 |
| Рисунка на Язон и аргонавтите, пещерата на Прометей |
29.10.2019
В ранни зори по улиците на спящия град Лентеки щъкахме само аз и дузина бездомни кучета. По-късно се появи боклуджийският камион да ни прави компания. Забелязах, че в Грузия хората стават късно според моя стандарт, чак към 8:30 - 9:00 има раздвижване по улиците. По това време за мен денят вече е в напреднал стадий. Също ми направи впечатление, че много от хората се обличат в черно, особено жените. Може би защото е късна есен, а може да е нещо, свързано с религията. В църквите например всички грузинки си покриват косите, това пък ми напомня на откачения ислям и леко ме връща в Иран. Но то и в България е било същото едно време - носели са забрадки. Всеки път като се сетя за лудостите и тормоза назад във времето, като например униформите в училищата по соц време дето имало чавдарчета и пионерчета, осъзнавам какъв невъобразим късмет имах да не хвана нищо от онова време, а освен това да уцеля прозорец между човешките идиотщини - униформи, пандемии и прочее, по време на който да минавам винаги между капките и да си живея нормално. Просто си представям какво щеше да стане ако някой някога се беше опитал да ми облече униформа насила. Напуснах училище чак в десети клас, а ако някой се бе опитал да ме "дресира" изначално, нямаше да изкарам дори първи и щях да съм нонстоп в педагогическа стая. И все пак хванах една изродщина в училище - ваксините, онези задължителните. Но така и нищо не успяха да ми сложат, защото не позволих, а насилието към децата вече беше започнало да става мъничко забранено. Помня даже, че някъде в трети или четвърти клас ми дадоха документ да се подпиша, че отказвам. Гадните училищни сестри се надяваха, че баба ми ще ми слага инжекциите (тогава още беше медицински работник, лаборантка). Какъв цирк беше само.
Като гледам Грузия и грузинците, си спомням за България и българите преди 15-20 години. Консервативни, задръстени, доста еднакви, сякаш няма място за алтернативни типчета и начин на живот (не че сега българите са много толерантни, но поне една идея по-добре е). Всичките грузинки са гримирани и нагласени, почти не се вижда някоя без "разкрасяване", освен стари баби. А мъжете са все с бради, което ми се струва гадна работа, за мен брадата винаги е била символ на старост, мързел, мръсотия и нечистоплътност. Предимството е, че дори да нямаш храна у себе си, никога не можеш да останеш гладен. Само разравяш брадата и вътре - каквото ти душа иска от поне две седмици назад... трохи, олио, чипс... :) Като спомена пък пред някого за веганство или вегетарианство, следват едни опулени погледи, едно чудене как може да се живее така - точно както беше преди години у нас, когато спрях месото дори не знаех, че това се наричало вегетарианство. Беше крайно непопулярно. И в Грузия сега е така - всичко живо нагъва мръвки. Поне има няколко неща, които стават за ядене и от вегани, но не са много, храната като цяло е изобилно месна. Също характерно за страната е силната религиозност, каквато аз не помня да е имало в България, може би във времето на нашите баби или по-назад. Грузинци постоянно се кръстят, ходят на църква, палят свещи, молят се. И задължително изпадат в шок и ужас, когато получат отрицателен отговор на въпроса дали си християнин и в двойно по-голям ужас, когато разберат, че си пълен атеист. Тоест ако човек каже, че е мюсюлманин или будист, по-добре ще го възприемат. Но мен не ме вълнува кой как ще ме приеме нито у нас, нито в чужбина, така че мога да си позволя да говоря истината навсякъде.
Като за загрявка рано сутринта се качих до малка църква на върха на хълмче с гледка към Лентеки. Там две кучета ми правеха компания, докато закусвах. Тънки мъгли се стелеха над града, но бързо се разнесоха. Есента беше оцветила в шарена премяна околните хълмчета. Долу на пътя имаше малък музей, но беше затворен толкова рано, така че се заех със стопа. Взеха ме двама, пътуващи за Кутаиси. Шофьорът беше много дебел и се казваше Джорджи. Нали сме в Джорджия (Грузия), та как иначе да се казва. Това е най-популярното име в страната, определено. Сподели, че живял в Испания 10 години и говореше малко испански, та нямахме проблем с комуникацията. Всеки ден се опитвах да напредна по руски, но не беше лесно, понякога много добре се разбирах с шофьорите на елементарно ниво, а друг път ако станеше по-сложен разговора, нищо не разбирах. Доста време попътувахме, докато стигнахме отбивката за пещерата на Прометей - моята следваща цел. За другия път си оставих каньоните Окаце и Мартвили, които също се намират в района.
