 |
| Връх Кинабалу, обвит в облаци и мъгли |
Келабитска песен на техния език - https://www.youtube.com/watch?v=qWGm-sUHxik
Преди да посетя Борнео, си го представях като онова райско кътче, покрито с гъсти джунгли, пълни с безброй уникални за света растителни и животински видове, което беше описано в учебниците по география и научните трудове на известни биолози. Реалността - както обикновено нищо общо с представите. Непокътнати късчета природа на тази планета вече почти не останаха, а Борнео е едно от най-жестоко осакатените и унищожени до неузнаваемост места в света. Почти нищо не е оцеляло от предишните обитатели на този остров. Горите са поголовно изсечени и заменени с палмови плантации, животните са избити или просто измрели поради липса на местообитания, а миниатюрните парченца джунгла, пръснати из двете провинции на малайзийско Борнео - Саба и Саравак, само напомнят бегло за съществуването на някакъв друг свят преди настоящия. Свят, в който е имало място за всички - джунглата, животните и препитаващите се със събирачество и лов местни. Не мисля, че ако някой от учените, изследвали Борнео в миналото, го види сега, ще може да направи дори лек паралел с онова, което е изследвал. Понастоящем безграничната алчност на правителствата на Малайзия и Индонезия е преобразила напълно този остров. Следата, останала да напомня някогашното му природното многообразие, е във вид на малки, изолирани национални паркове, таксуващи билети за посещение от туристите, дошли да видят руините на Борнео. И лошото е, че повечето идват с представи като моите - за джунгли, зеленина, животни... Все още има живи хора, които си спомнят Борнео такова, каквото е било и би трябвало да бъде, но когато и те умрат, за острова с 15 000 вида растения и над 1500 вида птици, няма да остане дори и спомен.
Борнео е трети по големина остров в света и е поделен между три държави - Малайзия, Бруней Дарусалам, който притежава съвсем малка площ, както и Индонезия, която държи "огромното парче от баницата". В последната наричат острова Калимантан. Въпреки, че Борнео е далеч от Тайланд, Филипините или Виетнам, димът от жестоките горски пожари, запалени от алчните човеци, решили да разчистват гората за нови плантации, понякога е достигал чак до тези държави. За разлика от скоростно изчезващите животни и растения, човеците се множат постоянно и са минали вече 21 милиона. Исторически погледнато островът е бил обитаем от хора повече от 40 000 години назад. Първите му жители са били близки до аборигените и папуасите, оставили са ни рисунки в пещери, за които се предполага, че са дори на повече от 50 000 години. Тези хорица обаче са били изтикани да живеят в планините от настъпващите по-късно представители на малайските народи, които в момента са над 90% от населението на Борнео. Канибализмът е бил широко разпространен сред някои племена, а доста от тях са били и ловци на глави. Все още близо половината население на острова са анимисти, малко над 20% са мюсюлмани и още по-малък е процента на християните.
След всички човеци в историята, минали и разписали се на това приказно творение на природата, резултатът е плачевен. Борнео си отива. Всеки ден и всеки час. Производството на палмово масло и снабдяването на цял свят с тази скапана и вредна суровина (писах повече по този въпрос в публикациите за континентална Малайзия) води до тоталната гибел на този остров. И виновни за това далеч не са само алчните местни, които секат гората, а апатичните европейци и американци, които изкупуват палмовото масло, тоест всеки жител на "белите държави". Зачетете се в съдържанието на продуктите, които купувате от магазина. В огромна част от тях вероятно има палмово масло. И поне бъдете наясно с нещата - купувайки тези продукти, вие убивате Борнео. С всеки един продукт вие "гласувате" за гибелта на джунглата и всичко в нея! Зная, че на никой не му пука и пак ще си продължи да купува и гласува, но мой дълг към природата е да споделя какво се случва. Освен палмовите плантации, островът се съсипва и по други начини - добив на въглища, нефт, газ. За лош късмет е богат на ресурси, нужни на Мордор (не само Китай, но и целия "развит" останал свят), за да продължи да произвежда и да съсипва както планетата, така и малкото шансове за някакво морално и емоционално развитие на цялата огромна маса безумни хорица, която живее, за да яде, сере, множи се и трупа материални блага.
19.03.2019
Лодката акостира на пристанището в Tawau. Още преди да стигна до имиграционните, ме очакваше неприятна изненада, която ми се стори крайно нетипична като за малайзийско посрещане. Обикновено тази страна беше благосклонна към мен, хората - гостоприемни и нямаше изненади от подобно естество, но ето, че тук беше изключение. Багажът на всички пътници беше теглен след слизането като всеки килограм след десетия се плащаше. По 1,30 рингита на кило. Наистина неочаквано, ако го правеха преди качване на лодката, щях да го разбера, но на слизане на пристанището?! Всички най-чинно минаваха, теглеха им багажа на кантара и доплащаха ако трябва. На мен обаче така ми докривя, а както и ме беше яд, че не хванах кандидат обирджията на палатката ми снощи, че и бях с разбит сън... реших, че каквото и да става, няма да платя! Сумата не беше голяма, но въпросът беше принципен. Къде се е чуло и видяло да пристигнеш на пристанище и да ти теглят багажа, да ти искат пари не като се качваш в лодката, а след като си слязъл! Въобще не очаквах такова безумие от Малайзия. Ако се беше случило в Индонезия, хич нямаше да се изненадам, понеже нивото на простотия там е епично. Но тук... защо?!
