 |
| Манастир Geghard |
23.11.2019
Рано сутринта се запътих към кухнята, за да закуся с остатъка от нудълите си преди да изляза. Тя обаче се оказа заключена, почуках няколко пъти, но никой не отвори, а вътре се чуваше говор. Отидох в банята да си изпера някои дрехи и като свърших, отново пробвах да вляза в кухнята и пак не ми отвориха. Единият от рецепционистите щъкаше по коридора и го попитах защо кухнята е заключена. Дойде да провери и след като тропна много силно и много пъти по ред, вратата най-сетне се отвори. Вътре бяха момичето, което също работи на рецепцията и някакво момче, явно са искали да се усамотят там и да не ги безпокои никой, гнусна примитивна работа. Нещо ми секна апетита и се ометох навън, а нудълите ги оставих за довечера. Още беше тъмно и студът беше взел надмощие над всяко друго усещане. Въпреки интересните и красиви сгради, паркчета и улици, основното, за което можех да мисля, беше студа. Носех почти всичките си дрехи без изпраните, но и това не помагаше особено. Първо се отправих към Каскадите - готино местенце с множество фонтани на етажи. Изкачваш се все по-нагоре по хълм, откъдето се откриват страхотни гледки към Ереван. Фонтаните не работеха и май никога не са работили, но мястото е интересно и красиво. От най-високата му част гледах изгрева, а после се качих до парк, в който се намира военния музей - разположен в огромен паметник. Лелята на входа настоява за дарение от посетителите, нищо че музеят се води безплатен.
Обратно в центъра се разходих по главните улици и съвсем случайно намерих интернет кафе, откъдето писах вкъщи. После се запътих към храм на Митра в село Гарни, намиращо се малко извън Ереван. За да стигна до него смених два градски автобуса и платих общо 350 драм. Ранният следобед бях на входа на храма, билетът тук беше 1500 драм. Това е единствения запазен в цялостния му вид (издигнат наново след разрушаване) храм от гръко-римския период на територията на бившия Съветски съюз. Построен е от цар Тиридат I през 66 г. в чест на бога на Слънцето - Митра. Храмът е разположен на панорамно място на върха на каньон над река Азат, гледките са смайващи, а някъде долу има базалтови скали с интересни форми, наречени "симфония".
Отидох до главния път към манастира Geghard и хванах стоп с момче и момиче право за там. Невероятно местенце, беше пълно с посетители, но въпреки това атмосферата му беше омайваща. Първо се изкачих до няколко пещерни жилища преди входа на манастира, падат се вляво по малка пътека. От там се откриваше чудесен поглед към самия манастир. После обиколих всичко останало, църквата беше приказна, но беше пълно с хора, имаше и сватба. Един слънчев лъч проникваше през малко прозорче и още повече засилваше магическото въздействие. В едно от помещенията на църквата бликаше вода и хората се редяха на опашка, за да пият или да се мият с нея. Манастирът е основан от Св. Григорий Просветителя през 4-ти век като преди това тук е имало само свещена пещера с лековит извор - именно този, където се миеха хората. За съжаление през 9-ти век манастирът е опустошен. По-късно през вековете, особено през 13-ти век, комплексът се изгражда наново. Зад манастира има мост над реката и дърветата наоколо са окичени със стотици найлончета, може би за здраве или да се сбъдват някакви желания. Когато стана късен следобед, поех обратно към Ереван. Веднага хванах стоп с брат и сестра, спряха на един паметник на лъвица да се снимаме. В столицата ме оставиха доста далеч от центъра, на спирка на градския транспорт. Докато се усетя, че чакам на грешна спирка за автобус към центъра, мина доста време, но накрая все пак застанах на правилната и се върнах успешно. Докато се прибирах към хостела, попаднах на друго интернет кафе и то съвсем близо до него. Като не ти трябват, ги откриваш, а като ги търсиш под дърво и камък - няма.
