 |
| из долината Джети Огуз в Тян Шан... |
Поздрав с нещо, което ми стана любимо и възнамерявам да се науча да го свиря:
https://youtu.be/xyY4IZ3JDFE
14.08.2018
Сутринта събрах лагера и доста трудно се разделих с приказното езеро Каракул, което завинаги ще остане в сърцето ми и до което се надявам да се върна в близко време. Тръгнах пеш по шосето с идеята да стопирам ако мине кола. Успях да "отстрелям" два мармота с апарата, а не след дълго хванах стоп с двойка германци на екскурзия и техния шофьор.
Днес бе първи ден на леко подобрение в стомашната агония, чак до вечерта
успях да не отида до тоалетна. Явно йодът от българите помогна. Благодарение на това, успях да се насладя на возенето с германците, които бяха много любезни и желаещи да ме откарат чак до Ош, а не само до първото село след границата.
Цялото трасе до границата, а и след нея, бе главозамайващо, гледките бяха спиращи дъха. Зяпахме с изумление и възхищение огромния масив на връх Ленин, всички околни заснежени върхове, а в близък план онемявахме при вида на разноцветни скалисти планини навсякъде около нас. Германците също като мен обичаха да спират и снимат, а шофьорът им бе търпелив и им угаждаше. Така успях да се изкефя истински на пътуването с колата, защото на Монголското рали с Джо и Емили паузите бяха много редки, а снимането през прозорците - истинска мисия. Другото голямо предимство бе, че с огромния джип друсането по памирската "магистрала" въобще не се усещаше и след като 5 дни се лашках като чувал с картофи на задната седалка на количката на Джо и Емили, която едва креташе по каменистия път, сега возенето ми се видя като че си лежа на дивана вкъщи - никакво друсане. Шофьорът на германците Макс въобще не говореше английски, а те - никакъв руски и направо не знам как се разбираха, дори прост разговор не можеха да завържат. Няколко пъти им превеждах с ужасно бедния си руски, все пак по-добър от техния несъществуващ.
