 |
| Уникалните качкари (хачкари) на Норатус |
Дойде ред и за последната от трите кавказки красавици - Армения. Древна страна, възникнала през 6-ти век преди новата ера. Страната, приела християнството първа в света. Това е повод за гордост у всеки религиозен арменец, а те въобще не са малко, дори останах с усещане, че атеисти почти липсват. Това леко затрудняваше отношенията ми с хората, които много се надяваха да принадлежа и аз към вездесъщото християнство, та често ги разочаровах. Освен свирепата набожност, открих и други кусури у арменеца. Неоспорим факт е, че много ме бива в намирането на кусури у хората без дори да търся такива, а положителните им качества даже да ги търся с лупа, не ги намирам. Силно влечение към алкохола и постоянни злоупотреби с него, кошмарно шофиране, повсеместно неразбиране на привилегиите на самотата и натякване, че не може да се пътува, живее и дори ходи до тоалетната сам... общо взето всичко тук си е както в съседната Грузия, разлики в манталитета почти не усетих. И в Азербайджан сякаш беше същото, но по-строго заради исляма, дивотиите ги правеха тайно. Армения и Грузия много си приличат, макар втората да е по-гланцирана, по-лъскава и някак си по-уредена. Армения е по-бедна от гледна точка на благосъстоянието на жителите и по-богата от моя гледна точка, защото голяма част от населението й се е изнесло по чужбините и земята е доста по-непренаселена, по-лишена от човешки посегателства и по-дива. Арменци има навсякъде по света, освен може би в Азербайджан, а и в Турция, която носи тежка карма след геноцида срещу този народ. И до сега Турция отрича това да е било геноцид, въпреки категоричното масово изтребление на 1,5 милиона арменци. Зверствата започнали още в края на 19 век, когато около 300 000 били избити, а по време на Първата световна война цифрите на жертвите скачат до небето. Османската империя започва да се разпада по това време и е отговорна за масовите кланета и насилствени депортации на арменците в пустинята като не само са били избивани, но и жестоко измъчвани по всевъзможни начини. В Ереван има изключително интересен музей с безброй снимки и информация относно геноцида, зверщините са били чудовищни - типично в човешки стил.
По време на моето посещение в страната, нямаше почти никакви туристи, вероятно заради студа и имах удоволствието да се наслаждавам спокойно на местата. От друга страна такова мръзнене като тук, не ме беше спохождало в предните държави. Напредналият ноември в Армения се оказа вледеняващ, постоянно зъзнех и никога не успявах да се стопля, но свикнах и се радвах на всяко интересно кътче, а такива в страната - с лопата да ги ринеш. Древни църкви, манастири от зората на християнството, качкари с уникални кръстове и изображения, водопади и вековни дървета в Карабах, старини и блясък в Ереван... Армения ми беше много интересна, вълнуваща, привлекателна и ако не беше свирепия студ, можех и още да остана, но зимата ме натисна да се прибирам. И все пак за 11 дни успях да надникна доста сериозно в съкровищницата й. Както в съседна Грузия, тук също пътувах с постоянното желание да се върна за втори тур следващата година, може би лятото. И най-вече да направя повечко преходи из планините. Преди си мислех, че понякога е добре човек да си остави по нещо за следващия път в дадена страна, за да има още повече мотивация да я посети отново, но след 2020 г разбрах, че въобще не е така, защото както се казва - може да няма следващ път, а за мен - със сигурност няма да има. И се радвам, че поне в Армения видях доста от местата, които ми бяха интересни.
15.11.2019
Преди да пресека границата от Азербайджан към Грузия, похарчих последните си 10 маната за храна и раницата ми натежа доста. Формалностите минаха бързо, нямаше никакви въпроси и мотаене. От грузинска страна ме нападнаха агресивни продавачи на цигари. Отговорът "не пуша" изобщо не работеше. Поех пеша по шосето към Marneuli, а не след дълго се возех в бус с няколко мъже и жени, пътуващи за Садакло на границата с Армения. Аз слязох на разклона, защото исках да посетя няколко места в тази част на Грузия преди да вляза в Армения. Продължих към Marneuli с двама арменци, пътуващи за Тбилиси. Оставиха ме в градчето и отпътуваха, взех си едно топло лобиани за хапване и поех пеша към края на града в посока Болниси. След като нахраних с част от лобианито едно гладно куче, хванах стоп с жена за Болниси (голяма рядкост да спре жена на стоп тук). Като стигнахме града, ми показа немската улица, където преди много години живеели германци. Понастоящем къщите са изоставени и занемарени, но веднага си личи немската архитектура. Целта на идването ми в Болниси беше да посетя църквата Сиони, намираща се извън града. Благодарение на жената от стопа научих и за друга църква, която се намира на връхче в близка планина. Реших и нея да посетя. На стоп ме взеха двама с джип, които отиваха да нагледат земите на единия. Човекът имаше лозя и планираше да строи хотел и ресторант на свободната си площ. Имаше и охрана за земята си, той ни посрещна и тримата се заеха с опити да поправят един трактор. В това време си играех с трите страхотни кучета пазачи, едното беше много мил алабай. И трите бяха страшно гальовни и затвърдиха мнението ми, че грузинските огромни песове са по-лигави и благи от всички други кучета, които срещах по света.
