Един красив край и едно вълшебно начало...

I hear the wind call your name 
It calls me back home again 
It sparks up the fire - a flame that still burns 
Оh it's to you i will always return 
....
("Spirit")


Не зная кога пак ще имам интернет и време да пиша, затова използвам да напиша всичко, което ми е на ума докато още съм в Претория и си чакам визата. Следващите 4 държави са ми уредени откъм визи и няма да ходя по столиците и големите  им градове, ще съм най-вече на природа, особено в Намибия.

Откакто съм в ЮАР много неща се промениха... не, всъщност греша - само аз се промених, нещата са си все същите :) Нещо се случи оная нощ на границата, нещо се пречупи и отпуши ужасното натрупване на негативи, което ми е пречело да полетя свободно. 3-те седмици стрес и напрежения, гняв и озлобление, в крайна сметка ме доведоха до отчаяна постъпка и тотално пречистване на мислите, пълна промяна на нагласата, че нещата зависят от хората по граници и посолства, а не от мен. Всичко ми върви по мед и масло, когато зависи от мен, но всичко се срива, когато зависи от недоброжелателни хора. Затова трябваше да ПОВЯРВАМ и да се самоубедя, че всичко ама всичко във всеки един момент, дори визовите премеждия, зависи само и единствено от мен! Да си внуша, че имам нужния енергиен заряд да пречупвам този на други хора и трябва да почна да го използвам ако искам да стигна донякъде. Звучи гадно, но точно тази самопромивка на собственмия ми мозък ме вкара в ЮАР. Вечерта след като реших да атакувам границата, с Киит преминахме последните 100 км като за миг. Никога не ще забравя как се чувствах в тия моменти, сякаш цялата ми съдба се решаваше в този момент, още повече, че мислено преди да стигнем Мапуто реших ако не успея на границата да сменя посоката - на север през Мозамбик и се връщам към България по пътя, по които дойдох. Съзнанието ми бе дотолкова готово за борба обаче, че умишлено отхвърляше тази възможност. Километрите се стaпяха, а притока на адреналин бе толкова висок, че почна да ми става лошо, стомаха ми се обърна, краката ми трепереха. Киит много искаше да ми помогне след като чу цялата ми история. Той самият също ме посъветва да се пробвам на границата. А аз взех това решение лесно, защото напоследък започнах да се вслушвам в знаците и да държа сетивата си отворени постоянно. Всичко сочеше, че трябва да опитам! Пристигнахме на страната на Мозамбик, удариха ми печат веднага, знаех че визата ми е single entry, което значи, че няма да мога да се върна в Мозамбик ако не ме пуснат в ЮАР, това ме мотивира още повече! Преди да влезем в залата на имиграционните на страната на ЮАР вече едва ходех от напрежение, но всячески се опитвах да излъчвам увереност. Влизайки в залата веднага ми се набиха на очи две жени на едно гише, които си говореха и се смееха високо, докато обработваха паспортите. Нещо сякаш ми крещеше в ушите да отида право при тях, а Киит веднага ми ги посочи и каза да се пробваме при тях. Надеждите ми бяха: да не забележат, че съм с български паспорт и ми трябва виза (много националности получават само печат на границата) или ако забележат, да им се моля, да ги убеждавам и да седя на границата докато ме пуснат. Киит подаде двата паспорта заедно, за да им покаже, че пътуваме заедно, а аз само седях отстрани, опитвайки се да излъчвам спокойствие. Едната от жените прелисти много бързо паспорта ми докато се смееше и си говореше с другата жена. Прелисти го втoри път и след като явно не откри каквото търсеше, ме погледна и с усмивка ме попита "къде ти е визата"? Лепнах си най-широката усмивка, дето можех да покажа и заявих с увереност "не се нуждая от виза за ЮАР, само печат на пристигане". Жената усмихнато ме изгледа и каза, че ще отиде да провери. Стомаха ми се сви на топка, когато тя изчезна някуге в стаичките отзад, а Киит само каза "game over". Просто щях да умра в тоя момент, толкова зле взе да ми става... Жената се върна след минута-две с паспорта ми, още по-усмихната отпреди. А на моето лице вече нямаше и следа от усмивка, очаквайки да чуя тежката им присъда. НО тя отвори паспорта ми на празната страница, каза само "правилно, не ти трябва виза, получаваш 90 дни право на престой!!" Удари ми печата и продължи да се усмихва. Аз онемях, усетих как ми се завива свят и xа да припадна... Киит ме побутна и каза "омитаи се по-бързо от тук, аз ще дойда като оправя документите на колата". Излязох на паркинга, времето беше спряло, краката не ме държаха, исках само да крещя, да плача, да благодаря, да се смея....... Влязох в колата и се скъсах от рев! Плаках докато Киит се върна и ме поздрави с успеха, каза само колко е важно според него да си на точното място в точното време. Обсаждахме усмихнатите митничарки и как точно сега е трябвало да пристигнем на границата, как няма нищо случайно. Аз не спирах да мисля по въпроса какво всъщност се случи: дали не са забелязали разликата между "България" и "Белгия" като са гледали списъците или пък просто жената бе толкова мила и толкова добра, че не искаше да ми създава проблеми в 22:00 вечерта на прага на границата. Искам да мисля че е второто, а е и много по-логично, защото по границите са много бдителни и винаги знаят дали ти трябва виза или не. След границата и след като се наплаках достатъчно, настроението ми рязко се смени и усмивката не ми слизаше от лицето. Толкова е странно чувството да стигнеш нещо, за което си се борил много време и си имал толкова трудности. Защото ако не бяха трите седмици мъки, никога нямаше да се чувствам така, прекрачвайки границата, както се чувствах онази нощ. Просто ЮАР щеше да е поредната държава... Но сега не е, сега ЮАР е огромна победа за мен, тази част от пътуването ми ме научи на толкова много... Моята нагласа, очаквания, мисли... всичко се промени така рязко в толкова положителна посока. И още по-високо оцених привилегията да съм тук и възможностите да преодолявам такива трудности, след които победата да ми е толкова сладка. След границата помолих Киит да ме остави в планинте в южната част на Крyгер, той отиваше в Нелспрут да спи при познати, а аз исках една нощ на палатка до Крокодилската река. Разделихме се с огромна благодарност от моя страна, защото всяко нещо и всеки човек през този ден допринесе за успеха, особено Киит, които никак ама никак не бе длъжен да вози нелегален човек до границата и евентуално да си навлече проблеми като им казва, че пътуваме заедно,а аз нямам виза. Слязох на пътя в мрака и отидох до самата река, разпънах палатката и си мислех, че за първи път от толкова време ще спя наистина спокойно. Но ми бе така трудно да заспя при всичките мисли, препускащи в главата ми! Трябваше да почна да броя крокодили, за да заспя (с овце не работи тоя трик). На сутринта имах най-красивата възможна гледка към планините, с леката мъгла след дъжда... Първи ден в ЮАР, сърцето ми изпълнено с положителни чувства, а ума - с красиви мисли. Забравям всички визови проблеми и решавам да празнувам всеки ден през остатъка от пътуването си :)) Стопирам първата си кола - пикап с 4 негри, строителни работници. Возя се в багажника, слънцето напича, а вятърът окончателно прочиства съзнанието ми. Втроият ми стоп ме среща с Kристо - южноафриканец от Йоханесбург на годините на родителите ми. Тъкмо се връща от Кpyгер парк, една седмица прекарал там в наблюдение на птици. Птиците са голямата му страст, както и колоезденето. С тези двете на лице веднага ми става ясно, че ще има много за какво да си говорим. Много се радва на пътешествието ми и ме кани в дома си в Йоханесбург. Два дни живея в огромната му къща, ходим по домовете на негови приятели, които организират семейни събирания, ходим на колоездене 50 км извън ЙБ, кеото вече напълно ме отлепя от земята и ме кара да полетя от щастие... Спомням си за Лаос, където в азиатското си пътуване за първи път имах шанса да карам колело и се разтапях от щастие.  С Kристо и приятелката му Анuлиин си прекарваме много щастливи два дни. На третия обаче се отправям към Кеип Таун, за да видя най-после приятелите си от Занзибар. Нямам търпение, затова и стопа ми върви бързо и леко. За един ден и една нощ минавам 1500-те километра и призори съм в Кеип Таун, както го наричат "the Mother City". Надали има на света по-хубав голям град, където човек да е "заклещен" в чакане за визи. Ванита и Ригхард, както и огромният ризеншнауцер Шивас ме посрещат с нескрита радост. Следващите 10 дни съм при тях, водят ме до Cape Point и Cape Good Hope - най-югозападната точка на континента, а и резерват, където може да се видят много даси, щрауси, бонтебок и други животни. На Cape Point, изкачвайки се по хълма до стария фар, се вижда сливането на два океана - Атлантическия и Индийския. Лека ивица се забелязва, където водата се смесва. Цветовете на пейзажа са изумителни, красотата спира дъха. Водят ме и по всички възможни паркове за животни: "Butterfly World", "World of birds", "Giraffe park"... Тези места ми напомнят за зоологическата градина на Стив Урвин в Австралия, където животните са такива, които са пострадали при инциденти, спасени от случайни хора, бездомни екзотични животни, гледани в плен преди това, въобще само животни, които не могат да оцелеят в природата... в тези паркове всички животни са такива... Животните не са в малки клетки като в зоопарковете, а в големи помещения, където влизаш и можеш да ги докосваш, да общуваш с тях колкото желаеш. Всеки ден с Ванита и Ригхард бе интересен, а с Шивас станахме неразделни, той облекчаваше болката ми от липсата на моя Робин. Докато бях в Кеип Таун се срещнах с много хора - шведът Тео, който иска да стопира до Европа, но не може да вземе визата за Ангола и обмисля да мине през източна Африка, австрийката Кристине и приятеля и американеца Роgер, който е тyргаид по професия, но и адски интересен човек, който знае много за скритите нетуристически места на Кеип Таун. Един от дните ме води из подземните тунели на града. Малко от живеещите в Кеип Таун знаят за тези тунели, били са построени от холандците и са множество с различна дължина, но все са под улиците на града. Ние обходихме един, които започва от замъка и продължава 3 километра по посока Table mountains. Рогер казва, че има тунел и под остров Робен, където имало болница, построена в тунела. Предпоследния ден се виждам с Бен - австриеца, които ме взе на стоп от Етиопия и през Кения и пътувахме заедно 48 часа по брутален път. Като се срещаме в центъра на Кеип Таун, Бен е толкова щастлив да ме види и с усмивка ми казва "не мога да повярвам, че успя да стигнеш до тук". Любимата ми кола - неговият land-ровер, си е все така окичен със ctикери с флагчета на различни държави и все така със сгъваемата палатка на покрива :) Бен обаче е разчистил целия багаж и колата изглежда огромна отвътре. Спомняме си с носталгия двата страхотни дни на пътя, той разказва цялата си история на шофирането до Кеип Таун, как колата е трябвало да претърпи ремонт след Кенuя и как са му я развалили повече, отколкото оправили в сервиза... Успял да стигне Кеип Таун точно преди Нова година, имало статии във всетниците за пътуването му, а той пък писал в блога си за мен и ми го прати да го чета на немски, доста зор видях, вече го забравих немския за съжаление. С Бен прекарвам почти целия ден, разказвам му и за визовите си проблеми, той още се мъчи да си изкара разрешително за работа. Още не е почнал работа като фотограф, казва, че никак не било лесно да се намери, но няма да се откаже. Последния си ден в Кеип Таун изкачих Table mountains - оставих най-хубавото за накрая. Разкошна стръмна пътечка води нагоре, гледката от върха е неописуемо красива. Двата океана, планините....... Прекарвам целия ден по върховете, пътечка след пътечка, гледка след гледка... красотата е безкрайна и спираща дъха. Слизам по тъмно, на другия ден си вземам довиждане с прекрасните ми домакини с обещание да се видим в България следващия път. Един от малкото пати, когато плача на сбогуване... Започвам стоп към Cape Agulhas - най-южната точка на континента. В късния следобед вече съм до знака, обозначаващ края на континентална Африка, само Южния полюс е на юг. Вечерта спя до плажа, готини южноафриканци ме канят на вечеря. Следващите два дни пътувам по крайбрежието, насищам се на красиви пейзажи, минавам мостовете на Tsitsikama, откъдето хора скачат, когато искат да се самоубият, стигам Порт Елизабет и спя в гората недалеч от града. Хващам дълъг стоп с камион до ЙБ, шофьорът е изключително мил, но ме храни твърде много, постоянно ми дава напитки и храна, напомня ми за турското гостоприемство. :) Стигам близо до Претория, но най-трудно е да вляза в самия град, стопирайки по магистралите около града чакам доста, защото хората особено много ги е страх да спират. Накрая супер симпатичен негър ме взема и ме кара право у тях, където се запознавам с жена му, децата му и петте му кучета :) По-късно ме кара право до дома на хоста ми Андрiu, където оставам следващите 4 дни. Андрiu е доктор, последна година в университета, но вече работи в болницата. Води ме на ръгби мач, за първи път в живота си гледам ръгби, забавата е пълна, стадионът е претъпкан и феновете са луди, дори за момент поддръжници на противниковия отбор биват нападнати и замеряни с кенчета от бира. Накрая чисто гол фен тича по игрището :)
Сега още съм в Претория, утре трябва да си взема визата за Конго Бразавил и в събота сутрин заминавам. От тук нататък започвам да "се парzалям по филия, намазана с мед и масло, а в края на филията ме чака басейн, пълен с течен шоколад" :) Това ще е втората част от пътуването ми, този път посока към дома. По-надолу инфо за визите..


