Кения- едно красиво съкровище

 През последната седмица толкова неща се случиха, че не знам как ще успея да опиша всичко :) Пътуването е по-прекрасно отвсякога, нямам думи за красотите, които видях, животните, с които създадох приятелства и хората, които ме изненадват всеки ден с добрината си :)
Домакините ми в Найваша бяха голямо кекую семейство (кекую е едно от 42-те племена на Кения). Рyт, една от дъщерите им, ме посрещна в поредния дъждовен ден в Кения (сега е дъждовния сезон), натоварих се на мотора и и ме заведе у тях - огромна къща-студио. Те всичките са художници и просто в момента, в който прекрачиш прага на дома им, навсякъде около теб има изумителни картини, невероятни произведения на изкуството, от които не можех да отлепя очи за дълго :) Тотално арт-къща, много приятна атмосфера! Бащата се ядосваше, че писал дълъг мейл на компютъра и тока спрял, и после всичко на ново. Токът често спира в Кения и винаги като пишеш нещо, трябва да го запазваш, защото никога не знаеш в кой момент ще прекъсне. При семейството на Рyт живее още един каучсърфър - Крис от Германия, който е там за дълго и работи по някакъв проект, свързан с влиянието на медиите върху хората в Кения. Той избърза да се похвали, че вече два пъти е карал малария и е оцелял. И като се отплеснаха да говорят за маларията... майката се оплакваше каква тежка малария карала в Кисуму (град на езерото Виктория)... тук всичко живо реве, чужденците гълтат хапове и се пръскат със спреиове, местните се мажат с мехлеми и спят с мрежа против комари... много висок риск има навсякъде в Кения и няма местен, които да не я кара поне 1 път годишно. За чужденците това е чумата на Африка и всеки живее в особен страх от маларията. Навсякъде има комари и се cчита, че повечето са носители на най-лошия вид малария, разпространен основно в Кения и Танзания и особено около езерото Виктория. Абе тъпа работа, за какво идват тука като ще реват толкова, не мога да ги разбера тия хора какво им е сбъркано... А повечето местни си я карат като нищо, даже и на болница не ходят понякога ако е в по-лека форма. След маларийните разговори ядохме мокимо - много вкусно традиционно кекую ястие от царевично брашно, грах, царевица, картофи, всичко като гъста смеска, направо ненормално вкусно :) Вечерта цялото семейство сяда пред телевизора да гледа мексикански сапунени опери :)) Просто няма такъв смях да ги видиш дъщерите им как мечтаят да са бели и да идат в Мексико и да се оженят за главния герой :)) По новините пък вървят ужасни кадри от пограничните райони със Сомалия, където кипи война с Ал-Шабаб - терористична групировка, отвличаща чужденци от Кения към Сомалия. Всички почнаха да се шегуват с мен, че можело да ме отвлекат направо докато съм в Сомалия, нямало нужда да се разкарват до Кения за мен :) Сега цялата тази история е много нашумяла и кенийци изобщо не ми вярват като им разказвам колко мили и добри са хората в Сомалиленд. По-рано следобед имах щастието да държа в ръце домашен заек, който бяха дали на някаква жена, която размножава породисти зайци и отидохме у тях с кола да си приберем заека :) Слава богу поне зайците не ги ядат тук, а ги гледат за любимци. Много ми бе забавно да видя десетина човека наобиколили горкия заек и никoй не смее да го хване, защото ще ги одраска :)) И така заекът се озова в моите късметлииски ръце, опитах се да ги науча как да го държат така, че да не ги драска, но не знам колко ме разбраха. Много било сложно това да се държи заек в ръце :))) А то такова сладко зайче, едно беличко, пухкаво.... Вечерта Крис ми каза за място недалеч от Найваша, където могат да се видят много диви животни извън националните паркове. На сутринта се отправих натам. Още няколко километра след града видях жирафи, зебри, антилопи три различни вида, всичките пасящи отстрани на пътя. Прекарах много часове с тях, толкова много че страхът им изчезна и спряха да се отдръпват, когато ги доближа. Смесих се със стадата и накрая дори имах близки срещи лице в лице с най-смелия жираф, който почти ми облиза лицето с огромния си смешен език! Не знам как не го беше страх да ме доближи толкова много, те са страхливи животни, но този бе смел. Зебрите са още по-забавни, особено с накацалите по гърбовете им малки птички... Антилопите гну пък ме наобиколиха от всички страни, направиха ми обсада в кръг, много организирани и сплотени животни! Доста време ме проучваха плахо преди да продължат с хрупането на трева...

