 |
| Поглед към река Дрина от гледката Banjska Stena |
40 дни, 6 държави, 6838 км, един бус, двама човека
По принцип нямах никакво намерение да пиша за това пътуване публично на блога. Но имах намерение ако все пак свърша с писането на предното, да си напиша и това на блога, само че като скрити публикации, за да може един конкретен човек (мама) да го чете и да гледа снимките, особено след като мен вече ме няма. Обаче въобще не ми се занимава да търся как да правя публикации скрити, да давам пароли или кой знае какво още, така че ще започна да пиша пътуването както досега, макар че не зная дали изобщо ще го довърша и не обещавам. Това пътуване е следващото в хронологичен ред след Исландия и е коренно различно от останалите ми до момента. Не го осъществих заради мен, нито по моя начин, но аз го организирах и измислих как да се случи. Идеята беше майка ми да "види свят". По принцип винаги ми се е искало да направя такова нещо с майка си, но не се случи, когато му беше времето. Случи се, когато вече абсолютно нищо на този свят не ме интересува. Но може би си заслужаваше, защото на нея й хареса. Колкото и много да я мразя за това, че ме е родила, толкова я и обичам. Не зная защо, още не мога да си отговоря на въпроса защо обичам човека, който ми е причинил най-голямото зло и е проявил адова форма на егоизъм, произвеждайки още едно нещастно същество в този прокажен и унищожителен свят. И дори днес тя да съжалява горчиво за това, че вместо да обича децата си и да не ги ражда, ме е родила, прошка за това няма. Нито връщане назад.
Единствената туристическа предподготовка за нея бяха пътуванията из България от по 4-5 дни, които направихме преди "голямото", 40 дневно пътуване. За човек, който никога не е скитал по този начин, тя се справи доста добре и с кратките ходения из родината, и с дългото чужбинско приключение. Особено имайки предвид, че то беше с минимален комфорт, макар и да не беше на стоп. Не се харесва на моята майка да ходи на стоп като мен, нито да спи на палатка. На мен пък никак не ми се харесва да пътувам с транспорт и да спя на хотел. Обаче пък обожавам да шофирам. Затова стигнахме до компромисен вариант. И той се наричаше... Биби. BB от Blue Bear - така кръстихме VW T5, който взехме назаем за това пътуване. Едновременно и хотел, и транспорт. Хвърлих един дюшек вътре, няколко кашона, в които да слагаме багаж, палатката за мен за нощите, когато ще може да се палаткува навън. През останалите спях на трите предни седалки. Дюшекът беше "царската спалня" за мама. "Тоалетната" беше феноменална, опряхме до нея чак в Италия и ако стигна до там с разказите, ще разберете какво представляваше. С така префасонирания псевдо кемпер пътуването се получи идеално. Мама свикна сравнително бързо, макар и много да мрънкаше отначало, което ме влудяваше и често избухвах. А за мен това си беше лукс пет звезди. За готвене имахме малък газов котлон, но почти никога не го използвахме, освен за нейното капучино сутрин. Вода за миене и пиене имахме само в няколко туби. Нито чешми, нито кухни, никакви усложнения абсолютно ненужни според мен за такова пътуване. Аз така и не мога да разбера концепцията на истинските кемпери. Адски претрупани с боклуци, безсмислено огромни и натруфени ми се струват. За пътуване дългосрочно един такъв бус с дюшек и кутии за багаж е предостатъчен, че даже и много в повече. Та въпросното Биби беше оптимално за начинанието. Даже и принцеса като майка ми свикна с неудобствата, по нейни думи, които за мен са прекалени удобства, както и с липсата на условия - пак по нейни думи, които за мен бяха много над нормалните условия. Все пак пет години живея на място без вода, без съвременни тоалетна и баня, така че условията в буса ми се струваха повече от прекрасни.
Пътуването се състоя през лятото на 2023 г. и пообиколихме доста места в Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватска, Словения, Сан Марино и Италия. Планът беше и Франция, но изобщо не ни стигна времето за там и трябваше да се връщаме. От всичките нощувки имахме само 4 платени нощувки, естествено по желание на майка ми, за да се изкъпе. Аз се къпех в морето и с шишета в гората, но тя не искаше и да чуе. Така че спахме по веднъж на хотел, на хостел, на квартира и на къмпинг. Идеята беше тя да пробва от всичко. През останалото време спяхме по пътища, паркинги, гори, сметища, ниви и къде ли още не. Пълна импровизация от моя страна, за ужас на майка ми. Всичко в пътуването се решаваше еднолично от мен. Който е имал нещастието да пътува с мен знае, че второ мнение не се търси, не се толерира и не се приема. Реакцията ми към такова непоискано мнение е само една - агресия. Освен буса взехме назаем и смартфон, който използвахме за навигация и отбелязване на забележителности за разглеждане. Общо взето само за гугъл мапс и за резервиране на четирите нощувки. Друго по-специфично като екипировка не сме имали, аз си носех маска и плавници за гмуркане - имаше страхотни места в Хърватска. Общо пътувахме 40 дни и изминахме 6838 км. Бусът не ни остави на пътя, държа се отлично с изключение на това, че понякога пропушваше отзад и ни обгазяваше и вътре, но това е дълга история с продължение, на която сега няма да се спра. Излезе му прякор "пръдливото Биби". За мое огромно съжаление нямахме възможност да правим преходи по планините в съответните страни, защото по онова време майка ми имаше болежки в ръцете, краката и кръста, от които на по-късен етап я излекува 6-8 часовото нонстоп разхождане на котка на каишка всеки ден в продължение на три месеца. Никоя гимнастика или физиотерапевт не постигна това, което постигна четириногата фурия. Сега може да прави преходи, но тогава се въздържаше, мрънкаше и аз не исках да я оставям да ме чака, все пак пътуването беше само заради нея. И така, всичко започна със Сърбия...
