 |
| Човешки черепи из пещери и скални ниши в Тораджа |
Now We Are Free - https://www.youtube.com/watch?v=z_7MGy6SaMM
При все това, че в Индонезия всеки остров си имаше своята кукувщина, Сулавеси ги сложи всичките в малкия си джоб. И в някои отношения ми хареса! Тук целият смисъл на живота на хората е дотолкова изтрещял, че ми беше трудно да повярвам в съществуването на такова място на планетата, преди да се озова там. С пълна сила това важи за региона Тана Тораджа, където сякаш всеки миг от живота е посветен на смъртта и се живее само в нейна чест. Освен уникалните къщи тонгконан на местните, строени само от дърво, без никакви пирони и с покриви от бамбук, наподобяващи кораб или гигантско седло, тук голямата атракция са погребалните церемонии и живите мъртъвци. Които, за огромно мое съжаление, биват придружавани от колосални жертвоприношения на животни, основно биволи и свине. Този факт страшно ме озлоби към хората на Тораджа, но не съжалявам, че дойдох, иначе щях да пропусна интересни за мен преживявания с човешки черепи и скелети, към които за разлика от животните (поне късметът ме пожали и не видях нищо убито или убивано), не само не изпитах жал, но и ми беше супер забавно да се мотая в пещери, където отвсякъде изникват такива и се препъвам в тях. Визуалният контакт с мумия в музея на Рантепао съвсем ме очарова, просто усетих някакво облекчение при вида на мъртъвците, защото след всичкото зло, което хората причиняват на природата всеки ден през живота си, накрая пак мрат, гният и се разлагат, превръщат се в мърша не само духовно, каквито са приживе, а и физически. Изпитах успокоение и дори кеф, именно тогава за първи път осъзнах, че всичко човешко в мен си е отишло.
Ако човек отиде на Сулавеси, в никакъв случай не трябва да пропуска Тораджа. Районът е много впечатляващ, красив е откъм природа, има какво да се види по отношение на погребалния туризъм, а хората ми се сториха една идея по-кротки от останалите места в страната. Даже да не сте фенове на човешката смърт, самите скални и пещерни погребални комплекси са много интересни и няма къде другаде да се види подобно нещо. Къщите също кефят на макс, напомниха ми тези на етноса батак на Суматра, но са специални и уникални по свой си начин.
Сулавеси е планински остров, най-високият му връх е Рантемарио (3440 m). Населението му е 20 милиона човечета, от които повечето са мюсюлмани и християни. Бил е колонизиран от холандците, а природните му дадености са уникални за света. Тук повечето животни са ендемити и се срещат както азиатски, така и австралийски тип флора и фауна поради близостта до двата континента. Населението е от множество етнически групи, говорят се 78 различни езика и има чести конфликти на етническа и расова основа. Най-многобройни са бугис (обитават основно района на Макасар) и тораджа. Моят престой на острова започна в двумилионния Макасар - град, от който исках само да се измъкна възможно най-скоро...
12-13.03.2019
Рано сутринта се качихме на мотора и отидохме до местоработата на моя домакин. За щастие сградата се оказа на пътя за Парепаре и ми беше спестено много ходене през огромния мегаполис. Единственото място, което исках да видя в града, беше форт Ротердам, но реших, че не си струва да се връщам до центъра за него и след посещението на офиса на човека, поех право към Тораджа. Офисът беше интересно кътче, където за първи път в Индонезия видях книги. Приличаше на някаква държавна институция с екологична насоченост, но си личеше, че служителите вътре обичаха да говорят за екологичните проблеми на страната, но не и да правят нещо за решаването им. Бяха си просто обикновени хора, назначени на държавна работа. Домакинът ми ме представи на всичките си колеги, разведе ме по стаите, снимахме се навсякъде с телефона му (един от трите, които винаги носеше със себе си). Дори ме заведе да ме покаже на чистачите и с тях да се снимаме. Последва закуска в крайпътно капанче, след което се изля такъв порой, че стопът и ходенето не се очертаваха като приятни занимания. Човекът много искаше да ми спре кола към следващата ми дестинация, обаче въобще не разбираше идеята на стопа. Заръча ми да стоя под един навес, а той махаше на някои от минаващите коли. Скоро една спря и разбрах, че е такси, когато домакинът ми бръкна в портфейла си. Категорично отказах да се кача и отново се опитах да обясня как пътувам, но разбиране не последва. За да не се стига до следващи отбивания на таксита, казах на човека, че ще тръгна пеш, сбогувахме се и поех в дъжда по шосето. Като минах 500 метра, спрях под друг навес да изчакам да превали, тъй като дъждът още повече се усили.
Влязох в супермаркет да си взема храни за из път и предизвиках небивал интерес у персонала. Всички се изредиха да се снимат с мен, дори охраната. Стопът продължи успешно след спирането на дъжда, с две коли се придвижих почти до Парепаре. Втората май беше такси, но човекът не искаше никакви пари за возенето. А то остана и да иска - през целия път караше като състезател и не знам как не катастрофирахме. Изпреварваше като ненормален и се състезаваше с друга кола, чийто шофьор явно познаваше. В един момент нещата ескалираха, когато подхвана ново състезание с друго такси, карайки със 120 км/ч по път, пълен със завои, села, животни, хора. Реших да сляза и го накарах да спре. Не исках да се возя при подобен идиот. Походих малко и ме качи друга кола, този път с двама приятни младежи, които ме оставиха в Парепаре.