Продължавам да пиша утре, сега отивам да се срещна с хостката ми в Кампала :)

Малко сметки и равносметки :)


На 01.11 направих малко сметки, до тази дата похарчените пари са:
464$ - визи, изходни такси и принудителните ферита
43$ - интернет
30$ - пощенски разходи - пращане на снимките ми за БГ
17$ - входове забележителности
3$ - нашивки флагчета за раницата ми
72$ - храна, напитки и въобще всички други дребни разходи

От тогава разбира се разходите се увеличиха, за Кения платих 50$ за виза.

Относно състоянието на вещите ми:
Панталоните ми вече два пъти бяха на шивач, продължавам с кръпките, сега по-голямата част са кръпки отколкото здрави :) Всичките ми тениски се покриха с дупки и избеляха от силното слънце. Сандалите ми са с огромни дупки на петите, затова сега по-често нося маратонките. Здрави чорапи не ми останаха... Нашивките по раницата ми почнаха яко да падат, а тя самата още повече изсветля, но още се държи. Чантата за фотоапарата ми се разпра отвсякъде и много внимавам като я отварям, че и ципа се развали... Косата ми вече не мога да я среша по никакъв начин, не е възможно, има огромни расти и четката ще се счупи. Паспорта ми ще е пълен още преди Южна Африка и ще ми трябва нов паспорт :(
И така, за момента това е положението. Каквото може да се закърпи го кърпим, каквото не - го носим скъсано :) Много е добре, че ходя със скъсани дрехи из Африка, защото и без това съм идеална мишена за хората, които вярват, че щом си бял си богат, тъй че по-добре да приличам на просяк, пък дано не ми се точат толкова на портфейла като ме видят с дупки по дрехите. :)


Кения..... най-после спокойствие!

 Цял ден бяхме на пътя, на места бе отнесен от дъждовете, сега е сезона на кратките дъждове тука и всеки ден вали. След много часове и километри стигнахме асфалтовия път преди Исиоло и Бен бе много щастлив, че колата издържа, защото се тревожеше много, че се появи някакъв странен шум по едно време... след още няколко часа стигнахме моята първа спирка в Кения - Нанюки, градче точно на Екватора :) Разделих се с много благодарност с Бен, разбрахме се да се видим в Кейп Таун и да разкажа как е минало пътуването. Пристигайки в първото кенийско градче най-напред ми направи впечатление, че никoй не ме тормози, никoй не ми крещи в ушите "дай ми пари", никoй не ме цели с камъни... Хората изглеждат много мили и спокойни, има значително повече коли на пътя... Позвъних на хоста да му кажа, че съм в града, но се оказа, че той не може да ме посрещне днес, затова да му се обадя утре. Причината за това бе, че живее 4 км извън града и не му се разкарваше до града. Вече бе почти тъмно и тръгнах да си търся място за палатка, установих се до реката покрай една уличка. Това в Етиопия бе абсолютно невъзможно, защото щеше да има двайсетина човека обикалящи около палатката цяла нощ.... Никoй не ме безпокои до сутринта, минаваха хора наблизо, но в тъмното нямаше как да ме видят. Така добре закусих сутринта до реката и отново се върнах в центъра на градчето, обадих се на хоста и той дойде след час. Оказа се много приятен кениец, казва се Роберт и живее със семейството си във ферма извън града. Фермата се оказа огромна, освен растения имат и няколко крави, кози, кучета, котки и кокошки. Животните им са в много добро състояние и очевидно се грижат за тях. А за мен това място бе рай - много животни за игра, голяма поляна за палатка, гостиха ме и вкусни манджи, цялото семейство бяха много мили. Те са от племето кекую, в Кения има 41 различни племена. Ядат много царевица, особено печена на огън, макар да е твърда е много вкусна. Пият мляко със захар, което наричат чай :) Разговорите с белия човек обаче почват с темата за парите... бащата на хоста ми още като ме видя каза "твоята страна е много богата" и от там колкото и да им обясняваш, че не сме богати, защото сме бели, те си знаят само тяхното си... в Кения всички смятат, че белия човек има много пари, че в белите страни няма бедни хора, няма безработица, няма лоши пътища и т.н. безумия, с които те живеят и е много трудно, почти невъзможно да им обясниш, че няма нищо такова... Най-големият шок за бащата на хоста ми бе да разбере, че пътувам безплатно и спя на палатка, което го смути и се зачуди защо го правя след като имам много пари... А самият Роберт не вярвяше, че някой в Кения ще ме вземе на стоп, тъй като според него никoй в страната не би направил нищо за без пари, за хората тук парите са всичко. След гостуването ми в Нанюки се отправих към Накуру, където ме посрещна доброволецът Раян от Корпуса на мира. Противно на това, което Роберт каза, стопът до там бе лесен, мога да кажа, че Кения не е особено трудна за стопиране страна, макар и винаги да трябва да си извън града като стопираш, както и във всички други африкански страни, тук стопирането в градовете или покрайнините не става, така че трябва да се върви докато свършат всички сгради. Доста различни коли смених докато стигна до Накуру, взе ме един пастор, които отби от пътя си два пъти, за да се снимам със знака за екватора (два пъти го пресякох за деня) и за да посетя водопадите Томсън, които наистина бяха много красиви! Накрая ме взе и автобус на стоп :) Което тотално опроверга теорията на Роберт. Хората в автобуса бяха много забавни и дружелюбни и ме оставиха на място, където ме посрещна Раян. Младежът бе много приятен и интересен, освен дългите разговори и освен че ми показа целия град, ме заведе и до главните порти на един национален парк, където видяхме много маймуни, зебри, бизони, антилопи... Макар и извън парка пак можех да видя животни, а маймуните бяха навсякъде и много закачливи, така че не ми се тръгваше от това място. За съжаление самият парк е недостъпен, защото не само трябва да си плащаш като поп, но и не те пускат пеш вътре, а трябва да седиш в кола и да не излизаш от нея, да имаш гайд и т.н. нещата, които най-много мразя. Но за това ще пиша по-нататък, сега съм в Найваша, тази сутрин си взех довиждане с Раян, който освен всичко друго ми готвеше фантастична храна и снощи приготви угали - най-традиционното кенийско ястие, та сега и аз зная как се приготвя. Много още имам да пиша за Кения... а след малко имам среща с хостката ми тук в Найваша, тя е кенийка.

