 |
| Незабравим залез на остров Боракай |
Филипинската версия на песента от саундтрака на новия филм "Рая и последния дракон", който веднага ми стана много любим :) - https://youtu.be/gUxGqtVZmVY
След опознаването на толкова много азиатски държави, все си мислех, че няма какво да ме изненада дотолкова, че да ми докара лека форма на културен шок. Но ето, че имало - Филипините. Няма друга като нея в Азия. Страна на 7107 острова, безкрайни и изумително красиви плажове, 2000 годишни оризови тераси с обща дължина на терасираните зидове по-голяма от Великата китайска стена, уникален за света градски транспорт в лицето на джипнита и триколки, натрапчива латино жилка, пренаселеност до краен предел, бездомници, престъпност, проституция, бързи храни, затлъстели люде, невъобразим брой фериботни връзки, повсеместни насаждения от кокосови палми... Не е лесно да се обхване колорита на Филипините в думи и снимки. Плажовете, например, са такава красота и толкова примамливи, че не се сещам за по-подходяща дестинация за любителите на синьото море и белия пясък, гарнирани с полюшиващи се на слабия бриз идеално накривени кокосови палми. Във Филипинете определено се идва за плажове! Има толкова много и аз видях може би 0,00001 процент от най-красивите. Дали въобще има такива, които да не са красиви... За съжаление не успях да надникна под водата, за което ми е много мъчно, но това е единственият минус в пътуването сам - няма при кого да си оставиш нещата, за да прекараш време в океана. Истината е, че е голям пропуск и нищо не може да го компенсира.
Филипините са място, където човек може да прекара месеци, дори години в прескачане от остров на остров, от плаж на плаж. За мен лично 16 дни бяха недостатъчни да видя и половината от местата, които исках да посетя, но поне добих някаква представа за тази част от света. Още от първите мигове сякаш се телепортирах в Латинска Америка и до края на престоя си имах постоянно дежавю. Кой да очаква, че някъде в Азия ще броя на испански, ще слушам латино музика по колите и ще се чудя защо в тая страна гостоприемството не е никак разпространена форма на посрещане на странника, за разлика от цялата останала Азия. Все пак дойдох тук от малайско Борнео, а преди това и Индонезия, където мюсюлманското гостоприемство ме съпътстваше през цялото време, та чак на моменти ме задушаваше и се молех да попадна на място, където никой да не се интересува от мен. Ето на - сбъдна се! Някой, препатил с пожеланията, хубаво е казал "внимавай какво си пожелаваш..." :) На Филипините верно ме оставиха на мира, на никой не му дремеше за моето съществуване. Стопът се влоши, спях всяка нощ по терминалите на фериботите и общо взето бързо потънах в мизерия, безсъние и постоянно повишено внимание и пазене на имуществото до крайност, защото твърде много ми се струваше, че някой ме е сложил обратно в Латинска Америка, където за разсеяния и невнимателен за миг посетител прошка няма. На всичко отгоре бях в края на пътуването и имах много какво да губя - тетрадки и снимки от месеци назад.
Въпреки нощните несгоди дните минаваха интересно и си струваше да се видят тия Филипини. Записки от тук нямам, тъй като след закупуването на самолетния билет от Борнео за насам, желанието ми да правя каквото и да било, особено да записвам, секна. За мен самолетът значи край на пътуването, пълен провал и огромно разочарование. Това, че го правех заради близките си, изобщо не ме караше да се чувствам по-добре. И така, този разказ ще е скалъпен по снимки, спомени и драснати до близките имейли. Детайлите ще са по-липсващи от другите разкази, но пък кой знае, може и да е по-добре така. Не си спомням имена на повечето хора или села, но основните неща все още са в главата ми.