Беше късен следобед, когато се заех да излизам от центъра на града. Не беше никак малък и мина доста време преди да успея да хвана стоп с камионче. Возех се отзад и се покрих с прахоляк, стъмни се, а камионът отиваше да товари рамбутан от нещо като пазарче край пътя в нищото. Камионджията се притесни, че ме оставя на такова място и реши да ми спре кола. Още на втория опит успя и ме взеха момче и майка му за някакво село нататък по пътя. Не говореха английски и беше мълчаливо возене, а като стигнахме до крайната им дестинация, момчето се обади на свой приятел, който говореше английски и дойде с мотора си да помага. Хората се чудеха къде да ме оставят да нощувам, обясних на момчето, че търся място за палатка и проблемът веднага се реши. Оказа се, че именно до това село съществува официален къмпинг, нарича се Dantepeak и всичко наоколо е планина. Качих се на моторчето и момчето ме откара един километър до въпросното място.
Въобще не очаквах, че ще попадна на такова местенце в Индонезия. Къмпингът беше с насоченост към местни туристи и беше много красиво и приятно кътче. Освен голям навес за палатки, кафене, тоалетни и душове, имаше също и zip line, малко бънджи и разни платформи за селфита. Индонезийците са луди по такива места, на които може да се снимат в някаква по-нестандартна рамка. В къмпинга ме посрещнаха група младежи, които свиреха на китари и пееха. Всички се бяха събрали в кафенето, почерпиха ме салак и пържена касава, а едно от момичетата ми направи чай. Бяха разочаровани, че не пия кафе. Тораджа е меката на кафето, от тях разбрах, че от тук е едно от най-качествените кафета в света и изнасят дори за Япония. Всички от групичката бяха много мили и добронамерени, не ми поискаха изобщо пари за спането и дори ме насочиха към една полянка в ниското, където да е по-тихо, защото те възнамерявали цяла нощ да свирят и пеят. Така се забавлявали и разпускали. Очевидно всичките бяха група приятели. Пушеха цигара след цигара, а единият подхвърли, че не може без трева, но ги прецених като безобидни и прекарах много спокойна нощ на поляната, заспивайки под звуците на китари, а не мотори и камиони. И най-хубавото бе, че наблизо нямаше никакви къщи и села, което значеше липса на събуждане с джамия и мюезин.
Беше тъмно като пристигнах, затова много приятно се изненадах от гледката на сутринта. Навсякъде наоколо имаше планини, беше красиво. Взех си душ и се сбогувах с младежите, някои от тях дори ме изпратиха пеш до главния път. Къмпингът се намираше встрани от шосето, навътре по черен път. Казаха ми, че тук и преди е идвал един чужденец, развели го в района и му показали хубави места. Стопът на главния път ме отведе до село, в което съвсем случайно попаднах на интернет кафе. За първи път от много дни имах възможност да пиша на близките. После стоп с кола за Макале ме откара в града, който имаше какво да предложи. В центъра имаше приятен паметник с езерце, пазарът беше колоритен, макар да видях съвсем малка част от него, минавайки по главната, а в далечината на един връх се мъдреше голяма статуя на Христос, подобна на тази в Рио. Спонтанно реших да се кача до нея, за да видя гледката. По пътя се радвах на множество къщи тонгконан, малките бяха складове за ориз, а в големите можеше да се живее, но повечето хора сякаш си бяха построили обикновени къщи и живееха в тях. Усетих автентичната атмосфера на Тораджа още в Макале.
Имаше доста ходене до статуята и все нагоре, за късмет уцелих правилния път. Тъкмо вече бях към финала, когато се натъкнах на най-любимото ми - будка за билети. Плащаше се 20 000 рупии ако си турист чуждоземец. Тези чичковци на пост обаче като ме видяха да драпам пеш (хората явно винаги се качваха с кола или мотор тук), че и с раница, гледайки с тъжен и замислен поглед назад, сякаш всеки момент ще се откажа и върна заради парите, ми махнаха да продължавам без колебание. Брей, в Тораджа наистина бяха по-различни хората. Поне към туристите прояваваха някаква човещинка. Горе до статуята гледките бяха приказни, имаше само няколко местни и цареше спокойствие. Поседях и хапнах на една пейка, любувайки се на оризовите полета и покривите на тонгконаните от птичи поглед. Самата статуя по принцип е достъпна и вътре, но пак се плаща някакъв билет, за да влезеш, така че пропуснах. Най-интересното е, че е висока 40 метра, а тази в Рио е 38 :)
Слизайки по шосето надолу към Макале имах късмет да хвана стоп. Е, късмет е силно казано, защото беше един от най-откачените ми стопове. Взеха ме мъж и две жени, а на задната седалка в големия джип беше полегнала умиращата майка на едната от жените. Съвсем спокойно ми беше съобщено, че пъшкащата жена отзад ще умира скоро. Попитах ги защо не я заведат на доктор. Отговориха, че нямало смисъл, щяла да умре така или иначе. Сега я карали в град Палопо край брега, да я погребвали там. Пред стъписания ми поглед двете жени започнаха да се смеят и радват, че са ме качили, заваляха куп селфита. Тази до мен беше тотално ненормална, опита се да ми пипне косата, постоянно ми пипаше раницата, а за капак бяха и фанатични християни. Бяха шумни, истерични и постоянно се кикотеха. Така и не разбрах какво смешно имаше. Възрастната жена отзад страдаше превита от болка. Що за изроди бяха това?! Возенето не беше съвсем кратко и се поизнервих доста. Почерпиха ме дуку (вкусен дребен бежов плод) и ме оставиха на разклона за Лемо. Слязох като в несвяст, не можех да спра да мисля за тези хора дни след стопа. Що за безчувствени същества бяха... майка ти да умира и да пъшка от болка отзад, а ти да се хилиш и снимаш като идиот. Останах в пълен шок след тази среща.
