Грузия за последно и право към дома

 

Вардзия - едно уникално кътче под небето


 

27.11.2019

Сутринта от лагера ми се откриваше чудесна гледка. Беше тихо, спокойно и много красиво. Слязох по стръмния склон обратно до пътя, по светло беше лесно. Нямаше трафик по шосето и поех пеша към скалната прелест Вардзия. По някое време мина маршрутка за там, не я стопирах и махнах на шофьора, който намали, да продължава. Малко по-късно се возех в кола с двама грузинци, отиващи до село преди Вардзия, но решиха да ме откарат до там като по пътя дори спряха на място с хубава гледка да снимам. Виждаше се недостъпна, доста разрушена крепост от другата страна на реката. Като слязох на паркинга до Вардзия, беше 9:00 и кисел чичко пазач отказа да ме пусне да посетя преди 10:00 - тогава отварят и може да се купи билет, струва 7 лари. Разходих се наоколо през този един час и в уреченото време влязох. Вардзия е слабо казано изключително място. Величествен, очарователен и омагьосващо красив пещерен град с манастирски комплекс от 12-13 век. Изсечен е планината Ерушети (Мечата планина) и се извисява над река Кура. Историята на Вардзия ни отвежда към Златната епоха на Грузия, по времето на онази най-тачена и специална царица Тамара, за която писах в предни разкази за страната. Създаването на манастирския комплекс започва при управлението на нейния баща цар Георги III с издълбаването на първите няколко пещери. След смъртта му Тамара продължава делото като по нейно време е издигната църквата "Успение Богородично", изрисувана с красиви стенописи, на един от които е самата Тамара с баща си. Нови и нови килии за монаси се изсичат в меката скала, а за период от време дори самата Тамара с децата си идва да живее тук. Твърди се също, че тук е погребана, но за това няма доказателства, тъй като още седем места в страната претендират гробът й да е там. За съжаление в края на 13 век Вардзия е сериозно осакатена от силно земетресение, огромна скала се отделя и пада в река Кура, а голяма част от изградените помещения са унищожени вследствие труса. По-късно пък нападения от нашественици и кръвопролития над останалите монаси довели до опустяването на манастира. Сега само мога да гадая за пълния вид на това изключително място преди да бъде подложено на човешки и природни стихии. Обхождах пещерите една по една, влизах на всяко достъпно място. За съжаление на някои места имаше сложени прегради и забрани да се минава, така че не целия скален град е достъпен за туристи. Това доста ме подразни, тъй като винаги искам всичко да видя, да надникна във всяка пещера. Не пропуснах нито една от отворените, а ако всички бяха достъпни, щях да прекарам там не 3, а сигурно 5 часа. Имаше страхотни тунели от църквата към горни жилища. Забранената част се обитава от монаси, които живеят там и сега, та вероятно това е причината туристи да не се допускат. Интересни факти за комплекса: 

"Вардзия представлява град, издълбан в скалите на средно 13 нива, разположени едно над друго и свързани помежду си с дупки, тесни тунели и стръмни стълбища. Изсечени са улици, крепост, манастир, тронна зала, бани, библиотеки, аптека, жилища, складове, трапезарии, съкровищница и други. Това са над 600 помещения, съединени с ходове, които се простират на 800 м дължина, от запад на изток. Навлизат навътре в планината на дълбочина около 50 м и имат височина на съвременна 8-етажна сграда. Тук се намират едностайни, дву-, три- и четириетажни жилища, свързани с вертикални тунели. В случай на нападение в комплекса могат да намерят убежище до 20 000 души. Изграден е и водопровод, който в наши дни е полуразрушен."

Като свърших обиколката, се върнах до входа по друг маршрут и поех към недалечен скален манастир, разположен високо в отвесен склон, който видях от пътя на идване към Вардзия. Нарича се Vanis Kvabebi и в края на стръмното пътче, водещо нагоре към него, имаше къщичка с бариера. Вероятно беше предназначена за билети, но чичката на пост ми обясни, че манастирът е затворен за посетители заради падащи камъни. Явно седеше тук, за да отпраща мераклии туристи. Каза ми, че този манастир е по-стар от Вардзия и е от 7 век. Дори само от разстояние изглеждаше адски интересен, но така и не успях да го посетя. Обратно на главния път ме взе кола с двама руснаци и техния шофьор, нает да ги разхожда. Интересно бе, че те не се познаваха помежду си, а се срещнали едва вчера. Мъжът обясняваше, че ако човек не е ходил на горещи извори в Грузия, все едно не е посетил страната, а жената отиваше в Боржоми и не беше много приказлива. Горещите води не ме влекат изобщо, така че по критериите на руснака, трябва да считам Грузия за непосетена от мен страна. Още по-лошо става ако хората разберат, че не си им пробвал виното, или хачапурито.

