 |
| Троицката църква Гергети край Stepantsminda |
05.11.2019
Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.
Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи.
Пътят се изкачваше все по-нагоре в планините и околните пейзажи бяха зашеметяващи. Първият сняг беше понатрупал и всичко белееше. С изкачването се увеличаваше количеството паднал сняг и си представях дълбоки преспи в Казбеги. Минахме през ски курорта Гудаури, където нови хотели никнеха като гъби и хората се стягаха за сезона. Преобладаващият трафик по пътя се състоеше от камиони - руски, грузински, арменски, турски, украински.... И всичките бяха в постоянно задръстване, огромни колони се образуваха в някои участъци заради опашката на границата. Не само непосредствено преди нея, но и доста по-назад на някои места полицаи отбиват камионите, за да изчакват да им дойде реда и да не се трупат всичките на едно място. Шофьорите вероятно чакат с дни за минаването на тази граница. Пътят е само завои, чисто планински и студът е постоянен спътник, та ако някой шофьор закъса или пък трябва да чака дни наред, сигурно мръзне доста. Казбеги е на 1740 метра надморска височина, планина си е отвсякъде. Колите пък постоянно изпреварват идиотски по завоите, никога не изчакват камионите. Грузинските шофьори са тотални убийци на пътя, пълно е с катастрофи из страната, но явно на никой не му пука. Също като в България.
В Казбеги шосето беше почистено от снега, но когато поех по 6-те километра към църквата, намокрих сандалите и чорапите в кишата. Не трябваше да спирам да вървя, за да не премръзна, но след 30 минути пеш, една кола мина и ме взеха нататък. Бяха двойка от Тбилиси, женени отскоро и идваха да посетят свещеника в Троицката църква, май тук са се оженили. Пътят нагоре не беше съвсем разчистен и добре, че бяха с джип. Последните 50 метра до портите на църквата пътеката беше заснежена, утъпкана добре и здраво обледена, така че хубавичко се пързаляше. Успях да падна по дупе само един път на слизане, раницата ми пречеше на баланса. Имаше силни пориви на вятъра, а гледките бяха просто убийствени. Връх Казбек блестеше във величие, така ми се искаше да го изкача, но нямаше да е този път, нямах нито екипировка, нито времето беше подходящо. Исках също да отида до някои съседни места като долините Сно и Джута, но пътищата не бяха почистени и нямах обувки за преходи в сняг. За съжаление трябваше да си остана с църквата и невероятните гледки наоколо. Вътре пък снимането не беше разрешено. Имаше доста туристи, идваха с бусове на организирани турове.
Връщайки се в Казбеги, първата ми работа беше да си купя едно лобиани за хапване. Исках да посетя красивата църква на главното шосе и музея, но бяха затворени. Докато се разхождах, продължих с джвакането по кишавите улици и краката ми тотално подгизнаха, нищо не остана сухо. Стопът обратно надолу към ниските части на Грузия беше лесен, взе ме арменски камион с не особено приятен шофьор, който не спираше да псува виновниците за огромните опашки от камиони и да недоволства за чакането. Беше много нервен и караше ужасно, а камионът беше не по-малко от 40 тона. Ако бях от хората, на които им се живее, сигурно косата ми щеше да се изправя по завоите надолу, но тъй като животът не струва нищо за мен, просто се възмущавах на ум от кошмарното шофиране. В такива моменти се радвам, че никога не ми става лошо по пътищата с много завои. Някои хора биха оповръщали всичко.