Лемо се оказа много интересен погребален комплекс в скалите. За да се добера до него без да плащам обаче, трябваше да си поиграя на търсач на тайни пътеки. Преди будката с билети имаше няколко старинни тонгконана, където се спрях и задържах доста. Нямаше други посетители освен едно много приятно момиче от Джакарта, което говореше отличен английски и си поприказвахме. После пробвах милостта на чичето дали ще ме пусне да гледам гробове без да плащам, отговорът му беше "no money - go back" (нямаш пари - отивай си). Вместо да си ида обаче, се насочих към пътя нататък, надявайки се да открия някаква отбивка и да щурмувам гробището от друга страна. Вмъкнах се между къщите право през оризищата и стигнах до обекта. На две места имаше много интересни скални гробове с тау-тау (дървени статуи на мъртъвците), мястото беше доста въздействащо. Успях да разгледам всичко без чичето на входа да ме види и усети, а на излизане минах покрай стаичката му, където беше зяпнал в телевизор и въобще не ме отрази.
Тръгнах си по пътя и не след дълго момичето от Джакарта мина с едно момче на мотор. Спряха и много искаха да ме вземат до Лолай, където отиваха, но нямаше начин да се съберем трима с две големи раници на мотора. Те обаче отказваха да разберат това, слязоха и всячески почнаха да пробват и нагласят багажите, за да се сместим. След много опити разбраха, че няма как да стане и се сбогувахме. Въпреки всичко силното им желание да ми помогнат ме стопли, нямаше значение крайния резултат. Продължих пеш към главния път и стопирах, когато минеше кола. Разпитах местни къде е най-близката полиция, тъй като ставаше тъмно скоро. Чак в Рантепао имало участък, поставих си за цел да стигна до там.
Един бус спря до мен и се оказа пълен с голямо семейство, по-точно роднини. Пътуваха именно за Рантепао и ме взеха. Един от мъжете ме покани в дома си веднага щом разбра, че ще търся място за палатката. Къщата му се намираше до реката, на 1 км преди града. Вътре живееше с жена си и петте им деца, беше учител по английски, което обясняваше защо го говореше толкова добре. Разпънах палатката под дървен навес в двора - идеално място за спане. Съседи ми бяха кокошките и приятно кукуригащия петел. Вечерта дойдоха сума хора да ме огледат и да чуят историята ми, и разбира се - да се снимат с мен. Роднини, съседи, децата им... Цялото семейство бяха мюсюлмани, което е по-скоро необичайно за Тораджа, тук преобладават християните. Момиченца по на 8-10 години вече бяха забулени, а малките деца бяха толкова много и такива бели правеха, че просто не можеше да бъдат озаптени.
Почерпиха ме вкусна вечеря - ориз със зеленчуци, говорехме си доста за Тораджа и Индонезия, разпитвах учителя какво е положението с образованието в страната. По някое време всички се разотидоха и най-сетне успях да си легна. Уникалното през тази нощ беше акцията, която реших да организирам в малките часове на нощта. Навих си аларма да се събудя в 1:00, после полежах в ослушване дали има някой буден наоколо, все пак бях в двора, а хората - в къщата. Излязох от палатката, огледах се предпазливо и след като се убедих, че няма хора, се запътих към клетката с котка, която видях още при пристигането си. Оказа се, че домакините ми си имат тлъста котка за домашен любимец. Само че отглеждането й имаше една особеност - тя живееше затворена в клетка. 24 часа. 7 дни в седмицата. Клетка, малко по-голяма от самата нея. Вадеха котката само, когато децата искаха да я мачкат и изтезават. През останалото време беше затворена. Няма да се впускам в яростни тиради към какви желания и чувства ме тласна това, само ще кажа, че мигновено грабнах шанса да променя живота й. Или по-точно - да й го върна. Отворих широко вратичката на клетката, котката не помръдна. Не я изкарах навън, а просто я оставих сама да си излезе и си легнах обратно в палатката, надявайки се и пожелавайки си от все сърце да я няма на сутринта. Петелът ме събуди в 3:45, но пак заспах, а после и в 5:00, което ми беше нормалното време за ставане и не си направих труда да пробвам да заспя отново.
Излизайки от палатката, погледът ми се закова право в клетката. Котката я нямаше!!! Огледах се наоколо из двора - и там я нямаше. Ура! Котката беше избягала! Обзе ме такава радост, че положих неимоверни усилия да не си проличи пред домакините. Опитах се да усвоя модела "ни лук ял, ни лук мирисал". Когато хората се раздвижиха на сутринта, децата също изпълзяха и се щураха из двора. Едното веднага забеляза липсата на котката и отворената врата на клетката, след което нададе такъв вой и рев, че свят ми се зави. В този момент си събирах палатката, домакинът ми дойде да види какво става и всички се ошашкаха и бяха много озадачени. Аз се правех на дърво, нищо не коментирах, а чаветата ревяха сякаш някой е умрял. Вътрешно си мислех: "Ревете, гадинки, пукнете се от рев да си платите за всичките мъки, които сте причинили на това същество!" Много ми беше трудно да си прикривам емоциите, затова побързах да се изнеса. Не зная дали заподозряха, че имам нещо общо с изчезването на котката, но честно казано не вярвам. Хората в Индонезия оставиха у мен впечатление на колосално глупави и недосетливи, едва ли са свързали нещата така, че да ме разкрият.