Проблемът на Филипините е, че са испанска колония, която по-късно е завладяна от САЩ и това до голяма степен води до чорбата, която се е получила понастоящем в тази държава. За разлика от останалите страни из Азия, които са запазили доста идентичност и традиции, хората тук са попили всичко лошо американско и испанско на куп и то до такава степен, че чак жал да ти стане и да си задаваш постоянно въпроса - къде са истинските филипинци, къде са племената, традициите, в какво вярват тия хора?! Аз не успях да установя нищо, освен яростната принадлежност към католическата църква и силното, неконтролируемо залитане към американската култура - музика, филми, бърза храна, гангстери, насилие, престъпност... Като допълнение към цялата картинка си имат и друга една изродщина - бой с петли?! Масово разпространен начин за "забавление"... нямам думи!
Ако питаш един филипинец какво изнасят за света, той първо ще отговори "човешка работна ръка", чак след това, ако изобщо се сети, може да спомене кокосовите орехи. И е прав - в почти всяко семейство има поне 2-3, че и повече деца, които работят в чужбина и издържат останалите членове на семейството, изпращайки пари. Емиграцията е масова и особено в посока САЩ - мечтаната "обетована земя". Счита се, че над 11% от населението е на гурбет в чужбина. Като комбинираме няколко факта: християнската религия, култа към САЩ, пренаселеността при тия 110 милиона мутирали маймунки на една никаква територия и цялостната грубоватост на потисканите от "велики сили" в продължените на толкова време хорица (които все пак са успели да убият Магелан през далечния 16 век ), става съвсем ясно и обяснимо защо тук гостоприемството никакво го няма. И всеки посетител сам се оправя като най-важното да се знае е, че "парица е царица". Много се държи на парите в тая страна, аз си мислех, че в Индонезия са стигнали връх в алчността по отношение на цоцането на туристи, но тук поставят летвата още по-високо. За всяко що годе привлекателно кътче се плаща, само за плажовете още не са се сетили да те центрят. Да не говорим за еко-таксите и таксите на всяко пристанище за ферибот, където се появиш. Никак не ми се видя евтина страната, цените не са като в Индонезия или Виетнам например.
06.04.2019
Първият ми сблъсък с Филипините беше езика - още на летището се заслушах в местната реч и улових учудващо много испански думи. Особено числата. А всъщност се говори тагалог, както и английски, който също е официален език. Много кашест ми се видя тоя тагалог, сякаш е микс от местни езици с испански. Прекарах нощта на летището и за пореден път не спах никак добре, вече ми се събираха доста такива нощи. На сутринта се отправих към нови приключения в напълно непозната страна като дори нямах идея как ще се измъкна от огромния 11 милионен мегаполис Манила. Излизайки от летището ме връхлетя страшна жега. Оказах се на Филипините през сухия сезон, не беше валяло отдавна и всичко беше пожълтяло. За късмет летището беше в южната част на града, а близо до него имаше място за плащане за магистралата, където реших да стопирам. Късметът на начинаещия дълго време не проработи и малко по малко започнах да си давам сметка, че стопът няма да е лесен занапред. Сякаш никой не умираше от желание да ме вземе, хората ме гледаха с подозрителни и въпросителни погледи, а някои дори се правеха, че не ме виждат. Лелее, колко познато!
Все пак след час време се намериха ентусиасти да повозят пришълец с раница. Качиха ме двама, пътуващи 50 км на юг в моята посока. По време на цялото ни съвместно пътуване не спираха да повтарят колко добри хора са, че ако не били ме взели, никой друг нямало да ме качи, че имам огромен късмет, задето са минали по този път... В никакъв случай не омаловажавам жеста им, но когато е натрапван по такъв начин и твърде очебийно надценен, някак си му се губи чара. В този момент филипинците ми напомиха на българите и тяхното велико гостоприемство, за което слушам легенди всеки път като съм на родна земя - как ние, българите, сме много, ама много гостоприемни, а чужденците не били такива, те били студени и дистанцирани. Опитът по време на път ме е научил, че във всяка страна, където хората сами се хвалят колко са гостоприемни и добри, винаги е било точно обратното.