Нататък продължих само с шофьора, спътникът му остана на обекта. Човекът реши да ми покаже някои интересни места в района. Отидохме до руини от много стара църквичка, намираща се в покрайнините на малко село. Истински се радвах, че имам възможността да посетя места, за които никой освен местните не знае. Тази църква едва ли е посещавана от туристи, а именно такива места са ми любими. После ме откара до манастир Tsughrughasheni от 13-ти век, който много ме впечатли. Отначало беше затворен и в двора ни посрещнаха едър алабай и две по-дребни кучета. Моят човек се обади по телефона на отговорника за манастира, за да дойде да го отвори и да го видя отвътре. Обиколката продължи с църквата Болниси Сиони, беше много впечатляваща и с разкопки около нея. Тя е построена в края на 5-ти век и е най-старата съществуваща църква в Грузия. После човекът ме откара до новата църква на връхчето, за която жената по-рано днес ми беше казала. Имаше страхотни гледки от там и мястото много ми хареса. Разделих се с чудесния ми неофициален екскурзовод в Болниси, благодарение на него видях прекрасни места. Много приятен човек, отдели доста време, за да ме разведе.
С четири стопа се придвижих обратно към граничния пункт Садакло и пресякох границата бързо и лесно. Единственият проблем беше, че арменският митничар ми сложи печат на последната изцяло празна страница в паспорта ми и така окончателно отпадна намерението ми да отида до Иракски Кюрдистан. Въртеше ми се такава идея в главата, за тази област на Ирак не е нужна трудната за получаване иракска виза, имат си отделна виза, която дават на границата. Но когато и последната ми празна страница беше подпечатана, нямаше къде да ми сложат въпросната виза и се отказах от идеята. Вече от арменска страна стопът продължи да е бърз и ме качи момче с ладичка до близък разклон. Още отначало новата за мен страна ми се видя по-бедна и очукана от съседката си Грузия. На мястото, където слязох от ладата, имаше няколко сергии, на които възрастни хора продаваха плодове. Заприказваха ме и ми се радваха, че съм от България. Дадоха ми шепа кивита и райска ябълка. Беше много студено и се тресях, докато чаках на стоп, но тези хора ми направиха страхотно посрещане в Армения. Следващият стоп беше с човек, пътуващ за Ереван. Доста време се повозих, пътят беше лош, но природата наоколо беше много красива - стръмни склонове и гори. Край шосето имаше изоставени и разпадащи се сгради, цареше някаква призрачност.
Слязох на разклона за манастир Haghpat (Ахпат). От там тръгнах пеша за оставащите 5 км и след доза ходене една кола спря. Взе ме възможно най-благият и приятен човек, когото срещнах за целия си престой в страната. Той не само ме откара до манастира, макар да не отиваше там, но и ме изчака да го разгледам на спокойствие. Безкрайно много ме впечатли първата ми арменска света обител. Тук манастирите и църквите са различни от грузинските и имат една особено мистична енергия, което страшно много ми хареса. Вътре няма икони, разкрасяване на стените и въобще каквото и да е. Стените са голи, в тях само са издълбани безброй кръстове във всякакви размери. Храмовете са празни, няма нищо показно. Haghpat е построен между 10 и 13 век, местоположението е отлично подбрано - високо над река Дебед. Недалечният манастир Санаин е също възникнал по това време и е почти като брат близнак на този - също се извисява над река Дебед, също е приютявал множество монаси, но с разликата, че Ахпат е все още действащ манастир и в днешно време. И двата са вписани в ЮНЕСКО. Изключителни творения на арменската архитектура.
След манастира човекът ме покани да нощувам в дома му. Къщата беше по-яка и от хижа, намираше се сред планините, до река, далеч навътре по малък черен път. Наоколо нямаше села и никакви съседи. Изключително се изкефих на мястото, имаше и куче, а цялата къща остана само за мен, защото моят домакин привечер излезе за работа. Каза, че е нощна смяна и ще се върне на сутринта. Сподели, че не съм първия турист, който му е на гости. Бил регистрирал дома си в сайта за нощувки booking и няколко пъти идвали чужденци. Къщата беше нова, дори още я довършваше. Всичко вътре беше чисто и хубаво. Настани ме в чудесна стая с баня и тоалетна. Навън беше зверски студ, носът ми течеше и с огромно удоволствие направих изключение от обичайните си студени душове като се изкъпах с топла вода, толкова топла, колкото можех да понеса, а тази сигурно би се класирала като студена за повечето хора. Седнахме да хапнем с домакина преди да излезе. Разказа, че се занимава с алпинизъм, гимнастика и бокс, а доколкото разбрах работи нещо във връзка с полицията, но не разбрах точно какво и защо винаги работи нощем. Начетен човек с богата обща култура, имал двама сина, но единият бил в Шри Ланка, а другият - в Ереван.