Слязох до крепостта Хертвиси, недалеч от която спах снощи. Залепиха ми се поредните три страхотни, глезени грузински кучета, които ми правеха компания по време на обиколката на величествените останки. Билетът беше 5 лари и разгледах всичко обстойно, изключително много ми хареса. Крепостта е една от най-старите в страната, смята се, че е възникнала около 4-ти век пр.н.е. През 10-11 век става център на областта. По-късно монголците унищожават крепостния град и чак през 14 век започва възстановяване. Нататък през вековете много битки се водят за Хертвиси, попада в ръцете на персите и турците, а чак през 19 век грузинците си я връщат. Това, което е останало до днес, ми достави огромно удоволствие на сетивата и в пълна степен успях да се пренеса в епохата, към която принадлежа, напълно забравяйки сбъркания 21 век. 

Върнах се на шосето и хванах кола с двама за Akhaltsikhe. Оставиха ме в града, точно на улицата, водеща към крепостта Рабати. Тази крепост е дотолкова реконструирана, че цялата изглежда като нова и би могло да се каже, че стои направо фалшива на фона на старинните. Но въпреки това е страшно красива и интересна, направо си е задължително да се види. Огромна е и отнема часове да се обиколи детайлно, билетът е 6 лари. На територията на комплекса има дори хотел и ресторанти, както и страхотни градини. Цял малък град в града. Оригинално е възникнала през 9 век, а понастоящем в пределите й са възстановени джамия, цитадела, бани, крепостни стени, таен тунел, водещ към река Потскхови... 

След крепостта поех на важна мисия из града - търсене на чурчхела. С последните си грузински пари исках да купя малко за нашите вкъщи, да опитат това чудо на грузинската кухня. Намерих само в едно магазинче и беше опакована, взех най-малкото пакетче, защото не ми бяха останали пари за големите. Беше почти тъмно като застанах на стоп, но веднага ме взе бус до главния път към Турция. Оставаха двадесетина километра до границата и си мислех, че вероятно там ще нощувам. Стопът обаче ми поднесе поредната доза грузинско гостоприемство като за последно. Взе ме човек, който ме покани в дома си. Живееше в блокче до главния път във Вале - на 5 км преди границата. Посрещна ни съквартирантката му, по-възрастна жена, която също като него беше мила и приятелски настроена. Живееха скромно и това беше временна квартира и за двамата. Жената сподели, че синовете й са в Казбеги, а мъжът не спираше да ми се извинява за бедния апартамент, имал къде по-хубава къща другаде и това тук било само за малко. Почерпиха ме плодове, чай и страхотни картофи. В апартамента нямаше вода, идвала само за по един час на ден. Тоалетната пък нямаше врата и казаха, че ремонт не са правили, защото не смятат да остават дълго. Отопляваха се на една малка печка в кухнята, беше голям студ навън. По някое време дойде съседът им турчин, поканиха го на масата и си говореха на руски. Пушеха цигари, а запалиха и трева. От миризмата ми се догади страшно, все едно дишаш лайна. Странен ми се видя метода на напушване. Домакинът ми слагаше тревата в нещо като капачка на шише, което бе потопено в течност и като вдигне капачката, в която тревата бе запалена, от шишето излизаше много дим и той го поглъщаше с уста. За първи път виждах такова нещо. В редките моменти, когато попадах сред наркомани и имах нещастието да ги наблюдавам, виждах гнусна цигара с трева, която се подмята от уста на уста до изпушването й. Това тук беше друга категория наркомания явно. Чудех се на акъла човешки, или по-точно на липсата на такъв. Нямах търпение да се оттегля от компанията. Това стана в 22:00, сложиха ми матрак в отделна празна стая и спах сравнително добре въпреки студа, който сякаш успяваше да се намъкне навсякъде. Завивах се презглава и не мръзнах много. 