Малко бурокрация за информация :)
Откакто съм в ЮАР всичките ми бурократични проблеми изчезнаха като с магическа пръчица. Плащам си за виза - получавам виза. Визите за Намибия и Ангола взех в Кеип Таун. За Намибия чаках 3 дни и платих 60$, дадох им само зелена карта на кола да покажа че пътувам с кола, това вместо самолетен билет и резервирах хощел за вечер, след което го канселирах като си взех визата. Чиста работа. В посолството на Ангола отидох с изцяло негативни очаквания, прие ме лично консула след като жената на гишето му показала паспорта ми. Бе меко казано изумен от пътуването ми, даде ми визата за два часа, а се чака 7 дни нормално. Имахме дълга дискусия по въпроса откъде ще мина по пътя си за Европа, беше му многo интересно. Платих си 130$ за визата, кандидатствах за транзитна виза за 5 дни и това ми дадоха. Предостатъчно да се прекоси Ангола и да се види мъничко от нея. Не ми се мислеше изобщо да подавам за туристическа, защото се искат огромно количество документи и пари, а и зная немалко хора, които от няколко месеца чакат в Кеип Таун и ги режат всеки път като кандидатстват ( и всеки път си плащат отново и отново таксата). При така създалата се обстановка с благоразположението на консула обаче, може би щях да я взема. За жалост другите чакащи в посолството ме заляха с много негативна енергия, защото аз бях на края на опашката, но мен извикаха най-напред и аз си получих визата заедно с хора, кандидаctвали преди седмици. Беше ми много неудобно да пререждам. В Кеип Таун за жалост няма консулства на ДР Конго и Конго Бразавил затова трябваше да се преместя в Претория и да продължа с уреждане на визи. Най-напред отидох в българското посолство, беше ми толкова приятно да говоря български отново :) Двете момичета бяха много любезни и изключително бързо и адекватно ме снабдиха с нов паспорт - временен с 6 страници, надявам се достатъчни да ме върнат у дома, че напоследък все по-често си спомням за латвиеца Мaрцис, които си отлепя визите в паспорта с ютията и си мисля дано не стигна до тоя момент и аз :)) Докато чаках за новия паспорт подадох документи за ДР Конго. Там също консула лично ме прие и се получи много интересно - той реши да заобиколи правилата и изискванията и да ми даде виза за 2 седмици вместо за 3 дни (аз исках да кандидатствам отново за транзитна, защото не се искат много документи за нея). Обаче получих виза за 2 седмици, покривайки изискванията само за транзитна тридневна. Истината е, че вече паспорта ми (стария) почна да ми помага, толкова много визи има в него, че хората по посолствата не се колебаят изобщо като ми дават визи, виждат че не съм престъпник или нелегален имигрант и сигурно си мислят щом толкова много страни са ми дали визи, защо пък те да не ми дадат :) След като взех визата за ДР Конго, кандидатствах за Бразавил, и там за транзитна, но също ще ми дадат двуседмична. И отново минах тънко, искаше се покана и какво ли не, но жената като ми видя паспорта - последна празна страница, се хвана за главата. :) За тази виза се чака 3 дни, така че ако всичко е на ред утре трябва да я получа и вдругиден сутринта напускам Претория в посока Намибия. Ще съм с 4 визи в паспорта! Такъв успех отбелязвам за първи път. Чак в Бразавил ще трябва да спирам за визи (или в Киншаса, ще преценя къде е по-удобно и бързо). 