Захванах страхотна разправия със служителите, поисках да викнат управителя и категорично отказах да платя. Никой не ми беше казал за такова плащане преди да се кача на лодката, ами ако нямах пари, ако нямах рингити?! Служителите се съгласиха, че не е правилно така, но всички сляпо следваха правилата. Дойде някакъв управител и се разправяхме близо 20 минути, цялата опашка пристигащи мина, даже и друга лодка дойде. Стана много ожесточено, защото никой от нас не отстъпваше. Управителят ми заяви, че няма проблем да отида до имиграционните и да вляза в страната, но багажът ми ще го задържат докато не платя. Такава небивала наглост въобще не очаквах. Накарах го да извика някой от компанията, с чиято лодка дойдох до тук, за да им търся сметка защо не са ми казали за този абсурд. Казах му, че такова лошо посрещане от такива лоши хора като него не ми се е случвало друг път в Малайзия.
Дойде човек от компанията и заяви, че грешката е тяхна, задето не са ме предупредили, и че ще плати за освобождаването на моя багаж. Сумата беше дребна, но страшно ме доядя, че все пак някой ще плати на тези измекяри. Управителят ми беше казал, че и други чужденци са недоволствали и е имало проблеми, но нищо не можело да се направи, такива били правилата. Тръгнах си в отвратително настроение след цялата разправия, въобще не ми беше за парите този път, а за идиотщината, в която неволно участвах. Теглене на багаж преди качване на лодка и таксуването му има и на други места по света, не е нещо фрапиращо. Но това да си слезеш, да тръгнеш за имиграционните при пристигане в нова страна и хора, нямащи нищо общо с лодката и компанията, на която е тя, да те спрат на входа да ти теглят багажа, сякаш ще натежиш на Борнео с няколко килограма, ми се струва върховна тъпотия.
Минаването през имиграционните беше бързо и след нищо време се озовах в центъра на града. Първата ми задача беше да обменя останалите ми индонезийски рупии, за да се отърва от тях, понеже никъде не ги искаха. В две банки ми отказаха, но ме насочиха към обменно бюро съвсем близо до пристанището, където успях да сменя парите на добър курс. Поех на разходка през града и се сблъсках с една нова действителност. Никъде нямаше шум, крясъци, силна музика. Шофьорите спираха на пешеходни пътеки! Нямаше милион моторчета, опитващи се да те прегазят, а в интернет кафето, което съвсем случайно забелязах и използвах за час, никой не пушеше и не издаваше нечленоразделни звуци. Най-изумителното обаче беше, че никой не ме обезпокои и не дойде да ми говори, докато седях на една пейка да хапна обяд. Това беше немислимо в Индонезия. Почувствах огромно облекчение, че след 47 дни мъчения, вече не съм там.
Стопът в континентална Малайзия винтаги е бил отличен за мен, интересно ми беше как ще започне на Борнео. На главния път веднага ме взе жена, беше втората кола, минала край мен. Жената се казваше Хавия и беше учителка в основно училище, живееше в град на няколко километра от Тавау, в моята посока. Беше много мила и приятелски настроена, покани ме да хапнем и пийнем в ресторант. Почерпи ме страхотен млечен чай и роти калан - плоско хлебче с лук и пикантен сос. Беше някое време следобед и Хавия ме покани да преспя в дома й, за да не тръгвам късно в посока Кинабалу, където възнамерявах да отида, но ме деляха едни 500 км от там. Разказа ми, че се е качвала на върха, а също така е пътувала в чужбина като бекпекърка няколко пъти, макар и за кратки трипове. Много добре знаеше какво правя и нямаше нужда да й обяснявам защо пътувам, защо на стоп, защо нямам компания и т. н. Освен това явно беше достатъчно интелигентна, за да не се омъжи и да има деца, което за жена на нейната възраст е немислимо, бидейки мюсюлманка. Живееше сама и видимо беше отдадена на работата си.
Преди да отидем в дома й, се отбихме на много готин открит пазар. Беше нещо между панаир и битак по нашите стандарти, продаваха се какви ли не лакомства, имаше и няколко момчета, свирещи на музикални инструменти и създаващи настроение. Хавия ми взе сладки с пълнеж от дуриан, цял дуриан (тя мразеше този плод, но на мен ми е любим), разни други сладки, две пликчета с нарязана гуава, лимонов сок със сушени сливи вътре. Все страхотни неща, които не се продават в супермаркетите. Пристигнахме в големия жилищен комплекс, където Хавия живее и работи. Намира се до самото училище, отбихме се в една зала, в която подготвяха концерт. Хавия ме запозна с нейни колеги и ученици, направихме си обща снимка. Някои от колежките й бяха обучаващи се учителки. Тя сподели, че постоянно е заета с работа и почти не й остава свободно време. В апартамента й хапнах дуриан като в знак на уважение към обонянието на Хавия, го "заколих" на терасата, понеже тя не понасяше миризмата. Страшно много обичам да прекалявам с този плод! Изядох го целия, а това си е доста количество като за един човек. Веднага ми стана горещо и плувнах в пот - редовен ефект, който забелязвам след всяка злоупотреба с дуриан, може би вдигнах и температура. След като опустоших плода, отворих и сладките с пълнеж от дуриан, така съвсем "дуриенясах" под изумения поглед на Хавия. Не зная дали има много хора даже в топлите страни, които до такава степен да залитат по дуриан и да изяждат такива количества наведнъж. А чужденците дори не го накусват и бягат на километри от миризмата. Никога няма да ги разбера, плодът е номер едно!
