Иран - част 1 - страната на масовата лудост



иранска картинка - мъжете уговарят такси, а чаршафът без самоличност и мнение стърчи отстрани и си крие лицето даже, че да не вземе някой да я види тая хубост неземна и да я хареса...


Не се сещам за по-подходяща песен, с която да започна този пост, още повече, че имах щастието да гледам филма на кино. След като свърши, се замислих за пореден път за съдбата на иранките, която е също като тази на принцесата, само че няма happy end.
https://www.youtube.com/watch?v=tfJntocV3HE

I won't be silenced
You can't keep me quiet
Won't tremble when you try it
All I know is I won't go speechless
'Cause I'll breathe
When they try to suffocate me
Don't you underestimate me
'Cause I know that I won't go speechless



Стомахът ми беше свит на топка, когато влизах в Иран - нямах идея как ще изляза от него без да извърша или кажа нещо, което противоречи на шариата и съответно - да ме приберат в затвора или депортират. Свободно същество като мен не би могло нито да си трае, нито да се прави, че не вижда случващото се наоколо... както в Мианмар месеци по-късно се бих за справедливост, ами ако се беше случило в Иран... дали моралната полиция щеше да ме прибере ако ме хванат да пребивам зверски някой брадат и мустакат шебек на улицата... Ей такива мисли ми се въртяха в главицата, докато пресичах още границата... и хич не горях от нетърпение да преживея шариата! Всъщност огромната разлика между едно посещение като турист в Мароко/Египет/Йордания, или в Иран например, се състои в следното - в Йордания и другите страни ти си посетител, страничен наблюдател на исляма, той не те засяга по почти никакъв начин и няма как да се намеси в свободата ти и да те кара да се чувстваш дискомфортно. Докато в Иран, както ми каза един иранец, който бе пътувал извън страната си - "В момента, в който влезеш в Иран, оставяш свободата си от другата страна на границата..." А аз едно едничко нещо имам в този живот, от което за нищо и никого не се отказвам - СВОБОДАТА!!! Затова Иран ме заболя, отврати, натъжи, вбеси, потресе.... но не заради мен - аз само минавам, след 19 дни Свободата ми ме чакаше на границата с Туркменистан и отново я прегърнах... но за всички тези хора, същества, жени, а и мъже, които са принудени от собственото си безхаберие и мълчание, да живеят и отглеждат децата си в един пълен абсурд, който никой, ама никой Бог, дори да съществуваше, не би одобрил!


В немалко държави по света жената все още не е считана за човек. Или е половин човек, или една четвърт. Обикновено със статут на същество, което няма идентичност, глас, душа... служи само за размножаване. За което вината е само и единствено на самите жени и на никой друг! Така че когато ми се оплакват, аз не изпитвам съчувствие към тях и вярвам дълбоко, че те и единствено те са отговорни за тази си съдба. Ако иранките бяха достойни Човеци, никога нямаше да изберат живот под чаршаф и в робство, безгласност, подчинение и пълна липса на свобода и самоличност, а щяха да избягат или да се самоубият всичките, до последната жена! Да видим тогава кой ще им ражда на мустакатите шебеци деца! Но не - страховете и чувството за самосъхранение у тези жени явно са по-силни от Честта, Свободата и Справедливостта! Те предпочитат да бъдат живи в робство, отколкото свободни в смъртта. Не уважавам подобни хора, което автоматично значи, че не уважавам голяма част от човечеството... май онези български моми, които се самоубивали, скачайки от скалите на Калиакра и куп други места, за да се спасят от турците, са само легенди вече... Какво изобщо са Чест и Свобода в днешния изкривен, деформиран и деградирал свят, подчинен на леност, егоизъм и алчност, безхаберие и апатия... Има ли изобщо място за някакви морални и духовни ценности в епохата на умните технологии и глупавите хора?!?

Това, което видях и преживях в Иран, ме наведе на много нови мисли по отношение на нивото, до което едно човешко същество може да деградира, потънало в собственото си мълчание и мнимо съгласие. Най-изумителното е, че не прави нищо, за да се отскубне от живота, който реално дори не живее, а просто минава през него, служейки за производство на други такива безгласни същества. Иран ми показа тъжната истина на нещастни и объркани човешки създания, живеещи в един пълен абсурд, бидейки краен продукт на една изключително жестока и брутална религия и система, която за първи път през всичките ми пътувания, ме шокира, стъписа, отврати, погнуси... Да, преди години бях и в Сирия, Йордания, Египет, Мароко, Судан, Малайзия...... и други мюсюлмански страни, но там ситуацията бе много различна и нямах толкова против исляма стига да не ми го натрапват. Но след Иран осъзнах, че и ислямът също като християнството, е едно гигантско зло, разработено по класическия калъп за пълно "измиване" на масите и тоталното им манипулиране, видиотяване и обезличаване. Страшно е да видиш толкова много живи, мърдащи същества, чиито живот е напълно подвластен на религията... Баща би убил дъщеря си, защото е "опозорила" семейната чест като е общувала с мъж, който не й е брат или съпруг. Ако пък си жена и те изнасилят, по-добре да си мълчиш, защото по правило ти си виновна и теб може да бичуват или пратят в затвора. Не дай си боже да си гей - смъртно наказание! Също смъртна присъда получаваш ако си жена мюсюлманка и те хванат с мъж не мюсюлманин. Както и ако те чуят да ругаеш пророка Мохамед - отново законна смърт те чака. Ако си жена и случайно не си носиш хиджаба както трябва, те прибира моралната полиция за порицание, викат роднините ти и им заръчват да те превъзпитат. На пук на тази лудост в днешно време може да се видят все повече и повече млади иранки, които си носят шаловете наполовина покриващи главите им, в знак на протест, защото младите хора в Иран определено не искат да живеят в лудостта, докарана от дядовците и бабите им след революцията. Тъй като са доста добре образовани, което не е в полза на властващата система, много младежи искат или да се бунтуват, или да бягат зад граница. Копнеят да напуснат Иран, да отидат където и да е, само да имат нормален живот, да могат да носят дрехите, които им харесват, да слушат музика и гледат филми, които те самите искат, а не това, което правителството им разрешава... Много сайтове в Интернет са недостъпни в Иран, голяма част от западните филми, музика, книги... са абсолютно забранени. На мъжете е забранено да имат дълги коси или да носят бижута и къси панталони, а на жените - да пеят или танцуват. Също забранен е алкохола и станах свидетел на нелегалната му употреба при двойка младежи от каучсърфинг. Друга нелепа забрана е да притежаваш в дома си или да разхождаш куче!


Колкото и време да прекарам в Иран, никога няма да го разбера. Тази "култура" за мен не е никак културна, а безсмислието и вредата от нея са толкова осезаеми, че трябва да си сляп, глух и малоумен да не забележиш сериозните емоционални и психически проблеми на хората там... Както се казва - "забраненият плод е най-сладък"! А ислямът не просто забранява много неща, но и докарва хората до състояние, в което те само за това мислят, то ги обсебва и пречи на всичко друго в живота им. Понеже мъжете и жените израстват напълно разделени, още от най-ранна възраст започват сериозни проблеми в общуването. На мъжете противоположния пол им изглежда толкова интересен, далечен, чужд и недостъпен, че нямат никаква реална идея за жените, а когато се оженят за някоя непозната, избрана от мама и тате, това никак не води до подобрение в общуването. Жените пък се развиват до към 18-22 годишна възраст ако са от добро семейство, имат възможност да получат добро образование, след което това образование никога не бива използвано поради факта, че ги женят и им надуват коремите, а после цял живот сменят памперси вместо да работят. Жените се движат само с жени, не можеш да имаш дори приятели от противоположния пол. Същото важи и за мъжете, само че наказанията ако те хванат не са еднакви за едните и другите. Мъжете обикновено получават само порицание, а жените - не се знае, зависи колко са луди бащите, съпрузите и братята им. Изобщо целият живот в Иран се върти около това дали имаш едно парче месо между краката или нямаш (никой не те пита като какъв се чувстваш), ако нямаш - при всички случаи е по-добре да умреш преди да навършиш 5-6 годинки. Ако пък живееш - ще се покриваш с чаршафи, под които ще си облечена като проститутка с тонове грим, ще те омъжат за когото си решат още щом завършиш училище, ще народиш толкова деца, колкото иска мъжа ти, ще си една безгласна буква в чужда азбука, ще минеш през живота като призрак без да почувстваш свобода, лекота, щастие, радост... никога няма да пееш, танцуваш, караш колело, свириш на музикален инструмент, четеш книги на велики умове, пътешестваш по света... дори куче няма да можеш да отглеждаш в собствения си дом. Ще живееш два живота - на черен чаршаф навън и на гримирана и нагласена съпруга вкъщи.
В Иран много жени ще ви кажат, че обожават да ядат... защото това е единственото им незабранено забавление.
В Иран повечето жени не знаят значението на думата "хоби", а за практикуване на спорт не може и дума да става, дори нямат право да гледат такъв.
В Иран срещнах Наргес - млада образована жена от Техеран, която каза, че денят, прекаран с мен, е бил най-прекрасният и смислен ден в живота й. Това ме съкруши...