 

Втори път Етиопия

След като отново влязох в Етиопия, се чудех да се радвам ли сега, че мога да вървя пеш, или да плача, че пак съм в най-гадната страна на планетата! Веднага се почна с тормозители, преследвачи, дразнители и въобще всичко по старо му, до болка познато ми.... Походих си доста след границата, докато ме взе камион и се возих в ремаркето, та вятърът прочисти черните ми мисли.... Пристигнах в Харар, където имах хост - Силви, наполовина белгийка, наполовина етиопка. Европейското в нея определено преобладаваше не само визуално, но и интелектуално. Проведохме множество разговори и тя никак не бе учудена като и разказах патилата си в Етиопия. Тя е родена в Адис, баща й е етиопец, живяла е в Белгия и сега е решила да се върне да живее в Етиопия. Преподава френски в най-големия университет в страната, който аз имах възможност да посетя по случайност, когато напусках Харар. Университетът е наистина огромен, като самостоятелен град е с банка, магазини, дори зоологоческа градина, плувен басейн, кортове и т.н. неща дето въобще не са типични за Етиопия. Продължават да строят общежития за студентите, имат и големи площи за отглеждане на растения и животни, напълно независими са и дори храната си произвеждат в университета. Намира се на 30 км от Харар. Иначе Харар ми стана любимия етиопски град заради чудесната архитектура - малки къщички боядисани в най-различни цветове, много живописно разположен в планините, а и там се намира къщата на Хайле Селаси - растафарския крал... Още един бонус - всяка вечер около 19:00 дузина хиени идват в града и хората ги хранят, даже има шоу за туристите - дават им да хранят хиените. А тук храна за хиените колкото искаш, защото така омразните ми етиопци освен всичко друго са и страшни месоядци и дори ядат сурово месо, това им е любимия деликатес... Така че дните ми в тази страна се утежняват и от това обстоятелство. Много научих за тези хора и тази страна, но нищо хубаво, уви... След Харар отидох на юг и посетих езерото Аваса, пълно с всякакви чудновати птици... Там като запука един дъжд... и тъй като бях без хост тръгнах да си търся място край езерото за палатка, което е почти невъзможно където и да било в Етиопия, поради огромната гъстота на населението, навсякъде има хора и няма къде да се скриеш. За щастие за първи път имах приятни преживявания с хора на улицата - едно момиче ме заговори и покани у тях като разбра какво смятам да правя... За първи път някои ме покани в Етиопия. Момичето на име Мона обаче определено бе различна от повечето хора. Тя е от съседното градче Шашамене, което е най-известното растафарско местенце в страната, но сега учи и живее временно в Аваса. Отведе ме в къщата си, където живее с братовчедка си и колкото и да ме канеха вътре аз си предпочитах палатката, много ми е удобна и вече не се чувствам като да спя в стая, хиляди пъти по-добре ми е на палатка. Така че ми предоставиха двора за палатката и цяла нощ ме охранява кучето им Лъки, което според тях е много опасно и дори не искаха да го пускат в двора, докато аз съм там. За щастие с опасния Лъки станахме първи приятели :) На сутринта поех в посока планините, исках да посетя Жинка с надеждата да видя някакви племена в района и то стоейки настрана от туристите. За жалост това е едно от най-туристическите места в Етиопия и всичко е обърнато на бизнес, ако искаш да снимаш човек от някое племе си има даже тарифа за снимка, а за да влезеш в някои села се плаща яко :)) На мен ми бе забавно да видя тази човешка зоологическа градина (точно това е реалността) и да се посмея на човешката глупост, така че не взех нещата много присърце. Стопът до там бе добър, взеха ме две французойки и техния шофьор, къмпингувах в двора на един пансион и за щастие шофьорът на жените бе много интересен човек и успях да проведа доста смислени разговори с него. Също така участвах в автомивка на реката, което бе много забавно изживяване. :) Пообиколих добре местността около Жинка, планините бяха много красиви. Видях и доста местни от племената консо, цемай, бана, ари и дори трима от мурси, които се водят най-диви и интересни за туристите :) Аз повечето ги видях на местните пазари, имах късмет да се озова на три такива, където имаш най-добър шанс да ги видиш и то без да плащаш на шарлатаните от туристическата индустрия. Защото тук много хора пълнят джобове и гърла за сметка на тези от племената. И въобще цялата работа е толкова грозна... надали може да се опише с думи. Напуснах планините и Жинка с ясна цел и посока - Кения. Стига толкова с тая Етиопия, поне я разгледах добре, за което се радвам, защото определено няма да се върна тук в тоя живот :) Избрах пътя обратно до Шашамене, защото вече ме бе взела кола за там, вместо краткия път
