Индонезия - част 2 - вулкани и храмове из Ява

Бромо в действие

Victory - https://youtu.be/1YG-ZbHzmf8

11.02.2019

Нищо не вещаеше ситуацията на Ява да е по-добра за мен от тази на Суматра. Даже напротив - когато зърнах огромните бетонни сгради на Джакарта, изникващи като призраци в далечината, стомахът ми се сви на топка представяйки си колко ще е трудно да заобиколя всичко това, без да попадна в плен на огромния мегаполис. Населението на Джакарта е около 12 милиона, така че за нищо на света не исках да попадам в този град. Самият остров Ява пък е най-гъсто населеният остров в света. Територията му е малко по-голяма от тази на България, а на него живеят над 150 милиона човечета, огромна част от които по моите лични критерии могат да бъдат определени като безмозъчни, шумни, мръсни и нетърпими. Мнозинството от населението са мюсюлмани, така че присъствието на безброй джамии и ежедневното събуждане с мощния вик на мюезина отново ми беше гарантирано.

На всяка цена трябваше да избягам от Джакарта още преди да вляза в нея. Боби се замисли къде да ме остави, за да хвана пътя за град Богор. Тъкмо се развиделяваше, когато стигнахме сателитен град на 20 км от столицата на име Тангеранг. Слязох там, на разклон, който се предполагаше, че води към Богор. Като поредния близък до чудовището Джакарта град, Богор също не отстъпваше по гигантизъм със своите около 2 милиона население. И все пак беше къде по-добра алтернатива. Възнамерявах не само да мина през него, но и да се отбия да видя ботаническите му градини. Имах голяма нужда от спокойствие сред каквато и да е зеленина и се надявах да го намеря там. 

На въпросния разклон първо ми спряха мъж и жена за Джакарта, отказах стопа. Вторият опит беше късметлийски - взе ме мъж за някъде по пътя към Богор. Говореше добре английски и се канеше съвсем скоро да пътува до Европа. Нарисува ми набързо карта със следващите градове по пътя към Джогджакарта, където принципно целях да отида. Джогджа обаче беше много далеч от тук все още и имах доста път да измина. От мястото, на което ме остави, поех пеш по претрупан с мотори и коли път. Едва успявах да вървя, та какво остава да стопирам. Превозните средства бяха в постоянно задръстване и просто се влачеха. Мислех, че едва ли скоро някой ще спре, но ме опровергаха - взе ме много приятен човек за Богор.

Бизнесът му беше производство и продажба на тениски и ме покани в дома си да ме запознае със семейството си. Първо обаче се отбихме до едно езеро, на брега на което ме почерпи вкусна ктопра (подобно на гадо-гадо веге ястие, леко по-различна вариация, явно характерна за Ява) и чай, приготвени от уличен продавач - негов приятел. Важно за гадо-гадо и другите подобни ястия е преди да ядете да се уверите, че не са приготвени с паста от скариди (ако сте вегетарианци и държите на чиста от мърша храна), защото в доста случаи я използват, както и в популярното подобие на чипс, което се добавя в ястията - отново се ползва тази паста. Така че - голямо внимание към храната в Индонезия! Седнахме на постлан винил да хапнем, а около нас се навъртаха няколко котки без опашки. Тъй като тези котки ми бяха направили впечатление и на Суматра, където котка с опашка не видях, реших да попитам човека дали случайно местните не режат опашките на котките, както у нас според народната мъдрост правят жителите на Габрово :) Той отрече и каза, че просто са си такива.

В дома му се запознах с майка му и двете му дъщери близначки, които бяха около 10-12 годишни и бяха толкова срамежливи, че колкото и да се опитваше да ги накара да кажат нещо на английски, нито едната не продума. Почерпиха ме вкусно сокче и човекът ми подари две тениски - едната беше с лого и картинка на рокерски клуб. Къщата беше скромна и мъничка, но колата му беше нова и луксозна. Откара дъщерите си на училище, а мен - до ботаническите градини, след което се разделихме с благодарност. Зарадвах се на тениските, понеже имах две страшно скъсани и сега най-после можех да ги заменя с тези и да оставя разпарчосаните. 

Градините бяха последната ми надежда да намеря поне малко спокойствие. След кошмарните три дни и нощи в камиона през Суматра, исках само зеленина и тишина. Уви, мечтата ми се разби с гръм и трясък. На входа платих билет отколо 2 лв, оставих си раницата при служителките и поех на обиколка. Навсякъде беше гъмжило от хора, цели класове с ученици пъплеха по алеите и появата ми водеше до сочене, махане, крясъци, селфита и въобще всякакви форми на изтезание за асоциалната ми природа. Молби за интервюта от ученици за тяхното домашно, групички младежи, идващи да се снимат с мен, пухкави лелки, напиращи обезателно да бъдат фотографирани с белия човек.... Идеше ми да се завра вдън земя, да потъна, да изгния в корените на вековните дървета наоколо, които почти не можех да забележа заради постоянния тормоз. Исках само да ме няма, да имам свръхсилата невидимост. В един момент вече наистина не издържах и започнах грубо да се дърпам и да ускорявам ход, веднага щом някой ми се ухилеше с доволна физиономия, готов да поиска снимка с мен.  

Най-страшно стана, когато влязох в природонаучния музей. Беше пълен до пръсване с големи класове ученици, които даскалите отчаяно се опитваха да усмиряват чрез високоговорители. Беше тотална психиатрия, не можеше да се разглежда нищо, крясъците и глъчката бяха невъобразими. Въобще не можех да вникна в нито един надпис или експонат в музея заради многолюдието. Чаветата се блъскаха, гонеха и крещяха като олигофрени. Учителите въобще не можеха да ги озаптят и създаваха още по-голям кошмар с мегафоните си. Разгледах всичко съвсем набързо и отсвирих грубиански поредните партиди пикли с телефончета, които ми се навираха за още и още снимки. Полудявах. Мразех всеки миг в Индонезия. Съжалих от сърце, че изобщо стъпих в нея. Толкова огромно количество празноглав и еднотипен народ видях за последно в Китай. Мъкааа, мъка! Как изобщо са живи тия хора, как не са бръкнали още в контакта! Как може единственото нещо, което да те интересува на такова интересно място, да бъде снимката с бял непознат...

 Успях да намеря малко душевен мир в някои скрити и по-далечни алеи. Самите градини бяха приказни, имаше множество разнообразни растения, огромни вековни дървета, кактусова градина, орхидеи.... Тръгнах си десет минути преди края на работното време. Купих си горенган (пържени топки с различен произход - банан, тофу, зеленчуци...) да напълня празния си стомах и след доза ходене се заех със стопа. Останах с усещането, че Богор е огромен град, който направо се е слял с Джакарта, макар да е на цели 60 км от нея. Просто всичко по пътищата е населено, празно няма. Интересна странност, която забелязах в Богор, беше следната гледка: момче свири на китара на вратата на минибус такси, докато бусът е в движение и вратата е цялата отворена. 

