През Гърция до дома - финал на пътешествието

 

Гледка от самолета някъде над Турция или Иран


 Като за финал, една любима песен - https://youtu.be/OK-NuMth8Fc


 13-17.05.2019

И това пътуване беше на прага на своя край. На 13-ти срещу 14-ти прекарах нощта в голямата грозна "птица". Времето мина само в рев като накрая очите ми просто пресъхнаха. Намирах се в състояние на тотално съкрушение. Изпитвах отвращение към себе си за начина си на придвижване, недоволство към близките си за всичкия зор, който непрекъснато ми даваха да се прибирам, разочарование за всичко, което предстоеше в това пътуване, но така и не се случи... А тогава дори още не знаех, че пътешествията ми окончателно ще приключат по-малко от година по-късно. Сега и да съжалявам за нещо, няма смисъл. И да се надявам някога пак да отида в Азия или да стигна до Полинезия - абсурд.

На летището тихомълком слязох от самолета, минах проверките, взех си багажа и се отправих към изхода. Там ме чакаше посрещач - другарчето, с което пътувахме в Южна Америка. Беше решило да дойде и да ми донесе втория ми чифт сандали, за да не се мъча до вкъщи с нечовешки болезнените стари. Имах рана отдолу на крака заради дупката на подметката. С огромно удовоствие обух другите сандали, но с голяма мъка оставих тези до кофа за боклук, бяха ми служили толкова време, от 2015 до сега, купени от Боливия. Другите ми сандали не бяха чак такива ветерани, имаха зад гърба си само велопътешествието до Нордкап. Зарадвах се да видя другарчето, но настроението ми не беше особено добро. Качихме се на градски транспорт към центъра на Атина, след като другарчето сподели, че от няколко дни вече клошарства около летището, та разучил отлично и какъв транспорт да вземем за центъра. Предпочитах повече да слушам неговите впечатления и разкази, отколкото да говоря. Мислите ми бяха тотално объркани и всичко ми се струваше като пълна каша. Светкавичните местения от една реалност в друга направо ме съсипваха. До вчера къде бях, а днес къде се озовах... Другарчето беше търпеливо и не ме тормозеше да разказвам много, а аз и не можех да реша откъде да започна с разказите. 

Имахме домакин от Каучсърфинг, при когото щяхме да отидем по-късно вечерта, така че прекарахме целия ден из центъра на Атина. Обикаляхме всичко, което ми се струваше интересно. За първи път бях в Атина, всичко беше вълнуващо, но някак си не можех да възприема къде се намирам. Новата обстановка ми беше меко казано странна и се чувствах съвсем не на мястото си. Никога няма да разбера хората, които пътуват със самолети и пропускат цялото пътуване, за да стигнат до някаква си точка. Цялото нещо ми се струва не само безсмислено, но и неприятно, объркващо, връхлитащо по ужасен начин в съзнанието, което до този момент е било изложено на съвсем други картини. Бавното пътуване стъпка по стъпка ти дава възможност да осмислиш къде си, да преживееш разликите във всяка следваща страна плавно и да осъзнаеш къде се намираш и какво правиш. 

 Не посетих нито една от платените забележителности, защото наивно си мислех да дойда отново в Атина точно в дните, когато Акрополът например е безплатен за посещение. Вече дори знаех кои са тези дни и си правех сметки да хвана стопа от Хасково и да си дойда тук тъкмо навреме, за да не плащам входни такси. Особено държах да видя Акропола и по онова време въобще не подозирах, че по-малко от година по-късно пътешествията ми ще приключат окончателно и повече няма да мога да посетя дори Атина просто ей така. Нито което и да е място извън България. Часове наред скитахме край руини от древни храмове, хълмове с гледки, тесни улички, стари църкви... а на площад Монастираки съзрях нещо неустоимо - череши! Лелеее, като ми се напълни с лиги устата... Вече ужасно ми липсваха азиатските плодове, но ето, че черешите щяха да застъпят на смяна. Един чичка продаваше половин кило по 4 евро, а аз заблуждавайки се, че цената е за едно кило, се навих да купя. Така олекнах 4 евра за едно хартиено пликче с 500 грама череши, което не можеше да стигне дори за 1/10 от моя черешов стомах, а реших и да ги споделя с другарчето. Егати, още от тук ме почна кошмарът на Европата - скъпо, оскъдно, кратичък сезон на плодовете, докато се захраниш и всичко вече е свършило. С глас ми се дорева за Азия! И стомахът ми пищеше от ярост, няма дуриан! Що за живот е животът без дуриан... :(

