водиха на малайски вегетариански ресторант да опитам традиционна веге храна. Всихцките тези хора бяха изключително мили и гостоприемни, направо не мога да повярвам как всеки ден някои ме взема и храни и разхожда, направо не знам!! Докторат каза, че имам много добра карма и затова било, защото не убивам животните. Ааа пък преди да идем на феста ходихме до кметската къща, кмета каза по телефона че сега е в Куала Лумпур иначе щях да се запозная с него, те двамата редовно закусвали заедно. Та ходих до тоалетна в дома на кмета хахаха препиках го :)) Всякакви лудости всеки ден, направо не знам какво става, няма един нормален ден, в които да не се случи нещо супер интересно!!! Няма да обяснявам иначе тука колко е красиво и феста колко фантастичен беше че има да пиша, няма да ми стигне меила. Озовах се обратно в Индия най неочаквано :)) Невериоятни са тези индийци, днес следобед се разхождам из стария град и един ме заговори и почерпи сок от манго просто ей така, искаше само да си говори с мен и да ме разпитва за пътуването. На всички им е супер интересно как така пътувам на стоп и спя в гората хаха. А сега в хощела е супер, заприказвах се с един испанец в стаята, интересен образ наел е колело и обиколил тука планината дето е наблизо и разказва какви яки места има. Ама аз утре ще тръгвам вече към Cameron Highlands, че ако остана още малко тук ще ми хареса твърде много и не мога после да си тръгна, този испанеца вече три седмици бил тук."

От Georgetown тръгнах към планините Cameron с такава широка усмивка на лицето, че никoй шофьор не можеше да устои и да не спре на стопа :) За нула време се изстрелях до височините благодарение на няколко коли и се разхладих там, радвайки се на хубавото прохладно време, навсякъде другаде в страната си е жегаичка, ама доста :) На мен не ми пречи, но другите чужденци реват и мрънкат. Направих няколко готини хайка из горите, посетих чаена плантация и си спомних с умиление за Тайван и планините Алишан, където срешнах толкова много добри хора, бях в чаена фабрика и дегустирах местно производство чай :) Втората вечер се качих до най-високия връх Бринчанг, където кампирах между две огромни кули - антени и гледах чуден залез :) Беше магическо!
От планините - право в джyнглата! Голямата ми мечта - Таман Негaра, където не успях да отида при предното си идване в Малайзия. Хванах си стоп до най-големия язовир в страната, които също е част от парка и останах на бреговете му една вечер, местенцето си го биваше и имаше маймуни, които се суетяха около палатката в желанието си нещо да задигнат :) От там се вмъкнах през северния тотално низгвернат и непопулярен вход на Таман Негaра, там пътеките бяха много запуснати, а понеже беше валяло, няма да разправям какви промишлени количества пиявици имаше навсякъде :))) Ще стане много кървав блога ако вляза в детайли хахаха, всъщност толкова кръв и пот оставих в джyнглата, че сега поне знам - ще бъда там завинаги, а си и оставих сърцето... Обикалях до припадък по пътечките и като свършиха се върнах до базата на парка, където прекарах почти час в тоалетната, в пране на панталони, целите покрити с кръв и опити да запуша дупките по краката си, които пиявиците бяха направили и кръвта отказваше да се съсири :) Беше забавно, но доста цапащо. За завършек отидох до селото на местните Оранг Асли или батек, които живеят недалеч от входа на парка. Наисатина са диви и несвикнали с други хора, не ме допуснаха никак близо до себе си и не успях да ги снимам, а са супер интересни. Ще има много да пиша на блога за Таман Негaра и за тях, но сега нямам време, затова накратно. Преместих се до друг вход към парка след няколко часа стопиране до него, там имаше други туристи, но само по главните пътеки, навътре нямаше никого. Прекарах два дни и половина в нонстоп хайкване по пътеките в джyнглата в този район, а и извън пътеките, извървях общо над 40 км по супер пресечен терен с безчет паднали дървета, с много елементи на катерене по корени и отвесни склонове, видях много маймуни, елени, катерици от различни видове, много птици, паяци, две змии едната от които беше огромна... ииии най-якото бе следата от тигър в калта на едно място и силната миризма на хищник, която усетих точно на това място. Имах изключително силното усещане, че е на метри от мен, седи ди тихо в гъстата растителност и ме гледа нонстоп :)) Беше страхотно!!!!! Опитах се да го потърся встрани от пътеката, но беше ясно, че не иска да бъде намерен и нямах никакъв шанс. Това ми е второто преживяване с тигър, подобно на онова в Непал преди 10 години. Последния преход, които правех, беше уж забранен да се прави без гид и душата ми излезе по страшно тегавата екстремна пътека, паднах си на д-то за пореден път и пак ме заболя опашката, която тъкмо се бе пооправила след падането от мотора в Тайланд, а иначе много дни ме боля сериозно, колкото и да се опитвах да не обръщам внимание. Сега вече ми мина, но ме поизмачи, особено докато вървях по хайковете, понякого не се траеше болката. Народът го е казал - най-много болят зъб, пръст и гъз :)
След Таман Негaра, от която плачех като си тръгвах, се засилих към един слонски център, които уж не е като останалите, където ползват слоновете за развлечение на туристи, а е такъв, в които се грижат за осакатени от бракониерски клопки слонове, както и малки, изоставени от групата си. Много интересно място, от което останах със смесени чувства и до последно не можах да реша лошо ли е или добро за някои от слоновете там (за други категорично беше добро, особено за тези останали без краче или без опашка), а през няколкото часа там ги галех по хоботите и не можех да спра да им се радвам... плачейки, че ги гледам затворени и осакатени от бракониери! В Тайланд бях в една болница за слонове, която беше по-добра от това място, защото беше само за пострадали слонове, а тук имаше и здрави, там също изкараx няколко часа в рев, докато гледах слоновете.
От слонския център поредица от стопове ме отведе 100 км преди Мелaка, където спах на бензиностанция, а на другия ден до Мелaка ме откара същия човек, който ме бе оставил на бензиностанцията, разходи ме по всякакви малки селски патчета наоколо, изпъстрени с традиционни малайски къщи и колоритни хора. Много ми вървеше стопа в Малайзия, също както едно време, срещнах прекрасни хора и като изключим масивните екологични проблеми, които страната има и за които ще пиша като му дойде времето, всичко друго беше прекрасно. Вчера и днeс разглеждам преказната Melaka, и тук си изкарах чудно, а преди малко бях в хинду храм, в които всяка вечер сервират безплатна храна и ядох на корем любимата си индийска кухня!!! А утре сутринта - време за ново приключение - огромната, пренаселена, дива, бедна, опустошена от природни бедствия и еко катастрофи заради човешката преексплоатация на ресурси - Индонезия! Страна на вулкани, джyнгли (или каквото е останало от тях), плажове, племена с диви хора и кой знае още какво... скоро ще разбера! Каквото и да е, едно е сигурно - ще е ADVENTURE :))) И аз ще го порещна с отворено сърце и сетива, за да го прежиявея (или не) на MAX :)))))

