Камерyн 2 и Нигерия - хора, хора и хаос :)

Последния ден в Дуала си занесох обувките на обущар. Чисто новите обувки, които ми подариха приятелите ми от Кеип Таун, вече са за трети път на обущар, а сигурно ще има и четвърти преди да стигна България. Никоя обувка явно не може да издържи на африканско ходене! Цялата ми екипировка е в лошо състояние вече, само раницата на Ташев още се държи, макар съвсем да изсветля от слънцето. Евала на Ташев за здравите им раници, не зная просто как издържа на такива условия, всичко друго по мен се окаса, разпадна... Вечерта играем дарц с Арманд, а на сутринта той отива на работа, а аз тръгвам да излизам от града, което ми отнема повече от 3 часа здраво ходене. Стотици дразнители ми подвикват, агресивни автобусни шофьори се опитват на сила да ме вкарат в автобусите си, удрям няколко където и както мога, след като се опитват да ме дърпат за ръката, а двама дори се сбиват кой ме е видял първи и кой ще ме набута в автобуса си, което ми дава време да се измъкна без да употребявам насилие. За щастие си имам и музика да не ми позволява да чувам всички дразнители, чудовищен трафик, шумни пазари и въобще всичко, през което минавам докато изляза от Дуала. Накрая ме взема камион за отбивката за Боя, където се сдобивам с кило банани за закуска и обяд и продължавам да вървя до следващия стоп и така след много редуване на пешеходство и стопове стигам до Кумба, където асфалтовият път свършва и започва най-прашния път, на които някога е стъпвал крака ми! Още след първите няколко минути минава кола и ме превръща в покрито с оранжев прахоляк подобие на същество. Кашлям за първи и последен път, прахолякът изпълва дробовете ми и повече не ме безпокои до края, вече имам имунитет към него, а и бързо се адаптирам към всякакви условия. Местните от къщичките наоколо ми се чудят на акъла как може да вървя пеш по този път, тук вече всичи говорят английски, половин Камерyн е френскоговорящ, а другата половина близка до Нигерия - английскоговорящи. След малко ме взема камион с 4 човека вътре, кабината е пълна, но искат да ми отстъпят едно място вътре и един от тях да отиде в багажника. Не се съгласявам и ги моля упорито аз да съм в багажника, обяснявам им с особен патос, че ще е "мнооооого яко" и ще осъществят една от мечтите ми. Горките хора се чудят и пулят що за откачен човек съм, шофьорът не е много навит, защото този път "в багажника" не значи вътре в него, а отвън на решетката. Целият багажник е пълен с какви ли не вехтории, автомобини гуми, железа, дъски... всичките струпани като гигантска гърбица със заоблен връх в багажника на камиона. Няма къде да се седне, а според шофьорът е много опасно да се виси на външната страна на решетката и то откъм страната, от която се разминаваме с други коли и камиони. Опасно или не според тях ще ми е по-добре в камиона, отколкото пеша на пътя, затова ми помагат да вържем здраво раницата на върха на планината от вещи, след което се качвам на решетката, прилепвам колкото мога към нея да не оказвам много съпротивление и се приготвям за най-прашното, друсащо и екстремно пътешествие в живота си!! Решетката е отвесна, няма много място за краката ми и се крепя основно на ръце, набирам се и тежестта ми е основно на тях. С времето разбира се ръцете ми отмаляват и постоянно трябва да сменям позиция ту нагоре, ту надолу по железата... С тръгването на камиона усещам в какъв филм се вкарах и колко ще се забавлявам... пътят е пълен с наклони, дупки, камъни, гърбици подобни на легнали полицаи, стърчащи отстрани клони на дървета, стържещи по прозорците на камиона и съответно шибащи ме като с камшик по ръцете и гърба... Шофьорът ме вижда в огледалото и ако има проблем трябва да му направя знак да спре, но всеки път като погледне аз се хиля като маймуна и се правя че всичко ми е на ред. А и вълнението ми от това уникално преживяване е толкова голямо и така се кефя, че всичко друго е без значение. Огромните облаци прах и дупките по пътя са нищо обаче пред неизбежния миг - разминаването с друг камион!! Крехкият ми човешки организъм прилепва плътно към решетката щом вижда наближаващия метален звяр и се моли двамата шофьори да се разминат успешно по тесния път без да отнесат висящото на решетката прашно подобие на човек. Камиона минава на сантиметри от мен, това се повтаря многократно и виждам невярващо оцъклените очи на шофьори и пътници, които по силата на каквото и да било не могат да разберат какво прави "белият човек" (тук всички деца като ме видят крещят "white