 |
| Оризови тераси в Jatiluwih |
Велико :) - https://www.youtube.com/watch?v=LdH1hSWGFGU
Още през първия ми ден в Бали илюзиите ми за спокойни дни и тихи нощи бяха разбити на пух и прах. Тайничко се надявах, че напускайки мюсюлманска Индонезия в лицето на Ява и Суматра, ще попадна на по-малко шумен, пренаселен и задръстен в трафик остров, но уви - не стана така. Бали е единственият остров в Индонезия, чието население изповядва хиндуизма. Само че е доста различен от този в Индия, храмовете са особени и много впечатляващи, а за мое съжаление надеждата тукашните хинду поклонници да са вегетарианци като индийските си събратя, се стопи моментално - нищо такова няма в балиийския хиндуизъм. В рамките на първите няколко дни на този остров установих основните му негативи и позитиви. Трафикът е безумен, особено в източната му част - милиони моторчета и коли. Според думите на местен Бали притежава третия най-ужасен трафик след Джакарта и Сурабая в страната. Островът е пренаселен до пръсване, тук живеят не само балийци, но покрай туризма е пълно и с пришълци от другите острови, дошли да заработват. Гъмжи от алчни местни и орди туристи като вторите хранят първите и съответно се получават страшно сбъркани представи и изкривявания в ценностната система. Стопът е тегава мисия през повечето време, градски транспорт в градове като столицата Денпасар например няма и ако човек не иска да плаща такси, трябва да го върви целия пеш в кошмарния му трафик. Плажовете на повечето места са неподходящи за посещение, освен ако човек не се наслаждава на тормоза от местни търговци и всякаква измет. На всяка туристическа забележителност, дори на всеки храм, се плаща входна такса от порядъка на 6-7 лв на калпак. Тротоарите из острова са смъртно опасни! На много места има оставени огромни дупки, където ходещият пеш може да пропадне и да се потроши или убие. Освен това са тесни, на места липсващи, а трафикът е страшно интензивен. Локални бунища има доста, но трябва да знаеш къде да търсиш. Тук не са като на другите острови - навсякъде край пътя, а са леко скрити - зад храмове например, по някой склон, или каквото и да е място, където да не се виждат от туристите.
За позитивите на Бали нямам много какво да напиша. Наистина красиви и интересни храмове, но най-вълнуващите от тях се плащат ако си турист. Оризовите тераси са готино място, връх Батур също, но тормозът, който съпътства "нелегалното" изкачване, хич не клони към позитив. Хостели за по 2-3 долара спането се намират лесно. Вмъкването по разните забележителности без да платиш, е напълно възможно с малко усилия. Няма джамии и съответно няма крясък на мюезин в ранните часове на утрото - огромен позитив за мен лично! Навсякъде се продава горенган (пържени топки от банан, касава, тофу и т.н.) на нормална цена и дават като бонус още повече люти чушки, отколкото на предните острови. Иначе всичко е доста по-скъпо от Ява и Суматра. Домовете на хората изглеждат красиво декорирани и дворовете са пълни с цветя, някои семейства си имат и лични храмове. Има доста зеленина и цветя на острова, създава се усещане за екзотика, особено ако си извън Денпасар - отвратителен град. Най-големият плюс на Бали безспорно беше, че като с магическа пръчка изчезнаха тормозителите, искащи селфита с мен. Тук просто имаше толкова много бели хора, че никой не се впечатляваше от присъствието им и явно снимките с бледолик не бяха хит.
Бали за мен беше по-скоро изнервящо място, на което принудително прекарах много дни в очакване на удължената си виза за Индонезия. Ако не беше визата, нямаше да остана толкова дълго и нямаше да му набера толкова негативизъм на тоя остров. Допълнителен принос към това имаха и предните 19 дни из Ява и Суматра, които вече до такава степен ме бяха нагнетили и озлобили срещу Индонезия, че когато и на Бали не намерих жадуваното спокойствие, съвсем подпалих. Имаше и хубави моменти, по-скоро места, които посетих и които заслужаваха внимание, а миговете с маймуните бяха истински прекрасни.
20.02.2019
Изгревът беше приказен и дълго останах да му се наслаждавам, след като събрах палатката. Хапнах и поех пеш към края на градчето Гилиманук, за да проверя за първи път как е стопа в Бали. Целта ми беше първо да отида в Денпасар, където да подам документи за виза, след което да обикалям из Бали свободно, докато чакам да е готова. Изобщо не подозирах обаче, че това чакане ще се проточи цели 10 дни като през това време 5 дни от визата ще са вече изтекли! Никому не пожелавам да му се налага да си удължава визата за страната, докато е на Бали. Процедурата е просто безумна.
Първият ми стоп на острова никак не беше късметлийски и общо взето ми даде да разбера, че няма да ми е лесно и занапред. След много ходене и безплодно махане, най-после ме взе камион, чийто шофьор след по-малко от километър размисли и реши да ме изхвърли от камиона, махайки ми както у нас махаме на някое нежелано куче, опитвайки се да го изгоним по-далеч. Слязох, тънейки в недоумение, продължих да вървя, а следващият стоп отново беше с камион. Този шофьор пък беше абсолютно неадекватен, започна да говори нещо за пари и да жестикулира неясно. Прецених, че не е добре с главата и реших да сляза, при което се наложи няколко пъти да му кажа да спре, преди да реагира. Втори пореден каръшки стоп. Следващият беше с лека кола до град Negara. Тоя човек поне беше нормален, а по пътя наблюдавах балийската действителност. Всичко край пътя беше оризища и къщи - много гъсто населено. Единствената гора беше останала назад, малко след градчето Гилиманук и дори беше обявена за национален парк Западен Бали (единствен на острова).
Следващ стоп с приятни австралиец и индонезийка ме отведе до първия храм на острова, който исках да посетя - Rura Rambut Siwi. Тук се сблъсках с грозната същност на островитяните, покварени от туризма. Тъкмо се качих по стълбите към храма, влязох в двора и вниманието ми прикова чудесната гледка към океана, когато се появи зла жена и ми заяви, че трябва да платя билет 20 000 рупии ако искам да видя храма. Отвърнах, че в такъв случай няма да влизам в храма и ще видя само гледката, но отговорът ми хич не й се понрави. Извика подкрепление в лицето на някакъв мъж и ме изгониха като мръсно куче. Само дето камъни не хвърляха след мен. Отвратих се още повече от хората, намесени в туризма в Индонезия. Досега сблъсъците ми с такива винаги са доказвали, че това са най-алчните и морално изпаднали хора в тая страна.
Нищо не видях от иначе интересния храм, разположен на живописно място. Тръгнах обратно към главния път, откъдето хванах стоп с човек, пътуващ за Кута. Някъде по трасето, насред ужасно натоварения трафик, спряхме за обяд в крайпътно заведение. За потрес на хората от персонала и на шофьора, ядох само чинийка с чист варен ориз, без нищо друго. Нямаше никаква опция, освен месо към ориза, или поне персоналът не прояви никакъв интерес да ми добави някой зеленчук или соев сос. Шофьорът зяпаше повече в моята чиния, отколкото в неговата и ту се смееше, ту се чудеше. Бали се оказа тотално неприятелски за вегетарианци остров, традиционният им специалитет тук е бебе прасенце на шиш. Страшни хиндуисти, няма що. Само в Убуд заради туристите била популярна вегетарианската храна, която обаче се пласира на високи цени като за бели посетители.