Слязох от камиона на паркинг с ресторант, където шофьорът остана да яде. Следващият стоп ме срещна с младеж с бус, който карал продукти за някакъв хотел в Казбеги и сега се връщаше в Тбилиси. Слязох на разклон за област Кахети, който беше пряк път, не исках да обикалям през столицата. Това шосе обаче бе съвсем лишено от трафик. Въпреки това имах късмет с бус до Тианети, който беше брутално претоварен с цимент, едва креташе, а шофьорът не обели и дума, явно не знаеше друг език, освен грузински. Като стигнахме града беше съвсем тъмно и тръгнах по улиците да търся пътя за следващия град Aхмета. Докато вървях, един ТИР спря на стоп, но изобщо не отиваше в тази посока и не се качих. Случаен минувач забеляза, че се опитвам да стопирам и ме попита къде искам да отида. Упъти ме към разклона като се оказа, че живее именно до него и повървя с мен. Попита ме къде ще нощувам и като му казах, че ще си търся място за палатката, ме покани в апартамента си. Оказа се, че е от Тбилиси и е началник на банка тук, живеел в Тианети временно, бил разпределен тук. Квартирата му беше голям апартамент и имаше празна стая за мен. Интуицията ми подсказа, че е много приятен човек и не сгреших, цяла вечер обсъждахме пътешествия и различни страни и нрави. Почерпи ме чай, банани, ядки, фанта и разговорите продължиха до късно. През последните пет години доста пътувал, макар и за кратко - по няколко дни. За три дни в Копенхаген например похарчил 400 евро и се изумяваше като му казвах колко са моите разходи в пътуванията. Искаше да знае как се оцелява близо месец с 200 долара в Япония - най-скъпата страна, та му обяснявах подробно. Родителите му живеели в САЩ и наскоро се върнал от там, сега строял къща в Тбилиси, която му излязла около 100 000 долара. Историята му беше много добре позната и ми разказа доста интересни неща за миналото на страната си и околните държави. Начетен и приятен събеседник. След раздумката си легнах и спах чудесно в уютната стая, без непоносимото хъркане като в хостелите.
 |
| Манастир Ананури |
 |
| Манастир Ананури |
 |
| Ски курорт Гудаури |
 |
| Връх Казбек (5054 м) |
 |
| Поглед към Stepantsminda от църквата |
06.11.2019
Утрото беше вледеняващо, тревата беше цялата в скреж. Дори в 8:30, когато излязох след закуска и последни разговори с домакина, всичко беше вкочанено. Зимата идеше с пълна газ. Отправих се към манастир Алаверди като първо изминах пеш разстоянието до близко село, по този път не минаваха никакви коли. След много ходене мина първата кола, подмина ме с мръсна газ, но после спря и се върна. Интересен беше образът вътре - руснак от Дагестан, който минаваше по този път просто защото се загубил. Явно нямаше ни една кола, минаваща целенасочено от тук. Е, нещастието на едни е късмет за други. Ако не беше минал можеше още да си ходя някъде там. Не след дълго разбрах защо никой не ще да минава от тук - пътят стана черен и колата много се измъчи. Пейзажите обаче бяха разкош - гора, гледки и само природа. Руснакът пък беше много заинтригуван от моите пътешествия и разпитва ли разпитва. Знаеше дори малко английски. Слязох на разклона за манастир Алаверди. Стисках палци на руснака да оцелее нататък. Той не знаеше името на града, в който отива да занесе някакви документи. Всичко му беше вкарано в телефона, следваше сляпо пътя, обозначен там и именно затова се беше загубил. А най-лошото беше, че не можеше да види името на града колкото и да мажеше по екрана. Виждаше само адреса, до който трябва да стигне и така дори не можеше да пита някого за посоката. Пълна олигофрения, хората стигнаха дъното по тъпотия с тия "умни" телефони. Всичко става умно, само хората оглупяват.
Заех се с разглеждане на приказния манастир от 6-ти век, сегашната църква е от 11 век. Като замък е с високите си крепостни стени, а вътре ме очакваше изненада - чевръст поп летеше дрон в двора. Доста се изненадах на тая гледка, в първия момент ченето ми увисна от почуда. После се сетих - човекът просто прави предварителна проверка на небето, дали има там Рай и дали може да стигне до него с тази модерна играчка, та да щракне някоя снимка на ангелчетата със замръзнали ушички. Поповете явно първи се възползват от новите технологии. Освен човекът в черно, в двора имаше и един руснак посетител, който се оказа стопаджия. Разменихме няколко думи и идеи, след което всеки по пътя си. За съжаление вътре в църквата на манастира снимането беше забранено и един поп дебнеше, така че нямам снимки от там, а беше красиво.