След 2,5 км пеша стигнах до паркинга и входа на пещерата. Докато вървях, хапвах райски ябълки, които ми беше дал шофьорът Джорджи. Явно добре виреят в Грузия, защото видях дръвчета по доста дворове. Пещерата се оказа твърде туристическа за моя вкус, но въпреки това реших да я видя. Щеше да е къде по-хубаво ако беше "необлагородена". Билетът беше 23 лари, а ако искаш и разходка с лодка нататък в пещерата след посещението на пешеходната част, доплащаш още 17 лари. Направо идеална машина за лесни пари. Аз си взех билет само за пешеходната част, но без малко и за това да съжаля. През цялото време се върви като стадо, влиза се на групи и не само отпред има екскурзовод, както е в България, но и отзад има пъдарин, който върви след последния (който винаги, навсякъде съм аз). Така не можеш спокойно да се отцепваш от овцете и да разглеждаш по-обстойно. Иначе пещерата е била невероятна преди да се излеят тонове бетон за пътеките в нея и цялата да светне с шарени лампи като долнопробна дискотека. Жалко, че това са разбиранията на хората за "облагородяване". А образуванията са много красиви и разнообразни, природата е сътворила едно подземно чудо, осрано от човека. Много ми се искаше да я видя тази пещера преди хората да й посегнат... Дълга е 11 км, от които само 1 км се посещава от туристи. Има 22 зали, от които се влиза само в 6. Тоест като обикновен посетител виждаш съвсем малка част от пещерата. Въобще не обичам така... нали изкарах курс за пещерняк, че да ги обхождам максимално пещерите, а не само първите метри и обратно.
Отдалечих се от паркинга и пещерата, седнах на една слънчева поляна да суша мократа от конденз палатка и прекарах половин час в писане на записки в тетрадката, преди да се отправя към следващата дестинация - град Кутаиси. С два стопа стигнах на 3 км от центъра и ги минах пеша. Не е много голям града, а уж е на второ място в страната. Всичко е на пешеходно разстояние, а и разходката из него е приятна. Има много исторически сгради, тук се намира известната катедрала Баграти от 11 век. Докато разглеждах, попаднах на туристически инфоцентър, взех карта на града и попитах за интернет кафе наоколо. Казаха, че няма, но ме насочиха към библиотеката. Там наистина имаше възможност да се ползва компютър и дори не ми взеха пари. Успях да пиша вкъщи и погледнах дали има евтин хостел в този град. Намерих един за 8 лари (2,50 долара) и съвсем скоро се настаних в него, не беше далеч. В стаята ми имаше една англичанка, която от доста време била в града, а от няколко дни - в този хостел. Дългият й престой се дължал на желанието й да спаси слабо и гладуващо кученце, което намерила в централния парк. Искала да го вземе в Англия, преди години така успяла да спаси едно умиращо кученце от Китай. Тогава й струвало много пари и минала през страшна бюрокрация, но сполучила и кучето е живо и здраво в дома на родителите й, докато тя пътува. Сега се беше наканила да съобщи на техните, че ще спасява второ куче. В момента била в процес на хранене и водене на ветеринар, защото било много слабо. После смятала да наеме квартира, дори вече търсела, но никъде не искали да я пуснат с куче.
Страшно много се впечатлих и разстроих след този разговор. Първо искрено се зарадвах, че такива хора като това момиче все пак съществуват, макар да са критично малко. И второ - за кой ли път си припомних как бедстват животните в този извратен човешки свят. И всеки път си повтарям, че е крайно време природата да вземе нещата в свои ръце и да ликвидира това малоумно, зло, двукрако същество, ама нищо не става, не изчезва човечеството. Изключително рядко имам късмета да срещна такива хора като англичанката, което е показателно - те са огромно изключение, много встрани от правилото. През целия останал ден, че и на следващите, не спирах да мисля за нея и кучето, и да стискам палци мисията да е успешна отново.
По залез слънце посетих катедралата Баграти, която сякаш се виждаше отвсякъде и беше много внушителна. Тя е главната атракция на града, била е в списъка на ЮНЕСКО до 2017 г, но в последствие е разжалвана и премахната заради кофти реставрация, която нарушава автентичността й. Построена е от цар Баграт III през XI век. През годините е била рушена и възстановявана отново. Около нея има останки от крепостни стени и страхотна гледка към града.