На раздяла двамата ми филипински спътници настояха да заснемат видео как слизам от автомобила им, защото според тях в страната е твърде опасно за мен и рано или късно някой престъпник ще ме убие или ще изчезна, а те искали да са чисти пред полицията, защото ченгетата на пункта за плащане на магистралата видели, че се качвам при тях. Снимаха как им казвам чао и затварям вратата. Само такова чудо не ми се беше случвало. На всичко отгоре двамата бяха категорични, че никой повече няма да ме вземе от мястото, където ме оставиха и трябвало да се кача на транспорт. След няма и пет минути се возех в кола, в която хората бяха като огледално копие на предишните и говореха точно същите неща - как имам голям късмет, че са ме взели, защото са много добри хора... Тези поне не искаха да ме снимат как слизам от колата. С няколко коли общо успях да се придвижа до Батангас - пристанището, откъдето тръгва ферибот за остров Миндоро.
След доза возене на ферито се озовах в туристическото Пуерто Галера. Фериботът акостира извън градчето, в удобна за мен посока към Белия плаж, който исках да посетя. Още на пристанището ме посрещнаха триколки и джипнита - платен транспорт. Подминах настойчивите им шофьори и продължих пеш по пътя с надежда да хвана стоп. Имаше малко трафик и никой не беше желаещ да спре, така че прекарах доста време в ходене. Целия следобед обикалях красивите плажове наоколо, прекосих три от тях. На Белия плаж, който беше покрит с разкошен ситен бял пясък, беше пълно с народ. Другите плажове по-нататък бяха по-спокойни. Докато вървях по един от тях, ме заговори възрастен американец. От дума на дума стана въпрос, че ще търся място за палатката. Той сподели, че живее в къща в Сабанг, Пуерто Галера и предложи да си разпъна лагера до басейна в двора, имало още няколко къщи в комплекса и той бил в една от тях. Тази покана беше истинско спасение и много се зарадвах. Обясни ми как да стигна до къщата, инструктира ме какво да казвам ако някой ме попита какво правя в двора на палатка и каза, че най-вероятно няма да се засечем повече. Остана си на плажа, а аз продължих пеш обратно към Пуерто Галера, доста път ме чакаше. За късмет един поляк ме качи на стоп до града, а после французин с моторче ми спести последните километри. Добре, че са чужденците тук.
Спах отлично на площадката до басейна, не видях американеца повече, за да му благодаря отново. На сутринта се отправих към Рохас, за да хвана друг ферибот за Катиклан. Трябваше да забързам темпото на обикаляне из Филипините ако исках да ми стигне времето поне за повечето набелязани места. Най-много държах на Шоколадовите хълмове и тарсиерите (дългопети) на остров Бохол, и оризовите тераси на Лусон. Е, и още куп други красиви места като например вулкана Майон и остров Боракай.
 |
| На летището в Манила |
 |
| На ферибота |
 |
| Настървени шофьори на триколки чакат клиенти |
 |
| Плажът с бял пясък |
 |
| В търсене на сянка |
07.04.2019
След 160 км и 6 часа, поделени между много ходене и няколко стопа, успях да се добера до Рохас, за да се кача на следващото фери за Катиклан. Стопът не беше лесен или бърз, но си беше напълно възможен. Просто искаше повече търпение, отколкото в останалите азиатски страни. Усеща се ако си се разлигавил в Малайзия или Тайланд например. В една от колите ме почерпиха вкусен кокосов орех, в друга - печени банани, така че и тук имаше хора, които се радваха на посетители и бяха благоразположени към тях, просто бяха по-малко като брой ако човек сравнява с другите страни из Азия. Прекосявайки остров Миндоро, ми направи впечатление, че навсякъде има плантации от кокосови палми - нещо, което важи повсеместно за страната. Освен това е много пренаселено, къща до къща и на някои места цари потресаваща бедност и мизерия. Установих и още една национална черта на тоя народ - любовта към караокето. За моите уши това е равносилно на бедствие, но някои посетители може и да се кефят на грозното грачене на музикални инвалиди, чуващо се от някой пластмасов стол, изкаран на улицата, пред тонколони с размер на човешки ръст.