В плановете ми въобще не влизаше ходене в Кута. Това място е известно като най-туристическото и комерсиално на острова, исках да го избегна и въобще да не го виждам. Възнамерявах обаче да посетя храм Ulu Watu, а за да стигна до него, трябваше да мина опасно близо до Кута, дори реално през нея. Нямаше смисъл да влизам същия ден в столицата, това трябваше да се случи утре, за да хвана имиграционните от рано. За деня трябваше да стигна до храма, надявайки се, че някъде там ще е по-лесно да намеря място за палатката. От Кута обаче измъкването беше истински Ад. Шофьорът ме остави не толкова далеч от прехваления туристически плаж, та направих голямата грешка да отида все пак да го погледна. Докато вървях натам, трябваше да изтърпя стотици подвидквания от таксита и търговци, които продължиха и на самия плаж, а най-много се усилиха, когато се опитвах да се измъкна от града. Тормозът беше ежеминутен и ме докара до страшно опънати нерви и желание да се скрия в миша дупка. Стопирането беше направо невъзможно в непрекъснато задръстения трафик от моторчета и коли, повечето от които останах с усещане, че са таксита. На самия плаж пък не можах да издържа повече от няколко минути. Направих снимки на красивите отражения на облаците по брега, но като видях колко народ и дразнители има, моментално се ометох. Издържах дори по-малко, отколкото предполагах, идвайки насам. Възприемах хората в Кута като зверове, готови да ти извадят душицата за пари и исках само да се махам от това покварено място.
Повече от час вървях, за да стигна главния път, откъдето за луд късмет ме качиха двойка местни, пътуващи в моята посока. Решиха да ме оставят до храма, ставаше късно и залезът мина, докато бях още в колата. На входа на храма ме спря зло чиче, което ми поиска билет. Будката с билетите беше малко по-назад, но вече никой не идваше, а всички си отиваха, след като бяха гледали залеза. Тълпи от туристи вървяха към изхода, а злото чиче грубиански ме навика да се махам и да дойда утре, да си купя билет и да нося саронг. На Бали по храмовете всички носят саронг - дълъг, обикновено шарен парцал, подобен на пола, носи се от всеки посетител, без значение чужденец или местен, мъж или жена. Но на някои места ако си облечен прилично, тоест с дълъг и широк панталон като моя, не те задължават да слагаш саронг. Иначе дават назаем или под наем на входовете, след като си купиш билет. Аз понеже винаги влизах нелегално по храмовете, имах късмет да не ме тормозят и хващат, че нямам билет явно заради широкото ми облекло.
Върнах се малко назад и хванах странична пътека, която ме отведе до чудесна гледка. Последните туристи за деня тъкмо си тръгваха, а аз реших да се мушна в гората наоколо, надявайки се никой да не ме открие. Не след дълго заваля дъжд и прекарах много тиха и приятна нелегална нощ край храма. По някое време дъждът толкова се усили, че палатката пропусна малко вода. Но това бяха бели кахъри на фона на всичко, преживяно през последните седмици. Толкова се радвах, че няма шум и мога да спя нормално! Бали все пак беше по-добре в това отношение.
 |
| Прекрасен храм край пътя |
 |
| На плажа в Кута |
21.02.2019
Още по тъмно събрах подгизналата палатка и се втурнах към гледката. Изчаках да стане 7:00, когато отварят храмовия комплекс, за да се появя без да будя съмнение относно присъствието си в непозволено време. Улу Вату, наречен още Морския храм, е разположен на около 70 метра над водата върху живописни скали. Посветен е на богинята на морето Деви Лаут, построен е през 11 век. Из горите около храма имаше големи групи маймуни, които бяха страшно палави и не можех да отлепя очи от тях дълго време. Смешно агресивен макак, пазещ територия, едва ме допусна да мина по една пътека като ми показа всичките си зъби. Човек на мотор дойде да разхвърли купища плодове за маймуните и настана всеобща радост за лакомите косматковци. Из двора на храма чевръсти чистачи метяха, този път никой не ме изгони и не ми се скара, явно хората не знаеха, че нямам билет. Разходих се по всички възможни пътеки и седнах да хапна с гледка към морето. Успях и да си ударя душ в една тоалетна, която беше подходяща за тази цел. Много ми хареса целия район около храма, а тук ежедневно в 18:00 се провеждат традиционните танци кечак, за които се плаща билет ако човек иска да гледа представлението. Накрая излязох през главния вход, където тълпи от туристи вече прииждаха.
Доста походих преди да хвана истински стоп. Няколко нерегламентирани таксита спряха да ми се предлагат, трудно е да ги разпознаеш понякога. До Денпасар се придвижих с цената на много усилия и време. Първо ме взе кола за 5 км, после камионче с газови бутилки за още малко. На мястото, където слязох, видях интернет кафе и веднага се възползвах. Освен, че си прерисувах карта как да стигна до имиграционните, успях и да пиша вкъщи, както и да намеря хостел в Денпасар за 2 долара спането. Щеше да е добре да остана да спя в града след подаването за виза, тъй като в противен случай трябваше да излизам от там по тъмно. А и умирах да се затворя между четири стени и да не виждам и чувам никого. Освен това направих и още едно проучване в интернет - относно ферибот на компанията Пелни, плаващ от Ломбок до Сулавеси. По този начин щях да си спестя няколко острова в Индонезия, които по принцип също смятах да посетя, но след огромното си разочарование от тази страна, исках по-скоро да си ходя. Затова потърсих кораб за Сулавеси, преписах адреса на офиса на Пелни в Денпасар и се отправих към големия град.
Хванах стоп за Кута, но този път не мръднах от главното шосе към Денпасар и след около час чакане, съпътстван с постоянен тормоз от таксита и мототаксита, ме взе човек за столицата. Откара ме право до хостела и ми спести голямо мокрене. Тъкмо като влязох, се изля страхотен порой и улиците се превърнаха в реки за минути. Хостелът се намираше в малка, забутана уличка. Предлагаше се безплатна вода за пиене - студена и топла, а душът беше само с канче, но за толкова пари си беше направо екстра местенцето. В стаята попаднах на няколко съкилийници - швейцарката Франческа и мъж и жена местни, явно глухонеми. Прострях палатката да се суши, още беше много мокра от снощния порой. С Франческа се заговорихме и излязохме заедно да търсим нещо за ядене по скучните и безлични улици на Денпасар. Тя също беше вегетарианка и сподели, че се чуди какво да яде на Бали. Аз се надявах да продават поне горенган по улиците. За късмет имаше и си купихме. Дъждът беше спрял и се разходихме по главната улица в търсене на офиса на Пелни, но изобщо не го открих на посочения в интернет адрес. Трафикът навсякъде беше нечовешки, а въздухът - тежък и мръсен. Шумно, пренаселено и ужасно скучно място - това беше впечатлението ми от Денпасар. Има няколко музея за гледане, но ми се сториха скъпи билетите и се отказах.
Още пристигайки в града знаех, че ходенето ми до имиграционните днес отпада поради вече късния час и добре, че останах в този хостел, за да мога да подам документи на другата сутрин. Вечерта си изпрах дрехите и с Франческа обсъждахме индонезийските нрави. На нея също не й харесваше никак на Бали, беше дошла за една седмица само колкото да излезе от Австралия след 3 месечен престой, за да може отново да се върне. Работела там нелегално и искала да остане за постоянно да живее, но на всеки 3 месеца трябвало да излиза от страната. Решила да дойде на Бали заради евтините самолетни билети.
 |
| Храм Улу Вату |
 |
| Най-приятната за мен компания :) |
 |
| Гледки около храма |
22.02.2019
В ранни зори поех към имиграционните. По време на двата часа ходене пеш към тях, открих и мистериозния офис на Пелни, който уж щеше да отвори в 10:00, но се оказа, че работното му време е тотално непредсказуемо и всеки ден различно. Одисеята с имиграционните беше по-сериозна обаче - първо едва открих мястото след многобройни питания на малкото минувачи, второ - упътиха ме към грешната сграда и без малко да ме карат да чакам два празни часа там, защото било петък и служителите отишли да спортуват. За късмет един от хората там се сети, че съм за другата сграда с имиграционни и ме пратиха там. Само за да установя нова изненада - опашки, огромни опашки от чакащи чужденци. Явно всички се бяха юрнали да удължават визи и да оправят документи на Бали, кой знае и колко от тези бели живеят тук, не са само туристи.