man, white man") лепнат на едно желязо и от глава до пети в прах. След мноооого дълги часове, в които аз съумявам някак си да се задържа без да падна и да се пребия и нито един от минаващите камиони не ме отнася, вече по тъмно пристигаме в селце, където всички остават да спят, а аз с изтръпнали ръце и крака и от глава до пети в прах, се отправям към джунглата да си търся къде да спя, толкова ми е хубаво на душата, че не ми се и спи :) Решавам да направя малко нощен лов на животни, вървя няколко часа през гората и виждам няколко огромни прилепи и една змия. Наспивам се добре до сутринта и пак се връщам на пътя. Продъжавам по посока границата, но още съм много далеч. Спирам на едно поточе да се поизкъпя, че ме връхлитат мисли как ще се появя пред хоста в Лагос в тоя вид, нараво ще ме изгони, а и никой няма да ме вземе на стоп... След освежаването пак добивам горе долу приличен вид, с чисти дрехи и коса. Вземат ме на стоп двама учители до Мамфе, малко градче преди границата, после кола с трима, пътуващи за границата. Преди границата ни спират за проверка двама полицаи, единият идва при мен и се чуди какво да ми провери, за да ме хване с неизрядност... Паспорт, печат, виза, jълта книжка... всичко е ОК, няма за какво да поиска парички. Но един от пътниците е загазил, няма лична карта, изтекла преди две години и няма пари да си я поднови. Пада на колене да се моли на полицаите в името на Бог да го пуснат и обещава, че като има пари ще я поднови. Такива обаче не минават при господа пойцаите, само парите минават. Горкият младеж се моли ли моли, докато той се моли полицаите ме разпитват за пътуването ми, за религията ми, за страната ми.... и са потресени като им казвам, че спя в гората и нямам религия, за първи път в Африка ме питат дали разбирам езика на животните и полицаите с нескрит интерес слушат и поглъщат всяка дума от моята уста. Говоря им за животните и гората, за разликата между християнството и моите вярвания и им обяснявам, че те като християни прекарват цял живот стремейки се да идат в Рая след смъртта си, вместо да се стремят да направят този свят Рай докато са живи. Следват размисли, утвърдителни кимания и за пореден път осъзнавам колко отворени са ариканци понякога към чуждата гледна точка и как се замислят когато им обясняваш нещо... Докато ние си говорим, младежът се моли да го пуснат, но е ясно че без пари няма да стане, затова отиват настрана с единия полицаи, а другия ги прикрива от мен мислейки си, че не знам какво става, след което "таксата" е платена и можем да продължим. Младежът си остава без лична карта може би още две години и явно всеки път си плаща на полицаите, та няма откъде да има пари за нова. На границата още паркираме и дузина озврели шофьори на таксита отварят вратата на колата от моята страна и се опитват със сила да ми грабнат раницата. За секунди ставам звяр и удрям всеки, които се опита да я докосне дори. Мъж, видял грозната сцена, идва до колата и ми казва да не давам на никого раницата си... ама аз това го знам де, нямаше нужда някой да ми го казва :)  Отдалечавам се от разочарованата паплач и влизам в офиса на имиграционните. Чакам служителя да се появи, в обедна почивка е. Бързо ми подпечатва паспорта и не си иска пари за услугата. Тръгвам към нигерийската страна, има още една проверка откъм Камерyн, след което минавам по most над красива река, дори успявам да направя снимки с разрешението на един от митничарите. На нигерийската страна се опитват да ме тормозят и ме заплашват, че ще ми дадат три дни, а не 7. Обяснявам им, че не са те тези, които решават и че вече са ми дадени 7 дни и те не могат да ми ги отнемат, но по-късно в Лагос научавам от един французин, че нигерийската виза всъщност не ти гарантира вход в страната, а само право да се появиш на границата, всичко се решава там. Слава богу след немного разправии митничарите решават да не ми правят лошо и ми слагат печата, на които допълнително написват, че важи за 7 дни. Естествено настъпва объркване и с двата ми паспорта, печата е в единия, визата в другия и се чудят какво да правят, защото не можело така, но по-визшестоящ митничар идва и се намесва, казва им да ме пускат. И така в Нигерия съм и имам 7 дни да прекося цялата южна част от край до край и да взема виза за Бенин в Лагос. Като по чудо още от границата ме взема кола на стоп, приятен младеж, които всъщност е таксиметров шофьор, но иска да ме вземе безплатно, за да не вървя пеш. Оставя ме в Иком, първия град на 20 км след границата и много се притеснява, че