Кратък стоп с мълчалив шофьор ме отведе до манастир Икалто, където снимането вътре също беше забранено, но и отвън беше впечатляващ. Създаден първоначално през 6-ти век, а по времето на цар Давид Строителя тук е била създадена академия и са се обучавали ученици в множество науки. В двора има три църкви, руини от академията, множество делви за вино. Нямаше нито един посетител, докато бях там, така че спокойно се насладих на мястото. Лесно забравих присъствието си в този сбъркан век и се пренесох в едно къде по-приятно време, когато водата, храната и въздуха ставаха за употреба.
Стоп с бус ме отведе право в центъра на град Телави, където прекарах доста време, опознавайки местните забележителности. Градът е в сърцето на област Кахети и е известен с винарството, както и цялата област. Стара, рушаща се църква беше първата ми спирка, наблизо се откриваше страхотна гледка към върховете на Кавказ. Минах по улички с китни къщи в старата част на градчето, посетих музея, намиращ се в пределите на царския дворец. Входната такса беше пет лари и ми осигури вълнуваща разходка сред древни артефакти, картинна галерия, дворец в персийски стил, който ме върна за малко в Иран... Единственият недостатък на прекрасния музей беше, че тълпи от ученици, явно цели класове, постоянно прииждаха да разглеждат, така че не беше особено тихо. За финал на разходката ми в градчето посетих невероятното 900 годишно дърво с обиколка 12 метра, което е обвито в тайнственост и легенди, и неслучайно се счита за най-старото живо дърво в страната.
Стопът продължи да върви бързо и безаварийно до Греми като шофьорът беше младеж, който на слизане от колата ми зададе много странен въпрос - дали искам да пуша марихуана. Толкова се шашнах, че "не"-то изпълзя от устата ми с доза закъснение, а четенето на морал и мнението ми за хора като него, благоразумно му ги спестих, все пак ме докарал до тук. Греми е едно от чудните местенца в Грузия, които просто не трябва да бъдат пропуснати. Крепост от 16 век, по време на моето посещение отвън частично беше в ремонт. Освен църквата, в която се влиза безплатно, има и музей, в който не влязох, защото входът беше 5 лари, а аз вече похарчих толкова за предния музей в Телави. Реших да се въздържа, но винаги съжалявам за всеки пропуснат музей. След църквата отидох до кула на съседното възвишение, след което продължих нагоре към по-висока част от хълмовете, където се белееше голям кръст и също имаше останки от крепост. В последствие това място се оказа абсолютно перфектно за нощувка, гледките бяха зашеметяващи във всички посоки. Изпратих слънцето там, след което се настаних в палатката между крепостните стени и прекарах една прекрасна нощ. Беше пълна тишина, която само вой на чакали нарушаваше от време на време. Това място беше просто като шестица от тото, наистина съвършено. Толкова ми влезе под кожата и гледките така ме омаяха, че и на сутринта останах доста, гледах изгрева и чак по-късно си тръгнах с неохота.
 |
| Манастир Алаверди |
 |
| Гледка до църквата |
 |
| Гледката, с която изпратих и посрещнах слънцето |
07.11.2019
След като слязох от крепостта, се разходих около Греми и разгледах мъничка полуразрушена църква, музейче, което бе затворено и някакви реставрирани бани. Докато чаках на стоп, получих шокиращи жестове от няколко поредни коли - въздушни целувки. Какво им има на тия хора, не мога да проумея. Не започна добре този ден, продължението беше още по-шоково. Взе ме някакво противно човече, което не спираше да ми предлага алкохол, още от ранни зори явно беше фиркано и доколкото разбрах с бедния ми руски, почна да ме кани да отида с него някъде си. И грузинците като иранците сякаш са болни от болест, която се лекува само по един начин - с куршум в главата. Ако не бяха "човешките права" и измислените закони, хич нямаше да се удържа да отстрелям някой пиян, надрусан и невменяем идиот, още повече ако е трезвен и говори подобни простотии. Преждевременно слязох от тази кола, доста преди да стигнем дестинацията на шофьора, който май в това си състояние не знаеше къде отива. С моята нулева търпимост към подобни индивиди можеше да стане голяма беля и дори без пищов да го умъртвя.