 

Утро край Хертвиси

Скален град Вардзия

Крепост Хертвиси и селото

 

28.11.2019

Сутринта излязох заедно с моя домакин, който отиваше на работа на строителен обект в недалечния планински курорт Abastumani. Горещо ми препоръча да посетя това място следващия път. Сбогувахме се пред блока и аз се отправих към границата. Още не беше съмнало и вървях през дълбоко спящото градче. За късмет след половин час ме взе човек до граничния пункт. Преминаването беше лесно и бързо, нямаше никакви хора и формалностите бяха нищожни. После дълго време ходех по шосето преди да мине някаква кола. Взе ме митничар, на когото смяната му свършила и се прибираше в първия град Пософ. От там се качих в бус с няколко турци, пътуващи за Ардахан и слязох на пътя за Карс. Веднага ме привикаха двама военни на пост да ми проверят паспорта, имаше такива пунктове на доста места из Кюрдистан. Погледнаха ми документа набързо и ме оставиха да продължа. Предните дни си правех едни тънки сметки как обезателно ще посетя руините Ани, намиращи се немного далеч от Карс, но май без кръчмаря ги правех тия сметки. В случая кръчмарят беше в бяла и мокра премяна - сняг. Целият път до тук бе заснежен и достъпът ми до руините, които щяха да са побелели и невидими, беше осуетен от неблагоприятните природни условия. Като слязох от стопа на един от входовете към Карс, за да продължа по главния път и да не влизам в града, всичко наоколо беше в сняг и имаше гъста мъгла. Доста време чаках на този разклон преди да ме вземат двама до следващия разклон на околовръстното. Там имах по-добри шансове да хвана нещо към Ерзурум и не след дълго се возех в кола за Селим. Беше мъгливо и ветровито, за късмет хванах бърз стоп за Хорасан, а след това - спортна кола с шумен младеж за Ерзурум. Беше надул кофти музика на макс и никак не ми беше приятно по пътя. Не знаеше нито дума чужд език и се опита да общува с мен чрез преводача на телефона си. Поиска да му пусна музика, която аз харесвам, но бързо се отегчи от класическата и върна своята музика - някакви ориенталски мазни чалги. След него се повозих при двама, които бяха притеснени за мен, защото било опасно при кюрдите, щели да ме ограбят и убият. Сякаш много турци са убедени, че кюрдите са лоши и опасни хора. Обясняваха, че в Кюрдистан не трябвало дори да се слиза от колата, та камо ли да се стопира. 

Спряхме да пием по един чай преди да ме оставят на разклона в Ashkale, където пътищата ни се разделяха. Имаше голям супермаркет на това място и успях да купя халви и локуми за нашите. Съвсем близо имаше пункт на военни, където ми прелистиха паспорта и веднага след това хванах чудесен стоп чак до Tosya. Пропътувах стотици километри с тихия човек, който ме почерпи чай и храна. Знаеше малко английски и успявахме да се разберем. В тази кола аз избирах музиката и през целия път слушахме девета симфония на Бетовен, защото това бе едно от CD-тата, които имаше. Другите бяха турски музики и Бритни Спиърс, така че изборът беше много лесен. Слязох в полунощ на бензиностанция край Tosya. Тъкмо затърсих място за палатката, когато дойде едно момче от ресторанта и каза, че може да къмпингувам до бензиностанцията. Настаних се, тъкмо влязох в палатката и се появиха двама полицаи, заедно с момчето. Твърдяха, че не можело да остана там, защото имало полицейски участък съвсем наблизо. И таз добра - още по-хубаво като има, тъкмо е по-спокойно, че няма да дойдат изпадняци или крадци. Но за тях явно беше основателна причина да не ми позволят да остана там. Посуетиха се малко и като видях, че омекват, ги уверих, че няма да мърдам от палатката и ще се изнеса рано сутринта. Въобще не ми се раздигаше всичко и тръгваше из полето, което беше кално и тъмно. Добре, че все пак отстъпиха и ме оставиха да спя. Нощта мина напрегната и студена, защото разни хора щъкаха по паркинга и се събуждах от най-малкия шум. Никой не ме обезпокои повече, а сутринта цялата палатка бе мокра от конденз.    

