Пролетно из чудесата на България - част 1

 

След развалянето на лаптопа ми не мислех, че ще има нов разказ на блога, но макар и много бавно, снимките успяват да се качат на стария , достигнал и минал пълнолетие компютър на нашите (все пак моят беше само на 15). А текстът се пише без засечки. Следователно засега поне ще мога да пиша нови разкази, макар и по-рядко, тъй като прекарвам голяма част от времето си другаде, а не пред компютъра на нашите. С лаптопа можех да пиша от местожителството си в градината сред природата, а тук трябва да седя в апартамент с четири стени, което хич не ме радва. Така че когато ми дойде нужната доза търпение да седна и пиша, ще го правя, но ще е по-рядко. Засега - първа част от две части разказче за последното обикаляне из България. Като сложа и втората част, смятам да започвам Кавказ. Но снимките отнемат много повече време, отколкото на лаптопа, така че ще е бавно.

03.05.2021

Тръгвайки на това трето по ред пътуване из красотите на България от по-миналия март до сега, си пожелах само едно нещо - да ми е последното такова, осъществено с кола, вместо с колело, пеш или на стоп, както нормално пътувам. За трети път с неохота запалих колата и тръгнах на двуседмична обиколка, за да се махна за малко от психиатрията на уседналия живот, който си самоналожих с цел да липсва допирна точка между китайската чума и близките ми. Напоследък  имах голяма необходимост да се пръждосам от познатата среда, където и да е, за колкото може повече време. За съжаление повече от две седмици между една и друга задача от бита нямаше, така че успях да отскубна само 14 дни живот по пътищата. Направих си пътуването супер динамично, както обичам, с много скитане, разглеждане, опознаване на нови места във всяка свободна минута, от 5 сутринта до 9 вечерта. Е, последните дни започнах да се будя доста преди 5:00, тръпнейки в очакване за нови приключения и опитвайки се отчаяно да взема максимума от пътуването преди да е свършило. Две седмици ми се сториха като един безумно кратък миг. Но за този миг успях да видя, усетя и преживея много красиви и интересни места. Именно тях ще опиша в следващите редове, защото наистина си заслужават и все повече се затвърждава мнението ми, че страната, наречена България, има едни от най-красивите земи в света. Големият проблем и тук, както навсякъде по света е, че хората нито я пазят, нито уважават, нито пък обичат. 

Рано сутринта на 3-ти май запалих колата, натоварена със смешно малко багаж, сред който се открояваше една купчина книги и карти. Първата ми спирка възнамерявах да бъде могилата в Караново - село недалеч от Нова Загора. Тъй като винаги карам бавно, заради шанса на пътя да излезе животно, стигнах Караново доста часове след като тръгнах. Заех се с търсене на гробницата. Първо попитах за упътване глух дядо с пресипнал глас, седнал на пейка, който не можа да ми помогне, а след това успях да получа добри указания от друг местен и открих  могилата. Намира се съвсем близо до селото като за да стигнете до нея, минавате през циганската махала. После черен път отвежда до самата гробница, проходим е за всякакви коли. 

За ужасно лош късмет, гробницата беше затворена за посетители. До стълбите, отвеждащи към входа, имаше паркиран джип на охранител и от него излезе именно такъв. Обясни ми, че обектът е затворен и ще се реставрира, понеже е в ужасно състояние. В момента не се допускат никакви посетители и не успях да видя съвсем нищо, освен една информационна табела с полуизтрити букви, разказваща историята на мястото. Човекът каза, че може би догодина ще я отворят отново. Ех, че каръшки започна това пътуване! А иначе от прочетеното в една книга разбрах, че тракийската гробница е от първи век и в нея е погребан важен човек, за което се съди по откритата до скелета богато украсена колесница и два скелета на коне. Аз видях само снимки на откритието, изглежда наистина впечатляващо и много ми се искаше да не беше в ремонт точно сега. Някъде из селото има и още една интересна селищна могила, която не успях да открия, нямаше и кого да попитам, улиците бяха доста пусти. Явно не ми беше сега времето за съкровищата на Караново, трябва да се върна отново.

Как се стига до тракийската гробница в Караново:

Като единствен ориентир в селото може да се използва кръстовището, на което има табели и изглежда като най-главното. Именно на него, ако идвате откъм село Дълбоки, както направих аз, трябва да завиете наляво, да карате все направо и ще стигнете циганската махала. Там може или да оставите колата и повървите 300 метра, гробницата вече се вижда, или пък да рискувате здравината на гумите си (има натрошени стъкла на места по този път) и да карате до самия вход на гробницата. Най-важното - преди да отидете, проверете дали вече е отворена за посетители.

След Караново се отправих към едно не по-малко интересно местенце - потопената църква на язовир Жребчево. След като вече се нарадвах на другата потопена църква в село Виден край язовир Копринка по време на предното зимно пътуване, сега беше време да посетя и тази, за да се очаровам и от това приказно местенце. Не само природно кътче, но и място с история, макар и тъжна. За лош късмет точно в този ден, явно покрай почивните дни на народа, районът беше налазен от туристи. Въпреки тях обаче местенцето е разкошно, а ако човек се дръпне съвсем леко от брега на язовира и църквата, хора няма. Дори до кръста на хълмчето наблизо никой не се беше качил и гледката си беше само за мен. От там можех дълго да се взирам в красотата на пейзажа. А църквата носи своята тъжна история, макар че видът й далеч не навя у мен тъга, а по-скоро любопитство и силно желание да поплувам, за да стигна до самата нея. През пролетта е потопена във водите на язовира, но е много близо до брега и човек може да я огледа добре. През лятото остава изцяло на сушата, когато нивото на водата спадне. Потопена е от 1965 г, тогава под вода остава цялото село Запалня. Явно не се е радвала на дълъг живот, защото е построена чак през 1895 г., а 70 години по-късно е направен язовирът. Следва "удавянето" на цели три села, за чието съществуване днес напомнят само останките от църквата, всичко друго се е изпарило сякаш с магическа пръчка. 

Как се стига до Потопената църква:

Намира се много близо до Твърдица. От подбалканския път идвайки откъм Николаево трябва да завиете на отбивката за Твърдица, само че не в посока към града, а към язовир Жребчево, има указателни табели. След 2 км каране в посока язовира, се стига до големи поляни и асфалтът свършва, там съвсем наблизо във водата се вижда и църквата. Непременно се качете и до хълма с кръста и гробището наблизо, не само гледката, но и старите гробове са интересни.

След като се разходих около църквата, реших да посетя и град Твърдица. Досега вятърът не ме беше отвявал точно там, разходих се из центъра и ми допаднаха празните и тихи улици. Това, което обаче никак не ми допадна, бяха няколкото пътни знаци обозначаващи, че пътят Твърдица - Елена е затворен заради ремонт. Пълен ужас, сега трябваше да заобикалям през до болка познатия ми Хаинбоаз, вместо да мина през един от малкото проходи на Стара планина, през който така и не минах години наред при всичките ми пътувания из България (ако не броим пешачката на Ком-Емине). Разочаровах се, но нямаше какво да направя, поех към прохода на Републиката. В Гурково леко се загубих, понеже реших да мина през градчето. Не се отбих в музея на магарето, който познавах от предишно посещение и който горещо препоръчвам.