Вечерта като си легнах в чувала, се опитах да чета книга, но ако си покажех ръцете отвън, замръзваха и бързо се отказах. Щом дори вътре в стаята пуках от студ, направо не зная навън как щях да успявам да спя. Голямо мръзнене се очертаваше да е в тази страна, много повече от предните две. Тук навсякъде бяха само планини и то високи, та по това време на годината температурите бяха ниски, вятърът - свиреп, а моето облекло за ноември в Армения - крайно неподходящо.
 |
| Манастир Haghpat |
 |
| Haghpat |
16.11.2019
Беше събота и тъй като вчера - петък, не обмених пари, щях да се сдобия с такива чак в понеделник. Два дни без финикийски знаци в Армения и добре, че имах храна в раницата. Докато събирах багажа сутринта, се тресях от студ, а бях вътре в стаята. Настройвах се мислено за предстоящите вледеняващи дни и нощи. Когато моят домакин се върна, натоварихме раницата ми на колата и тръгнахме към Санаин. Той държеше да ме откара до манастира, а пътьом се отбихме до имот на брат му, който имаше пещери на територията си. Пред една от тях видяхме страхотна змия и добре, че бях там в този момент да й се зарадвам, защото ако човекът беше сам, щеше да я убие. Точно това понечи да стори преди да го спра и да се наведа да я хвана. Той беше шокиран от моята постъпка, а аз - в пълен ужас, потрес и погнуса от неговата. Попитах го защо хората толкова мразят змии и все искат да ги убият, в България е абсолютно същото. Той отговори, че е заради библията, защото там змията била лош герой. Да им се не види и библията пуста, побеснях! Религиозните книги май са единствените, които не е лошо да бъдат изгорени, що мозъци са промили и продължават да промиват. Горките змии, с какво са го заслужили!
Манастирът беше обвит в гъста мъгла, пред портите му се разделихме и човекът замина на среща с брат си. Светата обител от 10-ти век беше още по-въздействаща заради мъгливата пелена. Силно се впечатлих и тук, както в Ахпат. И двата манастира са строени приблизително по едно и също време, но се смята, че този в Санаин е малко по-стар. Тук са живели по няколкостотин монаха едновременно, имало е академия и библиотека. Манастирът се е развивал през вековете, но многократно е бил опустошаван от вражески нападения и земетресения. След обиколката поех надолу по пътя, стигнах соц блоковете на града и хванах стоп с мъж и две жени до главното шосе. Стопът продължи бързо с микробус до Одзун, където има красива и голяма църква, построена между 5 и 8 век. Единствените посетители там бяха двойка арменци, живущи в Москва. Заговориха ме и ме помолиха да ги снимам. Следващата ми спирка беше Horomayri. Отне ми време, докато открих останките от древния манастир, намиращ се на около километър от Одзун. Малка църква на ръба на каньона ме ориентира, точно в подножието на отвесните скали зад нея се намират руините. Хоромайри е разположен на труднодостъпен терен, има страхотни гледки наоколо. Възникнал е през 12-13 век, има пещери и качкари сред останките.
Обратно на пътя хванах стоп с момче, пътуващо за Алаверди. Слязох на разклона към Ванадзор, за да стигна до манастира Кобаир, разположен близо до шосето. Взеха ме двама, които нямаха идея къде точно да спрат за манастира и добре, че го видях от пътя и им казах да ме оставят. Изкачих се до руините по стръмна пътечка. Кобаир е наистина уникално местенце, манастирът е в развалини, но има незабравима атмосфера. Църквата е една от малкото със стенописи в Армения, които видях. Чудя се как е оставена да се руши, но пък ако беше реставрирана, никога нямаше да е чак толкова въздействаща. Има и пещера наблизо. Завладяващо кътче, не ми се тръгваше. Седнах на един древен камък да хапна и се появи втори посетител - французин велопътешественик. Колелото си оставил долу на пътя с всичкия багаж. Шокирах се как рискува така безумно, всеки може да го ограби. Караше за Степанаван днес, там щял да отседне. Беше луд по България, говореше малко нашия език и беше идвал четири пъти. Слязохме заедно до шосето и колелото му си беше там. Изненадах се, определено мислех, че няма да си го намери или поне багажа на него. Явно вярваше в хората. Което ме подсети как аз дори в страни като скандинавските не оставях колелото с багажа на място, където да не го виждам повече от десет секунди. И го заключвах с две заключалки за велосипеди.
Имах късмет със стопа, взе ме човек за Ереван и така минах немалкия град Ванадзор транзитно. За пореден път ми се затвърди впечатлението, че арменските градове имат онова мрачно, тежко социалистическо излъчване. Отвсякъде мирише на унифициране, беднотия и нищета, но не онази чаровна, натурална, свежа, природна африканска бедност на кръглата кирпичена колиба, а онази мрачна, тъжна и унила мизерия на комунистическия строй. Грозните панелки стърчаха като тежки бетонни мравуняци. Някак тъжно и черно-бяло беше всичко. Само прострените по въжета между блоковете прани дрехи внасяха цвят в мрачната картина. Слязох от колата в края на град Дилиджан, който ми се стори по-свеж и приятен, но май нямаше нещо конкретно за разглеждане.