29.11.2019

Последният ден от пътуването започна със стоп с ТИР, в който прекарах буквално цялата светла част от денонощието. Шофьорът беше много приятен човек, а камионът беше супер бавен. Като добавим и десетките паузи за чай и ядене, чак по залез слязох някъде в покрайнините на Истанбул. За целия ден изминах само 450 км. На бензиностанцията преди Истанбул разрешеното време за каране на тираджията свърши и дори да искаше, не можеше да продължи. Веднага ми уреди стоп с два ирански камиона, пътуващи за Гърция, с тях можех да мина Истанбул и да сляза на разклона, където пътищата ни се разделят. Единият от иранците обаче познаваше двама турци, пътуващи за Капъкуле, което ми беше къде по-удобно и ме уреди с тях. В крайна сметка останах с турците, които пътуваха с два отделни камиона и след 40 минути чакане да им свърши паузата, поехме към България. По пътя ме черпиха чай и плодове, а возенето свърши 10 км преди границата, докъдето се виеше опашка от камиони. Вървях пеша в тъмницата и стопирах всяка минаваща кола, а те не бяха много.

След доста време ме взе леко подпийнал човек от Силистра, който отиваше в Свиленград. Минахме границата успешно, а той смяташе да остави колата там и вече беше извикал приятелката си да дойде с кола от града да го вземе. Когато обаче разбра, че мога да шофирам, ми даде ключовете и се преместих на шофьорското място. Той не искаше да кара на българска територия, понеже беше пил, а вероятно имаше полицаи по пътя. Приятелката му дойде с колата си и буквално откачи като разбра, че пътувам на стоп и той ме е взел. Нещо не й беше на ред на тази жена. Той се опита да й обясни плана, но жената беше превъртяла и така злобно ме гледаше, че се стъписах. Крещеше му на паркинга и правеше сцени, караше му се как може да забира такива боклуци като мен от пътя, след което се качи в колата си и отпраши с мръсна газ. Започнах да съчувствам на човека за това чудовище, с което се е забъркал. Но всеки сам си е виновен, не му е майка все пак, че да е принуден да я търпи. Той се върна в колата и потеглихме като през цялото време ме навиваше да карам по-бързо, за да я настигнем. Не беше познал обаче, аз карам според ограниченията, а освен това изключително внимавам за животни на пътя. И никакви сценки и фасони на психясали двуноги не могат да ме накарат да си наруша принципите.

Стигнахме до бензиностанция преди разклона за Свиленград, където лудата жена бе отбила и все пак ни чакаше. Аз слязох от колата тук и ги оставих на съдбата им, взех си багажа и зачаках отново на стоп. Беше вече след полунощ и силно се надявах да си стигна до Хасково, не ми се лягаше по нивите тук. Щях да се наспя вече вкъщи. Вярвах си, че някой ще спре въпреки почти липсващия трафик, минаваха само камиони. Докато чаках на бензиностанцията, двама тираджии от един спрял камион ме заговориха любопитни защо ми е толкова голяма раницата. Казаха, че чакат техен колега да мине границата и при него имало място в камиона, щял да ме вземе. Пътуваха за Кърджали - перфектно! Поприказвахме си доста на паркинга, разпитваха ме за пътуването из Кавказ и се кефеха. После с колегата им също лафът потръгна и до последно не спряхме да дискутираме пътешествия. Час и нещо по-късно слязох от камиона на околовръстното на Хасково и минах пеша последните 4 км до дома. Радвах се, че в предпоследния ден на ноември успявам да се прибера и зимата няма да ме хване някъде по пътя. Е, тогава още не подозирах, че това ще е предпоследното ми пътуване извън страната. Ако знаех, зимата изобщо нямаше да ме върне вкъщи и щях да го удължа с месеци напред въпреки студа. След него прекарах два месеца у дома и в началото на февруари 2020 се отправих към Африка - на топло за остатъка от зимата като мислех да се прибера през април... а тя каква стана после... Фашизъм, диктатура, ПЛандемии,  ФАКсинации... започна си вече Третата световна война. Овцете на два крака ги колят всеки ден, те си траят и живуркат все едно нищо не е станало, а за такива като мен приключването на околосветските пътешествия скоро ще е най-малкия проблем...


Дъжд вали, вали... някъде по пътя из Турция

 

7 коментара:

Анонимен каза...

Огромна благодарност за всичките ти пътеписи, пътувах виртуално по целия свят с теб. Възхищавам се на твоя характер, воля и целеустременост.Продължавам да се надявам и искрено ти желая нещата да се нормализират и ти да продължиш по пътя. Бъди здрава!