Взех си номерче и седнах да чакам. Като ми дойде реда, ми връчиха формуляри да попълвам. Взеха ми следните документи: паспорта, копие от визата, копие на паспорта и копие на изходящ самолетен билет (фалшив, разбира се). Казаха ми да се върна след пет дни, когато щели да ме снимат и после пак трябвало да чакам още дни?! Що за безумие! Защо просто не се прави всичко на едно посещение, егати кошмара! Това второ ходене за снимане е чиста гавра и явно се практикува, за да те държат на Бали колкото може повече и да ти смучат париците. Мен нищо не ме задържаше на този остров толкова време, освен чакането за тъпата виза. Щях много по-скоро да тръгвам към Ломбок. Искрено съжалих, че се прецаках да кандидатствам на Бали мислейки си, че тук ще е най-лесна и бърза процедурата, понеже много туристи го правят. Никак даже - общо три пъти разкарване и 25 долара, които трябва да се платят в рупии - 355 000. Плюс 10 дни чакане и размотаване, тотално губене на време - това е процедурата по удължаване на визата в Бали. Не я препоръчвам на никого!
След три часа ходене в опити да изляза от Денпасар в посока към планините, тотално намразих и проклех тоя град. Толкова пъти го минах пеша, че го научих наизуст. Поне да не беше толкова скучен и безличен. Минавайки през центъра, се опитах да вляза в храм, намиращ се до музея. Моментално един местен ми се развика, че трябва да сложа саронг и да платя дарение, иначе не може да влизам. Ометох се на мига. След всичкото това ходене, имах късмет със стопа. Взе ме жена, отиваща към ежеседмичен пазар на био храни, провеждащ се в така нареченото "зелено училище". Тъй като ме покани с нея, имах възможността да го видя. Беше наистина готино местенце, приличаше на алтернативно училище в хармония с природата, всъщност дори не приличаше на училище, а на огромен творчески кът. Всичко беше от бамбук и нямаше стени, имаше много оригинални постройки от еко материали. Тук явно учеха децата на белите хора, живеещи в Бали. Доколкото разбрах имало и стипендии за деца на индонезийци.
След посещението на училището, където жената разтовари био храните от колата си, тя предложи да ме откара до храма Taman Ayun, където отивах. Взехме двете й деца, които бяха просто нетърпими в колата. Непрекъснато вдигаха шум и нервничеха, едното дори ме оскуба, а другото постоянно се облягаше на раницата ми. Едва изтърпях тормоза, но някак си запазих самообладание. Разделихме се пред храма, където се заех с търсене на пролука за проникване нелегално. За съжаление обаче започна страшно проливен дъжд и трябваше да се крия под навес близо час, за да не ми се намокри раницата. Открих само едно място за възможно проникване в комплекса - бамбуков мост (храмът отвсякъде беше обграден с вода), но в дъжда не ми се стори стабилен и реших да не рискувам заради багажа. Тъй като билетът не беше скъп, се върнах до главния вход и си платих 20 000 рупии.
Храмът много ми хареса, един от шестте кралски храма е и е вписан в ЮНЕСКО, заедно с оризовите тераси в района. Построен през 17 век, в превод името му означава "красива градина". Нямаше туристи и посещението ми беше изключително спокойно и приятно. Отправих се към оризовите тераси на Jatiluwih. Надявах се като навляза в планините, да е по-малко населено и хората да не са толкова озверели от туризма. Не беше точно така, но все пак беше по-спокойно. Стопът все така не вървеше бързо, но след час ходене и безчет подвиквания за платен транспорт, успях да стигна целта с кола, камион и накрая джип със семейство местни. Племенникът на шофьора говореше малко английски, откараха ме до оризовите тераси и вече по тъмно минахме покрай мястото на входа на селото, където през деня таксуват всеки чуждестранен посетител. Оставиха ме в селото и се заех с търсене на място за палатката. След известно мотаене по пътечките из оризовите тераси, се установих недалеч от шосето и къщите, под покрива на нечия беседка. Щеше да ме пази от дъжда и се надявах само никой да не е забелязал присъствието ми и да остана на спокойствие до сутринта. Мястото обещаваше и върховна гледка през деня. Беше тихо и прекарах чудесна нощ. По принцип на такива места до село въобще не е добра идея да се спи, но този път рискувах и спечелих - нямаше дразнители, помагачи, любопитни, крадци, недоволни собственици или криви полицаи.
 |
| Храм в центъра на Денпасар |
 |
| В зеленото училище |
 |
| Храм Taman Ayun |
23.02.2019
Събрах лагера и останах да погледам приказния изгрев, закусвайки на беседката. Местни започнаха да щъкат наоколо. Поех на дълга обиколка из оризовите тераси и храмовете в района. Сприятелих се с няколко крави, обиколих всички възможни пътечки, предлагащи вълшебни гледки към ориза. Върнах се на главния път няколко часа по-късно, беше пълно с туристи, а на пост на входа на селото дебнеха събирачите на лесни пари. Никой не се усъмни в мен, не ме пита за билет, така че безпроблемно си тръгнах. Първият ми стоп беше незабравим. Взеха ме семейство мъж и жена със сина им. Представиха се като мама и папа, споделиха че имат пет деца, четири от които са дъщери. Едната била женена за австралиец, другата за немец, а останалите - за местни големци. Мамата притежаваше сериозна визуална прилика с вещицата от "Рапунцел" и беше някак си ясно по подразбиране, че тя е натиснала дъщерите къде и как да се пласират добре. И четирите били музикантки и имали група, свирели за туристите в Кута, но това било преди да се оженят, а след това - край с групата и музиката. Синът ми показа тяхно видео в интернет, добри са били.
Семейството ме черпи какво ли не - чипс, хлебчета, царевица, напитки, а накрая ме оставиха пред храм Pura Ulun Danu Bratan с целия армаган. Явно се кефеха на туристи и искаха да ми покажат гостоприемната страна на Бали. След като разбрах, че билетът за храма е 50 000 рупии, реших да се пробвам да вляза по маймунски. Откъм предната част оградата можеше да бъде прескочена, но имаше твърде много хора, така че се насочих към обиколка от всичките му страни, в търсене на пролука. Подминах паркинга и поех по малка уличка, водеща към езерото. Очакваше ме приятна изненада - в края на уличката зееше отворена голяма порта, водеща към двора на комплекса. Влязох си без никакви усилия и никой не ми обърна внимание. Комплексът много ми хареса и прекарах доста време в разглеждането му. Построен е през 17 век и е един от най-значимите храмове на острова, посветен е на богинята на водата, езерата и реките Деви Дану. 11 етажната му пагода Меру пък е посветена на Шива, има и ступа с будистка статуя в комплекса.
Излязох през главния вход и поех към другото езеро недалеч от Братан. То се нарича Буян и на бреговете му е разположен официален къмпинг. Семейство с кола ме откараха до него, но изобщо не възнамерявах да оставам на територията му. Не само, че се плащаше такса от 100 000 рупии, но и беше събота вечер и гъмжеше от палатки и местни, вдигащи врява до небето. Силна музика, запалени огньове и първобитни крясъци - някой даже пари да ми даваше, нямаше да остана тук. Самото езеро Буян е второ по големина на Бали. Има близнак - езерото Тамблинан. Разделя ги малка отсечка суша, а околността е гориста и живописна. И двете са възникнали след изчезването на вулкан, кратерни езера са. Надморската им височина е около 1200 метра, което прави климатът прохладно приятен.
Установих се на бреговете на езерото Буян, имаше къщи наблизо, но никой не дойде да ме тормози. Нощта мина добре, явно на Бали поне можеше да се спи, за разлика от Ява и Суматра, където това беше мисия невъзможна.
 |
| Изгрев сред оризовите тераси на Jatiluwih |
 |
| Храмов комплекс насред ориза |
 |
| Това магазинче ми прикова погледа |
 |
| 11 етажната кула е зашеметяваща |
 |
| Къмпингът на езерото Буян |
24.02.2019
Поради влагата и студа, палатката и чувалът ми бяха мокри от конденз и реших да не тръгвам, докато не ги изсуша. Използвах времето да наваксам с писане. Вървейки обратно към главния път, се спрях и заплеснах по една много дружелюбна крава, която не спираше да ми лиже лицето и ръцете, та после нямах нужда от душ. На шосето бързо хванах стоп с човек за Сингараджа. Край пътя видях маймуни, явно просещи от минаващите коли, а отначало се откри и гледка към езерото от високо. След изкачване още нагоре в планините, последва дълго спускане до морското равнище. Добро впечатление ми направи, че все пак имаше останала някаква гора в този район на острова.