От пътя ме взе кола с едни от възможно най-ужасните хора на планетата - фанатични християни. Сякаш съдбата ми се подиграваше, понеже по-рано си мислех, че няма вече накъде по-зле след ботаническите градини и тормоза там. Бял лъскав джип с три жени и мъж, който шофираше - сложиха ме да седна по средата на задната седалка. Жените бяха зловещи в маниерите и говора си, тази до шофьора се представяше за пастор и се казваше Даяна. Другите две не спираха да ми говорят превъзбудено за религията си, а тази, седяща от лявата ми страна, не спираше да ме бута по рамото, за да привлече вниманието ми. Даяна започна да ме кани да нощувам в дома й в Джакарта, предлагаше да готви за мен пиле, а като разбра, че животни не ям, смени на салата. Изтръпнах само от мисълта да гостувам на такива хора. Благодарение на тях вече презирах християнството дори повече от останалите религии, а преди да почна да пътувам, ми бяха всичките на едно ниво по отвращение. Не минаха и две минути и се почнаха промивките на мозъци. Тя била мюсюлманка, но открила християнството и повярвала, та се спасила. Трябвало и аз да повярвам, иначе тежко ми и горко, защото Исус щял да идва скоро да раздава правосъдие и който не вярвал в него, щял да отиде в Ада. Слушах и не вярвах на очите си, докато другите две луди от двете ми страни се хилеха самодоволно и кимаха в потвърждение. Сякаш бях главен герой във филм на ужасите. Предпочитам всеки пъкъл, отколкото и минута в компанията на религиозни хора. Тръпнех в очакване да стигнем разклона за Джакарта и да ме оставят там. На слизане едната дори намекна да й дам камъчето във форма на костенурка, което виси на врата ми и което ми е спомен от венецуелската Гран савана. Тотално се втрещих от отвращение. Добре, че стопът беше кратък. Гледайки ги как отпътуват, си пожелах никога повече да нямам нещастието да срещна такива болни мозъци през живота си. 

Тъкмо си поех въздух и се опитах да потисна желанието си да убивам, когато една луксозна Хонда ме подмина и спря. Вътре пътуваха двама - човек на име Джейми, 56 годишен, и шофьорът му. Джейми заяви, че още тази нощ ще пътува към Джогджа, която е по път към неговия град Банюанги. Много се зарадвах на късмета си, още повече, че веднага щом ме взе, лисна страхотен порой. Богор е известен като доста дъждовно място - над 170 дни дъжд в годината. Първо обаче Джейми имаше други задачи. Обясни ми, че има бизнес в Богор, който е и родния му град. Беше отседнал на хотел обаче, вместо при семейството си. Всеки път отсядал на хотел и бизнесът му се състоял в даване на заеми на хора, желаещи да започнат бизнес, след което прибиране на 50% от печалбата им. Освен това се занимавал и със стокова борса. Отбихме се в заведение на паркинг, в което явно беше инвестирал. Персоналът ми приготви чаша мляко и две филийки тип принцеси, беше вкусно. После отидохме в хотела, където Джейми беше отседнал, с идеята да събира багажа си и да тръгваме на път. Цялото шосе обаче беше абсолютно задръстено с коли до такава степен, че едва помръдваха. Вече уж се бяхме отдалечили малко от Богор, но явно и тук трафикът беше безмилостен. Стана тъмно и не спираше да вали. Джейми реши да тръгнем сутринта и ме покани да отседна и аз в хотела. Добре, че имаше идеално място за палатката ми под навеса пред неговата стая и категорично отказах да спя вътре. 

Отидохме да ядем в луксозен ресторант, нищо общо с варунгчетата край пътя, в които ядях досега с различните шофьори из Суматра. Джейми явно имаше пари и обичаше много да парадира с тях. Докато се хранехме, ми разказа накратко историята на живота си, при което развих силно отвращение към този човек и дори се замислих дали да пътувам с него утре, или не. Като млад се преместил на Бали да живее сам. Първо продавал разни неща на плажа, а после се сприятелил с различни туристи, които го научили как да купонясва и да прави пари. Отначало се изявявал като тур гид, после станал проститутка и печелел пари от жени туристки, а успял и да научи английски по време на общуването си с туристи. Напивал се и пушел трева непрекъснато, лежал в затвора два месеца за марихуана, имал син от някаква американка и дори не го бил виждал никога, а като станал на 40, родителите му го оженили почти насила. Изобщо не обичал жена си и не искал дете, но по грешка произвели дъщеря и сега твърди, че само нея обича и за всичко й угажда. В момента била 14 годишна, имала куп смартфони и постоянно й давал пари, даже тази кола била избрана от нея, понеже не харесвала предишните му две. Купувал всичко, което тя поискала. А жена му казвала, че единственото важно е парите да са на масата без значение дали той се е прибрал или не.

Любопитно бе, че твърдеше, че се е променил. Но никак не ми се стори да е станал по човек. Сподели, че за него най-важното нещо са комфорта и обслужването. Най-много държал на удобствата, парите за него били всичко, защото чрез тях можел да си купи лукс и обслужване. Много държеше да яде само по ресторанти, не слизаше от колата и метър да походи пеш. Най-смешно ми стана, когато заяви, че е будист и обича да медитира. 

Храната в ресторанта беше много вкусна, бързо ме упътиха към вегетарианските неща за ядене и се натъпках с темпе (прави се от ферментирали соеви зърна), гъби и други вкуснотии. А като си легнах в палатката, дълго размишлявах върху този откачен и супер скапващ психически ден, в който срещах само хора, които бяха моя пълна противоположност и някои от които много трудно изтърпях.

По магистралата към Джакарта на разсъмване

"ктопра" - разновидност на гадо-гадо, едно от малкото веге ястияИз ботаническите градини на Богор...В музея

Кактусовата градина

През Богор пешГоренганВечеря в ресторант с ДжеймиМоята чинияВ двора на хотела, пред вратата на стаята на Джейми

12.02.2019

На сутринта Джейми удържа на думата си и беше готов за тръгване около 6:00. Изпуши няколко цигари, поговори си с шофьора си, който щеше да остане тук и когото очевидно ползваше само за престиж, тъй като самият той можеше да кара кола. Очакваше ни дълъг път, мен не толкова, понеже отивах в Джогджа, а той щеше да пътува чак за Банюанги, където живее с дъщеря си и жена си. Вместо да минем по пътя към Бандунг, както очаквах, се върнахме чак до Джакарта, за да хванем магистралата към Чикампек. Нямаше оттърване от тая Джакарта. Накрая все пак частично минах през нея, колкото и да не исках. Имаше огромно задръстване между Джакарта и Чикампек, в което киснахме сума време. За закуска спряхме на бензиностанция и ядох друга версия на веге ястие с темпе - pecel madiun (да се внимава отново за евентуално наличие на паста от скариди). Минахме около 200 км по магистралата и после се озовахме на по-малък път. За обяд пак ядохме в заведение и имах възможността да опитам sayur asem - супа със зеленчуци (пак предупреждение за пастата от скариди, която се ползва като подправка). 

Джейми бързо установи, че обичам мляко с какао и започна навсякъде това да ми купува за пиене. За всички храни по ресторантите настояваше да плаща, понеже имал много пари и обичал да ги харчи. Аз обаче не приемах това и трябваше да платя поне за нещо. На крайпътна сергия спряхме да ядем дуриан и аз го купих като при това беше страшно скъп, нищо общо с цените на Суматра. Джейми обясни, че това е защото слизаме от скъпа нова кола. Цената се определяла според колата на човека. Ако ходиш пеш по пътя, както аз, цената е най-ниска, а ако слезеш от скъпа кола, цената се качва драстично. Ако пък си чужденец, цената още повече се вдига. Всичко в Индонезия е с двоен стандарт за туристи и за местни. Сякаш дори и троен - за богати местни. В нашия случай колата ни постави в позиция да платя за едно плодче 4 долара. Това е безумна цена за Индонезия, пет пъти по-скъпо от обикновено. 