С друг стоп стигнах до разклона за манастир Некреси и извървях последните километри пеша. Шосето се виеше все нагоре и се откриваха гледки към полята на Кахети. В манастирския комплекс повечето църкви бяха затворени, но имаше какво да се види. Оригинално е създаден през 6-ти век, мястото за манастира е живописно и подбрано отлично. Наоколо всичко е гора и е много свежо. Тъкмо като си тръгвах, двойка германци с кола под наем ме взеха на стоп до главния път. Приятни хора и вегетарианци, сякаш бяха надушили, че сме от една порода по отношение на животните. Отиваха към Греми, а аз - към Кварели, така че за жалост твърде кратко пътувахме заедно. До разклона за симпатичното градче Кварели ме хвърли момче с бус, оставащите 2 км ги минах пеша. Умирах от глад, така че се отбих да си купя лобиани и домати от едно магазинче. Времето ми се струваше доста топло, нищо общо с планините. Добре, че дъждовната седмица, която ме беше хванала по-рано в пътуването, беше отстъпила на Слънчо и се радвах на прекрасни дни.
В Кварели първо посетих крепостта, която играеше роля на футболно игрище. Следващата ми спирка беше музея на Илия Чавчавадзе - известен грузински писател, поет и журналист. Изключително уважаван и тачен от сънародниците си, счита се за основоположник на съвременна Грузия, защото допринася за възраждането на грузинското национално движение по време на руската власт през 19 век. През 20 век дори е канонизиран от грузинската православна църква. Кварели е родният му град и тук се намира интересен и заслужаващ внимание музей, в който е включена и къщата му. Входната такса е 3 лари като по време на посещението човек от персонала ти обяснява и разказва интересни неща за живота на писателя. Също в Кварели, недалеч от къщата на Чавчавадзе, се намира и тази на Коте Марджанишвили - известен грузински режисьор и актьор. Не я посетих, снимах я само отвън, но ако човек не му мисли за бюджета, определено смятам, че си струва. Даже отвън изглеждаше доста атрактивна. Сега като се върна назад съжалявам, че се лиших от този и други музеи, за да спестя някой лев. Не е била нужна чак толкова спестовност, а сега вече и да искам, не мога да ги посетя никога.
До края на града походих 2-та километра пеш и тъкмо като зачаках на стоп, някакво цигане с мотор ми се лепна да ми говори кой знае какви небивалици. Игнорирах го напълно и не след дълго успях да си хвана стоп с двама шумни и простовати грузинци до някакво село на главния път за Гурджаани. От там с късметлийски стоп с момче, каращо бус за Тбилиси, се придвижих до разклона за Удабно и съответно следващата ми цел - скалния манастир Давид Гареджи. Някъде по пътя вляво видях да се извисява страхотна крепост, неизвестна за мен и ми се прииска да я посетя, когато се връщам пак по този път. На разклона към Удабно някакви идиоти с БМВ вършееха бясно по шосето и създаваха много шум и агресия. В моята посока почти нямаше трафик, но все пак ме взе едно чиче, пътуващо до гигантски бадемови плантации 15 км преди Удабно. Беше шеф на охраната и отиваше да проверява подчинените си. Разказа ми, че някакъв грузински милионер бил собственик на всичките тия декари с бадемови дръвчета, които още бяха малки, така че явно са засадени скоро. Има 15 човека постоянна охрана, които живеят в малки фургони, пръснати из плантациите.