Сингараджа се оказа гигантски град, който се видя в целия му блясък, докато се спускахме към него. Добре, че човекът ме откара до най-североизточния му край, така че да ми бъде удобно да хвана пътя в посока връх Батур - следващата ми цел. Походих доста преди да ме качи един с мотор, който ми обясни, че има хостел и знае какво е да си бекпекър, та настоя да ми помогне като ме откара няколко километра безплатно. След него продължих с ходенето, докато ме взе камионче. С него пътувах до следващия интересен храм Pura Ulun Danu Batur. Пътят до там минаваше все през планини и беше красиво, макар да имаше къщи навсякъде край шосето. Като наближихме храма, се откри изумителна гледка към връх Батур и езерото в подножието му. Храмът бе разположен на много панорамно място. Веднага щом слязох от камиончето, ми се нахвърлиха местни да си купя билет и саронг. Отказах, отпратих ги и в удобен момент се вмъкнах в двора на храма през странична порта. Успях да разгледам, но се появи дразнител, поиска ми билет и като разбра, че нямам, се наложи да си изляза. После отново влязох през друг вход, където имаше интересна церемония. Там ми направиха забележка, че нямам саронг и пак си излязох.
Следващият стоп беше късметлийски - взе ме джип с човек, пътуващ за храм Бесаки. По пътя спирахме на две места с чудни гледки, за да снимам, а нахални търговци, дебнещи туристите, ми се нахвърляха всеки път много нагло и упорито. Стигна се чак до блъскане, навираха ми стоките си в лицето. Безспорно най-агресивните търговци, които видях по време на това пътуване. Шофьорът ме остави до храма, къщата му беше на метри от входа. Оказа се, че и тук има билет, при това цели 60 000 рупии (почти 7 лв). Как пък не са оставили поне един храм безплатен за посетителите! Бесаки се счита за най-важният храм на Бали. Най-голям е, състои се от 23 отделни храма и е построен на 6 нива. Намира се върху южния склон на връх Агунг, който е активен вулкан. При мощни изригвания през миналия век, вулканът убил близо 2000 човека, но лавата пощадила храма като стигнала на метри от него. Бесаки се нарича още Храмът майка, построен е през 11 век.
Промъкнах се в храма през задна врата като преди това се сетих да си сложа втори панталон - този, който взех от Тайланд и който наподобява саронг, понеже е много широк и развлечен. Надявах се да нямам ядове, макар да будех подозрение, тъй като бях без гид. Нормално туристите влизат тук с гид и саронг под наем, които са включени в билета, поне така разбрах. Никой не ме заподозря, освен един от гидовете, водещ двойка чужденци, който ме попита защо нямам саронг. Явно за да не се излага пред туристите, ме остави на мира и не ми зададе въпроса дали имам билет. Храмът много ме впечатли и прекарах доста време из красотите му. Всяко кътче беше специално, пагодите на много етажи винаги най-силно привличаха погледа ми.
Обратно на пътя ме взе камионче, повозих се отзад на открито, а веднага след него ме качи семейство до главния път. Тенденцията с кратките стопове продължи като ме качи джип с двама местни, а след тях кола с туристи. Всъщност бяха три коли, пътуващи заедно като и трите спряха. Намериха ми място в едната, а вътре ме чакаше огромна изненада. Когато ме попитаха откъде съм и казах "България", жената до мен ми заговори на чист български. Онемях! Последната ми среща със сънародник беше толкова отдавна, че на първо време дори не можех да реагирам и да превключа на български. Обзе ме радост и с жената, на име Ивета, веднага се разговорихме. Тя сподели, че е от София, но живее в САЩ и е дошла тук на ваканция. Дори изяви желание да дойде с мен на връх Батур, но нямаше как да стане, понеже утре си заминаваше. Другите в колата бяха италианци, а шофьорът - местен. Не разполагахме с много време да си говорим, тъй като пътищата ни скоро се разделиха. Слязох на разклона за връх Батур, а те продължиха към Убуд.
Тръгнах по пътя в приповдигнато настроение от неочакваната среща и възможност да си говоря на български. Преди да се стъмни успях да хвана стоп с камионче до Toya Bungka, откъдето тръгваха някои от многото пътеки за щурмуване на връх Батур. Този връх е много популярен сред туристите за наблюдение на изгрева като местните са се възползвали на макс от този интерес и се опитват да задължат абсолютно всеки да наема гид за изкачването, което е по-скоро като разходка в парка и няма никаква техническа трудност. Мафията на гидовете и билетите е завзела това село, но въпреки това двама местни ме упътиха към една от многото пътеки за изкачване. Пътеката започва вляво от паркинга в центъра на селото, много е лека за ходене и гориста, но се разклонява на доста места и ако човек няма добра интуиция, може да се обърка. Макар че няма много къде да се загуби човек, върхът е нагоре, а селото - надолу. Имах късмет, че един местен ми обясни да хвана пътеката вдясно след храм, когато стигна до него. Това беше ключово място за загубване. По-нататък се разминах със слизащи гид и туристка. Гидът беше противно дребно човече и веднага се заяде, че не може да се качвам без гид, на което му отвърнах, че официално гидът не е задължителен и че триковете на мафията тук са ми ясни. Русата кльощава пикла с голи кълки взе да припява на гида и ме осведоми колко опасно било в планината, което провокира у мен див смях. По-нататък се натъкнах на още олигофрени. До пътеката изникна малка къщичка, явно магазинче с тоалетна за туристите. За лош късмет въпреки късния час, отвътре се чуваха гласове. Мъж, жена му и синът му ме усетиха, че минавам и излязоха да видят какво става. Моментално се почна заяждане за гид, за билет и ми заявиха, че няма да ме пуснат да продължа. Въобще не се занимавах да се разправям, съобщих им, че планината не е тяхна собственост и никой не може да спира хората да се качват в нея, след което си продължих по пътеката, а зад гърба ми отекваха разярените им гласове. Очаквах да се опитат да ме догонят и да ми създават проблеми, но хората тук са толкова мързеливи, че едва ли биха тръгнали пеш по баира.
Пътеката нагоре беше лесна за следване и дърветата отстъпиха на голите склонове. След около час и половина ходене общо и няколко паузи за ядене на мандарини и гледане на звездното небе, стигнах върха. Беше пълно с построени къщички тип заслони, които чак на сутринта разбрах за какво служат - да седнат туристите на пейките пред тях да гледат изгрева, докато местни жени им приготвят закуската вътре в къщичките. Храната е включена в цената на туровете, на които са се записали. Времето беше просто прекрасно и по нищо не личеше, че е дъждовен сезон. Нагоре гледах милион звезди, а надолу - светлините от населените места из острова. Легнах да спя под навеса на една от къщичките. Събудих се още по-рано от обикновеното за мен - в 4:00. Тъкмо докато събирах палатката, чух първите гласове. Побързах, за да не се разправям пак с олигофрени, долу имаше знак, че спането на върха е забранено. Успях да събера всичко и да се скрия добре преди няколко местни и туристи с гидове да пристигнат. Не ме усетиха и използвайки прикритието на нощта, се качих на самия връх до тях, без да будя подозрение, че не идвам от долу току що. Беше 4:40, поздравих местните с добро утро, но отговор не получих.
 |
| Езерото Буян |
 |
| В двора на храма |
 |
| Бесаки |
 |
| Гледка към езерото по изгрев |
25.02.2019
Изгревът беше след около час и половина, през което време орди от туристи пъплеха нагоре по склона в стремеж да стигнат до върха. Светлините им проблясваха и образуваха дълга искряща върволица. Стотици малки светлинки пълзяха нагоре, а аз ги наблюдавах с ужас виждайки колко народ ще се изсипе след малко на това иначе прекрасно място. Беше хладно и си облякох якето, докато пресмятах колко човечета ще се качат тук и след колко време. Всички туристи идваха с гидовете си, биваха настанявани на пейките и не след дълго им сервираха приготвена на място закуска и одеало да се завият като ги втресе. Предвидливи търговци се качваха тук всеки ден да продават напитки и залъгалки за ядене, а имаше и още някой, който всеки ден очакваше с нетърпение туристите - косматите крадци маймуните. Те знаеха точно кога ще дойдат благодетелите им по неволя, за да се появят и да си вземат каквото им се поиска, доброволно или насилствено. Върхът за нищо време се напълни с десетки нахални макаци, които нападнаха остатъците от закуските на туристите и разнасяха навсякъде пластмасови боклуци. Тотално се отвратих от поведението на посетителите. Една американка беше събрала боклуците си в торба, предупредих я, че маймуните ще я вземат и разкъсат, но на нея изобщо не й пукаше. Не след дълго всичкият боклук беше разпилян по върха. Шумни руснаци пък дразнеха маймуните, за да си правят селфита с тях. За щастие веднага след изгрева огромната маса народ тръгна надолу и на върха останаха доста по-малко хора. Разходих се по ръба на кратера, стените пушеха на места, а гледките бяха приказни. Добре, че успях да се кача на връх Батур, защото другият атрактивен връх на Бали - Агунг, беше неподходящ за изкачване поради скорошни изригвания и висока степен на опасност от нови.
