 |
| Водопад Zontik в Нагорни Карабах |
19.11.2019
Времето никак не беше добро, преваляваше ситен сняг и беше много мрачно. Дадох последния си хляб на кучето и реших да тръгна нагоре към манастира по пътя, вместо по пътеката, заради снега и мисълта, че може да натрупа. Със сандалите нямах добри шансове за ходене през сняг. Шосето се виеше нагоре като макарон, напомни ми за норвежките фиорди. Нямаше никакво движение на коли и походих доста, преди един бус с трима местни да спре. Нямаше място за сядане, освен отзад в багажното и понеже там беше мръсно, си изцапах панталоните с разни масла и прахоляци. На завоите едва се задържах в седнало положение, всеки път залитах силно наляво или надясно към стените на буса.
Слязох до манастира Татев и в следващите два часа се наслаждавах на невероятната обител, повече приличаща на замък. Църкви, руини, крепостни стени, гледки... Построен е през 9-ти век върху разрушено езическо светилище. Сградите на манастира и останките от такива са доста, има три църкви, библиотека, учебни помещения... През Средновековието тук се е помещавал университет, преподавали са се наука, философия, изкуства... За съжаление през вековете манастирът е претърпял немалко нашествия и опустошения от врагове. Но все пак е оцелял, за да разкаже толкова много история и да сподели вълшебство и красота. Всяко помещение сякаш говори на посетителя, който има сърце да го чуе... А далеч долу в ниското тече тихо и спокойно красивата река Воротан. До Татев освен виещия се път, има и лифт, наречен "Крилете на Татев", който е в рекордите на Гинес за най-дълъг лифт без междинни стълбове - почти 6 км. Гледките отгоре сигурно са внушителни, но не се възползвах заради цената. С него бяха дошли семейство италианци, които бяха единствените туристи освен мен. Толкова рано сутринта и в това време явно нямаше много мераклии за разходка.
Обратно на пътя почти веднага ме взе джип за Горис. Шофьорът бе приятен и тих човек, слушахме арменска музика в колата, което бе по-скоро необичайно. В повечето коли вървеше руска музика. Слязох на разклона за Горис, не посетих града, но го видях от разстояние. Чичка със стара волга ме откара до близко село, а малко по-късно се возех в кола с двама право за Степанакерт - столицата на Нагорни Карабах. С тях минах границата, където попълних формуляр и получих виза на отделно листче, както и второ листче, което ме инструктираха да предам при напускането на Карабах, а визата си остана за мен. Безплатна е, а във формуляра трябва да отбележиш подробно кои места ще посетиш и колко дни ще останеш. Отдавна ми се искаше да посетя самопровъзгласилата се република - ябълката на раздора между Армения и Азербайджан. Води се война за тази красива територия, която според мен повече подхожда на Армения, но щом иска да си е отделна, не виждам лошо в това. Дори и по време на моето посещение, престрелките по границата продължаваха. Във вътрешността не видях нищо напрегнато, освен минаващите камиони с войници, които предполагам отиваха към размирния район.
След още час по планинския път стигнахме Shoushi /Шуши - древен град близо до столицата, където се отбихме до красивата катедрала и до музея на парите, който съхраняваше интересни монети и банкноти, беше безплатен за посещение. Имаше стари сгради, сякаш повечето разрушени от войната, не толкова от времето. Моите спътници ме оставиха в края на Степанакерт, точно до емблематичния паметник на баба и дядо - символ на Карабах. Носи името "Ние сме нашите планини" и е много нестандартен. Завършен е през 1976 г, изработен е от вулканични туфи и изобразява планинските хора на Карабах. На паркинга имаше сергия, от която си купих магнит за спомен. Много рядко купувам такива неща, но този път си струваше, Карабах не е обикновено място.