 |
| В институцията с екологична насоченост, с колегите на домакина ми |
 |
| Гледки от статуята на Христос |
 |
| Дървени фигури тау-тау на мъртъвците |
14.03.2019
С огромна усмивка на лице, пожелавайки си тези хора никога да не открият котката, се отправих към Рантепао. Преди да посетя самия град, който е и столица на Тораджа, хванах разклона към Kete Kesu - старо селище с тонгконани и интересен гробищен комплекс. След 2-3 км ходене стигнах до обекта. Не открих подходящо място за проникване, затова реших да се пробвам с пазарлъци на входа. Цената за туристи беше 30 000 рупии, а за местни - наполовина. Попитах жената дали ще се съгласи да ме пусне с билетче на местната тарифа. Учудващо за мен прие. Честно казано очаквах точно обратното, но ето, че ме изненадаха приятно. Много ми хареса комплекса, имаше невероятни стари тонгконани, а пътека отвежда до скали, отрупани с черепи и кости, дървени ковчези и тау-тау. Мястото силно ми заприлича на излязло от филм за пирати и скрити съкровища :)
Отидох пеш до Рантепао за около час време. Там имаше какво да се види. Оставих си храма с кръст, разположен на един хълм, за следващото посещение тук, а сега реших да разгледам музея. Билетът за него беше 10 000, а вътре освен всички останали интересни парченца спомени от отминали времена, имаше и една мумия под стъклен похлупак. На една от стените имаше снимка на мъж с майка си, която е мумия и той я подготвя за погребението. Най-интересното нещо при погребалните церемонии на тораджа е, че умрелите роднини биват балсамирани и "живеят" по домовете на хората в продължение на месеци, а понякога и години, докато семейството събере необходимите за окончателната погребална церемония (наречена томате) пари и всички ритуали бъдат извършени. Често пъти тораджани затъват в огромни дългове заради погребенията. Хората тук цял живот събират пари за погребение, то е нещо като сватбата за останалия свят - най-пищното и голямо празненство, което човек може да си представи. По време на погребенията се избиват десетки или стотици животни, обикновено биволи и прасета като колкото по-богато е семейството, толкова повече животни ще принесе в жертва, за да вземе покойникът за живота си в другия свят колкото може повече. Бедните семейства се задоволяват с един бивол, а при богатите могат да бъдат стотици. Организират се също борби между биволи, ритуални танци, а церемонията може да продължи много на брой дни. Преди пристигането на холандските колонизатори е имало и човешки жертвоприношения, но това е изкоренето чрез налагане на християнството. След реалната смърт и преди завършването на всички церемонии, покойникът мумия не само, че не се счита за напълно умрял, докато не е окончателно погребан, но и към него се отнасят като към жив човек. Хранят го ритуално, извеждат го навън, грижат се нищо да не му липсва.
Нямам нищо против мумиите, танците и другите дивотии, но избиването на животни - без коментар! Да си бяха останали на човешките жертвоприношения, ама пустите холандци, къде се набутали да развалят на хората кефа! В цялата си история и настояще човечеството се е доказало като огромна грешка на природата, способно на неописуеми жестокости към други живи същества и към себеподобните си, дори и към собствената си личност. Една напълно необоснована деструктивна материално съществуваща единица. Вечно обречена да потъва в собствената си каца с лайна.
Успях да снимам мумията в музея точно преди уредникът да ми каже, че не може да се снима. Човекът ми обясни, че това е приблизително половината колекция от предмети тук, останалата половина била в друг музей за малко. Имаше всякакви ръкоделия, бижута, дървени ковчези стари снимки. Отправих се към други села в района, в които исках да видя още гробища, ковчези и кокали. След стоп с камионче и малко лутане в опити да намеря правилната посока за Lombok Parinding - гробищен комплекс в пещера, поех пеш по стръмен малък път нагоре. Стигнах до будка за билети, но нямаше човек и продължих без проблем.
Мястото моментално ми стана любимото в Тораджа! Голяма пещера, отрупана с ковчези, от които надничаха любопитни черепи, навсякъде разпилени кокаляци, зелен мъх, покриващ огромни камъни, скални ниши с останки от хора в тях... пълна лудница! Влязох в пещерата като на моменти се препъвах в нечии черепи. Беше кално и влажно, стигнах доста навътре и невъобразимо много се изкефих! Атмосферата на това място беше уникална, призрачна и приключенска като от всичките ми мечти за търсене на пиратски съкровища! Може да се каже, че се побърках от радост, започнах да вдигам и опипвам черепите един по един, за да видя дали ще усетя нещо като емпатия, но - нищо. Явно ставах за пират, главорез, търсач на съкровища и въобще дивак. Вдигнах един кокал и го размахвах като меч, така се заиграх, че не ми се тръгваше. Пред някои от черепите, подредени на входа на пещерата, бяха оставени цигари, да си попушат за кеф. Пощурях! Толкова много се забавлявах и така се размечтах за пиратите, които всеки момент ще излязат от дъното на пещерата, че летящите наоколо прилепи ми се привиждаха като шарени папагали, кацнали на рамото на някой морски вълк. Това място беше идеалната площадка за игра за мен, можех да прекарам тук дни наред без да излизам от фантазиите си и моя личен свят.
След няколко часа реших все пак да продължавам. На будката за билети вече имаше човек, по-точно жена, която се развика "ticket, ticket", но твърде късно - кой е толкова оптимист да ти иска билет на излизане :) Подминах с усмивка и й махнах, тя не беше доволна. Май бях единствен посетител за деня, това място беше непопулярно и забутано, та едва ли идваха много туристи. Всичките ходеха на Кете Кесу, Лонда, Лемо. А тук, точто тук беше "върхът на сладоледа!" Моята следваща спирка беше Бори - друго кътче, идеално за погребален туризъм. Там чичето ме видя като наближавах, така че минах на тактика пазарлък. Беше много разбран човек и веднага се съгласи да ми продаде билетче на местна тарифа. В Тораджа явно свестните билетопродавачи бяха повече от проклетите, както беше в останалата Индонезия.
В Бори имаше всичко - тонгконани, мегалити, бебешки гроб в дърво... Интересно е как се погребват умрелите бебета. Жените ги увиват в кърпа и полагат в хралупа на голямо дърво, счита се, че детето става част от дървото и завинаги остава на този свят. На някои места из Тораджа има такива дървета - гробове на деца като в едно дърво може да бъдат погребани много на брой. Тъкмо като си тръгвах от Бори, група деца ме изненада неприятно с често срещаното в този район "hello! - money? - fuck you!" С други думи - като не им дадеш пари, следва последното грозно словосъчетание. Наблюдавах този феномен у децата в селата наоколо, явно са се научили от някого.