Слязох по друга пътека, която сякаш беше именно главната пътека за изкачване, от там идваха повечето туристи сутринта. Беше по-стръмна и камениста от другата, а един нагъл гид ме попита къде ми е гида като ме видя да ходя без такъв. Изобщо не му отговорих и продължих право надолу, не ми се занимаваше с още и още изроди. Долу на пътя имаше будка с гидове точно на разклона към пътеката, дебнеха да не би някой да тръгне към планината без да си е платил и наел един от тях. Нямам думи да опиша колко ги ненавиждам тези терористи, които в стремежа си да доят лесни парици, се опитват да ти пречат всячески да бъдеш сред природата!
След задължителната доза тормоз от мототаксита още при появяването ми на пътя, успях да хвана кола с двама местни. Слязох до един супермаркет, където седнах да заредя батерията на фотоапарата и да хапна. Два часа по-късно се отправих към Gunung Kawi - храм и гробница от 11 век. На стоп ме взе приятен човек, с когото разговорите вървяха до последно. Слязох до Tirta Empul - друг много важен храм съвсем близо до този, който исках да посетя. И тук имаше билетче 50 000, опитах се да се промъкна по страничен път, но с раницата много се набивах на очи, охраната ме видя и се върнах. Това естествено е тарифата за чужденци, не за местни. Всяко храмче, водопад, гледка, оризови тераси... по 50-60 хиляди рупии. Отвратителна мафия са тия индонезийци!
Отказах се и продължих към Gunung Kawi. Отново билет 50 000 и за лош късмет съвсем не открих дори място, откъдето да мога да се промъкна. Обектът е достъпен по стълби на стръмен склон и не зная дали има друго място, откъдето да може да се слезе, а будката за билети е в началото на стълбите. Отказах се и от това място, отправих се към Убуд. Досега все избягвах това градче, защото знаех, че е много туристическо, но се надявах там да намеря супер евтин хостел и да се изкъпя и изпера. И най-вече - да се затворя между стени и да не чувам и виждам никого. Нервите ми бяха вече доста поопънати от постоянните пререкания с местни по туристическите забележителности, подвиквания на таксита, нагли търговци и въобще цялостната тегава атмосфера където и да се появя. Исках само да се скрия.
Стоп с приятен човек и жена му ме отведе до разклона за Убуд, от който походих доста, докато стигнах до центъра. За късмет намерих евтино нет кафе, в което открих идеалния хостел за 3 долара, прерисувах карта до адреса и тръгнах право натам. Докато вървях, срещнах един швед, от хостела в Джогджакарта, който явно ме разпозна от там и ме заговори. Сподели, че въобще не харесва Бали и бърза да си ходи. Тъкмо се махаше от Убуд, беше с раница на гръб. А на мен тепърва ми предстоеше да се сблъскам с тормоза в този град, който сякаш беше двоен на всички осстанали места. По главната улица нямаше местен, който да не подвикваше "транспорт", "такси", пълно беше с улични търговци и всеки ти бута брошури и стоки в лицето. Добре, че хостелът беше скрит в малка и тиха уличка. Настаних се с голямо желание и моментално се усамотих на верандата в четене и ядене на горенган, купен по-рано от улична сергия. Хостелът носеше дългото име Coconut Ubud budget hostel, баните бяха чисти, а имаше и климатик, който работеше само през нощта, за да може да се спи. В стаята ми имаше и други хора, но не говорех с никого, исках само тишина. Зачудих се как да уплътня следващите дни в чакане за проклетата виза. Въобще не ми се обикаляше из Бали повече, видях достатъчно. Мина ми през ум да се затворя в хостела и да не излизам изобщо, но това никак не ми е присъщо и няма да ми е комфортно да се обездвижа така. Затова реших да пробвам трети вариант. Един от шофьорите от стопа ми беше споменал, че някъде край Убуд имало приют за кучета, където евентуално можело да доброволствам. Не можа да ми каже повече, но можеше да го потърся в интернет. Едва ли би имало по-добре прекарано за мен време на този остров от това да съм в компанията на четириноги приятели.
 |
| На връх Батур по изгрев |
26.02.2019
Все пак не успях да издържа между четири стени в този слънчев ден без дъжд. Реших да дам шанс на околностите на Убуд и се разходих първо през оризовите тераси, намиращи се недалеч от хостела. Стигнах до луксозен хотелски комплекс с басейн, малки къщички за масажи и цветни градини. Обиколих и центъра, където посетих двореца - безплатен и скромен, но приятен обект. Наблизо се намира и храм Saraswati. Тук, както и в двореца, се провеждат ежедневни представления на традиционни танци. Те са голяма атракция за туристите и билетите са около 100-120 000 рупии, в зависимост от вида на танца.
Отправих се към маймунската гора - друга атракция на Убуд. Множество палави макаци бесуват свободни в района на гората, за посещение на която се плаща билет 80 000. Походих край гората и на едно място се възползвах от разсеяния пазач в зелено като прескочих ниската ограда и хоп - вече бях на територията на гората безплатно. Маймуните може да се видят и по улиците извън гората, а иначе самата гора е малка, но много приятна за разходка. Изобилства от красиви дървета, магически изглеждащи статуи на всякакви животни и същества, покрити с мек зелен мъх, и разбира се - мнооого маймуняци! Пълно е и с пазачи, които поддържат реда като пазят туристите от набезите на косматковците, особено крадливите им мераци. Пред очите ми маймуна открадна стъклена бутилка, след което се опита да я отвори като въртеше капачката, но не й достигна сила, ядоса се и пробва всякакви други варианти да се добере до течността вътре. Помъчи се доста преди да се появи пазач и да й развали кефа. Маймуната грабна бутилката и потъна в гората при вида на заплахата с тояга.
Прекарах половин ден сред маймуните и много се забавлявах, гледах ги как плуват и беснеят в луди игри в малките басейнчета, които имаше на няколко места из гората. Сладурите плуваха отлично и страшно се кефеха на прохладата на водата. Малки маймунчета се гмуркаха, а майките им ги вадеха на сила, дърпайки ги за опашките. Късния следобед реших да си тръгвам и понеже бях в много добро настроение, се надъхах да отида до Слонската пещера - Goa Gajan, както и да направя втори опит да посетя Тирта Емпул и Гунунг Кави - двете неуспеши места от вчера. Този път нямах раница и не се набивах толкова на очи. С две коли на стоп и доста ходене успях да стигна до Тирта Емпул и този път имах късмет - влязох тихомълком пак по страничното пътче като този път нямаше пазач и никой не ме спря. С интерес разгледах храма, който е от голямо значение и много красив и интересен. Привлича туристи и местни, повечето от които идват, за да се топнат във водите с цел ритуално пречистване. Пълно е с хора, накиснати до кръста с дрехите и саронгите си, които се обливат с вода от чучурите. Храмът на свещената вода е посветен на бог Вишну и според легенда на това място бог Индра създал лековит извор. Посещението на храма със саронг е задължително, раздават безплатни на входа. Останах с усещането, че туристите масово също се топваха във водите ритуално, явно жадуваха за контакт с местната култура. Мен колективното топване никак не ме привлече, така че снимах и се разходих из храма, след което походих 1 км до Гунунг Кави.