След тъмно седнах в едно паркче да вечерям като си купих хляб и домати от една баба на пазара. Две кучета дойдоха да ми правят компания, споделих хляба с тях и ми беше много по-сладко хапването. След кучетата обаче някакъв досадник дойде и ми седна на пейката. Изненадах се неприятно от подобна наглост, много мразя някой да ми седне на пейката и веднага се омитам. Така направих и този път, а местният започна нещо да ми приказва, определено беше досадник. В хостела се изкъпах, изпрах си дрехите и се заех с четене и писане през остатъка от вечерта. Англичанката се прибра след като вече спях, а по някое време през нощта в стаята се настани новодошъл, някакъв руснак. С моето леко спане, при което се събуждам дори от стъпките на бръмбар по горния слой на палатката, нямаше как да пропусна всичко това и всеки път се събуждах.
 |
| Гледка от църквата |
 |
| Чак и розови отенъци са докарали |
 |
| Фонтанът на централния площад, без вода |
 |
| Катедралата Баграти |
 |
| Вкусните чурчхела - грузинския сникерс :) |
30.10.2019
От днес нататък започна една много, много дъждовна есен. Времето ме беше пожалило досега, но занапред не ми се размина. Цялата нощ валя в Кутаиси и много се радвах, че съм на сухо. От ранни зори започнах разходката в дъжда, беше пълно мъртвило по улиците. Посетих гробища с гледка и кула, минах през пазара да си купя чурчхела (сладък деликатес от орехи, брашно и гроздов сок, приготвя се интересно) и домати. Хапнах на крак, че пейките бяха подгизнали. Като се върнах в хостела, се изкъпах отново и се разговорих с англичанката. Тя цяла нощ не успяла да заспи от размисли как по-бързо да вземе кучето в Англия и как по-безаварийно да съобщи решението на близките си. Напълно я разбирах, силно се надявах да успее с всичко и кучето да е добре.
Отправих се пеша към манастира Моцамета на 6 км от града. Дори без да стопирам ми спря една баничарка до разклона и така ми останаха само 2 км да вървя. Нямах никакво намерение да позволя на дъжда да ми разваля кефа, така че просто го приемах за даденост и си продължавах по план. Много ми хареса Моцамета, църквата е чудесна и разположението е живописно, точно над реката до място, където прави завой. Обратно на главния път хванах стоп с бус до разклон за другия близък манастир - по-известния и популярен Гелати. Походих 2 км нагоре по хълма и се озовах пред това архитектурно чудо. Построен е през 12 век от цар Давид IV Строителя. В пределите му е била създадена академия, сборище на философи и учени по онова време. Царят дарил и много земя на манастира като пожелал там да бъдат погребвани грузинските царе, той самият е погребан до южната порта. Правнучката му известната царица Тамара продължила духовното дело и грижите за манастира като се смята, че и нейният гроб е тук. Манастирът е наистина смайващ, фреските са от Средновековието и са много въздействащи. В списъка на ЮНЕСКО е и за разлика от Баграти, не е разжалван. Счита се за архитектурния шедьовър на "Златната епоха" в Грузия.
Преди да посетя същинския манастирски комплекс, се отплеснах по едни останки от крепостни стени и църква над него. После дълго време обикалях из църквите и двора на манастира, мястото е наистина много интересно. Вглеждах се във всеки детайл по стенописите, каменните релефи, археологическите разкопки... Изключително много ми хареса! Върнах се пеша до главния път. В колата, която ме взе, пътуваха три жени и едно малко момиче, явно дете на едната. Шофиращата жена беше майка на другите две, които по груба преценка бяха 20 и няколко годишни. Три поколения грузинки в една кола. Всички без детето бяха страшно издокарани и нагримирани. Иначе бяха мили и сърдечни, а по пътя към Ткибули (където отиваха) спряхме в едно село и имах честта и удоволствието да се запозная с още едно поколение - бабата на двете млади жени, прабабата на детето и съответно майката на шофиращата. Ох, обърках се вече кой на кого какъв беше... Та станаха четири поколенията. И като ме поканиха на софрата... в къщата на бабата/прабаба имаше всичко - пържени патладжани, домашен хляб, домати с лук и магданоз, чушлета, чай, сладко, лимонада... накрая и банан ми дадоха за десерт, та съвсем преядох. Много са гостоприемни грузинците! Навсякъде се отнасяха по този начин с мен и ми напомняха мюсюлманското гостоприемство, което не е така характерно за християнския свят. Тук обаче явно е.