В Рохас намерих интернет кафе и успях да пиша вкъщи. Фериботът до Катиклан плаваше 4 часа, през които някак си успях да дремна на палубата, с едно полуотворено око, дебнещо за крадци. После продължих опитите за сън на самото пристанище, лежейки върху раницата си сред тълпи от шумни хора, които чакаха да се качат на кораб или бяха слезли от някой. Нямаше къде да ходя посред нощ, така че стисках зъби да изкарам до сутринта на това тегаво място. Добре, че имаше охрана, въдворяваща поне малко ред в тълпите. И още по-добре, че не ме изгониха. Филипините бяха пренаселени колкото и Индонезия, не си правех дори илюзии, че ще открия място за палатката, където никой да не ме забележи.
 |
| Плаж Сабанг |
08.04.2019
Сутринта хванах лодка за остров Боракай - малък тропически рай, за съжаление много популярен сред туристите. Но дори тълпите не ми разтуриха кефа тук, освен това открих плажове и части от плажове, където нямаше никого. Освен билета за лодката, се плаща и еко такса за посещение на острова, което доста ме издразни. Лодката от Катиклан пътуваше десетина минути, беше приятно возене и имаше спасителни жилетки на борда. Като ги видях, започнах да обмислям как да сложа една или две, прикрепени към раницата в случай, че ще потъваме. Хората така или иначе не ги ползваха. На острова се впуснах в дълго, целодневно ходене. Не осъществих нито един стоп и извървях всичко пеша, повече от 20 км за деня. На Боракай ми беше най-мъчно, че не можех да оставя багажа си и да вляза във водата. Исках да прекарам няколко дни вътре, изцяло в света на подводните създания. Много ми беше тъжно! Кофти е да дойдеш на такова място, да имаш огромно влечение към подводния свят и да не можеш да се гмуркаш, защото си вързан за един колан с документи, пари и карти-памет със снимки. Един от много редките моменти, в които ми се искаше да имах доверен човек наоколо, само за няколко дни.
Плажовете бяха необятни, красиви, чисти и толкова примамливи, че направо не ти се тръгва от тук. Извън тях обаче не открих нищо хубаво, навсякъде течаха ремонти по пътя, вдигаше се страхотен прахоляк, а сградите бяха нелицеприятни и въобще не пасваха на красивите плажове. Миналата година са затворили острова за туристи в продължение на доста месеци, за да се опитат да възстановят екосистемата му, която е била на път към опустошение заради масовия туризъм. Явно мерките са дали резултат. Доколкото разбрах са събаряли и сгради, които са били твърде близо до плажа. Не зная дали разбитите улици по времето, когато аз бях там, са част от тези мерки на правителството, но оставяха усещане за разруха. Гледах да се придържам към плажната ивица на острова. Той не е голям и горещо препоръчвам да се обикаля пеш. Белият плаж е най-дълъг, близо 4 км и е най-посещаван от туристите. Другите плажове са по-спокойни и приятни за продължителен престой, например плаж Puka Shell. За залез обаче Белият плаж е идеален. Именно там завърших деня, след което се отправих пеш обратно към пристанището, възнамерявайки да спя там. Проблемът е, че на Боракай спането на палатка на плажа е забранено, за разлика от другите плажове по другите острови, а освен това и опасно - както навсякъде другаде. Обикновено пияници, наркомани и всякаква друга измет ходи именно по плажовете нощно време, така че не са добър вариант за спокойна нощ.
