 |
| Пустинята Сахара пасва на пустинята в сърцето ми. Мароко, 2010 г |
Ето, че дойде моментът да "оповестя" края на околосветските ми скитни. Преди близо две години дойде реалният, физически край, а след предната публикация за прибирането от кавказкото пътешествие - краят им и на страниците на блога. Реших да напиша тази публикация като своеобразен финал, защото огромна част от живота ми (дори по-дълга от 10 годишния АД в онази дупка, наречена училище) бяха именно скитничествата в странство. Вече няма за кое пътуване да пиша, освен може би за старите отпреди 2011, преди създаването на блога. Затова занапред тук ще има основно разкази за България, предстоят Странджа от миналото лято и един страхотен 20 дневен преход през Пирин, Рила и Родопите, пак от миналото лято.
Моят скитнически край дойде неочаквано, преждевременно и принудително, защото ако не беше епичният възход на злото и идиотизма (пЛандемията), не само още щях да пътувам, но и нямаше шанс някога изобщо да спра. Почти сигурно щях да умра някъде по пътя, което щеше да е повече от прекрасно за мен. Сега умирам всеки ден у дома, наблюдавайки от разстояние целокупното падение на човеците.