След като обядвахме, отново бяхме на път. Валеше брутално и едва се добрахме до Ткибули. Слязох на автобусна спирка, за да стопирам на сухо. Първо един човек ме взе до последната автобусна спирка в града, където имах късмет и след половин час се возех в джип с двама, пътуващи за Nikortsminda. Небето определено беше сърдито и изливаше сълзите си върху мен. Все пак ме пожали за малко, докато разглеждах едноименната църква в това селце. За огромно съжаление беше затворена вътре и й се насладих само отвън. До последно се въртях наоколо и се надявах някой да дойде да отвори, но уви. Построена е през 11 век, отново от споменатия по-горе цар Баграт III. Има уникални стенописи от късното Средновековие, които за жалост не видях. Но и фасадата е главозамайваща, много орнаменти, много изпипано... красота!
По-рано, на път към селото и църквата, минахме край бреговете на язовир Shaori, който си набелязах за нощувка, изглеждаше диво и имаше много гора. Преди да се насоча натам реших да се отбия и до църквата в Khotevi. До разклона за нея пътувах с японец и грузинския му гид, те продължиха към Ambrolauri. Слязох в дъжда и походих 500 метра до църквата. Беше затворена, така че отново я видях само отвън. Наоколо не ставаше и за спане, поех обратно към пътя с намерение да стигна до язовира. Започна да се смрачава и още по-силно заваля. Раницата ми вече беше поела толкова вода за деня, че натежа допълнително. Имах късмет, че двама грузинци с джип ме взеха. Не само това, ами когато стигнахме язовира, спряха до полицейски пункт край пътя да попитат къде да ме оставят, за да спя на палатка. Валеше толкова проливно, че не можехме да се покажем от колата, докато разговаряхме с полицаите, които бяха седнали в тяхната си кола. Цялата комуникация течеше през прозорците. Куките се оказаха много загрижени и веднага предложиха да ме настанят безплатно в една вила, която явно бе за наемане от туристи през сезона и сега беше затворена. Извикаха пазача да отключи и претичах с багажа към постройката. Страхотно се радвах на късмета си да съм на сухо тази нощ, направо не зная как щях да разпъна палатката в този дъжд. Пазачът каза, че и утре времето ще е все такова. Остави ми ключа и си замина. Извадих всичко от раницата да се суши и заспах блажено под покрив, слушайки тропането на дъжда, който не можеше да ме намокри.
 |
| Гробище с кула |
 |
| Манастир Гелати |
 |
| Манастир Гелати |
 |
| Църквата в Nikortsminda |
31.10.2019
Сутринта не можех да тръгна рано, защото трябваше да изчакам да дойде пазача и да му върна ключа за вилата. Той се появи в 7:30 и отново ме предупреди за предстоящо лошо време. За мен беше без значение, ако ще камъни да падаха от небето, нищо нямаше да ме спре да обикалям из тази красива и интересна страна. Първият ми стоп беше с двама мъже с джип - същинско продължение на последния снощи. Доста често ме вземаха такива, явно се караха джипове из Грузия и все пътуваха по двама. Слязох след град Ткибули (потискащ и грозноват град с много западнали панелки от соц време) на пътя към Тбилиси. Отново джип, но този път със сам шофьор, ме взе до главната магистрала и от там свърнах към Vani. В момента не валеше и хванах стоп с камион, след него пикап с полицай. Ченгето като видя, че си слагам колана, само дето не ми се скара. Категорично заяви, че това не е нужно, караше като луд и освен за безнаказан, явно се смяташе и за безсмъртен. В Грузия просто беше пълно със "състезатели", дори куките бяха такива. Остави ме в центъра на Вани и ме насочи към музея, на 500 метра нагоре по хълма. Заваля слабо и ту засилваше, ту спираше. Музеят се оказа затворен, но разгледах руините и разкопките наоколо. Вани е било оживено населено място още от 8 век преди Христа, намерени са останки от крепости и храмове. Основните открити находки са до 1 век преди Христа, когато селището е било унищожено. После никога не е успяло да се възстанови и има твърде малко останки от по-късните векове.