07.08.2023
За мой най-голям ужас тръгването стана чак по обяд. Докато се накани моята любима майка да тръгне, почти ми поникна брада. Най-много мразя късните тръгвания, ако зависеше от мен в 5 сутринта щях да съм вече към Пловдив. През България минахме транзит, спряхме само в Декатлон в Пловдив да вземем някаква проста хладилна чанта, по желание на мама. На мен такива боклуци не ми трябват, но тя настояваше, все пак тя има хладилник вкъщи, а аз нямам. Глезотии ли бяха да ги опишеш... Взехме и сгъваемо столче, да си сяда някъде по пътя. Ех, колко трудно беше за невротик като мен да гледа и търпи такова консуматорство на ненужни вещи...
Хванахме магистралата за София, минахме по южната дъга на околовръстното и поехме към непопулярната граница при Стрезимировци. Тъй като мой основен приоритет беше да не се качвам на никакви магистрали нататък през цялото пътуване, тази граница беше идеална да започнем Сърбия откъм непозната за мен част, а не откъм Калотина и Ниш. Преди границата все пак спряхме на няколко места, първото беше град Брезник. Имаше две красиви църкви, за съжаление затворени, както и местния музей. В центъра една циганка ни помоли да й развалим 5 лева на стотинки, за да си купи кафе от автомат. Продължихме към град Трън, където ни се стори, че циганите дори се увеличиха като брой, сравнено с Брезник. Не посетихме ждрелото на река Ерма този път, за да не се забавим. Аз имах привилегията да видя това прекрасно място преди години, заслужава доста време да му се отдели.
На границата нямаше никакъв трафик и опашки, бяхме само ние посред лято. Какво предимство пред тази на Калотина! Митничарите надникнаха вяло в буса и попитаха къде отиваме, нищо повече. Минахме за броени минути. Нататък пътят през Сърбия към Власинското езеро беше много живописен, планински и след постоянни спирания за снимки на красивия пейзаж, замръкнахме край езерото. Беше валяло много и черните пътчета, по които се опитах да навляза с буса в търсене на място за спане, бяха кални и недостъпни, така че много пъти се наложи да се връщам назад. На мама това не й понасяше на нервите. Тя по принцип никак не обичаше, когато аз се забия в любимите ми супер тесни, стръмни и опасни пътчета по планините. А сега бяхме и с бус. Който, между другото, карах с такова удоволствие, че после много трудно се адаптирах към лека кола отново. Смеех да навляза и в най-зачукания път, стига да не беше черен и разбит, защото най-големият приоритет беше запазването на буса без щети и с минимална амортизация. Стана 21:30, докато търсех подходящо място. Мама доста се размрънка и започна да ме дразни. Но й простих като за първи ден. Все пак намерих място в едно от черните пътчета, а в тъмното видях, че има каравани и шатри наоколо. Помислих си, че има хора по тях, но на сутринта видяхме, че са необитаеми в момента. Около цялото езеро имаше лагеруващи с каравани и какво ли не, все едно бяхме на язовир Широка поляна или Голям Беглик. През нощта се изсипа порой, но старата ми палатка не протече. Мама пък не спала добре и беше кисела сутринта, но и това си беше нормално като за първа нощ. Като я поизморя няколко дни с нонстоп разглеждане и ходене, после спи като бебе.
 |
| Някъде по пътя |
 |
| Скален параклис "Света Петка", за съжаление беше затворен |
08.08.2023
Докато мама се събуди и оправи, стана 9:00. Направо се изяждах от яд, че толкова часове от съмване се изпускат напразно. Това страшно много ме дразнеше и не ми даваше мира. Беше ми адски трудно да се съобразявам. Исках да се практикува моята казармена дисциплина, да се става по тъмно и оправянето да продължава не повече от десет минути, но нищо от това не се случваше. Голям студ беше днес от сутринта и като седнах да карам, не си усещах пръстите на краката. След този дъжд вчера температурите явно бяха паднали рязко. Около езерото беше много красиво, но и също толкова мръсно. Все едно си в България - навсякъде купища боклуци встрани от пътя, покрай самото езеро... Гнусна балканска история.
Очертаваше се хладен и облачен ден, но все пак слънцето проби по-късно. До Црна Трава пътят беше добър, но след това се отклоних по планински път към Предејане. Този не беше добър и на места дори ставаше черен. Доста бавно се караше по него, но пък беше много красиво. Към средата на трасето посетихме интересна църква на име Светог архангела Гаврила, разположена край бреговете на река Рупска. Като стигнахме град Предејане, успях да уцеля верния национален път към Лесковац, успореден на магистралата. В Сърбия нямахме Интернет и не работеше навигацията, но пък беше лесно да се оправиш по табели, защото беше нормална страна като България или Босна, а не психиатрия от пътища, магистрали, кръгови и всякакви въртележки като Италия.
В Лесковац първо посетихме един голям гробищен парк на име Спомен парк. Като за втори ден реших да наблегнем на погребалния туризъм, да види мама и по-интересни неща от центрове и магазини. Гробищата винаги са ми били любими места за посещение и спане, защото умрелите не създават проблеми, тихо е и спокойно. На мама не й се понрави много да гледа гробове, но нямаше избор. Черешката на тортата бе, когато се появиха няколко човека, бутащи ковчег на колелца. Самото гробище беше огромно, цял град на мъртвите. На входа се продаваха китки и посетители обикаляха чевръсто. След гробището се разходихме в близкия парк с интересни арт скулптури и се насочихме към центъра. В града видях зор с паркирането. За цялото пътуване никъде не платихме за паркинг, винаги успявах да намеря безплатни. А тук след доза лутане се настанихме на претъпкания паркинг на Лидл, другаде не намерих паркомясто.