След паметника се отправих към манастир Гандзасар. Двама, пътуващи за Ереван през друг граничен пункт откъм езерото Севан, ме взеха на стоп и ме откараха до разклон, където пътищата ни се разделяха. През цялото време в колата кънтеше музика и шофьорът караше като луд, така че не беше особено приятно возене. До Ванк - селото преди манастира, ме взе семейство с деца. Последните 2-3 км минах пеша, гледките навсякъде бяха прекрасни. Карабах се оказа много горист и макар дърветата да нямаха листа, беше приказно. Манастирът много ме впечатли, имаше не само прекрасна гледка, но и великолепна църква и двор. Обиколих всичко и дори се разходих през гробището от другата страна на пътя. Денят беше към своя край и прецених, че някъде наоколо ще е идеално за палатка. Установих се в гора над шосето, добре се скатах, а наблизо имаше прастари качкари. Нощта мина спокойно и благодарение на появилия се вятър, палатката не кондензира, събрах я суха сутринта.
 |
| По пътя към манастир Татев |
 |
| Река Воротан |
 |
| Катедралата Ghazanchetsots в Шуши |
 |
| Гледка към Ванк от манастира |
20.11.2019
Слязох пеш до село Ванк, взех си хлебче за закуска и хванах стоп с мъж и жена обратно до главния път. Те продължиха към Степанакерт, а аз - към манастир Дадиванк. Имах късмет с бусче, пътуващо за Армения, а манастирът бе по пътя натам. Пейзажите бяха зашеметяващи, все гори и планини, а минахме и през каньон. Шофьорът говореше руски добре, а момчето, пътуващо с него и вероятно сина му, беше тих като мумия. На раздяла човекът ми даде райски ябълки. Стигнахме до разклона, където слязох и минах последния километър пеша. И този манастир много ме впечатли, всичките са като извадени от някоя приказка. Построен е между 9-ти и 13-ти век. Имаше една кола арменци посетители, които като ме видяха, веднага дойдоха да се снимат с мен, сякаш турист не бяха виждали. Почувствах се като в Китай или Индонезия - странно кофти.
Обратно на главния път хванах стоп с интересно чиче, разговорите с което го доведоха до шоково състояние, след като чу по нещо за начина ми на живот и виждания за света. Нищо ново под слънцето, обикновено всички хора, които чуят нещо повече от мен по тема, различна от това от коя страна съм, реагират така. Добре, че в някакъв момент спря да пита, защото явно му дойде в повече и мина на тема "история на Армения", което беше добре дошло за мен. Откара ме до Степанакерт, по-точно до пътя към Шуши извън града, така че в крайна сметка не разгледах столицата, а и доколкото разбрах няма много за гледане. Шуши е доста по-интересен. До там ме откара приятен човек, който реши да ми покаже каньона Хунот до града и ме остави право там. Зашеметяващ е и се намира точно до града, или по-точно градът се е разпрострял нависоко от едната му страна. Разходих се покрай ръба на отвесните скали и се насладих на страхотни гледки. Из центъра попаднах на шивашко ателие, където една жена ми закърпи скъсаните панталони срещу 1000 драм и 15 минути. Панталонът ми беше почнал да се разпада явно, за втори път в това пътуване се налагаше шивашка намеса. Добре, че имах два чифта. Посетих музея на килимите, билетчето беше 500 драм и много ми хареса. Търсех усилено и интернет кафе, за да пиша вкъщи, вече от много дни нямах вест и не можех да уведомя близките, че още ме има. Сякаш в целия град такова нещо нямаше, само зали за игри Плейстейшън, където нямаха компютри за интернет. Добре, че попаднах на туристически инфоцентър, където освен, че се сдобих с карта, жената беше така добра да ме остави да ползвам компютъра, докато помагаше с уроците на детето си, което беше ученик.