Ставаше късно и се забързах да хвана стоп към манастир Haghartsin. Един човек ме взе за малко, само до разклона и от там поех пеша по оставащите 5 км. Зевзеци от селото ме закачаха, че нагоре имало мечки и вълци, щели да ме изядат. Беше ми едновременно смешно и тъжно, преобладаващо тъжно, че хората са и сякаш вечно ще бъдат на това ниво на съществуване. Връзката с природата е отдавна прекъсната. Нагоре по пътя нямаше трафик, но един стар джип все пак мина и човекът ме взе. Откара ме до манастира, въпреки че не отиваше чак до там. Слязох на 200 метра преди него и се шмугнах в гората да си търся място за палатката. Беше идеално, тъй като всичко наоколо беше част от национален парк Дилиджан и гората бе навсякъде. Изкачих се по склон и си намерих равно място край една пътека, нощта беше много приятна и спокойна, с изключение на мръзненето в чувала. Сутринта събрах палатката чисто мокра, кондензът беше жесток.
 |
| По път към Санаин |
 |
| Прекрасният манастир Санаин, обгърнат в мъгла |
 |
| Църквата в Одзун |
 |
| В по-близък план |
17.11.2019
Докато събирах лагера, се появи някакво чиче насред гората, което твърдеше, че е охрана на парка. Гледаше с любопитство всеки артикул, който слагах в раницата. Искаше даже да ми помага да си събера багажа. Докривя ми, защото въобще не обичам лепки, даже такива с добри намерения, натоварват ме. Чичето ме изпроводи до пътя и тръгнах към манастира. Преди него край шосето имаше руини и интересни качкари, които задържаха вниманието ми. Същинската света обител беше разкошно място, доста време прекарах в църквите и двора. Всичко беше отворено и оставено за посетителите, нямаше зла лелка надзорник. Манастирът е създаден между 10 и 13 век, има четири църкви и името му означава "играещ орел", тъй като по време на церемонията по откриването му, един орел летял над главната църква. Цареше истинско спокойствие навсякъде, а освен мен имаше и едно семейство туристи с деца, пътуващи с кемпер. Те си тръгваха по същото време, когато и аз. Сами предложиха да ме вземат надолу без дори да ги стопирам. Жената беше рускиня, а мъжът - испанец. Живеели в Германия до скоро, а сега се преместили в Тбилиси, в съседна Грузия. Оставиха ме на главния път, откъдето с три стопа, последния от които джип на горски, се придвижих до манастира Goshavank. Около него се простира и село Gosh, а манастирът е нещо като сърцето на селото. Десетки туристи, основно арменци, бяха дошли да посетят храма и се снимаха навсякъде. Този манастир е от 12-13 век и е построен на мястото на по-стар манастир, разрушен от земетресение през 12 век. Тук се е помещавало и училище, което в днешно време е само руини.
Качих се и до една малка църква на гробището на острещния хълм. От там се откриваше чудесна панорама към манастира. На връщане до главния път ме взеха мъж и жена фанатични християни, които през краткото време до разклона, не спираха да проповядват измислените си божества. Особено се нахъсаха като разбраха, че нямам никаква религия. Когато им казвам на хората, че моята религия е свободата, честта и любовта към природата, много се палят да ми проповядват щуротиите си. Не зная какво ги кара да мислят, че нещо в мен ще трепне и ще стана поредната люха овца в стадото християнско. Тъжна работа...
До Дилиджан се возех във военен джип, човекът ме остави в края на града. Следващият стоп беше с приятен арменец, който спря до крайпътна сергия да ме почерпи варена царевица. Пътуваше за Ереван, остави ме на разклона към Севанаванк. Природата край пътя се променяше доста с придвижването нататък, отначало след Дилиджан беше гористо, а после като минахме един дълъг тунел, стана съвсем голо и се появи дори сняг на сенчестите склонове. Видях за първи път невероятното езеро Севан. То е най-голямото в Армения и целия Кавказки регион, на места достига почти 80 метра дълбочина. Намира се на 1900 м надморска височина и е едно много студено място през есента и зимата. За късмет времето бе слънчево и цветът на водата беше примамлив за снимане и плуване. Докато вървях единия километър от разклона към църквата Севанаванк, ситуирана живописно на брега на езерото, един арменец с кола спря без да го стопирам и започна да ме увещава да се кача, да сме отидели на ресторант, да ми покажел разни места наоколо. Намирисваше ми отдалеч, че не го бива, така че както обикновено в такива случаи просто си продължих да вървя. Не се отказваше обаче и се наложи да го погледна с един особен поглед. Тези, които са го виждали, повече не са посмели да ми говорят. Отиде си и този дразнител. Често пъти само един поглед е достатъчен, за да се пречупи гаден човек. И в Армения, както в Грузия, имаше болни противни типчета колкото искаш. Опитвах се да не им обръщам никакво внимание, но агресията в мен често се обаждаше под формата на желание да пребивам жестоко. Не зная как от толкова пътувания по света така и не убих никого.