Продължих с доста ходене към Palawa, коли не минаваха и се отдадох изцяло на пешеходство. Все пак по някое време мина бял пикап с човек, отиващ право там и ме откара до местната забележителност, а именно тонгконаните. Посетих мястото без билет, защото жената с билетите докато се усети, че има турист и донесе тетрадката за регистрация и тестето билети, аз вече бях на път да си ходя. Докато вървях обратно към главния път, мина един с мотор и предложи да ме хвърли до разклона за Batutumonga, накъдето отивах, а той пътуваше за Рантепао. От този разклон ме взе семейство с кола. Ставаше късно, а те отиваха 10 км преди селото, в къщата на техни роднини. Предложиха да си разпъна там палатката, приех на драго сърце. До къщата имаше и църква, цялото семейство бяха върли християни, а мъжът дори пастор. Идваха при роднините си да се молят заедно.
Хората от къщата леко се изненадаха, че бял човек ще нощува при тях. Мъжът домакин го нямаше, само бабата, жената и децата бяха там, та трябваше да го почакаме, за да даде разрешение да остана. Междувременно ме почерпиха чай, пакостливите деца подтичваха наоколо заедно с пилета и кучета. Говорех си почти само с жената от семейството, качило ме на стоп, защото само тя знаеше английски. Обясни ми, че цяла нощ коли и хора ще минават по черния път недалеч от къщата, защото някой бил умрял в друга къща навътре по пътя. И наистина - през нощта често чувах бръмчне на мотори. Истински се радвах, че нямах нищо общо със семейството на покойника и не станах свидетел на нищо, случващо се там. При моите хора беше приемливо, бащата се прибра, даде разрешение да остана и дори ми предложиха да спя вътре в къщата, което уклончиво отказах, с тих ужас само от мисълта за това. Вътре беше пренаселено, шумно и хората щяха да се молят кой знае от колко до колко часа. Сервираха ми чист ориз за вечеря, понеже всичко друго беше с месо, а докато хапвах, една от жените с по-слаб английски от другата, ми разказа мъките си. Мъжът й умрял преди година и я оставил с четири деца, родителите й също били умрели и самата тя била в много неизгодна позиция. Започнах да си представям как живее с три мумии вкъщи, докато някой ден има достатъчно пари, за да ги погребе. Сподели, че само като ходела на църква и се молела, се чувствала малко по-добре.
Опънах палатката под къщата, която беше на колци във въздуха и отдолу имаше премного място за какво ли не, включително селскостопански машини и дори цял камион. Хората се качиха на горния етаж да се молят, а аз си легнах да спя. Моленето се чуваше и беше страшно зловещо - виене, ридания и всякакви страшни звуци. Продължи дълго време и децата също участваха. Когато свършиха, роднините с колата, които ме бяха докарали, си тръгваха и минаха да ме проверят дали спя, за да ме доразбудят още повече явно. То нямаше как да се спи при целия този шум. Сбогувах се с хората и пак се замъчих да спя. Кучетата лаеха през час и постоянно ме събуждаха. Моторчета и коли минаваха по черния път наблизо, а призори петелът ме досъбуди окончателно.
 |
| Тонгконани в Кете Кесу |
 |
| Мумия в музея в Рантепао |
 |
| Любимото ми място в Тораджа - Lombok Parinding |
 |
| В погребален комплекс Бори |
 |
| Скала гробница |
15.03.2019
Поканиха ме вътре да пия чай и да закуся ориз, така че тръгнах на сит стомах. Мъжът замина с камиона на работа, а жената остана да си гледа децата. Доста походих преди първия за деня стоп. Раницата ми много тежеше след Ломбок, заради шишетата с пясък и коралите, които мъкнех. Ужасно ми се искаше да ги изпратя в пакет за вкъщи, но от Индонезия не смеех и исках да стигна първо Малайзия, нямах вяра на тукашните пощи. С лека кола се придвижих до село преди Batutumonga, от което се откриваха поразителни гледки към оризовите тераси в ниското. Пейзажите бяха смайващи и доста се задържах в района. В Батутумонга имаше няколко кафета и къща за гости, гледката от там също беше приказна. Продължих малко нататък и седнах на една пейка да хапна плод. Веднага се появи някакъв, който пръскаше тревата наоколо с отрова и залъкът ми приседна. Спомних си думите на младежите от къмпинга в Dantepeak, които казваха, че фермерите в Индонезия масово пръскат с какво ли не, секат горите на поразия, а храната изобщо не е екологично чиста и здравословна.
Продължих към следващото село Lokomata в търсене на нови скални гробове. Подминах будка за билети, където нямаше никой и спокойно разгледах обекта. На тръгване лелката беше там, но не ми обърна внимание. В района имаше пътека за преход до близкия връх Sesean (2150 м), но не отидох, понеже бързах да разгледам още няколко погребални места и да се върна обратно до Парепаре навреме за ферибота към Калимантан. Докато снимах бивол, киснещ се в кална локва край пътя, една кола спря и човекът ми махна да се кача. Слязох до следващото интересно село Pana - още скални гробове и бебешки гроб. Никой не дойде да ме таксува, минах по готино бамбуково мостче за търсачи на силни усещания. После се запътих надолу към Тикала с идеята да хвана главния път до Лолай, който прави много заобиколки и който впоследствие въобще не се оказа главен. В Тикала се снабдих с домати и тофу, седнах в двора на някаква клиника да хапна, но веднага ми налетяха група досадни и шумни деца. Не успях да се нахраня, присядаше ми и се отказах.