през Ябело. Не сгреших, пристигнах в 22:00 в Шашамене, което се води едно от най-престъпните градчета. Повървях малко по главния път с идеята да намеря скрито местенце, където да палаткувам, но не се наложи. Един полицай ми предложи да си разпъна палатката в полицейския участък и така се озовах в компанията на още десетина полицаи, всеки от които се опитваше да ми помогне в разпъването на палатката или да ми донесе
шише вода или да ми предложи храна... Бяха много мили, наспах се идеално и на другата сутрин право на юг към Кения. Половината ден бе минал, а аз не бях много далеч от Шашамене, но за сметка на това бях на ръба на нервна криза, защото вървях километри и зад мен вървяха още двайсетина деца и по-големи изроди, крещящи "дай ми пари" и хвърлящи камъни.... и тогава чух кола :) Докато се обърна колата ме бе подминала и дори не успях да вдигна палец, но след няколко метра колата спря :) Бе огромен ленд роувър, облепен със стикери (даже български стикер "БГ") и очевидно пригоден за околосветски пътешествия с
разгъваща се палатка на покрива и огромен резервоар с вода, и какви ли не още джажи..... Когато колата спря първата ми мисъл бе "край, свърши се кошмара ми в Етиопия" и когато австриецът Бенедикт отвори вратата и ме попита дали имам нужда от превоз, едно гръмко "даааа" изскочи от устата ми. :) След секунди бяхме наместили раницата в багажника и не можехме да спрем да говорим, кой къде отива, как, защо, кога......... Той пътуваше сам с ленд роувъра си за Кейп Таун :) Мисълта, че ми спря кола за моята крайна дестинация, ме стопли много, направо за момент взех да се изкушавам вместо в Кения да сляза от колата в Кейп Таун :))) Но това не е моето пътуване, а и радостта ми от това, че щях да мина една от най-лишените от трафик граници (Етиопия-Кения) в следващите дни, ме топлеше достатъчно, че най-сетне ме обзе едно спокойствие - махам се от Етиопия ЗАВИНАГИ :))) Въобще не ме тревожеше неизвестното - Кения, просто нямаше как да е по-зле от това, през което минах. Нямах много време за мислене, защото Бен ме разпитваше много за пътуването ми и разговорът вървеше нонстоп. Той е фотограф и журналист, отива да си търси работа в Кейп Таун и се мести там, така че колата бе пълна с всичките му вещи. След като ме взе, успяхме да минем доста километри, но пътят бе лош и не стигнахме границата, точно преди да се стъмни спряхме в едно селце и попитахме дали ще ни пуснат да палаткуваме в един охраняем двор. Хората се съгласиха, аз разпънах палатката на тревата и с изумление гледах как Бен отваря палатка си на покрива на колата, която всъщност изглежда доста удобна и практична, но не и когато има вятър. После се оказа, че той си има два стола и маса, разпъна ги на поляната, наготви вечеря, която така добре ме засити, че можех спокойно да мина без закуска на сутринта. Естествено цялата поляна бе обградена от любопитни местни, които за щастие не можеха да минат оградата, а и си имахме гард, които се опитваше да ги разкара като станеха много шумни. Крясъците от типа "дай ми пари", "дай ми хляб", бяха все тъй около нас, но на мен вече някак
си не ми пукаше, мислех си само, че се махам! На другия ден стигнахме границата, накупих си малко храна с останалите ми етиопски пари вместо да обменям. Етиопският митничар бе пълен малоумник и ни бави много. Кенийският обаче бе много приятен, любезен и след като си платихме по 50 $ за виза, ни пуснаха бързо да минаваме. Вече бе късно следобед и предстоеше най-трудното - пътят от Мояле до Исиоло бе черен път изровен от дъжда, много лош и много опасен заради боевете междо клановете от етиопска и кенийска страна. Води се за една от най-опасните граници и много малко хора карат по този път индивидуално, повечето са в конвой. Може да се мине само с джип или камион, нормална кола няма да оцелее по този път. Минахме към 40 км след границата и се стъмни, спряхме отстрани на пътя на хубава полянка и решихме да къмпингуваме там. Легнах си в палатката с очакване да дойдат животни през нощта, може би хиени или лъвове, но нищо не видях за съжаление, освен мнoгoто дребни антилопи и смешни птици, приличащи на големи кокошки със сини вратове, притичващи през пътя...

