На стоп около света: Азербайджан - част 2 - още от Баку и скалните рисунки на Гобустан

Азербайджан - част 2 - още от Баку и скалните рисунки на Гобустан

Скални рисунки в Гобустан отпреди 40 000 години

13.11.2019

Като излизах сутринта, един от пакистанците беше станал да се моли. Явно беше единственият религиозен тук. Предполагам, защото беше по-възрастен. Почерпих го от моите плодове, а той ми даде ябълка. След бърза закуска продължих с опознаването на града. Разходих се през зимния парк до театъра, новия парк до джамията Teze Pir, а после се отправих към мемориала с вечен огън за загиналите през една януарска нощ на 1990 г, когато съветски войници застрелвали всеки, появил се на улицата. От панорамна площадка до огъня се открива страхотна гледка към града. Намира се точно до кулите пламъци, наблизо има и красива джамия.

Следващата ми и най-дългоочаквана спирка беше музеят на килимите, който дори само отвън е атракция и се вижда отвсякъде с невероятната си килимообразна форма. Няма как да не отгатнеш, че това е един гигантски навит килим, веднага щом зърнеш сградата. Умирах от любопитство да видя какво има вътре. Очакваше ме обаче лоша изненада. Билетът беше 7 маната, но се плащаха още 10 отгоре ако искаш да снимаш с фотоарапат (а снимането с телефон - безплатно, пълен абсурд!). Това го разбрах след като вече държах в ръка билета си. Като понечих да вляза с апарата без да имам билет за снимането, ме върнаха и толкова много се вбесих, че отидох до касата да си върна билета и да се откажа от посещението. Приеха го, взех си парите и се махнах. Много исках да посетя музея, но при тази отвращаващо отблъскваща политика, тотално ми умря желанието. Не стига, че им даваш 7 маната, тоест 7 лв за вход, защото си чужденец, но и после дай още 10, защото ще снимаш с апарат, да те накажат и за това, че нямаш телефон за снимане. Общо 17 лв за един музей - не, мерси! Тръгнах си с голямо разочарование. На доста подобни абсурди се нагледах из тоя град, май не си обичат туристите тук, искат само да ги доят.

Продължих разходката по крайбрежието с гледка към Каспийско море, водата не изглеждаше чиста, но имаше риби и един корморан ловуваше наоколо. След доста ходене из крайбрежни паркчета и булеварди, посетих красива сграда, която понастоящем беше музеен център. Вътре се помещаваха два музея - на независимостта и на музикалните инструменти, всеки с входен билет 5 маната. Реших да посетя втория, музикалните интрументи са ми много интересни във всяка страна по света. Докато разглеждах, ме придружаваше едно момиче от персонала, което реши да ме ползва като преподавател по английски, извади си един тефтер и започна да ме пита десетки думи и изречения. Беше много напориста и каза, че иска да научи повече изречения, за да може да говори с туристите. Явно за благодарност преди да си тръгна ми каза, че на последния етаж имало временна изложба под егидата на българското посолство и ми заръча на никого да не казвам за заниманията ни по английски. Уверих я, че няма да я издам и се качих на 4-ти етаж да видя изложбата. Имаше снимки на български ценности и забележителности, както и такива от съседни балкански държави.

По време на обиколката си из града се натъкнах на арменска църква. Беше потънала в забвение, скрита зад големи черни огради, сякаш напълно неизползвана от много години. Поразходих се още малко, купих си храна за вечеря и се върнах в хостела. Досадният пакистанец пак започна да ми говори като дори сам си каза, че знаел, че не мога да го понасям, но въпреки това не млъкваше. Понеже тук не можеше да се пише заради постоянен шум и досада, а изоставах със записките, излязох навън и седнах в едно заведение на топло да пиша на спокойствие. Пих една кола и прекарах към два часа там, дори ми свършиха страниците в тетрадката накрая. А по-късно, докато се опитвах отчаяно да заспя при кошмарните хъркащи звуци, си мислех за Баку, как някои местни го сравняват с Дубай и как по улиците почти не се виждат забулени жени, въпреки че религията е ислям. Сякаш хората не са особено религиозни, може би заради влиянието на Съветския съюз. Жените всичките са еднакви - нагласени и нагримирани. Не се виждат никакви алтернативни, интересни хорица. Колоездачи почти няма, нито велоалеи, всичко живо е по колите. Няма и графити, както в Тбилиси например. Подлезите са лъскави и изпипани като фоайета на луксозни хотели. Баку е някак си стерилен град, бляскав и помпозен. Има много полицаи по улиците, камери навсякъде и се води за доста безопасен град. Цените ми се сториха високи, освен тази на бензина. Липсва уличната храна и тази от типа на бързите закуски в Грузия. Но като цяло градът заслужава поне 3-4 дни за опознаване, има много какво да се види.