Хванах странен стоп със семейство за село преди Лолай. Момичето до мен повръщаше в торбичка, пътят беше много разбит, а жената се зае да ми урежда мототакси по телефона (тук им викат "годжек") без въобще да ме е питала дали искам и добре, че даже без да говоря езика им, разбирах за какво става въпрос, та предотвратих напразното разкарване на някого. Те отиваха някъде преди Лолай и слязох на разклона им. Нямаше никакъв трафик по това шосе и стигнах пеша. Мислех си, че Лолай е някакво село с гледка на 1400 метра надморска височина, но се озовах на официален къмпинг, в който се плаща вход за гледката. За късмет ми се размина таксуването, защото успях да проникна без никой да ме види на влизане (човекът на входа бе изцяло погълнат от телефона си и тихичко се промъкнах край него), видя ме само на излизане. Иначе място беше красиво, приятно за отдих и вероятно доста местни също идваха тук. По време на моето посещение нямаше никого. На гледката имаше инсталирани така любимите на индонезийци платформи за селфита - сърца, врата и други щуротии.
Поех пеш надолу към Рантепао по малкия, почти черен път. В този район беше планинско, високо и не беше населено. Рантепао беше доста далеч, а гонех ферибот утре, така че много се зарадвах, когато една кола все пак мина и взе, че спря. Шофьорът визуално приличаше леко на африканец, казваше се Риос и беше малко чалнат. Беше с къдрава коса и се представяше като луд фен на Боб Марли. Работата му беше да купува стоки от магазин в Рантепао и да ги препродава на по-високи цени на малките магазинчета в отдалечени села. Те пък, от своя страна, ги продаваха на хората и така доста народ по трасето правеше печалба за сметка на последния купил. Риос говореше за собственика на магазина в Рантепао като за свой шеф, на него носеше печалбата и явно оставяше по нещо и за себе си. Докато стигнем града, спирахме в много магазинчета и по време на паузите успявах да открадна по някоя снимка на красивите гледки. На някои от тях имаше местни, искащи пари за достъп до гледката.
Спускахме се все по-надолу и стигнахме града. В офиса на шефа ме поканиха да пия чай. Риос отчете парите и почна да си избира следващата партида продукти, които да натовари в колата - чадъри, джапанки, дръжки за метли, чорапи... разностранни китайски боклуци, но на някои продукти пишеше, че са правени в Индонезия. Помогнах му да натовари всичко в колата, след което ме остави пред полицията в Рантепао, където мислех да питам за място за палатката. Първо обаче си взех горенган от сергия, тук цените бяха трепач - цели 3 пърженки за 2000 рупии, тотална далавера! Хапнах и тръгнах към недалечно интернет кафе, за да пиша вкъщи. Вървейки по улицата, една жена ме спря и заговори на английски. Попита откъде съм и къде отивам. Обясних й, след кратко замисляне плахо ми предложи да нощувам в нейния двор. Като повървяхме малко заедно, жената спря да се страхува от мен и дори ми предложи да спя вътре в къщата. Беше интересна личност и изобщо - личност. Нещо не особено типично за хората в тази страна. Разказа ми доста за живота си. Баща й пребивал майка й системно, това силно я травмирало и никога не се омъжила. Стигнала до извода, че се чувства много по-добре, когато е сама и сега дори била благодарна на баща си, че заради поведението му не се е прецакала да се задоми. Разполагаше с всичкото време за себе си и за нови и нови идеи. Постоянно обмисляше нещо, обикновено свързано с бизнес и правене на пари, но все пак мозъкът й работеше в някаква насока. Беше много спокойна, интелигентно изглеждаща жена. Къщата й беше голяма, чиста и дори луксозна.
Бъдещите й планове за бизнес бяха да изнася растения с медицинска цел за "белите" държави. Тя самата била с медицинско образование. Възнамеряваше и да се включи в туризма като гид. Говорихме си до късно вечерта, тя ми разказа за живота в Тораджа и за най-голямата погребална церемония в съседно Sereale, когато погребвали някакъв големец и избили 300 бивола. Обсъждахме замърсяването и унищожаването на природата, тя самата никак не харесваше страната си и хората в нея, доста често говореше за тях в негативен аспект. Като стана време за спане, с охота се съгласих да спя вътре, а не на малкия циментов двор с лице към главната улица, по която минаваха коли и мотори. Къщата беше огромна и никой не нарушаваше личното ми пространство, разполагах с цял етаж, настаних се на дюшек на пода и спах отлично.
 |
| Оризови тераски по пътя |
 |
| Фантастични гледки край село преди Batutumonga |
 |
| Гробищата в Lokomata |
 |
| Гледка от къмпинга в Лолай |
16.03.2019
Моята домакиня ми сготви ориз със зеленчуци за закуска. Хапнах и поех към хълма с кръста на върха, исках да видя гледката от там преди да напусна Рантепао. За луд късмет нямаше таксуващ билети толкова рано, появява се чак след 8:00. Гледката си заслужаваше отвсякъде, задържах се немалко време, а обратно долу чичето вече беше на пост и доби криво изражение като се опита да ме таксува и аз отказах да платя.
Отправих се към Лонда - последната ми спирка преди да се втурна с мръсна газ към ферибота. С камионче стигнах до разклона, където 15 минути пеш ме деляха от обекта. Билетът за Лонда беше 30 000, но хората отново се съгласиха да ме пуснат за 15 000 - колкото плащат местните посетители. Мястото е уникално с пещерата си, която е дълга 1 км. На входа й имаше множество тау-тау и дървени ковчези, а вътре гъмжеше от черепи и кокаляци. Доста местни туристи посещаваха Лонда, сблъсках се с няколко групи. По един гид с газова лампа ги вкарваше в пещерата, а аз си имах челник за осветление. Момче от една група ме заприказва с цел да се снима с мен, говореше добър английски и от дума на дума се оказа, че ще пътуваме на същото фери по-късно днес.