Поздрав за всичкиииииии - https://www.youtube.com/watch?v=UtF6Jej8yb4

One day you'll leave this world behind
So LIVE A LIFE YOU WILL REMEMBER!!!!


Благодарение на доктора от вело клуба в Georgetown имам снимки от неговия телефон, които той ми изпрати и мога да сложа тук :) От фестивала Thaipusam и от китайския веге ресторант :)))

докторът е този с червената тениска, другите също са от вело клуба без жената :)

Thaipusam festival

веге вкуснотия :)


Напред към Индонезияяяяяя :))))))


По пътя... :)

Това е груба карта на мaршpута от последния пост досега :)

Долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.

След последния пост, написан в красивия витнамски град Hue по време нa 10-дневния потоп, в пътуването се случиха толкова много неща :))) Кои прекрасни, кои - не чак толкова, но заряда в мен е по-силен отвсякога. Всеки ден е взрив от емоции, всеки ден е нова изненада, лудост и тотално приключение, точно както си пожелах! Сега съм в град Chiang Mai - пълен с приказни храмове на всеки ъгъл, има толкова много за откриване и опознаване в този град и около него, а от тайландската ми виза останаха само 8 дни :( Така бързо лети времето, дните минават като мигове и дори не мога да ги осмисля. Всичко е супер интересно и интензивно, всеки ден срещам вълнуващи хора, вкарвам се в луди ситуации и изобщо - живея тук и сега, сякаш само ДНЕС има значение, а и нямам идея каква страхотна изненада ще донесе утре ;) Изцяло се пуснах по течението на пътешествието и така ме увлече, че не смея да си правя планове дори за следващия 1 час :))) Мислех, че ще пристигна в Чянг Май преди 4 дни, а ето че пристигнах днес :)
Намерих net кафе и след като изядох едно пликче sticky rice за вечеря, рекох да седна и да напиша нещо на блога все пак, че кога ли пак ще има време за това :) Та в резюме ето какво се случи след Hue...
Чаках 5 дни пороя да мине (и той не мина), реших да се преместя в Дананг и успях да стигна след половин ден ходене и стопиране в дъжда като междувременно разгледах и една невероятна гробница по пътя. Там прекарах последните два дни от пороя като вместо да чакам на сухо да спре, наех мотор във възможно най-дъждовния ден от всички и карах в брутално силен дъжд 150 км с мръсна газ като успях да развия рекордните 100 км/час докато дъждовните капки се впиваха безмилостно в очите ми и бях вир вода до кокал... скоростта така ме опияняваше, че нацяло загубих контрол и изпаднах в силна еуфория, не можех да спра и не исках, като по чудо не катастрофирах по мокрия път... Карах до едни руини на име My Son, които разглеждах в дъжда с вече развита лека форма на хипотермия, тресейки се и снимайки :) Успях да отида и до Hoi An с мотора, приказен град, за които два часа не бяха достатъчни. Поне сто пъти се загубих по виетнамските пътища без навигация и питах около 40 човека за посоката, беше невъобразим кеф!!! След целия ден на мотора в дъжда, се върнах в хоctела с течащ нос и качих една рускиня със синя коса отзад на мотора да я закарам до супермаркета 7 км :) Така возих първия си пътник на мотор и качих първия си стопаджия :)))) На другата сутрин успях да направя ендо кръгче с мотора преди да го варна на собственика, след което обиколих пеш Мarble mountains - уникално красиви планини в самия град, отрупани с пешери и храмове.