Върнахме се пеш до центъра и се насочихме към музея, но нямахме никакви сръбски динари да си платим билетите. Уредникът ни посочи къде наблизо може да обменим и веднага сменихме 40 евро за 4660 динара. Като се върнахме в музея, ни таксуваха два намалени билета по 150, вместо редовни по 250, явно станахме симпатични на персонала. Много ни се хареса музея, имаше от всичко по малко и беше добре направен и интересен. Огромното предимство да се пътува с мамите е, че може да се ходи по музеи - нещо, което винаги страшно ми е липсвало в моите пътувания на ръба на финансите. Тоест не се стискат парите до последната стотинка и от нищо не сме се лишавали. Все пак мама цял живот е работила и никъде не е ходила, заслужава да се отпусне. На излизане от музея лелята зад гишето ни подари информационни брошури и дискове за региона.
Поразходихме се из центъра, Лесковац се оказа приятен град. Купихме си веган сладолед от Лидл и продължихме по пътя към Прокупле. Навсякъде беше яко пренаселено, много къщи имаше край пътя и все големи, с едни хубави дворове с цветя и овошки. Отбихме се до манастир Топличка Грачаница, намиращ се до шосето след Прокупле. Красива стара църква, прекрасно изписана. Настоящата църква е от 19-ти век, но се смята, че отдолу е имало доста по-стара такава. Нататък стигнахме Плочник, където очаквахме да видим нещо като възстановка на неолитни жилища. Само че видяхме едва няколко полусрутени къщички в много лошо състояние. Изобщо не приличаха на това, което си представяхме. Явно мястото беше изоставено, но пък от съседните къщи се появи едно страхотно синеоко куче и много му се радвахме.
След град Брус затърсих място за спане, ставаше късно. За късмет видях едно пътче, водещо към манастир Св. Параскева и поехме по него. Успяхме преди тъмно да посетим отворената църква, имаше и невероятна гледка към залязващото слънце. Обратно по пътчето надолу се установихме на една поляна отстрани и прекарахме спокойна нощ. Имаше лек наклон и сутринта получих оплакване от принцесата, че се пързаляла по дюшека, а аз в палатката изобщо не се пързалях на поляната.
 |
| Утро на Власинско езеро |
 |
| Църква "Светог архангела Гаврила" |
 |
| Интересна арт инсталация в Спомен парк |
 |
| Залез време |
09.08.2023
Утрото беше доста хладно, но не колкото предното. Отново мина час и нещо, докато тръгнем. Костваше ми страшно много усилия да потискам нервите си от "оправянето" на мама - миене, ресане, мазане с разни странни мазила, закуска, кафенце... Всички тия неща никога, под никаква форма не са били част от моите пътувания и това абсолютно неоправдано губене на време ме подлудяваше. Исках просто лагерът да се вдига и събира за 10 минути, на 11-тата вече да сме на пътя. Яде се, докато се върви. Може и да не се яде. Може и да не се спи. Но трябва да се разгледа всичко! Ако не се разгледа, все едно нищо не е имало смисъл. Не само, че този ми маниер още от първите ми пътувания грам не се промени във времето, но и се утвърди, и дори се засили още повече. А пътувайки с кола и имайки възможност да видя в пъти повече на брой места и по-интересни и труднодостъпни, отколкото на стоп от град на град, съвсем вече не можех да понеса прахосването на време. Горката ми майка... Все пак имаше някакъв компромис, защото аз пък отделях време за писане и това ме застопоряваше на едно място за някакви часове по време на пътуването. И в това време тя можеше да си прави каквото иска.
Поехме в посока град Кралево като по пътя се отбихме до няколко манастира и църкви. Първо беше тази на Gornje Rataje - "Светих апостола Петра и Павла". Красива църква до шосето, беше отворена и добре изрисувана. После се спряхме в манастир Дренча, който е построен през 14-ти век. Много красиво място със стара църква, в която имаше странни кутийки, за които се твърди, че са мощи на някакви светци. Такива неща могат да събудят само присмех у мен. Все пак не толкова, колкото самата религиозност на сърбите. Забелязахме, че са яко обсебени от това голямо зло, защото по църквите видяхме немалко хора, които целуваха и пипаха иконите, и се кланяха като подивели. Не мога да си представя по-голяма гнусотия от това. То едно, че е адски смешно и ги превръща в идолопоклонници, ами второ, че така хубаво допринася за развъждането на всякакви бацили.... Нямам думи просто. И наистина ми се струва, че сърбите и някои други нации из Европа, са много по-религиозни от българите. Поне това виждам като посещавам църквите. В България като се отбиеш да видиш и снимаш някоя църква, вътре почти никога няма посетители. В Сърбия например не е така. Много народ се изсипва да пали свещи и да мляска иконите. Брей, българите не били чак толкова тъпо племе, все пак. Става ми тъжно като си помисля, че дори днес, в така наречения 21 век, все още има такива огромни маси от хора, които доброволно са се впримчили в религиозната помия и къде вярват наистина, къде се правят, че вярват, на всичките тия дрънканици за божества и други тъпотии. Толкова е смешно и нелепо, че същевременно е и тъжно. Колко много илюзии се създават, за да се хранят страхливите, прости и нежелаещи да носят отговорност за собствените си избори хора...