На пристанището ме оставиха да спя в чакалнята, дремнах колкото можах и сутринта се качих на лодката обратно към Катиклан. Красив е Боракай, само че човек да има повече време да му се наслади и най-важното - да не е обременен с багажи, за да може да се възползва от водата.
 |
| Лодките между Катиклан и Боракай са такива |
 |
| Симпатично островче |
 |
| Тълпи на Белия плаж, чакащи залеза |
09.04.2019
Тежки бяха терминалните нощи, добре че дните разведряваха положението. Макар и с постоянно недоспиване, успявах максимално да оползотворя времето си и не спирах да обикалям, докато не се докарах до предприпадъчно състояние от безсъние. По-голяма част от дните минаваха в опити за придвижване вместо в разглеждане на красоти, поради ограничените 16 дни за тази немалка страна. От Катиклан поех на юг през остров Панай като целта ми беше да достигна пристанището Думангас и да взема ферибота за следващия остров Негрос. Стопът по прашните пътища на Панай не беше нито особено лесен, нито пък бърз, но в края на деня успях да се добера до пристанището и се метнах на поредното фери. Обиколката на Филипините започваше да се превръща в маратон от стоп и фериботи, остров след остров.
Качих се на ферито, но за съжаление плаваше само два часа и пристигна в Баколод - голям град на остров Негрос. Двойка мъж и жена ме заговориха на кораба, докато си правех планове как отново ще агонизирам в чакалнята на терминала до първи петли. И яко ме подведоха, защото взех, че им се доверих и се подлъгах да напусна терминала. Хората бяха ревностни християни фанатици и докато разговаряхме, се сетиха да ме питат къде ще спя. Обясних им, че съм на палатка и те веднага предложиха да ме заведат до някаква църква, където нямало да е проблем да нощувам в двора. Твърде хубаво, за да е истина... Но се вързах. Чак да се зачудиш откъде ме порази такава наивност като ми е пределно ясно от предишен злополучен опит, че вратите на божия дом са винаги затворени за мен, даже да се осмеля да почукам. Но хората бяха много убедени и реших все пак да отида с тях, а ако не сполуча, да се върна на терминала. Лоша идея обаче. Баколод се оказа огромен град и въпросната църква беше толкова далеч от пристанището, че щеше да ми отнеме дълги часове пеш в нощта, за да стигна пак до тук.
Хората спряха такси, качихме се и след известно време стигнахме вратите на църквата. Появи се някакъв човек, после втори, зазвъняха телефони... Моите хора дискутираха оживено с останалите и след доза чакане ми беше заявено, че няма да ме пуснат в двора и няма да ми дадат два метра място за палатката, не можело. Не изтъкнаха никаква основателна причина. Както и да е, никой не е длъжен да ми помага изобщо. Набожните мъж и жена, които ме докараха тук казаха, че трябва да си тръгват и ще се молят за мен. Потънаха в нощта, качени на такси, а аз останах на улицата в тоя "чуден" филипински град... Молитвите им явно не отидоха където трябва, защото кошмарната нощ тепърва предстоеше, това беше само началото. Улиците вече бяха станали достатъчно опасни, за да не е кеф да се мотаеш по тях с целия си багаж. Навсякъде се подмотваха друсалки и клошари, броят на бездомниците във Филипините ме впечатли, особено в Манила на по-късен етап.