Отправих се на стоп към далечния Сайгон и хванах камион за около 700 км като времето, което прекарах в камиона докато стигнем, бе 24 часа :) Втория най-дълъг стоп в това пътуване, първият беше с американците Jо и Емили от Mongol Rally - цели 5 дни :)) Голямо шоу беше возенето на тоя камион, шофьора не знаеше дума английски и постоянно спираше в разни села по пътя, качваха се други хора, слизаха, после трети идваха, разнасяха се кашони с плодове по селата, а ръката на шофьора не слезе от клаксона цели 24 часа, караше като лунатик и не спирахсе да свири на всеки и всичко по пътя :) Като стигнах в Сайгон бях с тотално запушен нос заради мотора и дъжда, и оштe повече заради климатика в камиона, които май беше на 17 градуса :) В Сайгон обаче си прекарах най-хубавите дни от цялото пътуване, бях на гости на невероятен човек - Георги, с когото ми беше толкова интересно и приятно, че едва си тръгнах след 5 дни. Много рядко, изключително рядко срещам хора, с които мога да изкарам повече от няколко часа без да се отегча, а с него имах чувство че мога да говоря седмици и дори месеци без за миг да ми омръзне. Човек с изключително богат вътрешен свят, толкова много може да се научи от него, а за готварските му умения няма да пиша на блога, че утре ще има опашка от желаещи да пробват манжите му пред вратата :) Само ще кажа, че след като си тръгнах, тотално загубих интерес и вкус към храната и минах почти изцяло само на банани. Приготвената от него храна беше отвъд изключителна и след като човек я е пробвал веднъж, после всичко друго има вкус на подметка. В Сайгон благодарение на Георги имах шанса да изпитам най-големия кеф, които града предлага - каране на мотор в сайгонския известен в цял свят трафик!! Е, наистина няма такъв кеф! Летях на мотора половин ден, успях даже да вдихна 80 км/ч по оживен голям булевард, разминавах се на косъм с хиляди моторчета и се справих страхотно, дори за миг не бях близо до инцидент, просто се пуснах "по реката от мотори" и оцелях :))
Точно на 24-ти сутринта си тръгнах от Сайгон като това беше най-трудното сбогуване досега в това пътуване, всяка раздяла с невероятни хора досега е трудна, а тази беше още по-трудна от другите. Налегна ме някаква необяснима тъгa, и друг път се е случвало в други пътувания, отне около седмица да ми мине. През тая седмица какъв adventure беше само :))) Влязох в Cambodia, където първата нощ хванах камион на стоп и се изсипах в Phnom Pen посред нощ. Отидох в будистки храм да моля за място в двора. Заварих дузина малолетни монаси, които пушеха цигари и крещяха нeистово в 12 през ноща... и една глутница кучета, които цялата останала нощ  не спряха да лаят и вият :) Ехх каква нощ беше, нямах търпение да съмне, а на сутринта един монах, които очевидно не знаеше, че палатката има дано, се опита да я повдигне докато бях вътре, в 5 сутринта :) Остатъкът от престоя ми в Камбоджа включваше какви ли не лудости... следващата нощ изкарах при "човека с патиците" :))) Взе ме на стоп моторист, закара ме в сградата на радиото в нищото, имаше само една голяма антена и къща, в която живее той заедно с колегите си и с 14 акaщи навсякъде супер сладурски патици, които му били като деца и ги гледал само за домашни любимци. Изкарах страхотна нощ с акaщите патици като палатката бе наакана сутринта, разбира се :))) След патиците в програмата се появиха делфини и то не какви, а най-редките в света, живеят само в Меконг и могат да се видят недалеч от Кратие. Там се заселих за 1 ден като взех колело под наем и си скъсах гъза да въртя педалите цял ден, бях като в транс и не можех да спра, ужасно ми липсва колелото! Качих се на лодка за 1 час, през които гледах и снимах делфините, беше прекрасно изживяване! На границата с Лаос пък отказах да платя задължителния рушвет от 2 долара на митничарите и ме държаха един час допълнително, надявайки се, че ще се притесня и ще платя, ама явно не ме познаваха... е, опознаха ме накрая и след като прекарах час в четене на книга пред jaдните алчни очички на служителите, си получих паспорта подпечатан без да платя такса "печат" :) В Лаос се насочих към района на 4000-те острова :) Там хванах малка лодка до един от островите, където изкарах една нощ в двора на храм. Там нямаше нито акaщи патици, нито лоши мoнaси, но имаше стадо много бесни биволи, някои от които през нощта се блъсна в палатката и ме събуди с шок, добре че не счупи рейките. Ехх, една нормална нощ не изкарах в тия държави :))) Сутринта успях да се вмъкна на водопадите Li Phi без билет,извървях общо към 15 км из острова и си хванах лодката обратно. Последва бавен стоп на север към Champasak, където пристигнах по тъмно и спах на брега на река Меконг на особено рисково място, очаквах да е кофти нощ, но за моя изненада никoй не ме обезпокои. На сутинта успях да се вмъкна без билет в уникалния храмов комплекс, който е в УНЕСКО и които посещавам за втрори път след 2009 :) След Champasak посетих и град Pakse, от където си хванах рекорден стоп с една кола виетнамци чак до Виентян - тъкмо на време за 31-ви (Hова година). По пътя забрахме и семейство французи с 3 деца, пътуващи на стоп всичките заедно :)) Едно от децата бе малко и правеше сума бели в колата, а виетнамците си затваряха очите и се кефеха, че са ни взели толкова много бледолики олигофрени :)) Във Виентян изкарах Нова година, очаквах да има големи фойерверки, ама бяха много скромни, а покрай Коледа и Нова година дори един бонбон не се почерпих, такъв див аскетизъм ме беше налегнал след кулинарните угощения в Сайгон, че освен банани нищо друго не ядох. После се отправих на север - към Ванг Виенг, където спах в дивото до една пещера и колкото и да ми е трудно да повярвам - никoй не ме намери и обезпокои, а сутринта успях да видя две пещери без билетчета :) Тук всичко се плащаше - всяка пещера (дива и неосветена), всяко водопадче, гледка... адски комерсиално място и бързо си тръгнах, след като поразгледах доста и влязох навътре в планините благодарение на тайландци с пикап, които ме взеха на стоп. Последва Луанг Прабанг, в тоиз град се влюбих и не ми стигна един ден, та останах втори. Толкова много храмове, карсоти.... отидох и до невероятните водопади на 30 км от града, където има и център за спасени от бракониери мечки, не можех да спра да ги гледам, не можех да отлепя очи от тях, а после и от водопадите. В града пък имаше страхотна малкa планина с гледка, където се качих два пъти без да плащам билет, първия път през ноща, а втория път чичето на пост ме пусна след като му казах, че нямам пари, а бързам за изгрева да не го изпусна :))) Гледах и как монасите събират храна от народа в 5:30 сутринта, тук това си е цяла церемония.