По-нататък хванах стоп с мъж и жена за Удабно и тъкмо когато се стъмни, пристигнахме в селото. Пътьом минахме покрай солено езеро, а пейзажите наоколо клоняха почти към пустинни. Хората притежаваха къща с магазинче в селото и жената, която говореше малко английски, ми предложи да си разпъна палатката отвън. Мястото беше много добро, имаше външна чешма и тоалетна, и бях встрани от улицата, така че прекарах спокойна и тиха нощ. По думите на жената около 200 семейства живеят тук, тя самата била от Местия и много се зарадва като й разказах колко много ми е харесало там. Явно се е омъжила тук и затова се е преместила. Къщата им пък била и гестхаус за туристи, лятото идвали много посетители и общо имало 30 къщи за гости в селото.
 |
| Вътре в църквата на Греми |
 |
| Музейче и величествения замък |
08.11.2019
Сутринта поех по пътя към манастира, който не беше близо, а шосето се превърна в черен път. Около селото всичко беше голо, нямаше дървета, само трева все едно си някъде в степта, а наоколо се виждаха стада крави и овце, и по някой самотен каубой на кон, водещ стадата. По изгрев бях на пътя, а трафикът беше несъществуващ. Селото спеше и тишината беше невероятна. След доста ходене по прашния път най-сетне мина първата за деня кола - джип с местни, които ме взеха за няколко километра и продължиха по главния път, а аз се отклоних към манастира. Тук вече съвсем никакъв трафик нямаше, само коли, тръгнали именно за светата обител, намираща се точно на границата с Азербайджан. Красивите пейзажи ми правеха компания, докато вървях нататък, а по някое време мина джип с двама руски туристи и гида им. Взеха ме и следващия час прекарах в обикаляне из манастира, който беше много впечатляващ. Създаден през 6-ти век от монах на име Давид, комплексът се е развивал през вековете, особено през 9-ти век от Свети Иларион. По време на моето посещение голяма част от манастира беше затворена за посетители, може би защото по това време на годината няма много туристи. А горе високо на хълма има още една част от комплекса, която обаче сега беше със забранен достъп от граничните, пазещи навсякъде. Преди сякаш е бил достъпен и този горния манастир, а мен ме пуснаха само до една скална църква малко нагоре по баира. Доколкото разбрах азерите твърдят, че манастира е техен и територията е спорна, искали си го. Според тях това били техни земи. Според мен пък техните земи са от другата страна на баира, а от тази си е Грузия, да не говорим колко стар манастир е това, а азерите са мюсюлмани, за какво им е изтрябвал се чудя. Те все се пишат ограбени от околните страни, до ден днешен реват за Карабах, ама за това ще разкажа в друга публикация.
Тръгнах обратно по пътя, междувременно бяха дошли още две коли с туристи, но не ме взеха като си тръгваха. Извървях около 10 км от общо 14-те до Удабно и чак тогава ме качи бус с две двойки германци, тяхната екскурзоводка и шофьора им. Пътуваха чак за Тбилиси и слязох на главния път. Беше много горещо по време на часовете ходене и след мръзненето из планините, тук направо се сварих под жаркото слънце. Имах голяма нужда от душ и пране на дрехи. Правех си сметки да опитам да намеря евтин хостел в град Сигнахи, където и без това исках да разглеждам повече време. На главния път хванах стоп с дядо до разклона за манастир Ninotsminda. Разгледах го, почти всичко беше в руини. Катедралата се срутила по време на земетресение през 19 век. Но дори това, което е останало, е много впечатляващо и въздействащо. Доста време прекарах на това място преди да продължа със стопа към Сигнахи. Повозих се при двама приятни грузинци и слязох до онази крепост, която си набелязах предния ден. Беше внушителна и се намираше точно до шосето, нямаше начин да я подмина. Казва се Чайлури и се смята, че е построена през 16 век.
Продължих със стоп с чиче за Кварели и слязох на разклона за Сигнахи, където поредното огромно, супер гальовно грузинско куче ми се лепна и откарах сигурно час в игра с него. Бус с мълчалив шофьор ме остави в центъра на градчето, което много хора през изминалите дни ми препоръчваха да посетя, красиво било. Потвърждавам - много е красиво. Архитектурата е италиански стил, уличките са тихи, приятни и чудесни за разходка. Крепостната стена е смайваща, гледките - убийствени. Печели точки по всички характеристики това градче, изключително ми хареса. Първата ми работа беше да си взема карта от инфоцентъра, после намерих хостел с цена от 12 лари, което беше двойно по-скъпо от онзи крайно евтиния в Тбилиси например, но беше поносимо, а и си заслужаваше. Още повече, че хостелът се казваше София. Интересното бе, че вътре нямаше никой, освен две тлъсти и глезени котки, а вратата беше отключена. Седнах да чакам появата на собственика като междувременно вечерях. Половин час по-късно се прибра една корейка, която ме уведоми, че собственикът ще дойде в 21:00 и ми посочи кое легло е свободно, за да се настаня направо. Прекарах оставащото до залез време в разходка из градчето, обмених пари, качих се на крепостната стена вече съвсем на смрачаване и се прибрах, врейки и кипейки от нетърпение да съмне утре, за да продължа да разглеждам.