стоп повече няма да хвана, казва ми, че в Нигерия никой няма да ме вземе без пари. Мисля си, че ако минат само още няколко човека като него по тоя път, все някои ще ме вземе... Никак обаче не е лесно, вървя и стопирам, коли има много, но никой не спира. Минавам покрай пътна полиция, полицая ме пита дали нямам някакви хубави неща за тях в раницата. Отговарям му, че мога да му подаря миризливи чорапи, човекът не очаква такова предложение явно и нищо не му идва на ума да каже в отговор, което ми дава възможност да се измъкна с усмивка и пожелание да приятен ден. Тук всички говорят английски, което значи поне липса на проблеми в комуникацията. Стопът обаче никакъв го няма. След малко до мен спира кола, младежът докарал ме до там се връща и ми дава бутилка вода и пари да си платя за такси до Калабар. Обяснявам му, че нито пари ми трябват, нито минерална вода, нито пък ще взема такси, но поне от любезност накрая вземам водата. Той обаче отказва да си тръгне докато не се кача в кола, затова се опитва да спре няколко коли и в една от тях хората се съгласяват да ме вземат без пари докато се намерят други пътници за таксито и тогава аз трябва да сляза. На мен това ми е идеално, а и чак до Калабар нови пътници не се качват, така че ме оставят на пътя за Лагос преди Калабар. Там вече почти по тъмно ме взема автобусче, така и не разбрах как тъй в Нигерия никоя нормална кола не спира за стопаджии, а дори и да спре ти иска пари, а автобусите и такситата те возят безплатно... пълен шок! Пътувам с автобусчето до късно вечерта, пътищата всичките са асфалтови, но с много дупки и ужасно много катастрофи, на всеки няколко километра има обърнати камиони, автобуси, коли.... Много ме глождеше любопитство как нигерийци вземат шофьорски книжки и разпитах няколко човека... първо отиваш в офиса за издаване на книжки, там ти правят снимка и им даваш данните си (примерно ако си Гошо по паспорт можеш да се пишеш Хасан на шофьорската си книжка, никой не проверява), след което плащаш 6000 наира и си вземаш книжката след няколо дни. Няма курсове, изпити и подобни. В страна със 150 милиона популация с асфалтови пътища и множество коли, камиони, мотоциклети и автобуси, всеки сам може да си представи за какъв ужас става въпрос!!! На магистрала с размерите и натовареността на нашата Тракия например често можеш да видиш коли и камиони в насрещното!! Шофирането тук е като руска ролетка, днес печелиш утре те няма.... катастрофите са стотици и навсякъде, а пътуването нощем е равносилно на самоубийство. И ако катастрофираш тежко по-добре да умреш на място, защото не смея да си представя каква агония ще е да си ранен на пътя в Нигерия. И въпреки това стигаме живи селцето на шофьора на автобусчето и ме кани да си разпъна палатката в двора на къщата им. На сутринта ми се ходи до тоалетна и ми се посочва дупка в земята зад къщата, без стени без каквото и да е прикритие и цялата рода се върти наоколо докато някои пикае. Решавам, че ще издържа още няколко часа без тоалетна, благодаря на домакините си и пак съм на пътя. Намирам се в началото на град на име Айке и трябва да го извървя целия до края, за да стопирам, просто е невъзможно да се стопира в нигерийски град при цялата блъсканица и градски трафик. Ако някои се пита какво е Ад-ът, може да дойде да повърви пеш през нигерийски град, гарантирано ще види и усети АД. Тези така религиозни нигерийци няма нужда да се страхуват от Ада, допускам, че там ще им е доста по-уютно от собствените им градове. Иначе тук християнството е в най-чудовищните си размери от цяла Африка, стотици църкви въртят бзинес тук, всякакви свидетели на Йехова и всевъзможни секти и какви ли не институции са сграбчили голямо парче от баницата в лицето на нигерийци. Църквите са на всеки ъгъл, огромни, помпозни, лъскави постройки, а до тях мизерни глинени къщички и сакати хорица без дрехи на гърба си се надяват да идат в Рая като умрат. На всеки ъгъл, на всяко превозно средство има знаcи от типа "glory for Jesus", "Jesus is coming back soon", "God is my shepherd".......  