 |
| Шоколадовите хълмове |
Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI
13.04.2019
Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.
На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.
След кратка сутрешна разходка из Тубигон с цел излизане от града в посока Кармен, започнаха и стоповете, които за съжаление не си спомням добре, поради липсата на записки от тази страна. Помня обаче, че не след дълго се добрах до Шоколадовите хълмове като преди това си купих сокче в Кармен, за да успокоя зажаднялото си от жега гърло. Имаше входна такса от 50 песос за посещение на гледката към хълмовете. Тълпи от народ вдигаха врява и създаваха суматоха, но въпреки това мястото беше много красиво. От касата, където се плащаше входната такса, до самата гледка всички отиваха с таксита, коли и прочее транспорт, само аз бях пеша по шосето. Не беше никак дълго разстоянието, но мързелът на народа явно беше на ниво епидемия. Горе освен гледката, имаше и група деца, които изпълняваха местни танци и радваха очите на посетителите. Поснимах красивите хълмове, хапнах съзерцавайки гледката и поех обратно надолу.
Следваща спирка - Tarsier sanctuary. Не беше далеч, а пътят до там беше приятен и успях да се класирам с бърз стоп със семейство, пътуващо за град Тагбиларан. На едно място имаше страхотна гора, която в първия момент ми се стори, че наподобява нашенска. Толкова беше нетипична за тази част от света, където обикновено виждаш джунгли и плантации. Установих, че това е махагонова гора, създадена изкуствено от хората и продължава два километра, точно на границата на двете области Билар и Лобок. Много е красива и минаването през нея дори само по шосето е голямо удоволствие. Местните също са привлечени от нестандартната гора и спират да се снимат, а на някои места има и сергии със сувенири за посетителите.
Центърът за опазване на тарсиерите (на български се наричат дългопети) се намира сред естествена гора, встрани от шосето и след като платих 60 песос входна такса, една жена в униформа ме разведе до местата, където могат да се видят. Задължително по време на посещението е да се пази пълна тишина, не се говори и не се снима със светкавица. За да е минимално вмешателството в живота им - гледаш, снимаш и си заминаваш по-бързичко. И правилно. Тарсиерчетата са много чувствителни към всякви шумове и светлини. Веднъж обезпокоени, лесно стигат до трагична съдба - самоубиват се. Не могат да живеят в плен, в зоологически градини и подобни. Много уязвими са и силно застрашени, а филипинският вид е ендемичен, не се среща другаде в света. Принадлежат към приматите, главите им могат да се въртят на 180 градуса от всяка страна, а очите им са огромни и всяко едно по отделно тежи повече от мозъка. Нощни животни са и ловуват насекоми. Теглото им е малко над 100 грама и на вид са толкова миниатюрни и крехки, че да се чудиш как изобщо съществуват. Изумително е, че развитието им е изключително бавно, дори най-бавното сред бозайниците - след 6 месеца в корема на майката бебето достига едва 23 грама.
Хареса ми много как се провежда посещението в този център и се радвам, че имах възможност макар и за мъничко да надзърна в живота на това дребно същество. Никога нямаше да успея да го открия в гората наоколо, защото ако няма кой да ти го покаже, ще има да зяпаш из клоните и абсурд да видиш мъничето, просто е прекалено невзрачно и през деня спи, не помръдва. Горите не са оградени и тарсиерите са свободни да ходят където искат, но те са териториални животни и предполагам се придържат към района около центъра. Предвидливо са го изградили встрани от пътя. С нескрита радост се отправих обратно към шосето. Не оставаше много време от този ден, така че се насочих на север, в посока към следващия ферибот. Исках още много да видя от остров Бохол, но доста път ме чакаше, а времето беше оскъдно.