Другарчето нямаше как да разбере тези мои терзания, защото не е стъпвало в Азия, но беше изключително търпеливо с постоянното ми мрънкане и недоволство. Все пак Атина ми хареса и всичко ми беше много интересно. Просто ми беше мъчно за приключващото пътуване. Привечер отидохме с метро до адреса на домакина ни от каучсърфинг. Беше голям образ, определено интересен тип, който тъкмо си беше взел апартамент и го ремонтираше. Още нямаше под и спахме върху бетонната плоча направо. Говорехме си до късно и си допаднахме, имахме много общи теми, той също беше стопаджия. Сутринта ни помогна много като ни откара с електромобила си до бензиностанция на магистралата извън Атина, откъдето да започнем процедурата по прибирането, тоест стопа. Магистралите в Гърция ми се видяха пусти, нямаше почти никакви коли и доколкото разбрахме е така, защото са много скъпи. Стопът изобщо не вървеше нито бързо, нито лесно. Стори ми се като да чакаме вечно, особено идвайки от страни, където стопът просто хвърчеше. Гърците тотално ни игнорираха и тромаво се придвижвахме на север. Прекарахме една нощ на палатка край бензиностанция, а на следващия ден успяхме да заобиколим Солун благодарение на мила жена, която се престраши да ни вземе, след което с триста зора се дотътрихме до Промахонас. Веднага щом минахме границата стопът се отприщи и моментално усетих, че сме в България. Далечните върхове на Пирин вдясно от пътя ме просълзиха, наистина си бях у дома. Колкото и да е хубаво по света, у дома също е приказно.

Стоповете започнаха отлично още от границата, взе ни ТИР с много свеж шофьор. В Дупница се отбихме в хранително магазинче да си вземем нещо за ядене, а вече по тъмно бяхме стигнали покрайнините на Самоков, където се натъкнахме на невъобразима мизерия край пътя, клошари и цигани, запалили огньове и изобщо картинки, които хич не си пасват с представата ми за България, особено за Самоков и Рила. Беше зловещо и от там ни спаси турски ТИР, който спря като по чудо - в пълен мрак, докато вървяхме по шосето и бяхме загубили всякаква надежда за нов стоп. Как посмя да спре тоя човек, да се чудиш. Вози ни сума време и ни остави на 7 км от Хасково като той продължи по магистралата към Турция. Беше около 2 през нощта, опитахме да стопираме, но никой не спря много дълго време и тръгнахме да си ходим пеш 7-те километра. Бяхме каталясали от безсъние и в 6 сутринта прекрачих прага на дома. Исках само да спя, но нямаше време за това. Имах план, за който съучастник ми беше другарчето и трябваше да организираме голямата изненада. Близките ми не знаеха, че се прибирам днес, а след няколко дни. Идеята ми беше да се опаковам в огромен кашон, който да сложим пред входната им врата с надпис за получател техните имена и адрес, и няколко панделки за разкрасяване на кашона. Речено - сторено. Намерихме огромен кашон от климатик, сложихме го пред вратата, влязох вътре, нагласихме фотоапарата наблизо да снима като скрита камера техните реакции, другарчето натисна звънеца и нататък продължението беше под формата на радостни възгласи, прегръдки и тотална емоция. Изненадата се получи страхотно и всички бяха първоначално шокирани, а после щастливи.

Дълго време ми отне да осмисля, че пътуването приключи. Гадничко е да ти остане едно такова усещане, че не си завършил нещо. Не и по начина, по който си искал и считал за правилно. Много се надявах, че това пътуване ще ми се получи, но уви - провалих се. И въпреки това не е минал и ден без да се зарадвам истински на привилегията, която имах - да пътувам интензивно в продължение на 12 години, да видя толкова много приказни, фантастични, магически места по света. Сега, когато всичко това принудително свърши заради китайската чума, не минава и ден без да се зарадвам, че никога не се отказах от пътуване, не намерих причина да не тръгна, бях на 1000% вътре във всяко пътуване, във всеки миг, изживях всичко със сърце и душа и ми останаха незабравими спомени да ме топлят и да ме навеждат отново и отново на мисълта колко правилно изживях живота си. 