От края на града хванах стоп с две момчета за Степанакерт и слязох на разклона за Азок. Възнамерявах да посетя 2000 годишното дърво, намиращо се далеч нататък по пътя. Имах голям късмет със следващия стоп и благодарение на чичето с внука си, които ме взеха в джипа си, научих за страхотно място, което се превърна и в идеалното кътче за нощувка. Чичето ме откара до каньона, който се виждаше от Шуши, само че сега се озовах в ниската му част, където имаше пътека за разходка. Пътеката започва около 3 км встрани от главния път, след като се мине през селото и се кара по черен път. Води до уникален водопад с форма на чадър, който се намира на реката в сърцето на каньона. Преди да се стигне до него, се минава през руини от старо село, което е съществувало тук през 18-ти и 19-ти век, но е било изоставено. Има останки от сгради, мост и гробища. Високо в скалите се виждат пещери, които преди векове са служели като жилища. Първо се качих до старо гробище, а пътека след него отвеждаше до една от големите пещери. След това стигнах и до водопада, но ставаше тъмно и се върнах малко назад до първата удобна за палатка поляна. Нощта мина прекрасно с изключение на студа, заради който цяла нощ се завивах презглава с чувала и се душех, та постоянно се събуждах. Но иначе мястото беше просто прекрасно.
 |
| Утро край Ванк |
 |
| Манастир Дадиванк |
 |
| Джамията си я бива |
 |
| Каньон Хунот |
21.11.2019
Не можех да спра да мисля за водопада и сутринта се върнах до него за по-обстойно съзерцание. Зелените мъхове на скалите над пещерата, откъдето се изсипва феерично водата, бяха ярки и контрастиращи с мрачното време, голите дръвчета наоколо и сивото небе. Водопадът-чадър тотално ме заплени. Останах доста на това място, сменяйки само ъгъла на съзерцание. Какво прекрасно творение на природата... колко много красота има в нея. Когато съм на такива места, искам просто да потъна в тях, да изчезна, да се стопя и да не съществувам повече във вид на човек. Вид, който все повече и повече не мога да понасям.
Когато стигнах обратно до шосето, започна да вали и всичко беше обвито в мъгла. Така се сгъсти, че не можех да видя абсолютно нищо извън пътя. Чак се чудя как успях да хвана стоп с двама, които явно успяха да ме видят. Оставиха ме на разклона за Plane tree - 2000 годишно дърво, намиращо се на 2-3 км навътре по черен път, който в съответния момент беше толкова кален, че ходенето по него беше истинско мъчение. Докато стигна до дървото, бях вир-вода и сандалите ми тежаха като котви от натрупаната по тях кал. Добре, че до дървото имаше беседки и се скрих на сухо за малко. Щеше да е прекрасно да остана там дълго и да чакам дъжда да спре, ако не беше такъв адски студ и бързо се наложи да стана и подскачам на едно място. Времето беше просто покъртително. А дървото... еххх, дървото! Две хилядолетия мъдрост и познание, кой може да се похвали с това... Уникално същество, не мога да опиша какво удоволствие ми достави срещата с него. Листата му дори не бяха окапали още, беше толкова живо. Трудно ми е да опиша колко много му се радвах и колко силно го обикнах. Моето категорично мнение от много години насам е, че дърветата са най-развитите във всички аспекти живи същества на планетата, след тях са останалите растения, после са животните и така наречената "нежива природа" и чак на последно място по развитие иде негово взело се насериозно височество - човека, винаги с малко "ч". Все повече клоня към теорията, че това същество е изхвърлен изгнанник-паразит от друга планета, където е творило зло, затова са го заточили на Земята. И тук пак е почнало да твори зло, и сякаш няма да спре пред нищо, докато не унищожи всички останали живи същества, а после и себе си.
Като стигнах шосето, се заех с чистене на сандалите и панталоните от калта. Продължаваше да вали, раницата ми вече беше подгизнала, всичките ми дрехи бяха мокри и се тресях като листо. Хванах стоп с местен за Степанакерт и слязох на разклона към Шуши, за да поема обратно към Армения и да излизам вече от Карабах. Исках да видя още няколко места, например манастира Амарас, но времето беше истински ад и реших да тръгвам обратно към Сисиан - при студа и вятъра. По-добре, отколкото при дъжда и мъглата. Освен това най-късно утре трябваше да съм вън от Карабах, на формуляра отбелязах 22-ри като крайна дата. Местните от стоповете ми казваха, че времето през следващите дни ще е все лошо, очаквал се и доста сняг. Ами тогава - газ към Ереван. До Шуши ме взе човек, който спря до един крайпътен танк да го снимам и ме остави в края на вече добре познатия ми град. Нямаше почти никакъв трафик в посока Лачин - граничния град. Все пак ме взе шофьор, който толкова бързо караше, че не усетих кога стигнахме. Стовари ме пред границата и минах за нищо време, върнах листчето, което ми бяха дали на влизане и продължих. Походих доста, а местен кравар навикваше стадо крави на далечен баир. Виковете му кънтяха навсякъде.
