Тайланд - последни мигове в Азия

В исторически парк Kamphaeng Phet, храм Phra Non

Reflection - https://youtu.be/RNprQYHenNI

07.05.2019

За втори път в това пътешествие влязох в Тайланд. За разлика от първия обаче, когато имах две прекрасни седмици на разположение да поопозная тази интересна страна, това влизане бележеше края на цялото пътуване и  щеше да е трагично кратко, само няколко светкавично изнизващи се дни. Направо неусетно минаха последните 11 месеца. В предстоящите няколко дни трябваше да открадна колкото мога повече вълнуващи преживявания и красиви места из Тайланд - финалната страна преди пристигането на европейска земя, ако не броим транзитния стоп през Малайзия последния ден.

Първата ми мисия беше да опозная археологическия комплекс Kamphaeng Phet - разкошно място, леко подобно на други исторически съкровища в страната като Аютая и Сукхотай, които посетих при предното влизане. И този път така и не се засякох с краля на кралство Тайланд, но пък срещнах къде по-интересни хорица. Като тайванката Силвия, дошла да живее в Мае Сот - граничния град, в който първо се озовах. След като тя ме взе на стоп и покани да къмпирам в двора на прекрасната си къща, прекарах отлична първа нощ в новата - стара страна и на сутринта бях в пълна готовност за подвизи. Пихме чай и Силвия ме откара до отлично за стоп място, откъдето веднага ме качи друга жена, този път тайландка. Беше страшно мила, покани ме на закуска и ме черпи страхотни вкуснотии. Отбихме се и на крайпътен пазар, от който си купих цяла торба личи - един от любимите ми плодове, които страшно щяха да ми липсват, наред с дуриан, рамбутан, манго, драконов плод, маракуя, салак, дуку и други. Още от сега усещах как ще си мечтая за всичко това у дома и ще гледам плодовете само на снимките си, точейки лиги по клавиатурата. Ех, колко точна беше преценката ми за бъдещето...

Жената пътуваше за Сукхотай, но аз нямаше да ходя там втори път, вече познавах отлично тамошните руини. Сега се целех в по-малко известния и популярен исторически парк Kamphaeng Phet, който също беше "уау!" Тръпнех в очакване да заровя поглед, ум и всички сетива дълбоко в историята, когато хората, сградите, земята, храната и въобще всичко е било все още истинско, непокварено и неомърсено от "прогреса". Стоп с мъж и жена ме откара право на входа на комплекса, до касата за билети. Платих 70 бата и се втурнах да обикалям. Прекарах абсолютно целия останал ден в скитане между руините, комплексът е доста голям и има толкова много сгушени в гората, непопулярни храмчета, до които никой не ходи. Обиколих всичко - както главните и най-посещавани, така и разни незаслужено пренебрегнати уникати, скрити от погледа на посетителите. Нито тежестта на раницата, нито изпепеляващата жега успяха дори да намалят с микро частица ентусиазма ми и усърдието, с което откривах всичко. Приказно беше, не исках никога да свършва. Обзеха ме и криви мисли към края на деня - трябва да се прибирам, пътуването да приключи. Още не можех да го осмисля. 

Мианмар - част 2 - езерото Инле и Златната скала

Жени от племето kayan, извесни на света като жените-жирафи

Anne Paceo - Fables of Shwedagon - https://youtu.be/ih12PSygfz8

03.05.2019

Още от рано поех по улиците на заспалия Nyaungshwe. Използвах утрото за обикаляне на храмове, ступи и притихнали улички. Имах карта на градчето и карах всичко по ред. Когато хората се раздвижиха и пазарът съвсем живна реших, че е време да се насоча към лодките и да започна пазарлъците за днешната ми разходка из езерото. Веднага ме заговориха всевъзможни агенти, личеше си, че тук е туристическо. Не се вързах на офертите от улицата и първо отидох в туристическия инфо център, където ми дадоха карта със забележителностите в езерото и ми обясниха какво може да се види. Тук, след кратък пазарлък, си намерих и лодка с лодкар на цена 18 000 чат (12 долара). Доколкото разбрах това е нормална, дори ниска цена. Някои от посетителите плащат около 25 000, че и нагоре. Има обаче една тънка уловка в цялата работа. Ако човек не знае отлично къде трябва да се спира и какво трябва да се гледа, лодкарят гарантирано ще претупа обещаната като 6 часова разходка, ще пропусне доста от интересните места и ще ви води само по наколните селища със занаяти, където да си купите нещо от изработваните там артикули. Тоест една обиколка на езерото би могла да се превърне в класическа туристическа клопка ако не бъдете информирани, ясни и настойчиви.

Като за начало задължително си вземете картата, кото ще ви дадат в инфоцентъра, на нея са изобразени интересните спирки по трасето. Те не са малко и няма как да се запомнят веднага наизуст, особено с местните им имена. Следете картата и щом забележите, че лодкарят пропуска нещо, му напомняйте за въпросното място и настоявайте, че искате да го видите. В правото си сте, предварително трябва да сте уговорили на кои места ще се спира. Ето местата, които не трябва да пропускате и които са изобразени на картата:

Мианмар - живата Азия - Янгон, Баган и Мандалей

 

Единствен и неповторим Баган

 

Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk

Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място. 

Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество. 

Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)

Филипини - част 2 - шоколадови хълмове и оризови тераси

Шоколадовите хълмове

Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI

13.04.2019

Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.

На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.