Сомалиленд - по-зле от Европейския съюз



Продължавам си мисълта от предната публикация... На границата минах бързо и тръгнах да излизам от малкото гранично селце с идеята да вървя в посока Харгейса (повече от 300 км) и да стопирам ако изобщо мине нещо по пътя. Хората покрай пътя обезумяха като ме видяха, всеки идваше да ме пита къде отивам, журналист ли съм и изпадаха в ужас като чуеха, че тръгвам да вървя през пустинята към Харгейса... Явно тази информация бързо стигна до ушите на митничарите, които очевидно са си мислели, че като мина границата ще седна да чакам ленд роувър или тойота (това играе роля на автобус тука, платен превоз е). Дори не успях да изляза от селото и кола с бясна скорост хвърчеше към мен, без малко да ме ударят идиотите. Отвътре излязоха двама "офицери", но без униформи разбира се и се опитаха да ме вкарат в колата почти насила като първо почнаха жестоко да ми дърпат раницата. Вбесих се до крайност и ударих единия в лицето с юмрук, дръпнах си раницата и се развиках бясно, всички хора ни наобиколиха, офицерът ми крещеше в лицето, аз отговарях с огромна агресия и като се успокои идиота и аз намалих тона... Тъй като не успя да ме вкара в колата започна да ми обяснява, че ме арестуват и връщат в Джибути веднага, защото се опитвам да вървя пеш! Това било абсолютно забранено за бял човек чужденец и или трябва да взема превоз, или веднага да мина границата обратно. Започна много агресивно да ме заплашва, че няма да стъпя по-далеч от това село и веднага ще ме върне в Джибути. Тъй като отказах да вляза в колата трябваше да се върна пеш до границата, където ме арестуваха и затвориха в едни ограждения зад граничния пост. Казаха ми да чакам там и ми взеха паспорта и изчезнаха, всичко това под контрола на гадния офицер без униформа, когото ударих. Реших каквото и да става да не отстъпвам и ако трябва се връщам в Джибути, по-добре от това да седя в страна, където ме арестуват задето вървя пеш... Идиотът се върна след час, беше се надъвкал с кат прилично и беше по-спокоен явно под влияние на наркотика. Даде ми паспорта и ми каза, че трябва да платя 40 долара за превоз до Харгейса, иначе ме връщат обратно. Отказах категорично и поисках да ме оставят още няколко часа на границата, за да мога ако мине кола или камион да ги стопирам. Обясних им, че пътувам така, колко ме разбраха не зная, но ме оставиха намира зад огражденията, а ако минеше кола, щеше да мине на няколко метра от мен, така че можех да ги помоля да ме вземат. Седях там от 9 сутринта до 3 следобяд... Накрая офицерът дойде с един мъж, който каза, че ще пътува за Харгейса и ще ме вземе. Такава радост ме обзе, че се махам от границата... човекът пътуваше с майка си и дъщеря си. Тръгнахме късно следобед, нямаше път, а само пясъци и огромни бабунки от пясък... колата бе джип тойота, нoрмална кола никога не би минала по този път. Всичкият прахоляк обаче влизаше през прозорците и се покрихме в прах от глава до пети. Бе нещо между пустиня и савана, видях антилопи и много камили, грабливи птици и някакви много миниатюрни антилопки, които приличат на големи зайци :)) Пътувахме до полунощ, имаше едно-две селца по целия път и спряхме да спим в едно от тях. Разпънах палатката до колата и поне успях да се наспя. Спътниците ми спаха в някаква къща. На другия ден предиобед стигнахме Харгейса. Много приятни първи впечатления добих, всеки на улицата ме заговаряше и се опитваше да ми помогне, дадоха ми телефон да се обадя на хостовете от каучсарфинг. Иън, англичанинът при когото щях да остана, не беше в града в момента, но една от съквартирантите му Ана дойде до центъра и ме посрещна. Тя е американка и заедно с Иън и още 3 момчета американци живеят в голяма къща в покрайнините и преподават английски