Следваща спирка беше Килифаревския манастир, който посетих за втори път. Първия път се добрах до него на стоп, слязох на грешния разклон към манастира и се озовах пред голяма река без никакъв мост, по който да пресека, а от другата страна се кипреше манастира, досами водата и толкова недостъпен ако си с раница и фотоапарат, та не можеш да преплуваш. И този път пак се обърках :) Завих по тесен път веднага след като видях табела за манастира, мислейки си, че точно този път води там. И отново се озовах на старото място, където виждах манастира, но не можех да стигна до него. Тогава си спомних за предния път, присмях се на себе си, качих се на колата и продължих нататък по главния път. Недалеч хванах друг разклон за село Нацовци и от там стигнах до манастира по царския път. Сетих се, че и предния път така направих, само че пеша. Манастирът се радваше на посетители, цветята в двора бяха пъстри и благоуханни, а когато всички останали посетители се изнизаха, влязох да погледна и аз църквата, че вътре не си я спомнях. 

Продължих към следващия атрактивен манастир в района - Плаковския. Минах през селата Плаково и Велчево, които ми се видяха много приятни и спокойни. Манастирът ме посрещна без множество други посетители, единствената кола тъкмо си тръгваше. Дворът беше свеж, зелен и съвсем в синхрон с красивите сгради на манастира. Имаше обаче нещо, което скапваше обстановката. Дали беше поп, или просто някакъв уредник, но един мъж седеше пред вратите на една от сградите и крещеше гневно по телефона. Беше доста циничен и груб в оплакванията си, драмата беше за някакви патета, които някой му подарил и според него едно от тях било откраднато, защото установил липсата му. Явно решил, че някой от туристите, посещаващи манастира го е взел и обясняваше всичко това на човек от другата страна на телефона като беше особено гневен. Надникнах в църквата, щракнах няколко снимки и се изнесох тихомълком да не помисли, че ще му отмъкна и аз някое пате или църковна утвар. Така и не видях никакви патета.

Последният манастир от поредицата манастири беше Къпиновският, който освен красивите си сгради и двор, предлагаше още едно чудо наблизо - Къпиновския водопад. Тук вече тълпите от хора бяха отвъд границите на моите най-страшни кошмари. Всичко живо сякаш се беше изсипало тук, още повече, че огромният къмпинг до манастира беше вече стартирал сезона и беше пълен с каравани и палатки. Не ми беше особено приятно да обикалям всичко с маска 3М на лице, но нямаше какво да направя, исках да видя местата, но да не влизам в контакт с никакви хора. Бях единственият човек с маска, така беше и по всички градове, села и забележителности, където спирах занапред и имаше хора. Първо се отбих до водопада и много му се зарадвах, обиколих го от всевъзможни ъгли за наблюдаване и снимане. После се засилих към манастира, намиращ се на около пет минути пеш. Беше края на следобеда и се опасявах да не го затворят преди да го зърна. Дворът беше впечатляващ, навсякъде дебели сенки, зеленина, цветя... Много ми хареса мястото и цялостната атмосфера, надникнах за миг и в църквата, докато нямаше други хора. Единственото, което не ми хареса в този район е, че става плашещо комерсиален и "облагороден" с къмпинга и ресторантите, надвиснали точно над река Веселина с гледка към водопада. И огромните тълпи народ, които всичко това привлича. Няма лошо да има къмпинги, но някак си тези стълпотворения ме ужасяват и не мога да си обясня как се нощува на такова шумно и пренаселено място, просто не е за мен. 

Продължих към едно уникално село с необичайни забележителности - Раювци. За да стигна до него, се наложи да се връщам назад до село Плаково и да продължа в посока Елена. Имаше разклон за Раювци, което се оказа неочаквано интересно и красиво село. Някой тук си е направил труда да извая невероятни скулптури на известни личности с техни мъдри мисли. Също тук се намира и кромлех, довел до названието "българския Стоунхендж". До него се издига голям паметник на легендарния Вълчан войвода. На метри от кромлеха и паметника има и параклис със стар дъб до него. Поляната е едно приказно място, на което може да прекарате часове в четене на мислите, издълбани в камъните на кромлеха, съзерцаване на чудните гледки към язовир Йовковци, или възхита пред внушителния паметник на войводата, който препоръчвам да разгледате от всичките му страни, както и всеки един от камъните на кромлеха. 

Как се стига до забележителностите на село Раювци:

Когато влезете в селото и стигнете до центъра му, пътят се разделя на две - ако завиете надясно, може да оставите колата няколко метра по-нататък, има паркинг. Още няколко метра нататък се намира първия обект - скулптурите на известни исторически личности, пръснати на една поляна с чудни гледки. Обиколете добре, а после се върнете до центъра и продължете по лявото шосе, водещо в края си до паркинг в подножието на паметника и кромлеха, разположени на малко хълмче. Не си заслужава да ходите до там с колата, много е близо пеша. 

Свечеряваше се и реших да си търся място за палатката някъде край язовира. За целта пробвах недалечното село Шилковци, подминах го и се спуснах по черен път до брега на язовира. Не одобрих мястото обаче, тъй като наблизо имаше хора, вероятно рибари, а не исках никой да вижда къде нощувам. Върнах се на главния път и реших да проверя село Баевци. Подминах селото и се спуснах отново по черен път до язовира като изключително много внимавах, защото пътят не беше особено добър за лека кола. Харесах си едно странично пътче, свършващо направо във водата и почти по тъмно се установих там. Трудно е да се скрие цяла кола, при това червена. Този проблем не съществува, когато човек е на стоп и може да слезе навсякъде, да се мушне в гората и да изчезне без никой да го види. С колата всичко беше сложно и мъчително, ужасно ми липсваше вече пешеходстването, палеца и дори колелото, което по-лесно може да бъде скрито в шубрака.

Църква по пътя Димитровград - Стара Загора

Толкова видях от могилата в Караново

Язовир Жребчево подвластен на вятъра - същинско моренце

Потопената църква

Гледка от гробището на хълмаКолата се вижда отвсякъдеТвърдицаМераклии за снимкаПросто култова табела :)

Килифаревски манастир

Плаковски манастирКъпиновски водопадКъпиновски манастир

Село Раювци е пълно с интересни нещаСкулптури на известни личности и техните мислиЯзовир ЙовковциПараклис в центъра на селото

Кромлехът

Вълчан Войвода

Нощувка на брега на язовир Йовковци

04.05.2021

Ранното утро прекарах в опознаване на приказните села из еленския Балкан. Изключително любима част от България, всяко село е толкова китно, спокойно, навсякъде зеленина, няма цигани, турци и други пришълци, дошли да секат и бетонират. Истински български села като от едно време със стари и красиви къщи, с една отдавна загубена на повечето места типично българска атмосфера. Край пустия откъм коли път два пъти видях сърни и веднъж див заек, голяма радост ме обзе! Посетих Яковци, Вълчовци, Блъсковци и Търкашени преди да стигна Елена. Всичките по някакъв начин ми напомняха най-любимото ми село Кашенци в тревненския Балкан, където прекарвах някои лета преди много години. Родата на майка ми имаха ваканционна стара къща там, от онези приказните стари къщи с покриви от каменни плочи, големи дворове, стари плевни и аромат на живот и свежест. Там баща ми ме хранеше, докато "яздех" някое от яренцата в двора на съседите, гонех светулки до припадък и ги събирах в буркан като малко по-късно ги освобождавах, слушах историите на сополивото съседче от горната къща, чиято баба била изядена от вълците, ходехме в гората да пълним вода от чуден извор и беряхме билки по поляните... За неописуемо мое съжаление къщата беше продадена преди много години и то без аз да разбера и да мога да направя каквото и да било. Купил я някакъв човек от Русе за сумата от 12 000 лв. Явно толкова струваше моето щастие. Много години се изтърколиха преди да събера сили да отида до къщата отново. Това се случи едва преди няколко години, стигнах до Кашенци на стоп и пеша като тръпнех от ужас какво ще заваря. Изненадах се приятно - къщата не само си беше на мястото, но и изглеждаше като недокосната, точно както я помнех. Беше позанемарена от годините липса на поддръжка и явно човекът не ходеше често там. Нямаше никого, прескочих оградата и се настаних да спя в плевнята, тъй като вратите на къщата бяха заключени и не ми се искаше да разбивам и влизам с взлом. Прекарах нощта в спомени за това приказно място и мечти отново да си върнем тази къща и да живея тук. Кашенци е изолирано село в планината, където пътят свършва и през зимата тук има само един жител, доколкото зная хората идват само за лятото по вилите си. Просто идеалното място за мен.