Tery каза...

Благодаря ти, пожеланията са чудесни, но някак си дълбоко не вярвам нищо да се нормализира вече. Светът е тръгнал в пагубна посока и на мен ми е много мъчно, че не само пътешествията ми приключиха, но и че ставам свидетел на тоталното падение на хората и окончателното късане с ценностите, морала, честта, свободата, борбата за справедливост... Толкова ми е мъчно за ставащото и до такава степен се разочаровах и ужасих от безумието на хората, че дори не мога да жаля за личната си загуба, а все пак пътешествията бяха призванието ми. Вече почти две години нямам сили да седна и оплача гибелта на моите пътешествия. Беше отнета една голяма част от мен.

Боре каза...

Не се разочаровай, Тери. Хората винаги са били такива. Просто сега маските паднаха и всички лъснаха в цялата си "прелест". И не, няма да се нормализират нещата. Не и в близките 10-15 години. И това всъщност е добрият вариант. Защото нормализиране означава връщане към "старото нормално" - т.е. същото ненормално, заметнато небрежно с някакво фасадно благоприличие. Не, благодаря. По-добре цялата тази фалшива система, основана на консуматорство и егоизъм, да рухне изцяло, за да отвори място на Новото.

Аз съм оптимист. Пак ще пътуваме, сигурен съм. А ти може да използваш паузата да понапишеш книгата и да си излееш душата в нея. Сега, когато толкова много ти се е насъбрало, е отличният момент за това. Айде, откога я чакам :)

Tery каза...

Боре, евала за оптимизма :) Аз съм на отсрещния полюс и нищо оптимистично не виждам да предстои дори и в следващите 100 години. Просто това Новото в историята се е доказало като винаги да е по-лошо от предното нормално. А иначе си абсолютно прав, че досегашното беше тотално ненормално, на същото мнение съм. Просто Новото го виждам като в пъти по-ужасяваща версия на това ненормалното. Като наблюдавам тенденциите, ми става ясно в каква посока върви човечеството. И не вярвам да има рязък завой, защото самите хора не го искат. В момента имането, здравето и физическото съществуване на индивида са издигнати в култ, всеки се мисли за безценен и уникален, а някакви си там ценности, С които да се живее и ЗА които да се умре, са навряни в кучи г*з. Въобще не вярвам, че консуматорството или егоизмът ще си отидат просто ей така. С една или друга фасада те движат света от хилядолетия, винаги е било и винаги ще бъде. Хората са изтъкани от това, няма как да избягат от него.

А за книгата - ако си излея душата в нея, никой няма да издържи да я прочете, даже и първите страници :) Но ще се опитам да сглобя нещо за първото африканско пътуване, нали я започнах още преди години. И ако успея, ще те уведомя :) Ще бъде само онлайн книгата и всеки ще може да си я свали, а който иска на хартия, ще може да си я разпечата. Досега "издадох" няколко фотокниги за семейна употреба, но те са по една бройка и само със снимки, та ако някога успея с африканската книга, ще си я разпечатам за мен и който иска ще може да се включи в поръчката, понеже колкото повече бройки са, толкова по-евтино излиза.

Анонимен каза...

Тери, здравей! Не се познаваме, но да знаеш, че много си те обичам.От години не знаех какво става с теб и с много гугъл търсене открих. Тази вечер ме осени мисълта за теб и не можах да спя и ето, пиша ти в почти 4 сутринта. Просто исках да зная как си, дали си жива и здрава. Радва ме, че си жива и че се противиш в душата си, т.е. си вярна на своята природа. Искам да знаеш, че си вълшебна и прекрасна.

Именно тази "щура" част в теб ме радва точно, защото е толкова различна от мен. Светът е луд, а хора като теб са светлина. И на мене ми е тежко, заради това, което сподели. Ама все някак ще се оправим. Прегръщам те и ако ще те зарадва поне мъничко, или поне усмихне, абе струваше си да те намеря, макар и онлайн.

Тайната на живота е в нас. Бъди смела, здрава и пълна със светлина, напук на ситуацията.

Tery каза...

Здравей, благодаря ти за пожеланията и позитивизма! Блогът е лекичко невидим, но който търси - намира :) Всичко си е както си беше при мен, с изключение на едно - принудителното непътуване :) Иначе - сърце на място и принципи до смърт.

Анонимен каза...

Ти си вдъхновение....!