Изкарах голям късмет със стопа. Спря кола с двама арменци. По някое време единият слезе, а аз продължих с шофьора към Khndzoresk, отивал да види въжения мост. Предложи да отида с него, за което много се зарадвах, защото и аз исках да посетя мястото, но заради ужасното време бях на път да се откажа. Освен моста тук голямата атракция са стотиците пещерни жилища, стара църква, уникални гледки, от които нищо не видях заради мъглата... Времето нямаше как да е по-лошо, а шофьорът по едно време се сети, че не е заключил колата... с раницата ми вътре! Направо тичах обратно, така че си останах само с бегъл поглед върху това невероятно място, на което можех да прекарам часове в обикаляне, поне да се виждаше нещо. За късмет колата беше непокътната. Върнахме се до главния път и типчето започна да ме увещава да отиваме на ресторант и да нощувам в дома му. Нещо ми замириса на гнило, в Армения и Грузия често ми замирисваше така от някои хора - тъжна работа. Без много обяснения реших да сляза на пътя и да продължа стопа, макар вече да ставаше тъмно. Взе ме камион до Горис и точно преди да стане съвсем тъмно, извадих късмет с бус за Ереван. Човекът беше тих и мълчалив, което много ми допадаше. Пътуването мина приятно и слязох на разклона за манастир Нораванк. Преди да стигна столицата исках да посетя още няколко места. Манастирът се намира на 8 км встрани от главния път, в приказен каньон. Утре щях да поема натам, а сега ми предстоеше да си намеря място за спане. Времето тук беше много по-добро от там, откъдето идвах - не валеше нито дъжд, нито сняг. Имаше бензиностанция с магазинчета и заведения. Купих си хляб от една жена и я попитах къде може да се разпъне палатка. Посочи ми едно място до магазините, стори ми се като да е приемливо и реших да остана. Цяла нощ беше шумно от минаващия трафик, както и от хулиганите, които форсираха коли на паркинга и крещяха сякаш светът ще свърши утре. Беше студена нощ, палатката кондензира, а на сутринта беше цялата обледена, едва я сгънах.
 |
| Водопад Zontik (чадър) |
 |
| Вековното дърво - 2000 годишно |
 |
| Khndzoresk в мъгли |
22.11.2019
Първите 3 км към манастира ги минах пеша и се радвах на невероятни красоти. Скалите и от двете страни бяха отвесни и внушителни. Нататък ме взеха на стоп мъж и две жени, работещи в манастира. Жената продаваше свещи и сувенири в магазинчето. Като стигнахме веднага се впуснах в разглеждане. Манастирът силно ме очарова, панорамите наоколо също. Освен мен имаше още един посетител - чичка с джип и скъп фотоапарат, който снимаше красотите наоколо. Рядка гледка тук са хора с хубави фотоапарати, всички се снимат с телефони. По-късно забелязах същия този чичка на палатка долу до реката, имаше готино куче. Може би не беше арменец. Манастирът ме грабна особено много с камбанарията си, качих се в горната й част. Построен е през 13 век и е разположен в пролома на река Амагу. Категорично стана един от любимите ми манастири с това си местоположение и уединеност.На връщане към главния път ме взеха мъж и жена, които ми подариха един огромен домат. Слязох до входа за пещерите Арени, които сега бяха отворени, а сутринта като минах покрай тях - не. Платих 1000 драм билет и с интерес разгледах пещерите с археологически разкопки. Счита се, че тук са открити първите в света обувки и винарна. Също така, че пещерите са обитавани още от 6000 години пр.н.е. Открита е сламена пола, датирана от този период. Местенцето е много вълнуващо и древно, нашепва история във всеки момент, докато човек е там.