Последният ми стоп след дълга поредица от редуващи се ходене и стопиране, беше с военен, който отиваше в някакъв лагер не особено далеч от Ubay - мястото с ферибота за остров Лейте. Човекът беше много приятен, разговорлив и от дума на дума предложи да разпъна палатката си в техния военен лагер. Пред перспективата за поредна нощ на терминала, с огромно удоволствие приех без за секунда да се замисля. И не сбърках - мястото беше чудесно, а хората се отнесоха с мен изключително приятелски, почерпиха ме вкусна вечеря, предложиха ми душ и приеха с усмивка нестихващата ми радост по живеещите наоколо патици, кучета, кокошки и други животни, които до тъмно "преследвах". Тази вечер постави началото на дълга поредица от щастливи случки именно в това време от денонощието, когато ми бяха най-нужни - привечер. Повече нито веднъж не спах на фериботните терминали, от които до момента все не можех да се отърва.
 |
| Утро в Тубигон |
 |
| Буден мъник, очите му са огромни |
14-15.04.2019
Колкото и да не ми се тръгваше от красивия Бохол, от рано се добрах до Ubay и се качих на ферибот за Bato на остров Лейте. Предстоеше ми маратон по придвижване, следваща ми спирка беше доста нагоре - чак вулканът Майон до град Легаспи на остров Лусон. А след него се целех в най-северната част на Лусон - оризовите тераси на Банауе. Оставаше ми седмица на Филипините, а ме чакаха много километри заради така отдалечените места, които исках да видя. В комбинация с лошия стоп и предстоящото транзитно преминаване на зловещо гигантската Манила, нещата не изглеждаха розови. За разлика от гостоприемството, което рязко се подобри в следващите дни, стопът общо взето си остана все така куц. За цял ден успях да измина едва километрите от пристанището на Бато до град Байбай като за финал ме качиха на стоп правилните хора. Да нощувам в двора им ме покани семейството на Лекс - отлично владеещ английски филипинец, работещ и живеещ в САЩ, който си беше дошъл на ваканция в родната къща. Родителите му бяха мили хора, приеха ме радушно, а той дори ми даде лаптопа си да пиша у дома, за радост на близките ми. Говорихме си до късно с Лекс и от него научих доста за живота на един филипински емигрант в онази далечна страна, за която и до ден днешен не разбирам защо всички мечтаят.
Спах отлично в двора на къщата, а сутринта майката на Лекс ме разведе из околията, ходихме до плажа и се запознах със съседите. Закусихме и ме откараха до изхода на града, където започнах със стопа. Днес имах необичаен късмет с придвижването. С няколко стопа успях да прекося остатъка от остров Лейте, стигайки град Таклобан, откъдето най-дългият мост във Филипините отвежда до следващия остров Самар. Преди да стигна моста обаче, се полюшках в камион по планинския път след Байбай, смених няколко коли за къси отсечки и минах пеша почти целия мост, за да разгледам и снимам красивите пейзажи наоколо. След моста ме качиха моите спасители за нощта. Беше фирмена кола и вътре пътуваха мъж и жена, които очевидно бяха колеги и работеха за някаква елекрическа компания. Отиваха чак в град Катарман - в най-северната част на остров Самар и с тях минах буквално целия остров. Из острова имаше интересни места за посещение, но за съжаление ги пропуснах всичките. Спътниците ми бяха много мили хора и първата им работа беше да ме запознаят с местните деликатеси от района на Таклобан. Да си призная - надминаха всичките ми очаквания за вкуснотии. Докато пътувахме, извадиха два вида увити в бананови листа специалитети, наречени moron и binagol. Първото се прави от лепкав ориз, шоколад и ядки - страшно вкусно! Във второто също има ориз, а също и корени от таро, което му е основната съставка, както и кокос, фъстъци, мляко, яйца. И двете са вегетариански и са наистина страхотни!
След цял ден, прекаран в път, чак по тъмно стигнахме град Катарман и като разбраха, че ще търся място за палатка, мъжът предложи да попита своя хазаин дали може да преспя на терасата в сградата му. Оставихме жената в нейната квартира. И двамата не бяха от тук, а само работеха временно, иначе бяха от остров Лейте. Мъжът, на име Роналд, ме откара до квартирата си, където веднага повика хазаина да помоли за разрешение. Обясни му моята история и човекът бързо се съгласи да ми предостави терасата за лагер. След като оставих багажа си, Роналд се обади на свой близък приятел - също Роналд, който дойде да си приказваме. И той се оказа много приятен и приказлив човек, страшно интересно му беше да разказвам за пътуването си и задаваше много въпроси. Излязохме да ми покажат града набързо и да ме почерпят страхотен прясно изцеден сок в приятно заведение. Там към нас се присъедини друг техен приятел, който се оказа травестит, а аз както не мога добре да правя разлика между мъже и жени, защото не деля хората по този признак по принцип, въобще не заподозрях и нямаше да разбера, че не е жена, ако не ми бяха казали двамата Роналдовци, а и какво значение имаше изобщо. Травеститът, чието име забравих, много искаше да има снимка с мен и се щракнахме за спомен.