Там вече не успях да се промъкна, не намерих откъде поради стръмния релеф на местността. Платих 50 000 рупии като преди това се пробвах да помоля да платя билет на местната тарифа. Никакъв шанс, злобните лелички не биха изтървали лесните пари от мен. Добре, че все пак реших да го посетя, мястото си струваше. Долу в дерето имаше дялани в отвесни скали гробници, храмове и красиви оризови тераси. Разгледах всичко с голям интерес, след което се отправих на стоп обратно към Убуд, ставаше тъмно. Трябваше да отложа Слонската пещера за друг ден, макар да ми беше на път. Получи се идеално, че успях да посетя по-далечните места първо. До Слонската пещера щях да ходя пеш, нямаше нужда от стоп.
Въпреки че продължавах да ненавиждам хората на Бали и средата, която са създали навред, днешният ден беше по-скоро приятен особено заради времето, прекарано с маймуните, което ми подейства много успокояващо. Заспах с мисли за тях.
 |
| Храм Saraswati |
 |
| Статуите на животни, митични същества и привидения са приказни |
 |
| Гробници и храмове |
27-28.02.2019
Оказа се, че хостелът има и кухня за ползване, така че си направих инстантни нудъли за закуска. Очакваше ме кофти ден - трябваше да се връщам в Денпасар до имиграционните да ме снимат за визата. Събрах багажа и походих пеш до разклона към столицата. Трафикът беше кошмар като всеки друг ден, стопът обещаваше да е ужасно труден. Спираха само таксита и след 15 отказани коли, една двойка най-после ме качи за Денпасар. Не говореха много английски, но бяха мили хора и ме откараха до имиграционните като ми спестиха много ходене. Озовах се там в 10:00 - съвсем навреме и седнах да чакам. Оказа се обаче, че чакането ще продължи безкрайно. Очакваше ме пореден сблъсък с индонезийската идиотщина. Системата им за снимане не работеше, както се случвало редовно и това ме наведе на мисълта, че е нарочно и се опитват всячески да те задържат на проклетото Бали. Чакалнята беше пълна с чужденци и техните агенти, наети за да им помогнат с визите.
След 4 часа чакане системата най-сетне проработи. 30 минути преди края на работното им време! Другите чужденци, които бяха дошли по-рано, отдавна си бяха тръгнали, защото им беше писнало да чакат и щяха да дойдат друг ден. Аз обаче отчаяно исках да приключа днес. В рамките на тези 30 минути успях да мина, но това едва ли се отнася за всички новодошли след мен. Снимаха ме и ми казаха да се върна на 4-ти, което означаваше, че ме мотаха общо 10 дни. Дълбоко съжалих, че изобщо се захванах с това удължаване точно на Бали. Денят беше към своя край и поех пеш към центъра, отново познатите два часа ходене. Минах през офиса на Пелни, надявайки се да е отворен и да проуча инфо за фериботите, но уви. Отбих се и в нет кафе, за да резервирам нощувка в стария хостел, но цената се беше вдигнала и реших да отида в друг, намиращ се на същата улица. Беше приятен и персоналът беше услужлив, настаних се почти по тъмно, а в стаята ми имаше една холандка, с която се разприказвахме. Живяла 7 месеца в Нова Зеландия, а сега възнамеряваше да се прибира у дома си. Запознах се и с приказлив датчанин, а преди лягане седнах да пия безплатен чай в общото помещение. Използвах близостта на нет кафето, за да напиша пост на блога и си легнах чак след полунощ, което доведе до брутално успиване на сутринта. Станах в 8:30 - крайно необичайно за мен.
Трябваше да се махна отново от Денпасар, нямаше какво да правя тук и реших да се насоча към Убуд отново, за да потърся кучешкия приют и да прекарам дните си в доброволстване. Преди това обаче отново посетих офиса на Пелни с надеждата този път най-после да е отворен. О, чудо - имаше човек! Не говореше английски, но успях да разбера, че следващото фери за Сулавеси е на 9-ти, а след това има чак на 23-ти. Новата ми цел беше да хвана това фери на 9-ти от остров Ломбок като преди това разгледам и него.
В крайна сметка след толкова мотаене из Денпасар, реших да прежаля 50 000 и да посетя все пак музея. Поне да е имало някакъв смисъл всичкото време в този безличен град. После денят се обърна в агония от ходене до "края" на града и постоянен тормоз от таксита, надишване с изгорели газове от адския трафик и скофтване на настроението за пореден път. Реших да направя усилие да се добера до друг интересен храм, който ми се искаше да посетя - Tanah Lot. След много ходене едно момче на мотор ме качи на стоп и ме хвърли донякъде. После човек с кола, пълна с багажерии ме качи право за храма. Там се намираше магазинът му и като му казах да ме остави преди будката за билети, защото ако билетът е скъп, може да не влизам, той направи страхотен жест - каза на пазачите, че отивам да гледам стоките в магазина му и ме пуснаха без да плащам 60 000 за храма. Не очаквах такъв късмет и тъкмо се чудех откъде ще се промъквам. Човекът ме остави до магазина си и продължих към храма, който беше съвсем наблизо. Беше пълно с чужди и местни туристи, а храмът беше много впечатляващ и запомнящ се.
За съжаление обаче по пътя към него беше пълно със заведения и сергии, а най-тегавата гледка за мен бяха трите цивети, които собствениците на едно заведение държаха, за да им произвеждат кафе. Малко известен факт е, че от изпражненията на циветата се добива най-скъпото кафе в света. След като изяде зърна кафе, тя не може да ги усвои напълно и когато се изходи, зърната биват събирани от изпражненията й частично смлени. Запичат се, а кафето се отличава със силен аромат и горчин вкус. В това заведение явно се предлагаше кафе от цивета, а освен нея имаше и две летящи лисици, кацнали с главите надолу без да са вързани или приковани към нещо, но явно по някакъв начин ги държаха в плен, защото ако бяха диви, едва ли щяха да стоят на това място. Много ми докривя и настроението ми рязко се влоши. Голяма мода в Индонезия явно е да се държат диви животни в плен, освен да се убиват.
Във водите на близкия залив край храма имаше сърфисти, а гледките бяха чудесни. Времето напредна и се отправих към Убуд. След няколко стопа и доста ходене, една изядена торбичка с горенган и безброй разправии с нагли таксита, замръкнах някъде по шосето. По този път почти нямаше коли, само множество моторчета, а Убуд все още беше далеч. Докато вървях, оглеждайки се за място за палатката, което беше мисия невъзможна заради пренаселеността, мъж и жена на моторче спряха до мен и ме поканиха в дома си. Живееха наблизо и се оказаха супер мили хора. Въобще не гледаха на мен като на турист с пари, а като на нормален човек. Семейството живееше в комплекс от къщи, съседните бяха на техни роднини. Имаха три дъщери, а отделно из двора беснееха децата на роднините им. Настаниха ме в стаята на голямата дъщеря, а на двора открих и най-прекрасните жители на комплекса - четири страхотни кучета. Едно от тях на име Чикън ми беше постоянно в ръцете, беше малко любопитно чихуахуа. Освен кучовците имаше и кокошки, както и една чапла, която беше свободна, но нямаше никакъв страх от хората и се държеше по-скоро като кокошка.