Сега ми остава да обикалям България, за която и цял живот не стига да се докоснеш до половината от прекрасните й кътчета. Това беше последният разказ от пътешествието в Азия през 2018-2019 г, продължило 11 вълшебни месеца. Занапред ще напиша на блога и пътешествието из Кавказ, състояло се есента/зимата на 2019 г, няколко месеца след завръщането ми от Азия. То също беше прекрасно и много ме впечатли този обикновено пренебрегван район от света. А сега оставям блога за десетина дни и отивам да се помотая из българските прелести, че от февруари досега съм дърво с корен и това въобще не ми харесва. 

КРАЙ.




В любимата ми стара част с тесни улички

Някъде по пътя

И пак


 

Бюджет за прибирането за двама човека:


  • 13 евро - храна в Гърция
  • 2,80 евро - билети градски транспорт Атина
  • 6 лв - храна в България

 

15 коментара:

Unknown каза...

Една от най тъжни те ти публикации които съм ти чела

Анонимен каза...

Здравей Тери,
От около 9 години следя пътешествията ти и мога да кажа че, че за мен си вдъхновение и радост. Радост, че има такива хора като теб с такива приключения и таково отношение към света и случващото се в него.
За себе си мога да кажа, че засега съм оставил приключенията окачени на тавана, за по-нататък. Аз съм един от армията на екс-приключенците, който преди 5-6 години се сдоби с чифт яки хлапета и оставих настрани приключенията за по-нататък. Е, не зная дали това по-нататък кога и дали изобщо ще дойде, но засега остават само старите спомени и снимки, а бъдещите планове засега са доста объркани....

Както казах по-горе от дъги години следя блога ти и искам имам около милион въпроси към теб, но ползвайки ограниченията на тази блог-технология искам да те попитам нещо, разбира се оставям на теб да прецениш дали ще отговориш на поредния Анонимен.

Тери, след всичките тези стопове, срещи, километри и години, успя ли да намериш смисъла на това пътуване? Не се ли измори?
Има ли друго, което да те вдъхнови?

Поздрави и благодаря!

Tery каза...

Здравей, ще ти отговоря с удоволствие на въпроса. Смисълът на пътуването за мен винаги е бил самото пътуване и видяното, преживяното, наученото от него, безценната информация, възможността да изживееш лично и осмислиш случващото се навсякъде по света... Не ми е било нужно да търся и намирам смисъла по време на самите пътувания, защото още от самото начало тръгнах с тази нагласа. А приключенията за мен са като въздуха и водата за хората - жизненоважни. Ако не е интересно, трудно, опасно, обогатяващо и динамично, не виждам смисъл нещото да се прави изобщо. Да ме питаш за умора от пътешествията е все едно аз да те питам не се ли умори да вдишваш и издишваш въздуха :) Практически невъзможно е да се уморя, цялата ми същност е изтъкана от постоянен стремеж към приключения, пълна отдаденост на най-добрите ми приятелки Свободата и Самотата, както и нестихващо извираща отнякъде енергия, която е съвсем на мястото си, бидейки изразходвана именно за приключения и пътешествия. А уседналият живот от друга страна буквално ме убива, хубав беше балансът, който практикувах между двете до преди китайската чума, но сега този баланс се наруши и едва ли ще издържа още дълго така, все по-силно става желанието да зарежа всичко и да изчезна в планините за дълго време, че да си върна баланса. Отдавна осъзнах, че усещанията ми за света и изобщо за всичко не съвпадат с тези на нормалните хора, така че ми е страшно трудно да ги разбирам, да не кажа невъзможно, същото важи и в обратна посока.
За вдъхновението мога много да изпиша, но всичко общо взето се събира в една дума - Природата. Всичко в нея е моето вдъхновение, като се почне от всяко мърдащо същество, продължи се с не толкова мърдащите тревички и дървета, както и цялата така наречена нежива природа, която я виждам и усещам като много по-жива от хората и техните лудости. А от човешките творения ме вдъхновяват някои книги, музика, изобщо изкуства. Също и историята, така нареченото минало - там откривам невероятно ценни отдавна загубени неща. Останалото не ме вълнува и няма място в живота ми, просто много са малко нещата от човека, които предизвикват положителна емоция у мен, та камо ли вдъхновение. Но пък разочарованията с лопата да ги ринеш :)

Поздрави и пожелания за нови приключения някой ден, ако имаш потребност и желание да ги измъкнеш от тавана и изтупаш от прахоляка :)

Tiramisu каза...