Emoziонални размисли и emoziонални страсти... само...
Интересно нещо е безсрочното пътуване... не помниш кога си тръгнал, не знаеш кога ще се върнеш и колкото и да се опитваш да определиш къде му е половината, сметките все не излизат. 
Но ако толкова искаш да го сложиш в рамка, поне си създаваш илюзия за "половината" и за "края". 
А началото остана някъде мнооого далеч, преди половин година, в първия слънчев септемврийски ден. 
Последния ми ден в Кеип Таун лежа на най-издадената над пропастта скала на Table mountains, под мен летят двойка орли! Градът е туй ниско и изглежда така безсилен пред планината. Гледам орлите, очите ми се пълнят със сълзи. Толкова много и толкова солени, че скалата под мен става мокра за минути. Сълзите са от радост и от тъга, от напрежение и спокойствие, от мъка и щастие, от състрадание и гняв.......ужасяваща смесица от всички тези емозии. Надали има емозиа, която да не минава през мен в тези часове, прекарани на топлия камък. Мисля за дома, мисля за всички, който обичам... мисля колко са далеч и колко са близо. Светът е толкова малък, а и толкова голям... а на мен така ми се прибира вкъщи, но и така не ми се прибира... Цялото ми съзнание е изпълнено с противоречия. Душата ми копнее за приключения. Гладът ми за приключения е по-свиреп отвсякога! Искам да падам, да ставам, да летя и да се гмуркам, да рискувам и да печеля, но и да губя, да ходя по стъкло без да се порежа, да тичам по ливади с отровни цветя без да ги настъпвам, да плавам с лодка по река Замбези и да падна във водопадите Виктория....... Спомням си как седях вкъщи и си представях какви ли не приключения и опасности, които мечтаех да срещна в Африка... И така дойде денят да почна да сбъдвам мечтите... защото най-красивото нещо на една мечта е нейното осъществяване! Но нали съм едва на половината от пътуването си, толкова много нови приключения ме очакват! Искам да е диво, искам да е трудно, искам много да плача и много да се смея! Искам да срещам ангели, но и да се боря с демони, искам толкова много.... Сърцето ми препуска неудържимо при тези мисли! Толкова много мечти се осъществиха на това пътуване, толкова много нови се родиха!!! Гледам орлите и мечтая как ще се върна вкъщи и ще си направя криле - голямата ми мечта да бъда птица ще се осъществи! Един ден живот като птица предпочитам пред сто години живот като човек. И как си мечтая да ида да бера гъби в гората до Хасково, ооо и колелото ми, което хваща паяжини на тавана лелеееее колелото ми :))) Мислите ми са пълен хаос, а скалата е все така топла, две дасита се разхождат наблизо без страх. Туристи няма, те са от другата страна на билото. Мисля си за стотиците прекрасни африканци, благодарение на които днес седя на тази скала! Мисля си колко много дължа на света, колко много той ми е дал. Всички тези хора, дали ми толкова много, довели ме толкова далеч. Образа на лошите хора избледнява толкова бързо, а добрите остават туй дълбоко и вечно! Мисля си как нямам търпение да хоствам каучсарфари вкъщи, как ще изпратя подаръци по пощата на африканците, чийто адреси пазя... Мислите ми са повече от пълен, тотален хаос. Часовете се ниjaт, залеза идва и си отива, сълзите ми все така не спират. По тъмно правя двучасовия хайк надолу по стръмната пътечка, дори челника ми го няма и трябва да си светя с фенерчето на телефона. С всяка стъпка надолу усещам края на нещо прекрасно и началото на още по-прекрасно такова! Сменям посоката, студеният север ще е моят водач занапред. Казвам сбогом на ЮГа - водачът, изпълнил успешно мисията си и довел ме до края на Африка. Африка - най-вълнуващия, изпълнен с противоречия континент. Толкова много доброта, но и лошотия, толкова потресваща бедност, но и духовно богатство, толкова истински усмивки и щедрост, но и брутален материализъм.... Африка не може да бъде описана, не може да бъде обяснена. Може би никога няма да я разбера, но поне ще я обичам без да е необходимо да я разбирам. И копнея да опозная другата част от нея, онази западната, за която казват, че е по-дива и красива. Но този път очаквания нямам, тръгвам с отворено сърце и сетива. И зная, че няма нещо, което да ме събори и да не мога да се изправя. 


Even those who are gone
Are with us as we go on
Your journey has only begun

Теаrs of pain, теаrs of joy
One thing nothing can destroy
Is our pride, deep inside
We are one

("Lion King")
 