Много емоции ме свързват с този край на България, но да се върна на Елена... И тук не идвах за първи път, но отново не можех да се нарадвам на това китно градче. Пристигнах доста преди да отворят църквата и музеите, така че уплътних времето в разходки по старите улички и из центъра. Когато отвориха Даскалоливницата, влязох да разгледам. Музейният комплекс всъщност има три обекта, другите два са Камбуровия хан и църквата Свети Никола, всичките са едно до друго. Този път посетих само училището, наречено Даскалоливница от Славейков, защото тук са се леели даскали така, както се леят свещи в свещоливница. Много от възпитаниците на това първо в България класно училище са продължили образователно и просветителско дело на много места из страната. 

След толкова села и градчета, духът ми имаше нужда да отиде на природа без да вижда сгради за известно време. Най-подходящото място в района беше пътеката до Раюв камък, разположен в планините над Елена. Общо 10 км отиване и връщане по маркирана пътека, която отначало само се изкачва, стига се до Марков камък, после пътеката извежда до панорамна площадка със зашеметяваща гледка, след което вече по-равна продължава към Светилище костенурките и Раюв камък. 

Как се стига до Раюв камък:

Някои хора отиват до доста по-близкия Марков камък, разположен на същата пътека, след което се връщат обратно. Не препоръчвам да се прави така, по-добре си отделете повече време и отидете до края на пътеката, където е Раюв камък, заслужава си целия преход с гледките му и множеството интересни камъни, светилища и горски чудеса. Стартов пункт може да бъде както град Елена, ако искате може да тръгнете пеш дори и от там, но ще си удължите пътя. Друг вариант е квартал Усой, който е много по-близо до целта, отколкото центъра на Елена. Има и трети вариант, който аз лично избрах. Поех по пътя към Твърдица и няколко километра след Елена и след като подминах разклона за Усой, паркирах колата на малка отбивка, където имаше табела, известяваща за екопътеката. Две други коли също бяха оставени там, а нагоре по пътеката срещнах собствениците им. Като време преходът до Раюв камък и обратно го пишат, че е 3 часа, но аз го минах за доста по-малко, въпреки че постоянно спирах, гледах и снимах. 

Следваща дестинация в района реших да бъдат Христовския водопад - едно райско кътче близо до село Руховци. Поех по пътя към село Буйновци, където имаше атрактивен, но затворен манастир, след което минах през други китни села - Нешевци, Хъневци, Илаков рът. След последното продължих към Руховци и някъде между двете села вляво имаше отбивка по черен път към водопада. Оставих колата на главния път и продължих пеша по черния. Имаше множество паркирани коли и тълпи от народ, явно в почивните дни тук много се оживяваше. Водопадът направо ме остави без дъх, мястото е много красиво! Висок е едва 10 метра, но е много впечатляващ и дълго време не можех да отлепя поглед от него. Околните скали и река Мийковска също заслужават внимание. 

Отправих се към една друга България... Напускайки китните еленски селца и сблъсквайки се с циганските села и махали нататък по пътя, от които се носеха кючеци и тънеха в мръсотия, се натъжих. Преди това обаче се отбих до манастир в село Марян, където монахинята явно беше свикнала с туристи като мен, идващи само да снимат и дори ме подкани да си върша моите дела, без да очаква, че ще паля свещи и без да попита защо не паля, както в един друг манастир дни по-късно. В Константин циганията беше взела абсолютен връх и останах с усещане, че цялото населено място е пълно само с цигани. Пътят нататък към село Стеврек беше ужасяващо зле и карах толкова бавно, за да не съсипя колата, че едва се тътрех. В Антоново заредих бензин и продължих стремглаво към два невероятни водопада по пътя към село Иванча. Шосето отново беше зле, но не колкото по-назад, така че се придвижих успешно до водопад Пиринешки джендем, висок 34 м и смайващ с красотата и недостъпността си. 

Как се стига до водопад Пиринешки джендем:

На около километър след село Пиринец в посока село Иванча има табела вляво на пътя, там се оставя колата. Водопадът е на метри от шосето, много е близо. Има пътека до място, откъдето се открива гледка към него, а друга пътека води до горната част на водопада, където реката напуска равното си корито и се сгромолясва от високо. Има кът за отдих и местенцето е чудно, има и пътека, която се спуска стръмно и обиколно до реката и от там може да се стигне до подножието на водопада. 

Съвсем близо до този водопад има още един, който също е невероятен и задължително трябва да се види - Златния водопад. Висок е 15 метра, около него има интересни скали, образуващи нещо като полукръг и създаващи различни перспективи за поглед към водопада. Наоколо има множество места за отдих, изградени са беседки, пейки и полянките са супер примамливи за спане. Именно това е мястото, което избрах за нощувка и веднага щом се смрачи и хората на пикник се разотидоха, разпънах лагера до колата на една тиха полянка. През нощта някой ме освети с фенер, смотолеви нещо и изчезна. Никой повече не ме обезпокои, но в главата ми все още стои неотговорен въпросът - що за хора са обикаляли там по средата на нощта. И как, по дяволите, може сполучливо да се скрие червена лека кола в гората :)

Изгрев на язовир Йовковци

В село Вълчовци

Църквата в село Блъсковци

Стария град на Елена

Камбуров ханРазкош :)Марков камъкГледки по пътеката

Скала Костенурката

Раюв камъкСветилищеМанастирът в БуйновциЦърква в Илаков рътРека МийковскаХристовския водопад

Марянски манастирЦърква в Константин

Водопад Пиринешки джендем

Към Златния водопад

Златния водопад

05.05.2021

Още по тъмно събрах лагера и се върнах на пътя. Изгревът ме срещна край село Иванча, където се отбих да снимам църквата и да почеша зад ушите подозрително към непознати едро рошаво куче, олайващо улиците на спящото село от ранни зори. Нямам по-любимо нещо от обикалянето в часовете преди хората да се събудят и плъзнат, винаги и навсякъде това са ми любимите мигове от деня и така ми се иска да продължат вечно. Час преди работното време на крепостта Ковачевско кале край Попово, вече бях на паркинга. Зоркият охранител ме бе забелязал и веднага се запътих към него да попитам дали може да разгледам руините наоколо сега, а когато музейчето отвори, да си платя входната такса от 1 лв и да разгледам и там. Последва положителен отговор, така че моментално се втурнах на опознавателна мисия сред останките от крепостта. Пътеките, основно състоящи се от дърво, бяха доста занемарени и между дърветата стърчаха коприва и треви. Това обаче още повече ми хареса и придаде допълнителен чар на  невероятното място. Крепостта е римска и се намира край река Ковачевска като в миналото е била важна пътна станция по трасето от Марцианополис (Девня) до Никополис ад Иструм. Произходът й е от началото на 4 век и се смята, че е изградена върху старо тракийско селище. Крепостта е била свидетел на няколко периода в историята на обитавалите я хора като след всеки такъв е била опожарявана и разрушавана от нападения на варварски племена. Някога видът й е бил наистина впечатляващ, с цели 17 кули, издадени пред крепостната стена, която е била с дебелина над 3 метра и обграждала около 45 декара площ. Докато обикалях къде по пътеките, къде извън тях, си представях какви хора са щъкали тук преди мен и как е изглеждало цялото това място по времето, когато не е имало мащабни издевателства над природата. Водата, въздухът и храната са били чисти и нетоксични, а хората още не са деградирали дотолкова, че да бъдат доброволни роби на електронни светещи екранчета и нашарени хартийки, с които древните хора вероятно по-скоро биха си избърсали дупенцата. Опитвах се изцяло да забравя за откачения и болен 21 век и в един момент дори спрях да чувам фучащите по шосето на метри от крепостта камиони и коли. 