Вечерта продължи на двора пред квартирата, където Роналд (този, който ме взе на стоп) свиреше на китара и пееше. Очевидно беше много добър китарист, свиреше страхотно и се събраха съседи, включително и добрия хазаин, на когото отчасти дължах спасението си. Нощно време градовете в тая страна никак не ми изглеждаха благоприятни и спокойни за мотаене, особено с багаж и без да знаеш къде отиваш. Високо оценявах всяка нощ, когато имах възможност да затворя очи за почивка на приятелско място. Така можех да си позволя да спя с едно око и половина, вместо с половин око, както по терминалите. С двете обаче даже и вкъщи не спя, не трябва охлабване на армейската дисциплина дори и у дома.
 |
| От остров Бохол към остров Лейте |
 |
| Човек само плажове да иска на Филипините... навсякъде са |
 |
| На сокче в заведение с двамата Роналдовци и травестита |
16.04.2019
През този ден сякаш на пук на вчера, стопът разби новозародилата се у мен надежда, че ще е бърз и ще успея да видя много места в оставащото ми малко време. С триста зора и с доста ходене и къси стопове, стигнах до Allen, откъдето взех ферибота за Matnog. При пристигане, във водата край пристанището бяха наскачали бедняци, които явно просеха по нещо от минаващите фериботи. Един се беше хвърлил между акостиращия кораб и брега като рискуваше да бъде премазан. Тъжна картина. Водата беше изумително примамлива за плуване, но и през ум не ми минаваше да си оставя багажа. В Матног попаднах на интернет кафе, все още ги имаше навсякъде из Филипините, което направи живота ми доста по лесен по отношение на комуникацията с близките. В други страни назад в пътуването нямаха вест от мен и аз от тях в продължение на седмица и повече.
Тръгнах пеш по пътя след Матног и за първи път хванах стоп с триколка. Гледах ги тези триколки и джипнита десетина дни вече, мечтаех си някой път и аз да се повозя на тях, но не ми се занимаваше с платен транспорт и пазарлъци. Ето, че дойде моето време да се метна на триколка. И не само това, ами и да измина с нея толкова километри, че да се схвана и изкривя. Ех, как ме е яд, че поради липсата на записки не си спомням името на шофьора, който беше голям образ и на всичко отгоре ме покани да нощувам в двора на къщата си. Като за начало обаче се повозихме четирима чак до Иросин, където той и две момчета негови роднини отиваха до банкомат да теглят пари. Те двамата седяха в коша на триколката, а аз - на дългата задна седалка на мотора. Така пропътувахме цели 42 км. Първо до Иросин, а после и обратно, защото денят вече отиваше към своя край, а моите нови спътници ме поканиха да нощувам в дома на голямото им семейство. А в Иросин седнахме на заведение, където ме почерпиха традиционния за Филипините студен десерт хало-хало, което в превод означава "разбъркай-разбъркай". Много вкусно! Нямаше да зная, че съществува, ако не бяха стоповете и срещите с местни.
Шофьорът и дума не искаше да чуе да ме остави на пътя, категорично твърдеше, че е изключително опасно навсякъде из остров Лусон и трябва много да внимавам, имало голяма престъпност, бездомни и бедни хора, зависими от наркотиците, крадци и трафиканти на хора. Предложи да направя лагера си за тази вечер в техния двор и с удоволствие приех, въпреки че се връщах назад и не направих никакъв прогрес в километрите днес. Докато карахме по пътя, спътниците ми показваха на кой завой какво убийство се случило и къде по пътя какви трупове са намирали. Направо не беше за вярване - мястото беше гористо, имаше палми и всякакви растения наоколо, изглеждаше спокойно, нямаше къщи и според думите на тримата филипинци, именно такива места, каквито биха ми харесали за лагер, са предпочитани и от престъпниците.