Стигнах някаква автогара и реших да попитам за място за спане там. Набелязах си кътче за палатката и се заех с мисията да получа разрешение. Обърнах се към един охранител, а той извика някой по-висшестоящ. Събра се цяла тълпа шофьори и охранители, никой от които не гореше от желание да ми помогне, просто се забавляваха. Дори да не разбирах езика им, ми стана пределно ясно, че ми се подиграваха задето няма къде да спя. Все повече добивах усещането, че хората в тази страна са пълни грубиани и тук цари апатия към случващото се с другите, особено чуждоземци. До 22:00 ме държаха на един стол в чакалнята, където беше пълно с пътници, клошари и всякакви съмнителни типчета. Два часа чаках да решат дали ще ми дадат два метра място да спя или не - явно много сложен казус. Накрая дойде едно шефче дебелак с огромен корем, сякаш копчетата по дрехата му щяха да изхвръкнат от напъна. Май от този зависеше съдбата ми. Явно беше се наял добре, защото отсъди, че може да остана, но само ако се махна в 4:00 сутринта. Обещах да ме няма след този час и се усамотих в задната част на автогарата, разпънах набързо лагера и се опитвах да открадна всяка възможна секунда сън. За жалост обаче нощта мина кошмарно. До зори наоколо обикаляха двуноги маймуни, които правеха какви ли не изродщини, пречещи ми да заспя. Някой не спираше да плюе тлъсти храчки на метри около палатката, на сутринта всичко беше наплюто. Друг пикаеше върху гумата на наблизо паркиран автобус, трети си влачеше джапанките по асфалта така яростно, сякаш от това зависеше живота му... Адова нощ! Изобщо не спах, на сутринта бях като пиян морков и едва изпълзях от палатката да я събирам в 3:30.
10.04.2019
Утрото никак не започна добре. Главата ме болеше от толкова много нощи без нормален сън. Ушите ми пищяха от нерви и гняв, че не мога да си намеря хубаво място за спане на тия Филипини. Толкова беше пренаселено навсякъде и такова натрапчиво усещане за процъфтяваща престъпност имах, че колкото харесвах дните, да пъти повече мразех нощите. Щом края на деня наближаваше знаех, че предстои поредното мъчение. Писах няколко пъти в каучсърфинг, опитвайки да си намеря домакини, но никой дори не ми отговори. Почнах да се вмирисвам и нямах вече никакви чисти дрехи, умирах за баня и пране. Хостелите бяха твърде скъпи за моя стандарт, около 7-8 долара най-евтините, така че не ми се искаше да стигам до там.
Половин ден мина в придвижване от Баколод до Думагете. Бавен стоп в комбинация с много ходене. Хубавото беше, че ме почерпиха голяма вкуснотия на име Suman Malagkit - сладкишче от ориз и кокосово мляко, увито в бананови листа. Пристрастих се към това чудо, много е вкусно! Смених няколко коли, докато стигна Думагете. Беше обяд, а аз бях в предприпадъчно състояние. Толкова много ми се спеше, че имах чувството, че ще колабирам на улицата. Очите ми постоянно се притваряха. Забелязах едно интернет кафе и влязох да пиша вкъщи. Реших да погледна и цените на хостелите в този град, намерих един за 7 долара. Колкото и да не ми се искаше, го резервирах за една нощ, имах огромна нужда от сън. Липсата на спане вече започваше да застрашава способността ми да остана в съзнание. Опасявах се да не припадна на пътя и да ми ограбят багажа, докато се свестя. Трябваше да се затворя някъде да спя поне една нощ преди следващата порция от терминални несгоди. Оставаха още много дни до напускането на тази страна, а все още не успявах да хвана цаката на спането на палатка. Беше точно толкова пренаселено като Индонезия, само че там мюсюлманското гостоприемство ме пазеше всяка нощ и никъде не ми отказваха да си разпъна палатката, а тук християнското безразличие ме обричаше на много кофти моменти.
Думагете изглеждаше интересен град, така че побързах да се настаня и да почна разглеждането му, въпреки че вървях и спях. Около града също има хубави за посещение места - няколко езера и планини, но за съжаление нямах време за тях. Ехх, колко различно стана пътуването - да препускаш под надвисналата тежест на билета с точна дата! Такова пътуване не струва, жалко, че и моето се изроди в тази посока. Усещах нещата по съвсем друг начин сега, не ми харесваше никак новото положение. Май щеше да е по-добре още от Борнео направо да се прибера, отколкото да се опитвам да доизцедя нещо ново от последните седмици скитничество, белязани с фиксиран край. Просто не е същото.