29.06.2018

След като пресякох границата, един човек с пачки пари се засили към мен с предложение да обменям. Предположих, че курсът ще е лош като на всяка граница и по-късно разбрах, че е така - предлагаше ми 62 000 риала за долар, вместо 79 000 - курсът на черния пазар. Обмених само останалите ми от Турция 112 лири, за които ми даде повече от милион риала, почувствах се като милионер :) Тръгнах пеш към първия град след границата, а едно такси, возещо други пътници, спря и ме взе безплатно. Ходенето към края на града бе много тегаво, защото ставаше късно, а така желания край изобщо не се виждаше. Тъй като в Табриз ме чакаше домакин от каучсърфинг, а до там бяха почти 300 км, никак не ми бе спокойно в тоя момент, притесних се, че ще закъснея и пристигна по никое време - точно така и стана. Още първата ми вечер в Иран ме очакваше сблъсък с масовата лудост, за която писах по-горе...

Докато вървях през града, една бяла кола със сам шофьор спря без да стопирам. Поне 10 пъти повторих въпросително дали колата е такси, човекът не говореше нито дума английски, но настояваше да се качвам и с жестове обясни, че е разбрал, че искам да стигна до магистралата. Качих се и след като ме закара до края на града, който никак не беше малък и щеше да ми коства много време да стигна до там пеш, поиска пари. Опитах всячески да му обясня, че съм на стоп и че не искам платен превоз, но нищо не разбираше, а като видя, че пари няма да получи, започна да прави странни жестове и гримаси, от което мигновено ми стана ясно, че човекът всъщност не е човек, а урод. Точно преди да се опита да заключи колата отвътре, отворих вратата, излязох с размах и също така бързо отворих задната врата и си грабнах раницата. След това така го наредих словесно, добре че още не бях на нож срещу хорицата там, та не ме изби на бой, но здраво го наругах на английски, макар че едва ли нещо е разбрал. Тръгнах да се отдалечавам от колата, а извергът продължи да кара зад мен бавно и да говори нещо през прозореца на колата. Беше превключил на доста злобен и агресивен режим и бързо ми писна - обърнах се и го погледнах с онзи си поглед, който никой от познаващите ме хора не иска да види... С вцепеняваща сериозност му заявих, че викам полиция ако не се махне. Колко ме разбра - не знам, но се омете веднага след това, явно изражението на лицето ми е говорело достатъчно и без думи.

Застанах веднага да стопирам отново, спря ми кола с четирима турски тираджии, наели такси. Предложиха да ме закарат на по-добро място за стоп, където има камиони. Говореха малко руски и общо взето добре се разбирахме. Предложиха да остана да спя на ТИР паркинга, защото ставаше късно, но реших да продължа, за да не се чувства домакина ми в Табриз излъган относно моето пристигане днес. Откараха ме още няколко километра до полицейски пост, искаха да помолят куките да ми спрат кола за Табриз, но тях ги нямаше, така че застанах да стопирам на смрачаване. Хората от минаващите коли зяпаха с почуда, а аз стисках табела "Tabriz" и се надявах лошото начало в Иран да е било просто лошо начало, и стопът на нещо, различно от такси, да потръгне. Доста коли спряха, но повечето не отиваха в Табриз, а наблизо, така че не се качих. По едно време спряха две момчета, пътуващи за Табриз и едното говореше малко английски, та се разбрахме да ме вземат безплатно, не бяха такси. Веднага след като тръгнахме, те извадиха смартфон и се опитваха да комуникират по-пълноценно с мен чрез онлайн преводач, понеже не им беше чак толкова силен английския, а им беше много интересно що за птица съм да махам по залез на магистралата с качулка на главата и с табела "Табриз". Не ни било писано обаче да си говорим необезпокоявано... в следващите 10 минути се разрази истински екшън на магистралата, пред който всеки американски такъв от типа на "Бързи и яростни" бледнее и тъпее... :)

Настигна ни син пикап Нисан (една от често срещаните коли в Иран), който се изравни с нас, а през отворените прозорци шофьорът на Нисана започна да говори нещо на двете момчета като аз дори да не разбирам езика, ясно долових, че е нещо много лошо и че става въпрос за мен. Само не разбрах дали искаха да ме отвлекат, убият, ограбят или всичко на куп, но беше ясно - не са им чисти намеренията. Момчето, което бе на волана, се стъписа, но не загуби самообладание - вдигна всички прозорци и настъпи газта! Вече беше абсолютно тъмно и полетяхме по неосветена, надупчена и претоварена с трафик магистрала... трудно е да се опише съотношението между скоростта на движение и околните особености, но едно е сигурно - имаше огромен шанс за тежка катастрофа с фатален изход за всички... Другото момче веднага започна да звъни в полицията и да дава подробни обяснения, и двамата така се бяха препотили, че не знам как едното изобщо шофираше. Нисанът ни настигна втори път, мигаше непрекъснато с фарове, изпревари ни с висока скорост и започна да набива спирачки пред нас, за да ни накара да спрем. Момчето отново се справи блестящо и нито спря, нито намали, а изпревари пикапа с мръсна газ. Последваха още две засичания, крясъци през прозорците, мигания с фарове... докато най-сетне стигнахме полицейски участък в някакво градче. Момчетата веднага отбиха и едното продължаваше да говори с полицаите през цялото време като им диктуваше регистрационния номер на Нисана. Целият екшън продължи около 10 минути.

Полицаите излязоха да ни посрещнат и вместо да ни поканят вътре или да кажат нещо успокояващо, започнаха да се карат на момчетата, че са ме взели и да им заповядват да ме качат на първия автобус за Табриз. Аз това го разбрах много ясно дори без да говоря езика им, а като видях, че се карат на двете момчета, направо се вбесих и почнах на висок глас да им обяснявам на английски, че те са добрите, а онези уроди в Нисана, които си щъкат на свобода - лошите. Полицаите не бяха нито разбрани, нито интелигентни, но пък ни пуснаха да си ходим като им заръчаха да ме качат на първия автобус. Върнахме се на главния път, където момчетата спряха колата и зачакаха да мине някакъв рейс, изпълняваха заръката на полицаите. Аз настоях да продължаваме и им казах, че така или иначе няма да се кача на автобус, дори да мине такъв, така че ако не искат да ме возят до Табриз, може да ме оставят тук. Те решиха, че ще продължат с мен и ще ме закарат. Не ми се искаше да го правят, за да не се вкарат в някаква друга беля покрай присъствието ми, но те бяха много загрижени и свестни, не искаха да ме оставят на улицата особено при наличието на такива психично болни индивиди наоколо, а в тоя късен час друг стоп можеше изобщо да не хвана за Табриз. Остатъкът от пътуването мина безаварийно, даже позабравихме за случката и всичките километри до града прекарахме в приятни приказки. По едно време спукахме гума, но смяната не отне почти никакво време, явно шофьорът беше опитен и много бързо приключи. Всъщност и двете момчета казаха, че работят като техници по асансьори, а единият е и програмист.

Като наближихме Табриз, се озовахме в гигантско задръстване! Беше полунощ и сякаш целият град пътуваше. Беше петък и тъй като това е единственият почивен ден в Иран, всички семейства бяха тръгнали нанякъде. Прекарахме час и половина в трафика при влизане в града, чак в 1:30 пристигнахме на уречено за среща място. Те се обадиха на домакина ми от каучсърфинг Мехди, който дойде да ме вземе с кола. Изпитвах огромно неудобство от късния час, в който пристигнах, за първи път правя подобно нещо. Но по-късно разбрах, че в Иран никой не спи по това време, тогава хората са масово по улиците, даже и децата. По цели нощи семейства си правят пикник по парковете, улиците са задръстени с коли, навсякъде има отворени заведения.

Пристигайки в дома на Мехди, се запознах с другите му гости от каучсърфинг - французойка и алжирец, които бяха женени и тя беше сменила вярата си на ислям. Бяха сготвили страшно вкусна супа, та ми дадоха да хапна в 2 през нощта, след което си говорехме до към 3. Мехди работи като мениджър във фабрика, разведен е, живее в Ел Голи - най-приятния квартал, точно до едноименния парк, в който има обособени доста места за палатки. Мехди, както повечето иранци, иска да пътува в Европа, но има проблем с визите. Бил е в някои околни държави, но му било трудно да пътува с ирански паспорт, визите винаги били спирачка. На мен пък ми беше трудно да повярвам, че в 6 сутринта (след 3 часа) Мехди щеше да ходи на работа, не проумявам как живеят тези хора с толкова малко сън. Спахме всички в големия хол, по канапетата и земята. Първата вечер направих грешка да спя на канапето и от жегата плувнах яко в пот, въобще не спах добре. На сутринта бях парцал от безсъние, вдишания цигарен дим и смог на огромния град...