По някое време приятелка на домакинята ми дойде на гости, заедно с дете с аутизъм и майка му. Заведоха детето в другата стая да го учат и занимават, а като свършиха, излязохме всички с колата до някакъв магазин с най-ниски цени според Хавия. Продаваше се всичко без храна, разгледахме и те си взеха разни дреболии. Вечерта прекарахме всеки със заниманията си. Аз писах и четох, а Хавия имаше много работа на лаптопа си. Остана да работи дори след като аз си легнах да спя.
 |
| В Tawau |
 |
| Музиканти на открит пазар |
20.03.2019
Още в 6 сутринта Хавия ме остави на главния път и отиде на работа. Слънцето тъкмо изгряваше и хванах първи за деня стоп с камион, возещ контейнер отзад. Пътуваше за Lahat Datu. Тираджията беше много приятен човек, голям веселяк. Седнахме в крайпътен ресторант за закуска, негови колеги също се присъединиха. Хапнах жълт ориз с яйце, а за пиене кока-кола - всичко почерпка от шофьорите. В Малайзия просто никой не ме оставяше да платя сметката. Докато пътувахме, заваля дъжд и направи живота ми през остатъка от деня труден. Камионът ме стовари извън града, на правилния път за Кота Кинабалу. Успях да хвана стоп с пакистанец преди да се намокря. Тук е пълно с черноработници от Индия, Бангладеш и Пакистан, дошли заради палмовите плантации. Навсякъде край пътя се виждат само палми, от друго няма и следа. Пакистанецът ме остави под навеса на магазинче като заръча на жената там да ми спре автобус. Аз й казах нищо да не ми спира и, че просто ще изчакам дъжда да спре. Междувременно едно момче с камион отби до магазинчето да си купи нещо и се заговориха с жената за мен. Момчето се оказа индонезиец и предложи да ме откара до следващото градче. Пътувахме мълчаливо, защото не говореше английски. На мястото, където слязох, продължаваше да вали и имаше крайпътна спирка с много сергии и заведения. Там отвисях доста, а семейство от една къща отсреща не спираше да ме зяпа с почуда. Явно хората не разбираха какво правя, махайки на колите, затова дойдоха да ми кажат да махам на автобусите.
След известно време ме качи кола с мъж и жена за няколко километра. После отново пакистанец ме взе, казваше се Али и ме остави на друга крайпътна спирка в градче нататък по пътя. Дъждът толкова се усили, че не можех да си покажа носа извън навеса на спирката, за да махам на трафика. Пробвах да стопирам от самия навес като прежалих едната си ръка, подавайки я навън в дъжда. Не след дълго се возех в пикап, човекът бе подминал и обърнал, за да ме вземе. Най-после хванах дълъг стоп - пътуваше за Кота Кинабалу. Много разговорлив и приятен човек, пътуването мина неусетно в дискусии относно опустошаването на Борнео и палмовите плантации. Разказа, че след 2005 г. уж не се давали нови земи за разчистване за плантации, но това ми прозвуча твърде нереалистично. От него също научих, че плантациите се обработват с какви ли не отрови, а отпадъците се изхвърляли във водата и така се замърсявало всичко, изтровени били безброй животни, растения и дори хора. Уж било забранено да се изхвърлят близо до вода, но компаниите си правели каквото им е по-удобно и въобще не им пукало. Също така малкото оцелели животни, останали без джунгла, се опитвали да живеят в плантациите и той самият знаел за скромна популация на дългоноси маймуни в плантация на една от големите компании.
Друга тема, която дискутирахме, беше религията, защото човекът се оказа заклет мюсюлманин. Всъщност дискусия се получи, защото освен нещата, които той каза за неговата религия, ме попита аз в какво вярвам. С неохота му обясних моите възгледи за света, как хората са просто една огромна грешка на природата, как за мен има само природа и енергия, а не създател на всичко това, и как вярвам само и единствено в себе си. Очаквах негативна реакция, но колкото и да го потресоха моите разбирания, не започна нито да спори, нито да се дразни, което ме изненада приятно. По някое време спряхме до крайпътна джамия да се помоли, а после - на ресторант в Ranau да хапнем. Човекът отново настоя той да ме черпи, защото съм гост в колата му, а религията му повелявала да се грижи за госта, което за кой ли път ме хвърли в размисли относно произхода и същността на ислямското гостоприемство. Дали съществува на база религия, както християните уж правят добри дела, за да трупат точки за Рая. Или пък мюсюлманите са натурално загрижени и добри, съпричастни към пътешественика и готови винаги да предложат гостоприемство, просто защото така го чувстват, а не защото в религията гостът е голяма работа. Лошото е, че все повече клоня към първия извод.