Севанаванк не беше просто една много красива църква, но и църква, пълна с посетители. Тълпи от туристи, предимно арменски, се радваха на това приказно местенце. Може би заради почивните дни доста семейства посещаваха интересните места из страната. Не смеех да си представя какво е през лятото. Бях атракцията на тълпата с огромната раница и по сандали в кучия студ, всички други бяха нормални хора и не спираха да ме зяпат. И в Армения, както в съседните страни, хората масово оглеждаха и обсъждаха кой минава, как изглежда и т.н. Простотията на българите не е само в България, а е глобално заболяване. На една скрита от хорските очи полянка след църквата се настаних под слънчевите лъчи да суша палатката като същевременно и обядвах. Използвах, че днес Слънчо беше решил да се покаже и изсуших всичко мокро.
Обратно на пътя ме взеха на стоп двама мъже и жена. Дори и не предполагах в какъв филм ще се вкарам с качването в тази кола, ама точно това му харесвам на стопа - никога не знаеш какво следва и всичко е изненада, всеки ден и всеки час. Първо ме откараха до мястото, където отивах - манастира Hayravank. Много красиво място с гледки към езерото, самият храм е създаден между 9 и 12 век, църквата е интересна, а има и впечатляващи качкари. Докато бяхме там, течеше и сватба. След визитата моите спътници ми предложиха да ме заведат до някаква църква високо в планината. Съгласих се веднага, всяко място извън утъпканите пътища ми е най-атрактивно. Преди да отидем в планитата обаче, хората ме откараха в дома на единия мъж и жената. Двамата мъже се оказаха братя и къщите им бяха наблизо, в крайно кварталче на град Гавар. В дома на хората се запознах с дъщерята и сина им. Тя беше на 18 години и силно се тревожеше, че скоро ще искат да я омъжат. Все още учеше и беше запалена танцьорка, искаше да става професионална такава, а малко по-късно отиде да танцува на някаква сватба. Говореше руски и си комуникирахме въпреки моите бедни познания по този език. Сподели, че в Армения не можело да се ожениш и да нямаш деца, било изключено. А тя искала да учи и да танцува, не да ражда деца. И тук, както в съседните страни, хората явно бяха на същото примитивно ниво на развитие. Не че в България не е подобно, но в по-олекотена версия. Тук религията все още управлява живота на хората. И роднините, разбира се. Ти сякаш си никой, няма индивидуалност. Дожаля ми за момичето, но ако има воля, ще се пребори. Може да избяга все пак, в къде по-строги общества са се раждали различни и са успявали да се измъкнат от терора на роднините и догмите.
След като тя излезе за сватбата, прекарах час в игра на шах с братчето й, което беше в 4-ти клас и вече беше много добър на шах. Умно и възпитано момче, и както по-късно установих - няма нищо общо с баща си. Похвали се, че е отличник в училище и не беше никак трудно човек да му повярва. Играта ни обаче бе прекъсната от двамата мъже, които дойдоха да ме вземат, за да тръгваме към църквата в планината. Беше залез, когато потеглихме пет човека в една военна джипка. Четиримата ми спътници вече бяха подпийнали и бяха доста развеселени. Дори не обърнах внимание, че един от тях носи пушка. Кой би предположил, че едно ходене до църква в планината ще се обърне в лов, при който мишената доброволно станах аз. Студът беше свиреп, а аз, не знаейки за колко време отиваме горе и мислейки си, че ще слезем от колата, ще видим църквата и ще се приберем, не си обух чорапи и босите ми крака бързо почервеняха от студ. Със сигурност беше под нулата, но колко - не можех да кажа. Весело е по сандали в планините на Армения през ноември.
През целия път пиянките се шегуваха добронамерено с мен, беше им весело и единият твърдеше, че съм много добър и чист човек, щом не се страхувам да отида в нищото с четирима непознати. Аз му обясних, че е точно обратно - толкова лош и войнствен човек съм, че ако четиримата непознати ме подразнят леко, може да оставя четири трупа храна за лешоядите преди да сляза обратно надолу. Много се смяха на това, а аз ни най-малко не се шегувах. Друсахме се в джипката повече от час, когато шофьорът внезапно спря. Един от мъжете изскочи навън и измъкна пушката, тогава я видях. В далечината съзрях спокойно ходещи по тревата ято фазани. Не минаха повече от две секунди, докато свържа двете и осъзная какво иска да прави - да стреля по тях. Изскочих от колата с крясък, а този до мен се опита да ме дръпне навътре, явно за да не подплаша птиците, но моментално се отскубнах и изтичах на поляната като започнах да крещя, за да прогоня фазаните. Бях почти пред дулото на пушката, може би на метър встрани. След секунди птиците литнаха, един изстрел се чу зад мен и времето сякаш спря. Макар ловецът да не ме беше улучил, нито която и да е птица, моето сърце сякаш се вцепени. Ужасът, който изпитах в този момент за живота на тези птици, беше един от най-жестоките в съществуването ми. За миг помислих, че може да е убил някоя и просто се сковах. А колко щеше да е прекрасно ако беше улучил мен. Колко много исках да си тръгна вече от този безумен, изроден свят завинаги!