Когато стана човешко време, тоест 8:00, дойде жената, отговорна за музея до крепостта и ми отвори да го посетя. Беше много разговорлива и приятелски настроена, разгледах всичко и се отправих към Попово. Нямаше да се отбивам в градчето, което май беше грешка, защото по-натам чух добри отзиви за историческия музей. Пътят ми просто минаваше през част от града и реших да прекарам колата през вулканизатор, защото две от гумите бяха доста омекнали, а крачната ми помпа се скапа сутринта, когато се опитах да ги припомпя преди да тръгна от поляната край Златния водопад. Хората от автосервиза бяха много приятни и не ми взеха дори и стотинка. 

Как се стига до крепост Ковачевско кале:

Крепостта се намира непосредствено до пътя Попово - Бяла, на 6 км западно от град Попово. Има и табела, голям паркинг и май няма начин човек да я подмине ако я търси. 

 

Следваща спирка - село Гагово. Едно не особено познато място, но доста интересно - тракийска могила на около километър - два от селото. Различното при тази гробница са двете кръгли гробни камери една до друга, това я прави единствената такава зидана гробница с тракийски произход. Предполага се, че са погребани двама владетели, управлявали заедно, но за съжаление през годините е разграбвана и унищожавана многократно от иманяри. Останалото сега бегло напомня за впечатляващото съоръжение, което е било някога. На базата на малкото останали археологически материали гробницата е датирана около 3 век пр. н.е. През 2009 г е построен защитен навес над нея, но 12 години по-късно навесът е в покъртително лошо състояние и крещи за подмяна. Понастоящем изглежда буквално като изоставена на произвола на съдбата като тази съдба в случая са природните стихии и иманярите. 

Имах голямата привилегия да посетя гробницата с кмета на село Гагово Румен Иванов, когото съвсем неочаквано и непланирано срещнах, докато обикалях край оградата на църквата в центъра, в опити да я снимам от най-подходящата страна. В двора й кипеше дейност, предстоеше да бъде реставрирана. Двама работници копаеха, а една жена ме заговори и от дума на дума ме покани да вляза в църквата да я видя и снимам, нищо че беше затворена в момента. Кметът също се включи в разговора, отвориха ми вратата на красивото здание, разгледах, снимах и на изпроводяк стана дума за гробницата. Той веднага предложи да ме упъти поне донякъде, за да не я подмина. Жената не спираше да го хвали и да му се радва - много добър човек бил, голяма радост за селото да имат такъв кмет. Работлив и услужлив, както и аз веднага се убедих. Човекът заряза всичко, за да заведе неориентирано туристче на близо 2 км след селото. Качихме се всеки на своята кола, стигнахме до отбивката с черния път, водещ до гробницата, там оставих колата, тъй като не я карам по черни пътища, за да не се разбива и скапва, а и нататък си беше идеално за пеша. От шосето до гробницата по черния път е около километър като в последния участък пътят е буквално превзет от ниви и се ходи по въображаема пътечка между тях. Кметът сподели, че отдавна прави опити да насочи вниманието на някои институции към гробницата, за да получи тя определен статут и съответно - така нужния бюджет. Трябва финансиране за изграждане на пътя, както и ремонт на навеса. Дори само пътят би струвал над милион, а за да започнат масовите туристи да идват, едва ли ще стане без път, повечето хора вече са се сраснали с колите и краката са само излишни израстъци. Може би след още няколко поколения сами ще опадат като не се използват за нищо. 

След приятна разходка и посещение на гробницата, се разделих с кмета с огромна благодарност. Мястото много ме впечатли и се надявам да се запази занапред, дали с път или без път, но един нов навес, предпазващ от дъждове и снегове, си трябва задължително.

Как се стига до тракийската могила край село Гагово:

Влизайки в селото откъм Попово минавате през цялото Гагово и излизате от северния му край. Карате все по шосето и от двете ви страни има ниви, ще видите табела вдясно на пътя, гласяща "Добре дошли в община Опака". Точно край нея вдясно тръгва черен път, в началото му оставяте колата и вървите все по него, покривът на гробницата се вижда на полето долу, пада ви се вляво и няма как да я подминете.

След емоциите в Гагово се насочих към Крепчанския скален манастир. Тази прекрасна скална обител силно ме впечатли. Намира се над шосето и до него водят стълби за улеснение на посетителите. Преди самия манастир има метална решетка, която е заключена и ключът трябва да се вземе от кметството в селото. Аз обаче нали си падам маймуна, пък и не ми се връщаше обратно в селото, още по-малко ми се влизаше в сградата на общината да взема да пипна някой вирус в тези затворени помещения, та приложих друга тактика - промуших се през достатъчно голямата дупка в решетката като по този начин си осигурих заснемане на "вандалския" акт от камерата за видеонаблюдение, насочена право към входа. Прецених, че тъй като съм много благ посетител, който за нищо на света не би направил нещо лошо на обекта, а само би му се радвал, няма да ме погнат за такова бледо нарушение. И същевременно се надявах точно през този ден да не дойде някой друг след мен, който да вандалства в манастира и така да стана заподозрян в престъпление нищо неподозиращ турист. 

Разглеждането на манастира ми достави истинско удоволствие. Средновековен е и по стените му са открити два старобългарски надписа, изсечени на ръка. Счита се, че единият е най-старият надпис на кирилица на Балканите, датиращ от 921 г. Манастирът притежава една църква, монашески килии и църква-гробница, всичко това е разположено на три нива. Имало е множество надписи и рисунки по стените на монашеските килии.

Как се стига до Крепчански скален манастир:

Намира се на 2 км от село Крепча, по пътя за село Голямо Градище. Разклонът е в центъра на селото, така че се минава покрай кметството, където по-добросъвестни посетители, на които не им се провира през решетки, могат да вземат ключа. Манастирът е разположен непосредствено над шосето вдясно, от ляво на пътя има малка отбивка, където може да се остави колата. Достъпен е за всеки по обикновени стълби.

Време беше да походя по-сериозно за днес, стига толкова крайпътни забележителности. Следваща спирка - Нисовския скален манастир. Зарязах колата на отбивка преди село Нисово, откъдето започва черен път, отвеждащ до скалната обител след 5 км ходене през чудно красива природа. Щедро се е раздавала майката природа, когато е стигнала до природен парк Русенски Лом. Голяма красота, много зеленина, уникални скали... Екопътеката, водеща до Голям и Малък Нисовски манастир, е повече от прекрасна. Ходенето по нея - върховен кеф. Тя реално е черен път, но е доста диво наоколо и по времето, когато аз посетих мястото, нямаше жив човек по трасето. Пътеката върви успоредно на река Малки Лом. Манастирите са два като големият е по-достъпният и посещаван, а малкият може да се достъпи чрез катерачен инвентар, който се предлага срещу заплащане от посетителския център, разположен недалеч от началото на пътеката. Аз лично се качих в първия участък към малкия манастир, но нагоре стана твърде рисково ако не си вързан, не че е невъзможно - напротив. Предполагам за катерач няма да е проблем и без осигуровки да се качи, има набити в скалите метални "стълбички". До големия манастир пък качването е съвсем приятно като има опънато метално въже за по-предпазливите посетители. И двата манастира се достъпват от пътеката, тя свършва при Големия Нисовски манастир и общо се минават 10 км отиване и връщане. Манастирът е най-големият от всички в района и е от 11 век. Състои се от църква и няколко килии, а на места се виждат останки от средновековни стенописи. 