в университета на града. Почивката ми след тежките преживявания по границата започна от мига, в който влязох у тях. Всички бяха много мили и приятелски настроени, прекарахме спокойна вечер в сладки приказки... На другия ден излязох да се разходя из града, говорих с много приятни местни хора, един интелигентен възрастен човек ме покани на обяд и много искаше да му разказвам за Европа и какво мислим ние за Сомалиленд... едно момиче ме покани на гости в къщата си и се запознах с цялото й семейство, гостиха ме сладки и си говорихме много за тяхната страна... Сомалиленд е много различна от Сомалия и макар да е част от нея, някои страни по света я признават за отделна страна, но повечето не. Това е което най-много иска народа - независимост. Те се определят като тотално отделна държава и ако кажеш " Сомалия" вместо "Сомалиленд", ще се засегнат много. Всички мислят, че ако си бял си журналист и правиш проучване в страната. Туристи тук няма. Особено след последните отвличания и убийства в Кения, извършени от сомалийци, никoй вече не идва насам. В центъра имат един паметник на боен самолет МиГ, преживяли са ужасна атака по въздух, в която са загинали много хора през 1988 г. Иначе са много мили и любезни хората, както и очаквах. Всички са мюсюлмани и много силно впечатление ми направи, че нямаше нито една жена на улицата, която да не беше с покрита коса, дори в арабски държави можеш да видиш незабулени, но тук няма такива. Тук катът е все така на почит както в Джибути и Eтиопия, дори повече. Не можеш да видиш човек със здрави зъби тук, на по 20-25 години вече нямат зъби или ако имат са тъмнокафяви на цвят... Катът убива не само мозъка, но и съсипва зъбите. Хората са напълно зависими от него.... една цяла нация наркомани. Катът не ги прави агресивни обаче, а просто глупави и мързеливи, но като казвам глyпави наистина имам предвид ГЛУПАВИ, много глупави. Защото не можеш цял ден да седиш на сянка заедно с дузина кози и ти да дъвчеш листата, а те клонките на ката и да станеш умен... е няма как :)) Имат и големи кат-пазари, където има всякакво качество кат и ако не се достави навреме направо обезумяват. Това е реалността не само в Сомалиленд, но и в съседните страни като в Етиопия явно най-много им се отразява, защото там хората са уникални идиоти... В Сомалиленд дали заради религията или нещо друго, поне са приятелски настроени и гостоприемни. След като разгледах добре Харгейса, се прибрах при хостовете и Иън се беше върнал, така че цяла вечер дискутирахме пътешествия, той е пътувал много из Африка и научих доста интересни неща за следващите страни, през които ще минавам. Оказа се, че наистина по закон белите в Сомалиленд не могат да пътуват независимо или пеша, или въобще изобщо да пътуват.... Така че се отказах от всякакви намерения да пътувам из страната, просто страна, която ограничава свободата ми и където ми е забранено да вървя пеш и да стопирам, защото имам бял цвят на кожата, не е място където искам да бъда и ден. На другата сутрин напуснах Харгейса в посока Етиопия и още като ме видяха на пътя, полицаите ме прибраха в участъка. Никoй не прие обясненията ми, че искам да вървя пеш и бързо ми намериха кола за следващия град по пътя. Хората в колата бяха супер мили, което ме натъжи още повече за идиотските им правила, лишаващи ме от шанса да опозная народа на тази страна и да пътувам из нея. Много ме беше яд и дори тези хора бяха инструктирани от полицаите да ме оставят в следващия участък, където следващите полицаи трябваше да чуят отчаяните ми желания да изляза на пътя да вървя и отново свърших в кола, намерена от тях. И така до границата. Сърцето ми бе пълно с гняв, цялата идея на пътуването ми бе опорочена в тази страна и не срещах никакво разбиране...