30.06.2018

Сутринта не успях да спя до късно и отново се ококорих в ранни зори, малко след като Мехди отиде на работа. Французойката Паулин също стана и се заговорихме за тяхното пътуване и за това, че тя е мюсюлманка, с мъжа й са сунити. Явно много държеше на всички да ни бъде ясно, че тя е приела правата вяра. А мъжът й Али беше супер готин и въобще не говореше за ислям и догми, даже беше много по-толерантен към "неверниците" като мен. Паулин също бе много мила, просто си държеше на исляма и недоумяваше защо аз се чувствам толкова некомфортно в Иран още от първия си ден. Не им спестих разказите за първите две случки след границата, втрещиха се. Паулин си мислеше, че ходя с качулка само защото нямам шал, та любезно ми предложи да ми подари шал, за да го ползвам навън, което наложи една дълга и доста груба тирада от моя страна по въпроса какво мисля за носенето на шалове в тази страна, как никога няма да сложа такъв, защото това означава да се принизя до нивото на кухи и безлични същества, как съм в Иран само поради факта, че на границата ме пуснаха с качулката и не ми правиха проблеми. Али много добре ме разбра, а Паулин си замълча и сменихме темата. Разказваха ми за тяхното пътуване, което продължава една година, бяха планирали 2 месеца а Иран. Изумиха се, че пътувам без смартфон. И двамата бяха буквално пристрастени към устройствата и дори когато по-късно излязохме да разглеждаме Табриз заедно, не сваляха погледи от картата на телефона, вървейки по улиците. Не можеха да си представят как се пътува без смартфон, чатеха си с Мехди през деня, а явно и той имаше време за това макар да беше на работа.
Паулин и Али предложиха да излезем заедно да видим града, минахме през големия парк Ел Голи и хванахме метро до центъра. Започнахме с обиколка на базара, който е едно от задължителните за посещение места, уникално е! Докато се разхождаш из десетките, ако не и стотици покрити улички, се чувстваш все едно си влязъл в "Аладин" :) Всичко е много вълнуващо и интересно, на всяка сергия има стотици артикули, които дори не можеш да обхванеш с поглед, осмислиш и анализираш. Като се почне от безчет храни, подправки, камари с плодове... се стига и до посуда, дрехи, играчки, килими..... Очите ти шарят във всички посоки и жадно поглъщат всичко видяно... всяка миризма, звук са привлекателни. Чаршафки с деца обикалят припряно и пазаруват, мъже с едноцветни ризи сноват навсякъде и пренасят всякакви багажи. Атмосферата е много вълнуваща и не може дори да се обрисува с думи, трябва да се види и усети. Продавачите са усмихнати и любезно приканят към покупка.

Докато щъкахме из базара, попаднахме на голяма джамия, която се отбихме да посетим. На входа й ни заговори едно симпатично момиче, което владееше отличен английски и искаше да ни запознае с приятелите си. Те бяха малка групичка младежи и дойдоха с нас вътре в джамията да ни я покажат и да ни разкажат за нея. Всеки си говореше с всеки, беше много приятно и интересно. Към нас се присъедини и по-възрастен мъж, който бе забелязал забрадката на Паулин, намотана на главата й по различен начин, не като тези на иранките. Тъй като тя е от сунитите, а не шиитите (двете подразделения на исляма) си носи забрадката намотана по-различно и това явно прави впечатление. Мъжът беше много любопитен и попита Паулин дали наистина е мюсюлманка, тъй като преди това бе разбрал, че е от Франция. Тя много се засегна, когато той я пита дали знае как да се моли и дали разбира арабски. Направо изпадна в някаква необоснована ярост, тъй като човекът очевидно недоумяваше как може някой по свой собствен избор да стане мюсюлманин. Иран е пълен с хора, които изобщо не искат да са мюсюлмани и въобще не вярват в религията, но са принудени да живеят така, сякаш вярват. Този човек беше точен пример - очевидно не беше мюсюлманин, но се правеше на такъв, за да оцелее. А Паулин, идваща привилегирована от свободна страна, където можеш да бъдеш какъвто си искаш, будеше тотално недоумение у човека, защото сама бе избрала да се забули и приеме догмите на исляма. Аз с огромен интерес изслушах целия им разговор като Паулин беше много разстроена след това и започна да ми обяснява, че това е отвратителен мъж, не искала да го вижда повече. А когато човекът си тръгваше и й подаде ръка да се ръкуват, тя се дръпна и каза, че не се ръкува с мъже, типично ислямска лудост. Човекът явно ни виждаше и тримата като чужденци и знаеше, че в западния свят е нормално да се ръкуваш, та аз и Али си взехме чао с него, а Паулин се дръпна обидена.
Приятелите на момичето, което първо ни заговори, ни поканиха край улична сергия да ни черпят прекрасен сок от чиа, много ми хареса и след първата чаша ми се поиска втора :) Продължихме да се разхождаме из базара, който бе огромен и всъщност е най-големият закрит базар в света, в списъка на ЮНЕСКО е.

След като се разделихме с приятната компания, отидохме до Синята джамия, където само аз влязох да разгледам, тъй като се плащаше билет 150 000 риала. Те отказаха да плащат за влизане в джамия, тъй като са мюсюлмани, но бидейки чужденци, нямаше как да не бъдат таксувани. Аз реших, че тъй като в Иран няма да се върна отново през живота си, а и основно дойдох да гледам интересни места, ще си влизам на всичките забележителности без значение цената на билета. В крайна сметка от изхарчените 50 долара за 19 дни в Иран, 38 долара бяха за входове на забележителности :) Мен това ме крепеше да не откача, само готините и интересни места ми даваха стимул да пътувам в тая страна и да преглъщам дивата лудост, в която се намирах... на 40-50 градуса ходех с качулка, потях се като свиня и проклинах всички ирански майки...



килими в базара на Табриз



на разходка из базара в Табриз






в една от джамиите до базара





сок от чиа, който се продава на улицата и е много приятен



След джамията поехме към дюкянчето на приятел на Мехди, където той ни бе препоръчал да отидем да пием по един чай. По пътя обаче попитахме за посоката един младеж, който се оказа много интересен индивид... Беше млад, висок иранец, говореше перфектен английски и сподели тежката си история... Бил пилот на Virgin airlines, но иранците му взели и изгорили паспорта, за да не може да лети и да постъпи на задължителната военна служба. Беше съкрушен и се чудеше как да избяга от страната си, още повече се чудеше ние какво правим в нея... Заведе ни до въпросното дюкянче, за да не се загубим по пътя, снимахме се и си замина. Господин Али се оказа професионален шивач и магазинчето му бе пълно с всякакви стари шевни машини. Беше много благ човек, поговорихме си, подари ни карта на града, която после остана за мен и много ми послужи. Снимахме се и поехме към градския музей, който бе безплатен, а след това - към Арката. В този момент Мехди се обади, че идва към нас с още един гост каучсърфър от Пакистан. Взе ни с колата, видяхме Арката само отвън и отидохме да си купим сладкиши. В голямата луксозна сладкарница Паулин започна да се кара с Мехди кой да плати, тя много настояваше да плати и това направи страшно лошо впечатление на хората наоколо. Явно макар и мюсюлманка, макар и принадлежаща на съпруга си, все още има някакво огънче у французойката и не търпи друг да й плаща сметките. Мен лично сцената ме разсмя и хич не се намесих, оставих ги да се бутат с пачки пари на касата, а после си взех съвсем мъничко от сладкишите, колкото да ги опитам. Паулин искаше да почерпи всички, а Мехди беше домакин, така че за него бе неприемливо гостите да черпят.
Седнахме на заведение, където имаше страхотна опция за вегетарианци - супа аш. Много ми хареса, прави се по различни начини и понякога не е вегетарианска, но на това място предлагаха веге варианта и успях да пробвам нещо наистина традиционно в Персия :) Супата бе на цена 35 000 риала, което е половин долар. Пакистанецът Джунейд искаше да готви за всички като се приберем в апартамента, но другите решиха просто да ядем навън и нагъваха всякакви месища, чудейки се как минавам само с една супа.
Малко по-късно към нас се присъедини и приятел на Мехди, а по-късно и млада иранка от каучсърфинг. Стана голяма компанията, върнахме се в апартамента, пихме чай и ядохме сладкиши до малките часове на нощта. Когато всички се разотидоха, каучсърфърите налягахме по пода в търсене на хладина и тази нощ действително спах по-добре, отколкото на канапето.


от ляво надясно - Али от Алжир, младият пилот, случайно момиче, господин Али шивачът, Паулин от Франция
в комплекса на Синята джамия


вътре в Синята джамия





някои жени поне работят и създават красота...