Ловджията също стоеше вцепенен, а след като видях, че всички птици са излетели успешно, избухнах в сълзи. Веселата пиянска компания вече не беше весела. Постъпката ми беше стресирала всички, а когато тръгнах пеш надолу по склона обратно към града, който бе на няколко часа път в кучия студ, а нямах идея къде е тяхната къща и съответно раницата ми, един от тях хукна да ме догони. Започна да ми се извинява и да обещава, че това няма да се повтори повече, молеше ме да се кача в колата и да отидем до църквата, повече никой нямало да стреля. Не можех да се успокоя от едновременно ударили ме ярост и мъка. Не само ми се ревеше, но и ми се искаше да ги избия до крак. Жадувах за смъртта на тези, които убиват беззащитни, никому несторили зло същества, за които аз давам всичко. Ако само можех да се озова метър по-вляво преди изстрела, за да мине през мен куршума и тези ловджии да ме отърват от мъките веднъж завинаги... Тогава щеше да се води нещастен случай и близките ми нямаше толкова да страдат, че умишлено слагам край на тъжното си съществуване в тоя извратен свят, където силните унищожават слабите, вместо да ги защитават.
И другите трима дойдоха да ми се молят да се кача в колата и да се извиняват, повече нямало да се повтаря. Този, който беше стрелял по птиците, беше доста уплашен и после като се освести заяви, че ще кръсти детето си, което щяло скоро да се ражда, на мое име - Тери. Също така щял да кръсти всеки следващ фазан, който види, пак на мое име. А по-късно като се понапи още заяви, че ще ме съди, задето му причиних "стрес и диабет". Толкова се уплашил като ме видял пред пушката, че като нищо можело да ме гръмне. Беше разбрал, че мен от нищо не ме е страх и до края на вечерта будех само уважение у пиянките, явно те не можеха да се похвалят с безстрашие пред куршума. Жалко, че не знаеха колко много не ми се живее, тогава щяха да си обяснят много лесно пълната липса на страх.
Качих се обратно в колата, настана гробна тишина вътре. Пиянките бяха изтрезнели внезапно и принудително. Нямаше весели шеги. Стигнахме до църквата Saint Cross, която наистина беше прекрасна, с чудна гледка от високо. И вътрешността беше доста интересна, имаше множество оставени от хората икони, кръстове и други принадлежности на вярващи. Докато аз я разглеждах, моите спътници запалиха огън и се започна нареждането на софрата. Имаше навес с маси и пейки, бяха донесли много храна и почнаха да я приготвят. За тях имаше разни меса, а за мен направиха картофи на жар. Постепенно обстановката се разведри, тъй като започнаха да се наливат с алкохол и пак станаха весели. Постоянно ме подканяха да ям като бяха твърдо убедени, че в кренвиршите няма месо, а само хартия, така че стават за вегани. Все едно слушам българите. През цялото време се тресох от студ и спрях съвсем да си усещам пръстите на краката. А пиянките вдигаха тост след тост като изпиха две бутилки твърд алкохол и отвориха трета. Докато те се надвикваха и хилеха като идиоти, на мен ми беше мъчно, че си губя времето в компанията на такива глупаци, вместо да чета книги. Усетих, че затъпявам, така ми действат хората по принцип. Изключително рядко в компанията на някой човек нямам това чувство. Винаги съжалявам за губенето на време в такива ситуации.
Пиянките пиха и пяха, а аз само се надявах всичко да свърши по-скоро и да си ходим. Седях до огъня, но въпреки това ми беше студено. Див мраз царуваше в голите планини над езерото Севан. Чак когато алкохолиците изпиха всичко налично, поехме обратно надолу. Шофьорът беше много пиян и караше толкова бавно, че може би пеша щях да стигна по-бързо. Пътят бе само за джип, потъвахме в дълбоки коловози и припълзявахме върху големи камъни. Стана полунощ, докато се приберем. Моите спътници не спираха да пушат в колата и ми стана много лошо от дима. Гадеше ми се от тези хора и не спирах да мисля как е възможно да съществуват такива изобщо. А като се замисля - че те повечето хора са такива. Пиещи, пушещи и празноглави.