Собственикът наистина се появи, оказа се гостоприемно чиче и го нямаше по цял ден, защото отглеждаше стадо крави. Хостелът беше в самата му къща на първия етаж и явно се доверяваше на посетителите, че няма да злоупотребят, та всичко беше на самотек. Искаше да ме черпи вино и се изненада като му казах, че не пия. Добре че му спестих факта, че не познавам вкуса на виното, това би шокирало всеки особено в този регион Кахети, който е чисто винарски. Почерпи ме обаче райски ябълки и домашен хляб, беше много любезен. Хостелът беше чудесен, чист и уютен, а градината най ме радваше. Освен мен в стаята бяха корейката и двама китайци, които нонстоп зяпаха екраните на телефоните си. Никой не хъркаше и успях да спя добре.
 |
| Манастирът е построен в скалите и е много интересен |
 |
| Тези килии не бяха достъпни за посетители, а ми се искаше да надникна |
 |
| Катедралата Ninotsminda |
09.11.2019
Излязох рано сутринта и поех към близкия манастир Бодбе (на 2 км от града) със заблудата, че ще е отворен. Оказа се, че отваря за посетители чак в 10:00, така че се върнах обратно в Сигнахи и се заех с детайлни обиколки на уличките. Гледките навсякъде бяха приказни, следвах крепостната стена доста време и попаднах на страхотни панорами. Надморската височина е само 743 метра, но градчето се извисява над полята и предлага красота от птичи поглед. Малко преди обяд отидох отново до Бодбе, този път беше отворен. Впечатляващ манастирски комплекс със стара и нова църкви, в старата снимането беше забранено и една монахиня дебнеше. Първоначално създаден през 9-ти век, през вековете е бил реконструиран, особено през 17-ти век. Има страхотни градини, а от двора тръгва една пътека право надолу през вълшебна гора, отвеждаща до извора "Света Нина", в който човек може да се топне при желание. Интересното е, че басейнчето за топване е вътре в малка църква. Тук идват поклонници да се пречистват. Аз само снимах извора и отклоних предложението на монахинята да се топя вътре. Никак даже не искам да се пречиствам, нали съм на път за Пъклото, че да ми е топличко там, а не да мръзна някъде в небитието при християните и техните ангелчета.
В 12:00 бях обратно в хостела, взех си багажа и се сбогувах с любезния домакин, който си беше дошъл за обяд явно. Докато вървях към края на града, реших спонтанно да посетя музея в центъра. Билетът беше малко скъпичък - 7 лари, но си заслужаваше отвсякъде. Имаше интересни експонати и чудесна гледка от балкона. Прекарах повече от час вътре, след което хванах стоп с двама за Tsnori. Нататък стоповете продължиха с ирландец, който също отиваше към Азербайджан, само че през някаква забутана граница, а не през главния път. Повозих се докъдето пътищата ни се разделяха, после ме взеха мъж и жена руснаци. Вместо да ме оставят на разклона, където щяха да завиват, ме откараха до самата граница, защото много ми се зарадваха на пътуването и споделиха, че благородно завиждат.
Минаването на границата беше интересно преживяване. Грузинският митничар имаше вид на сърдитко и щателно оглеждаше паспорта ми, сякаш търсейки нещо нередно, за което да се заяде. Не намери нищо обаче и ме пусна. От страната на Азербайджан служителят ме закова с един въпрос, който знаех, че се задава на всички и много трябва да се внимава как се отговаря на него: "Били ли сте в Армения?" Отговорих отрицателно, каквато беше и истината. Нарочно в този ред посещавах страните, защото знаех, че ако човек е бил в Армения преди да отиде в Азербайджан, ще е в голяма беда на тази граница. Така че Армения си я оставих за последно. Голяма омраза между азерите и арменците, особено силна от страна на азерите. Жената, проверяваща багаж, също ми зададе този въпрос минути след като минах проверката на паспорта, така че явно се надяват някой да се изпусне и да каже, че е бил в Армения поне при втория разпит, ако е минал успешно първия.