супа аш

от ляво на дясно - Мехди, Паулин, Али, Джунейд



01.07.2019

Сутринта Али и Паулин си тръгнаха първи, а аз малко след тях се отправих към Кандован. Пакистанецът Джунейд поиска да дойде с мен и така се сдобих с първото си другарче за стоп за следващите няколко часа. Никога не беше стопирал в живота си, но му беше страшно интересно да се научи. Разстоянието беше твърде малко, за да има проблеми и реших, че мога да си позволя да го взема с мен и да го светна в изкуството на стопа. :) Единствения проблем на Джунейд бе, че не спираше да пуши, затова вървяхме отделно, на голямо разстояние през повечето време. До края на Табриз взехме такси, което той сам повика през някаква система uber на телефона си, каза, че това излиза най-евтино като транспорт.
Застанахме да стопираме и имахме голям късмет - взеха ни мъж и жена до Кандован, имаха ресторант там и ни оставиха в сърцето на селото. Кандован е леко подобно на Кападокия, но доста по-малко като площ. Пещерно селище е и е основано около 13-14 век. Изключително много ми хареса да щъкам по лабиринта от пътечки между скалите, а в много от жилищата си живеят хора и сега. Джунейд не си носеше шише с вода за пиене, а жегата бе смазваща, затова поиска да пие от моето шише. Добре, че бях с раницата си на гръб и имах две шишета, та се разделих с едното без много да му мисля, нямаше как да го ползвам повече след като друг е пил от него. По-странното за мен бе, че след доста кратко ходене по пътечките между скалите, Джунейд заяви, че много се е уморил и не може повече да върви... Тогава осъзнах какви тюфлеци са немалко от днешните хора, двигателната им култура и издръжливост са сведени до абсолютния минимум. Оставих го да ме чака на сянка и доразгледах селото, след което стопирахме в края му. Взе ни чиче до Оско, там вървяхме пеш през целия град, спряхме да хапнем сладолед в едно заведение и две случайни момчета направо го платиха, без да ни питат дори. В Иран гостоприемството неслучайно е пословично, абсолютно вярно е твърдението, че хората са много, много гостоприемни.

На изхода на Оско ни взе на стоп жена, не говореше никакъв английски и ни остави в следващото градче по пътя към Табриз. Там стопирахме на кофти място, всяка спираща кола беше такси и Джунейд взе да се отчайва. Когато мина обикновен автобус от градски транспорт, се засили да се качи, пита нещо шофьора и ме повика и аз да се качвам. Не разбрах какво точно стана, но се качих, което си беше пълно прецакване на идеята на стопа, нищо че се намирахме съвсем близо до Табриз вече. Цената на автобуса бе нелепа - 8000 риала, жълти стотинки. Но не това ме сдуха, нито дори замяната на стопа с рейс, а това, което видях в самия автобус.... До тоя момент само на теория знаех, че дори градския автобусен транспорт е разделен на мъже и жени, а сега го видях и на практика. Мъжете се качват отпред, а жените - отзад. Само кондукторът има право да влезе в женската част на рейса, за да таксува чаршафите. В средата на рейса пък има голяма преграда между двете отделения. Когато се качих в автобуса, още не осъзнавах всичко това и много се учудих, че Джунейд отиде отпред, а около мен отзад имаше само чаршафи. Бързо се усетих какво става обаче и викнах Джунейд възможно най-близо до преградата, за да му кажа, че ще слизам веднага и че отказвам да се возя с жените. Още докато разговаряхме и аз му обяснявах мнението си за тази лудост, дойде последната спирка на рейса и всички слязоха. От там Джунейд искаше да вземе такси до центъра, за да се среща с някакъв друг каучсърфър, а аз - метрото до последната метростанция, за да изляза от Табриз и да продължа със стопа на юг. Качих се в таксито му и слязох възможно най-близо до една от метростанциите и след 15 минути пеш стигнах метрото. Хората по пътя не спираха да ме оглеждат заради странния ми вид с качулка и камуфлажи, някои се чудеха, други правеха криви физиономии, а трети се смееха. Явно тук само външният вид има значение.



в хола на Мехди

пещерното село Кандован






Джунейд стопира с моята табела обратно за Табриз

сладолед - почерпка от случайни момчета











Стигнах до магистралата и затърсих подходящо място за стоп, трафикът бе зверски, но още докато вървях, един камион спря без да го стопирам и шофьорът ми махна да се качвам. След като каза, че отива в Занджан, реших да се кача. Голяма грешка! Камионът бе толкова бавен, че се тътрихме цял ден, най-измъчените 280 км! Шофьорът беше приятен, не говореше английски, но горе-долу се разбирахме. Пейзажите по пътя бяха умопомрачителни на места - шарени скалисти планини накъдето и да се обърнеш. Шофьорът всъщност пътуваше в комбина с друг, бяха два камиона и другия го караше баща му. И двата камиона бяха убийствено бавни и едва се тътреха по магистралата. Слава богу нямаше чай паузи, но на едно място спря да ме почерпи вода, фанта и баклава.

Може би щяхме все пак да стигнем Занджан малко след тъмно... ако камионът не се бе развалил в нищото. Започна се драма с ремонта, бащата дойде от втория камион, и той беше много приятен човек. Опитваха се да ремонтират, а мен ме пратиха да чакам във втория камион като отказаха предложената от мен помощ. Вместо да чакам в камиона, се разходих из шарените планини и пясъци наоколо, но без да се отдалечавам много, в случай че го оправят скоро. Постоянно спираха други шофьори на камиони да предлагат помощ, но стана ясно, че камионът няма да бъде оправен. Взе да се стъмнява и трябваше веднага да се заемам със стопа към Занджан, там ме чакаха домакини от каучсърфинг и хич не исках да пристигам пак по нощите. За късмет бащата и сина помолиха един от спрелите шофьори да ме вземе с него към Занджан и той се съгласи. Останаха сами в пустошта да се мъчат да оправят камиона, стана ми много жал за тях.
Тираджията се обади на Бехнам и жена му Можде и се уговориха откъде да ме вземат. Чак в 22:30 пристигнах на крайпътна отбивка извън града, взеха ме с колата си и ме откараха в красивата си къща. Бехнам и Можде са планинари и много готини иранци, които изобщо не се вписват в цялостната обстановка в страната. Той е бил в България и е работел във Варна преди 10 години, много искат да емигрират в България или където и да е в Европа. Вечерта прекарахме в сладки приказки, а Можде сготви страхотно ястие специално за мен. Разказваха ми, че са карали велосипеди през Турция, от Трабзон до Истанбул, също така са се изкачили на Казбек в Грузия, а мечтата им е да живеят възможно най-далеч от Иран. Наели са къщата преди две години и плащат около 100 долара наем на месец, а заплатата на Бехнам е около 400. Цялата стая, в която ме настаниха, бе пълна с планинарска екипировка.

по пътя към Занджан...


шофьорът на злополучния камион, който се повреди


приказни пейзажи по пътя...


земята е много солена на някои места

едно от традиционните веге ястия - куку сабдзи

стаята ми в дома на Бехнам и Можде


02.07.2018

Сутринта с Бехнам излязохме заедно към работата му, закусихме в местно капанче много вкусен омлет с питка и чай. Отидохме до офиса му, където ми разпечата карта на града и местонахождението му, за да мога лесно да го намеря като свърша с разходката. Стигнах центъра и се забих в базара, беше много интересен и оживен. Отнесох редица лоши погледи, явно дължащи се на външния ми вид, които вече искрено ме забавляваха и понякога почвах да се смея на недоумяващите физиономии. Най-любимо ми беше да се ухилвам до уши и да викам "hello" на някоя чаршафка, която просто стои и ме гледа вцепенена. Жените сякаш най-много се изумяваха на вида ми и ме оглеждаха от глава до пети.
Посетих известната централна джамия, където приятен човек ми обясни това онова за мястото на лош английски. После ме отведе в един офис, пусна ми кратко филмче за фестивала в чест на Хюсеин, в което имаше всякакви ужасии и точно тогава осъзнах колко опасен и лош всъщност е исляма, интерпретиран по настоящия начин. Човекът ми даде бонбони и мляко на изпроводяк и по обед се върнах до офиса на Бехнам. Той пък ме почерпи страхотен сок от прясно изцеден пъпеш със сладолед в едно заведение отсреща, където малолетно хлапе движеше бизнеса :) Прибрахме се у дома и ядохме ориз със сафран плюс сирене и зеленчуци, всичко приготвено от Можде. Следобедът прекарах в писане на случилото се последните дни, а те излязоха и се върнаха чак вечерта. Доведоха със себе си цяла група приятели, общо бяхме 13 човека. Настана пълна лудница, а някой от компанията бе донесъл бутилка алкохол, който разбира се е незаконен в Иран. Всички врати бяха заключени, пердетата - спуснати и бутилката - отворена! Беше някаква френска водка и всички оглеждаха бутилката с огромен интерес. Цяла вечер се смяха, пушиха, ядоха чипс с кисело мляко, плодове и естествено и мен почерпиха. Почти не можехме да комуникираме с повечето хора от компанията заради езиковата бариера, но всички бяха много мили и се грижеха да не ми останат празни чинията или чашата. Отново се очертаваше късно лягане, а на мен това вече много силно ми се отразяваше. Но нямаше какво да направя, а и не се оплаквах - имах рядката възможност да видя как живеят хората в Иран, как се крият във всяко нещо, което искат да преживеят. Слушаха западна музика, бяха много нахакани и непукисти, а и всичките до един искаха да живеят на запад.