После няколко дни стопирах из северен Лаос, където една нощ преживях голям филм :)) Бях някъде в нищото, из разни забутани села, където живеят бедни хора от планинските племена, слязох по тъмно от пикап с двама пияни (много пияни) военни, които ме возеха на стоп, хванах една много неутъпкана пътека през гората по стръмен хълм и си опанах палатката горе на високото. По някое време към 11 през ноща се събудих от светлини и гласове - трима местни с калшници, а единият размята белезници, всички оръжия заредени и насочени към мен. Стиснах ножа в ръка в готовност да се бия до последна капка кръв, а те сякаш ги беше страх какво ще заварят в палатката, мисля че изобщо не бяха виждали палатка преди и бяха много изнервени отначало. Не разбираха дума английски така че трябваха много обяснения докато вдянаха, че съм турист и не ги застрашавам. Свалиха оръжията и ме поведоха към селото си след като събрах палатката, явно че там нямаше да ме оставят да спя на спокойствие, настаниха ме в дома на местно семейство с 4 деца. Cпах при децата, никое от които не знаеше английски и комуникацията с тези хора бе невъзможна, а и сякаш се страхуваха от мен, докато не извадих една торба бонбони, пъдарени ми от шофьор на стоп и ги раждадох на децата, това разтопи леда :) На следващата нощ успях да стигна тайландската граница и нямаше повече калашници и белезници в програмата... защото първата нощ в Тайланд ме взе на стоп жесток мотор Хонда с полицаи, които ме закара да спя на поляната между полицията и армията :)) Едва ли имаше по-сигурно място в граничния град. И така започнаха тайландските приключения... следващия ден разглеждах приказния Chiang Rai, където буквално се разтопих от вида на Белия храм и не можех да си тръгна от него 2 часа, а вечерта се озовах на приказния фестивал на цветята, които не мога да опиша с думи!!! Спането пък бе под един most, хаха ако другарчето (онова от южноамериканското пътуване) можеше да види къде си лягам да спя, щеше удар да получи, нали точно до един такъв most ни обраха в Еквадор :))) Нощта под моста мина супер с изключение на това, че някои с мотор катастрофира наблизо и дойде полиция, та вдигнаха голям шум и май се и сбиха. Тайландци карат изключително опасно, с много висока скорост и имат хиляди катастрофи всеки ден! Постоянно се возя поне в няколко пикапа на ден и шанса да изхвракна е голям, та ако гушна букета, да знаете че всеки миг от това пътуване си е струвал и че няма по-доволен пътешественик от мен, с огромна благодарност към всичко, което света ми е дал!!! Та след Chiang Rai се забих в златния триъгълник, където бях на границата на три държави - Лаос, Тайланд и Мянмар. Хванах си стоп за Мае Саи, след това поех към Мае Салонг и по пътя попаднах на Тери - адаш от Аляска, възрастно хипи, което живее от 19 години в едно малко село близо до планината и ме покани в дома си. Оказа се активен каучсарфар, хоствал е над 200 човека. Вегетарианец от 40 години (ее най-сетне срещнах някои, дето е бил веге по-дълго време от мен!) и китарист, ама много добър! Научи ме на 3 акорда и свирехме цяла вечер, аз свирех ритъм, а той останалото :) Бях и на погребение благодарение на него, съседката му умряла вчера, ходихме на погребението, което е по-скоро като парти - всичко живо се събира да яде и пие, даряват се и дребни пари от посетителите за разноските по погребението, и аз дарих 20 бата. Тери ме запозна със сина на починалата, които се смееше и сякаш празнуваше, в тукашната култура хората празнуват, че човека е живял, вместо да го опяват, че е умрял. Tери обаче беше по-разстроен от всички, защото това му била последната жива съседка, другите били измрели отдавна, всичките от spin, а тя от нещо друго. И сега нямал никакви съседи, беше съкрушен. Покрай него се запознах с Дан - облечен в традиционни дрехи от племето Акха, също музикант, свири за туристите в луксозните курорти.
След гостуването при Тери успях да се добера до планинското село Мае Салонг, където прекарах цял ден из района, готини тайландци ме черпиха авокадово смути, което пиех докато летяхме с бясна скорост по завоите, а аз отзад в пикапа се чудех дали да се държа, за да не изхвракна или да пия смутито, докато не ми се е изплъзнало от ръцете на някои завои :))) И така, снощи нощувах на паркинг за коли в малък град, на които дори името не знам., наблизо имаше заведение, от което данеше музика до 2 през ноща, а пиянитe не спираха да крещят сякаш света ще свърши утре, та не можах много да спя снощи :) Сега съм в Чянг Май, на хоstел за 2 долара! Ще гледам да се наспя днес, само се моля да няма хъркащи в стаята, съсед по легло ми е индиец от Керала, а другите не ги знам още от къде са, днес целия ден съм навън по храмовете и няма време да седя в хоstела ;) Сега минава 10 вечерта и умирам за сан, та мисля да ходя да си лягам, освен ако по пътя до хоstела пак не се слуи някоя лудост, както писах по-горе вече не смея да си правя планове дори за час напред, че не се знае какво ще видя по пътя и кого ще срещна. Уж щях да стигна тук преди 4-5 дни, ама срещнах толкова интересни образи и места по пътя, че нямаше какда ги подмина.