По път към главното шосе хапнах едно лобиани (хлебче с паста от боб) и неусетно стигнах края на града. Първи стоп до магистралата с мълчалив шофьор, след което арменец ме качи, пътуваше си за Армения. Слязох в Zestaponi на разклона за Чиатура. Тук пътят ме срещна с Рома - шашав, но добродушен и гостоприемен грузинец, който реши да се изяви като мой домакин за целия останал ден и половината от другия. Караше тъмнозелен голф тройка и отиваше в Чиатура, бил в отпуска сега и възнамерявал да види майка си, която живее там. Беше около 60 годишен и веднага щом разбра, че мога да шофирам, спря колата, връчи ми ключовете и се премести да се вози. Оттук насетне само аз карах през цялото време. Рома каза да спирам колкото и където си искам, така че на всяка гледка слизах да снимам. Най-важното място, което държах да посетя, беше така наречения Катски стълб - отвесна скала, на върха на която има построена малка църква. И още по-интересно - там и досега живее монах аскет. За разлика от едно време, когато не е ясно как обитателите са успявали да се качат и слязат по скалния отвес, сега има изградена стълба за улеснение на монаха. Качването по нея обаче е забранено за посетители. Но дори и отдолу погледнато мястото е много впечатляващо.
Цял ден продължи да вали, но това не попречи да стигнем Чиатура и да се разходим малко из центъра. Интересен град, чиито високи части са достъпни с лифтове и при хубаво време би било страхотно човек да се повози за красиви гледки. Днес обаче дъждът развали работата, а като отидохме до манастира Mgvimevi , тъкмо го затвориха и го видях само отвън. Рома купи цяла торба храни за мен от магазин в центъра, някои от които нямаше как да ям, защото не бяха вегански. Гроздето и кока-колата спасиха положението. Отидохме в апартамента на майка му, тя беше на 82 и имаше проблеми с краката. Иначе беше много мила жена, съседката се грижеше за нея срещу заплащане. Апартаментът бе в ниска, стара и занемарена панелка в края на града, близо до обществена баня. Обзавеждането беше като от соц време, всичко семпло и функционално. Имаше обаче и модерни боклуци - плосък телевизор, микровълнова. Седнахме да пием чай и бабата гледаше телевизия, показваха някакъв грандиозен скандал сред религиозната общност. Стотици попове с черни одежди и дълги бради слизаха от огромни мутренски джипове и говореха нещо пред медиите. Направо ме потриса как тия боклуци живеят на гърба на хората и се хранят от глупостта и нещастието им. Най-вече от глупостта им.
Привечер ме изпратиха на баня. Оказа се, че в апартамента няма вода в момента, имало режим или нещо такова. Съседката дойде с мен, за да ме заведе до входа на банята, да не се объркам нещо. Качихме се на колата и тя ме насочваше накъде да карам. Локвите из двора на банята бяха толкова огромни вече, че имах чувство, че половината кола потъва. Сградата беше голяма и нямаше никакви посетители по това време. Аз само се надявах да не е от онези ужасяващи бани, които фигурират в представите ми като публични - много хора се къпят голи на едно място. Тогава щях да се върна обратно без да се изкъпя. Пред тази перспектива предпочитам никога повече да не се къпя през живота си. Но за късмет се оказа друга работата - дадоха ми ключ за отделно помещение с душ, който е само един и помещението дори се заключва отвътре. Голям кеф, изкъпах се с мерак след цял ден мокрене и мръзнене в дъжда. Така и не разбрах колко струваше това удоволствие, човекът на входа не ми поиска пари. Личеше си, че се радват на присъствието на чуждоземен гост. Съседката ме чакаше през цялото време, за да си я върна с колата обратно. А банята е толкова близо до блока. Ако знаех, щях да дойда пеша, макар че Рома упорито настояваше да отида с колата. И хиляда години да гледам хората и техните нрави и битие, никога няма да ги разбера.