Та да се върнем на нигерийските градове.... невъобразим хаос в най-бруталния му вариант, милиони хора на едно място, подхранващи този хаос и даващи му още по-ужасяващ вид, стотици мотори, коли, камиони с шофьори, взели книжки по гореописания начин, едва оцеляващи непрекъснато борещи се за живота си пешеходци, озверели улични търговци, викачи, биячи, просяци, пияни голи индивиди проснати по улиците в несвяст, деца без ръце нахвърлящи се бясно да преследват белия човек за пари, дразнители от типа "къде отиваш, защо пеша, никога няма да стигнеш невъзможно е"....... та така се върви през нигерийските градове. Те са безкрайно дълги, ужасяващо замърсени по отношение на въздуха и на всеки ъгъл срещаш същите индивиди. Всеки крещи, всеки се кара и бие за пари, уличните сбивания са толкова много, че след време вече не ти правят впечатление. Нигерийци са екстремно шумни и още по-екстремно алчни! Но точно сред такива хора обикновено срещаш и пълните им противоположности, особено като пътуваш на стоп и имаш търпение да чакаш, за да ги срещнеш. А в Нигерия чакането е много. И все пак след като извървявам цялото Айке, успявам да хвана стоп с кола. Един от многото църковни служители ме взема в името божие, за да трупа активи за Рая. И все пак каквато и да е причината взел ме е и ми е помогнал, след стопа с него за около 50 км, продъжавам да вървя и отново ме взема минибус. Отива доста далеч, чак след Бенин Сити, което е огромно облекчение за мен, защото ако трябваше да извървя и Бенин Сити, едва ли сега щяx да съм тук и да пиша това, просто толкова огромен и гаден град е трудно човек да си представи. Пътниците в минибуса проявяват огромен интерес към мен и завързваме разговор, дават ми портокали и някакъв кейк, направен от тесто, палмово олио, пипер и половин яйце по средата. Бил традиционен за Нигерия, казват. Храната ми се услажда, още повече, че откакто излязох от Камерyн съм само на хляба, които си купих на границата и пропътувах Нигерия без никакви пари, защото не исках да обменям. Минаваме през Бенин Сити и се хващам за главата като виждам размерите на града, огромните тълпи от хора, ужасяващия трафик и тежкия въздух.... Излизайки от града вече ми е спокойно, че ще успея да стигна Лагос макар и не същия ден, но поне няма да свърша като прегазен пешеходец по улиците на тоя град. По тъмно пристигаме в малко село и слизайки от автобусчето се наслаждавам на малко на брой хора и сравнителна тишина. Един от пътниците ме кани да разпъна палатка в ресторанта на брат му, хранят ме с много вкусен омлет с домати и лук и мляко с какао! Е няма такъв кеф просто, особено мляко с какао на счупен пластмасов стол в селски нигерийски ресторант... това е то Нигерия :) Цялото село идва да ме огледа, питам за тоалетна и се оказва, че в селото има една такава! Истинска тоалетна с 4 стени!!!! След цял ден устискване на напрежението по пътищата и градовете, където дори не мога да мечтая за кътче с 4 или дори 3 стени, свободно от човешко присъствие, вече едва издържам и ме обзема голяма радост, че хората тук разбират за какво им говоря. Събира се дружина с фенери да ме водят по пътечката към тоалетната, пълнят кофа с вода от кладенеца, защото системата на тоалетната била водна и трябвало да се хвърли вода след употреба... pochvaм да се питам каква ще е пък тази водна тоалетна да не би да е истинска тоалетна... Не след дълго виждам кабинка с 4 стени с голям надпис "public toilet"! Не вярвям на очите си като мираж в пустинята е! Вътре има голямо циментово седало и дебела тръба, която отвежда всичко под земята. Някои даже сложил кошче за боклук. Тоалетната се държи заключена с кaтинар, явно не всеки може да я ползва, но за бели гости на селото е отворена по всяко време. :) На сутринта хората от ресторанта ме гощават страхотна закуска - омлет с домат и лук :) Явно това е единственото, което им идва на ум, че може да се яде от вегетарианци, но аз макар и за втори път същата, много се радвам на храната и млякото с какао разбира се. Иначе нигерийци ядат най-често ориз с месо или една jълта топка от касава пак с някакво месо, това са двете версии най-популярна нигерийска храна. След закуска излязох на пътя, нямаше нужда да извървявам големи дистанции, за да изляза от населеното място и направо стопирах на магистралата. Почаках доста, но имах усещане, че днес вече ще стигна Лагос. И не сгреших - взе ме кола директно за там, човекът бе шокиран, че седя на пътя и дори първо ме подмина и после се върна и спря. Трябваше да му обясня какво се опитвам да направя и идеята за стопа му се понрави и ме взе. Хлебар по професия, много интересен и приятен човек, часовете до Лагос минаха бързо в разговори за производството, икономиката, храната, културата и населението на Нигерия и България. Човекът произвежда пълнозарнест хляб и на раздяла дори ми подари един. Но преди това ме закара в дома си да се запозная с жена му и децата му, след което ме откара чак до другия край на Лагос, където живее хоста ми