В следващия манастир Любостиня беше забранено да се снима. Естествено, както всеки път, не проявих капка уважение към забраната и успях да снимам, макар и не с фотоапарата. Тук е момента да поясня, че след толкова години мерак, най-накрая се сдобих с екшън камера GoPro, каквато много ми се искаше да имам на велопътешествието до Нордкап. Тя ми свърши страхотна работа в снимането на църкви и музеи, където беше забранено. Незабележима е и безшумна. Отделно едно огромно мое желание - да снимам подводния свят, вече беше осъществимо и се възползвах в Хърватска. Но затова по-нататък. И манастир Любостиня е от 14-ти век като църквата е доста атрактивна, а дворът е приятно кътче.
Следващата спирка бяха руини от крепост Jerinin Grad. Нямаше обаче път към нея, не намерих. Но имаше табела на едно място, оставихме Биби на шосето и тръгнахме по някакъв черен път. Той сякаш само заобикаляше връхчето, където би трябвало да е крепостта, така че след доза ходене, реших да щурмувам право през храсталаците и гората. Беше много стръмно и обрасло, на мама никак не й хареса, така че се върна до буса. А аз издрапах по права линия до руините с цената на доста оскубани косми. Намерих пътека от другата страна, но не тръгнах по нея на връщане, защото отиваше в съвсем друга посока. Самите руини бяха прекрасни, много диви и обрасли, сякаш напълно забравени от откачения свят. Тъкмо мой тип място и доста време се задържах. Малко преди самите руини пък се откри гледка насред гъстата иначе гора и се порадвах на река Западна Морава от високо. Върнах се до долу пак през гората и продължихме към манастир Св. Петка, близо до Стубал. Този манастир беше доста оригинален, в двора му имаше какви ли не макети на места от хипотетичния живот на лирическия герой Джийзъс, на когото безчет хора се кланят без да имат каквото и да е доказателство, че такъв персонаж изобщо някога е съществувал. На това място се смята, че е имало манастир през 15-ти век, а сегашният е строен много по-късно. Имаше доста посетители и всичките бяха сърби, такива туристи като нас не се срещаха по сръбските манастири. И тук много ни впечатли, че сърбите слагат пари по иконите. Не само ги мляскат и опипват, ами и ги кичат с пари. На какво ли ми прилича това... Ако имаше някакво божество, дето да ги "гледа отгоре" тия набожници, щеше директно да ги препрати към долните етажи на властта, след като пукнат. Явно смятат, че Джийзъс го е закъсал с финансите и народът на Сърбия (и не само) е решил да го подпомогне парично.
В Кралево, където най-сетне стигнахме след всичките тези отбивки, се разходихме из центъра и посетихме музея. Седнахме на едно заведение с гръмкото име "Путин", за да пие мама кафе. Вчера беше пропуснала кафето и днес да навакса. Тя пие по едно капучино на ден, но и това ми се струва много. Националният музей ми допадна много, имаше доста какво да се види и понаучих нови неща от историята на страната и региона. Екстериорът на сградата също беше впечатляващ. А от другата страна на шосето се намираше красива къща в стар стил, която помещаваше нещо като църковен музей с безплатен вход, който също посетихме. Следващата ни спирка беше популярния и красив манастир Жича. Имаше огромен паркинг с тоалетни дори, посетителите бяха изобилни, а самият манастир наистина заслужаваше внимание. Намира се съвсем близо до Кралево и е основан още през 13-ти век. Църквата, стенописите и останалите красиви постройки в комплекса са впечатляващи и запомнящи се. Доста е голям, мама най-много се впечатли от този манастир измежду всичките, по които се отбивахме. В църквата беше забранено снимането и отново успях с ГоПро да наруша тази забрана и да си тръгна с доста материал. Ако зависеше от мен абсолютно всички църкви, джамии и други религиозни сгради на планетата щяха да бъдат обявени за музеи с безплатен вход и с разрешено снимане. Но мен никой не ме пита.
Сърбия ми се видя за пореден път доста пренаселена. Навсякъде край пътя имаше къщи и то огромни, имаха големи дворове обикновено с доста цветя, виждаха се и кокошки тук-там, както и овце. Самите къщи и дворове изглеждаха доста по-поддържани от нашенските. Нататък по пътя минахме край прекрасната крепост Maglič от 13-ти век, извисяваща се над бреговете на река Ибър. Много искахме да я посетим, но за да стигнем до нея, трябваше да прекосим реката. Единствената опция беше лодка, но тя имаше работно време и трябваше да чакаме над два часа за последното за деня возене. Така нямаше да имаме време за други забележителности, затова реших да се задоволим само с гледката към крепостта отдолу и да продължаваме нататък. Не ми се чакаше два часа.
Трябваше да побързаме ако искахме да хванем отворен манастир Студеница, който е в списъка на ЮНЕСКО. Успяхме да го видим. В църквата даже хванахме някаква служба преди да я затворят. Снимах нелегално пак, но с доста притеснение да не ме хванат онези мрачни злодеи с черните дрехи. В двора на манастира имаше интересни руини, крепостни стени и няколко църкви и основи на църкви. Създаден е през 12-ти век и е един от най-големите в страната. Като за финал на деня, преди да се стъмни успяхме да посетим манастир Придворица. Той също е от 12-ти век, много по-малък е, но пак е интересен. В църквата заварихме отговорника, който тъкмо щеше да я затваря и да си тръгва. Беше много разговорлив и веднага заразпитва какви сме и откъде сме. Сподели, че се казва Миролюб и има четири дъщери, разказа куп неща за себе си и за мястото. И сърбите са доста словоохотливи като българите, ще ти разкажат цялата си история ей така, въпреки че си непознат. Това е нещо, което ми е напълно непонятно в балканския манталитет. Откъсна ни малко босилек от градината, след което си тръгнахме и затърсихме място за спане. Това беше най-тегавата част от денонощието за мама, тя все беше притеснена, все подплашена, че няма да намерим, че няма да е добро мястото. За мен беше рутинна процедура от живота на път. Районът беше много красив и планински, напомни ми на Родопите дори. След няколко неуспешни опита по неподходящи за буса черни пътчета, влязохме в едно, по което можеше да се мине без да си с джип. Паркирах на уширение, вечеряхме домати от градината, имахме цели три кофи. По цял ден ядяхме и кофите все така бяха пълни. Никой не мина през нощта, но за моя радост чакали се появиха и някакво куче в далечината лаеше явно по тях. Дойдоха толкова близо до палатката, че излязох да ги видя и като ги осветих с фенера, видях само светещите им очи и предните им крака. Сладури, че и куражлии. Разбягаха се все пак, за мое разочарование.