Следващият стоп беше с човек за Ереван, слязох на разклона за манастир Khor Virap и походих километър преди да хвана стоп с военен, който ме хвърли до манастира. И този беше невероятен, приличаше много на замък и явно привличаше доста посетители. Имаше уникално местенце, наричано змийската дупка - подземен отвес, в който се спускаш по метална стълба. Тунелчето е тясно и най-долу е бил държан затворен в продължение на 13 години Св. Григорий Просветител в края на 3-ти век. Историята разказва, че това място е било пълно със змии и когато го затворили вътре очаквали, че ще се откаже от религията си и ще умре, но вместо това той заживял в мир със змиите и те не му сторили нищо лошо.
Разходих се и около манастира за впечатляващи гледки към светата обител в цялост. При ясно време се вижда добре връх Арарат от тук, близостта с турската граница е по-малко от километър. Тълпите около църквата бяха дразнещи на моменти, особено сватбарите с техните безкрайни позьорски фотосесии. Откакто наближих Ереван, стана доста населено по туристическите места. Седнах да суша палатката и спалния чувал на хълм с гледка към манастира. В Ереван смятах да отседна в хостел и трябваше добре да изсуша палатката, която нямаше да се вади 2-3 дни. Стоп с три приятни момчета ме отведе право в столицата. Оставиха ме на главния булевард към центъра и ми връчиха цяла торба с ябълки и нарове. Походих доста пеш като се оглеждах за интернет кафе, но такова не открих. Добре, че предварително имах изваден списък с най-евтините бърлоги за спане из Ереван. Успях да взема карта на града от туристически инфоцентър и момичето там ме упъти към първия най-евтин хостел от списъка ми. Привечер успях да го намеря, беше скрит в една никаква уличка, но пък се намираше в центъра. Нощувката беше 1500 драм и платих за три нощи, понеже исках да разгледам града, да си изпера дрехите, да наваксам със записките... с други думи - имах доста задачи. Едно момиче на рецепцията ме настани, а някакъв местен, който явно беше част от мафията управници на този хостел, започна да ми говори твърде много и твърде продължително, та се поизнервих, докато се опитвах да си сваря вода за нудъли в кухнята и да хапна нещо топло.
И този хостел подобно на онези в Тбилиси и Баку, беше пълен с всякакви странни пребиваващи постоянно хора, но имаше и туристи, макар и не много. В стаята ми спеше една негърка, която не спираше да говори по телефона. Имаше също баба и леля рускини, които сякаш тук си живееха и изглеждаха доста шашави и неадекватни. Дузина индийци работници също бяха постоянни обитатели на тази дупка. Много интересно наблюдение... в Тбилиси хостелът беше пълен с иранци, в Баку - с пакистанци, а в Ереван са индийците... нямам никакво обяснение, но е забавно. Единствения човек, с когото намерих обща приказка за повече от десет секунди, беше Роберто - велопътешественик от Испания. Беше отседнал тук за доста дни, имал проблем със спирачките на колелото и ходел по майстори. Разказа ми, че е карал от Малайзия до тук, но на някои места стопирал с колелото или вземал транспорт. Едно време бил 120 кила и силно пристрастен към кока-кола, а сега станал здрав спортист благодарение на колелото. Поприказвахме си вечерта, а после се усамотих да си пиша записките за всички предни дни, защото изоставах. Бабата рускиня от съседния креват не спираше да ме разсейва като ме питаше разни неща за пътуването и постоянно възкликваше колко много ми се възхищавала и колко впечатляващо било. Същата тая баба не спря да ме изтезава и когато заспа, понеже хъркаше убийствено. Спомних си защо мразя спането по хостели, което реално не може да се нарече спане за мен. И най-лошото бе, че в стаята имаше парно, та от топлия въздух веднага ми се запуши носа и агонията ми стана наистина страшна. Поне успях да се изкъпя, пет дена без душ ми се отразиха вмирисващо.
 |
| Манастир Нораванк |
 |
| Сбогувам се с тази красота |
 |
| Манастирът в цялото му великолепие |
Няма коментари:
Публикуване на коментар