След цял ден пътуване се стъмни и най-после стигнахме Джогджа. Джейми не искаше да ме остави на улицата в дъжда посред нощ и настоя да нощувам отново в хотела, в който той щеше да остане, понеже бил твърде уморен да продължи още днес към неговия град. Стигайки центъра, спря пред първия лъскав хотел, който съзря. Нощувката беше 40 долара, но се плащаше за стая, а не за човек и отново имаше как да си спя в палатката, така че се настаних и аз. Имаше дори вътрешен басейн в хотела. Преди да се оттегля, Джейми ми даде за малко лаптопа си и успях да пиша вкъщи след много дни без интернет. През тази нощ отново не спах добре, събуждах се постоянно и май като цяло нямаше нито една нощ от пребиваването ми в Индонезия преди 18-тата в подножието на Бромо, през която да спах нормално.

Pecel madiunSayur asem - супа от зеленчуци

Така се пътува в многолюдните страни

Пак на ресторантБасейн в хотела

13.02.2019

Закуската в ресторанта на хотела беше включена в цената и хапнах много вкусни неща. Беше тип бюфет и беше пълно с вегетариански ястия. По ресторантите из Ява забелязах, че когато е бюфет, гледат какво слагаш в чинията и пресмятат кое колко струва, а на Суматра из варунгите, на които Боби спираше да ядем, беше друга схемата - носеха много на брой чинии на масата, след което недокоснатите не влизаха в сметката, плащаха се само тези, от които е ядено. Това ми се стори абсурдно, но явно за хората там е нормално. Странно как чиния с непоръчана храна си седи на масата недокосната, хората се наяждат с каквото си харесат от другите чинии, а после пълната чиния се отсервира и може би се сервира на следващите хора като вече изобщо не е прясна, а и е завидно наплюта с кой знае какви бактерии от устите на предните.

Взех си сбогом с Джейми като му благодарих за всичко. За мен начинът му на живот беше тотално непонятен и съвсем извън представите ми за нещо истинско и положително. В негово лице видях какви щети причиняват парите и туризма на един обикновен индонезиец. Въобще не ми се струваше щастлив. Отправих се на разходка по улиците на Джогджа. Някогашната столица на султанат и столица на Индонезия в продължение на две години, по време на революцията през 50-те, понастоящем градът е първият и последен хубав град, който видях в тази страна. Счита се за културен център, изкуствата са на почит тук и атмосферата е в пъти по-приятелска, хармонична и свежа от което и да е друго населено място в страната. Султанският дворец Кратон и летният дворец Таман Сари са едни от най-интересните места за посещение в града. Уличките са приятни за разходка, има доста улични артисти и туристите също са неделима част от обстановката. 

Още в началото на разходката ми един "агент" се опита да ме вербува да вляза в магазинче да гледам батик рисунки и съответно да купя ако реша. Тази схема ми е до болка позната, съществува в толкова много страни, че нямаше как да клъвна. Главната улица се нарича Малиоборо и е отрупана със сергии за сувенири. Там се намира и инфоцентъра за туристи, където не само ми дадоха карта на града, но имаха и компютър, който ми позволиха да ползвам. Останах час и половина като успях да резервирам две нощувки в хостел за 3 долара спането. Целта ми беше двойна - да се наспя най-после след 12 почти безсънни нощи и да наваксам с писането, изоставах доста. А през останалото време имах мисия - да посетя уникалните храмове Борободур и Прамбанан, намиращи се извън града. Освен всичко това мечтаех и да си изпера дрехите. Хостелът се намираше на 3 км от центъра и по пътя се отбих да разгледам форт Vredeburg, билетът за който беше 10 000 рупии. Докато разглеждах, местни посетители многократно ме питаха дали съм войник заради камуфлажните панталони и раница, а някои дори се стрескаха като ме видеха. Явно правеха връзка между мен и експонатите на войници из форта. Странна работа, но явно комуналният стаден начин на живот до такава степен ги е промил, че и от сянката им ги е страх.

Посетих и султанския дворец Кратон, билетът беше 15 000 и много ми хареса местенцето. Само част от него е достъпна за посетители, построен е през 18 век. Абсолютно си заслужава човек да му отдели време и да се наслади на красивите зали, павилиони, пък може и да уцели някое изпълнение на гамелан (ансамбъл от музикални инструменти). Съвсем близо до двореца имаше малки бутици, където правеха ръчно изработени плоски кожени кукли за театъра на сенките. Влязох да погледна, но когато разбрах, че куклите се изработват от естествена биволска кожа, избягах като от чума със сълзи в очите и нож в сърцето. Следващата ми спирка беше водния дворец Таман Сари и подземната джамия, за тях билетът беше 15 000. Видях султанската баня с приятни басейни, красиви порти, тунел, водещ към интересна джамия. Мястото ми хареса, но както навсякъде другаде, отново ми налетяха хора за селфита, ученици за интервюта и така нататък дразнители, които вече бяха отвъд поносими за мен. Мечтаех само да се затворя между четири стени. 

След тази доста обстойна обиколка на центъра на Джогджа, се отправих към хостела с гръмко име Yes, yes, yes all good. Оказа се неочаквано приятно местенце, стените бяха целите ошарени в графити, а имаше и басейн. Персоналът беше приятен, имаше доста отседнали бекпекъри. Общежитията бяха с матраци на пода и вентилатор над всяко легло. Имаше и място за хамаци, душовете и тоалетните бяха чисти. Излязох да потърся супермаркет с ниски цени. Трафикът в Джогджа за съжаление е ужасяващ както навсякъде в страната и това доста ме натоварваше при дългите ходения от центъра до хостела и обратно. За вечеря извървях 6 км до друг дворец, който беше затворен вече, и обратно. Старият град на Джогджа е много готин, но модерната част е като всеки друг индонезийски град - шок и ужас. 

Обратно в хостела прекарах вечерта в писане и четене, кратка раздумка с персонала, а час преди полунощ легнах да спя. Нямаше почти никого в стаята, не разговарях с малкото ми съквартиранти, но за съжаление някой от тях хъркаше и всички надежди, които възлагах на тази така мечтана тиха нощ със стабилен дълбок сън, се изпариха скоропостижно щом чух познатия адов звук. Потънах дълбоко в друга категория мечти - прерязване на гърлото на хъркащия, за да замлъкне завинаги. Така и никога, никъде не успях да заспя при наличието на хъркач в стаята, действа ми просто смазващо.