Искам да изкажа огромна благодарност на Борислав - читател на блога, с когото се срещнахме в Сайгон и които успешно и много отговорно пренесе hard диска с всичките ми снимки до България и сега всичко е на сигурно място у дома :) Също и на Павел, които вчера ми подари раница Ташев като я изпрати вкъщи по куриер и ще и се радвам когато се прибера! Също и на Димитър, които ми направи акаунт в сайт, от които мога да изпращам смс-и свободно. Безкрайна благодарност на всеки от вас за милите меили и коментари, които получавам! Без тази подкрепа пътуванията ми нямаше да си заслужават толкова, защото нямахсе да бъдат споделени! Благодаря ви, хора!!!!


Един поздрав от мен за всички:

https://www.youtube.com/watch?v=nacfAFQUd98


Hello, hello
Can you hear me, as I scream your name
Hello, hello
Do you need me, before I fade away

Is this a place that I call home
To find what I've become
Walk along the path unknown
We live, we love, we lie

Deep in the dark I don't need the light
There's a ghost inside me
It all belongs to the other side
We live, we love, we lie


гледах го онзи ден и се чудех - истински ли е или сънувам!!!

Виетнамско запиляване :)

снимка за цвят - Sapa, снимката е от нета, не мога да кача мои сега
Долният текст е кирилициран автоматично и пълен с правописни грешки, за което се извинявам.


Понеже имам време за интернет поради непредвидения потоп в централен Виетнам, ще драсна едно резюме за дните ми във Виетнам досега :) Няма как да кача снимки и да пиша по-подробно и изчерпателно сега, но всичко  ще бъде преписано от тетрадката когато се прибера, с подробностите ;) Ще има и снимки, разбира се. Засега - резюме :)

За начало - поздрав с новата ми любима песен, която открих наскоро, докато седях в едно net кафе и не мога да опиша с думи как ме зарадва. Боchели винаги ми е бил безкрайно любим, а тази песен е направо върха и не мога да спра да я слушам, особено сега, когато родителите ми ми липсват ужасно много всеки ден и всеки час - https://www.youtube.com/watch?v=ChcR2gKt5WM