и имахме срехста по-късно. Лагос е невъобразимо голям град с 40 милиона население, огромни булеварди, огромни мостове към островната му част, където живее хоста ми и още по-огромни задръствания. Близо час докато стигнем от къщата на човека до шопинг-центъра, където се срещнах с Джако - домакинът ми южноафриканец, живеещ и работещ в Лагос от 3 години. Посрещат ме той и още един каучсурфер французинът Франсоа, които също е на гости на Джако и лети за Кения на следващия ден. Къщата на Джако е огромна и за всеки има по стая, а готвачът и шофьорът му Роберт е от Бенин и в понеделник ме води в посолството за виза. Преди това обаче в неделя Джако ме закара до единствената оцеяла дъждовна гора в Лагос - "Лекки conservation center" и имах възможност да се разхоям там 4 часа, докато той закара Франсоа на летището и го изпрати. Гората е като едно зелено петънце в този огромен град, но всичко е идеално запазено, множество птици, змии, измежду които черна мамба и кобра, огромни гущери и костенурки, маймуни... всичките свободно живеещи в гората и докато се разхождаш из нея с повече късмет ги виждаш всичките. Направили са и къщички за наблюдение високо на дърветата и изкачване по стръмна и дълга дървена стълба те отвежда на върха на гигантско дърво. Местенцето е добре поддържано и немалко на площ така че животните там са напълно свободни. Следобеда с Джако обсъждаме пътешествия, той немалко е пътувал и ще ходи в Чад скоро. За късмет му трябват централноафрикански франкове, от които аз се опитвам да се отърва и ги обменям с него в нигерийски наира, а и още по-голям късмет - той е от Южна Африка и си ходи там често, така че най-после се отървавам и от рандовете, които нося към месец и никоя банка не иска да ми обмени. Готвачът Роберт ми приготвя страхотна вечеря - омлет със сирене и картофи, а на сутринта след закуска отиваме в посолството на Бенин, където мисля да кандидатствам за виза не само за Бенин, но за всички 5 държави, за който може да се вземе специална виза за 2 месеца (Бенин, Нигер, Того, Буркина Фасо и Кот ДъИвоар). Така ще спестя страница в паспорта и няма да се налага да ходя в огромното Котоноу в Бенин и да чакам за виза за Буркина, а и ще мога да разгледам три държави повече от планираното. Уви, в бенинското посолство не дават такава виза, защото им свършили щикерите и не пристигнали нови. Пробваме и в консулството на Того, където не само нямат щикери за такава виза, но и нямат разрешение да издават, само в Абудja можело да се вземе. Там са и посолствата на другите 3 страни. Аз обаче време да ходя до Абудja нямам, защото визата ми за Нигерия изтича след още един ден, затова се връщаме в бенинското посолство и кандидатствам за туристическа виза за Бенин за 1 месец, дават я на следващия ден, не искат нищо освен паспорт и една снимка. И така, утре сутрин трябва да я взема и напускам Лагос в посока Бенин. В Котоноу ще подавам за Буркина, след което ще поразгледам Бенин извън големите градове, най-после ще пътувам спокойно и без стрес с едномесечна виза.
Иначе се чувствам повече от добре, вече нищо не ме боли особено след возенето на решетката на камиона вече съвсем забравих всякакви болежки. Нигерия като изключим че е свръх населена и с ужасяващ трафик, е много готина страна и на север, където не успях да отида, сигурно е много интересно. На фона на лудата обсебеност от пари на повечехто хора, можеш да срещнеш точно обратното - свръх щедри индивиди, даващи ти пари. Страна на крайностите, много ми допада! Ааа и тук за първи път всеки полицаи и военен, които ме види, искаше да ме арестува заради камуфлажните панталони. И ако в Зимбабве бяха толерантни към туристите, то тук ме заплашваха с арест всеки ден поне по няколко пъти, моите панталони са абсолютно забранени по закон и никой няма право да ги носи освен военните! Колкото повече се заяждаха и ме заплашваха, толкова с по-голямо удоволствие си носех панталоните. :) Законите на Нигерия нещо не ме притесниха, след като минах през почти цяла Африка вече наистина от нищо не ми пука. Това да те арестуват не е нищо особено, така или иначе нищо не могат да ти направят, ще те проверят кой си и какъв си, ще те запишат и като видят че не си войник ще те пуснат, ще ти кажат да не носиш повече тия панталони и ти пак ще си ги носиш, защото никога няма да срещнеш същите полицаи втори път, ще срещнеш други и те пак ще те арестуват и ти пак с кеф ще си носиш панталоните и така докато излезеш от страната :) Забавно и интересно изживяване! Тааа Нигерия - харесва ми!