Закуска с Джейми в ресторанта на хотелаПо улиците на Джогджа

Веселяци в градаИз форт Vredeburg

Гамелан в султанския дворец Кратон

Из дворецаПазачите в традиционни дрехиСултанът има елфически уши - интересно!Дървени кукли

Кукли за театър

Из водния дворец Таман СариБанята на султана

Красива портаВ подземната джамия, до която се стига през тунелШпионаж

Стаята в хостелаНадписи в тоалетната :)

Убийствена улична реклама - сякаш промотират филм на ужасите

Конче, изрисувано като зебра за по-оригинално :(

Улични изпълнители

Нощен пазарРаботилница за кукли

 

14-15.02.2019

След тегавата нощ поех на нова мисия в ранни зори - завладяването на Боробудур. Уникално местенце е това, ако пренебрегнем факта, че е тотално завладян от тълпи туристи и алчни местни. Самият храм обаче си го бива, много ме впечатли. Будистки е и е построен през 9-ти век, огромен е като площ и е украсен с множество статуи и скални барелефи. Всичко в него смайва и представлява интерес. Вписан е в ЮНЕСКО и не трябва да се пропуска. Алчните индонезийци обаче са решили да правят пари от всичко, включително религиозен обект, и благодарение на двойния стандарт, който битува навсякъде в страната и според който цените за чужденци са винаги мнооого по-високи за всичко, понеже трябва да се чувстваш наказан, задето изобщо си се решил да посетиш страната, тук са лепнали една таксичка от 42 лева на бял калпак. Ако кихнеш кинтите - влизаш, ако не щеш - прав ти път. Явно обаче такива като мен не им влизаха в сметките, маймуните рядко ходят на културен туризъм. Отначало реших да се направя на добро дете, отидох в залата, където се продаваха билети за местни (тези за чужденци се продават в отделна зала, явно за да не разбере грингото колко е метнат) и поисках да си купя билетче на местна тарифа. Лелката зад гишето очаквано ме отряза и съобщи, че трябва в другата зала да отида, съответно да си платя билет за бели олигофрени с дълбоки джобове. Обясних й, че мога да платя само нормалната местна цена, а не безумната туристическа - разбиране не последва, само отпращане. Ами добре, щом не искат моите малко пари, тогава няма да получат никакви пари от мен. Можеха да ми вземат 2 долара, колкото плащат местните посетители, а не 42, колкото плащат белите нещастници. Стана ясно - ще се влиза без пари, с лека доза катерене и скачане. :)

За да се добера до Боробудур обаче, първо трябваше да се измъкна от Джогджа, тъй като храмът се намира доста далеч от самия град. За първи и последен път в Индонезия реших да ползвам градски транспорт и да не вървя пеш целия град. Останах с леко неприятното усещане, че и в транспорта ме метнаха мъничко с цената, явно двойният стандарт беше навсякъде. По пътя към Боробудур видях малък храм край шосето, който реших да посетя по-късно, надявайки се на връщане какъвто и стоп да хвана, човекът да мине по същия път. 

След провала с благородния ми опит да бъда добро дете и да си купя билетче реших, че е време за маймунски номера. Боробудур обаче нямаше да се даде толкова лесно да бъде завладян. Беше опасан отвсякъде с високи огради и канал, та ми отне доста време и ходене да открия пробойната - висока, ръждясала метална порта, заключена с катинари. С риск да се нанижа на острите й зъбци, реших да я прескоча. Събух сандалите, прекосих канала с вода до малко над глезен, промуших фотоапарата под портата и се заех с катерене. Добре, че нямах раница, иначе това упражнение нямаше как да се случи, дори чантата с апарата едва мина. А катерене с раницата и обикаляне на комплекса с нея щеше да привлече голямо внимвание, май не разрешават да се влиза с багаж, ако не греша. 

Ето кратко упътване как се влиза в Боробудур по маймунския метод: заставайки с лице в посоката към официалния вход, тръгвате вляво покрай оградите и вървите ли вървите, докато оградата прави завой надясно. Продължавате по малка пътека през оризища, за да следвате оградата и канала покрай нея, вървите все покрай оградата и не я изпускате. Пътеката на места е доста обрасла, но продължавате. Ще стигнете до циментова стена вляво и оградата с канала ще продължават да са ви отдясно. Съвсем близо сте до металната порта, намира се вдясно от пътечката, на самата ограда. Прескачате и сте вътре. Лошото е, че аз като прескачах, имаше дсоста персонал от другата страна на оградата, който се грижеше за зелените площи, но за късмет никой не ме видя. Оказа се също, че влизам в храма откъм мястото, откъдето всички излизат, което предполагам някои пазачи забелязаха, но понеже си бях вътре в комплекса, никой не ми обърна внимание. 

Прекарах следващите часове в разглеждане и снимане. Храмът прикова вниманието ми за дълго, вглеждах се във всеки релеф, статуя, ступа... Посетих и музея, на входа на който никой не ми поиска билет. Качих се и на хълм с хубава гледка към храма. Единственото нещо, което видях и което не само не ми хареса, но и страшно ме разстрои, беше "слонската къща", където няколко слона живееха като в зоологическа градина. Полудях от гняв и мъка щом ги видях.

Изляох през главния вход и докато се отдалечавах, си мислех за една мъдрост - "Който се отказва от малкото, губи и голямото".  Можеха да ми вземат двата долара за билетче, но не пожелаха, така че нищо не спечелиха от мен. Обратно на пътя влязох в интернет кафе, което видях съвсем случайно, а след това се заех да стопирам обратно към Джогджа като много държах да се отбия на близкия по-малък храм. Качи ме момче с моторче, тъкмо излязло от близък магазин. Хвърли ме до храма за нищо време. Първо се отбих до интересен манастир наблизо, а после си платих билетчето с прилична цена от 0,40 лв и влязох да разгледам храм Мендут. Също като Боробудур - строен през 9-ти век будистки храм, много по-малък, но в никакъв случай по-безинтересен. Има свой собствен чар, релефите по скалите са вълнуващи, а едно огромно баняново дърво краси поляната до храма и му придава още по-чудновата атмосфера. 

С доволно преизпълнен план, се отправих обратно към Джогджа. Стопът не беше бърз, първо ме взе кола с жена шофьор, която отскоро имаше книжка и въобще не знаеше как да шофира. Остави ме в Мундилан като отървахме няколко потенциални катастрофи по пътя. Там трафикът беше толкова интензивен, че походих доста преди една двойка да ме качи за малко по-нататък. Мястото, където ме оставиха, беше още по-ужасно от предните и стопирах в адското задръстване, до един светофар. Всичко край пътя между Боробудур и Джогджа беше в къщи, град до град. За късмет ме качиха мъж и жена за Джогджа и ме стовариха точно пред хостела, по тяхно настояване. Разбира се, не пропуснаха да се снимат с мен и снимката веднага беше разпратена по онова извращение, наречено социални мрежи. 

Вечерта в хостела седнах да хапна горенган с чесън и люти чушки. За кратко се заговорих с други чужденци, които също вечеряха и всички бяха много любопитни като споделих, че успях да проникна в Боробудур без да плащам. Обясних им точно как, за да могат и те да се възползват ако искат. После писах до късно, а след като си легнах, не успях да спя никак добре, понеже някой отново хъркаше. Е, този път поне си отмъстих с неустоимата миризма, която се носеше откъм моето легло - чесън, чесън и пак чесън. Никаква милост към хъркачите! 

На другата сутрин станах рано и се заех с писане, за да наваксам, все пак това беше главната причина да остана в хостел. Към 10:30 ми свърши тетрадката и излязох да си купя нова, както и да посетя един дворец, който беше затворен предния път като бях тук. Разгледах музейчето му и тъкмо като излязох, заваля. Дъждът се обърна в истински порой. Влязох в магазин, от който си купих сирсак. Изядох го криейки се в едно празно пространство между магазина и оградата, за да мога да хапна без поредната доза дразнители да цъфне за снимки. Каквото и да исках да правя в Индонезия, дори елементарни неща кото да седна на пейка в парка или да стопирам на едно място без да вървя, трябваше да го правя тайно от хорските погледи, защото види ли ме някой, веднага имам лепка помагач. В този хостел за първи път усетих кефа от това да се затвориш на спокойствие и никой да не ти намила глупости на главата. 