Май всичките последни постове носят и ще носят подобни заглавия :) След "тайванското обсебване" сега е време за запиляване във Виетнам, която можеше да е новата ми любов след Тайван ако не бяха зверствата срещу животни и големия процент материално настроени местни. Уж щях да оставам макс 10 дни във Виетнам и то само в северен, за да имам време и за другите околни страни, а как се забих и как се замотах само...  днес ми е 18-тия ден тук :) И още съм едва на половината на страната, от 4 дни съм в град Hue, не мога никъде да мръдна заради потресающия порой, които продължава вече 7-mi ден и няма никакви изгледи да спре преди неделя.... А има тоооолкова много яки места за разглеждане, последните седмици направо се разцепих :) Преди дъжда обикалях до припадък, всеки ден от изгрев до здрач. Започнах с най-забитите и откъснати северни райони откъм китайската граница, които ме изумиха с прекрасните водопади Ban Gioc и двете пещери, които се намират близо до тях, после се отправих към национален парк Ba Be, където спах дълбоко в гората една нощ като нощта я прекарах в рев до зори, заради зверствата срещу животни, които виждах всеки ден откакто влязох в страната.... Навсякъде по села и градове се редят крайпътни сергии с вътрешности на какво ли не, а няколко пъти без да искам видях цели глави, след една такава гледка само направих няколко крачки и ми стана толкова лошо, че повърнах на улицата за почуда на зяпачите наоколо... Нялколко пати също видях нещо, което отначало помислих че ми се е привидяло, но бе истинско - цяло убито прасе качено на мотор зад шофьора... тези гледки от първите ми дни във Виетнам до такава степен ме травмираха, че почти всяка нощ ги сънувам и се събуждам в сълзи и с разтуптяно сърце няколко пъти вече, дори и сега когато съм в града и не виждам такива неща, те май са повече по селата, тук само ако идеш на пазар може да видиsh карантии, а на мен не ми стъпва крака на пазар. Ям само във вегетариански ресторанти или купувам от супермаркета, пазарите са абсолютно табу. Шокът от видяното е толкова силен за мен, че нялколко пати се разревах в коли и камиони, взели ме на стоп, особено след това, което видях в района на селата до национален парк Ba Be - някакво малко животинче, което не видях добре и което явно е някакъв деликатес на север, защото го видях докато минавах с камион на стоп, провесено на въже край пътя с главата надолу и ритащо във въздуха... най-страшната и забила се като с ноj в сърцето ми гледка... Нямам думи да опиша колко зле се чувствам на емоционално ниво откакто съм във Виетнам. Всичко е много красиво като места и природа, същите тези изроди, които ядат всичко що мърда, се отнасят сравнително добре с мен и сякаш срещам повече приятни, отколкото гадни към мен хора... и постоянно размишлявам как е възможно да се държиш добре с непознат, а да си толкова жесток към други живи същества... Главата ми не го побира, откъде идва тази чудовища апатия към болката и страданието на животните. Седя и се чудя - в Европа всичко това се извършва скрито, както и в други цивилизовани страни, и много хора в Европа мисля не са способни сами да убиват животните и просто купуват месо от магазина, ако трябва сами да колят нещо, може би ще се откажат и ще станат вегетарианци, но тук хората изобщо не могат да изпитват никакво съчувствие към други същества, просто сякаш са натурално жестоки и това ме потриса. Ядат буквално всичко, което мърда, в горите тук не е останало нито едно живо същество, всичко е избито, не видях нищо по националните паркове. Само на Cat Bа са завадили 200 маймуни на един остров да ходят туристите да ги снимат и гледат. Няма и помен от диви животни... Понмя, че преди 10 години, когато бях във Виетнам, нямах такива впечатления, защото бях само в Ho Chi Minh city и не излязох от града, а там срещнах други пътешественици, които се оплакваха от яденето на всичко живо в страната и трудностите по намирането на веге храна. Tогава заедно търсихме и намерихме вегетариански ресторант в града и останах със страхотно впечатление от виетнамската кухня. Тук единствената опция за хора, които са избрали да не убиват, е да ядат в отделни веге ресторанти, защото всичко друго навсякъде е с месо. И да - все още се ядат кучета тук, макар аз да не видях никъде кучета за ядене в клетки, както по снимките в интернет, а голяма част от тях са и домашни любимци, така че не мога да разбера коu точно са за ядене.. или просто като им омръзне домашния любимец си го изяждат... Не знам, многo се шокирах и от Корея, и от Япония - храната бе невъзможна за вегетарианци, ядат се всякакви морски животни, а в Корея и кучета... в Япония почти нищо не ядох защото ползват масово рибешка мазнина. С други думи - вегетарианците, пътуващи в Аziя да се чувстват предупредени и да са много внимателни!