Отново на обиколка из града...

Държавния академичен драматичен театър Парк с гледки Джамията Teze Pir

На заден план се виждат кулите пламъци

В двора на джамията

Из старите красиви квартали никнат ужасно грозни блокове

Кич на килограм...Джамия до кулите Вътре в джамията Сгради като тази на парламента ужасно ме депресират

Мемориал на загиналите Martyrs' Alley Гледки от панорамната площадка На заден план се вижда известната Кристална зала

Веднага се набива на очи музеят на килимите

С фуникуляр или по стълби се стига до гледките

Канали из "малката Венеция"Малката Венеция Музеят на килимите Доколкото разбрах тук се помещават офиси и ресторанти

Момината кула

Риби в Каспийско море

Дом на правителството, първоначално замислен като сграда-паметник на Ленин

Музейният център

Интересен паметник пред музейния център

В музея на музикалните инструменти Реклама на българската изложба Част от нея

Обратно в центъра Парфюми или... нарове?!Руска църква

14.11.2019

Когато си тръгвах от хостела сутринта, валеше слаб дъжд. За да се измъкна от града, взех автобус 125 от спирка до кукления театър - идеален вариант за излизане от мегаполиса. Рейсът отива до главната магистрала, а аз слязох най-напред до джамията Биби Айбат, за да я разгледам набързо. Продължаваше да вали, надникнах в малката част от нея, в която пускаха немюсюлмани. Отново хнанах същия номер автобус и продължих към магистралата. Там стопът беше бърз и след две различни коли за кратки разстояния, стигнах до разклона за Гобустан - изключително интересни скални рисунки, датиращи 40 000 години назад във времето. Мястото е обявено за резерват и вписано в ЮНЕСКО, както заради рисунките, така и заради недалечните кални вулкани. Древни хора са живели тук и са изобразявали по скалите множество животни, човешки фигури, ритуали, оръжия, лодки... Петроглифите са хиляди и са много впечатляващи, някои са добре запазени и до днес.

На отбивката беше пълно с таксита, всичките от които подминах и поех пеша към музея и скалите. Не минах и сто метра, когато едно момче с ладичка, работеща като такси, спря и настоя да ме вземе безплатно към музея, там отивал. На касата седеше жена, която беше типичната жена-змия - кльощава, нагласена, с тънки устенца, злобна и гледаща високомерно. Картата ми на грузински от библиотеката само тук не мина за студентска, веднага се заяде, че не пишело нищо на английски, под лупа я разгледа. Платих си прескъпия билет 10 маната, ядосвайки се на лошия късмет зад касата да седи такова злобно същество. Музеят беше интересен и имаше доста посетители. Чуждестранните туристи всичките до един бяха на организирани турове в групи. Видях само стада овце, нито един индивидуалист единак. А имаше доста чужденци.

Оставих си раницата в гардероба на музея и след като го разгледах, отидох без багаж да се насладя на скалите, които се намираха на 2 км нататък по пътя. Никой не ходеше пеш и бусове с посетители профучаваха покрай мен. Имаше обаче пряка полза от тяхното присъствие. Когато се заех с разглеждане на скалите, успявах да видя рисунките именно благодарение на гидовете на туристите. Те знаеха точно къде са и им ги показваха, та покрай тях и аз успях да им се насладя, иначе е безкрайно трудно да ги откриеш. Трябва окото да свикне да различава изображенията в камъка, а това изисква време. Дори и самите скали бяха изключително впечатляващи, а като се добяват и рисунките, мястото веднага ме заплени и прекарах към два часа там. На връщане си взех раницата от музея и се отправих към главното шосе. Много ми се искаше да посетя и калните вулкани, намиращи се някъде на 10-15 км навътре в пущинака, но не знаех изобщо накъде да вървя, за да стигна до там, цялото трасе беше черни пътища в неизвестна за мен посока и до там ходеха само ладички - таксита, които чакаха на пътя и возеха желаещите туристи. Сега съжалявам, че се отказах. Можеше да прежаля 10 маната за една от ладичките, или пък да отделя време в опити да проследя накъде отиват те, когато возят туристи, но истината е, че нямаше други мераклии, а и не зная как щях да ги следя 15 км с тяхната скорост.