из град Занджан


иранец ми позира

базарът в Занджан




в хола на Можде и Бехнам


03.07.2018

Сутринта Бехнам ме заведе на закуска в същото заведение, а после ме откара до стоянка на таксита, където ме качи на такси за изхода на Занджан, до началото на магистралата. Таксиджията беше противно типче, почна да ме кани в дома си, а от самото му излъчване на мазен ориенталски мустакат боклук ми беше ясно, че има извратени намерения. Остави ме на мястото, където се плаща магистралата и застанах там да стопирам. Следващият стоп бе дори по-неприятен от таксиджията. Типчето се представи за полицаи и говореше няколко думи английски, започна да ми се обяснява горкичкият колко самотен бил животът му и избръщолеви куп глупости, които за щастие бяха прекъснати от достигането на дестинацията ми - храма Солтание, където си слязох от колата. Строен е в началото на 14-ти век, включен е в списъка на ЮНЕСКО и е супер красив и интересен. Посещението струва 200000 риала (около 3 лв), но си заслужава, особено гледката отгоре :) Всичките забележителности, които посетих по време на престоя си в Иран, бяха прекрасни и много ме развълнуваха. Толкова се замотах да изследвам и снимам детайли из вътрешността на сградата, а после и да зяпам гледката от всички възможни страни, че мина обед и трябваше спешно да поемам към Техеран, много път ме чакаше, а имах уговорен домакин от каучсърфинг и никак не ми се искаше пак да пристигам по "нормално" иранско време и ненормално европейско.

До разклона на магистралата ме хвърли приятен шофьор, а след това почаках известно време като стопирах много селективно - никакви камиони и само лъскави и бързи коли, исках да стигна Техеран колкото може по-скоро. Взеха ме двама мъже за Karaj, шофьорът се мъчеше да завърже разговор като се обаждаше по телефона на разни хора, уж говорещи някакъв английски, но се оказа, че никой от тях не го говори наистина. Покани ме и в дома при семейството си, но тъй като бързах за Техеран, трябваше да откажа. Слязох на магистралата, където трафикът бе невъобразим. Хиляди коли хвърчаха бясно и беше адски задушно, шумно и изнервящо. Въздухът в и около Техеран е меко казано непоносим, има сериозен смог, който се вижда като сиво-жълта пелена навсякъде.
От ужасно неподходящото за стоп място на магистралата веднага ме взе такси за без пари, а след него хванах приятен стоп с младеж, който сподели, че ще пътува за Истанбул след 2 седмици и беше много ентусиазиран. Откара ме до популярния площад Азади (иронично - "азади" означава "свобода"). Имаше интересна сграда тип арка, която обходих отвсякъде, а и вътре се влизаше. Имаше и метростанция наблизо, чрез която се надявах да стигна до района на хоста ми от каучсърфинг по-късно. Първо реших да търся туристически инфоцентър на автогарата, която бе наблизо и беше огромна. Изпържих се в жегата докато обикалях района, температурата се вдигаше всеки изминал ден, беше началото на юли, а аз слизах все по на юг, където ставаше все по-горещо. Вече рядко падаше до 40 градуса, все беше нагоре. В автогарата нямаше инфоцентър, но пък добре се надишах с изгорелите газове от стотиците автобуси, които кой знае защо вече бяха със стартирани двигатели, въпреки че сякаш нямаше още да тръгват.

Като се задуших и поизнервих от шумните улици, се насочих към метрото и съответно - към домакина ми. Метрото бе зверски претъпкано, но за щастие в градовете, в които ползвах метро в Иран, освен вагони само за жени, имаше и смесени такива, в които винаги се возех. Тези за жени винаги са по-празни, но са само за жени и подхранват безумното разделение на полове още повече.
Слязох на правилната станция и започнах да търся интернет кафе или публичен телефон. Походих доста и нищо не намерих, а ме беше срам да искам телефон назаем от някой човек на улицата. На едно място влязох в магазинче да си купя плодове, понеже много ми пригладня. Там ме заговориха моите спасители в Техеран - Хюсеин и Наргес, тъкмо си купуваха плодове заедно с дъщеря си. Говореха отлично английски и ми предложиха телефон да се обадя на хоста ми Милад. Наргес започна да ме разпитва откъде познавам Милад, женен ли е и как така ще оставам в дома му, след като не го познавам. Опитах се да обясня идеята на каучсърфинг, но сякаш бе мисия невъзможна - тя вече толкова се беше притеснила за съдбата ми, че не искаше да ме пуска. :) Обадихме се на Милад и той каза, че след малко ще дойде да ме вземе. Междувременно те ме поканиха в дома си да го чакам, живееха съвсем близо.

Озовах се в лъскаво обзаведен апартамент, а шкафовете и етажерките бяха пълни с козметики, бижута и тоалети на Наргес, очевидно живееше като птичка в златна клетка. Почерпиха ме плодове, сок и ядки, а не след дълго дойде и Милад. Поканиха и него да влезе, след което започна дълъг разговор, в който той се опита да им обясни каучсърфинг на техния собствен език и май най-после разбраха за какво става въпрос. Милад също им заобяснява, че пътувам на стоп и на тях им беше трудно да си го представят. Най-много обаче ги шокира това, че нямам смартфон, те от къщи не излизат без устройствата си и сякаш са тотално зависими от тях. Всеки ден в това пътуване досега се втрещявам и ужасявам от пълната зависимост на хората от телефоните им.
Милад и аз останахме за вечеря, аз ядох вкусен ориз, а те някакви меса. Проведохме дълги и много приятни разговори, в които участваха и Хюсеин, и Наргес - тя явно бе изкарала късмет с интелигентен и по-разбран мъж, който й позволяваше да говори и да се държи нормално в присъствието на друг мъж. Семейството и Милад си допаднаха, а аз много се радвах от неочакваната среща с толкова приятни хора. Тръгнахме си късно, а Наргес предложи утре да ме закара до посолствата на Узбекистан и Туркменистан (единствената причина да се отбия в Техеран) и да прекара деня с мен. Размениха контакти с Милад, за да може тя да се свърже с мен чрез него, всичко се случи със съгласието на Хюсеин.
Остатъка от вечерта мина в приятни приказки с Милад и съквартиранта му Мехди. Той работи като DJ, а Милад отслужва 2 години казарма. Учеха ме на доста думи на фарси, дори цели изречения, записвах си всичко и благодарение на тях прогресирах мъничко в напълно непознатия ми език. Единственият проблем бе, че яко пушеха и двамата, и в апартамента бе много задимено, нямаше къде да се скрия от цигарите, в цял Иран всички здраво пушеха. Настаниха ме да спя в стаята на Милад, за да имам лично пространство, а те спаха на пода в хола.


къщи край Солтание



гледка отгоре


детайли от храма


отново гледка отгоре



джамията Солтание отвън

арката на площад Азади в Техеран



в дома на Милад и Мехди

в дома на Наргес и Хюсеин


04.07.2018

Сутринта си ударих душ и излязох на улицата да чакам Наргес, която дойде съвсем навреме. Мехди и Милад бяха излезли много рано и не ги видях. Първо минахме през дома на Наргес, за да пусне вътре някакви майстори, идващи да оправят голям теч, в следствие на който нямало топла вода. После се отправихме към посолството на Узбекистан, там жената на гишето каза, че визата ми е готова, но трябва да чакаме консула да дойде. Той не просто закъсня, но и дойде след като бе приключило работното време на посолството... В това време вместо да чакаме, се разходихме из близкия парк, след което краката на Наргес бяха тотално прецакани от отвратителните женски високи обувки, които носеше (и с които шофираше колата си като състезател от Формула 1, всъщност можеше да ги сложи всичките професионални състезатели в малкия си джоб).
Пред посолството се събра опашка, а консулът най-сетне дойде и раздаде паспортите с визите. Олекнах с 65 долара и с мръсна газ поехме към следващата мисия - посолството на Туркменистан. Оставаха 5 минути от обозначеното работно време, попълних един куп формуляри, дори и кратко писмо трябваше да напиша, в което да споменавам точните дати на влизане и излизане, както и през кои гранични пунктовеще вляза и изляза. Визата за Туркменистан има няколко особености - можеш да вземеш само транзитна за 3, 5 или 7 дни (зависи от кефа на служителите и от мястото, където кандидатстваш), за туристическа нещата са твърде сложни и направо немислими за независими пътешественици, а и според мен 5 дни са предостатъчни за тази страна. Освен това процентът откази е огромен - около 50 % от кандидатствалите получават отказ. Например мъж с брада или татуировки няма почти никакъв шанс да получи виза. Също и някои националности, които явно не се харесват с туркменското правителство. Човекът зад гишето ми взе документите и се разбрахме, че ще си получа визата (ако е одобрена) в Машхад. Подуших свободата - нямах повече задачи с визите, всичко приключи и можех да пътувам спокойно и да се надявам, че няма да ми откажат визата. Резервният план бе да вляза в Афганистан вместо Туркменистан, ако успея за там да взема виза.
С Наргес отидохме първо до дома на майка й да вземем вегетариански обяд, който бе сготвила специално за мен. Яденето се наричаше куку-сабзи, което обикновено всеки ти предлага като кажеш, че си вегетарианец. Беше много вкусно, за втори път го ядох и все повече ми харесваше. Втората опция за вегетарианци я наричат (по слух) "кашкубаденджун" и е ястие с патладжани - отново супер вкусно.