Мъжете всяка вечер се събираха в двора да пият алкохол, подобен на арак, само че по-лек. Поканиха и мен, само че аз пих вода и си говорехме, докато из двора щъкаха деца, бременни жени и бабки. Само хора да искаш в Индонезия... Нагостиха ме яйце с темпе и ориз - много вкусно. Прекарах приятна вечер, атмосферата не беше натоварваща и хората не бяха твърде шумни и натрапчиви, дори бяха приятни. Говорехме си за различията в културата и начина на живот, обясниха ми, че тук целият живот на хората минава в религиозни церемонии и със семейството. Бащата разказа, че само веднъж е пътувал извън Бали, ходил до Джогджакарта на Ява и семейството му никак не искали да го пускат. През цялото време му звъняли да го проверяват и много се тревожели за него, понеже хората на Ява са мюсюлмани. Той мечтаел да пътува по света, но това било невъзможно според техните традиции. Важно било само семейството и спазването на всичките церемонии.
 |
| Тротоарите на Бали - незабравими |
 |
| Храмът си го бива, островчето е очарователно |
01.03.2019
За закуска ме почерпиха яйца, бананови пърженки и чай, след което наблюдавах как хранят четирите кучета - всяко в отделна паничка, а чаплата с риск за живота се навираше да си краде от тук и там. Кучетата явно бяха свикнали и въобще не й обръщаха внимание. Бащата откара двете големи дъщери на училище, след което натовари мен на колата и ме закара до BAWA - приюта за кучета. Той продължи към Денпасар, където работеше. Всеки ден му се налагаше да пътува в ужасяващия трафик и да допринася за него по този начин. С голямо вълнение пристъпих в офиса на приюта, трябваше да почакам половин час, тъй като по-главните отговорници още не бяха дошли на работа. Из двора имаше клетки с малки кученца и котета, явно търсещи осиновители.
Когато дойде шефката, ми обясни, че за да доброволствам при тях трябва да ги известя предварително по имейл поне няколко седмици по-рано. Също така трябвало да имам сложена ваксина против бяс, понеже на Бали много кучета били носители на вируса и особено в някои райони бил на ниво епидемия. Въобще не ми хареса това обяснение. Казах й, че не ме притеснява ни най-малко бяса и че става въпрос само за няколко дни, но жената явно сляпо следваше безумните правила. Предложи да почакам още малко да дойде някаква доброволка, която можело да ми помогне. Момичето дойде и беше австралийка, по акцента я познах. Каза, че може само да ми запише мейла и да попита някакви по-висшестоящи дали могат да ми дадат някаква работа, за която да не се изисква да имаш ваксина. Почнах да усещам, че няма да го бъде и за пореден път се убедих как дебелата бюрокрация и идиотията на човеците и техните системи реално пречи да свършиш каквато и да било работа за доброто на животните например, и въобще за всичко. Май трябваше просто да ги метна, че имам ваксината и така да си уредя няколко хубави дни с кучетата. Уви, не се сетих.
Върнах се в Убуд с подвита опашка, а вечерта получих мейл от австралийката, че е попитала за моя случай, но не можели да организират доброволчество за мен толкова бързо, та да им пиша друг път като съм тук и задължително да се ваксинирам. Е, и двете неща са реално неосъществими, понеже никога няма да се върна на Бали и в Индонезия въобще, а ваксина могат да ми сложат само след като умра и изстина. Толкова с доброволстването. По обед, след дълго ходене, стигнах същия хостел, където бях предния път и се настаних. Отдадох се на писане и четене. Следобед се реших пак да изляза, за да отида до последния останал интересен обект Слонската пещера. Вървях два часа през адския трафик по изкъртените тротоари с огромни дупки, готови да ме погълнат и потрошат, а на обекта се засилих да вляза през изхода, но имаше пазач, който ме видя и върна. Лелята с билетите също ме беше видяла и се развика както луда. Реших да търся друга пролука и минах през ресторант в единия край зад будката. Имаше тънка пътечка през тревите надолу по склона, спускаща се до реката, а от там през бананови насаждения за нищо време се озовах в двора на храмовия комплекс. Местенцето е уникално, пещерата много ме впечатли, както и едно огромно дърво. Светилището е от 9 век и създава усещане за излязло от някоя приказка. Пред пещерата има басейнчета с интересни статуи, а вътре в нея - олтар на Вишну, Шива и Брахма.
Извървях обратно 6-те километра до Убуд под съпровода на постоянно предлагащите се таксита и мототаксита. На Бали единствените пешеходци бяха белите хора и то не вички от тях. Местните и за най-малкото разстояние вземаха такси. На прибиране към хостела си купих горенган и се спрях пред оградите на двореца, за да погледам танцовото представление в двора му. Танцьорка танцуваше легонг, а платилите билети туристи бяха насядали да гледат. През оградата се виждаше малко и реших да погледам, но един от пазачите вътре нарочно застана така, че нищо да не мога да видя. За пореден път се впечатлих от лошотията на хората на този остров. Прекарах вечерта в четене и ядене на пърженки с много люти чушки и чесън.
 |
| Кучетата закусват, чаплата краде, а детето само наблюдава |
 |
| Слонската пещера |
02.03.2019
Поредният ден от заточението ми на Бали мина в четене, писане и мотаене около Убуд. Насочих се към западната част на града, за да направя разходка през едно хълмче с хубави гледки и приятна пътека. Смехотворното бе, че въпросната пътека носеше гръмкото определение "трекинг", а беше просто една никаква пътека за мотаене. Все пак имаше зеленина наоколо и беше приятно място за бягство от лудницата в града. Наричаше се Campuhan ridge walk. Отбих се и до няколко непопулярни храма. Денят беше дъждовен и оползотворих остатъка му в интернет кафе, пиейки соево мляко и прерисувайки карти. Вечерта си сготвих голям пакет нудъли в хостела като ги хапнах заедно с огромно количество чесън и люти чушки. Оставаше ми само още един ден преди да си получа визата и да се чупя от Бали, нямах търпение. Поне тези дни в хостела не ми беше зле, прекаравах голяма част от времето си на спокойствие, в писане, четене и разходки по крайни и тихи улички и пътеки. Не говорех с никого и не се дразнех, така че нервите ми малко си починаха. В хостела не размених нито дума с никого, а навън ако някой местен се опитваше да привлече вниманието ми, тотално го игнорирах. Спрях дори да чувам постоянните викачи за транспорт.
 |
| Освен дупки, по тротоарите на Бали дебнат и други опасности |
03.03.2019
Настъпи последният ден от принудителното ми пребиваване на острова. Като спомен от щастливия финал си взех дървена костенурка и дървен комодски варан на изгодна цена, ръчно изработени. С идеята да имам и някакъв хубав спомен от това Бали, не само ядове. Днес отново се изсипа страхотен дъжд, а аз прекарах деня в писане и четене, най-после наваксах с всички записки в тетрадката. Привечер излязох да се разходя и видях, че представлението с танци в двора на двореца тъкмо тече. Останах да погледам от пролуката до вратата. Освен танците наблюдавах как пазачите продаваха билети на новопоявили се туристи макар представлението отдавна да беше започнало. Новодошлите влизаха, оставаха 10-15 минути и си излизаха. Изумявах се. Аз умирах от любопитство да погледам как танцуват, стърчах пред вратата като куче, и едва виждах мъничко от случващото се на сцената, опитвайки се да сглобя парченцата от представлението, накъсвани често пред моя поглед от широките гърбове на пазачите. А тези хора идваха, правеха по някоя снимка и си заминаваха, въпреки че са си платили билети. Представлението продължи от 19:30 до 20:45, а за огромна моя изненада, пазачите се махнаха за последните 15 минути и входът стана свободен! Ако знаех това, щях да идвам всяка вечер и да хващам по малко от всяко представление. Много се изкефих да се преместя от вратата до сцената и да гледам и снимам отблизо случващото се. Танцуваха легонг, който заедно с кечак е най-популярен за изпълнение традиционен танц. Представлението е повече като театър и разказва истории и легенди, много е интересно и колоритно.