 |
| Църква "Светих апостола Петра и Павла" в Gornje Rataje |
 |
| В манастир Дренча |
 |
| Стара църква "Покрова Пресвете Богородице" |
 |
| Църковен музей |
 |
| Замъкът си го бива |
 |
| Интересни дървета край шосето |
10.08.2023
Сутринта мама си направи кафе на котлона, а аз заклах една диня, която си бяхме купили от крайпътна сергия в България. Беше отвратителна, даже нагарчаше и едва я изядохме. Даже аз, дето съм тотално прасе и ям всичко, видях голям зор да я прекарам. Първата спирка за деня беше Иваница. Хубаво планинско градче, поразходихме се из центъра му и продължихме към недалечната пещера Хаджи Проданова. Оказа се, че отваря чак в 10:00, трябваше да чакаме един час. Използвах времето да пиша, та дочакахме. Мама се изнерви от чакането, защото все още беше скована и не си намираше занимания - четене, учене на английски или каквото и да е друго. Седеше и чакаше, все едно е на изпит. Не можеше да се отпусне още изобщо. Личеше си, че никога не е пътувала, особено по този начин.
Докато чакахме, посетихме малкия параклис до входа на пещерата и се надишахме с прахоляци от близката кариера за камъни. Жената отговорник за пещерата закъсня с близо 20 минути, а като дойде започна да ни се извинява и си водеше един брой дете с нея, явно нямаше на кого да го остави. Таксува ни по 300 динара билет и ни пусна в пещерата, разбира се в нейната компания. Не ни остави сами да я разглеждаме, но пък ни каза някои неща за нея. Не е голяма, но е много красива. Богата на образувания. Проучената дължина е около 400 метра и се състои от два етажа.
Продължихме към друга пещера, на име Rćanska, до която само аз отидох. Тя не беше туристическа, но явно е била, защото имаше входна решетка, която беше отворена и метални стълби, по които се качих във вътрешността й. Очевидно понастоящем беше изоставена и със свободен достъп. За съжаление след като се изкачих по цялото неособено стабилно стълбище нагоре, стигнах до участък с езерце и нямаше как да продължа без яко газене. Върнах се обратно през иначе невероятно красивата местност и продължихме към Гуча.
Като по чудо уцелихме традиционния за града фестивал с надсвирване на тромпети. Тромпетистите се наричат трубаци и тук всичко е свързано с тях, фестът е голямо събитие за града и не само. По уличките пращеше от цигания, скарите вече бяха наизвадени и дори запалени, което доста бързо ни прогони от мястото на събитието. Все още не беше започнал фестивалът, очевидно щеше да е вечерта и народът се приготвяше. Групички цигани с тромпети обикаляха по улиците, сергиите с дрънкулки вече бяха подредени. Ние се задоволихме с кратка разходка и се изнесохме бързо, дойде ни в повече това събитие. Никой от нас не си пада по подобни неща, особено ако има скари с месища за лакомите двуноги зверове. Освен звученето на самите духови инструменти, нямаше нищо, което да ни задържи тук. Може би музиката щеше да ни хареса, но самата обстановка - не. Взехме си все пак едно магнитче, създадохме си наш навик да вземаме магнити от местата, на които ходим и се предлагат такива. В резултат стените вкъщи се задръстиха още повече.
Поехме към Чачак и по пътя ни очакваше много приятна изненада - стопаджия! Веднага набих спирачки и след секунди до нас се возеше симпатичен дядка на име Слободан. За късмет бусът има три седалки отпред и успяхме да го качим. Отзад няма седалки заради кралската спалня, иначе Биби има общо девет места, но махнахме седалките преди тръгване. Слободан разказа, че е от село в планината и отиваше в Чачак да напазарува и да се поразходи. Разказа, че има девет крави и двадесет овце, беше много разговорлив и много ни се зарадва, че сме българи и сме спрели да го вземем. Като навлязохме в града, където гъмжеше от трафик и със зор намерихме къде да паркираме, той ни насочваше към центъра и много настояваше да ни черпи напитки на някое заведение. Толкова настояваше, че не можахме да му откажем, а хич не ми се искаше такъв възрастен човек, че и от село, да си харчи парите по нас. Пийнахме по сок, поприказвахме си още доста и накрая той си тръгна по задачи, а ние - към музея. Тогава още не знаех, че това ще е първия и последен стопаджия, когото ще качим и се надявах много да има още нататък. За жалост повече не видяхме.
В музея имаше интересна експозиция и уредничката беше любезна. Разгледахме и посетихме също отсрещната църква „Свето Възнесение Господне“. Отидохме и до римските бани от 3-4 век, които бяха със свободен достъп, но трудни за откриване, сбутани между сградите. Работното време на обекта беше повече от странно - само вторник и четвъртък от 9 до 3 следобед. Попаднахме и на туристически инфоцентър, докато се разхождахме, та си събрах малко брошури и карти. Чачак се оказа интересен град, ама доста голям и пренаселен, трафикът си го биваше.