Прекарах част от деня в музея Sonobudoyo. Освен, че беше безплатен, беше и супер интересен, пълен с впечатляващи експонати от Ява и Бали. На връщане към хостела пък ме очакваше приятна и неочаквана изненада - в края на главната улица Малиоборо няколко местни раздаваха безплатен обяд. Казаха, че го правят всеки петък и за мой късмет имаше вегетарианска храна - ориз със зеленчуци. Хапнах с удоволствие, а докато вървях трите километра до хостела, се изля още един порой. Обратно в стаята продължих с писането и никой не ме обезпокои. Излязох само за няколко минути да си купя горенган за вечеря, този път с тройна порция люти чушки, че лютото все не ми е достатъчно люто. Приключих със записките в 22:00, цялата вечер прекарах на спокойствие и ми беше много приятно. Продължих с четене на книга до към полунощ, след което се отдадох на отчаяни опити да заспя насред дъскорезницата в стаята. Добре поне, че нямаше джамия наблизо. Или не можех да я чуя заради бруталните гърлени звуци на някое от чудовищата в другия край на стаята, така и не обърнах внимание кое.

Пред един от музеите в ДжогджаУлични музикантиГледка към оризищата откъм пътеката край оградата на Боробудур

Боробудур, вече вътре след успешно нелегално проникване

Камъни, разказващи истории...

Гледка от близък хълмЗабрани на входа на храм МендутВътре в храма

Мендут

Отново из ДжогджаПотоп

В музея Sonobudoyo

Традиционният за Индонезия нож, наречен керис/крисБезплатен обядПак поройУлицата на хостела

В хостела

 

16.02.2019

Очертаваше се поредният откачен ден по индонезийски. Мисията ми за днес - да щурмувам и завладея Прамбанан. Изнесох се от хостела и няколко часа по-късно се добрах до древния храм като тук дори не си губих времето да се правя на добро дете, предлагайки на алчните касиери да платя билет на местната тарифа, вместо на тази за бледоликите. Също както за Боробудур, тук билетът е 42 лв. Освен че възнамерявах да вляза без билет, реших и допълнително да се изгавря с глупавите индонезийци като им пробутам раницата си да ми я пазят, за да мога по-лесно да прескачам оградите. Отидох до гардеробите за багаж, питаха ме дали имам билет и като им казах, че после ще си взема, защото сега отивам да обядвам, изобщо не се усъмниха и взеха раницата. С 20 кила по-малко вече можех да прелетя над високите огради. Е, не точно, понеже покрай тях имаше улица, а на улицата - трафик, сергии, хора и всички ме виждаха, така че пообикалях доста в търсене на сгодно място за проникване. На няколко места хитри хорица бяха наковали дървени опори на оградата, за да можеш по-лесно да се изкатериш и да влезеш в храмовия комплекс. Стигнах чак до задния край на целия комплекс, където се намираше храм Севу, но и там имаше охрана, та ме отпратиха. Продължих обиколката от другата страна покрай оградите и на едно място вече се реших да се покатеря по накованите за целта дъски, въпреки че всеки от улицата ме виждаше. Прескочих, очаквайки някой да вземе да ми крещи или да повикат куките, но нищо такова не се случи, никой не реагира. Явно самите индонезийци, които не бяха въвлечени в печалбарство от туристите, жалеха белите хора, които трябва да плащат баснословни суми за посещението на храм. Едва ли Шива, Вишну и Брахма - на които е посветен храма, биха били доволни от случващия се в наши дни легален рекет за цоцане на чужди пари.

Прамбанан е построен около 10 век, индуски храм е и е много зашеметяващ. Напълно заслужено е вписан в ЮНЕСКО, както и Боробудур. И тук скалните релефи разказват истории и провокират емоции. Винаги, когато съм на историческо място, а и не само, затварям очи и си представям детайлно как е било и какво се е случвало тук преди векове. Тълпите туристи изчезват и вземат със себе си цялата глъчка и суета, а мястото придобива магическо излъчване и не след дълго около мен щъкат създателите на това място и ползвателите му през вековете. Изключително силното ми влечение към миналото и тоталното ми пренебрежение и апатия към настоящето и бъдещето, ми позволяват ежедневно да пътувам във времето без никой да разбере. Почти не е имало място, на което да е стъпил кракът ми и да не е било възпроизведено в съзнанието ми през всевъзможни отминали, много по-щастливи и смислени епохи - преди тоталната деградация на хората да доведе до появата на технологиите и индустриализацията, белязали според мен абсолютния край на хармонията с природата и шансовете за някакво дори елементарно духовно развитие.

Прамбанан ме погълна, часове наред скитах из руините. Първо обиколих храм Севу, откъм който именно прескочих оградата и ми се падна първи за посещение. Продължих с други по-малки храмове, а Прамбанан остана за накрая. Влязох откъм входа с тълпите, но охраната там не проверяваше за билети, това се случваше само на главната порта. Започна тормозът за снимки от страна на местните туристи, а аз обърнах опаката си страна и започнах да ги отбягвам и да се държа лошо и грубо, защото вече ми беше писнало до такава степен от това безумие, че ако още някой поискаше да се снима с мен, вероятно щях да му счупя телефона от гняв. Успях да посетя и музея, за който така и не разбрах дали беше включен в билета или се купуваше друг билет за него. Момата на входа бе така погълната от "умния" си телефон, че дори не ме забеляза как влизам. 

След Прамбанан хванах стоп с човек, говорещ английски и пътуващ към магистралата след Solo. Почерпи ме напитки и ми купи пържено тофу от уличен продавач. Като стана време да слизам,    настана истинска драма. Човекът отказваше да ме остави на магистралата и всячески настояваше да ме вкара в града като не спираше да повтаря думата "бис" (автобус) и стигнах до там, че се наложи да отворя вратата в движение, за да го накарам да спре, преди да ме е изкарал от магистралата. Успях да се застопоря на разклона и веднага ме качи кола с жена шофьор, майка й и сина й за Сурабая. Радвах се на индонезийската магистрала, напомняше ми на нашенската Марица - празна откъм трафик, а причината за това била, че я отворили едва преди месец. Жената фучеше със 140 км/ч, за такова бързо придвижване не можех и да мечтая досега. Трите часа до Сурабая се стопиха като миг. Интересното на магистралата беше, че наоколо нямаше къщи, но пък всичко беше в оризища и се виждаха работещи в тях хора. Жалко, че и тук не ставаше за палатка. 

Слязох на разклона за Сурабая, където жената зави. Останах на магистралата, а вече беше почти тъмно и малко по-назад, докато бях в колата, се беше излял страхотен порой. Качи ме семейство с лека кола и ме хвърлиха до разклона за Проболинго. Мъжът ме посъветва да отида да спя до полицията. Минах през тоалетната в един Alfa market (в почти всички супермаркети в Индонезия имаше безплатни тоалетни, особено от тази верига, а и другата много често срещана - Indomaret) и седнах да вечерям на масичките пред магазина. Когато започна да гърми застрашително, се насочих към полицията. Мястото на участъка нямаше как да е по-лошо - на главната улица, с денонощен свиреп трафик от мотори, коли и камиони, а за капак - джамията на метри и дерящия се мюезин, облъчващ ме близо два часа. Шумът обаче далеч не беше единственият проблем. Полицайчетата бяха като избрани с конкурс за олигофрени. Разрешиха ми да опъна палатката на тревата до участъка, но заваля и ме преместиха под един навес. Това добре, но кой знае защо им скимна, че съм терорист и започнаха да идват шеф след шеф, да ми снимат паспорта и да ме разпитват. Накрая викнаха и главния да ми претърси багажа, тъкмо когато уж вече ме бяха оставили на мира. За десерт заваляха селфита, а едно момче журналист от вестник Java pos, беше вербувано да превежда всичко, каквото кажех, понеже куките не говореха и дума английски. Докато течаха всичките проверки, снимки и разпити, отлетяха поне два часа. Не можех да си обясня как толкова убедено мислеха, че имам бомба в раницата, а в същото време ме черпеха напитки и идваха да се снимат с мен. Индонезия просто разби тотално рекордите по идиотизъм във всичките ми пътувания досега. 