Да се забуташ в Джибути

От много време се каня да пиша, но нета все е или липсващ, или много скъп. Понастоящем от два дни вече съм в Кения, но нека се върнем на Джибути за момента.
Последният ми ден в Адис Абеба бе отчасти положителен, защото изкачих планината Ентото, която се намира до самия град. Глътка чист въздух ми се отрази много добре, а хостът ми уж дойде с мен заедно с един корейски каучсърфър, но в последствие пътищата ни из планината се разделиха, защото те взеха автобуса :) Африканският мързел е нещо необяснимо за мен и никога няма да разбера тези хора. За тях да вървиш пеш е символ на бедност, за 200 метра ще вземат такси ако могат... Както и да е, на следващия ден рано сутринта отидох да пратя снимките си за България по пощата, след което право в Сомалилендското посолство да взема виза. Е, държаха ме 3 часа вместо 20 минути, но ми дадоха визата срещу съответната сума от 40 $. Докато изляза от Адис отиде целия следобед, не зная колко километра извървях, но на практика беше целия град от север на юг. След като се измъкнах от глава до пети в прах (ужасно прашен и мръсен град!), успях да стопирам кола до Назарет и вече по тъмно ме взе камион, шофьорът едва ме видя, защото малоумници и псевдо-помагачи ме бяха обградили отвсякъде и вече едва ми издържаха нервите, когато най-после камионът спря. Бяха двама човека, но ме взеха и имаше достатъчно място. Пътуваха за Джибути както всички камиони по този път. Това е най-натоварения с камиони път в страната, защото Джибути играе роля на единствен порт и всичко, що влиза или излиза от страната по море минава от там. Пътувахме до към полунощ и спряхме на ТИР-паркинг, наспах се добре в палатката и в 6:00 вече бяхме на път. Много живописен се оказа пътя до Джибути, минава през национален парк Ягунди и видях доста газели, птици марабу, маймуни и въобще страхотни животинки :)) Пейзажът е нещо средно между савана и пустиня, а към Джибути вече е само пустиня от камъни и солени езера. Границата я минах пеша след като се разделих с благодарност с двамата шофьори. Не очаквах, че ще ме вземат пак след границата, точно се стъмни и те минаха и ме прибраха за още някои километър. Отново спряха да спят и аз пак разпънах палатката, бе много прашна земята и всичко по мен стана в прахоляк. На другата сутрин вече продължих без тях, стопирах и ме взе камион за малко преди града, след което един пикап до града Джибути сити. Направи ми силно впечатление колко суха и гола е тази страна, всичко е пустиня, на някои места земята е бяла от солта... А жегата и влагата са екстремни, толкова е влажно че дори само да седиш на сянка и да не мърдаш, пак се потиш нонстоп. Намерих мястото, където щеше да ме посрещне хостката ми Балоко - момиче от Руанда, живеещо в Джибути. Успях да намеря публичен телефон да й се обадя и тя дойде да ме прибере. Живее сама в голяма къща, където и работи, има офис с много компютри и е започнала бизнес с някакви обучителни семинари или нещо такова. Било по-лесно да почне в Джибути, затова се преместила, но планира да се върне в любимата си Руанда. Има дори охрана и чистачка, всички хора от средната класа дори имат слуги. Когато влязох у тях първата ми мисъл бе да пия вода и каква само неприятна изненада преживях като отпих от чашата с чешмяна вода - водата бе СОЛЕНА на вкус. Втрещих се, Балоко обясни че тук чешмяната вода не може да се пие поради соления вкус и колкото и да се опитвах да пия отново и да свикна с вкуса, с ужас установих, че това е първата