В Думагете най-много ме впечатли кулата Белфри, построена през 19 век и служила за
защита на града от пирати. Не влязох вътре, понеже се плаща, но и отвън
беше много интересна. Крайбрежната улица Ризал също ми допадна, идеална е
за разхода и зяпане на живота на местните. Катедралата "Света
Екатерина" е друго впечатляващо място и е най-старата каменна църква на
острова. Като цяло градът е интересен с архитектурата си, крайбрежната
част и кипящия динамичен живот, а околността има доста какво да предложи
- преходи из планини, водопади и гореспоменатите езера, до които исках
да се разходя, но си останах само с искането. Привечер стигнах и до крайбрежен китайски храм. Около него тумби деца си играеха в мръсна рекичка, вливаща се в морето, позираха ми за снимки, а зад тях надничаха бедни дървени колиби, в които вероятно живееха.
Прибрах се в хостела и капитулирах. В стаята беше много спокойно и тихо, едва успях да се изкъпя и изпера, след което отпътувах в страната на сънищата. Дори не вечерях, исках само да спя.
 |
| Из Думагете |
 |
| Кулата Белфри |
11.04.2019
Успах се, мина 8:00, а за мен това е много късно. Закусих на покрива на хостела, където беше много приятно за мотаене и час по-късно продължих маратона по скачане от остров на остров (все пак оставаха ми още 7103 острова) като взех ферибота за остров Себу. Возенето не продължи много дълго, а щом се озовах на Себу, веднага поех към водопадите Тумалог. Стопът се получи до отбивката, а после продължих пеш по стръмен път нагоре. Гледките бяха прекрасни, а щом стигнах до водопадите, се натъкнах на будка за таксуване на билети. Отвратих се, но реших все пак да ги видя и платих единия долар, защото загубих доста време, за да стигна до тук и досега все отбягвах платените места, това ми беше първото такова. Водопадът беше маловоден, но въпреки това много ми хареса. Нямаше почти никакви хора и беше прекрасно, направих пауза там, седейки и слушайки падащата вода.
Върнах се до главния път и продължих на стоп и пеша към Ослоб. Никой не спираше, така че придвижването беше много бавно и чак късния следобед стигнах града. Туристите идват тук с една основна цел - плуване с китови акули. Нещо, което безкрайно много ми се искаше да направя, но не по този начин. За местните акулите са фабрика за пари и правят какво ли не, за да ги задържат наоколо. Така прекъсват естествения им начин на живот, хранене и уж са диви животни, но започват да разчитат на човеците и инстинктите им се нарушават. Да не говорим за шума от моторните лодки и наглите туристи, които дори пипат акулите в опити да позират за поредното си селфи. Гадно вмешателство в природата. Не исках да участвам в това колкото и да копнеех да видя тези невероятни създания.
Самият град има интересни и приятни места за посещение, концентрирах се върху тях. Руините са впечатляващи, старата църква, стените, портите... а около тях има парк, който е приятен за отдих. Разходих се из района и докато се усетя, се стъмни. Отново предстоеше мисия "два метра място за палатката". Този път нямаше чакалня на пристанище, така че трябваше да пробвам други варианти. Реших да опитам първо в полицията, където ми отказаха. После се отбих в една църква, естествено и там ме отрязаха, не че очаквах друго. Следваща опция бе да питам по домовете на хората, които имат големи дворове - навсякъде всички ми отказваха, въпреки че предлагах дребни пари за местенцето. Толкова гадно ми ставаше при всеки следващ отказ, че напълно губех желание да опитам отново. Някои хора, които заговарях, дори не ми обръщаха внимание. Филипините спечели първото място в класацията ми по липса на гостоприемство в Азия.
Накрая една жена от скромна къща се съгласи да ме остави да спя в градината й. Беше мила и ми влезе в положението, настани ме в малкото си дворче до улицата, но поне имаше ограда, която да ме пази от набези на крадци и друга измет. Тя самата каза, че е опасно във Филипините, имали големи проблеми с дрогата и престъпността. Прекарах приятна нощ и успях да се наспя, но с горчивина заспивах, мислейки за хората, които бяха много нелюбезни с мен, без дори да се заслушат какво ги питам. Нямаше да е лесно през следващите дни сякаш...