Накалях се толкова много в пещерата, че после направо се изкъпах в тоалетната отвън. Дрехите ми бяха супер мръсни и панталона го изпрах върху себе си, добре че съхнеше бързо. Влязох колкото можах навътре, а местните туристи с гидове винаги се въртяха само в началото и се връщаха. Докато вървях към главния път, сив джип спря до мен и що да видя - особняка Риос от вчера! Каза, че отива в Макале и се качих. По пътя що магазинчета обиколихме... взех да се притеснявам, че няма да стигна навреме за ферибота. Минахме по някакви малки третостепенни пътища към Макале, не по главния. Благодарение на това видях готини места, които иначе нямаше да видя, например отбихме се до магазинче, намиращо се край естествени извори в горичка, за посещението на които се плащаше. Мястото се казваше Tilanga и беше идеално за къпане. Нямаше време за такива екстри обаче.
В Макале имах огромен късмет - качи ме кола право за Парепаре. Беше такси, но не искаше никакви пари от мен, даже спирахме на красиви места с гледки, за да снимам. Вътре пътуваха двама - шофьорът и пътник, който беше военен и трябваше да бъде откаран до поделението в Парепаре. По пътя качихме едно момче, чиято майка като го изпращаше, си записа телефонния номер на таксиджията, който беше залепен на огледалото за задно виждане. Явно някои хора се грижеха за сигурността на децата си. Като стигнахме в града, шофьорът ме откара до самото пристанище, което пък се оказа в центъра. Разпитах за ферибота на Пелни, но разни търгаши се опитваха да ме пращат къде ли не, затова реших просто да изчакам да отвори гишето за билети. Снабдих се с храна от улична сергия и супермаркет, ядох, четох и чаках.
Почнах да се тревожа, че гишето не отваря, затова попитах един охранител. Успя да ми обясни, че ферито ще тръгва чак в 2:00 през нощта. Събраха се още хора с багажи в чакалнята, реших да си легна да дремя и да стана около полунощ да видя накъде отиват нещата. Разпънах палатката на поляната до чакалнята, от никого не исках разрешение и никой не ме обезпокои до полунощ, когато някакви бесни чавета ме събудиха с крясъци. Видях, че има раздвижване, събрах палатката и се върнах в чакалнята. Гишето беше отворило и се сдобих с билет до Нунукан за 376 000 рупии. Часовете на нощта се занизаха и чакането беше доста изнервящо, много хора се бяха насъбрали и всичките ме обсъждаха, постоянно чувах думата за бял човек в разговорите им. Един охранител ме предупреди много да внимавам в Индонезия, не било спокойно и имало крадци.
Натоварихме се чак в 3:30 и веднага се настаних на най-горния седми дек на палатка. Имаше място отвън и беше уединено и тихо. Декът беше широк и ставаше за лагер. Едва в 5:00 ферито отплава. Не успях да спя тази нощ, но пък много се радвах, че след още два дни ще бъда вън от Индонезия окончателно.
 |
| Утро в Рантепао |
 |
| Погребалния комплекс край входа на пещерата в Лонда |
 |
| Изгрев на ферибота |
17-18.03.2019
След почти безсънната нощ се наредих на опашката за закуска на дек 4 в 7:00. Този път предположих, че храната ще е включена в билета и не я пропуснах. Също както на предното фери, ходенето до тоалетна с раница беше мисия и нямаше на какво да я оставя, трябваше да я нося на гръб през цялото време. Одисеята с къпането също се повтори. Добре, че поне имаше една закачалка, на която успях да провеся цялата раница. Душът обаче пръскаше много силно и за нищо време всичко в кабината беше мокро, особено сандалите ми, които подгизнаха. На всичко отгоре чистачът ги помля с палката си, понеже бяха опряни на вратата, а той мина да бърше отдолу. Всички тоалетни и бани бяха мокри постоянно, отвсякъде течаха води даже извън кабините и едва се минаваше.
Сякаш всичко се дублираше от предното фери, не само несгодите в тоалетната. Спалните помещения бяха същите, вътре беше задух, жега и страшно миришеше на тютюнев дим и какво ли още не. Хората пушеха навсякъде и по много. Имах едно постоянно дежавю. Нямаше климатик и беше невъобразимо шумно, всеки миг благодарях на късмета си, че на това фери външната палуба е широка и има къде да се спи на палатка. Докато се разхождах в разузнаване къде какво има, един човек от кухнята на дек 5 ми даде цяла кутия с гадо гадо. Заръча ми ако огладнея пак при него да дойда, но храната, която даваха по три пъти на ден от кухнята на дек 4, беше напълно достатъчна, че да искам и допълнително. Все пак и тук получих специално отношение във връзка с храната.
Докато си хапвах вкусното ядене на пейките на палубата, се появи момчето от пещерата в Лонда, което се казваше Ренхард, заедно с още три момчета. Седнаха наоколо да си говорим. Последва двучасова дискусия относно огромните екологични проблеми на Индонезия, през повечето време аз говорех, а те слушаха. Обяснявах им за пластмасата, палмовите плантации, избиването на животните... Едно от момчетата беше много любознателно и разговорливо, другите две бяха тихи и слушаха с интерес. А Ренхард също активно се включваше в разговора. Той всъщност беше от племето батак край езерото Тоба, но беше дошъл да работи на Калимантан. По ирония на съдбата - точно в компания за добив на палмово масло. Убийците на Борнео - това са тези компании. Де що е имало гора на Борнео / Калимантан, вече я няма. По едно време мъж от близка маса хвърли на земята в краката си пластмасова бутилка. Също както на предното фери, тук отново имаше много работа за мен! Станах и моментално взех бутилката, хвърлих я в кошчето и предизвиках десетки онемели погледи, вперени в мен. Индонезийци рядко губят дар слово, обикновено непрекъснато плямпат, но всички наоколо замлъкнаха и зяпнаха "булето". Е, просто още не бяха свикнали, все пак щях да събирам боклуците им по време на цялото плаване, а това беше само началото.