След целия цирк уж ме оставиха да спя, но това беше технически невъзможно. Предстоеше ми тотално безсънна нощ сред брутален микс от шумове - хилядите бипкания на моторите, свирката на регулировчика, гръмотевиците, отекващи в безкрайното сърдито небе, пискливия глас на мюезина, а за капак - малоумните униформени, които цяла нощ не спряха да обикалят около палатката и да ме обсъждат на висок глас. Постоянно идваха нови куки и историята на "оранг буле" (бял човек) беше разказвана отново и отново, с влизащи в усилена употреба маймунски, нечленоразделни звуци. Индонезия никога не спеше. Куките нямаха никакво уважение към съня ми. Задухът и жегата в палатката бяха непоносими и цяла нощ се къпех в собствената си пот.  Веднъж погледнах колко е часа, беше 2 през нощта. Куките все така врякаха на метър от палатката, обсъждайки ме по маймунски, а главата ми щеше да се пръсне от всичките тия шумове, миксиращи се по ужасяващ начин във времето и простанството. Слепоочията ми пулсираха, врях и кипях от гняв и безсилие. Исках само да стана, да изляза и да изколя всички, исках шумът да спре! Полудявах всеки миг, накрая се разплаках и изпаднах в пълно отчаяние. Мразех всеки ден в Индонезия, особено нощите. Хората ги възприемах като страшна, дебилна напаст, от която никъде не мога да се скрия и да избягам. Опитвах се да оглушея и ослепея за глупостта им, да ги игнорирам, но те бяха навсякъде, вдигаха толкова много шум и бяха толкова прости и натрапчиви, че започнах да изпитвам адски силното желание да ги накарам да млъкнат по един или друг начин. Всяко едно от тези милиони гласчета искаше да бъде чуто по някакъв начин и постоянно произвеждаше всевъзможен зловреден шум. Огромните безмозъчни популации, изсмукващи всяка капка живот от Земята, са най-големият бич за планетата. Индонезия за мен се превърна в Ад, още повече намразих и се озлобих към хората, макар да мислех, че няма повече накъде. Развих чудовищна непоносимост към шума, който хората създават, към еднаквостта и глупостта им. Тази непоносимост само се усилва с всеки изминал ден, до ден днешен.

Работник ми позира малко преди да прескоча оградата на ПрамбананХрам Севу

Величественият Прамбанан

Стрелбата с лък привлече погледа ми моменталноКошмарна нощувка до полицията

17.02.2019

В 4:00 сутринта викът на мюезина сложи край на кошмарната нощ. Това безспорно беше най-тежката нощувка в полиция през целия ми живот. Събрах всичко, олюлявайки се като пиян морков. Куките ми предложиха да се изкъпя в тоалетната и се възползвах, понеже лепнех страшно от количествата пот, загубени през нощта. Палатката действаше като сауна по тия географски ширини, но ако я намах, не ми се мисли как щеше да става спането. 

Поех на стоп към следващата ми цел - вулкана Бромо. Таях някаква слаба надежда, че може би там ще има природа и ще мога да си почина от ужаса на цивилизацията. С раздрънкано камионче и лека кола със семейство се добрах до Проболинго. Возенето при семейството беше свързано с много неприятни за мен емоции. Няколко врещящи и повръщащи деца се возеха до мен, а едно от тях беше и сополиво. Успя да ме докосне леко по ръката и ми мацна гнусен сопол, при което изтръпнах и получих такъв силен позив за повръщане, че едва се удържах. Малко хора знаят, че страшно се гнуся от всичко, свързано с хората - никога не пия/ ям от съд, от който са пили и яли други (веднъж в Африка щях да умра от жажда заради отказ да пия от шише, от което друг е пил), не позволявам на никого да ме пипа и въобще да проявява каквато и да е близост, така че този сопол буквално ме срина. Когато слязох от колата, изхабих всичката си вода за пиене, за да измия свръх старателно мястото, където беше сопола. През остатъка от деня не спрях да получавам гадене при всяка мисъл за станалото.

От Проболинго походих доста в посока Бромо. Купих си горенган от крайпътна баба, срещнах случайно един възрастен чех, който се опитваше да стигне до Бромо без да плаща на търгашите за транспорт с безумно надути цени. Сподели, че било невъзможно да се наеме мотор в Проболинго, защото имало договорка да не дават на чужденците с цел такситата да пълнят яко гуши. Малко по-късно и аз установих лично що за уроди живеят в този град. След доста ходене една кола най-сетне спря и когато тъкмо влязох в нея, един с мототакси спря до шофьора на колата, каза му нещо заплашително и шофьорът ми каза да сляза като си тръгна подплашен. Изумих се на дивотията на тези алчни хорица. След още час ходене и безчет подканяния от мототаксита да се кача, ме взе кола със семейство на почивка. Бащата беше работил в България - София, Видин и все край Дунава, а майката дундуркаше най-малкото от петте им деца. Другите четири също бяха в колата и едно от тях непрекъснато врещеше и повръщаше многократно. 

От мястото, където ме оставиха, походих час и половина само нагоре по път с доста трафик, водещ към вулкана. Не спря тормозът от такситата с подканяния да се кача, което допълнително ми наливаше масло в огъня. Стигнах до официалния вход, където се плаща таксата за посещение на вулкана Бромо. Чужденците и тук се очаква да кихнат 42 лв. Местните - 2. Реших отново да пробвам тактиката с доброто дете - отидох на входа и помолих да си платя местната тарифа, защото нямам възможност да платя тази за бели туристи. Човекът беше учудващо грубиански настроен и дори започна да ме гони и обижда след това ми предложение. Благодарих му за "гостоприемното" отношение, уведомих го, че ще си тръгна от Индонезия с впечатлението, че тук страшно много мразят туристите, за да ги наказват не само с такива огромни суми за билети, но и с мега грубо отношение ако не могат да платят, след което реших, че е време за обичайния ми метод за  посещение на обекти. Върнах се около 100 метра надолу, до разклона на шосето и хванах това, водещо надясно. Съвсем наблизо видях хотел, до който тръгваше пътека надолу, започваща до будката на охранител. Той излезе и ме попита къде отивам, казах му, че ще снимам от ей там гледката и се засилих надолу със скоростта на вятъра. Никой не ме подгони. Гледките към Бромо в далечината бяха умопомрачителни. Разминах се с коняр, който побърза да ми предложи коня си срещу пари, явно без да се усъмни в моята нелегалност тук. Отказах и се изнизах, нямаше никой друг по тази пътека. Продължих право напред през пустинния пейзаж към калдерата на Бромо. Безброй джипки, мотори и коне с туристи разваляха иначе изумителния пейзаж. Започнах сериозно да се тревожа, че и тук покой няма да намеря. Изкачих се горе по стълби, явно направени за улеснение на народа и тотално контрастиращи с цялата красота наоколо. Сърцето ми се късаше като гледах натоварените с мързеливи, разплути западняци и индонезийци кончета, пъплещи нагоре и надолу по баира. 