Да продължа за плюсовете на Виетнам... след Ба Бе едва се добрах до главния път след много часове ходене и все кратки стопове по пусти откъм трафик селски пътища... Отправих се към Сапа, където се качих високо в планините и цял ден обикалях околността в стремеж да направя перфектната снимка на всичката тая неземна красота. Sapa е известна с оризовите си тераси, оризат бе орязан в този сезон за жалост, но въпреки това гледките са glavozamaivasthi. Там се намира и първенеца на страната - връх Fansipan, които за съжаление не те пускат да изкачиш без гид. Селата наоколо са пълни с комерсиални местни, които се оптиват и баба си да продадат стига да има кой да я купи :) Доста е туристическо, но е супер красиво и това компенсира.
След Сапа хванах стоп за Ханой и прекарах ден и малко в опoзнаване на този много интересен и колоритен град с красива колониална архитектура, посетих няколко интересни музеi, измежду които бившия затвор Хоа Ло, научих много за историята на Виетнам, която до известна степен обяснява защо тези хора са толкова жестоки и безчувствени... Изненадах се много, че Xаной всъщност ми хареса, даже излязох до мястото за стоп пеш, без да ползвам транспорт, което за голям град като този си го броя голям успех :)
Отправих се към остров Cat Bа и след куп стопаджийски приключения, се метнах на ферито за там. Вече на острова изкарах голям късмет - взеха ме дори без да стопирам и хората се оказаха собственици на един от мнoгoто хотели. Поканиха ме да кампирам до хотела, да се къпя вътре безплатно, почерпиха ме и храна, бяха много мили целия пресонал на хотела. Реших от тях да взема под наем мотор за 3 долара, с които обиколих целия остров за един ден бясно обикаляне до тъмно :) Цял прекрасен ден с вятър в костите, имах голяма нужда от това, на някои прави учащаци здраво вдигнах километрите ;))) Успях да вляза нелегално без билетче в три пещери - в две от тях влязох през изходите, а третата бе затворена и прескочих висока метална решетка за да вляза :) Прекарах си невероятно на Cat Ба, а на другия ден реших да се включа в разходките с лодки, които същите хора организират за туристите, платих около 16 долара и не съжалявам въобще, защото много исках да видя Лан Ха бeй - еквивалента по хубост на Ha Long bay, само че без талпите туристи. А разходката бе 8 часа, включваше закуска, обяд, каяци, с които отидохме до 3 водни пещери, плуване до самотен плаж на малък остров... и накрая посещение на маймунския остров, където една маймуна ухапа турист, а друга ми се качи на гърба в опит да ми отвори малката раница :))) изобщо денят бе суууупер и не мислех за гадости поне за малко. След Cat Bа хванах ферито откъм северната страна на острова, за да видя все пак и Hа Long bay  и от там поех на стоп към Ninh Binh - друга една красотия в тая дарена от природата страна. Там се забих три дни в обикаляне, но за жалост тогава почна и дъжда и ходенето по цял ден с багажа в дъжда хич не бе приятно... И все пак успях да видя доста места, първо се отбих до един храм, близо до които за щастие намерих сух подслон за палатката, след като две гадни монахини ме изгониха от навеса с пейки в храма, където седях докато се лееше порой навън. Даже с пръчка ме заплашиха че ще ме бият ако не се махна :) Лошите монахини обаче не можеха да попречат да се възползвам от това, което природата е създала, а именно голяма скала с прорастло в нея дърво, която ме спаси от тотално подгизвaне. Втората вечер отново помощ от природата не закъсня и намерих пещера с храм в нея, където преспах. Целият този район - Тrang An и  Тam Coc, е много туристически като хората там са озверели за парици и за цакане на туристи, много по-зле са от Cat Bа, където се убедих, че има човещина въпреки, че е туристическо. Тук всички атракции са на много завишени цени и не платих нито стотинка, билет за гледка например е 5 долара...само да се качиш по едни стълби на хълма, за да видиш гледката. Разходките с лодки са също безбожно скъпи за това, което са и реших на третия ден да си ходя, видях каквото бе безплатно и си хванах стопа към Hue. По пътя замръкнах на входа на град Vinh без идея къде ще спя и дали изобщо ще спя, просто продължавах да стопирам в тъмницата, без лампа наблизо. Не след дълго спря кола - голям черен джип :) Човекът бе супер мил и ме покани в дома си, така се озовах в огромната му къщa при жена му и трите му деца, едната дъщеря беше само на 14 и говореше идеален английски. А от хола им се носеше Григ :)) Направо не можех да повярвам!!! Да чуя Григ на фона на цялостната дивотия и мизерия и мръвките разфасовани на всеки ъгъл... шок!
Така де, попаднах в дома на интелигенцията, която е много ама много рядка тук! Излишно да казвам че ме храниха отлично, изкапах се и ми дадоха чудесна стая, а на сутринта ме закараха в някакъв много луксозен хотел да закусвам, имаше огромен бюфет и ядох сума ти веге вкусотии на корем :))) Накрая ме и откараха до изхода на града да стопирам, направо нямам думи! Та и във Виетнам ме поканиха :)) А между другото стопа страшно върви, много спират само дето се кара бавно заради милионите моторетки и трафик навсякъде, но иначе много лесно ме вземат, макар и все за кратки разстояния.  По тъмно стигнах Hue, последните 13 км на стоп с мотор :) Един образ ме взе за без пари, а нормално моторите винаги са таксита. И сега съм на хоstел тук последните 4 нощи, навън вали нонстоп, градът е под вода, никъде не може да се ходи, дори да се разглежда. Първия ден успях да видя цитаделата и се върнах в хоstела виp вода, и долните ми гащи бяха подгизнали. Втория ден тръгнах пеш 5 км до Тиен Му пагода, пак заваля и подгизнах, обаче се винатих и успях да отида и до още по-далечната Тu Duc гробница, която разглеждах в пороя и вече и чадъра ми започна да пуска, то това не е нормален дъжд, а  потоп. Не е спирал вече 7 дни. И утре няма да спре и мисля да остана пак тук, просто защото няма каде да ходя в това време с раницата, а хоstела е 2,50 на вечер, никак не е скъп и ме спасява от страшна мизерия, не смея дори да си представя какво би било ако бях на палатка и вали 7 дни без да спре... Онзи ден така валеше че се вдигна страхсно нивото на реката тук и помислих че сте прелее, а в другите градове наоколо имало големи наводнения и бедстващи хора. Уж в понеделник се очаква да спира вече, ама да видим. Тотално непредвидено закъснение, но няма какво да направя по въпроса... природа :) Не искам да ходя и стопирам в дъжда, затова чакам да отмине, така нищо не може да се разглежда или снима и просто няма смисъл, нямам и нищо дето да ми пази сух багажа, а от ходене с мокри сандали от сутрин до вечер и газене в мръснu локви, ми се разрани единия крак и сега чакам да се оправи. Днес цял ден седях в хоstела и си наваксвах със запсиките в тетрадката за Виетнам, че съм малко назад, все нямаше време да пиshа преди дъжда заради постоянно обикаляне. И хапвам за долар във веге ресторанта на ъгъла :) Абе не мога са се оплача от живота в Hue, а и градът е супер красив и видях доста от него прeдните дни, посетих и два музея... изобщо всичко е много интересно и вълнуващо във Виетнам само да не бяха толкова месоядни нищо нямаше да помрачава иначе красивата страна... жалко, че като си тръгна от тук, най-дълбоко в сърцето ми и най-трайно в живота ми ще остане страшнaта мъка от видяното, вместо хубавите моменти, които никак не са малко, но са белязани с безспирна тежка тъгa, която изживявам отново и отново....