По желание на Рома съседката дойде в апартамента по-късно с двете си дъщери и се зае да готви пържени картофи. Вечеряхме късно, всичко беше много вкусно особено картофите, обожавам ги пържени. Като се разотидоха комшиите, майката на Рома си отиде в нейната стая, той в неговата, а аз легнах да спя на дивана в хола. Отначало четох книга надявайки се, че музиката, която кънтеше от стаята на Рома ще спре съвсем скоро. Но уви - не спря до сутринта. А аз прекарах меко казано кошмарна нощ в отчаяни опити да заспя. Завивах се през глава с чувала, увивах си полара около ушите... нищо не помогна. Цяла нощ до сутринта от стаята му се чуваха три едни и същи песни, една след друга. Бяха на руски, пееше се за някакви девушки, само тази дума разбирах. Главата ми щеше да експлодира от шума, буквално се побърквах. Стисках зъби, нервех се, по никакъв начин не успях да заспя. Прото не знам тоя човек как спи на подобен шум. А отначало от стаята на бабата също се чуваше глъчка, тя беше надула телевизора, който добре че изключи по-късно. В главата ми ставаше война на световете... Толкова мразя шум и особено като спя, изобщо за да спя трябва да е абсослютна тишина, иначе не мога дори да задремя. Някъде към 4 сутринта руските песновки спряха, но вече беше твърде късно, или по-точно твърде рано да заспивам. Егати адовата нощ!
 |
| Утро на пътя, не вещае хубав ден |
 |
| Из археологическия комплекс на Вани |
 |
| Красива църква по пътя към Чиатура |
01.11.2019
Сутринта събрах багажа, пихме чай и закусихме като едва си държах очите отворени. Добре, че Рома не ме попита нещо от типа "как спа", че направо не зная как щях да му отговоря, при всички случаи щях да го обидя. Наивно си мислех, че след малко си тръгвам по пътя да стопирам нататък, обаче Рома беше решил още да не ни се разделят пътищата. Като каза, че ще ме закара, или по-точно аз ще ни закарам с неговата кола до следващата ми дестинация манастир Убиса, доста се притесних. Човекът похарчи сума пари за храни и бензин, не исках да влиза в още разходи заради мен и веднага се заех да го разубеждавам. Той обаче беше непреклонен - в почивка от работа бил, нямало какво да прави и искал просто да се разходи. Тръгнахме към Зестапони в проливния дъжд, който не спираше вече трети ден. Есента беше в разгара си и явно времето нямаше да се оправя скоро. Карах през целия път, колата прегряваше понякога и спирахме до чешми да й налеем студена вода. Отбихме се и до къщата, в която Рома живее, в едно село недалеч от Зестапони. Къщата беше голяма и с двор, минахме само да вземе нещо и продължихме като откарахме негов съсед до града. Човекът отначало се стъписа, че аз карам колата и даже изкоментира нещо на грузински, но после като видя как карам, се отпусна и се разприказваха двамата за техни си неща.
За късмет спря да вали, когато стигнахме една прекрасна крепост след Зестапони на име Шорапани. Рома идвал тук преди и ме разведе наоколо, много красиво място със страхотна гледка към река Квирила в ниското. През 10-11 век животът тук е процъфтявал според археологическите разкопки и откритите находки. Продължихме към манастира Убиса, по пътя Рома настоя да спрем до крайпътно пазарче за грънци и сувенири. От там купи за мен два мънички съда, подобни на амфори - ръчно изработени от глината в района. Поне не тежаха много, но в раницата ми вече само мен ме нямаше. И грънци понесох из Кавказ :) Оцеляха до вкъщи и двете, увити в дрехи, сега са на етажерката. Стигнахме манастира и след като го посетихме, Рома най-после седна зад волана на собствената си кола и си замина обратно към дома. Адски гостоприемен и щедър човек, загуби сума време и средства, за да ме разведе из района. Надявам се поне да му е било приятно и да не е било чиста загуба, според него скуката го била превзела и това разнообразие било чудесно. Аз не познавам скуката, никога в целия ми живот това нещо не ме е спохождало дори и за миг, така че няма как да имам мнение по въпроса.
Манастирът Убиса беше много впечатляващ и отвън, и вътре. Комплексът се състои от църквата "Свети Георги" от 9-ти век, четириетажна кула от 12 век и останки от крепостни стени пак от 12 век. Стенописите са от 14 век, от времето на управление на цар Георги V Блестящия и се смята, че са дело на талантлив средновековен грузински художник, известен по онова време с името Дамян.