12.04.2019
Събрах лагера сравнително рано, взех си довиждане с жената, която също ставаше рано и се запътих към старите сгради на Ослоб да ги поразгледам още веднъж. Трябваше да бързам и към град Себу, откъдето исках да хвана следващия ферибот за остров Бохол. Възнамерявах и да разгледам някои старини из града с над милион население. Особено исках да видя форт Сан Педро, който е испанска крепост от 18 век и е превърнат в музей. Стопът се проточи, но като за филипински стандарти си беше добре. Последно ме возиха мъж с две деца и получих като почерпка пържени картофи и газирана напитка от Jollibee - филипинския МакДоналдс. Досега навсякъде виждах тази верига заведения за бързо хранене, но и през ум не ми минаваше да припаря вътре. Не са ми интересни подобни храни, които по произход нямат нищо общо със страната, в която пътувам. За местните обаче това е хит и всички здраво набиват тези боклуци. Не е чудно, че именно във Филипините се виждат най-много затлъстели хора, сравнено с останалата Азия.
След форта, за посещението на който платих 30 песос, се отправих към базилика Minore del Santo Niño de Cebu. Вътре имаше доста народ, а натокани мадами си правеха селфита със статуите на светците. Картинка... До базиликата, под купола на малка сграда, се намира известния Кръст на Магелан. Историята разказва, че това е кръстът, който испанските завоеватели донесли в Себу, когато стъпили за първи път тук през 1521 г. Твърди се, че част от оригиналния кръст е останала вградена в новия, за да бъде запазена. Разходката ми продължи по главните улици, по които кипеше живот. Имаше малки пазарчета, отрупани с плодове сергии, красиви сгради... Отделих доста време на музея Sugbo, билетът струваше 50 песос и имаше много интересни неща за гледане, свързани с историята на Себу и Филипините. Помещава се в сградата на бивш затвор.
Започна да се стъмнява и се върнах до пристанището, за да се кача на следващия ферибот. Изобщо не исках да замръквам на улиците на този огромен град, за който нищо хубаво не се чуваше по отношение на престъпността след падането на нощта. Много хора от стопа вече ме бяха предупредили за Себу и Манила, както и за други, уж по-малки градове. Така или иначе тук място за спане нямаше да намеря, по-практично беше да отплавам още сега за следващия остров Бохол. Взех ферибота до град Тубигон, но за съжаление плаването не продължи дълго и още от рано се установих в чакалнята в Тубигон, в очакване нощта да свърши. Поредната доза безсънна агония. Въобще дори не можех да си представя, че това ще е последната ми такава нощ на Филипините и се чудех как ще избутам още седмица в тоя дух. Не подозирах ни най-малко, че пътуването ще се промени драстично от утре и че повече среднощни мъки няма да има. Филипините щяха все пак да ми покажат и другото си лице - гостоприемното.
 |
| Църквата Immaculate Conception в Ослоб |
 |
| Църквата San Guillermo de Aquitania в град Далагете |
 |
| Парк пред църквата |
 |
| Форт Сан Педро |
 |
| В базиликата |
 |
| Маршрутът ми през Филипините |
Бюджет за Филипините:
- 3438 песос (70 USD) - храни и напитки
- 280 песос (5,76 USD) - билети за забележителности
- 1799 (37 USD) - билети за фериботи, еко такси и такси за ползване на пристанищата
- 259 песос (5,33 USD) - наземен транспорт: градски автобус, метро, джипни
- 354 песос (7,28 USD) - интернет кафета
- 755 песос (15,53 USD) - две нощувки в хостели
- 30 песос (0,62 USD) - платена тоалетна и два химикала
Няма коментари:
Публикуване на коментар