Тери всеки ден проверявам дали им нещо ново в блога ти.Надявам се да си добре.Не спирай да пишеш обожаваме те..

Tery каза...

Здравей, имам лоши новини за теб тогава - лаптопът ми от 2006 г, който досега работеше безотказно и на който пишех блога толкова години, се развали преди ден. Тъкмо се върнах от две седмици обикаляне из България, включих го, за да копирам снимките и установих, че не дава никакви признаци на живот. След разглобяване и няколко пробвания на различни варианти, стана ясно, че най-вероятно няма да може да се оправи изобщо. И понеже нов никога няма да си купя, нито втора употреба, повече няма да мога да пиша блог. В дома на нашите има стар компютър, на който може да се пише текст, но не може да се качват снимки, така че занапред освен да си проверя пощата и да отговоря на някой мейл или коментар, друго на компютър няма какво да правя. Имах предчувствие, че ще се развали лаптопа, макар да не даваше признаци, просто сме свързани по някакъв начин. И се радвам, че поне успях да довърша азиатското пътуване. Но вероятно няма да мога да разкажа за Кавказ, или пък ще е само текст без снимки, ще видим. А от последните 2 седмици из България има страхотни красоти, за които мислех да пиша, защото наистина си заслужават и повечето са малко познати, а невероятни. Та това е новината, блогът е технически възпрепятстван и понеже го пише човек, който е твърдо против консуматорството, купуването и новите вещи, най-вероятно ще си остане така и ако не стане чудо лаптопът да проработи, нови постове може и да няма.

Tiramisu каза...

Тери благодаря за прекрасните моменти с теб.

Маги каза...

Терииии, неее :(

Ти си като герой от приказка, който ще я остави недосподелена.

Tery каза...

Магиии, даааа :)

Най-ценните приказки са тези без край и тези, които не са споделени, но са преживяни. И както обичам да казвам - не смятам, че на този свят има някой, който да има нужда да чуе/прочете това, което имам да кажа. Така и не разбрах тая модерна мания да се споделя всичко, някой хора да пръднат и трябва някой да ги чуе, иначе все едно не са. Тежко на тези, които са си повярвали.

По времето, когато ми подариха този лаптоп, Интернет беше като виртуална енциклопедия, в която можеше да се намери полезна информация и в него присъстваха малко на брой сравнително умни хора. Сега Интернет е една помийна яма и сборище на всичката измет на два крака, която излива там личната си помия нонстоп като генерира гигантско количество крайно безполезна информация. Вече няма абсолютно нищичко, което да ме интересува, за да си причиня седене пред компютър. Досега го правех единствено за да пиша блога. Но с него или без него всъщност няма никакво значение за никого. Изобщо до такава степен се отвратих от технологиите в последните години, че нищо не ми трепва задето повече нямам компютър, ако утре се скапе и апарата - все тая. Просто не ми пука. Даже още по-добре, не искам нищо да ме свързва със света на човеците.

Анонимен каза...

Здравей Тери,
това, че ти не ни обичаш, не пречи да се интересуваме и вълнуваме от темите, които засягаш в своите пътеписи. Лично на мен много ще ми липсва твоята гледна точка и непредубеденото мнение за нещата.Съжалявам за твоето решение, надявам се да го преосмислиш. Бъди здрава!

Анонимен каза...

ТЕРИ,не ни изоставяй, имаме нужда от твоите вдъхновяващи пътеписи, положението ще се оправи и ще имаш още пътувания. Толкова силен и смел човек си.Идеалист и принципен. Толкова интересни, интелигентни и увлекателни са разказите ти. Препрочитам ги многократно. От всичките пътешественици, за които съм чела, ти си неповторима, единствена. Най ме впечатлиха пътуванията ти в централна и южна америка и с колело до норвегия- това беше просто невероятно. Бъди здрава и все така неуморима.

Bore каза...

Тери, сега е моментът за книгата, няма за кога повече да отлагаш :)

Tery каза...