Пътуването ни нататък продължи на запад, покрай река Западна Морава, сред красивите пейзажи на Овчарско-кабларска клисура. Нарекох я "клисурата на стоте манастира". Е, далеч бяха от сто, ама никак не бяха малко. Първо се опитахме да посетим "Въведение". Казвам "опитахме", защото нито един от опитите ни не завърши с успех. И то не защото бяха затворени - напротив. Повечето бяха отворени, само че имаха някакви гнусни представи за третиране на посетители и още на входа раздаваха парцали на хората, които в техните очи бяха дамгосани като "женски". Е, просто нямаше как, а и не си струваше да обяснявам на монахинята, която бръкна в кошницата с парцали, че аз нямам нищо общо с женските хора и по никакъв начин не принадлежа на това подразделение, нито на което и да е друго. За мама пък такова унизително посрещане беше тотално неприемливо и също категорично отказа да влиза в манастира. Тръгнахме си отвратени от това място. Не очаквахме обаче, че и следващите манастири в този район ще карат гостите си да се обличат по техен избор. Мога донякъде да разбера да ти дадат парцал за повиване ако се появиш на вратата полугол, по бански, или разголени баджаци и висящи мръвки отвсякъде, но ако си нормално облечен с дълги панталони и тениска, не виждам какво им бърка в очите на черните хора с черните дрехи. Следващият манастир "Преображение" също го гледахме отвън, в двора щъкаха монахини и монаси в черни одежди, които бяха адски антипатични и изглеждаха откровено зли. Изнесохме се светкавично. Манастирът в Овчар Баня пък беше затворен и го видяхме само отвън. Нещо ни секна мерака да посещаваме манастирите в този район и продължихме към Пожега. Заваля сериозен порой по пътя, но за кратко. Минахме през града с колата и не слизахме да го разглеждаме, не видях нещо интересно.
Продължихме към Злакуса и тамошната пещера Potpeće. Тя беше туристическа, но затворена по това време на деня. Долната й част беше достъпна, защото беше река и езеро, така че навлязох доста навътре с газене до коляно. Когато стана твърде дълбоко, се върнах. Горната обаче се достигаше по стълби, в края на които имаше метална решетка, която за жалост бе така добре направена, че дори и аз нямаше как да се промуша, да прескоча и да вляза някак си. Продължихме към град Ужице, но не влязохме в него, а се насочихме към Рожанство. Ужице си го оставихме за утре, сега ставаше късно и трябваше да търсим място за спане. Имаше къщи навсякъде и нямаше да е лесно. Накрая все пак се установихме на черен път, недалеч от пещерата Stopić, която исках да посетя утре. Докато успеем да се паркираме, трябваше да покарам немалко метри назад, тъй като навлязох навътре и никъде не се появи каквото и да е място, където да може да се обърне. Наложи се да се връщаме само назад по тесния черен път почти до самото му начало от асфалтовия, където се настанихме на малко уширение. Щеше да е лесно всичко това, ако не беше тотално тъмно и бусът не запълваше изцяло пътя от край до край.
 |
| Разкошна стара къща |
 |
| Вътре е тъмно и трябва фенер |
 |
| В Кралево |
 |
| Манастир високо в скалите |
11.08.2023
Беше доста хладна нощ. Сутринта бяхме изненадани от заек, който мина покрай буса. Направи ми деня. Събрахме лагера, закусихме, а мама с всеки следващ ден ставаше все по-кисела, защото се дразнеше от това, че няма къде да се изкъпе. На мен изобщо не ми пукаше, аз се поливах с шишета в храсталаците, а тя отказваше и това утежняваше положението. Трудно е да накараш закостенели хора да пробват нови неща. Носехме дори camp shower специално заради нея, при който водата се напича от слънцето и има душ слушалка за къпане, но така и не пожела да го пробва.
Тръгнахме към пещерата Stopica, оставих Биби и мама на паркинга, и тръгнах към входа й. Беше затворена толкова рано сутринта, но възнамерявах да опитам да вляза нелегално. Не ми се чакаше два часа до 9:30 да отвори. На мама пък не й се ходеше на пещера и това ме улесни, защото ако имаше как да се прескочи и влезе, щях да го направя. Изложих се обаче със страшна тъпотия - от бързане забравих в колата челника и фенера. Стигнах до входа и много лесно минах под решетката в участъка, където течеше рекичка от вътрешността на пещерата навън. Вътре всичко беше в стълби и пътечки, беше направено като за туристи, само че повечето лампи не бяха включени и се наложи да си светя с изключително слабата светлинка на малкия ми телефон с копчета. На всичко отгоре във вътрешността на пещерата обективът на апарата се запоти от влагата и стана още по-трудно снимането. Иначе вътре има страхотни басейнчета, подобни на тези на Памуккале. Река тече през пещерата, има и водопад. Ако само си носех челника, снимките щяха да станат по-добре.
Продължихме към водопадите Gostilje, където тъкмо отваряха будката за билети и ни таксуваха 250 динара на калпак. Много красиво място, минахме до край по пътеката и бяхме очаровани. Имаше няколко водопада и водопадчета, все още нямаше хора заради ранния час. Иначе е много популярно и посещавано място. Най-високият водопад е 20 метра, а пътеката е приятна и лека, не е и никак дълга. След като се порадвахме на красотата тук, се отправихме към етно селото Sirogojno. Прекрасно място, бяхме много впечатлени. Входът беше 200 динара и добре обиколихме всяка автентична къщичка. Аз си харесах страшно много свинарника, за мен беше къща мечта. Всички къщи бяха в стар стил, с естествени материали и беше истинско удоволствие да се обикалят. Голяма слабост са ми тези музеи на открито.