Стоп с доктор, пътуващ за Тбилиси, ме отведе до входа от магистралата към град Гори. През целия път докторът караше адски бързо и опасно лъскавата си кола и постоянно говореше по телефона, вероятно с пациенти. Минахме през готиното градче Сурами, в което имаше крепост и минерални извори, видях го само от колата. До самия Гори ме качи маршрутка безплатно, шофьорът ме остави на гарата като минахме през града и си набелязах къде ще се върна да разгледам. Целта ми беше първо да отида до скалния град Uplitsikhe, да го посетя и след това да се върна в Гори да обиколя и тук. Имаше десетина километра до скалното чудо, не вървях дълго обаче, един бус спря и ме взе. Човекът отиваше до първото село по пътя, но ме откара до Уплисцихе. За посещението на пещерния град се плащаше билет 7 лари, имаше доста туристи наоколо. Невероятно място, изключително интересно и вълнуващо! С невъобразим кеф обиколих всичко, що може да се обходи, прекарах повече от 2-3 часа там. Хората намаляваха с напредването на следобеда и ставаше все по-хубаво. Скални пещери, изсичания, базилика от 9-ти век... истинско скално чудо, върховен кеф за сетивата! Населяван е от ранножелязната епоха до късното Средновековие. Имал е около 700 пещери, от които едва около 150 са оцелели до днес. Счита се за едно от първите населени места от градски тип в страната. Опустял е окончателно чак през 19 век. По време на управлението на царица Тамара (онази готината, за която разказах в предната публикация) е имало една пещера, предназначена за нея, която днес е обозначена като пещерата на царица Тамара. Виното е било важен поминък за местните и има останки от доста винарни. В подножието на скалния град тече река Кура, до която е водел таен тунел.
Преди християнството да навлезе в страната, градът е бил култов център, имало е множество храмове на богове, жреци са обитавали тук и са се извършвали множество жертвоприношения. След установяването на християнството езическите символи са били унищожени, а на мястото на храма на Слънцето изникнала църква. По-късно, когато арабите превзели Тбилиси, скалният град изпълнявал ролята на царска резиденция. След освобождението от арабите, значението му започва да намалява, а по-късно нашествията на монголците го засягат тежко. Въпреки всички в историята, минали и оставили своя отпечатък тук, и въпреки земетресението през 20 век, което поврежда допълнително останалите ценни сгради, до днес е оцеляло достатъчно, за да изуми посетителя, да разпали въображението, да докаже съществуването на приказен град. Една продължителна обиколка на пещерите, изсечените в скалите стълбища, останките от храмове... не просто си заслужава, но и остава незабравимо изживяване за търсачите на минало, вкопчени във всяка частица от него. За мен Уплисцихе беше едно фантастично преживяване. За повечето хора предполагам е просто разходка между някакви си камъни, но за хаховци като мен нещата отиват в съвсем друга посока и мястото не е само място, но и най-вече преживяване.
Преди да си тръгна се отбих и в музея до входа, имаше интересни находки. Беше след 16:00 следобед, когато поех към Гори. Все още се надявах да е отворен музеят на Сталин, но шансовете намаляваха всяка минута. Паркингът на Уплисцихе беше силно опустял откъм коли, но въпреки това след няма и пет минути ходене се возех в джип на семейство руснаци от Москва, дошли за една седмица да посетят Грузия. Оставиха ме пред музея в Гори, но той точно затваряше. Жена екскурзовод тъкмо показваше на последните за деня туристи родната къща на Сталин, намираща се до сградата на огромния музей и ме пусна да надникна вътре, макар да нямах билет. За съжаление не успях да посетя този нестандартен обект и да се запозная по-обстойно с личността на човека, произнесъл най-голямата според мен мъдрост, изричана някога от човек: "Нет человека - нет проблемы". Може да е изтрепал маса народ и да не е китка за мирисане, но с това негово изречение съм в пълно съгласие, макар да го интерпретирам на база човек - природа (а той едва ли това е имал предвид).