След ресторанта се отбихме и до крайпътни сергии, където се продаваше дуриан. За късмет човекът беше голям фен на този плод и изядохме два, сякаш бяха най-вкусните, които опитах до момента. Остави ме на разклона към националния парк Кинабалу, доста преди самия град Кота Кинабалу. На входа на парка нямаше никой, събиращ пари за билети, понеже беше 18:00 и съответно работното време беше приключило. По някаква късметлийска случайност охраната не ме видя и си влязох без да плащам 15 рингита (4 долара). В Малайзия също има двоен стандарт - това е цената за туристи, а за местни е само 3 рингита. Отправих се бързо по първата пътека, която зърнах, преди някой да ме е усетил и спрял. Походих известно време през джунглата и вече по тъмно стигнах заслонче на хълм, където опънах палатката и се спасих от дъжда. Валеше много и страшно се радвах, че съм на сухо. През нощта никой не мина по пътеката и спах чудесно.
 |
| Цяло Борнео изглежда така - палмови плантации докъдето стига погледа |
 |
| Из джунглите на Кинабалу |
21.03.2019
Още преди изгрев събрах лагера и веднага щом развидели, тръгнах по пътеките. Националният парк има една главна атракция - връх Кинабалу, но за да се качиш на него, задължително трябва да платиш над 1000 рингита за гид и разрешително, не пускат без това. Лошото е, че просто няма как да се промъкнеш, защото има три чекпойнта по трасето и всичко е яко завардено. Дори още на първия няма откъде да се вмъкнеш, единственото достъпно място поради терена на склоновете е това, на което се намира портата и проверяващите. Върхът е висок 4095 метра и е страшно привлекателен, но за съжаление е достъпен само за хора с излишни пари, които очевидно приемат за нормално да плащат за качване в планината. На мен не ми се понрави нито исканата сума, нито факта, че ще ми се прикачи гид. Честно казано второто далеч повече ме ужасява. Предпочитам дори да платя повече, за да не идва никой с мен. Хиляда рингита обаче са 250 долара, което никак не е малко за едно качване в планината. И това дори не е всичко, върти ми се в ума, че сумата достигаше всичко общо 400 долара като те принуждават да правиш прехода за минимум два дни и да ползваш настаняване. Преди е било възможно да се прави за един ден, а сега не позволяват. А дължината на целия преход отиване и връщане е само 17 км, с 2300 метра денивелация в едната посока и пак толкова в другата съответно. Разбира се, цената за чужденци е безброй пъти по-висока от тази за местни.
Освен недостъпния за хора с празни джобове връх обаче, Кинабалу има още много какво да предложи. До последно се надявах някак си да успея да проникна на пътеката към върха, но нямаше как да стане, така че ми докривя доста. Но бързо ми мина. Защото джунглите бяха целите мои :) Около върха, на по-ниска надморска, съществува един приказен свят, който обичам с цялото си сърце и който моментално излекува разочарованието ми от алчните хора, "държащи" планината. Всичко под върха са джунгли, пълни с безброй видове растения, насекоми и едри животни. Тук има голямо разнообразие от орхидеи, а рафлезията също се среща в парка. Не успях да я видя, когато бях в Таман Негара на континентална Малайзия, та се надявах тук да зърна това уникално растение, но пак се разминах. Най-голямото цвете в света цъфти изключително рядко и шансът е много малък. За сметка на това пък видях непентес - друго насекомоядно растение, което събира голямо количество вода в чашката си. От едрите животни се твърди, че тук живеят орангутани, малайска мечка, елени, различни видове маймуни и други, но аз лично не видях нищо с такива размери.
По време на моето посещение времето беше дъждовно и връх Кинабалу се криеше в плътна облачна завеса, която за два дни така и не се разкъса. Успях да зърна бегло очертанията му и да гадая относно точната му визия. От място с гледка преди входа, след който не може без гид, се откриваше панорама към красив водопад и склонове, покрити с гъста джунгла. Само като си представя, че цяло Борнео... не - цяла Малайзия е изглеждала така преди хората да я унищожат! Яростният стремеж на този народ да се модернизира и да забогатее е довел не само до унищожение на природата, но и до пълно обезличаване на градове, села, етноси, култури. Всичко се е уеднаквило, понякога имах чувството, че Китай е минал от тук и е оставил погром след себе си. Къде са уникалните местни племена с техните странности и лудости?! Всичките са набутани в еднакви, грозни и скучни модерни къщи по градовете, където работят нормална работа, карат коли и ходят облечени като европейци. А аз очаквах на същите тия хора да им пука за природата... Та те са загубили нацяло връзката си с нея и съвсем са се отдали на западния модел на "процъфтяване". Познания и култури са изчезнали безвъзвратно, хората от племената са смлени и интегрирани в системата на модерното робство. Децата им дори няма да познават алтернативата на живот сред природата, далеч от масовата лудост.