Вечерта в хостела бях в много добро настроение и се заприказвах с новодошлите бекпекъри - чилиец на име Ернан от Антофагаста, с когото имах възможност да си практикувам испанския и да си припомня колко беше хубаво в Чили, двойка германци и смешен шотландец, който за първи път тръгнал да пътува, но вече искал да се прибира, защото му липсвало леглото и телевизора му. Потопих се за малко в света на бекпекърите и си припомних как ходят все по едни и същи места и им се случват все едни и същи злощастия. Чилиецът го нападнали на някакъв парти остров в Тайланд, ограбили го и го ступали, а после му върнали портфейла по пощата с документите, но без парите. Шотландецът пък си забравил картата в някакъв банкомат и останал без карта. Наслушах се на истории от техния свят. Тръгнали по света да се напиват, купонясват, надрусат, да бъдат ограбени, измамени, набити, изнасилени и какво ли още не. Колко различни могат да бъдат пътуванията във всяка една страна според интересите и поведението на пътуващия... За тях Тайланд беше купон и си носеха последствията от избора, а за мен Тайланд беше уникално богата на култура, история, храмове и приказни местенца страна, в която прекарах две чудесни седмици и нямах никакви проблеми.
 |
| Всеки се товари на каквото намери |
 |
| Танцьори на легонг |
04.03.2019
Рано сутринта поех пеш и на стоп към Денпасар, за да си взема визата и сагата да приключи. Докато стигнах стана обяд, а с последия човек от стопа много си говорехме и му споделих какво мисля за Бали и колко ми се иска да можех да го видя преди 50-60 години как е било. Той самият отбеляза, че популацията вече не била 5 милиона, както се твърди, а 8. А самите хора за 200 метра се качвали на скутер или кола, никога не ходели пеш. Единствените пешеходци на този остров били туристите. Явно затова никой не поддържа тротоарите, просто щото никой не ги използва.
Уцелих точно обедната почивка на имиграционните. За да не вися да чакам, се разходих до паметника Баджра Сандхи в близкия парк, който беше внушителен и действаше като музей, беше платен и не влязох вътре. Посветен е на борбата на народа на Бали за независимост, построен е през 1987 г. Обиколих го отвън и се върнах в чакалнята. Като наближи 13:00 започнаха да прииждат множество туристи. Заговорих се с възрастен австралиец, който сега живеел тук. Не проумявах как може да замени прекрасната си страна с този кошмарен пренаселен остров. Напълни се с двойки бели дядовци и млади индонезийки, явно дядовците трябваше да си удължават визите за престой. Млади бели туристки пък се разхождаха в чакалнята облечени като за плаж, по-скоро съблечени и не зная как никой не им правеше забележка и не ги гонеше. Друга форма на живот с преобладаваща бройка бяха татуираните. Явно тия драсканици са голяма мода в цял свят, беше пълно с бели туристи, целите ошарени. Един дори беше с татуировки по лицето, а косата му беше синя. Как им дават визи на тия, просто не знам.
Взех си паспорта в 13:15 и моментално се чупих. Валеше отново както всеки ден, походих 3 км до главния път. Днес цялото движение беше блокирано заради процесията за церемонията Melasti. След броени дни щеше да бъде Ниепи - Нова година в Бали и същевременно ден на пълната тишина. На този ден от 6 сутринта до 6 на другия ден всичко е забранено - излизане от вкъщи, вдигане на какъвто и да е шум, ТВ, телефони... изобщо всичко. Целият остров потъва в пълна тишина и туристите също трябва да се съобразяват с това, нямат право да излизат от хотелите. Самолетите спират да кацат и излитат. Според местните вярвания през този ден злите духове витаят над острова и хората трябва да ги надхитрят чрез тишина. Островът ще изглежда необитаем и така злите сили ще се махнат, мислейки че няма никого, на когото да напакостят. Освен пълната тишина, тъмнината също е задължителна през този ден, светлините са забранени.
Дните преди Ниепи минават в интензивна подготовка чрез всевъзможни церемонии. Първата от тях е Меласти, която имах възможността да наблюдавам. Местните се товарят на всякакви превозни средства или вървят пеша, отивайки до близките плажове, където носят свещени предмети от храмовете и облечени в бяло измиват ритуалните предмети във водите на океана. Това измиване означава пречистване и така Ниепи може да се посрещне с чисто сърце. Следващите дни кипят и други церемонии, които истински се радвам, че нямах нещастието да видя - жертвоприношения на животни, невъобразим шум от викове, музика и блъскане по предмети. Последната в деня преди Ниепи всъщност е интересна - парад с огромни фигури на зли божества от митологията, които след края на парада се изгарят на плажа.
Моят досег до суетата около Ниепи беше кратък. Погледах на плаж Санур, покрит с черен вулканичен пясък и доста боклуци, изхвърлени от водите, как процесии от хора измиват ритуално предметите от храмовете в океана. После хванах стоп до един храм на име Pura Masketi, където също имаше плаж с черен пясък и още повече церемониални ритуали, изпълнявани от множество хора. Привечер хванах стоп с индиец с мотор, който ме хвърли до интересен храм, за чието съществуване изобщо не подозирах. Оказа се прекрасен, имаше пещера със стотици прилепи. На входа му имаше будка за купуване на билети, но чичката на пост като видя, че се отказвам да влизам заради билета и ще си тръгвам, ме покани да посетя безплатно. Даде ми саронг, предложи да си оставя раницата при него и попита откъде съм. Като чу името на страната ми, веднага започна: "как си", "благодаря", "прилепи" :) Смая ме, започна да реди отделни думички и ги произнасяше много правилно. Много приятен и мил човек, веднага щом разбра, че съм с ограничен бюджет, не се поколеба да ме пусне да видя храма. Тъкмо си тръгвах от Бали и почнах да срещам готини хора. Храмът се намира на 7 км преди Падангбай, вляво от шосето. Казва се Goa Lawah. Много свещен храм, легенди разказват, че пещерата е била дом на огромен змийски крал. Тук научих, че lawah означава прилеп, а goa вече знаех, че е пещера. На излизане се разговорих с милия човек с билетите. Разказа ми, че е икономист по образование, но работи като отговорник за храма заради сестра си. Обясни, че всички приходи от билетите отиват у правителството и местните в района не получават и стотинка.
Погледах прекрасен залез от близкия плаж и почти по тъмно успях да хвана стоп с кола до Padangbai. В града питах в полицията къде мога да спя на палатка. Казаха ми да спя направо в чакалнята за ферибота, нямало място за палатка. Не исках да се качвам на ферито твърде рано, понеже пътува 4 часа и щях да пристигна по никое време. Вместо това реших да го взема към 2-3 през нощта. За Ломбок всички ме предупреждаваха, че е пълно с крадци и дори местните от Бали много се страхуваха да ходят там. Един австралиец, идващ от там, също ми беше казал, че е много кофти място по отношение на кражби и нападения, а имало и земетресение наскоро, та съвсем било проблематично и напрегнато. Прекарах цялата вечер в чакалнята в компанията на книга. Опитах се да се разходя из градчето по-рано, но беше пълно с дразнители, предлагащи стая, транспорт и всякакви ненормалници, така че бързо ми омръзна. В чакалнята ми се лепна момиче, което каза, че е родом от остров Сумбава, но сега живее в Убуд. Чакаше ферибот, за да отиде при родителите си за празниците. След като тя отпътува с едно от феритата, ми се залепи местен гларус, който започна да пуши веднага щом се настани в чакалнята. Направих му забележка и спря, започна да ми говори празни приказки, но като видя, че чета и не му обръщам никакво внимание, му омръзна и си замина. Беше невъзможно да се спи в чакалнята, така че прекарах дълги безсънни часове. Фериботите бяха на всеки час и постоянно идваха нови и нови хора, бебета ревяха, а възрастни общуваха с нечленоразделна реч и вдигаха мощна врява.
Към 2:00 се качих на ферито, което се очакваше да пристигне към 6-7 сутринта. Платих 46 000 за билет. Настаних се на най-горната палуба и намерих кътче, където да разпъна палатката. Местните продължаваха да вдигат шум и да щъкат, чак час по-късно се поуспокоиха и спах до 6:10, станах тъкмо навреме за изгрева. Събрах багажа и се отправих към тоалетната да си взема душ. Това беше истинска мисия с раницата, наложи се да правя всякакви схеми, за да не се намокри, а отвън нямаше как да я оставя сред този крадлив народ. Върнах се на палубата и се наслаждавах на гледката към Ломбок, докато го приближавахме. Изглеждаше много зелен и красив, не се виждаше индустрия и пренаселеност. Точно така си представях Бали някога. Когато стигнахме порта, се наложи да изчакаме друго фери да разтовари и чак тогава акостирахме. Местните на горната палуба пушеха като комини и се чудех къде да се навра, за да не дишам отровите. Нямах търпение да сляза на твърда земя и да започна опознаването на нов остров.
 |
| Паметника Баджра Сандхи |
Няма коментари:
Публикуване на коментар