Късния следобед стигнахме в къщата, запознах се с майката, бащата и останалите членове на семейството. Нагостиха ме вечеря, седнахме да си поговорим, а като стана време за спане, се възползвах от разпънатата по-рано палатка, която беше привлякла вниманието на семейството и някои вече се бяха снимали с нея. Още една спокойна нощ при гостоприемни хора.
 |
| Джипнитата просто нямат равни |
 |
| На заведение със спътниците ми, образът вдясно е шофьорът на триколката, който ме покани в дома на семейството си |
17-18.04.2019
Сутринта домакинът ми много настояваше да взема джипни поне до град Сорсогон. Трафик нямаше никакъв по пътя, така че се навих. Не ми трябваше много убеждаване, защото наистина исках да се повозя на джипни преди да напусна тази страна. След като вчера пробвах триколката, оставаше да се метна и на някое шантаво джипни. И то не закъсня, срещу 80 песос се повозих до Сорсогон. Пробвах най-после платения транспорт за бедни, наистина са уникални тия джипнита. Возенето не може да се опише, трябва да се преживее. В Сорсогон се разхладих с един сладолед и седнах за малко в интернет кафе, след което продължих със стопа. Днешната цел беше да достигна най-после град Легаспи, от който се виждаше прелестния вулкан Майон. Не беше бързо и лесно, но след няколко стопа ме взе момче, пътуващо право за Легаспи. Минахме по път, от който се откриваха чудесни гледки към вулкана, след което отидохме до крайбрежната улица на града и момчето ме почерпи кокосов сок. После ме остави на подходящо място, откъдето да се добера по-лесно до следващата ми дестинация - руините Cagsawa. Останките от църквата, построена през 16 век, са смайващи сами по себе си, а като добавим и панорамата към вулкана Майон, мястото става наистина атрактивно. Явно много хора мислят като мен, защото беше пълно с посетители. И тук филипинците не са пропуснали да сложат такса от 20 песос.
Остатъкът от този ден премина изцяло в придвижване като крайната цел беше да стигна някъде преди Манила, за да може да я мина транзитно на сутринта и да продължа на север към Банауе. Тук вече липсата на записки силно се отрази на спомените ми, които са буквално изчезнали, същинско бяло петно. Помня само, че пак нощувах при хора от стопа, които бяха гостоприемни и приятни, пак на палатка в двора. Но нито помня в кой град, нито имената на хората. Така става, когато човек не пише. Това да ми е за урок. Макар че никак не ми беше до писане на фона на проваленото пътуване и преждевременното прибиране. Даже си мисля, че ако не бяха нашите да ме убедят да се прибера тогава, чак до март 2020-та щях да съм някъде из Полинезия и циркът с китайската чума щеше да ме върне у дома. Но пък може би е за добро, че не стана така. Иначе нямаше да видя прекрасния Кавказ и страните от Гвинейския залив.
Сутрешното преминаване на Манила се състоя, следователно градът, в който са ме подслонили, е бил близо до мегаполиса, откъм южната му страна. След много ходене по огромен претоварен с трафик булевард, успях да взема някакъв рейс, който ме изкара до най-близкия град след столицата. От там продължих на стоп, който се проточи през целия ден и след неизвестен брой коли, успях да хвана късметлийски стоп със семейство, което ме покани в дома си за нощта. Ако не ме лъже паметта, къщата им се намираше в градчето Солано. Всъщност не живееха в тази къща, а отиваха на голямо събиране с останалите членове на семейството. Всички много ми се зарадваха, а семейството се оказа наистина огромно. Мъжът, освен жена и дете, които пътуваха с него, имаше 6 сестри, почти всички от които присъстваха. Къщата се оказа наследствена, била на родителите им, но те починали и сега се събират тук на определен период от време. Иначе живеят не само в различни краища на страната, но и в различни държави по света. Три от сестрите бяха емигрирали в чужбина и явно си идваха само за семейни срещи.