Докато щъках из джунглата, какви ли не мисли ми минаваха през главата. На моменти се наслаждавах с пълна душа и сърце на вълшебството, енергията и чистотата на природата, а в други моменти не можех да спра да мисля за зверщините на хората, за сечта, лова, "прогреса" и изобщо за всичко зло, произлизащо от съществуването на човека. В цялата природа няма друго такова същество, което да руши без нужда да оцелее, а от нужда да забогатее. Цялото ми същество копнееше само да изчезне завинаги от света на хората. Единствено чувството на любов и дълг към близките ми ме връщаше отново и отново у дома. Без тях щях да изчезна толкова отдавна, да потъна в някоя джунгла, савана, степ... където и да е, просто далеч от цялата лудост. Никой повече нямаше да чуе за мен. През всеки миг от живота ми това винаги е била най-съкровената ми мечта. А озовавайки се на място като джунглата, така силно се изкушавах да се откажа от близките си и да я осъществя.
В рамките на деня минах по всички възможни пътеки, маркирани или не. Нещо повече - направих си импровизиран хайк край малка рекичка с много дракинг и скубинг, включени в програмата (двете ми любими спортни дисциплини). Два пъти ходих до гледката към върха с надежда да се разкарат облаците, но уви. На последната пътека, по която поех, се отклоних по стръмен склон надолу, който ме отведе до малко водопадче. Изкъпах се, пих вода от него, а късния следобед стигнах заслон, на който реших да спя, понеже лисна страхотен порой. Отново се спасих от мокрене. Чувствах се невероятно в гора на 6 милиона години, цяла нощ джунглата пееше. Песента й се заглушаваше от силен вятър, който дойде в комбинация с дъжда. Точно по залез небето се проясни за малко и от моето място се видя почти целия връх. Не успях да го снимам заради многото храсталак, но забелязах, че целите му голи склонове са се превърнали във водопади заради дъжда. Прекарах изключително приятна нощ, спах като пън. Бях на най-сигурното място на света - дълбоко в недрата на природата. Бях си у дома. Чувствах се в пълна безопасност. Никой не минаваше по тези пътеки и просто бях на седмото небе от радост. Всички туристи идваха да изкачват върха и по-рано, докато бях на входната порта към прехода, видях тълпи от пристигащи с бусчета западняци. Всички до един бяха с гидове и носеха баджове. Даже и да беше без пари, нямаше да се изкефя на такова преживяване. Така че съвсем спрях да съжалявам, че не мога да се кача заради ограничените си финанси. По-скоро беше заради нежеланието да участвам в това фиаско.
 |
| Поглед към Кинабалу, скрит зад облаци |
 |
| Преход край реката без пътека, пълна импровизация |
 |
| Красива цикада |
22.03.2019
Станах преди изгрев, но валеше проливно и за гледка и дума не можеше да става. Закусих с последното останало ми хлебче и прекарах доста време в писане и четене, очаквайки дъжда най-сетне да спре. Походих още час-два из джунглата като повторих някои пътеки. Пиявиците бяха направо озверели днес, но чорапите ми ги спираха нацяло от набезите към кръвопийство. На входа на парка реших да се отбия в инфоцентъра уж да разпитам дали е възможно да се качи човек на върха не като нормален турист плащайки си, а примерно ако работи като доброволец в парка. Отговорът беше, че няма опция и че - цитирам чичето зад гишето: "всеки трябва да следва правилата". На въпроса ми дали има планина в Саба, която да е свободна за посещение без гид и билет, отговорът беше, че няма такава. Беше ми изключително приятно да ги бъзикна с въпросите си тези "рейнджъри", които се бяха взели насериозно. Жалка картина.
От входа на парка лесно хванах стоп до близкото село Kundasang, от което обикновено има гледка към планината. Това беше и последния ми опит за такава, ударих на камък заради облаците. Купих си връзка банани за един рингит от голям пазар за плод и зеленчук, където се продаваха и много цветя. Заредиха се все кратки стопове в посока град Кота Кинабалу (местните го наричат КК - Кейкей). Последно се возех в камион до КК, шофиран от индонезиец. Слязох преди да завие към града, в който не исках да влизам. От разклона продължих с леката кола на момиче с къса коса, слушащо ислямски напеви. Намекна нещо за пари, но бързо се отказа. Последва пакистанец за един километър, момче за десет километра, а след него ме качи човек, пътуващ 30 км нататък. Черпи ме напитка, походих малко преди да хвана друг стоп и то какъв - кола до Lawas, най-после дълъг стоп. След целия този стоп маратон в дъжда, който ту спираше, ту се усилваше непоносимо, искрено се радвах на късмета си. По пътя дискутирахме природата и племената на Борнео, шофьорът сподели, че е по произход келабит, а чичо му дори все още живеел в малко село в горите към Индонезия. Доста време пътувахме и пресякохме границата на двата щата Саба и Саравак като аз получих два печата в паспорта си. Имаше реална граница и имиграционни, но никой не проверяваше багаж и не задаваше въпроси.