Как се стига до Голям Нисовски скален манастир:

Идвайки откъм село Кацелово отбивката ви се пада вдясно, малко преди да стигнете село Нисово. Начална точка е мостът над река Малки Лом - пресичате го и точно след него вдясно тръгва черен път край реката. На мястото има табела и достатъчно пространство да се остави колата. От другата страна на моста има друг път вдясно, който води до голямата модерна сграда на посетителски център. Аз не се отбих до него, но не е лошо да се отиде, близо е до пътя. Но ако искате да хванете пътеката за манастирите, трябва да поемете по пътя, който е след моста вдясно (а не преди моста вдясно - този е за посетителския център), ако идвате откъм Кацелово.

След тази чудна разходка реших все пак да се отбия и до Ивановските скални църкви, за втори път през живота си. Мястото е туристическо, за разлика от нисовските съкровища, но пък е много интересно и отново го оцених подобаващо. Хубавото е, че вече е разрешено да се снима. Помня, че предния път отчаяно се опитвах да отмъкна някой кадър без уредника да ме види. За тукашните скални църкви мисля всеки знае, доста са популярни и мястото е добре да се види. Запазените стенописи са впечатляващи, а природата наоколо е приказно характерна за целия природен парк Русенски Лом. 

Денят още не беше свършил, а аз използвам всяка секунда на макс. Време за ядене няма, коремът ми беше пълен с дребни джанки още без костилки от пътеката до Нисовския манастир, така че с пълна скорост се отправих към едно скрито съкровище, където отново се върнах към красотата на живота - хора нямаше никакви никъде. Тъкмо навреме, че тълпата на Ивановските църкви ме беше пляснала с мокър парцал през лицето, много ми дойдоха десетината човека там и писъците на малките деца. Усамотих се по пътеката към никому неизвестния скален манастир Грамовец. Достъпът е най-лесен откъм село Кошов, където оставих колата и под инструкциите на няколко чевръсти баби и дядовци, които се опитваха да ме изпратят на Ивановските църкви, щом споменах, че търся манастир, успях все пак да се ориентирам, да изляза от селото в правилната посока и след 3 км да стигна до манастира.  Пътеката беше горски път, следващ успоредно река Черни Лом и скалите, извисяващи се навсякъде, приканваха неукротимия изследователски дух да се впусне в изследване и да остави утъпканата пътека. Лошото е, че всичките бяха отвесни и трудно достъпни, както тези край пътеката за Нисовския манастир. Стигнах неусетно до манастира и му се възхитих, обходих каквото можах без да падна от скалите и да се потроша, след което се върнах в селото размишлявайки за средновековните скални манастири из България, където са живели монаси исихасти, какъвто беше и този.

Как се стига до скален манастир Грамовец:

Оставяте колата в центъра на село Кошов, слизате пеш до реката като вървите по-вляво и улицата ще ви отведе до мост, който не пресичате. Пътят продължава вляво край реката и стига до къща за гости, доста джиджана и понаправена, няма как да не я забележите. Наблизо по пътя има и краварници, както и високи скали, накичени с какви ли не дупки и изсичания. Вървите все направо и следвате реката, не се отклонявате от нея и черният път ще ви отведе до манастира 3 км по-нататък.

И пак - не беше съвсем тъмно, когато се върнах в селото, затова газ към крепостта в Червен. Принципно не възнамерявах да се отбивам тук, както и на Ивановските църкви, защото посетих и двете места при предно пътуване, но не успях да се сдържа. Какъв по-хубав финал на деня от разкошната крепост. Залезът го гледах по пътя, а като стигнах паркинга на крепостта, вече се смрачавеше. Жената от магазинчето, която вероятно беше и отговорна за билетите, само ми махна да отивам нагоре и не ме таксува нищо. Всеки момент щеше да се стъмни, затова с мръсна газ хукнах по стълбите нагоре. Взех ги на един дъх тичайки нагоре като от препускане взех, че останах без дъх, но това никак не ми попречи веднага да започна обиколката на крепостта. Когато вече бях в мир със себе си, обхождайки всички останки по трасето, тъмното още не беше се възцарило напълно и дори като слизах по пътеката през гората от другата страна на крепостта, пътеката все още се виждаше. За втори път се изкефих максимално на това приказно място, а нощта прекарах на паркинга след обилна вечеря, подразбираща се след цял ден "джанкуване" (ядене на джанки на празен корем). Отдадох се на четене в колата, имаше лампа - невиждан за мен лукс по време на пътуванията ми.

Крепостта в Червен е популярна забележителност и смятам всеки я знае, така че няма да давам инструкции как да стигнете до нея, прекалено е просто :)

Изгрев край село Иванча

Ковачевско кале

В музеяСело ГаговоВ църкватаПокрива над тракийската гробница

Останки от гробницата

Крепчански скален манастир

По екопътеката към Нисовски скални манастири

Малък нисовски манастирПърва част от изкачването е леснаНататък обаче си трябва осигуровкаИнформационна табела за катеренето до манастира

Голям нисовски манастир

Тук достъпът е лесен и има въже да се придържашГледка от манастира

Част от стенописиЦърквата в Нисово

Тераската на Ивановски скални църкви

Вътре в църквата стенописите са смайващи

По пътеката към манастир ГрамовецСкален манастир ГрамовецИнтересна съвременна находка в манастираСело КошовЗалез над ЧервенКрепостта в Червен

06.05.2021

Дните от пътуването се занизаха с пълна скорост, както и моето притеснение, че скоро всичко ще свърши. Е, оставаха още 10, но това не ми действаше особено успокояващо. Всичко беше толкова красиво, зелено, интересно, вълшебно и всеки ден беше ново приключение, ново място... Ако не се осъществяваше с кола това пътуване, а на стоп или с колело, щях да съм сто процента в собствената си скитническа кожа - нещо, което убийствено много ми липсва през последните месеци. Днешната ми "мисия" бе да посетя Русе - град, който винаги ми е убягвал и покрай който минах преди 13 години, само за да пресека моста над Дунава и да се озова в северната ни съседка по път към Азия. Тогава Русе изобщо не ми беше на дневен ред и след един пълен с приключения ден на стоп от Хасково до Букурещ, включващ катастрофа с пожарна кола край Велико Търново, подминах българската "Малка Виена" като малка спирка. Ето, че сега най-после дойде време да му посветя част от времето си и да науча повече за този необикновен български град не само от дебелите книги, но и от жив опит. Въобще си нямах и бегла представа обаче, че този опит ще е толкова жив и дори блеещ още от ранни зори и още от първите ми мигове в българската Виена. Кой да предположи, че 6-ти май бил празник на града и още по-лошо - "празник" на душевно болните изроди на два крака, които ядат малки нещастни агънца. Ех, народе, народеее, как да не мразя хората, кажете! Колкото и да не съм в крак с народните празници и абсолютно нищо да не празнувам, все от обща култура знаех, че има такъв ден, наречен Гергьовден, на който двуногите колят невръстни агнета.