Събирането беше много приятно въпреки огромното количество хора. Всички бяха усмихнати, дружелюбни и се отнесоха страхотно към мен. Нагостиха ме много вкуснотии, изкъпах се в луксозната баня (къщата беше много хубава), говорихме си до късно, снимахме се, играхме игри, а на сутринта дори ме разведоха из околията на градчето, което повече ми приличаше на село.
 |
| Вулканът Майон |
 |
| Руините на църквата Cagsawa |
 |
| Ето най-сетне и едно пълно... макар че винаги има място за още един :) |
 |
| При много гостоприемни хора, вляво е човекът, който ме взе на стоп и откара при многобройното си семейство |
19.04.2019
След като прекарах приятна сутрин със семейството, продължих стопа към Банауе. Оризовите тераси само мен чакаха. Нямах търпение да ги видя. На около 2000 години са и са изградени ръчно с цената на толкова много труд. Общата дължина на зидовете надхвърля тази на Великата китайска стена. Намират се в планините, на около 1500 м надморска височина и до тях водят завоести пътища с невероятно живописни гледки. Тук основният етнос е ифугао и някои от местните хора все още се занимават с отглеждането на ориз по терасите. Дори след толкова години те все още не са загубили предназначението си. Много се очаровах от разходката около Банауе, терасите са наистина впечатляващи и ми напомниха за тези в Индонезия и Виетнам. На две места край шосето пък се натъкнах на местни, предлагащи да позират за снимки срещу дребни пари. Тъй като двойка местни вече бяха платили, аз също успях да открадна по кадър. Искаше ми се да имам повече време да обикалям по тънките пътечки из оризищата и да нощувам поне една вечер на палатка някъде наоколо, но оставаха броени дни до самолета и пак се наложи да се разбързам. Стигнах до Сагада късния следобед - кипро планинско градче, известно с висящите си ковчези. Напомни ми на Тораджа в Сулавеси и възнамерявах да видя ковчезите, но в последствие открих нещо по-интересно.
Докато се щурах из центъра с раницата на гръб, хипарски изглеждащ човек ме заговори, видимо не беше чист филипинец. Оказа се американец, но с филипински корен, представи се като Раптор, но това не му беше истинското име. Не искаше никой да знае как се казва, защото вярваше в конспирации и шпионаж от родината си САЩ. Каза ми, че вместо да гледам ковчезите като всички туристи, идващи тук, може да отида с него нагоре в планината и да видя места, които са извън утъпканите пътеки. На мен втора такава покана не ми трябва, безброй пъти предпочитам да видя непопулярни места, а и Раптор ни най-малко не искаше пари за помощта си. Още докато разговаряхме, към нас се присъедини Джен - симпатична американка от Калифорния с частичен китайски произход. Скоро завършила ученичка с неголям опит в международните пътувания, Джен всъщност изглеждаше много уверена и беше голяма свежарка. Беше се настанила в хотелче в града, но не се поколеба дори и за миг да се присъедини към нас и да се отправим тримата към планината и къщата, в която Раптор живееше. Доколкото разбрах я е наел и от доста време е тук. По пътя ни заваля лек дъжд, хванахме успешно стоп за част от трасето, а останалото походихме.
Къщата беше наистина готина, приличаше на планинска хижа. Раптор предложи да останем да спим в стаята на горния етаж, която беше свободна и имаше две легла. Багажът на Джен беше в хотела и той й даде завивки, а аз нямаше нужда да разпъвам палатката, мястото беше просто идеално. Разходихме се в околността, навсякъде имаше гора и беше красиво. Вечерта на гости дойде приятел на Раптор, много благ човек. Ядохме и разговаряхме до късно. Приятна вечер в отлична компания, чак не можех да повярвам как след всичките мъки по терминалите през първата седмица в тази страна, нещата се бяха променили тотално и сега всяка вечер някой ме канеше на гости.