Следващата спирка беше много популярния и преизпълнен с посетители ски курорт Златибор. Дори през лятото пак гъмжеше от туристи, макар и преобладаващо сръбски. Успях да намеря безплатен паркинг и тръгнахме из града да разглеждаме. Видя ми се адски комерсиален, презастроен и навсякъде имаше кранове и нови строежи. Личеше си, че тук се вихрят яко пари. Гигантските хотели страшно загрозяваха това място. Минахме покрай Дино парк, който можеше да се посети срещу силно завишена сума за билет. Тук всичките атракции бяха така. Имаше излъчване на Банско това място, определено не ми хареса. Но пък районът беше много красив, всичко беше планини. Взехме кабинковия лифт, който води до връх Торник на 1496 метра. Естествено предпочитах да го изкача пеш, но мама нямаше да прояви желание, а 25 минутното возена на лифта много й хареса. За късмет в едната посока бяхме само ние в цяла кабина, която е за доста повече хора. Возенето в двете посоки беше около 10 евро на калпак.
На върха не останахме много дълго, беше голям панаир от хора и заведения. Погледахме, поснимахме и тръгнахме обратно. Този път ни настаниха в кабина с други хора и хич не ми беше приятно. Направихме разходка из центъра и около голямото езеро, обядвахме в колата и продължихме към Ужице. Преди града висяхме половин час в адско задръстване. Трафикът беше непоносим, навсякъде в Сърбия имаше много коли, хора, движение. В Ужице първо заредихме бензин, резервоарът беше много празен. Насочихме се право към замъка, който се виждаше от пътя и беше много внушителен и атрактивен. Изкачването до него с колата беше по едни стръмни и тесни сокаци. Добре, че имаше малко място за паркиране до входа към замъка и още по-добре, че надолу не се зададе никаква кола, докато се изкачвахме ние, защото разминаване нямаше. В крепостта едно момиче даваше безплатни билети на входа и обясняваше накратко за мястото. От 14-ти век е замъкът, гледките отгоре са невероятни, а и самите останки са доста впечатляващи.
Карах до Лидл, където оставихме Биби на безплатния паркинг, купихме си малко храна и тръгнахме пеш към центъра. Докато вървяхме към площада, си записвахме сръбски думи, които ни звучат смешно. Ето някои от тях, да се посмеете и вие:
- упозоренье - предупреждение
- ваша хитрост - вашата скорост
- позор колесари - внимание колоездачи
- хвала за обиск - благодаря за посещението
- купци - клиенти
- не бацайте - не изхвърляйте
- финално снижение - крайна отстъпка
- погребална опрема - погребална техника
- Иии моето любимо: археолошко налазиште
- Доста се посмяхме на една табела: "фризерски салон Гоца"
- Както и на това, че сърбите викат на беседката "печурка"
Посетихме църквата, в която пак се натъкнахме на местни, целуващи вратите и иконите. Ужице никак не беше малък град, поразгледахме го, но за съжаление изпуснахме работното време на музея. Излязохме от града по залез като се впуснахме в търсене на място за спане в посока Национален парк Тара. След доза лутане имахме късмет, че си намерихме място недалеч от язовирната стена на язовир Врутци. През нощта две коли минаха по пътя, но никой не ни обезпокои. Нощта беше хладна и пак спах с яке, за да не зъзна в чувала. Мама нямаше проблем с топлото, в буса имаше доста одеала, а и беше по-топло от палатката.
 |
| Басейнчетата са много симпатични |
 |
| В етно музей на открито Sirogojno |
 |
| Рибничко езеро |
 |
| Поглед към града |
 |
| Нощувка край язовир Врутци |
12.08.2023
Утрото на язовира беше особено живописно. Мъгли се носеха над водната шир и гиздави патици припляскваха с криле, нарушавайки тишината. Не ни се тръгваше от тази идилия, но след кратка разходка и съзерцание, поехме към близкия манастир Rujan, в който уцелихме служба и поради това не успяхме да влезем в църквата. Набожниците прииждаха към паркинга и решихме да не ги безпокоим. Продължихме към друг манастир край село Мала Река, наречен "Сабора Српских Светитеља". Там един зъл поп само се показа в двора, докато снимах и ме изгледа на кръв, но се скри и нищо не каза.
Следващата ни дестинация беше Национален парк Тара и аз най-много се вълнувах именно за това място. Имаше километри разкошна гора без къщи по целия път. Първо се спуснахме по шосето с гледки след Митровац на Тари. Имаше невероятни панорами към река Дрина в ниското. На една от площадките с гледки хапнахме и забелязахме, че доста хора спираха тук да снимат. Явно посетителите на националния парк никак не бяха малко. Върнахме се към Митровац и продължихме към езерото Заовине. Направихме му пълна обиколка с буса и се разходихме от едната му страна, където се намираше по-малко езеро. Имаше доста народ, дори видяхме водолази, които се гмуркаха в голямото езеро. Пътят беше изключително приятен и красив, както и всички шосета в района. Все пак бяхме в един от най-прекрасните райони на Сърбия. Националният парк е вписан в ЮНЕСКО и обхваща планини с височина до 1600 метра, както и внушители каньони като този на река Дрина с дълбочина на места достигаща 1000 метра. Тара се обитава от 53 вида бозайници, сред които и мечката. Може би най-запазеното късче природа в Сърбия. И въпреки, че е национален парк, е застрашено от застрояване с нелегални къщи, вили и какво ли още не. Явно никой не взема мерки, защото доста такива имоти са построени край езерото Заовине например.