За щастие обаче през този ден късметът ми се усмихна и не видях убито от изверги агне, а точно обратното - живо, успяло да се отскубне от някой въоръжен с нож урод агне, блеещо тъжно и обикалящо пред входа на общината в Русе. Не само моето внимание бе привлечено от него в ранни зори. Една жена, разхождаща трите си кучета, беше спряла първа да говори на агнето и да се чуди какво да го прави. После втора се спря, а докато с тях обсъждахме какво можем да направим, за да го спасим, в моята глава вече се оформяха идеи да кача агнето в колата и да го откарам далеч от града, пускайки го някъде на свобода. За щастие още преди жените да се обадят в приюта за животни на Русе, някой друг явно го беше направил, защото един човек от там дойде и за нищо време агънцето беше гушнато от него и отнесено към колата на приюта. Каза ни, че може да ходим да го виждаме когато пожелаем. Топлина обхвана сърцето ми и след този развой на събитията денят нямаше как да не е добър. На фона на всичките милиарди месоядни хора, убиващи де що има нещо живо, тук-там се срещаха и двуноги, които явно ги беше грижа за беззащитни и злощастни живи същества. И все пак проклех от все сърце и душа този "празник" и пожелах на всеки месоядец да се задави така с мършата, която яде, че да издъхне в страшни мъки. Да, лош човек за човеците съм и се гордея с това. След края на деня прекарах часове в рев в колата, мислейки си за всички погубени животи на невинни живи същества, които с нищо не заслужават такава съдба. Няма ли най-после да има справедливост за човеците... да си го получат онова заслуженото, че стана вече твърде много!

Преди да се впусна в обиколка на русенските красоти и дори още преди да стигна до града, се отбих до Басарбовския манастир, който за втори път видях, но този път само отвън, беше твърде рано, за да чакам да отворят. Манастирът е много интересен и го препоръчвам на всеки, обикалящ района на Русе. Намира се на 1 км от село Басарбово, в което пък има хубава църква. Единственият действащ скален манастир в България е, създаден около 12-13 век.

Обиколката ми из град Русе започна с намиране на паркомясто до един висок блок с интересни овални тераски на ул. "Панайот Хитов", пресичаща ул. "Борисова". Идеално близо до центъра и напълно безплатно, колата почива на сянка цял ден, а аз обикалях до припадък из големия и вълнуващ град. Рано сутринта беше спокойно, тихо и още ги нямаше тълпите от по-късно появилите се празнуващи русенци. За деня успях да обиколя шест музея: Пантеона на възрожденците, крепостта Сексагинта Приста, Историческия музей (който беше безплатен по случай празника на града), музея на градския бит, къща-музей Баба Тонка, къща-музей Захари Стоянов. Няма да ги описвам, най-добре човек сам да отиде да види какво предлагат. Всичките заслужават внимание. До късно следобед обикалях и снимах, посещавах музей след музей, парк след парк... Всичко ме впечатли и ми беше интересно, а за финал погледах малко от празничните дейности по площада - концерти, рисуване, ретро облекла за снимки... Навсякъде всички хора бяха без маски и очевидно тези, които като мен се пазеха от вируса, бяха единици. На мен не ми беше никаква трудност да стоя на страна от тълпата и да спазвам дистанция, защото това го правех и преди китайската чума, а има полза и от маските - никой не те разпознава, ако случайно минеш край някой познат, не че в Русе имаше такъв шанс за мен.

В късния следобед реших, че толкова град ми стига и беше вече време да се върна към обичайните си места - природните. За целта запалих колата и я угасих на пътя към Голямата пещера край село Писанец. Едно твърде неизвестно и много приятно местенце. Пещерата се намира на около километър от селото като целия район около него е осеян с интересни скални образувания. Сводът й е висок около 30 метра и от нея се открива гледка към долината на река Бели Лом. 

Как се стига до Голямата пещера:

Още при влизане в село Писанец, идвайки от Русе, вдясно край пътя се виждат постройки на бивше ТКЗС. Веднага след него вдясно тръгва път, покрит с паваж, който след малко преминава в черен - трябва да минете по него. След около километър ще стигнете до табела вляво, обзначаваща Природен парк Русенски Лом, там може да оставите колата до пътя и да поемете пеш по черния път, който тръгва вляво от табелата. Вървите все по него и успоредно на реката, след няма и километър от ляво на пътя се вижда входа на пещерата.

До самото село има още едно интересно скално образувание, наречено Мамула. За да стигнете до него трябва да минете през селото и като стигнете разклон с мост, поемате по пътя вдясно преди моста и вървите все по него. Минават се краварници и Мамула се вижда не след дълго. Води се природна забележителност и е интересна на вид скала. Заслужава си да бъдете олаяни от овчарските кучета, за да го видите отблизо.

Стъмни се и останах да пренощувам в село Писанец, на чудесен паркинг с чешма съвсем близо до разклона с моста. До него самия има една чешма, а ако продължите малко нататък по пътя през селото, ще стигнете до паркинг с друга чешма, където е идеално за спане.

Изгрев над полето

Басарбовски манастирВ село БасарбовоВ Русе...

Утро с агне пред общината

Из красотите на Русе...ПантеонаВ парка зад Пантеона на възрожденците

Тази ваза е популярна туристическа забележителност и интересно творение

Река ДунавКатедралата си я биваКрепостта Сексагинта ПристаВ подземията под крепостта

Оживлението в центъра беше голямо

Историческия музей

Вътрешността на ПантеонаПразнични прояви

Музея на градския бит

Къща-музей Баба ТонкаЧерепът на Стефан КараджаКъща-музей Захари Стоянов

В историческия музейДо този блок с интересни тераски паркирахГолямата пещера край село ПисанецГледка от пещерата

Интересна находка по път към скалата МамулаПриродна забележителност скала Мамула

07.05.2021

По тъмно лагерът беше вдигнат и се отправих на път - към Разград със сериозната мисия да посетя уникалния древен римски град Абритус. Като за начало се разходих из центъра на града по време, когато голяма част от жителите му още спяха. Джамията беше в ремонт, но дори и отвън е наистина смайваща. Хареса ми приятелската обстановка на центъра, беше спокойно, тихо и свежо. Порадвах се на цветята по градинките, разгледах макар и малкия стар квартал с възрожденски къщи Вароша, след което "вдигнах гълъбите" към Абритус, намиращ се встрани от центъра, но съвсем близо до града. Поради ранния час музейната част не беше отворена и се впуснах в обиколка на руините, които са много впечатляващи, но за жалост се намират точно до фармацевтичен завод и дори не само "до", но и под него. Това чудовище буквално е завзело терена на древния град и кой знае какво все още неразкрито дреме под грозните комини и здания на съвременния Мордор.