20.04.2019
Сутринта Джен реши, че иска да се присъедини към мен за стопа към Манила. Тя също щеше да пътува натам, но с автобус. Нямаше опит, но прецених, че е готина, а и ако нещо не й харесаше, можеше винаги да вземе автобус. Първо се спуснахме до Сагада на покрива на джипни, там се помотахме с Раптор из центъра, взехме багажа на Джен от хотела, в който тя така и не преспа, сбогувахме се с нашия домакин и започнахме да вървим и стопираме. Пътят до Манила беше много дълъг, а до моя полет оставаха два дни. Целият ден мина в пътуване като сменихме какви ли не шашави превозни средства. Беше забавно, Джен за нищо не се оплака и мисля, че й харесаха стопа и приключението. Нагледахме се на оризови тераси, докато още бяхме в планините, а привечер замръкнахме на изхода на Багио в посока Манила. Джен се притесни, че дълго време никой не ни вземаше и започна да обмисля да се качи на някой от минаващите автобуси. За мен това не беше опция и щях до последно да си държа на стопа, не заради парите, а за принципа. Но я окуражих ако ще е по-спокойна с автобуса, да го вземе. Тя обаче излезе куражлийка и остана до последно, въпреки че беше станало късно. Изкарахме голям късмет и накрая ни взеха към Манила. Не искахме да влизаме в града по нощите, затова предвидливо останахме на голяма бензиностанция на магистралата, където подремнахме на две пейки пред входа на заведение. Мисията беше повече от успешна.
 |
| На покрива на джипни в селото, където живее Раптор |
 |
| На стоп с Джен беше весело и приятно |
21.04.2019
Станахме рано и след кратък стоп се озовахме някъде в огромния мегаполис Манила. Разделихме се като аз тръгнах пеш в посока центъра, а Джен се отправи по нейни си дела. Остави у мен впечатление за много приятно момиче и определено имаше потенциал за бъдеща международна стопаджийка. Преди да тръгне, ме ориентира с карта на телефона си накъде горе-долу да вървя, нататък се оправях с питане. Планът ми беше да намеря евтин хостел за една вечер, за да се подготвя за полета утре - пране, къпане и т.н. Пък и да разгледам столицата на тази страна, все някой интересен музей щеше да има.
След много ходене най-после стигнах централната част като я поразгледах с багажа на гръб, преди да се добера до квартала Makati, където се подвизаваха доста от по-евтините хостели. Настаних се, оставих багажа и поех на целодневна обиколка из Манила. Музеи, галерии, парк Хосе Рисал - национален герой на Филипините... оживени улички, стари църкви, хаос, трафик, безброй бездомници, дремещи по постелки от кашони... Въобще не може да се скучае в този град, има какво да се зяпа, въпреки задушаващите му размери и пренаселеност. И отвратителен въздух, разбира се. Беше ме яд, че трябва да си прекарам последния ден тук, вместо някъде около оризовите тераси, или пък в китния град Виган с неговата стара колониална архитектура, който така и не остана време да посетя. Но не можех да рискувам с непредсказуемия стоп, трябваше да съм близо до летището. В случая бях на около 8-9 км пеша.
Отдадох се на музеите, които силно ме впечатлиха и направо потънах в тях за дълги часове. Посетих и мястото с множество статуи, показващи живота и смъртта на Рисал, за което дори се плащаше входна такса от 10 песос. Именно тук, през 1869 г, е бил разстрелян Хосе Рисал - патриот и вдъхновител на революцията срещу испанското управление. Бил е също така писател, учен, художник, а понастоящем го почитат като герой. Веднага след смрачаване се върнах в хостела, изкъпах се, изпрах всички дрехи и излязох да купя нещо за ядене. Набързо се сдобих с храна и се върнах обратно да си я ям в компанията на книга, никак не ме влечеше да съм по улиците на този град след тъмно. Всякакви отрепки вече бяха изпълзяли от леговищата си и дебнеха кой знае какво. Стигнах до извода, че нощна Манила е за хора, които си търсят белята.