Хора, недейте така, драма няма :) Има вече десетки, ако не и стотици пътуващи българи, които драскат блогове и книги, така че с мен и без мен - все тая. Умишлено не ползвам думата пътешественици, защото според мен в 21 век такива просто не съществуват, или поне аз не познавам нито един, включително и себе си. Не може да има и косъм сравнение между Марко Поло например, на когото едно пътешествие му отнема години без идея къде отива и дали ще се върне, и един модерен "номад" с раница, грабнал телефона в ръка с картите и всичкото му, метнал се на самолета и взел, че си повярвал, че може да употреби същата дума и за себе си. Та сайтове, блогове, влогове и други модерни щуротии от пътуващи колкото искате. За мен вече не са интересни, защото всичко се разми с появата на телефоните и сега пътуващите ми се струват еднакви, скучни и сякаш по един калъп отляти. Но за хората, които не пътуват много, ще са интересни.
И определено никой няма нужда от пътеписите ми, нито от "светлата" ми личност. Все пак не забравяйте, че съм егоист и лош човек, и пиша само за свой собствен кеф, защото ми идва отвътре, а не за да угодя и да се харесам на някого. Така че ако ви "изоставя", то е просто следствие на моята натурална лошотия и саможивост.

Боре, наскоро никой не беше споменавал книгата и си мислех, че вече е забравено :) Но щом намекваш, ще обясня - книга на хартия в тираж за продажба не възнамерявам да сътворявам, отдавна се отказах от идеята. Най-голям принос да искам да пиша такава първоначално имаха близките ми, но в последствие аз премислих и реших, че не искам това, ама изобщо. Причините са няколко. Първа и най-важна - и едно дърво не искам да се отсече, за да се печатат писанията ми. Човек, когато е приел дадени принципи, трябва да ги прилага във всички аспекти на живота си, иначе губи стойност. За мен природата е на първо място, над всичко и всички. Втора и не по-малко състоятелна - не искам и една стотинка да изкарвам от видяното и преживяното по време на пътуванията си. Имах време да осмисля и осъзнах, че това би било адски нечестно към хората, които са ми помагали по време на тези пътувания и отделно адски грозно, пречупено през моята призма на виждане на света. Самата идея да изкарвам пари от преживяванията си ми се вижда буквално осакатена от каквато и да е стойност. Намесят ли се пари и печалби, всичко красиво и истинско си отива. А представата за себе си в ролята на амбулантен търговец с наръч книги, който тръби навсякъде "купете", ми носи само желание да повърна. Просто така ги виждам и усещам нещата. Така че книга в такъв вид няма да има. Преди години още започнах да пиша такава за африканското пътуване, даже ми е написана донякъде, но ако някой път реша да я допиша и имам тази възможност, тя ще бъде изцяло виртуална, безплатна и анонимна. Тоест ще я кача като файл на блога и всеки, който иска, ще може да си я изтегли и прочете. А за себе си и близките може да направя едно или две хартиени копия, както направих две фотокниги през последните две години - за домашна употреба :) Но сега, след развалянето на лаптопа, не е сигурно, че ще успея да я допиша и оформя.

А иначе техническите проблеми ни най-малко няма да ме спрат да пиша, всичко си продължава на хартия, а ако ми дойде музата скоро може да се помъча да напиша и нова публикация на блога от компютъра на нашите, който все още си крета и може да се пише текст. Може би ще има и начин да се качат снимки, ще видим, но нищо не обещавам. Ще опитам, че и майка ми яко запротестира като разбра, че няма да пиша вече нищо на блога. Тя постоянно влизала да си чете и гледа снимки, та й докривя. Може покрай родителсткото тяло да се напъна да сложа нещо.

Боре каза...

Тери, ще поспоря с теб за книгата, ако ми позволиш :)

Първо - нима вярваш, че една ценителска книга може да излезе на печалба в днешните времена на повсеместен духовен упадък? Голяма си оптимистка значи :) В най-най-добрия случай едвам ще си покриеш разходите. Ако пък народът пощурее и книгата излезе на печалба, не си длъжна да се възползваш от нея - може да ми я дадеш на мен да си купя бири :)))))

Второ - ако приемем условно, че 10 дървета ще бъдат отсечени за отпечатването на твоята книга, но това помогне за опомнянето на 100 човека, спасението на 1000 животни и оцеляването на 10 000 дървета, няма ли това да е една оправдана жертва?