Майката на Наргес плахо доближи колата, за да ме види. Наргес сподели, че когато казала на близките си, че ме е поканила в дома си, те се уплашили, че ще я ограбя или убия... изумих се. Не можели да си представят, че е поканила непознат човек в дома си. Това много ме учуди, защото повечето иранци са много гостоприемни и голям процент от хората, взели ме на стоп, ме канеха по домовете си.
След като се нахранихме обилно, отново излязохме на разходка из Техеран, която разходка беше изцяло с колата по претъпканите до пръсване с МПС-та пътни артерии. Не отидохме изобщо до центъра, тъй като там не можело с кола, било много сложно. Забихме се в супер приятен парк, където имаше малка зала с изложба на момиче, рисуващо картини на гъски. После отидохме до училището на дъщеря й, взехме я от там, а докато я чакахме да излезе от занятия, седнахме в заведение и Наргес ме черпи сладкишче и жесток нутела-шейк, сервиран в истински буркан от Нутела с пробита капачка. Вече съвсем преядох, а след като взехме дъщеря й, се върнахме в дома на Милад да ме оставят.
Денят, прекаран с Наргес, бе повече от вълнуващ и интересен. Тя беше много отворена и сподели какви ли не подробности от живота на една жена в Иран. Външният й вид беше на бунтарка - със съвсем леко заметнат шал, който постоянно се смъкваше и тя уж все се правеше, че не е забелязала, докато шофираше, а изпод шала косата й цялата се виждаше, сплетена на плитка. Уменията й зад волана бяха зашеметяващи - мога да твърдя, че в цяла България, а може би и в цяла Европа няма толкова бърз и яростен шофьор като нея. До такава степен е овладяла шофирането, че минава на една боя разстояние край другите коли на магистралата като управлява така майсторски автомобила, че вместо тоя смешен парцал на главата, повече би й ходело да носи каска и да кара болид. Споделя, че шофирането е единственото й удоволствие и хоби в живота. Когато й дотежи от всичко, просто пали колата и кара абсолютно бясно и безразсъдно по магистралата. Но не само това - кара и много умело! Изуми ме, не очаквах изобщо, че жена може да шофира така и виждайки нивото на повечето жени шофьори по света, а и в България, винаги изпадах в потрес и ужас - те се страхуват от собствената си кола и нямат никаква идея как да я управляват. Наргес обаче беше тотално различна, много много жалко, че се родила в Иран.
Разказа, че когато е била на 20 години, родителите й са я омъжили за Хюсеин. Не е искала изобщо да се жени и е плакала много. И до ден днешен е нещастна и се чувства много самотна в живота си, сякаш живее с непознат. Имат и дъщеря, за която Наргес копнее да осигури друго бъдеще, далеч от Иран. Разказа, че жените в Иран масово се интересуват само от няколко неща: дрехи, бижута, козметика и как да си намерят богат мъж задължително със скъпа кола. Нямат никакви вълнуващи занимания, почти всичко им е забранено и съответно изборът от разрешени неща се простира до гореизброените. Когато ми каза, че денят, прекаран с мен, е бил най-прекрасния в живота й, очите ми се напълниха със сълзи... С какво е заслужила подобен живот... Когато я посъветвах да си намери хоби и заизреждах едно след друго всичко, което ми дойде на ум, тя отговори, че всички тези неща са забранени за жени, или дори да не са, обществото ще те гледа негативно ако ги правиш.
Наргес и дъщеря й поседяха малко в дома на Милад, който вече се бе прибрал, след което си тръгнаха и се разделихме с доста тъга. За Наргес аз бях мечтаното другарче, с което да сподели цялата си мъка и да види света по различен начин. Знаеше, че няма да я съдя или гледам накриво, затова че е излязла от къщи без грим, знаеше, че идвам от съвсем друга култура и изгаряше от любопитство да се докосне до тази култура. Копнееше за свят, в който да има свобода да прави това, което иска и харесва... а дори не можеше да разбере какво й харесва, понеже нищо не можеше да пробва.

По-късно вечерта Милад и Мехди решиха да ме водят на ресторант до планината край Техеран - Дарванд. Прекрасно място, което за жалост видях само по тъмно. Имаше брутален трафик и задръствания по пътя към планината, паркингите бяха претъпкани и беше пълно с хора по заведенията. Имаше десетки ресторанти и сергии, които сякаш работеха на пълни обороти нощем, изобщо в Иран нощният живот бе изключително важен заради горещината през деня. Районът служи като вход към планината, от тук тръгват планинарите като минават през каньона с ресторантите. Самите ресторанти пък са разположени терасирано на стръмните склонове и като ги гледаш в тъмното, сякаш висят във въздуха. Около реката в ниското е пълно с широки нарове за сядане и ядене. Ние седнахме на един такъв нар, само че високо, с гледка към целия район, нищо че беше тъмно. Ядох манджата с патладжани - кашкубаденджун (или нещо такова, дано го помня правилно) и пих газиран айрян. Говорехме си до късно, на Милад му беше супер интересен моя стил на пътуване, особено стопа. Чак след полунощ се прибрахме, а Милад ми даде компютъра си, благодарение на което успях да се свържа с Масуд - друг каучсърфър, който щеше да пътува от Техеран до родния си град утре по обед и предложи да ме вземе с него, както и да остана в дома на семейството му в Голпайган - неговия град. Това беше просто неустоима оферта и щеше да ми спести чуденето как да се измъкна от огромния Техеран, така че приех с голямо желание. Още повече, че Масуд имаше много добри отзиви в каучсърфинг и изглеждаше като човек, с когото ще си допадна - и не сгреших.

С Наргес се бяхме уговорили да се видим и на следващия ден сутринта, тя искаше да ме разведе из центъра на Техеран, където не успяхме да отидем вчера. Дойдоха заедно с мъжа си да ме вземат от дома на Милад. Хюсеин ни остави до една метростанция, където заедно с Наргес взехме метрото. За съжаление още докато се возехме в метрото майката на Наргес се обади да й каже, че дъщеря й плаче за нея и става неутешима, та се наложи Наргес да се връща вкъщи, а аз - да продължа обиколката без нея. Взехме си сърцераздирателно сбогом, тя слезе от влакчето, а аз останах до станцията на базара и първо него разгледах. Докато се щурах по пресечките и се губех нарочно, мислех за Наргес и ми беше мъчно за нея, някак си се привързах към нея макар и за толкова кратко време и не ми се искаше да си представям колко нещастен и самотен е живота й. Дано някой ден успеят да напуснат Иран (което сякаш и Хюсеин искаше) и Наргес да получи втори шанс да живее... и може би да стане пилот във Формула 1 :)

Продължих обиколката на центъра с посещение на двореца Голестан, за който платих 460 000 риала билет, за посещение на три от залите. Не беше никак евтино, но имайки предвид с колко малко пари преживявах в Иран, определено можех да си го позволя. Залите бяха зашеметяващи, а като влизаш в главната част от двореца, трябва да си сложиш найлонови пликчета на обувките, за да не цапаш. Пълно беше с уникални стъкларии, порцелани и какви ли не луксозни мебели. Изкефих се на двореца, а като наближи 14:00, се насочих към метрото, за да го хвана до площад Азади, където имах уговорка да се срещна с Масуд. В метрото пак всички ме зяпаха, да се чудиш заради кое по-напред - качулката и липсата на парцал на главата, или камуфлажните панталони, или пък раницата?! Беше ми весело да гадая и опитвам да чета мислите на тези обременени хорица :) Имах обаче една интересна случка в метрото - момче ми подари значка с усмихнато човече, а и видях една жена да чете книга!
Зачаках Масуд на спирката на метрото, там тъкмо се събираха група планинари, които веднага ме заговориха, тъй като бяха единствените хора с раници освен мен и им беше много интересно да ме разпитат. Споделиха, че отиват на планина за 2 дни и ме поканиха с тях. С огромно удоволствие щях да се възползвам ако не беше уговорката с Масуд. И те като разбраха, че нямам смартфон, инстаграм, уотсъп и т.н., се ужасиха и потресоха като всеки иранец досега. Светът тотално е полудял по технологиите, много се е скапал живият живот с вкарването на смартфоните. Не ми се мисли докъде ще доведе тази технологична лудост, със сигурност няма да е до нищо добро...
Масуд дойде в уреченото време и ме взе с колата си, след което потеглихме на едно прекрасно многочасово пътуване, изпълнено с безброй интересни разговори и идеи. Но за това - в следващия разказ :)


Следва продължение...