 |
| В центъра... |
 |
| Татуировките сякаш са много важни за филипинците, а тези тук са по стария метод |
 |
| В Музея на изкуствата... |
22.04.2019
Използвах оставащия ми половин ден за още разходки из столицата. Вчера се концентрирах само върху музеите, защото беше неделя и най-големите и важни бяха безплатни. Луд късмет! А днес посетих катедралата, няколко църкви, паркове и се нагледах на търкалящите се по улиците бездомници. Манила наистина беше царството на бездомниците, неслучайно й се носеше такава слава. Сутрин човек можеше да ги наблюдава в "естествената" им среда, картините са много и разнообразни. Някои едва се надигат от парчето картон, служещо им за легло, току що събудени, други чевръсто пощят и фризират косите си взаимно, трети вече обикалят в търсене на нова плячка, вероятно за закуска... Сякаш си в човешки зоопарк, но обитателите са свободни да си отидат, или по-скоро аз така си мисля. Истината е, че нещо държи тези хора тук, стиснало ги е за гърлата и явно е по-силно от волята им да се махнат и да търсят по-добър живот другаде. Може би са дошли тук именно в търсене на този живот, но не са го намерили и са изпаднали в безизходица. Не мога да си обясня какво точно ги кара да водят такъв живот, вместо да се махнат от мръсния мегаполис, да се установят в провинцията сред природата, да си построят малка колиба и да си отглеждат растения и животни. Цяла година е топло, има колкото искаш растителна храна. Мисля си, че вероятно дрогата, алкохола и други подобни зависимости ги държат в големия град.
За днес си оставих и посещението на форт Сантяго, който много ми хареса и прекарах доста време из него. Построен е в края на 16 век от губернатор Легаспи. Непосредствено преди екзекуцията на Хосе Рисал, той е бил затворен тук. Билетът за посещение на форта е 50 песос и си заслужава да се види. В крайна сметка не съжалих, че дойдох в Манила, имаше какво да се разглежда в този огромен град, колкото и да е ужасен. Ако човек се придържа само към центъра с музеите и историческите старини, никак не е лошо. По някое време следобед поех към летището като за целта взех метрото до Бакалан и от там беше съвсем близо пеша. В гето на 400 метра от летището намерих интернет кафе и влязох да пиша вкъщи за последно. Резервирах си и хостел в Янгон, Мианмар, където щях да се озова след два дни препускане и чакане по летища. Днес беше 22-ри и излитах от Манила за Куала Лумпур, там имах 15 часа престой, след което трябваше да се кача на друг самолет за Янгон. Просто такъв беше купения билет - с много чакане, мотаене и обещание за скапване на нервите. Исках да разгледам Янгон - най-големия и много интересен град в Мианмар. Хората често се бъркат, че е столица на страната. Намерих евтин хостел и го резервирах, за да има къде да остана на 25-ти, когато щях да започна опознаването на страната. Пристигането ми от Куала Лумпур щеше да е вечерта на 24-ти, когато възнамерявах да преспя на летището в Янгон. Егати маратона, егати бързането. Като спомен от някакъв транс ми остана всичкото това телепортиране от едно място на друго, безумно е! Тотално в разрез с всичките ми разбирания за смислено пътуване.
В заключение 16 дни изобщо не са достатъчно време за Филипините, поне за мен не бяха. Ако не беше крайната дата и това проклето бързане, щях да остана поне още 4-5 седмици. Исках да видя още толкова много места, исках да посетя остров Палаван, за когото казват, че бил най-красивия. Имаше и доста места извън популярните туристически, за които също не остана време. Не успях да опозная повечето острови които посетих, добих съвсем лека представа от краткия си престой там. Имах голямо желание да отида на произволен, малък и никому неизвестен остров с яки плажове, където да остана няколко дни, но и за това нямаше време. А най-много от всичко съжалявах, че заради багажа си нямах възможност да се гмуркам в разкошните води, пълни с кипящ живот. Филипините бяха единствената страна, където ми се прииска да имах доверен спътник за няколко дни, на когото да си оставя вещите, докато съм във водата.
 |
| Църквата San Augustin |
 |
| Паметник за жертвите във войната през 1945 г |
 |
| Паметник на Хосе Рисал |
Няма коментари:
Публикуване на коментар