След границата хванах стоп с приятен човек до граничния град Балакан, от там ме качи кола с грузинец до Закатала, а после трети по ред грузинец до Гах. Този последният беше доста шашав, караше лъскава кола и отиваше на сватба. Каза, че е роден в Азербайджан, в село близо до Гах, но живее в Тбилиси от години. По пътя ми разказваше, че много грузинци живеели в тази част на Азербайджан, той бил етнически грузинец и християнин. Като наближихме Гах, реши да ме закара да видя курортното селище Илису, показа ми красив стар мост, а цялата околност беше гориста и много живописна. И в Азербайджан имаше разкошни части от Кавказките планини. На слизане към Гах грузинецът почна да настоява да отида с него на ресторант, което отказах и при цялото словесно настояване започна да ми става антипатичен. Слязох на пътя към Шеки и тоя индивид не се отказваше, продължаваше да ми говори от прозореца на колата и да ме увещава. Нещо взе да ми намирисва на мърша, та дори не застанах да чакам на стоп, а тръгнах пеша, за да се махне.
Вече бе почти тъмно, когато ме взе бус до близко село. Шофьорът ме откара на километър след селото като го попитах дали някъде наоколо има място, подходящо за палаткуване. Показа ми една полянка до самото шосе, която никак не ми се понрави и си продължих пеша в нощта по пътя. Нямаше много трафик, но не след дълго се возех в стара ладичка с много приятен шофьор на име Адил. Той пък веднага ме покани в дома си и буквално ме осинови. Къщата му се намираше на тиха уличка в малко село преди Шеки. Посрещна ни жена му, помогнах с разтоварването на туби бензин, които бяха вързани на покрива на ладичката, след което софрата се отрупа с гозби и седнахме на раздумка. Жена му беше сложила чинийка с известната шекинска халва, с която районът беше популярен и всеки втори магазин в Шеки продаваше такава. В селото вреше и кипеше сватба, отидохме с колата за малко да поздравят младоженците, а аз ги изчаках отвън, тъй като изобщо не исках да влизам в мелето от хора и цялата лудница на това безумно събитие. Ужасна музикка беше надута до дупка, хора се кълчеха из двора, а моите домакини много бързо се върнаха, явно и на тях не им се седеше в тая психиатрия.
Вечерях страхотни вкуснотии - халви, ядки, туршия, плодове, сладка, чай... А накрая специално за мен пържени картофи и вегански аш - традиционно ястие тук, но обикновено се прави с месо. През цялото време жената готвеше и сервираше, а Адил нищо не пипваше. Така било в Азербайджан, това ми отговори като го питах дали само жените работят в къщата. Типична мюсюлманска държава, а първата ми нощ тук нямаше как да бъде по-добра. Адил много ме разпитваше за живота в България, говореше руски, който научил докато служел в армията. Жена му не знаеше чужд език и забелязах, че повечето жени от по-старото поколение не знаят руски, само мъжете са го учили.
Шумът от сватбарите се чуваше из цялото село и до късно не успявах да заспя. Адил беше споменал, че това не била същинската сватба, която ще се състои утре, а само нещо като предсватбено парти в дома на булката. Не смеех да си представя дори какво ще е утре, но се радвах, че съм в нова за мен страна и тепърва започвам да я опознавам...
 |
| Сигнахи |
 |
| Отсрещната стена |
 |
| Сувенири по улиците на Сигнахи |
 |
| Гледка от терасата на музея |
 |
| Старият мост в Илису |
 |
| Известната шекинска халва |
 |
| При Адил и жена му |
 |
| Маршрутът ми през Грузия (при всички влизания) |
Няма коментари:
Публикуване на коментар