котешки живот в Иран :)

страхотен "нутела-шейк" :)

Наргес и дъщеря й

ресторанти и сергии в Дарванд


ресторант на етажи

долу край реката

с Милад и Мехди на ресторант

кашкубаденджун ( или нещо такова :)))


в двореца Голестан




картини на отминали времена...

дворецът отвън


една от многото прекрасни зали






Бюджет за Иран:

Похарчени общо за 19 дни престой: 5 милиона риала или 58 USD

Подробно:
  • 2 950 000 риала или 37,40 USD - входни билети за посещения на забележителности
  • 1 177 000 риала или 14,90 USD - храна + почерпки за домакини от каучсърфинг
  • 110 000 риала или 1,40 USD - Интернет кафета
  • 418 000 риала или 5,30 USD - градски транспорт из градовете - метро, автобуси, маршрутки, такси 
  • 10 000 риала или 0,12 USD - тоалетна

Визи, платени в Иран: 
  • 65 USD - виза за Узбекистан
  • 55 USD - виза за Туркменистан




23 коментара:

Даскала каза...

Здравей, Тери! Чета блога ти от години и съм възхитен! Най-добрият приключенски блог!С нетърпение чакам всеки следващ пост. Знай, че си вдъхновение за много хора.
Знам, че не те свърта на едно място. Какви щури идеи се въртят в главата ти занапред?

Tery каза...

Здравей и много ти благодаря за милите думи :)
Да, определено не ме свърта на едно място и занапред всякакви идеи ми се въртят :) Eдна от първите на опашката е Исландия - голяма мечта ми е, а има и редовен ферибот. Друго скитане ще се състои из Грузия, Армения и Азербайджан - много ми се ходи в тези трите. Също и смятам да си продължа обиколката в Западна Африка - малките държави, където не успях да отида първия път заради липса на страници за визи в паспорта. Африка ми е много на дневен ред, няма да издържа твърде дълго преди да запаля пак натам :) Друга задължителна за осъществяване идея е 2-3 месеца трекинг из Памир и Тяншан, искам да изкарам едно лято само в планините на Киргизстан и Таджикистан. За Монголия също имам големи планове по-нататък. Мисля и върху стоп през цяла Русия и качване на ферито за Япония с цел обстойно опознаване на Япония, първият път там ми бе недостатъчен. Освен това искам и да направя един брутален зимен стопаджийски трип през Европа с цел да видя полярното сияние отново и да съм на прага на замръзването във вледеняващата Скандинавия. Но това ще е по-нататък във времето, че ме втриса като си помисля :)) Много ми се ходи и до някои европейски страни - Молдова, Ирландия, Шотландия. Тегли ме и към велопътешествие в комбинация с фериботи по гръцките острови. Също искам да извървя пеш разстоянието от връх Ком до началото на Каминото във Франция, за да свържа двете точки от Ком-Емине и Камино де Сантяго :) А най-много от всичко искам да се добера някак си до Антарктида, както и да мина по река Конго с кану, още повече пък искам да си намеря яхта, с която да плавам от Европа до Полинезия :) Изобщо ако ме питаш за идеи, мога да продължавам до утре да изреждам, понеже съм пълен идиот - човек, пълен с идеи :)))

Зеленоока лисица каза...

Въпреки че следя пътешествията Ви с интерес, тази статия ме погнуси, заради ислямофобията и злобата, която струи от нея. Изключително ме натъжава фактът, че човек, когото смятах за широко скроен и отворен към чуждата култура, се оказа кон с капаци и в това си качество не е кой знае колко по-различен от иранките, които осъжда. С колко иранки се запознахте? Три? Четири? Не знам с колко от тях сте се запознали наистина, че да си позволявате да правите такива генерализации и да внушавате предразсъдъците си на читателите, които и без това отвсякъде са заливани с ксенофобска пропаганда в днешно време. Думи на човек със силен дух и интересен живот като Вас имат силата да въздействат на хората. Жалко, че избирате да разпалвате омраза и да поддържате повсеместната ислямофобия у средностатистическия българин. Явно твърде много съм надценила личността Ви през всичките тези години, в които следях публикациите Ви и заради това сега съм толкова разочарована. :(

Анонимен каза...

До: Зеленоока лисица
Без да адвокатствам, "ТР" (Тери-Робин) е атеистка и в горния пътепис си плюе и по християнската религия. "ТР" си изказва личното мнение от личните наблюдения, както винаги го е правила. Това да я наречете ксенофоб е сбъркано, щом следите пътеписите и от години значи...
(добре де адвокатсвах)
Някой ако каже, че ислямските жени не са поробени от мъжката част на населението (крайния ислям) значи е долен лъжец.
"Жалко, че избирате да разпалвате омраза и да поддържате повсеместната ислямофобия у средностатистическия българин." ... NO COMMENТ!
"ТР" поздрави радвам се, че се върна успешно и с наслада ще ти чета расистките и ХОМОФОБСКИТЕ пътеписи.

Милан.

Зеленоока лисица каза...

Човек може да е всякакъв, но да плюе по нещо, което не е разбрал, е в най-добрия случай наивно, в най-лошия случай - опасно. Опасно, защото всява невежество, а невежеството е майка на всички злини.
По въпроса за мюсюлманките: позволете ми, като човек прекарал голяма част от съзнателния си живот в държава с официална религия ислям, да знам малко повече от Вас или от уважаемата авторка на публикацията. В държавите, където Шариатът се прилага (а те са 15 на брой от общо 50 държави с мюсюлманско мнозинство и дори в не всички 15 Шариата се прилага в пълната си форма), действително има ограничение на правата на жените, но това не означава, че може да правите такива генерализации за всички мюсюлманки.
Намерението ми съвсем не е да нападам по някакъв начин Тери-Робин, просто бях първо изумена: животът ми е показал колко невежи можем да бъдем ние хората и какви роби сме на собствените си предразсъдъци, но някак си очаквах, че човек, който е видял толкова свят, ще е различен в това отношение.

karneol каза...

Уважаема,"Зеленоока лисица"
Няколко пъти прочетох публикацията,но никъде не прочетох TR/Tery/ да казва нещо лошо за мюсюлманките,както Вие твърдите!Напротив...съчуства им ,че им е отнета свободата ,която всяко човешко същество има по рождение без значение от какъв пол е.Къде ги видяхте тези ксенофобии!?Къде видяхте страх и омраза -това значи ксенофобия.Аз такова нещо не прочетох.Разбрах,че Тери ,като един свободен човек е потресена от ужасяващото положение ,в което са поставени тези нещастни жени,принудени да живеят в един изключително мъжки свят без право да избират своя живот.И до това води фанатизмът-дали ще е ислям или християнство няма значение.Просто фанатизмът във всичките му форми води до неприемливи за нормалния човек изкривявания.Всъщност ,аз виждам ужасяваща дискриминация по отношение на жените в тази държава,а дискриминацията е ужасяващо нещо и води до още по-ужасяващи последици и е плод точно на невежеството,за което Вие пишете и съответно е голяма злина.
Не виждам предразсъдъци в това да изложиш собственото си мнение по въпрос, касаещ личната свобода на огромна група човешки същества ,нямащи нашия късмет да се родят на място, където все пак имаме свободата да избираме как да живеем.
Тери е човек ,който уважва различните култури,но когато нещо засяга Свободата човешка не може да остане само страничен наблюдател и си казва мнението ,без значение дали на някой му харесва или не.И мисля,че точно това е ценното!
А... и Тери е последният човек,който би пропагандирал нещо изобщо,камо ли да надъхва
хората един срещу друг.Без друго страда от това ,че няма достатъчно любов и разбирателство на Земята,ама сигурно не сте попадали на тези и писания.
Аз лично харесах публикацията и чакам с нетърпение продължението!

Зеленоока лисица каза...

Аз Ви приканвам отново да прочетете коментара ми, защото имам чувството, че отговаряте на нещо друго.

Надя каза...

Има една книга "Не без дъщеря ми"... Тери, или ти не си видяла истинското лице на исляма, или ислямът в Иран е доста "модернизирал" се и "омекнал". Авторката е била женена 12 години за завършил в Америка иранец. Отвежда я уж на почивка в Техеран и остават. Опитва се да избяга с години. Обичаите и традициите, които описва тя са потресаващи. Като ги гледам сега с тия коси, дето се виждат от забрадките, с китки и дори лакти, които се виждат, е изумително колко са напреднали от осемдесетте години. Тери, можело е да си дори без качулка. Било е смешно. Къде е женската полиция, която тогава е била безпощадна?

Надя каза...

На зеленооката лисица да кажа нещо: Тери определено не знае много за религиите и тяхната същност, нито за посланията им. Тя не е чела нито Корана, нито Библията, тя просто няма интерес към това. всеки човек в различен етап от живота си е готов за такова нещо... или никога.Но тя вижда и представя фактите. А те са точно такива. Това, което е в Иран е един изкривен ислям, толкова колкото и това в Америка е християнство. Как иначе хората ще искат да бягат? Това е иго! И жената определено не я имат за човек. И в религията си са лицемери даже. Просто намерете тая книга... авторката там е трепач направо...