Из Зимбабве и Мозамбик

 Хараре - най-зеленият град в Африка. Първият ден след като автобусът, които ме взе на стоп пристигна, един от пътниците ме покани да остана при него и жена му за деня и да преспя у тях поне една вечер. Беше неделя сутрин, усещах голяма умора от безсунната нощ, а и нямаше какво да правя в града след като посолствата са затворени, но най-вече - не исках да пропускам поредните прекрасни хора, които ме поканиха. Умората си каза думата и още като пристигнахме в къщата, едва се запознах с жена му и заспах непробудно. Младата двойка живее в предградията на Хараре, в къща с бананови и мангови дървета в двора и множество шумни, но симпатични съседи. Събуждам се следобед и така ми е прегладняло, отkривам приятна изненада - топла садzа на котлона (моето любимо угали в Зимбабве си има друго име - садzа). Оказва се, че е сготвена специално за мен, но всички похапваме заедно. С такъв мерак се запътвам да мия чиниите, че колкото и жената да се опитва да ме спре, не се получава и по мое настояване честта да измия чиниите е моя най-после. Трудно е да си гост на африканско семейство, разглезват те твърде много, само ядеш, спиш и не работиш. На мен така не ми се нрави, чиниите да ми мие някой друг не говори никак добре. Прекарвам си cudesно останалата част от деня с тях и на сутринта се сбогуваме и аз се отправям към посолството на Мозамбик. Изключително приятна и учтива жена ми приема документите и казва да мина на другия ден да си взема визата. Никакви ядове. Тръгвам към българското посолство с идеята да ги моля за помощ относно проблема с визата за ЮАР. На мястото на българското посолство обаче откривам само едан бележка, че е било закрито, а учтивият турчин Ахмед излиза от сградата и ме пита как може да ми помогне.
В тотален ужас съм отново, и сега какво... Посолството на ЮАР е следващата ми спирка, чакам на опашка повече от час за да получа информация дали могат да ми издадат виза или не. Като ми идва реда любезен господин ми обяснява какви документи се искат (в предни публикации писах за това), нищо не казва за гражданство обаче, иска само копие от визата ми за Зимбабве. Голяма радост ме обхваща, надежда се появява на хоризонта. Следващите дни събирах документи, прекарах една нощ в дома на Бовен, жена му и кучето Снупи, които ме взеха на стоп като излизах от града да търся място за палатка, а отаналите нощи бях при Ребека - момиче от каучсурфинг. Тя е бяла, но си е от Зимбабве и ми разказва за Мygабе, целия ужас с инфлацията преди години, тежката им политическа ситуация... В Зимбабве си нямат собствена валута, осиновили са американския долар, за стотинки ползват южноафрикански ранд и боцванска пула. Имали са техен си долар, но ситуацията с многото нули ги е направила трилионери и до там. :) Сдобих се с банкноти няколко трилиона долара и все така ми е забавно като ги погледна, а с тези трилиони един хляб не можеш да си купиш :) Така или иначе тези пари вече само колекционерска стойност имат, продават ги на туристи най-вече. Ребека никак не е оптимистично настроена за бъдещето на Зимбабве, казва че немалко хора се молят Мygaбе да умре (той май е на над 90 вече), но и да умре други още по-лоши хора в правителството им ще са на власт. Цените в страната са много високи, но тя споделя, че поне тя и семейството и все още се радват на качествен живот и не мислят да напускаат страната. Един от дните ми в Хараре излизам из центъра да направя малко снимки, още след първите няколко кадъра ме пресрещат двама полицаи: "Видяхме те да правиш снимки, не знаеш ли че е забранено, сега трябва да те арестуваме". С усмивка и тотален непукизъм им се извинявам и изтривам снимките, тогава се отказват да ме арестуват и ми заявяват да считам тази случка за последно предупреждение. Снимането в центъра на града не става поради многото важни административни и бизнес сгради, въобще снимането в градовете в тази страна не е много разумно. Чувства се силен полицейски контрол, полицията им е екстремно корумпирана, не веднъж докато пътувах на стоп шофьорът бе cпрян и без да е в каквото и да е нарушение бе принуден да дава подкуп, за да ни пуснат да минем. Отначало много се притеснявах за камуфлажните си панталони, защото са забранени в страната. И започнах да нося другия си панталон, които обаче целия се покри с кaлни петна от играта с кучето Снупи в градината, затова реших че каквото и да става не отивам по посолствата с кaлни панталони и започнах да си нося камуфлажните. През целия си престой в страната нито веднъж нямах проблем заради това, явно към туристи са толерантни и не ги бърка с какво си облечен. Последния ден в Хараре, когато събрах всички нужни документи и отидох в посолството, само дето не ме изхвърлиха от там. Бяха толкова груби и така уjасно се държаха с мен, не можех да повярвам, че това се sluchvа. След всички документи и време, ми се заяви, че щом нямам виза за 90 дни вместо за 30 дни за Зимбабве, то значи нямам право да кандидатствам за виза за ЮАР. От пиле мляко извадиха само и само да ме изгонят. Отидох в офиса на имиграционните да им се моля да ми дадат 90 дни виза. Да ама не, такива не се давали на туристи, максимума е 30 дни. Теглих майната на всичко и реших че ще пътувам няколко дни в Зимбабве и после прaво към Мапуто, Мозамбик, където ще си изпратя паспорта за България и ще чакам да ми пристигне визата по пощата. Запътих се към водопадите Виктория най-напред. Там прекарах две нощи край реката, видях много хипопотами, които цяла нощ ядяха недалеч от палатката ми, видях слонове, глигани, антилопи... местни ми казаха, че преди дни имало лъвица някъде наблизо, но не я видях. Посетих и водопадите, невероятна красота само дето плисна брутален дъжд и освен от пръските на падащата вода, се намокрих сериозно и от дъжда. В обектива на фотоапарата ми чак влезе вода, но след като го изсуших нямаше последствия. Водопадите Виктория са изумително природно творение и колкото и да е туристическо и комерсиално самото място, то вълшебството на водопадите никой не може да ти отнеме, наслада за сетивата! След водопадите и разкошната река Замбези, в която не пропуснах да направя едно плуване, се отправих към каменистите хълмове Матопо. В Булуайо - градът близък до хълмовете, пристигнах надвечер и веднага се намери отново някой да ме приюти. Останах при жена и дъщеря и в южната част на града. Дъщерята бе уникална, пишеше стихове и рисуваше, бе много интелигентно и талантливо момиче и цяла вечер до късно четохме поемите, които е писала и разглеждахме рисунките и. Окуражавах я с толкова много радост, искаше ми се да я накарам да повярва, че ще постигне много само да не спира да пише и рисува, защото е много талантлива и се надявам, че ми повярва. Сподели, че всичките и приятели и се подигравали и никой не я е окуражавал за това, което прави. Но все пак не се е отказала, което ме кара да мисля, че ще успее занапред да осъществи мечтата си да стане писателка. На следващия ден правя голям преход из хълмовете, срещам маймуни, множество антилопи и разглеждам стотици камъни с всякакви странни форми. До самият национален парк Матопо не се приближавам твърде много, защото въоръжени рейнjaри дебнат за бракониери, отстрелващи носорози и обстановката е много напрегната, че да се разхождаш нелегално в силно охранявана зона. Инструктирани са да стрелят моментално. Разглеждането на местността Матопо ми осигурява цял ден здраво ходене и снимане. За съжаление докато вървя по пътя беz да стопирам покрай мен минава кола, която катастрофира жестоко на 300-400 метра след мен. Кълба дим обхващат небето, тичам да помагам, но преди мен вече друга кола е спряла и хората помагат на ранените. В катастрофиралата кола има четирима полицаи, превозващи труп до следващия град. Колата е буквално смазана, а полицаите са сериозно ранени, със счупени крайници, биват отведени с линейка, но трупат си остава да лежи на тревата в канавката в следващите няколко часа, докато от болницата успяват да изпратят друга линейка да го прибере. Вечерта след Матопо отново получавам подслон в къщата на местни, хората в Зимбабве не ме оставят на улицата нито ден, едва успявам да прекарам две вечери на палатка сред природата в тази страна. Отново садzа за вечеря, отново обич и топлина от страна на поредното семейство. Спя в градината им, след още два дни съм на границата с Мозамбик. Служителите са бързи, минавам за нула време и хващам стоп с израелски трафикант на диаманти. Кани ме да остана в Маника, където живее, за да си върти по-лесно бизнеса с диамантите. Не може да живее в Зимбабве, защото по-лесно ще го хванат, затова се е установил в Мозамбик, близо до границата. Целия следобед прекарвам с него и приятелите му от Ливан. Най-после съм сред хора от моята част на света, говорим си много за България, Израел и Ливан. Всеки го мучи носталгията, за първи път откривам хора, с които мога да си споделя мъката. Седим на масата в ресторанта и те давят мъката с алкохол, аз с мляко с какао. Те живеят в хотел, но не в стаите, които се дават на посетители, а си имат техни постройки. Кумпингувам в градината въпреки многото свободно място вътре, просто навън при всичките тези разкошни планини и чист въздух не е за пропyскане да се спи! На сутринта докато си вземаме довиждане ме предупреждават да внимаваам в Мозамбик, имало много малария, наводнения и лоши местни хора. Чудя се да се смея ли или да плача, но от уважение си замълчавам. След няколко стопа се озовавам на главния път за Мапуто, една табела ми показва 1111 км до столицата. Слънцето напича, аз си вървя по пътя, а коли вече няма никакви, Това ли е главната магистрала през цялата страна, си се чудя на ум. След 30 минути идва кола. Любимите ми стари модели Land Роувер, шофира го южноафриканецът Киит, които се занимава с проект за опазване на хищниците в резервата Няса в северната част на страната. Живее от 10 години в Мозамбик, но често кара до Кеип Таун. Планира да остане там два месеца и да се върне в Мозамбик след това. Пътуваме заедно тези над 1000 км, спираме до плажа да преспим една нощ и на другия ден отново на пътя. Километрите се топят, пейзажите са изумителни... Всичко е зелено, на север повече банани, на юг множество палми и плажове... Доста по-бедна от околните страни, Мозамбик ми допада значително повече. За жалост обаче хората говорят португалски, а не английски и няма как да проведа разговор с повечето местни. По план трябва да стигна Мапуто и да седя там без паспорт поне 2 седмици докато DHL ми доставят паспорта в България, в посолството ми дадат виzата и докато паспорта ми стuгне обратно в Мапуто... Само от мисълта за това ми става лошо... Не мога да пътувам никъде, защото полицаите са силно корyмпирани и ако ме засекат без паспорт пак ще трябва да се пазарим. В града пък няма къде да спя, писах на каучсурфери, но никой не ми бе отговорил. Точно преди Киит да ме остави в Мапуто, в пристъп на отчаяние реших да сменя посоката и плана..... Продължение по-нататък :)