Виртуална книга е вариант, но имам две съображения против:

1) при четенето на хартия, както и при писането на хартия, има една своеобразна добавена одухотворена стойност, която липсва при ползването на съвременните технологични средства. Вероятно сама си се убедила в това.

2) Утре Гуглето и другите технологични копои на мракобесието ще решат, че книгата ти е пълна с "неверни факти", "подвеждаща информация" и "език на омразата" и ще я заличат от Мрежата, докато писаното слово ще остане, пък дори да пуснат цяла рота от "пожарникарите" на Рей Бредбъри.

Помисли пак за книгата. Прекалено ценни мисли и разсъждения имаш, за да ги затваряш само за себе си. Някъде там има и други идеалисти - своеобразни островчета на осъзнатостта, които океанът на простотията и невежеството непрекъснато се опитва да потопи. Те имат нуждата от опората и светлия пример на сродната душа, за да знаят, че не са сами на този свят и да продължат да се отстояват в тази враждебна среда.

Tery каза...

Боре, добри и коректни аргументи :) Аз даже няма да споря, но просто усещам нещата по леко по-различен начин. Например аз не смятам за правилно и нужно хората да се опомнят, четейки книгата на някого и да приемат неговите мисли и идеи за истина. Това не е реално опомняне, а временно увлечение. Всеки може да стигне сам до дадени изводи без чуждо влияние и дори според мен такова изобщо не трябва да има, защото няма да доведе до трайно осъзнаване. Истините за нещата са достъпни за всеки и начинът да се стигне до тях не е да се четат книги с чужди мнения, а да се вслуша човек в гласа на вселената, който непрекъснато бива заглушаван от гласа на тълпата наоколо. Ако всеки се откъсне от тълпата, ще може да чува и усеща много неща.
А за жертването на 10 дървета, за да се спасят хиляди - на теория това би бил по-добрият вариант, но кой съм аз да решавам кого да жертвам?! Кой изобщо дава право на някого да си мисли, че знае кое е добро да се принесе в жертва, за да се спаси нещо друго... аз така не ги виждам нещата, смятам, че никой няма право да решава да жертва живи същества, мислейки си, че го прави, за да спаси други. Никой не може да каже, че животът на тези 10 струва по-малко от живота на хиляди.
Разбира се, че написаното слово се възприема много по-истински и адекватно от драсканици във виртуалната реалност, няма как да има сравнение между хартиена книга и такава на електронен носител. Просто според мен печатаните книги трябва да останат запазени за наистина стойностни истински писатели, хора, които не само има какво да кажат, но и могат да го кажат по изключителен начин. Аз съм драскач, а не писател. Нямам мнение за себе си, че моето писане е достойно и на ниво, за да бъде печатано. А и виждам как се обезценяват книгите в последните години. Вече книгите от писатели са мъничък процент на фона на книгите, написани от драскачи. Пълно е с такива, например на тематика пътуване - всеки, отишъл до чужда държава за седмица, месец, ваканция... пише книга. Печатат се толкова много "литературни творения", лишени от какъвто и да е професионализъм и приличащи по всичко на четиво, достойно за личен сайт или блог, а не за книга с тираж 1000 бройки. Това не ме кефи въобще и не искам да участвам, не е моето нещо.
Иначе за виртуалната книга винаги има и алтернативи. Например ако някой много иска да я има напечатана, не виждам проблем това да се направи по поръчка. Да се заявят да кажем 20-30 бройки на всички желаещи да я имат на хартия, да се заплатят парите за печатането и да се разпечата в тези няколко бройки. Така ще я има според предпочитанията на всеки - безплатна и онлайн, както и купена на хартия, но без аз да правя и стотинка печалба от това. Ето един вариант, при който ако някога напиша книгата и има желаещи да я четат, всички ще сме доволни :)

Анонимен каза...


луд за живот

разпънат разкъсан
между вчера и утре
крача в тук и сега
несдържаната шушукня
този май луд е
посрещам с усмивка
и миг тишина

клатушкам се падам
пиян от щастие диво
безумно танцувам и пея
с всяка фибра живея
за безцветно и сиво
сляп съм глух съм
за думи на криво

не преследвам мечти
служа не за жълтици
кроежи и сметки горя
бъдещето не строя
и от грубите трици
как вкусен е хляба
до последни трошици

спомени нямам
миналото си проспах
нямам дом нито пък род
нямам име нямам и код
но не чувствам страх
защото няма аз
а само луд за живот