Прибрах се... отново вкъщи + кратко инфо за това пътуване


 Маршрутът след последния пост - плътната линия на стоп, накъсаната - със самолет.


Вече гледам е 23-ти май, а аз още не зная къде точно се намирам, какви са всичките тия хора около мен и кой и как ме е преместил извън Азия, и къде, по дяволите, са ми самосата, чендола и бананите!!!!!!! Два пъти вече се събуждам посред нощ и почвам да си мисля как трябва да мръдна до пазара да си купя самоса и банани веднага щом се съмне... и после се усещам, че съм в позната стая с 4 стени, а не в палатката и направо се гипсирам... блокирам.
Та нещо последните дни освен, че нямам време, нямам и сили да напиша на блога заветното - прибрах се! Защото някак си не искам да повярвам, че наистина се прибрах от това пътуване, беше твърде хубаво, за да свърши толкова бързо, а и част от мен още си е някъде там, при хората с дръпнати очички и 2D носове, и камарите с дуриан край пътя. От една страна е голяма радост да видя отново близките си, колелото, градината, играчките, книгите... но от друга прибирането точно в този момент не беше никак лесно, никак жадувано, и в следствие на това сега се чувствам много странно и съвсем не на място. А пътуването със самолет на такова голямо разстояние допълнително усложни и без това бързия преход от азиатска към българска действителност, ако пътувах по суша както обикновено, щях поне да имам време да осмисля и осъзная, че се прибирам. В крайна сметка се телепортирах по светкавичен начин в един съвсем друг свят, тотално различен от моята зона на комфорта, носеща името Неизвестно. Сега зная къде ще спя довечера и това просто ме убива...

Open roads...

маршрутът след последния пост

Един кратък пост преди прибирането ми, този ще е последния преди да се телепортирам в БГ, след което вече ще има постове за всяка страна от началото на пътуването, придружени със снимки :)


Поздрави на всички от Кamphaeng Phet, Тайланд :) След почти 2 седмици (прекрасни 2 седмици!) в новата ми любов - Мuянмар, за която много ще има да разказвам, се завърнах в кралството Тайланд да посетя за последно краля преди да се насоча към Малаиzия и края на това невероятно пътешествие, което въобще не искам да свършва сега и по такъв начин... anyway, не мога да опиша сега какво ми е... сърцето ми е на хиляди парчета, ако изобщо нещо е останало от него вече... От една страна се радвам, че ще видя близките си скоро, но от друга.... еххх от друга...! Изобщо нямам психическата готовност да се прибирам и още от сега съм в нещо като шок, които направо не знам как ще преодолея след няколко дни, когато се телепортирам в свят, които изобщо не е моята зона на комфорта и към които отдавна вече не принадлежа... не мога да си представя, че няма да се събуждам всеки ден  на ново място и дори няма да се чудя къде съм при събуждането, нито пък че ще виждам същите хора и места всеки ден, нито пък че ще имам постоянна течаща вода и душ, или ще мога да ида до тоалетна когато ми се ходи, а не 5 часа по-късно, или пък че няма да трябва да се промъквам по забележителности като крадец през оградите :))  (започвам да крада череши из хасковско, пазете си черешите, хасковлий! :)))