Ботсвана - между слонове и диаманти

Вчера имах голям повод да черпя - взех визата за Ангола, най-трудната виза в Африка, взех я за няколко часа :) Консулyт лично ме прие и бе изумен от пътуването ми, дотолкова се впечатли, че забрави всички процедури (нормално се чака 7 дни и се искат много документи) и ми даде
визата просто така, без почти никакви документи и съвсем никакви ядове, само платих цената - 130$ :) Симпатията му към мен и това, което правя, доведе до изненадващ обрат и въпреки че отидох в посолството с нагласата, че ще получа отказ и ще ме изгонят, получих виза в
паспорта си и пожелания за прекрасно пътуване! Всичко по тези посолства зависи от кефа на един единствен човек, който както може да ти съсипе цялото пътуване и да те кара да си скубеш косите, така и може да ти спести всички ядове и да отвори вратата пред теб като ти даде визата за нула време. В понеделник подавам за Намибия, тук в консулството им в Кеип Таун са много приятелски настроени и ще ми я дадат без ядове, събрах нужните документи и в сряда другата седмица ще я взема и поемам към Претория да уреждам временния паспорт и още две визи - ДРK и Kонго Бразавил. Ако и тези оправя ще съм много стъпки напред и чак в Бразавил ще се занимавам с визи отново.
Сега по същество, най-после имам време да седна да разкажа за събитията след Габороне. :)