държава, където няма да мога да пия нормалната вода и ще трябва да допринасям за увеличаването на боклука от пластмасови бутилки, купувайки минерална. :( Много се сдухах, тъй като на ден пия поне 6 литра, това са много бутилки от по 1.5 л. Но така или иначе не планирах да остана повече от 3 дни в тази страна. С Балоко се разхождахме покрай брега всяка вечер, тя ми разказа много за Джибути... тази страна е нещо като сборен пункт на много общества от различни култури, също така нещо като бизнес център за Африка. Има 4 официални езика - френски, сомали, афар и арабски. Има доста общества от Близкия изток, особено Йемен. Има и огромно количество французи и въобще бели, живеещи и работещи, или дошли по бизнес... Хората като цяло не са нито гостоприемни, нито особено любезни. Интересуват се най-вече от пари, не произвеждат нищо обаче, всичко в Джибути е внесено или от Етиопия, или от Саудитска Арабия и други близки страни. Джибути печели най-вече от порта си и Етиопия е изцяло зависима от това, тя е загубила двата си важни порта като се е отцепила Еритрея и сега двете страни са в много изострени отношения, така че остава да държат добри отношения с Джибути, иначе губят досега си с море. Плюс това когато французите са завладяли Джибути е имало договор, че ще бъде техен 99 години след което ще го върнат на Етиопия, но договорът не е спазен и до днес. Вторият ми ден там разгледах центъра и архитектурата бе много приятна за окото, френското влияние много си личи. Има обаче места, където дивотията е пълна, особено пазарите им... страх да те хване като видиш каква блъсканица и мръсотия и шум... абе ужас.. Аз се разходих из един такъв от любопитство, но няма да повторя :) Общо взето в Джибути няма много какво да се прави и какво да се гледа. Няма богатство на природа, хората са особени и тъй като алкохолът е разрешен и е навсякъде, запоите са страшни. Като отчета и факта, че няма вода за пиене, нищо не ме задържа повече дни в тази страна.
Рано сутринта напуснах дома на Балоко и започнах да излизам от града. Доста повървях докато ме взе кола в посока границата със Сомалиленд, но ме остави до сомалийските бежански лагери. Тъй като границата е супер близо до града, а цялата зона от града до границата е пълна с бежански лагери, се води за много опасна зона и полицаите на първия чек-пойнт не ме пуснаха да продължа пеш. За голям късмет мина една кола, човекът бе супер приятен и ме взе до границата. Беше бизнесмен от Бахреин и беше по работа в Джибути. Не отиваше по-далеч от границата, но и това бе добре. Само дето не знаех какъв ужас ме очаква после.....
Митничарят от страната на Джибути бе пълен идиот. Освен мен имаше двама французи чакащи да ги пуснат през границата и отиващи някъде наблизо по работа, но те бяха върнати, защото явно идиотът не беше на кеф. Мен ме държа на един стол повече от час, поклащаше се важно на бюрото, подмяташе ми паспорта в ръка и крещеше като хамалин по минаващите бежанци, които за капак бяха пребивани от колегите му! Станах свидетел на не един побой на тази граница. Освен това беше петък (уикенд за мюсюлманите) и нямаше нито една кола или камион на пътя. Накрая идиотът ми подпечата паспота, след като сериозно изпита търпението ми... Извървях разстоянието до сомалийската граница и навсякъде бе пълно със сомалийци, пресичащи към Джибути. Митничарите там бяха бързи и ми удариха печата, и тогава започна кошмара...

Продължавам да пиша по-късно днес или утре, защото хостът ми дойде и трябва да прекъсна сега.....