Абритус е изключително интересен античен римски град, възникнал през 1 век върху тракийско светилище като първоначално бил военно укрепление. Започва своя възход през 3-4 век, а опустошението му настъпва през 6 век. Няколко века по-късно на това място се изгражда българска средновековна крепост. Абритус е бил поле за трагична битка, при която загиват тогавашният император Траян Деций и синът му. В археологическия и интерактивния музеи на обекта ще научите много за императорите, града и историята му. Всичко е изключително добре представено и дори хора, които не се интересуват толкова от история, предполагам ще се забавляват в модерния интерактивен музей. Аз лично изключително се изкефих на мястото, обиколих руините от всички възможни страни, съжалих само, че наблюдателната кула беше затворена. Посетих и двата музея, а в целия си унес от това невероятно място, забравих да си взема печат за книжката 100 национални обекта и няколко дни по-късно, на връщане от морето, пак се отбих до Разград, хващайки последните мигове работно време на персонала, за да получа заветния печат за спомен. За Абритус друго не мога да кажа освен - отидете, вижте, завладейте :)

Денят продължи с посещение на гробниците на Свещари - едно място, което винаги ми се е искало да видя и вятърът все не ме отвяваше насам. Входната такса е прескъпа за посещение на трите гробници - 14 лв (има опция да се посети само една), но ако си носите някаква студентска карта, дали истинска или не, цената пада наполовина и аз се възползвах от това. Това важи за всички други обекти, които посетих. С такава карта цените падат драстично, а никой от уредниците няма да ви проверява картата колко е актуална или истинска. Гробницата е невероятна, включена е в ЮНЕСКО, обаче има един сериозен проблем - снимането вътре е строго забранено. Аз успях да открадна един крив кадър, на който не се вижда много, държейки апарата виснал пред корема си, защото под зоркото око на екскурзоводката повече нямаше как. Вътре се влиза на малки групи и ви разказват доста за мястото. Всичко хубаво, ама снимането... А е толкова красива! Предполага се, че тук е погребан гетския владетел Дромихед, а гробната камера с нейните 10 фигури на кариатиди, направо те оставя безмълвен. Другите две гробници също са интересни, макар и къде по-оскъдни като интериор, но и там снимането е забранено. Все пак истински се порадвах на мястото и поех към близката забележителност Демир Баба теке.

Демир Баба, в превод - "железния баща", е място за почит на един алевийски светец, който е бил духовен учител и лечител и благодарение на когото научих кои са алевиите. Не знаех нищо за тази алтернативна религиозна група сред мюсюлманите, които си имат свои обичаи и вярвания, и не спазват повечето ислямски обреди. Един от техните светци е Демир Баба и именно тук се счита, че е погребан. Смята се, че е живял през 16 век и много легенди разказват за чудесата, които творил. Текето е построено през 17 век, но преди това цели 2000 години назад това място е било свещено за много племена и религии. Останало до наши дни е само тюрбето (малък мавзолей) на Демир Баба. Гробът е в средата на помещението е и винаги затрупан с дарове от поклонници. Наоколо пък дърветата са отрупани с вързани за здраве парчета от дрехи. За извора тук се разказва легенда, че по време на суша Демир Баба бръкнал в скалата и от там потекла вода, която била лечебна. 

Как се стига до Демир Баба теке:

Кой в каквото вярва или не вярва - все едно, но мястото е прекрасно само по себе си. До него се стига като от гробниците на Свещари се продъжи още 2 км нататък по шосето, докато се излезе до местност с голяма поляна, падаща се вдясно от пътя. Там се оставя колата и се тръгва пеш от поляната с множество кътчета за отдих, минава се край чешма, която остава леко встрани и се върви надолу по пътека от стълби, все надолу докато стигнете текето. Не е далеч, нито е мъчно и морно достигането. И абсолютно си заслужава. В къщата до текето има музейче, не се плаща входна такса, има и печат от 100-те обекта, както и на гробниците в Свещари.

След всичките тия красиви места се запътих към Тутракан да помахам още веднъж на румънците от брега на Дунава, след като вчера бях в Русе. Градът ми допадна, посетих историческия музей и този на дунавския риболов и лодкостроене точно преди да затворят. Всъщност този на риболова нямах желание никакво да го разглеждам, но там дават печата за книжките, така че реших да надникна вътре с надеждата, че ще е повече за лодкостроенето и ако има ужасни неща във вид на убити риби, да избягам със 100 км/ч. Прегледах набързо изложеното като предпазливо надничах по витрините, за да не видя нещо, което да ми остави траен белег в душата. Имаше основно мрежи и интересни табели с обяснение за историята на битието на хората тук. Не се мина и без препарирани птици, при което побързах да се изнижа. Колекцията от полускъпоценни камъни на втория етаж ме задържа дълго обаче. Камъните не умират, а и хората не ги избиват (все още). Направих си чудесна разходка до църквата, махалата със стари къщи, наречена рибарската махала, където беше тихо като в гробище, както и крайбрежната градина - чудесен парк за разходка. Полюбувах се на останките от крепостта Трансмариска, намираща се в парка край Дунава и потеглих към езерото Малък Преславец. Там изгледах фантастичен залез над езерото, което ми се падаше от едната страна и Дунава, над който слънцето съвсем се развихри. Докато се наслаждавах на багрите без присъствието на човек, от румънския бряг се чуваха ритми на купонджийска музика, крясъци, подхождащи повече на хора от първобитнообщинния строй, както и бръмчене на мотори. Бях на една рЕка разстояние от чужда държава, но за разлика от преди, вече не можех да припаря там, бидейки отцепник от новия световен ред с тестове, ваксини, сертификати, смартфони с кодове и какви ли още не изродщини, на които мога само да плюя, майната им! Обзе ме една лека носталгия към времето, когато хората като мен все още не бяха тотално маргинализирани. Но същевременно се радвах неистово на приказния залез, езерото Малък Преславец и факта, че се намирам точно от тази страна на границата, че съм заточеник в страна с разкошна природа, където човек все още може да изчезне и никой повече да не чуе за него.

Нощта прекарах край езерото Сребърна, където пристигнах вече по тъмно. Паркирах пред музея и там нощувах, а освен мен там преспаха и двойка младежи с развалена кола, които очевидно не можеха да я запалят и прекараха нощта в колата си, а на сутринта дойде друга кола да ги изтегли. Добре, че поне беше тихо, макар да бях в селото. Нямах търпение да се впусна в изследване на района утре рано сутринта. За първи път идвах тук, а това езеро ми беше мечта от много години.

Как се стига до езерто Малък Преславец:

Разклонът е от село Зафирово, намиращо се на пътя между Тутракан и Силистра. Минавате през цялото село и следвате табели за Малък Преславец. Езерото е съвсем в края на пътя, тоест подминавате селото и продължавате все по пътя, до край е асфалтиран. Намира се буквално до брега на Дунав и района е много живописен, пълно е с птици. Ако сте там по залез, няма да сбъркате. От паркинга между реката и езерото продължава черен път покрай реката, който предполагам е супер за разходка или каране на колело, и може би отвежда чак до Тутракан - нещо като велоалея за бърз достъп до езерото, вместо обикаляне през шосетата.

 

Вихрогонче в центъра на Разград

В стария град, малко е останало от негоПред общинатаИзвестната джамия беше в ремонт

Сградата на това училище ме спечели

Сред руините на Абритус

Кула за наблюдение, беше затворенаГробницата в СвещариВтора гробница, отворена за посетителиИ една мъничка насред полето

Демир Баба теке

Гробницата вътреВ Тутракан - историческия музейМузей на риболова и лодкостроенетоСтара църква в рибарската махала

Крепост Трансмариска в крайдунавския парк

Военно гробище на 10 км от ТутраканЗалез над езерото Малък Преславец

Над Дунава залезът още повече се оцветява

08.05.2021

Скочих в ранни зори, зарязах колата и поех по пътеките и пътчетата около езерото. За няколко часа обиколих всичко от едната му страна, видях множество птици, успях да снимам само няколко от тях и то от голямо разстояние, точех лиги по копривата и лапада, растящи край пътеките, но нямаше кой да ми ги сготви дори да набера... Прекарах си страхотно край Сребърна! Езерото е очарователно и много интересно, и според мен заслужава да му се отдели доста повече време. Пеликаните бяха навътре във водата и ги видях само през телескопа на музея по-късно. Никак не е случайно, че езерото е включено в списъка на ЮНЕСКО. Местоположението му е изключително важно за прелетните птици, а целият район изобилства от красиви пернати създания, много от тях защитени и редки видове. Също под защита са и някои растителни видове, а най-разпространена навред е тръстиката, сред която птиците се крият умело от обектива на фотоапарата. В музея, намиращ се в самото село Сребърна и в началото на пътеките, има телескопи, през които най-добре могат да се наблюдават пеликаните, които сякаш обитават вътрешността на водоема и трудно се засичат отблизо ако сте на брега. И от двете страни на езерото има маршрути за ходене. А на 2 км се намира и река Дунав, до която се стига именно по тези пътища.