Следващите дни в Габороне бяха както много напрегнати, така и много положителни поради новото ми приятелство със семейството, което ме прибра у дома си. Те живеят в центъра на града, имат две щури деца - Майкъл и Шалом, които бяха много щастливи с присъствието ми, тъй като им носех бонбони всеки ден (три за мен, два за тях двамата :)) Майка им готвеше изумително вкусно, хранеха ме толкова добре, че се разглезих сериозно. Те от 10 години са в Габороне, но един ден, когато положението в Зимбабве се оправи, искат да се върнат у дома. Обадиха се на сестра си в Зимбабве да ми прати покана за визата, но работата не стана навреме, тъй като тока в Зимбабве, а и в Габороне постоянно спира, тя не успя да прати поканата на меил. Затова направих хотелска резервация. На следващия ден успях да подам документите (зедно с 40$) в посолството, където ги приеха грубо, но без коментар. Мислех си сериозно, че ще ми дадат визата и с радост реших да напусна Габороне за следващите дни и да пообиколя Ботсвана. Но преди това, в събота сутрин, имах покана от семейството да се присъединя към тях на църковната служба сутринта, след което те ще ме закарат до края на града, където лесно ще
стопирам. Които ме познава знае много добре колко негативно ми е мнението за християнството, но не можех да пропусна шанса да видя този цирк с очите си и да опозная врага, за да го победя. Семейството е вкопчено в църква, наречена Seventh-day Adventist Church. Всяка сутрин в събота е празник за тях. Цял ден като се започне от петък следобед на ДВД-плеaра във всекидневната вървят само църковни филмчета, концерти, музика.... И тъй като имат 2 деца на по 8 и 10 години, ужасът е пълен, децата трябва да слушат и гледат всичките тези безумно отегчителни филми вместо да гледат анимации и да се забавляват през
уикенда. Те са дотолкова научени да ходят на църква и да се молят и какво ли още не..... Много ми е жал за тях и как жестоко са манипулирани от родителите си, а родителите от друга страна са манипулирани от една брилянтна машина за пари - църквата. И така, след като ме поканиха да се присъединя дори знаейки, че не принадлежа към тяхната религия, реших да видя от чисто любопитство какво правят тези хора като идат на църква. Сутринта всички облечени с  най-хубавите си дрехи, перфектно изгладени. Аз с най-окъсаната си тениска (умишлено тази избрах) и камуфлажните си гащи, дори не си сресах косата, за да изразя неуважението си към тази институция. Майката искаше да ми изглади тениската и направо се втрещи като и казах, че никога не си гладя дрехите. :)
В църквата пълно с хора, не се събират вътре, затова закъснелите седят отвън в двора. Всичките чернокожи, нито един бял освен "шефовете" на църквата, изнасящи речи. А има много бели в Габороне, просто знаят много добре що е то църква и бягат като от чума :) Сядаме на скамейките, залата е огромна. Почват да се изнасят речи и молитви, песни и пляскане, редуват се горе-долу същите хора, водещи службата. Подканят миряните си да бъдат добри, защото иначе Бог ще ги накаже?!? По някое време се минава на същината на събирането - бизнеса на църквата. "Бог иска да си купите тези книги" - кyнти гласа на едра африканка, опитваща се да убеди хората да купуват. Книгите са всевъзможни промивки на мозъци и всичките са на църквата и идват на съответната висока цена. Спомням си как цялата къща на семейството е пълна с неща на църквата - чаши, чинии, ДВД-та, книги.... какво ли не, може би и долните им гащи носят логото на църквата. :) Бизнесът е преуспешен и рибите кълват! Хорицата поглъщат jaдно всяка дума от устата на едрата дама и се насочват към щанда с книгите. "Купувайте хора, Бог иска да купувате..." Напушва ме смях, но и ми е жал за тях. Службата продължава с молитви и още и още оферти... Бизнесът на Исус, парите на Исус.... както бе казал един африканец "Бог е за да ни пази от опасности и за да ни дава пари". А Африка е пълна с християни, черните вярват, че белият човек ги е просветлил като е донесъл Библията и е унищожил местните вярвания. Ни най-малко не се гордеят с произхода и културата си, ни най-малко не поддържат традициите си. Срам ги е от миналото им, срам ги е да не са християни. От първостепенно значение за тях е да са християни. А това е прекрасна възможност за белия човек да прави бизнес, християнството губи последователи в Европа и въобще навсякъде, където хората са се научили да мислят сами, но печели много души в Африка, където все още си битува подчинението на черния пред белия човек, който е донесъл библията и едва ли не затова трябва да са му благодарни, нищо че ги е влачил по континентите за роби и е унищожил културите, вярванията и въобще живота на тези хора. Но днес черният човек не мисли, той е християнин само защото белият човек е християнин и просветлен, за тях тази възможност да вярват в Исус e дар от белокожите и колкото и да са ги клали, поробвали и съсипвали, те пак си вярват че каквото е сега, е добро - християнството. На края на службата има нещо като курсове в двора, хората се разделят на групи според възрастта. Седя отстрани и наблюдавам групата на младежите, младо момче започва да изнася лекция на тема "Еволюция срещу религия". В лекцията еволюцията и Чарлз Дарвин са брутално оплюти и подиграни, а Исус и неговите творения в стил "дай ми реброто си да ти направя компаньонка" са издигнати на пядестал и няма логично обяснение или аргументи, а само гръмки тиради, лишени от всякаква мисъл. Африканци мразят и избиват змиите. Ще попитате що точно пък змиите? Ами защото в Библията змията е Дявола... Без коментар съм след цялата служба. Жал ми е за тези хора, толкова са мили и толкова обсебени и подвластни на всякакъв контрол. Ако им кажат да купуват - купуват. Ако им кажат да вярват на всякакви нелепости - вярват. Каквото им се каже не подлежи на съмнение...
След службата се натоварваме на колата в посока изхода на града. Разделяме се с обещание, че ще се видим след седмица. Имам леко главоболие от службата, но го преодолявам и почвам да стопирам към първия по-голям град - Каnye. Бърз стоп до там, не влизах в града, а слязох на разклона за Канг. Патят опустя, бе ранен следобед. На автобусните спирки чакаха много стопаджии. Реших, че си продължавам с пешеходството и стопирам само в движение вместо да чакам на едно място. След първите 2-3 километра ме взе камион. Шофьорът бе от Намибия и за там пътуваше, идваше от ЮАР. Много приятен човек, разказа ми за красотите на страната си, за пустинята и пясъчните дюни, за брега на диамантите... Ботсвана и Намибия са богати на диаманти страни, дори минахме през градче на име Jwaneng, където имат голяма диамантена мина. Пътувахме много часове и километри, но точно преди Канг камиона се развали. Единия резервоар за бензин се изпрази, а помпата не изпомпваше от другия. Отворихме камиона и свалихме някои части, но самата помпа явно бе запушена, а и шофьорът не бе много наясно какъв е проблема. Бе късно вечерта, почти полунощ и малкото коли и камиони, които минаваха, явно се срахуваха да спрат да ни помогнат, защото колкото и той да им махаше и правеше значи, никoй не спираше. Накрая кола отби от пътя, двама младежи от Конго искаха да ни помогнат, но нямаха необходимите инструменти в колата. След минути до тях спря камион и шофьорът бе щастлив, защото знаеше че колегата ще му помогне и ще има нужните инструменти. В същото време аз се заприказвах с хората от Конго и те ме поканиха да остана у тях за вечерта. Оставихме двамата шофьори да дооправят камиона и след двайсетина минути вече седях във всекидневната на чудесната им къща в Канг. Единият от младежите живее там с жена си и бебето им, оженили са се наскоро и тъкмо им се родило първото дете. Другият младеж пък е брат на момичето. Изключително мили хора, и двамата съпрузи са доктори. Въпреки че говорят френски помежду си, заради мен превключиха на английски. Макар да ми се спеше предпочетох да остана да си говоря с тях, защото не изглеждаше като да си лягат скоро. На сутринта ме поканиха да остана поне още един ден, а аз бърза работа нямах и реших да ги послушам. Следобед ходихме до някаква малка част от Калахари reserve и се нагледахме на шарени птички, лешояди и антилопи. Хубаво си починах при тях и с нови сили поех към Ghanzi на следвахтия ден. Стигнах късния следобед след много километри пеш и няколко стопа. Приятно малко градче насред пустинята, направи ми впечатление колко много агресивно просещи деца имаше пред магазините в центъра. Едно от тях бе особено грубо, след като дойде до мен и ми поиска бонбон и пари, а аз не му дадох, се провикна "i wish you tо die" (пожелавам ти да умреш). Нищо не ме задържаше в града за през нощта, затова продължих по посока делтата на река Окаванго.
След още един стоп в пикап, където всякакви лоши мисли в главата ми биват прочищени от вятъра, стигам до разклона за Шакаве и хващам последен стоп преди тъмно с камион, шофиран от растамен. Много характерно за пътищата в Боцвана е, че денонощно по тях се разхождат крави и магарета в огромни количества. Шофирането денем не е така опасно, но шофирането нощем е високо рискова дейност. Кравите и магаретата са слабо казано навсякъде, лежат по магистралите, пресичат, а шофьорите все така си карат бързо и безотговорно и набиват спирачки точно преди да се блъснат в някоя крава. Ужасът е пълен, за мен Боцвана е най-кошмарната за пътуване с кола страна, тъй като се кара изключително бързо при положение, че условията не го позволяват. Да, пътищата са хубави, но животните са навсякъде и е пълна лудост да се кара бързо. Растаменат обаче е първото изключение - той си кара камиончето бавничко и се радва на завидно спокойствие в сравнение с други шофьори. Минаваме крава след крава, магаре след магаре, очичките им светят в тъмното. През деня докато пешеходствам често спирам да им се радвам, само от мисълта за месоядството в Боцвана и  износа на месо обаче цялата ми радост се изпарява. Тази страна буквално зависи от две неща - диаманти и месо. Друго не се произвежда, всичко е внос от ЮАР. Докато съм в камиона на растамена забелязвам огромна сова да прелита отстрани на пътя, красота! Слизам преди Гумаре - градът, където той отива, и разпъвам палатката в гората. Надявам се на слонове тази нощ, но виждам само дребни антилопи и на сутринта се събуждам от звънчетата на кравите. До Гумаре ме вземат две момичета, отдавна не ме бяха вземали жени на стоп, но