Когато пристигнахме в Lawas и казах на приятния и разговорлив шофьор да ме остави където му е удобно в града, за да си търся място за палатката, той категорично отказа да ме стовари навън в дъжда и докато се усетя какво прави и къде отива, ми беше платил стая в хотел, докато аз го чаках в колата без да ми е казал какво смята да прави. Стана ми страшно неудобно, но нямаше какво да сторя, освен да я използвам, за да не отидат парите на вятъра. Човекът изчезна в дъжда, явно притеснен, че ще го потърся да му ги връщам. Настаних се, вече беше абсолютно тъмно навън, валеше и щях да съм на сухо. Хотелът се казваше Gaya Inn и нощувката май струваше около 50 рингита, доколкото разбрах. Озовах се в стая с телевизор, климатик и никому ненужна топла вода под душа. Изпрах си всичките мръсни и миризливи дрехи, опитвах се отчаяно да си среша сплъстената коса. Изобщо отдадох се на клошарски изпълнения до малките часове на нощта. Другите туристи ходят на хотел, за да си почиват, а аз тогава работя най-усърдно. Като свърших с хигиенизирането, продължих с писане.
 |
| Страшна лакомия ме обзе, минавайки край тази сергия |
23.03.2019
Най-много от вичко обичам дни като този - с тотално различен край от "планирания". Планиране си е направо абсурдна дума, тотално несъвместима с моите пътувания, но все си мислех, че днес ще приключа деня в Бруней и ще зърна султана, а то какво стана... Сутринта се изнесох от хотела, след като се наспах добре и дрехите ми бяха изсъхнали. Минах през интернет кафе, което се намираше съвсем близо, за да пиша вкъщи. На главния път хванах стоп с двама брунейци за Bangar, намиращ се в дистрикт Temburong. Тук е момента да разясня как стоят нещата с териториите на Бруней Дарусалам и Малайзия. Снощната граница между Саба и Саравак беше само една от много. Първото парче земя на Бруней е отделено от останалата част на страната като границата тук е между Саравак и Бруней, а като минеш този дистрикт, прекосяваш друга граница - Бруней със Саравак отново. После имаш граница между Саравак и основното парче земя на Бруней, а след него се озоваваш отново в Саравак. При всяко пресичане на граница, човек се сдобива с по два печата и страниците в паспорта се топят по-бързо от сладолед в горещ юлски ден. След граничния маратон, при това в двете посоки, останах с едва три празни страници в паспорта.
Брунейците ме оставиха на границата със Саравак, която минах пеш. Направи ми впечатление, че в дистрикт Тембуронг нямаше ни една палмова плантация и всичко беше природа! Толкова гора виждах за първи път на Борнео и то край пътя, а не в национален парк. После разбрах, че Бруней пази горите си и не допуска никаква сеч. Евала! Султанът може да е пълен боклук в много други отношения, но поне природата се пази. Именно в Тембуронг се намира най-големият и първи национален парк Улу Тембуронг, който може да се посети само на тур с гид и срещу определена сума. Хубавото е, че едва 1% от него е достъпна за туристи. Всичко останало се пази съвсем дивои непокътнато, допускат се само учени. Посещението на парка като турист струва около 100 долара, което ме отказа, още повече и, че трябва да си участник в организиран тур. Стига ми да зная, че Бруней е запазил горите си и е като едно късче жива земя сред мъртвилото на Малайзия и Индонезия. Може да е малка на площ, но е пълна с уникални растения и животни. Може да нямам възможност да ги видя, но ми е достатъчно да зная, че са там и са добре.
От другата страна на границата хванах стоп с кола до Лимбанг. Хората ми обясниха, че след време тази граница ще може да бъде избегната, защото се строи мост от едната до другата половинка на Бруней. От Бангар има и директна лодка до столицата, но аз се придържах към пътя, който явно след време няма да е толкова натоварен, ако този мост се пусне в действие. В Лимбанг обмених 3 рингита за 1 брунейски долар да си го взема за колекция. Не смятах да обменям повече пари, не ми трябваха, защото си носех храна в раницата и нямаше да оставам много дълго в Бруней. След като се освежих със студена напитка, продължих стопа към новата за мен страна, която ми стана доста интересна след беглия поглед върху първата й част. Едновременно ми сряха камионче с двама, в което нямаше място за още един човек и пикап с мъж и няколко деца, качих се при тях. Бяха от племето келабити и отиваха високо и навътре в планините, на близо 3 часа каране по черен път, до селото си Long Napir. Бащата беше много приятен човек и предложи да ме вземат с тях ако искам. Майката също щеше да се присъедини, цялото семейство щеше да пътува към дома на майката на мъжа, която още живееше в малкото село в планината, а младото семейство бе мигрирало в град Бинтулу. Минахме през къщата на родителите на жената, откъдето тя се присъедини и поехме на едно много интересно пътуване. С огромно любопитство и желание приех поканата да отида с тях, исках да използвам всяка възможност да видя нещо извън стандартните пътища. Децата бяха общо три и доста палави, но не създаваха проблеми по време на път. Планът на семейството беше да отиде до селото за една вечер и да се връщат обратно на другия ден, тъй като са на работа.