Стигнахме до къщата и се добрах до раницата си с огромно нетърпение. Другият брат, който се казваше Гари каза, че ще нощувам при неговото семейство в съседната къща. Преместих се и там ме посрещнаха жена му, дъщерята и сина, както и баба Женя. Всичките бяха приятни и мили хора, съвсем адекватни и явно само мъжете в Армения бяха системно пияни и невменяеми. Тресях се зверски от студ и жената, на име Рубина, веднага ме прати на топъл душ. Отново направих изключение и се изкъпах с топла вода, за да се сгрея. Определено имах някаква форма на хипотермия, защото се тресох много след душа, а пръстите на краката ми бяха страшно болезнени, докато се връщаха към живот.
Следващия час прекарах край масата, близо до газовата тръба на топло. Рубина беше много загрижена да не се разболея, донесе ми три чифта чорапи, но аз извадих моите от раницата и я успокоих, че имам. Угощението беше страхотно - плодове, ядки, сладка, а имаше и торта, която нямаше как да опитам, но ми предложиха. Личеше си, че хората са много гостоприемни. Говорихме си с Рубина и двете й деца, а в това време Гари го нямаше. Върна се посред нощ още по-пиян, а аз си мислех, че няма накъде повече. Чак се наложи Рубина да му направи забележка, че повтаря едно и също сто пъти. Като стана време да си лягаме, Гари предложи да ме настанят да спя на леглото на баба Женя, понеже дядото го нямало в момента и можело да спя при нея. Изтръпнах от ужас при мисълта за такава опция и добре, че другите се усетиха, че ми е нужно само лично пространство, та ме настаниха на дивана. Ако ме бяха сложили при бабата, гарантирано нямаше да мигна до сутринта и щеше да ми дойде много недоспиването след мръзненето. Успях да спя, дори се успах и станах чак в 7:00. Докато си мислех колко е късно, моите домакини още спяха и се разбудиха чак в 8:00. Не ме кефи никак тоя режим - да се седи до малките часове на нощта и после да се проспиват три часа от деня.
 |
| Манастир Haghartsin в национален парк Дилиджан |
 |
| Всичко наоколо е гора |
 |
| Севанаванк и езерото |
 |
| Манастир Hayravank |
 |
| Гледка от църквата |
18.11.2019
Сервираха ми чай и закуска, а след като хапнах обилно под постоянните призиви "яж, яж", ми напълниха и една торба с плодове за из път. Гари беше изтрезнял и както ми беше обещал вчера, ме откара до качкарите Норатус преди да се разделим окончателно. Преди да стигнем до там, оставихме децата му на училище. По колите и улиците на Гавар се виждаше много тънък слой пресен снежец, а планините, където бяхме снощи, бяха вече побелели. Днес от сутринта бях с два чифта чорапи. В Армения май вече нямаше да ходя с боси крака. Въпрос на време бе да сложа и трети чифт. Гари ме остави пред внушителните качкари на Норатус и си замина, а аз се заех с разглеждане. Вървях и се тресях от студ, от толкова тракане на зъбите челюстта почна да ме боли и имах усещане, че ще се изпочупят. Мястото обаче тотално взе надмощие над студа, толкова ме впечатли, че сякаш се пренесох някъде другаде, във време на творци, създаващи творбите си върху камъни. Норатус е най-голямото средновековно гробище с качкари, някои от които са още от 10-ти век. Има повече от 800 уникални качкари. Една легенда твърди, че когато армията на Тамерлан наближила Норатус (по онова време е бил доста голямо населено място), селяните сложили по един шлем на всеки качкар и от далеч качкарите изглеждали като войници, заели защитен пост, така че армията се оттеглила. Много време прекарах в разглеждане на всеки качкар, взирах се в изображенията върху камъните и ги анализирах в стил "какво е искал да каже авторът". Всеки камък сякаш ми говореше. Слънцето напече, но не топлеше изобщо. Все едно нямаше никаква сила пред арменския студ. Батериите на фотоапарата ми бързо умираха при тези температури, затова се наложи да ги държа постоянно на топло под дрехите и да вадя едната само като ще снимам.
Върнах се пеш до главния път и хванах стоп с един дядо до Мартуни. Слязох в центъра на градчето, обмених пари в една банка и така на четвъртия ден от престоя си в страната за първи път разполагах с арменски кинти. Докато вървях към края на града, се натъкнах на някакъв скандал на улицата. Една жена крещеше и налиташе на друга, дузина зяпачи одумваха, а няколко полицаи се опитваха да озаптят побеснелите жени. Не разбрах за какво е свадата, но предположих, че или е за тоалет и обувки, или за някой смотан мъж, или може би за пари. Не виждам за какво друго може да се карат две жени при положение, че в главите на доста от тях няма много други неща. Посмях се на цирка, докато минавах и си продължих. Най-сетне за хроничните запячи имаше нещо по-интересно от субекта с раница и никой не ме забеляза.