ето че има и изключения. До Шакаве пътувам с друг растамен, които за щастие е и вегетарианец и споделяме възмущението си от избиването и тормоза над животните, той разказва, че освен всичко друго, животните биват убивани с ной по особено жесток начин. Почва да ми се повръща и сменяме разговора. Обаждане по телефона го кара да смени посоката, трябва да се връща в Гумаре. Слизам и започвам да вървя, след доста километри най-после спира кола за Серонга. Това е от другара страна на реката, доста по-далеч от Шакаве, където се надявах да стигна. Човекът е много приятен и предлага да ме вземе и по пътя обратно, защото на следващия ден пътува за Маун. Това е идеално за мен, тъй като аз трябва да съм в Габороне след няколко дни. Докато сме на ферито пресичащо река Окаванго (most няма), започва брутален дъжд. След като преминахме ферито обаче дъждът внезапно спря. Шофьорът има нещо като семинар в училището в Серонга на следващата сутрин, затова и не бърза много и имаме време да отиден до реката, да се разхдим из селцата, накацали по хълмистите брегове, да поседим до гигантските баобаби. Къщичките са кръгли глинени постройки, имат високи перфектно оформени сламени огради. Срещаме се с местния вожд на едно село, получаваме разрешение да слезем до реката :) Не виждаме крокодили колкото и да ги търсим, но пък крави с теленце пресичат в една част на реката и сърцето ми се свива от мисълта, че крокодилите може да са наблизо. За щастие преминават успешно, а след тях дузина местни деца пресичат плахо водите на Окаванго. Слизаме до реката на още няколко места, крокодили няма, но реката е изумително красива с надвисналите дъждовни облаци, сякаш всеки миг ще завали. Късно следобед отидохме при хората, при които шофьорът щеше да остава да спи. Семейство учители, любезни и приятни хора, предложиха ми да спя в къщата, но не исках да ги безпокоя, все пак бях неочалван гост. А и си обичам палатката твърде много, за да и изневеря. На другия ден до обяд човекът си свърши работата и потеглихме обратно. Колкото и да се надявах на хубаво време, като наближихме ферито заплющя наистина жесток дъжд. И този път здраво си изпатих, защото колата беше пикап, а по пътя взехме двама местни стопаджии и те бяха в отворения багажник, а аз вътре. Но когато заваля аз поисках да съм навън, за да мога да си опазя раницата суха и им отстъпих мястото си вътре. Не ми беше удобно да седя вътре с раницата си, а двамата човека в дъжда, а раницата не можех да оставя да се намокри та преялих себе си, за да спася нея. Покрих я с водонепромукаемото яке и само се молех да спре дъжда. За по-малко от 2 минути и долните ми гащи бяха мокри. Само стисках раницата да не се допира до колата, защото багажника се понапълни с вода, а и от мен течеше вода... така минахме ферито и от другата страна - слънце! Ферито вози по-малко от 5 минути, но от другата страна бе като друг свят :) Веднага почна да ме втриса, дъждут беше леден. Оставихме двамата стопаджии в Шакаве и най-после се стоплих като влязох в колата. Продължихме за Гумаре, след което шофьорът се умори да кара и се сменихме. Аз карах до Маун, крава до крава по пътя, затова карах с 40 и човекът отначало се ядосваше, но после заспа :) Стигнахме Маун посред нощ, слязох след града и разпънах палатката недалеч от пътя. На сутринта се събудих от слонски рев :) Бяха ме наобиколили от всички страни, имаше и бебе слонче. Нямаха никакъв страх от мен, но спазваха дистанция от 3-4 метра, която всеки път щом аз наруша, те се отдръпваха моментално. Беше ми нужно само време, за да стигнем до момент вечно приятелство, но именно времето ми бе проблем, трябваше да бързам за Габороне да си взема визата преди уикенда. Започнах да вървя и след доста километри ме взе кола за Францистаун. Шофьорът бе млад бизнесмен, очевидно доста заможен и бе много впечатлен от идеята за пътешествие на стоп по света. От дума на дума разговора силно се насочи към вегетарианството и любовта към животните. Стигнахме до момент, в които той спря на пътя до стадо крави и аз му казах да отиде близо до тях и да ги погледа в очите известно време. "Какво виждаш?" - го попитах след десетина минути. "Храна, нищо друго" - бе отговора. Поседяхме още, не го питах нищо повече. Качихме се на колата, нито дума в следващия един час. В един момент човекът ме погледна и каза: "Тези крави имат много красиви очи, има нещо в тях, може би не е правилно че ги убиваме..." Нищо не му отговорих. След минути каза, че ще спре да яде месо, дори риба. Трябвало само някой да му покаже тази друга гледна точка, никога не бил общувал с животни и от малък бил научен че животните са само за храна и транспорт. Начина, по които го каза, ме убеди че не се шегува, не  звучеше и като онези хора, които само си приказват, а съвсем друго правят. До края на пътуването останахме тихи, но на раздяла когато му благодарих за возенето, той ме прекъсна и каза, че той трябва да ми благодари, задето очите му се отворили и от днес станал по-добър човек. Стана ми едно леко на душата и почнах да изчислявам и броя колко кравешки живота ще са спасени при наличието на още един вегетарианец на земята. От Францистаун ме взе кола за Габороне и слязох 30 км преди града да преспя, защото пристигнах доста късно и в никакв случаи не исках да безпокоя новите си приятели. Прескочих оградите на магисралата и преспах точно до едно стадо крави, звънчетата им ме приспаха веднага.
Първата ми работа на сутринта бе да отида при габоронскоро ми семейство и да ги видя как са. Минах през магазина и купих голям пакет бонбони за Шалом, които имаше рожден ден докато обикалях из страната. Децата бяха на училище, баща им на работа, а аз помогнах на майката с метенето на листата из градината и миенето на чинниите, след което право в посолството. Не ми се пише отново случката в посолството, писах я няколко публикации назад. Накратко - виза не получих, каза ми се че визата ми е отказана и причина за това не ми се дава, нито пък писмен документ. В тотален шок и ужас решавам, че на другия ден се отправям обратно за Замбия, вече няма шанс да избегна второ влизане в Замбия, защото е единствената страна където мога да отида при това положение. Вечерта семейството ми прави прощална вечеря и на другия ден  сутринта съм на пътя за Францистовн. Взема ме кола за Палапие, там започвам да вървя към края на града и ми се случва нещо неочаквано. Растамен ме хваща за ръката и точно преди да се обърна и да го ударя (защитна реакция, която изработих в Етиопия :)) растата ми прошепва "не се отказвай, ще минеш, ще те пуснат този път". Втрещявам се и онемявам, растата се усмихва и изчезва, а аз седя на пътя и се чудя какво става. Как туй в това градче напълно непознат знае за моите проблеми... Но за едно нещо ме бива и то е да разпознавам знаците, спомням си за терориста, които ме спаси в Мумбаи и картината ми става все по-ясна. За секунди правя пълна промяна в плана - не отивам в Замбия, а в Зимбабве! Стопирайки към изхода на града ме взема пикап с четирима южноафрикаци, един от Дурбан, двама от Претория и последния не помня откъде беше, но всичките ги обединява едно - бизнесът. Возя се в багажника с двама от тях, другите двама са вътре, но се сменят често и успявам да проведа разгпвор с всеки в краткото време, в което не псуват и не наричат полицайките, които са ни спряли за проверка "дебели маймуни" право в лицата им! Последствия няма обаче, жените в униформи се правят на разсеяни. Хората са трафиканти на диаманти, карат стока от ЮАР за Замбия, продават в Замбия и летят обратно. Историята ми за визата ги разсмива: "това е африка бе хлапе (те бяха към петдесетте и ме наричаха хлапе през цялото време :)), какви визи и глупости, отиваш на границата плащаш и си минаваш, ела с нас не ни ли вярваш, ще те вкараме в ЮАР без никакъв проблем!" Почвам да се изкушавам, ужасно ми се приключенства да мина поне една граница нелегално, но ако ме хванат и депортират ще ми унищожат цялото приключение. Много са убедителни, но постоянното им псуване ми докарва главоболие и си мисля че не мога да причиня това на ушите си, да пътувам нколко дни с хора, на която всяка втора дума е псувня, а и нали реших - отивам в Зимбабве, а не в Замбия... Стигаме Францистоун, те спират за почивка и после продължават за Замбия, а аз устремено се отправям в посока границата.
На границата се нареждам на опашка от над 50 човека, два автобуса са спряли и хората са на опашката. Идва ми реда, подавам паспорта с увереност и се надявам да не забележат, че е български. Веднага обаче проверяват списъка със страните. Казва ми се, че страната ми е в С категория, което значи, че трябва да имам виза предварително. Минавам на план Б - правя се, че не знам, че имам резервиран хотел вече и не мога да се върна... Следващите два часа са игра на нерви, кой е по-настоятелен - аз или митничаря. Той ме заплашва, че ще ме изгони с полиция ако продължа да отказвам да се връхтам в Боцвана, аз учтиво, но твърдо продължавам да отказвам. Никаква агресия, никакви сълзи. И двамата сме сериозни, аз отвътре направо вря и кипя, но не се издавам. Минавай десетки хора, аз седя отстрани на гъшето и наблюдавам митничаря, а той се прави че не съществувам и само повтаря "next, next...". Хората се чудят защо седя там и не минавам, не след дълго нови автобуси пристигат и вече всички знаят за мен, някой е чул разговора ми с митничаря и е предал нататък по жицата. Жена идва да им се мли да ме пуснат, служителя става още по-непреклонен, а вече и ядосан. Аз обаче показвам завидно спокойствие, макар сърцето ми да е свито от целия стрес и напрежение. Служителя се обажда по телефона на шефа си и шефът се появява не след дълго. Тогава правя решаващата стъпка - чакам да се опразни залата и питам шефа "колко ще ми струва помощта ви". Иска ми 100$ - 50 за визата, 50 за него почерпка. Давам парите, слага ми визата в паспорта и минавам. След близо 3 часа разправии пресичам границата, вече е почти тъмно. Хората от единия автобус още са там и тъкмо потеглят към Хараре. Всички излизат от автобуса и ме разпитват с нескрит интерес как са ме пуснали да мина. Шофьорът ме кани да се возя на стоп до Хараре след като разбира, че тепърва ще стопирам коли. Веднага ми намират място в претъпкания автобус и така се започва веселото ми скитане из недостъпно и корумпирано Зимбабве. Автобусът пътува цяла нощ и на сутринта пристига в Хараре, точно на време за посолствата....