Отначало всичко край прашния път беше в палмови плантации, а като се вдигнахме във височина, се появиха и джунгли по склоновете на планините. На места имаше невероятни гледки и спирахме за снимки. След около час каране спряхме край прекрасна рекичка за пикник. Запалихме огън, децата се плацикаха във водата, а баща им готвеше на огъня в кухината на бамбук. Това е традиционен метод за готвене при келабитите - бамбукът се пълни с вода, вътре се слагат съставките, в случая месо и риба, но предполагам, че стават и вегетариански вкуснотии по този начин. За мен имаше отделно ориз, друго нямаха, понеже не бяха предвидили, че ще имат гост, който не яде животни. Хапнахме и отновно поехме по черния прашен път. Нямаше никакъв трафик, само от време на време се мяркаше по някой местен от околните села. Срещнахме и се спряхме при един с моторче, който бил ходил на лов и за щастие не беше хванал нищо. Търсел диви прасета и видял едно, но било толкова кльощаво, че го пощадил. Животните били гладни в този сезон и не били атрактивни за лов. Докато слушах, стомахът ми беше свит на топка.
Макар да бяхме много навътре в планините, доста често се виждаха палмови плантации. Хората ми обясниха, че големите компании правят всичко възможно да принудят келабитите да си продадат земите, за да направят още плантации. Тази тактика е сработила отлично при друг етност - ибаните, които масово дали земите си на компаниите и забогатяли заради палмовите насаждения. Обаче с келабитите било по-трудно, те не искали така лесно да се откажат от начина си на живот. Все още явно имат някакво достойнство и принадлежност. В миналото са били ловци на глави и канибали, а сега все още има малко останали хора от племето, които живеят в села из джунглата, не всички са мигрирали по градовете. За ловците на глави се носят само легенди, явно обичаят е загинал, както и канибализмът. Годините на чужд натиск върху местните от страна на холандските и британските колонизатори, донесли тук християнството, и малайците, внесли исляма, са дали своето отражение и са "умиротворили" дивите келабити.
Малко преди залез се отбихме до къщата на приятели на семейството. Намираше се край пътя в нищото, жените вътре бяха много мили и ме почерпиха вегетариански нудъли от пакетче. Семейството отглеждаше няколко много красиви котки, които имаха и малки котенца. Вече по тъмно стигнахме до село Лонг Напир. Отбихме се до една къща, в която живееше семейството на учителя на бащата. Там ме почерпиха страхотен син плод от джунглата, който беше напълно непознат за мен и повече не го видях извън това село. Готви се преди да се яде. Вътрешността е жълта и е много вкусен. В дома на моите хора също имаше от този плод.
Къщите в селото бяха дървени, семпли и нямаше ток. Водата идваше от реката наблизо. Майката на мъжа ни посрещна с усмивка, искаше да ме настани вътре в къщата, но аз си предпочетох палатката и я разпънах отвън. Самата къща беше много интересна, по стените висяха снимки на роднини, на които силно впечатление ми направиха удължените им уши, подобно на племената в Африка. Жените келабити окачвали тежести на ушите си, за да провиснат. Явно в доста култури по света това се счита за красиво. Тази традиция обаче е отпаднала, както и много други, и сегашните келабити изглеждат като съвсем обикновени хора. Все още са живи малцина - вече бабички, които имат такива уши. След като си поговорихме с домакините, легнах да спя сред тишината на малкото село, в което едва ли живееха повече от няколко семейства.
Докато заспивах, си мислех за дългите къщи. Днес по-рано бяхме минали край една такава, само че от модерните - бетонни и скучни. Едновремешните са се правели от дърво и на места все още има такива, дори в тях живеят хора. Дългите къщи са характерни за племената на Борнео, особено етноса ибан, но също и за келабитите. В тях живеят доста на брой семейства, реално цялото село, а освен тези два етноса, в Борнео има и други малцинства като например пенан, бидаю или кения, които също имат своите дълги къщи. Общото между всички къщи е, че са на кокили и имат покрити веранди, които изглеждат като безкрайно дълъг квадратен тунел. Останах с усещането, че всички тези хора живеят в апартаменти, разположени на един етаж.
Понастоящем културата, обичаите и начина на живот на тези племена изчезват с космически темпове. Младите хора биват моментално асимилирани от системата, огромна част от тях работят и живеят по градовете и губят напълно връзката с миналото на народа си. Връщат се по родните си места само за празници, ваканции и други събития. Земите на тези етноси се изкупуват масово от палмовите компании, гората се изсича и се правят нови и нови плантации. А именно в този район на Борнео се намира уникалният национален парк Gunung Mulu, който е известен с пещерите си и смайващата природа. Достъпен е само със самолет, но доколкото разбрах има и някаква пътека, която е трудно откриваема и без водач, който да я знае, няма как да се измине. Носи готиното име Headhunters trail (Пътеката на главорезите). Селото, в което се намирах, е едва на 20 км от парка по права линия, но няма как да се стигне до там поради непроходимия терен. Мъчно ми беше, че ще го пропусна. Разбрах, че има и опция да се стигне до парка с няколко лодки откъм Мири, но това излиза дори по-скъпо от самолета. Е, поне се радвах, че имах възможността да стигна толкова близо и да се докосна до частица от културата и природата на Борнео, и двете от които няма да е останало нищо в близко бъдеще. А и самото село се намира в периферията на друг национален парк на име Gunung Buda. Още двайсетина километра в другата посока пък започва брунейският Улу Тембуронг. Реално се намирах между двата големи национални парка, в трети - по-малък. За жалост обаче парковете са такива само на хартия. Около и в тях се извършват какви ли не антиприродни дейности.