Гледката към кратера на вулкана беше спираща дъха. Смърдеше на развалени яйца и беше супер внушително и красиво, но за жалост първо погледът ми бе прикован от сметището, в което бяха превърнали туристите склона надолу към гърлото на вулкана. Бяха хвърляли боклуци и много ми докривя! Обикалях доста време калдерата по тънката пътека на ръба, вятърът на моменти духаше всичкия пушек право в мен. Хубавото бе, че никой не дойде в тънката част на ръба, понеже явно местните ги беше страх и всички се трупаха в началото, където имаш парапет. Успях да намеря малко покой. На връщане срещнах възрастния чех от по-рано, както и една французойка. И двамата споделиха, че са влезли без да платят, а тя дори направила скандал заради безумните цени на билета. Явно не само аз се възмущавах от легалното ограбване на чужденците. Французойката се ядоса на себе си, че е платила за храмовете Прамбанан и Боробудур, след като й казах, че и в двата успях да вляза без да плащам. Тя търсела начин, но не открила. 

Тръгнах да вървя по пътя през голямото равно около Бромо и се почна небивал тормоз от мототакситата. Не спираха да идват нови и нови, а на мен така ми беше причерняло, че съвсем подивях и щях да сваля един от мотора и да го спукам от бой. Като видя накъде отиват нещата, той сам слезе и хукна да бяга. Нервите ми не издържаха, исках само да остана насаме със себе си. След доза ходене попаднах на малка рехава горичка вляво от черния път и се шмугнах там с надежда никой да не ме намери и обезпокои. Беше още следобед, но просто имах ужасно силна потребност да се скрия, да изчезна. До тъмно никой не дойде, разпънах палатката и прекарах първата си истински прекрасна и ползотворна нощ - спах като бебе. Най-после, за пръв път в Индонезия успях да се наспя. Щом се стъмни, шумът от моторите изчезна и настана пълна тишина. Беше прохладно и свежо, спах наистина идеално. За първи път чух птички да пеят и дори жуженето на муха - звуци, които нямаха шанс да пробият дори за миг перманентното шумово затъмнение на народа.

 

Вече в ниското след тайната пътека - право към Бромо (вляво) и Баток (вдясно)

Бромо пушиМестни с мотори бръмчат навсякъдеХрам Pura Luhur Poten в подножието на вулкана

нагоре по стълбите

Гърлото на Бромо със сметището на преден план

Разходка по ръба на калдератаПоглед към връх Баток - 2440 м

Обратно в "пясъчното море", както го наричат местнитеПървата ми прекрасна нощ в Индонезия

18.02.2019

Още в 5 сутринта мощно раздиране на тишината от двигатели на мотори и джипове ме изтръгна от съня. Но не можех да се оплаквам, поне нямаше мюезин тази сутрин. Палатката беше покрита с фин вулканичен прах, беше влажно и мъгливо. Само ден по-късно Бромо изригна, така че имах огромен късмет да се размина с толкова малко прах. И не само това, но и забранили посещението на кратера за следващите няколко месеца, така че късметът ми наистина беше гигантски. Само ден забавяне и нямаше въобще да видя Бромо отблизо. 

Разходих се из пясъчното море, след което се заех с изкачване по шосето, водещо към красиви гледки. По пътя минаваха мотори и джипки, които постоянно ме обгазяваха. Вместо да дишам чист въздух в планината, дишах отрови. Прекарах доста часове в опознаване на района, търсене на готини гледки и снимане на интересни цветя. Поседях малко до живописна беседка с гледка, където изсуших палатката на слънце и хапнах. После се качих до още няколко хълма със странни имена: Love hill, King Kong hill и накрая хванах пътека право надолу, водеща до площадка с гледка, свързана с шосе към селото. Бромо потъна в гъста мъгла и толкова с гледките за днес. Заваля слаб дъжд, върнах се в селото и продължих надолу по пътя. Вървях дълго, нормални коли почти не минаваха и не спираха, всичко беше платен превоз. Все пак имах голям късмет - трима германци, наели кола с шофьор, го накараха да спре и ме качиха. Бяха на ваканция за четири седмици, бяха от Рощок и ме откараха до разклона за хотела си в Проболинго. Накупих си огромно количество евтини плодове от един супермаркет, натъпках се до пръсване с папая, жълта диня и драконов плод, та в корема ми настана голям бъркоч. 

Убих се от ходене в стремежа си да се отдалеча от Проболинго. Огромен град с ужасни хора, спираше само платен превоз. Някакъв луд безделник с кола, който очевидно никъде не отиваше, се връщаше сто пъти да ме навива да се кача, а след всичкото това ходене успях да хвана стоп с подплашен шофьор за един километър, който така и не разбрах защо ме качи, след като толкова се страхуваше от мен. След всичките мъки ме взе камионче, пренасящо гранит между Сурабая и Денпасар на Бали. Вътре пътуваха двама - Хони и Робин, пиеха кафе след кафе, за да не им се спи и доста време се тътрихме по 120-те километра до Банюанги. На едно място спряхме за душ, аз също успях да се изкъпя. Постоянно ме черпеха сокчета, плодове и ядки. Отядох си на драконов плод, страшно много го обичам. По техните думи едно кило струва 3000 рупии, което е много евтино - около 0,30 лв. Е, това е цената ако не си бял и ако знаеш откъде да си го купиш изгодно. Макар че и в супермаркетите не беше скъп и доста пъти си взех. 

Пътувахме часове в тъмното, а по едно време пътят минаваше през национален парк Baluran, който се оказа гора и нямаше къщи наоколо. Веднага реших да сляза, за да прекарам още една спокойна нощ сред природата, но Робин и Хони полудяха като заявих, че искам да ме оставят там. Започнаха да ми обясняват, че тази гора е пълна с крадци, а имало и много духове на мътви. За крадците им повярвах, но за духовете - никак даже. Умрелите идонезийци не ме безпокоят, живите са проблема. Казаха, че има полицейски участък до входа на парка и много настояваха там да ме оставят. Наистина беше така, веднага щом гората свърши и стигнахме самия вход към националния парк, от дясната страна на пътя имаше малък участък. Спряха камиона до него и затърсиха полицаите. Вътре работеше телевизор, но нямаше и следа от човек. Лампите светеха, така че реших, че скоро ще се върнат и останах. Полянката беше приятна, нямаше много къщи наоколо и цареше общо взето спокойствие. Неочаквано прекарах чудесна нощ като изключим шума от трафика по пътя. Нямаше джамия наблизо. Куките дойдоха чак в 5 сутринта, когато аз вече събирах лагера. Махнаха ми дружелюбно и въобще не ме закачаха, влязоха вътре и повече не се показаха.

Живот сред пясъчното поле на Бромо

Мъгливо утроВръх Баток отвисоко

Баток и БромоГледка към туристическото селоОбратно надолу към ПроболингоПлодове, които натъпках наведнъж, плюс драконов плодТака се пътува гратис в ИндонезияНа поляната до полицията

19.02.2019

Успях да хвана стоп с камион, пътуващ за Бали. Стовариха ме на фери порта, 7 км преди Банюанги. Целта ми за днес беше да се добера до втория супер интересен вулкан - Иджен. Качи ме минибусче от платените, но безплатно. С него се придвижих до центъра на града и от там поех пеш по пътя нагоре към планината. Доста походих преди да ме вземат майка и дъщеря, които ме откараха малко нагоре. След тях почти веднага ме взеха момче и момиче с добър английски. Отиваха до някакъв ресторант нагоре в планината, момичето работеше като медицинска сестра в града. Почерпиха ме тофу с чили от ресторанта, а те си хапваха храна, която си носеха, без това да е проблем за собствениците на заведението. 