Снимки с мирис на океан и лято :)

диви пингвини по скалите недалеч от Cape Point
заедно на плаж
и сам войнът е войн

Джурасик парк :)

наричат ги "даси" и живеят по скалите близо до океана

местната растителност
прасетата на Кейп Таун :)))

господарите на водата :)
господарите на плажа
:))))

старият фар на Cape Point - най-югозападната точка на континента
без думи
Атлантическият океан отляво, Индийският отдясно :)
един от мнoгoто заливи

далеко е дома...

към пристанището
Мюсюлманската част на Кейп Таyн

Кеип Таун!

07.02.2012; 4.30 сутринта - Кейп Таун! Оттук нататък само ще се връщам у дома :))
Сега съм на гости при приятелите ми Ванита и Рихард (с които се запознахме на Занзибар) в Кейп Таун, хората се разплакаха от радост като ме видяха :)) Кучето им Чивас е огромен ризеншнауцер, с когото не мога да спра да играя в голямата им къща с изумителна гледка към планините и океана :)) Гледат ме като свое дете, нямам думи просто. Ще остана няколко дни да се разтъжим, че от Занзибар не сме се виждали и ще си почина страхотно тук, Кейп Таун е безспорно най-красивия град в ЮАР. Много ми е хубаво и искам поне няколко дни да не мисля за всички предстоящи проблеми с визи и само да се наслаждавам на изумителната природа на ЮАР. Утре ще ме водят на плаж с пингвини, а днес бяхме в парк за птици и маймуни и малки жълти маймуни ми скачаха по главата и ми дърпаха косата :))) Всичко е толкова красиво, има два океана и страхотни планини, които искам да изкача в някой от следващите дни. Абе страхотно е, за първи път получавам такава истинска и заслужена почивка! Не мисля за нищо, не се тревожа за нищо :)))


Малко снимки за цвят :)

Снимките са смесени от няколко държави, не ги подбирах много, защото бързах да кача докато мога

слонска му работа :))
Това насекомо, с което си играех поне 10 минути, се оказа отровно, но като всяко друго животинче като няма причина да хапе, не хапе 
На пазар в Замбия (вдясно клекналият е Чеди, който ме взе на стоп през цяла Замбия, а тук си купуваше фъстъци :))
ЮАР - по това време бе една недостижима мечта и само пътните знаци ми бяха утеха
семейството, което ме приюти в Габороне
красавица до водопадите Виктория
много любопитни очи събира палатката ми, дори хората, които ме канят да спя в дворовете им, не могат да скрият интереса си към това чудо на техниката :)))
тези не ги е страх, че ще се скърши клонката :)
От водите на река Замбези се подава огромната глава на прозяващ се хипопотам :))
Къщички покрай река Окаванго
африкански стил :)
Крави пресичат река Окаванго, която е пълна с крокодили 
Слон в Боцвана :)
Хараре - един много зелен град
В Зимбабве
Планини в западната част на Мозамбик
Първата ми сутрин в ЮАР - гледката пред палатката ми :))

Малка част от водопадите Виктория в Зимбабве
Никога не ще забравя тези очи...




ПОЗДРАВИ ОТ ЙОХАНЕСБУРГ, ЮАР :))))))))))

Хора, МНОГО съм добре!!!!! ПОЗДРАВИ ОТ ЙОХАНЕСБУРГ, ЮАР  :)))))))))))) Просто нямах нет да пиша, сега от 2 дни живея в света на богатите и по цял ден ме развеждат и глезят и нямам време за нет даже :))) Само ме угояват и водят по разни коктейли :))))) Като царска особа съм в момента! А историята за това как се озовах тук, е повече от ПРЕКРАСНА и ще я напиша след като изляза от страната, разбира се. Само ще кажа, че съм тук напълно ЛЕГАЛНО и имам разрешение да остана 90 дни :))))))) Якоооооо, много е красиво, много зелено, супер ми е леко на сърцето след 3 седмици нечовешки мъки вече и храната има вкус, и сънят ми се оправи :))) Даже днес имах голям бонус - карах колело, при това професионално, 50 км извън Йоханесбург! Това ми е най-якия ден в пътуването, не знам как успях да изкарам 5 месеца без колело, направо днес издивях само като го яхнах и ПОЛЕТЯХ!!!! А е толкова красиво около града, има птички шарени и е зеленко! Тези два дни живея при човека, който ме взе на стоп до тук и буквално ме осинови. Той е луд на тема колоездене точно колкото мен, печелил e много състезания, луд е и на тема птици и снощи заспах, четейки определители за птици, той има огромни книги за птиците в Африка :)))) А минах и Мозамбик преди това и там много яко, зелено, абе думи нямам ама никoй не говори английски :)
Скоро като стигна Кейп Таун ще седна да напиша повече :))) Има адски много за разказване, просто не знам, това пътуване е пълна лудница случват ми се ненормални неща, ама то на ненормален човек няма какво друго да му се случи :)))) Ихаааааа ЮАР, мечтата се превърна в реалност, Кейп Таун идваааааам :))))))))))))))


Поздрaвче с няколко любими песни, които слушам нонстоп през трите седмици мъки :) Музиката за мен е най-добрия начин да се изразя, тези текстове са всичко, което имам да кажа и всичко, което чувствам:

http://www.youtube.com/watch?v=vfO3-vGYOSE&ob=av2n 

I can almost see it
That dream I am dreaming
But there's a voice inside my head saying
"You'll never reach it"


Every step I'm taking
Every move I make feels
Lost with no direction
My faith is shaking


But I gotta keep trying
Gotta keep my head held high


There's always gonna be another mountain
I'm always gonna wanna make it move
Always gonna be a uphill battle
Sometimes I'm gonna have to lose


The struggles I'm facing
The chances I'm taking
Sometimes might knock me down
But no, I'm not breaking
...

 http://www.youtube.com/watch?v=k-ImCpNqbJw

I am COMING HOME :)))
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday
I know my kingdom awaits and they’ve forgiven my mistakes
I’m coming home, I’m coming home
Tell the World that I’m coming

http://www.youtube.com/watch?v=o-ctPt_h_6I&feature=related


Don't judge a thing until you know what's inside it
Don't push me
I'll fight it
Never gonna give in
never gonna give it up, no
If you can't catch a wave then you're never gonna ride it
You can't come uninvited
Never gonna give in
never gonna give it up, no
You can't take me
I'm free



http://www.youtube.com/watch?v=Okl8Lgcx94w

I had a dream - of the wide open prairie
I had a dream - of the pale morning sky
I had a dream - that we flew on golden wings
And we were the same - just the same - you and I
Follow your heart - little child of the west wind
Follow the voice - that's calling you home
Follow your dreams - but always, remember me
I am your brother - under the sun
We are like birds of a feather
We are two hearts joined together
We will be forever as one
My brother under the sun
Wherever you hear - the wind in the canyon
Wherever you see - the buffalo run
Wherever you go - I'll be there beside you
Cos you are my brother - my brother under the sun