Иначе съм много добре физически, кипя от енергия да откривам приключенски места, веднъж се катерих по стръмен горски склон през ноща в района на Сапа без да включа челника и проппаднах в дупка дълбока до кръста, а в една от нетуристическите пещери без малко да падна в бая дълбока дупка, на която не и се виждаше дъното :)) Та умирам си за такъв тип adventure и си тествам лимитите постоянно, напследък ме изби и на катерене по опасни скали, досега поне в тая посока не ме бе теглило преди хаха :) Да знаете, че ако се пречукам някъде и не мога да пиша повече - I Lived, i did it all,  както се пее в една любима моя песен - https://www.youtube.com/watch?v=obCQjOISULk   :)))

Екипировката ми вече е жива скръб ама няма какво да се прави - нося всичко до последно :) Ходя си с тениски с дупки, панталоните ми се разпраха буквално на 100 места, нося си още супер скъсаните сандали и сърцето ми пее... Колко малко му трябва на човек! Даже мен ако питате и това не му трябва, ама не върви да ходиш гол и бос сред такива големи азиатски популации от човечета с дръпнати очички :) Палатката бе със скъсан лastик, които държи рейките, но го оправих още на Cat Bа. Сега единствения ми проблем са снимките, всички SD карти са почти пълни, а все не намирам компютър, коjто да става за копирането им на hard диска, коjто пък трябва да изпратя по някакъв начин вкъщи и още не знам какъв ще е тоя начин... Хаха, наближава Коледа, а тази година няма на кого да направя подарък, няма го коледното настроение, ама никакво го няма. Нашите ужасно ми липсват и дори не мога да им се обадя по skype, защото всички компютри в game клубовете (вече няма интернет кафета, а game клубове) имат само игри и един google chrom, никакъв skype :) Та такива едни предколедни мъки са ме налегнали, ама то тука не се усеща много, че идва Коледа, навън вали дъжд, а иначе си е тропическа жега и елхите от бирени бутилки пред заведенията или от виетнамски сламени шапки пред хотелите хич не стоят автентично :)) А в големия супермаркет в града днес всичко живо пазарува ли пазарува... консуматорите са консуматори навсякяде по света. Не е важно дали имаш нужда от нещо, важно е да се купува заради самото купуване, за да се притежават вещите, нали Исус на това ги е учил християните - "купувайте, за да имате вещи, че да можете да си ги носите и на оня свят прu Светu Петър" ( ама тя катафалката няма ремарке, как ще си ги вземете, бе хора :) Е, поне за един smartphone място ще има, така че гледайте да си купите най-новия модел :))  И тука ми се смеят като разберат, че нямам smartphone, ама не толкова често, колкото в Китай и Корея, там направо изпадаха в шок хората :)


За завършек, поздрдав с любима песен, съвсем в духа на тази публикация - https://www.youtube.com/watch?v=X8LnxSjWWD8


  още една снимка за цвят - Cat Bа, Lan Ha bay, снимката е от нета

И една моя, която ми прати един хайкар от Хонг Конг, с когото се засякохме на връх Лантау и той ни снима с неговата Gо pro камера, след което ми пратu снимката по меил :) След снимката всички слязоха от върха, а аз спах там в очакване на изгрева :)