Kalyana каза...

Споделям болката на Тери от липсата на свобода жените в Иран и заинтригувана от темата реших да потърся малко повече информация за положението на жените в страната. Попаднах на това интересно интервю, което показва, че жените в Иран не са със сломен дух. Част от тях се борят смело срещу наложените от мъжете шириатски закони, рискувайки затвор и други наказания. Гледайте интервюто, има надежда!
https://youtu.be/7_uylr6inYs

Tery каза...

Мили хора, 6 дни бях без достъп до интернет, сега чета какво става тука и се хващам за главата...
Зеленоока лисица, много силни думи срещу мен - ксенофобия, ислямофобия, насаждане на омраза... недоумявам. Съжалявам, че това сте разбрала от публикацията ми, много жалко, че сте се почувствала персонално засегната. Често в блога пояснявам, че това е личен блог, който отразява само и единствено моите ЛИЧНИ впечатления, няма претенции за никаква тежест, стойност и т.н. Това е което аз видях и усетих в Иран, споделям чисти натурални впечатления, които не желая да подправям, омекотявам и изопачавам - това е моята истина. Тя може тотално да се различава от религията и живота там, но за мен е това, което видях и именно видяното и преживяното споделям тук. Както казах - нямам никакви претенции и не желая никой да бъде повлиян негативно от написаното, смятам че всеки трябва да види за себе си.
Все пак смятам, че да обвинявате в ислямофобия тотален анархист, който от едно десетилетие буквално не понася християнството, както и абсолютно всички други религии на планетата ни, е меко казано нелепо. Истината е, че ислямът далеч не ме е докарал до алергична реакция, докато християнството направо ме изкарва от нерви, понеже толкова безброй пъти някой се е опитвал да ме навие, че Jesus ще ме спаси ако му вярвам...
За мен ако повече от един човек вярва в определено нещо, то със сигурност е грешно. Това е моята истина, смятам, че всеки у себе си има вселена, в която може да открие своята истина, тя за всеки е различна и уникална, просто защото ние самите сме уникални! Затова когато дадена група от хора следва една определена идея и губи връзката с вътрешното си Аз, приемайки определени "истини" за оптималната истина - това е напълно погрешно. Няма религия, която да е спечелила и грам от уважението ми. И ако преди просто изпитвах безразличие към всички тях, то след 120 държави имам силно негативно усещане за всичко това. И въобще не говоря само за исляма. И не го крия. Ако го крия, блогът ми ще е един пълен буламач от лъжи и безсмислици. Ако не Ви харесва написаното в тази публикация, значи не Ви харесвам и аз, защото то е част от мен и личността ми. Не се срамувам от това, което споделям в блога, защото то е преживяно и почувствано дълбоко, независимо дали в позитивен или негативен аспект. Никого не ангажирам да вярва в написаното - то е моята истина, не Вашата. Коментарът на Надя е много правилен - не познавам религиите, никога няма да прочета нито Библията, нито Корана. Черпя истините си от Вселената, която живее в мен и няма как да разбера тази масовост и следване на правила, които не се поставят под въпрос от милиарди хора.

Анонимен каза...

Тери, подкрепям те напълно. Прочел съм всички твои публикации. Продължавай все така - бъди това, което си.

Поздрави!

Пурко

Анонимен каза...

Браво, Тери! Аман от злобари и моралисти! Не спирай да ходиш! И пиши - чакаме следващите ти приключения.

Даскала каза...

Браво, Тери! Аман от злобари и моралисти! Не спирай да ходиш! И пиши - чакаме следващите ти приключения.

Dilla каза...

Тери, Тери, как може човек да пътува по света и да си остане толкова ограничен? Какви са тези чаршафи и мустаци?

Анонимен каза...

В пътеписите си авторката изразява личното си мнение! И като такова, хората които пледират, че са добре образовани, трябва да уважават. А не да я критикуват. За мен по-ценно от това няма - човек въпреки всичко да запази индивидуалността си.

Тери, хайде не се мотай :-), а пускай следващият си разказ...

Tery каза...

Мили критици, абе вие като четете дадена книга и не ви харесва какво пише в нея, обаждате ли се на автора да му кажете - "много си ограничен, бе, кон с капаци"?! Или просто затваряте книгата и не четете повече? Кой ви кара изобщо да ми четете блога, не мога да разбера. Много щях да се радвам на критика, която е градивна и смислена, а не на жалки умозаключения от типа, че някой е ограничен въпреки, че пътува. Ами да - ако несъгласието ми с религиите и всеобщото мнение на "нормалните" хора ме прави ограничен човек, то аз съм най-ограниченият човек на планетата. И колкото повече пътувам, толкова повече ще се ограничавам :) Така че не си губете ценното време да четете повече, намерете някой по-неограничен, който да пътува по света и да си прави селфита с голи каки и скъпи коли, вместо да пише за чаршафи и мустаци :)

Анонимен, следващият разказ започвам днес да го подготвям, може би до утре вечер или вдругиден ще е готов, че си е доста работа докато го напиша и оформя със снимките.

Анонимен каза...

Индивидуалист

Благодаря, Тери!

Даскала каза...

Браво, Тери! Бъди себе си!
По ялова ябълка никой не хвърля камъни. Продължавай да пишеш и да ни радваш.

Анонимен каза...

Живяла съм в Иран половин година и това, което пишете, е меко казано невярно. Карах колело всеки ден с други жени. Всеки 2-ри ирански дом е дискотека, пълен с музика и танци.
Вие стр пълна с негативизъм и омраза към много неща, а когато човек не е в хармония - привлича лоши хора и случки.
Иранците са най-добрите хора на света. Не е имало пътешественик,който да не е очарован. В Иран е по-лесно да си хванеш гадже, отколкото в Турция. Младите мъже се изнасят и живеят самостоятелно и лесно си намират гаджета.
Забулените с чадори са само по техен избор, хиджабът е задължителен и то само на половината коса. Обиколила съм Иран от север на юг и с нищо няма да се съглася с Вас.

Tery каза...

Кой Ви кара да се съгласявате? :)
За последен път ще го кажа - това е моята истина за Иран, базирана на лични впечатления от страната. Всеки ден благодаря, че не ми се е налагало да оставам повече от 19 дни - много ми бяха, адски много, въпреки всички прекрасни неща, които видях и преживях - изключително гостоприемни хора, вкусна храна, невероятни места за посещение... За едно нещо сте права - почти няма пътешественик, на когото да не му е харесало там. На мен също някои неща ми харесаха, но през цялото време изпитвах един особен дискомфорт, който не мога да сравня с нищо и в никакъв случай не мога да кажа, че се насладих на престоя си в страната. Когато пресякох границата с Туркменистан, изпитах гигантско, неописуемо облекчение и истински си отдъхнах! Имаше много прекрасни моменти в Иран, но по особен начин нагарчаха. Аа между другото, преди седмица имах на гости двама велопътешественици, които бяха прекарали 4 месеца в Иран и бяха гей двойка. Хич не бяха очаровани :) Освен че самите те са незаконни там и ако ги хванат тежко и горко им, ми разказаха как са им откраднали 1000 долара, на техен приятел му откраднали колелото още първия ден като се присъединил към тях, а тяхна приятелка била почти изнасилена и се наложило да заведе дело срещу похитителя си. Това са пресни истории от Иран, които мен лично изобщо не ме изненадват.

Надя, ако четеш това - много ти благодаря за препоръката за книгата "Не без дъщеря ми"! Понеже я нямам, а и сега нямам време да я търся, се сетих че май има такъв филм по книгата, свалих го и с огромен интерес го изгледах - брутален е. Доста по-жестока форма на исляма и фанатизма от съвременен Иран, сега е много по-спокойно поне за чужденките. Това във филма е страхотна жестокост и маниакалност, ясно показва до какво води фанатизмът и на какви зверщини е способно човешкото същество...

Надя каза...

Моля, Тери. "Това" го чета и проверявам всеки ден ☺. Ами, аз затова ти казах, че нещата в Иран явно се оправят, защото виждаш през 1988 какво е било. Аз не смятам, че американката лъже в книгата си...Та, аз затова като четох си рекох: Еее, браво, те тия са се очовечили оттогава.. Може би, сред тях самите, пак да си практивуват извратениите, но ти си чужденка и няма как да знаеш, докато не си част от някакво семейство, пази Боже!

Tery каза...

Определено много са се променили нещата оттогава до днес, сега самите хора са доста по-приятелски настроени към чужденци и по-спокойни, не се усеща тая агресия към всичко чуждо и различно, която цари във филма. Поне към чужденци са много по-толерантни, иначе между тях си на ниво семейство нямам представа какво вършат. А и го няма военното положение, то това във филма си е все едно си на война. Не видях и следа от военни и подобни неща в Иран, беше много спокойно навсякъде, където ходих.