С питане намерих пътя към планините и прохода Селим. На стоп ме взе човек, който не пътуваше за никъде и явно просто си караше, та ме откара до една чешма на пътя в нищото, поиска да се снима с мен за спомен и си тръгна. Взе ме бус с двама местни, пътуващи за Vayk и за моя радост се отбиха до крайпътния кервансарай Orbelian, който е изоставен, но е много интересен и внушителен. Счита се за най-запазения кервансарай в Армения и е създаден през 14 век. Разположен е на 2410 м надморска височина, което му гарантира страхотни гледки и дива природа навсякъде наоколо. Построен е от принц Чесар Орбелиан - член на династията Орбелиан и предназначението му е било същото като на всеки друг кервансарай - да послонява пътници и животните им. Мястото е много стратегическо точно до прохода Селим и през вековете тук са минавали множество търговци и всякакви пътуващи странници.
През целия път се радвах на невероятни гледки, бяхме изцяло в планините и
сякаш Армения цялата е само планини. Оставиха ме в края на град Vayk,
където хванах стоп за Сисиан с типче с лъскава кола, което изобщо не
умееше да я държи в пътя. Постоянно криволичеше и излизаше от платното
за движение. Който му е дал книжка, би трябвало да бъде гръмнат.
Прецених, че не е пиян, а просто така си кара. Минахме край чудни
каньони, голям язовир, проходът Воротан, гледки навсякъде... а като
наближихме Сисиан, стана едно голо, ветровито и сякаш беше десет пъти
по-студено от Севан и тамошните планини. До град Сисиан не отидох,
защото се пада 6 км встрани от пътя, а моята цел беше да посетя Zorats
karer - група праисторически мегалити на 1 км от главния път, наричани арменския Стоунхендж. Счита се, че произхождат от около 3000 години пр.н.е. Обявени са за археоастрономическа обсерватория, но някои учени твърдят, че всъщност са некропол. Общо има около 220 менхира, а някои от тях са високи 3 метра и с тегло 10 тона. В доста от тях са издялани кръгли дупки. Немалко от менхирите понастоящем са счупени, а около тях има открити и множество гробове. Мястото е наистина интересно, а доколкото разбрах има и петроглифи край някакво село не много далеч от тук, но така и не стигнах до там.
Тук надморската височина беше само 1770 метра, но заради ледения вятър и тоталната голота на пейзажа, все едно бях на много над 2000. Докато снимах и разглеждах, имах усещане, че сърцето ми ще спре от студ. Вятърът беше много, много свиреп и така ме вледеняваше, че не си усещах нито пръстите, нито лицето - всички открити части бяха замръзнали. Едва снимах с много мъки, държах си ръцете в джобовете, но и това не помагаше. Обратно на главния път не можеше да се стои на едно място за чакане на стоп, така че тръгнах пеша и махах на малкото минаващи коли. Имаше доста военни камиони, пълни с войници, явно пътуващи за Карабах. Първо ме взе едно чиче до разклон в пустошта, където слязох и отново продължих пеша. Походих доста преди да ме вземе разбита ладичка с трима шумни арменци, пътуващи за Карабах, които предлагаха да отида с тях, но аз имах още една спирка преди това - манастира Татев. Когато слязох на разклона за него, вече беше почти залез и локвите по шосето бяха напълно замръзнали.
До първото градче
след разклона ме взе бус с досаден човек, добре че беше за кратко, а
след него ме качи младеж с ладичка, който ме откара до Дяволския мост -
няколко километра преди манастира. Гледките наоколо бяха главозамайващи,
пътят се виеше по отвесни склонове. Като стигнахме до моста на Дявола,
момчето ми показа басейнче с гореща вода, който се намираше в каньона
съвсем близо до пътя. От другата страна на шосето пък започваше пътека
към манастира Татев, която след 5 км те отвежда до него. Заварихме
готина рошава болонка на паркинга, която се залепи за
мен и ме следваше неотлъчно. Момчето с ладата обаче така и не си
тръгваше, а ставаше тъмно и исках да си търся място за палатката.
Пушеше, мотаеше се и постоянно повтаряше, че иска да ми помогне да си
разпъна палатката. Очевидно беше лепка, а с такива имам богат опит и
зная много добре как да ги прогоня - с търпение. Инатът му беше голям и
чакаше да види какво ще правя, докато съвсем се стъмни. Накрая ядосан си
седна в колата и отпраши, а аз се заех с търсене на място за спане.
Слязох надолу към реката по пътеката за манастира, отдалечих се доста от пътя и си намерих
чудесно кътче, а болонката остана с мен до сутринта, цяла нощ
спа до главата ми. Беше студена нощ, а на сутринта валеше слаб сняг...
 |
| Норатус - царството на качкарите |
 |
| Качкари с всякакви сценки и изображения... |
 |
| Кервансарай Орбелиан |
 |
| Zorats karer - праисторически мегалити |
 |
| Тук долу край реката нощувах |
Бюджет за Армения:
- 23,18 USD - храни и напитки
- 9,20 USD - входове за забележителности
- 12,50 USD - няколко нощувки в
хостел
- 11,12 USD - други: магнит, тоалетни, интернет, градски транспорт, поправка на панталон
2 коментара:
Прекрасно, невероятно, увлекателно,чудесни снимки, браво, Тери!
Благодаря :)
Публикуване на коментар