 |
| Семейството келабити, благодарение на което видях планините |
 |
| Цикада с неустоими очи :) |
 |
| На гости |
24.03.2019
Станах рано сутринта и се изкъпах в банята, която беше външна. Направи ми впечатление, че къщата има слънчеви панели. Домакините ми ме разведоха из селото, отидохме до училището по въжен мост над реката. Прекарахме време до самата река, гонех пеперуди, а децата се къпеха. Бабата ми показа как се берат листа от касава и после ги сготви специално за мен. Добави ми и ориз, увит в листа за по пътя. Хапнах за последно от вкусния син плод от джунглата, след което по обяд всички се качихме на колата и поехме обратно към "цивилизацията". Късния следобед минахме границата с Бруней, оставиха ме на разклона за столицата, а те продължиха към Бинтулу в Саравак. С огромна благодарност се разделих с тези хора, благодарение на тях видях планините, докоснах се до един изчезващ свят. Само възрастните даяк (общо название за всички племена на Борнео, немюсюлмански народи) все още частично живеят според традициите си, а младите са тотално интегрирани в модерния свят и макар да видях всичко това с тежка тъга в сърцето, се радвам, че поне го видях. Толкова малко е останало от истинския, живия живот в този безумен свят, подчинен изцяло на технологии, тенденциозно оглупяване и консуматорство.
Ето че най-после се озовах в Бруней - нова и интересна за мен страна. От разклона ме качи лъскава кола с приятен местен, който пътуваше за столицата Бандар Сери Бегаван. По пътя минахме по огромен мост, откъдето се виждаше водното село Kampung Ayer. Човекът ме откара право в полицията да попитаме дали може да се спи на палатка в централния парк - възможно най-щурата идея, дошла от шофьора, който смяташе, че ще е разрешено. Представителен униформен ни уведоми, че не може, но ни прати в някакъв младежки център, където уж било разрешено. Там обаче беше затворено и пазачът на пост ни обясни как стоят нещата. Преди е било разрешено, но заради проблеми с някакви туристи, вече не можело. А в сградата имало и хостел - единствен в страната, но бил затворен заради ремонт.
Шофьорът се сети да ме откара до близкото изкуствено езеро с голям парк, където според него било добре за палатка. То е съвсем близо до центъра, но си е цяла отделна Вселена. Има голям парк с много пътеки, пейки, беседки... Всъщност никак не беше лошо за спане. Само трябваше да изчакам масата народ, дошла да се разхожда и спортува, да се изнесе обратно към града. Беше страхотно, че точно на пъпа на столицата имаше такава планина с язовир и гора. Пътеките бяха много утъпкани, а на мен ми беше интересно да оглеждам минаващите по тях - тотален микс от нации, етноси, религии. Имаше забулени, индийци, европейци, азиатци... какви ли нямаше в султанството Бруней. За миг ми напомни на Сингапур по разнообразие на населението.
След като хапнах на една пейка, оглеждайки минаващите странници, тръгнах да се изкачвам по пътека нагоре към връхчето на планината. Ходещите намаляваха с наближаването на нощта, гледах залеза на връхчето и докато се чудех дали точно там да разпъвам палатката, понеже беше леко наклонено, се появи Анджела от Нова Зеландия. Тя буквално ме осинови, предлагайки ми да пренощувам в дома й, вместо в градския парк. Беше много приятна и симпатична жена, още повече и новозеландка, а от хората на тази страна имам само хубави впечатления. Дошла да работи в Бруней за няколко години. Веднага приех и заслизахме обратно към града. Тя беше дошла тук на разходка, колата й беше на паркинга долу и преди да си тръгнем ме почерпи кокосов орех - продаваха се на входа на парка, дупчат ти го на място и пиеш сока. Следващата пауза беше вегетариански ресторант, откъдето тя взе страхотни ролца със зеленчуци да си ги хапнем в дома й. Къщата беше луксозна, огромна, цялата бяла и много чиста. Приличаше направо на нова. Вечерта прекарахме в дълги разговори на какви ли не теми. Тя много се зарадва, че нямам смартфон, защото сподели за себе си, че страшно се увличала по фейсбук и такива, и цялото й време минавало пред екранчето. Не можела да се владее и съжалявала, че изобщо се зарибила с тези телефони. Спах повече от отлично в тихата и уютна стая. А на сутринта нямах търпение да стартирам по-сериозното опознаване на Бруней и столицата му.
 |
| Приготовления на вкусно ядене |
 |
| Идеята за красота май съвпада при келабитите на Борнео и масаите в Африка |
 |
| Столицата на Бруней - Бандар Сери Бегаван |
 |
| Язовира |
 |
| Маршрутът от този пост |
Бюджет за целия ми престой на Борнео:
- 172,45 рингита (43 USD) - храни и напитки
- 21 рингита (5 USD) - интернет кафета
- 153+4 рингита (39 USD) - пощенски пакет за вкъщи плюс тиксо
- 20 рингита, сменени в брунейски долар (5 USD) - похарчени в Бруней за лодки из столицата и запазени за колекция
- 13 рингита (3 USD) - билети за забележителности
- 1,30 рингита (0,32 USD) - пощенска картичка и платена тоалетна
Няма коментари:
Публикуване на коментар