Преди да се стъмни успях да разгледам добре крепостта в центъра на града, имаше чудесни гледки, отбих се и до две църкви в подножието й. Стана съвсем тъмно, докато още вървях към края на града. Възнамерявах да стопирам до Тбилиси, преди няколко дни в Кутаиси си преписах от интернет адреса на много евтин хостел и мислех направо там да се настанявам, за да обиколя столицата спокойно на следващия ден. Първоначално имах друг план за вечерта - да стигна до разклона за църквата Samtavisi и там някъде да търся място за палатката, но проливният дъжд ме разубеди, освен това на тоя разклон изобщо не изглеждаше като да става за спане, църквата пък е на 2 км от магистралата и докато стигна до там, щях да съм вир-вода. Тбилиси изглеждаше като добър вариант заради евтиния хостел. От Гори ме взе джип с двама грузинци, пътуващи до столицата, но не до центъра, а до началото на града. Оставиха ме на спирка на маршрутка, но изобщо не смятах да взема такава, защото дори не знаех коя, имаше много. Вместо това стопирах и ме качи джип с чичка, който явно имаше много свободно време и реши да ме откара не само до центъра, но и преди това да ми покаже гледката от планината над столицата. До върха се стига по три начина - пеша, с лифт или по шосе, което е много заобиколно и дълго, за разлика от другите две опции. Но това не смути грузинеца, пътувахме доста по завоестото шосе и стигнахме зашеметяващата панорама. Имаше висока телевизионна кула, сграда с луксозно заведение, вледеняващ вятър и студ. Докато снимах, пръстите ми замръзваха. Разходихме се набързо и обратно към града. Човекът започна да предлага утре да ме вземе от хостела и да ме разведе из центъра, което никак не ми се понрави като идея и уклончиво отказах, опитвайки да не го обидя. Струваше ми се леко натрапчив, грузинското гостоприемство понякога ми идваше в повече. Обясних му, че нямам телефон, на който да се свърже с мен, след като поиска да му дам номер. Както и че предпочитам да обикалям самостоятелно града.
Слязох от колата пред вратата на хостела, дъждът тъкмо беше спрял. Оказа се в квартал съвсем близък до центъра, а улицата беше пълна с барове и заведения, съответно и с пияници. Самият хостел пък беше тотално нелегален, нямаше табела отвън, нито каквото и да е обозначение. Казваше се Rustaveli Old и на адреса, даден в интернет, имаше сграда на няколко етажа. Звъннах на звънеца на някакъв хотел, показа се кисела жена, която ми се скара, че я безпокоя и ме упъти към хостела, който бил на горен етаж в сградата. Там - фрашкано с народ. Мизерийка, мръсотия, но за тези пари няма какво повече да иска човек. За първи път видях легла на три етажа. Ако си на третото най-горно, цената за спане е 5 лари (1,60 долара), на второто под него - 6 лари. Уникална дивотия :) Другите пребиваващи бяха основно иранци, може би бежанци или някакви такива. В никой случай пътешественици. Имаше камери за видеонаблюдение по стаите, така че се навих да си оставя голяма част от багажа на леглото на следващия ден като излизах. Само в тоалетните нямаше камери. Абе това място горе-долу наподобяваше бежански лагер, мен ако питате. Иначе иранците бяха дружелюбни, а един турчин беше сготвил за всички и на мен предложиха храна. Имаше също и рускоговорящи, а върхът бе една японка, която от 8 месеца живеела тук и ходеше облечена като тотална клошарка, цялата увита в найлони. Много странен екземпляр... нищо общо с представата на света за японците.
Нощта мина повече от ужасно, но това се и очакваше в стая с толкова народ. Иранецът на съседното легло не спря да гледа и слуша нещо шумно на телефона си без изобщо да му пука, че някой се опитва да спи. Цялата нощ оркестрово хъркане огласяше допълнително стаята, а долу на улицата вряха и кипяха скандал след скандал. Пияните вършееха до зори, по време на един скандал и сбиване дойде и патрулка с включени сирени, та доразбуди който е успял да заспи от моите нови съквартиранти. В 5:00 фирканите утихнаха, а иранецът с телефона най-сетне заспа! За мен обаче денят тъкмо започваше. Не можех да си позволя да спя, когато цялата столица ме очакваше да я опозная. А и нямаше как да се спи заради зверското хъркане, явно всички бяха заспали най-после, защото звуците нахлуваха в главата ми отвсякъде. С натежали от безсъние клепачи, опънати до крайност нерви и желание да изколя всички наоколо, излязох от стаята и се понесох люлеейки се като пиян морков към чудесата на един нов свят - Тбилиси. Излизането от пределите на хостела обаче се оказа нелека задача с повишена трудност...
 |
| Дъждовно утро в Чиатура |
 |
| Манастир Убиса |
 |
| Руини от по-ново време |
 |
| В пещерата на царица Тамара |
 |
| В Гори - музей на Сталин |
 |
| Музеят отвън |
 |
| Нощно Тбилиси, катедралата сияе |
1 коментар:
Благодаря ти Тери за прекрасният пътепис.
с. Атанасова
Публикуване на коментар