Поех обратно към главния път, докъдето ме откара противен грузинец с лъскав джип, уж дошъл на почивка в Азербайджан. Говореше само простотии и побърза да отбележи, че любимите му занимания са да пие, пуши, взема наркотици и да гледа телевизия. Не успях да се сдържа и му обясних, че според мен с първите три убива душата и тялото си, а с четвъртото елиминира нацяло ума си. Явно дори не разбра какво му казвам, защото добави храната и жените. А не му и трябва да разбира, всеки път като срещна такъв човек, осъзнавам ясно, че сме като от различни планети. Просто огромната част от хората и разговорите са винаги едни и същи, винаги в някакви насоки, които не са имали и частица място в моя живот. Като се сетя за задължителните въпроси от типа на колко си години, какво работиш, какво си учил, женен ли си, колко деца имаш... и задължително ти се предлага алкохол, сякаш по правило пиеш. И някаква храна с животински продукти, сякаш непременно ги ядеш. Всеки път е едно и също, срещите ми с хора почти винаги водят до смъртно отегчение и отвращение от моя страна, и пълен шок и неразбиране от тяхна. Понякога чак се чудя защо им го причинявам, крайно време беше да спра да пътувам на стоп, за да не се показвам пред хора и да не чуват и знаят нищо за мен. Това си мислех щом слязох от колата на грузинеца. Въпреки че ми е помогнал и му благодаря, не мога да усетя нищо друго към този човек и въобще хората, освен отвращение. И все повече си давам сметка колко глупаво е да продължавам да упорствам със стопа, вместо да се кача на колелото и повече да не травмирам никого с тегавото си присъствие, както и аз да не се дразня от човешката простотия.

От магистралата ме взе турски камион за границата с Грузия. Чудех се дали да посетя още едно място в страната - езерото Goygol. Но за тази цел трябваше да сляза от камиона в огромния град Ganja по тъмно и да го мина целия, за да изляза някъде от другата му страна. Нещо не ми се понрави тая идея и реших да си продължавам право към границата. Тираджията беше благ човек, пътуваше в конвой с още два камиона. Заредиха се паузи за чай, спряхме да ядем на ресторант и за мен нямаше други опции освен салата с хляб. По някое време обаче шофьорът се сети за пържени картофи и ме почерпи огромна порция от тях, поръча ги специално за мен след дълго чудене какво мога да ям. Преди години още с вегетарианството вкарвах хората по света в шах, а сега с веганството направо ги матирам. В камиона почерпките продължиха, получих страшно вкусен нар и мандарини. Шофьорът говореше руски и успявахме да общуваме. Беше тих и спокоен човек, така че часовете път минаха много приятно. Като стигнахме границата, разпънах палатката в градинка до камиона на един паркинг и шофьорът прояви голям интерес към палатката, чак поиска да спи вътре. Казах му, че в такъв случай трябва да даде на мен камиона за пренощуване, но силно се надявах да се откаже от идеята, защото никак не ми се даваше палатката като зная какви паласпури са хората, как ще дърпа ципа, как ще я рита и бута. Добре, че се отказа и си легнах да спя. Половин час по-късно дойде до палатката да ме вика да изляза, за да ми даде одеало, защото щяло да ми бъде студено. С триста зора обясних, че няма да ми е студено и имам топъл спален чувал, та успях да го отпратя без да го обидя. Благодарих му като същевременно си мислех, че дори да пукам от студ, няма начин да ползвам чуждо одеало. И до ден днешен се чудя как хората по хостели и хотели използват чаршафите и одеалата, които им дават там.

Тази вечер, докато заспивах, мислено се разделях с Азербайджан. Престоят ми не беше дълъг, само пет пълни дни, но успях да добия някаква представа за страната. Имаше няколко места, на които пропуснах да отида, а исках - например калните вулкани до Гобустан и планината Янардаг до Баку (мъничката версия на "Портата към ада" в Туркменистан). Мислех си, че отново ще дойда тук, за да взема ферибота през Каспийско море по път към Таджикистан и Киргизстан, където имах намерения да прекарам едно цяло лято само в преходи из планините в близко бъдеще. Сега съжалявам, че си оставих тези места "за другия път", понеже другият път очевидно няма да го има. Бързах към Армения, за да не ме хване зимата някъде там и да ме затрупа сняг, с който трудно щях да се справям по сандали. Първо обаче трябваше да пресека отново границата с Грузия, след което да се придвижа до Армения. Редът за посещение на трите кавказки държави трябва да е такъв, ако човек не иска проблеми: Грузия - Азербайджан - Грузия - Армения - Грузия и после към Турция. Не може да се мине нито от Азербайджан към Армения, нито от Армения към Турция - всичките са яко изпокарани. Само Грузия е като буфер и може да се използва за достъп до другите две. Техният конфликт е с Русия, ама то кой ли няма проблеми с Русия.