Момчетата не само одобриха постъпката ми, но и много се изкефиха. Най-хубавото бе, че десетина минути по-късно същият мъж, хвърлил бутилката, отново имаше боклук за изхвърляне и този път стана, отиде до кошчето и го пусна там без да сваля поглед от мен и реакцията ми. Усмихнах се до уши, вдигнах палец и му кимнах с глава. Ехх, че яко - все едно възпитаваш някое животинче :) Още по-хубавото бе, че останалите хора по съседните маси, също последваха примера и се поместваха до кошчето, вместо да мятат в океана или на пода. Лесно било, номерът е само всеки на борда да е видял какво правя, защото новите, които идваха на палубата, веднага почваха да мятат безразборно и се налагаше моята намеса.
След разговорите не видях момчетата до вечерта, когато Ренхард дойде специално да ме издири на горната палуба, за да ми благодари. Каза, че е научил изключително много и че мозъкът му чак блокирал от толкова много нова информация. Е, то обикновено така става ако не го използваш дълго време. Заяви, че иска да преосмисли отношението си към природата и живота, например да спре да убива комарите като начало. Отлично! Свестни момчета изглеждаха и се надявам поне да се замислят за някои неща.
Прекарах деня в писане, четене и съзерцаване на океанската шир. Веднъж видях делфини и ме обзе дива радост. Хапнах вечерята, докато гледах залеза. Разпънах палатката щом се стъмни, проспах пристигането и престоя в Balikpapan - огромен пристанищен град на Калимантан, в който гарантирано нямаше нищо за гледане, а беше и нощ. Станах тъкмо навреме за изгрева и закуската. И този ден прекарах в писане, имах да наваксам от интензивните дни на обикаляне из Тораджа. Разни ехидни жени идваха да ме снимат скришом мислейки си, че не ги забелязвам. Сякаш бях екзотично животно за тях. Едно момче с отличен английски дойде да си говорим, бил роден в Малайзия и затова образованието му било добро. Около нас се образува седянка, доста хора дойдоха да слушат какво си говорим, включително момчетата от вчера. Темите пак бяха изцяло свързани с опустошаването на природата. Няма друга причина да вложа време и енергия в разговаряне с хора, освен да се опитам да помогна на природата като ги накарам да се замислят за нея. Обясних им, че всички проблеми в света в момента идват от пренаселването му, при което едното момче сподели, че чичо му се е женил 13 пъти и от всяка жена има деца. Баща му се женил само три пъти. Кошмар!
От събеседниците си научих, че снощи 6 мобилни телефона били откраднати на борда на кораба. Явно си возехме престъпници и доста хора вече бяха изпищяли. Аз и за секунда не се отделях от багажа си. Легнах си щом се стъмни, а в малките часове на нощта и аз имах сблъсък с крадците като усетих ръка под палатката :) Идиотът явно е очаквал, че няма дъно и си пъхнал ръката под долния пласт, а аз моментално се усетих, макар да бях леко встрани от мястото, където я беше наврял. Ударих и сграбчих ръката на мига, а тя се задърпа в опит да се освободи. Успя, а аз веднага скочих и отворих ципа на палатката. Видях човек да бяга по палубата с гръб към мен, не видях лицето. Легнах си отново с пълно задоволство от реакцията си. Дори от такъв минимален шум се събудих веднага, което ми напомни, че и стъпките на бръмбар по горния пласт на палатката са ме събуждали неведнъж. След тази случка и за миг не съжалих, че вардех нещата си маниакално, и че нямах доверие на никого за нищо.
Спах добре през остатъка от нощта. Последни мигове в Индонезия - луда радост! Махах се от тази кошмарна за мен страна. Изпращаше ме подобаващо - с крадци посред нощ :) Като за финал явно не можеше да се мине без това. Наближихме Нунукан и дойде време за слизане. Закусих ориз с яйце и нудъли, минах през душа. Градът изглеждаше не толкова голям, виждаха се много джамии. Нямаше да прекарам никакво време в него така или иначе, защото от кораба веднага се прехвърлих на лодката за Tawau, която май беше само една на ден и тръгна малко след акостирането на ферито. Сред суматохата на пристанището успях да намеря офиса на компанията и да си купя билет за 250 000 рупии. За сравнение - ферибот три дни плаване с по три хранения дневно - 376 000 рупии, а бърза лодка за един час возене - 250 000. Тотални търгаши и този път цената не беше различна за чужденци и местни. На всичко отгоре преди да се качиш на лодката имаше друго гише, на което да заплатиш 15 000 бординг пас - пълна смешка! Всички местни си плащаха и не те пускаха да продължиш нататък ако не платиш, така че с огромно отвращение попадох парите на чичката.
Лодката беше много неприятна, беше като ковчег - затворена отвсякъде и на пътниците не беше разрешено да излизат навън. Чист късмет, че морето беше спокойно, иначе всичко щеше да е оповръщано. Седнах най-отзад с надежда никой да не сяда близо до мен и така си сложих раницата, че да заема още едно място. След час возене край островчета и брегове с мангрови гори, най-после стигнахме малайзийска земя. Изпитвах огромно облекчение, че напускам Индонезия и се връщам в страна, която познавам, макар и не точно тази част от нея. Нямах търпение да обиколя Борнео! На пристигане обаче ме очакваше леко неприятна и крайно неочаквана изненада...
 |
| В част от палубата течеше ремонт |
 |
| Нунукан от водата |
Няма коментари:
Публикуване на коментар