След доза ходене ме качи камионче, а пътят нагоре ставаше все по-хубав - всичко наоколо беше гора и нямаше почти никакви къщи. Явно височините не понасяха на индонезийците и всички търсеха топло място за живеене. Слязох малко след като подминахме входа с билети. И тук се плащаше, за да се качиш в планината. Естествено цената за туристи пак беше в пъти по-висока. Заех се моментално с търсене на алтернативна пътека. Мисията ми обаче се провали с гръм и трясък - всичко беше невъобразимо обрасло, натрисах се на дере след дере, издрах се, оскубах се и не попаднах на нищо, приличащо на пътека. Едва се измъкнах от едно от деретата, накрая се принудих да се откажа и реших да щурмувам главния вход. Подминах отдалеч гишето с билетите, но за съжаление съвсем малко нататък имаше бариера, където проверяваха. Чичката ме попита за билет, казах му, че нямам и че е мое право да се разходя в планината. Бяха двама проверяващи и отговорът ми хич не им хареса. Засилих се да вървя нагоре по пътеката, а те почнаха да ми препречват пътя и да ми дърпат раницата. Тъкмо като взех да подпалвам и да ме избива на агресия, единият предложи да сме отидели до офиса с билетите да питаме там за разрешение да ме пуснат без пари или на местна тарифа. Подлъгах се да отида, а там мазен изрод почна да ми обяснява, че белите трябва да носят много пари в държавата му, иначе изобщо да не идват. Поне пет пъти ми повтори "go home"(отивай си вкъщи). Уведоми ме, че щом нямам пари, нямам право нито да пътувам, нито да ходя в планината. Вбесих се и му съобщих, че индонезийците, работещи като него в туризма, са страшно лоши хора и че не заслужават пукнат турист да ги уважи. Пожелах му една стотинка повече да не види от белите хора и да прекара живота си на оризовите полета, прегърбен и слънчасал, защото е лош човек и не заслужава бял ден да види. Тръгнах моментално към пътеката за Иджен въпреки възраженията и опитите да ме дърпат и бутат отново, като този път вече се сблъскаха със свирепия ми гняв. Хубавото на местните е, че избягват конфликти. Не им е в природата да се карат и бият, така че след като видяха накъде отива работата, ме оставиха на мира. Докато се отдалечавах, само ми викнаха да не нощувам горе, било забранено.

Пътеката продължи 3 км, беше само изкачване, но беше супер лесна и приятна за ходене. Надолу слизаха натоварени със серни късове работници, бутаха колички, пълни с чували и поздравяваха. Нямаше туристи, може би заради лошото време. Срещнах само двама испанци, дошли до входа с кола и шофьор. Валеше страшно проливно, а по пътя видях група маймуни. Скрих се от дъжда под навес на работници, където заедно с испанците чакахме да се оправи времето, но не дочакахме. Един от работниците дойде да го снимаме и испанците му дадоха дребни, а аз - от хляба си. Много е тъжна съдбата на тези хора. Поради вдишването на изпаренията от вулкана, живеят кратко и развиват тежки заболявания. Трудът им е мизерно заплатен, едва по 1000 рупии за 1 кг сяра. Носят страшно тежки товари по пътеката и на ден правят най-много няколко курса. 

Вулканът Иджен е уникално, но и много токсично местенце. Висок е 2386 м и цялата околност е много красива. Така нареченият "син огън" е магнит за туристите, много от тях идват, за да слязат в кратера и да го видят. В дъждовния сезон или когато вали обаче, феноменът не се вижда добре. Синята лава се дължи на огромното количество изгаряща сяра. По време на моето посещение валеше толкова проливен дъжд, че пътеката се превърна в река и дори през ум не можеше да ми мине да слизам в кратера. На всичко отгоре посоката на вятъра беше такава, че духаше всичките отровни газове право към мен. На върха имаше навес, който донякъде ме спаси от дъжда, но когато стигнах там, всичко по мен беше подгизнало. Правех отчаяни опити да суша багажа като разопаковах раницата и извадих почти всичко. Изпрах си панталона, покрит с кални пръски, на дъждовната вода, стичаща се от покрива на навеса. Езерото в дъното на калдерата изобщо никакво не се виждаше, всичко беше в мъгли и отровни изпарения. Явно щях да чакам за гледка. 

След повече от час нямаше никакви изгледи дъждът да спре. Започна да ме втриса и се разкашлях мощно. Явно газовете ме бяха отровили, защото не можех да спра да кашлям и ми стана доста недобре, заболя ме главата. Реших, че не мога да стоя повече горе и се задоволих с няколкото гледки към показващото се зад мъглите езеро. Отидох и до мястото, където работници изкарваха серните късове. Снимах един и му дадох драконов плод вместо пари. Всичките кашляха зверски, аз също. Трябваше моментално да се омитам от това място. На слизане продължи да вали, всичко по мен беше мокро и едва спасих апарата, увит в много найлонови торбички. На входа някмаше никого, явно работното им време беше свършило. Значи можеше да изчакам до вечерта, вместо да се разправям. Кашлях зловещо и не можех да спра, болеше ме гърлото и главата ми щеше да се пръсне. Чувствах се ужасно. На никого не препоръчвам да ходи на Иджен без противогаз!

Тръгнах надолу по пътя с идеята ако никой не ме вземе на стоп, да къмпирам в подгизналата гъста гора край шосето. Ако пък ме вземат - да се кача на ферито за Бали още тази вечер. Качиха ме четирима местни, които седнаха да ядат и пият на същото ресторантче, където бях сутринта с двойката от Банюанги. Пак ядох тофу и вкусно пържено подобие на горенган. Без дежурния сос, който предлагат заедно с тофуто и в който има скариди. След вечеря продължихме към града в тъмното, откараха ме до фери порта и така ми спестиха доста ходене. Към 21:30 се качих на ферибота, платих билет по-малко от левче и се установих на шезлонг на горната палуба. Успях леко да дремна през 45-те минути, през които пътувахме до Бали. Като слязох, побързах да се отдалеча от шумната група истерични пикли, които ме гонеха за снимки и дори снимаха видео без мое съгласие как вървя към ферито по време на качването - луди хора. 

На излизане от порта видях парк с голяма статуя вляво. На метри от него имаше охрана и попитах къде наблизо е възможно да разпъна палатка. Човекът посочи именно парка и каза, че е добро място, понеже полицията е на метри от него. Прекарах спокойна нощ и се успокоявах с надеждите, че на Бали ще е много по-различно, че се спасих най-сетне от пренаселените Ява и Суматра, а тук всичко ще е къде по-благо, тихо и приветливо. "Надежда всяка тука оставете..."

Приветливо кътче в град по пътя

Нагоре към ИдженПо пътеката към вулканаРаботникОще малко и съм тамКъсче сяраНа върха

Езерото се показва за миг зад мъглата

Навесът, който ме спаси от порояРаботник с количка, натоварена с късове

На слизанеВ ресторантаНа ферито за Бали