Отправих се към Силистра като по пътя се отбих до манастир "Покров Богородичен", за който имаше табела от главния път и реших да надникна. Разположен е на 1 км от шосето и е построен през 1996 г, което го прави много нов в моите очи, но въпреки това е интересен и красив. Дворът беше пълен с котки, които веднага грабнаха вниманието ми и така се отнесох, че можеше и да не вляза в църквата изобщо. Вътре в нея освен обичайното за една църква, се помещава и впечатляваща колекция от стъкленици от цял свят, вътре в които по очевидно сложен начин са изработени кръстове. Манастирът е девически и в момента има само една монахиня, която е рускиня, но говори отлично български. Имах късмет, че моето посещение се съвпадна с това на двойка други туристи, които запалиха свещи и разговаряха с приказливата монахиня. Така за мен отпадна нуждата да обяснявам защо не паля свещи, защо не се моля на никого и само снимам храма. Абсурд е да се обясняваш с християни, че виждаш религиозните здания просто като красиви, интересни и нестандартни постройки. Монахинята накрая все пак се усети и ме попита защо не паля свещи, отговорът ми хич не й хареса и започна да проповядва как тежки дни очаквали света и трябвало всички да му вярват на Христос. Щеше да ми е смешно, ако не беше тъжно. Е, поне за тежките дни сме на едно мнение, но те са специално от хората и за хората. Да ги преписват на измислени божества не върви.

Как се стига до манастир "Покров Богородичен":

Щом подминете цялото езеро Сребърна, карайки в посока Силистра на главния път, веднага вдясно, около 2 км преди село Айдемир, има отбивка с табела, която отвежда право до манастира. Кара се 1 км навътре.

В Силистра паркирах близо до центъра и се отправих към историческия музей. Снимането беше забранено за съжаление, имаше много интересни експонати, но поне го разгледах. Човекът на пост ме упъти как да стигна до крепостта Междиди табия, а преди това се разходих около час през дунавската градина - чудесен парк край реката, пълен с цветя и зеленина. Тук се намира и друга крепост на име Дръстър (Дуросторум), от която също има заслужаващи внимание останки. Сътворена е от император Юстиниан Велики през 6 век и е достойна конкуренция на другата супер интересна и впечатляваща крепост в Силистра - най-запазената османска крепост по нашите земи. До нея се добрах благодарение на отличен инструктаж от страна на уредника в историческия музей, без него доста щях да се затрудня, защото табели няма никъде. Крепостта е построена през 1841 -1853 г. и е играла важна роля в руско-турските войни. Интересното е, че за строежа са принудително вербувани 300 български майстори, които след завършването на работата си са заточени в Анадола, за да не издадат тайните на крепостта. Наречена е на името на султан Абдул Междид, който през 1847 г. я посетил. Крепостната стена е впечатляваща с височината си до 8 метра и има форма на шестоъгълник. Обектът има и музейна експозиция - много интересна и обогатяваща. Посещението на тази крепост ако сте в Силистра си е направо задължително. Предлага се и беседа от приятен и знаещ екскурзовод, ако ви влиза в бюджета, мисля че си струва.

Как се стига до крепостта Междиди табия:

От центъра на Силистра кръговото в бензиностанция ОМV е добър ориентир, на него тръгвате нагоре по баира, където е и пътя за село Калипетрово. Улицата се казва "Никола Й. Вапцаров" и все се изкачва, още в началото отдясно подминавате Кауфланд и продължавате все нагоре. Когато изкачите баира и стане сравнително равно, от ляво на шосето има малък път, който е едва забележим и ако не гледате за него ще го подминете. Асфалтов е, хващате по него и когато стигнете до разклон ляво или дясно, поемате на дясно. Това пътче ще ви отведе вече до самата крепост. За ориентир може да служи телевизионната кула, която се вижда отвсякъде. Крепостта е буквално в основата й.

Напуснах Силистра под заплаха от дъжд, идваща от натежалите тъмни облаци. Заваля тъкмо когато вече бях край светилището Баджалията, близо до село Стрелково, на 30 км от Силистра. То датира от 8 век пр. Хр. и е в чест на тракийския цар и бог Залмоксис. Пещерата е доста голяма и в нея има комин, през който може да надникнете и отгоре, изкачвайки се над нея. Земите тук, по сухото дере на река Табан, са пропити с легенди за тракийски жертвоприношения, богове и герои. В района има и други скални светилища, за които си струва да се отдели време. Не особено далеч е каньонът на Сухата река край селата Оногур и Балик, където също е пълно със скални манастири и светилища. Аз лично си ги оставих за следващия път, да има и нещо ново да откривам, а сега бързах да топна мръсния си "храм на душата" във водите на любимото моренце.

Как се стига до светилище Баджалията:

От пътя Силистра - Добрич се хваща отбивка вдясно за село Стрелково, има табела на шосето. Минава се през цялото село и се продължава все напред по асфалтовия път. Около 400 метра преди светилището асфалтът внезапно свършва и пътят става черен, по моя преценка крайно неподходящ за лека кола ако си я пазите и не целите унищожението й. Може да оставите колата в края на асфалта и да стигнете пеш по черния път. Излиза се на голяма поляна с беседки, а вдясно ви се пада пещерата, в скалите на около 15 метра височина. Изкачването е лесно по обезопасен маршрут. 

Дъждът се усили, докато разглеждах светилището, но това с нищо не можеше да ми обърква плановете за финал на вече отиващия си ден. Поех към никому неизвестния манастир в село Каменци, до който се стига като отново се отклоните от главното шосе вдясно за няколко километра. Църквата вече беше затворена за посещение, но го видях отвън, а в двора ме посрещна огромен сладурест куч с тъжни очи, който веднага ми стана любимец. През оставащите до Добрич километри отново започна да вали, а в центъра на града стигнах по тъмно. Реших да преспя в колата, защото не си харесах място за палатка по пътя, а и за да съм още от рано на линия за обикаляне на тукашните забележителности. Нощувах на паркинга зад местната Билла, беше огромен и цяла нощ разни шумни хулигани саботираха съня ми. Едва ли подозираха, че някой спи на задната седалка в колата си, та от малкото разговори, които подочух в просъница, основната тема беше дрогата и явно се търгуваше с нея без срам, на пъпа на центъра. А май имаше и пияни...

След като нощен Добрич не ме изкефи, дневен пък ми скри шапката. Но затова - в следващия пост на блога.

Езерото Сребърна

Лебед на хоризонтаЩастливо семейство

Пеликаните са на брега в ниското, но са много далеч и не се виждат добре

Котешко царство до манастир "Покров Богородичен"В Силистра...Останки от крепостта ДръстърВ дунавската градина

Тази "общинска структура" много ме разсмя с надписа си :)Вход на крепостта Междиди табия

Из музейната сбиркаТелевизионната кула на заден планПомислих че са древни останки, а после ми обясниха, че не са - кравешки кости били :(

Светилище Баджалията

Залез над полятаПосрещач в манастира в Каменци

Небето се нацупи и се продъни от дъжд по-късно

Нощен стар ДобричЕдва устоях да се кача тук и да изоставя колата

 

Следва продължение...

Маршрутът на това пътуване без частта между Хасково и Стара Загора, не се събира в кадър