Следващата ни спирка беше гледката на Банска стена - най-популярната панорама към река Дрина. Хубав широк черен път ни отведе до паркинг, който беше пълен с коли, но все пак си намерихме място. Пътеката започна от тук и след километър и половина приятно ходене се озовахме на гледката. Пълно беше с народ обаче, което силно разваляше иначе невероятното място. Всичко беше гора и се ходеше по сянка, което много се хареса на мама. Тълпите от високи, грамадни сърби и сръбкини с цяла тумба крещящи и подтичващи чавета обаче доста я поизнервиха, мен още повече. След тази разходка отидохме до посетителския център на националния парк да си купим магнитче.
Продължихме по пряк и много красив път към Мокра гора, минаващ отново през националния парк. Там първата ни спирка беше Drvengrad, където беше свръхтуристическо и ни напрегна. Първо на паркинга събираха пари за спиране, така че оставих мама на входа към дървеното селище и се спуснах с Биби надолу по пътя да търся място за паркиране. Не след дълго намерих и се върнах пеш обратно. Забелязах доста български коли тук, явно наистина беше много популярно място за посетители. Входната такса беше 250 динара. Мястото представлява етно къщички, характерни за Сърбия. Нещо като етнографски музей на открито, ама не точно. Малко наподобяваше на този в Sirogojno, който обаче повече ми хареса, защото не беше толкова комерсиален и нямаше посетители. Тук липсваше автентичната атмосфера, това по-скоро беше като място за увеселение, отколкото музей. Имаше безброй заведения, всяка къщичка беше обърната на такова или на магазин. Самото селище е било построено за филм на Емил Костурица, така че не е истинско. Де факто е филмов декор, който много успешно е обърнат в машина за пари. Красиво е, да, спор няма. Църквичката е много симпатична, както и къщичките, но си лъха на комерс. Някои от къщите служат и за настаняване на туристи.
В село Мокра гора отидохме до гарата на Шарганската осмица - ретро теснолинейка за туристически обиколки. В миналото е свързвала Белград и Сараево, но е била изоставена. Възстановено е трасето около Мокра гора, за да може да се ползва от туристите. Обиколката е около два часа. Ние не се възползвахме, нямаше влак по това време, така че се задоволихме само да видим гарата. Имаше готин тунел на входа с информация за историята на железницата. Интересно е, че тази теснолинейка е проект, който се поддържа от държавата, а не от частник. А е наречена "осмица", защото релсите на места оформят осмици, погледнато от високо.
Насочихме се към границата, беше време да напуснем Сърбия, колкото и да ни харесваше тук. Границата беше съвсем близо и за нищо време стигнахме. Митничарите не ни провериха нито зелената карта на буса, нито пълномощното от собственика, което преди да заминем четох, че ще ни е нужно. Целта за днес беше Вишеград като преди да стигнем, се отбихме на два манастира по пътя. Първият беше след границата - манастир Vardište. Там ни посрещна зла монахиня, която пускаше само православни да погледнат в църквата. Догади ми се. Другият манастир Dobrun беше доста по-голям, но уцелихме службата и не видяхме добре църквата, само през вратата. Не ни изгониха от двора все пак.
Във Вишеград стигнахме привечер и веднага се заехме с търсене на настаняване по желание на мама. Беше ми извадила душата последните дни и вече не издържах, исках да я оставя в някой хотел или квартира да се кротне. Навсякъде обаче беше заето, проверихме доста квартири и хотели, но никъде нямаше свободна стая. Събота вечер явно всичко беше пълно. Намерихме само един скъпарски хотел със стая за 114 лв. Това, което ме изуми беше, че навсякъде цените бяха еднакви за един или двама човека в стаята. Тоест се плащаше на стая, не на човек. Нямам никакъв опит с платените нощувки по принцип и всичко това беше ново за мен. Все си милех, че ако само за нея наемаме стая, ще е по-евтино. Нищо такова нямаше.
Мама все пак прояви здрав разум и се отказа от квартира във Вишеград, нави се да изкара още някоя нощ в корема на Бибито. Аз само това и чаках да чуя, веднага се заех с търсене на място за спане някъде недалеч от града, все пак утре щяхме да го разглеждаме. Изкачихме се по черен път в планината, към някаква забутана църква. Като я наближихме, започна да се чува адски силна музика отнякъде наоколо и се ометохме. Продължихме по черен път към някакви села или махали в планината. Нямахме много опции и се настанихме на уширение на самия път, най-близкото до нас село беше Lasci и се надявахме никой да не тръгне към Вишеград и да не се прибира през нощта. Все пак една кола мина, но никой не ни обезпокои и спахме добре. Небето беше обсипано със звезди и нощта беше доста хладна.
 |
| Утро на язовир Врутци |
 |
| По пътя из НП Тара |
 |
| Невероятни панорами към река Дрина |
 |
| Панорами покрай езерото Заовине |
Бюджет за Сърбия, престой - 6 дни:
- 5100 динара (43,52 евро) - билети за забележителности
- 5808 динара (49,50 евро) - храна
- 11643 динара (99,35 евро) - бензин + 145 лв зареждане от България
- 900 динара (7,68 евро) - сувенири
- 400 динара (3,41 евро) - еко такса при напускане на Сърбия
 |
| Маршрутът през Сърбия |
Допълнителни снимки с ГоПро от забранените за снимане места:
4 коментара:
Тери, прекрасна си, не се предавай. За жалост това е орисията на прекалено чувствителните души - трудно понасят недъзите на този тотално сбъркан и разлагащ се свят...
Боре, истината е, че отдавна се предадох. Като се замисля - още през 2003 г. Оттогава всичко е застинало във времето и пространството за мен, няма ме. Пребиваването ми дори само физически в този свят ме доунищожи нацяло. Всъщност не мога да се сетя за нито едно нещо, което наистина да одобрявам и истински да ми харесва на този свят. Всичко хубаво винаги свършва зле, това е цялата същина всяко едно нещо.
Тери, благодаря ти за пореден път!
Благодарности
Публикуване на коментар