Вечерта в хостела така зверски се натъпках с вкусна храна, че не можех да дишам, докато вървях към леглото. Първо си изядох нудълите, после дойде Роберто да си говорим, а индийците ми бяха оставили една огромна чиния храна от тяхната, те бяха вегетарианци, а храната - веганска. Поръчали на Роберто да ми я даде като се прибера. Изядох и нея с огромен кеф, страхотна вкуснотия! Новопоявил се руснак, пътуващ с мотор, сготви много зеленчуци с люто и ми отсипа нова чиния, защото му било много и искаше да го сподели с мен и Роберто. Така с испанеца просто си седяхме в кухнята и се тъпчехме до несвяст с манджите на другите. По някое време реших, че трябва да сядам да пиша и се оттеглих в леглото. В общите помещения е невъзможно да се работи, постоянно идва някой да ми говори и не мога за пет минути да се концентрирам. В стаята ми имаше нов персонаж - някаква лудичка, която ходеше нонстоп с яке с качулка и отгоре найлон, много опакована. Стъпваше с обувки по леглото на руската баба, понеже нейното беше горното над бабешкото. Това влудяваше рускинята, а новото девойче пречеше не само на нея, но и на всички други в стаята, защото постоянно зяпаше в телефона си и от него се чуваха всякакви звуци, говор, музика... Беше откровен дразнител. Бабата веднага и вдигна мерника. Тя пък не спираше да се оплаква, че леглото било твърдо, коленете я болели, студено било, а тя самата не пазеше никаква тишина, когато някой друг спи и говореше на висок глас без да се съобразява. Много народ имаше в тоя хостел, само в моята стая имаше 8 легла и нямаше нито едно празно.
 |
| Ереван |
 |
| Паметника "Майка Армения", в който се помещава музея |
 |
| Каньонът до храм на Митра в Гарни |
24.11.2019
Нищо не ми се закусваше след преяждането снощи, така че направо излязох поне два часа преди изгрев. Много мразя късите дни, когато ставаш и е тъмно, а много преди да си легнеш пак е тъмно. Отнемат ми времето за обикаляне, от мен ако зависи изобщо няма да си лягам и ще обикалям до припадък, но това може да се прави само на север, по време на полярните дни. Никога няма да забравя как стопирах в два през нощта в северната част на Финландия и беше светло като ден.
Хостелът се намираше на метри от една популярна църква на име Zoravor Surp Astvatsatsin и тази сутрин реших да я посетя. Смята се за най-старата оцеляла църква в Ереван. После се отбих в друга църква "Св. Йоан Кръстител", около която цялото кварталче беше изрисувано с готини графити. В Ереван, също както в Тбилиси, уличното изкуство не беше табу, за разлика от Баку, където графит въобще не се виждаше. Тръгнах пеша към може би най-важния музей в Ереван - музея на геноцида. Мислех, че е близо, но не беше. Вървях ли вървях, а все не стигах до него. Виждах отдалеч стърчащия му островръх паметник, но сякаш не се доближавах. Накрая реших да хвана градски транспорт, за да не губя време, тъй като имах намерения да посетя още доста места днес. В автобуса ми казаха на коя спирка да сляза и успях да стигна. Първо помислих огромната внушителна сграда на преден план за музея, но не видях характерния паметник, а като я доближих, се оказа спортен стадион. Зад него, в голям парк, се намираше музея. Много време прекарах там в четене на историята и гледане на снимки от геноцида на османската империя срещу арменците. Брутални зверства и насилие, на каквито само човешкото същество е способно. Сякаш арменците най-жестоко са пострадали от османското робство. Турците са ги считали за измет, не са ги броили за хора и са ги изтезавали и избивали особено жестоко. Музеят е пълен със снимки и информация, на някои по-човеколюбиви хора може и лошо да им стане, докато разглеждат. Напомни ми за музея на войната в Сайгон. Абсолютно си струва визитата.
Върнах се до центъра с градски транспорт и продължих разходката в приятно паркче, където художници бяха изложили картините си. Отидох до спирката, където се предполагаше, че мога да хвана рейс 203, водещ до катедралата в Ечмиадзин - така ми беше обяснило момичето в туристическия инфоцентър. Да, ама не! Чаках час и половина на студа и никакъв рейс 203 не се появи. Попитах и няколко човека от магазинчета наоколо и те потвърдиха, че е правилната спирка, но автобус просто нямаше (по-късно разбрах от друго момиче в друг инфоцентър, че в делнични дни рейсът се хваща от спирката, а събота и неделя - само от автогарата). Загубих ценно време в мръзнене, а за капак някакъв много пиян дебил започна да ми говори, докато чаках и съвсем се изнервих. Отказах се от чакането и с подвита опашка продължих обиколката на столицата с най-абсурдния градски транспорт. Посетих синята джамия, в която нямаше ни един молещ се поклонник и силно си личеше, че се намира в християнска държава. Доколкото разбрах са я построили в името на добрите отношения с Иран - единствената мюсюлманска страна в района, с която Армения не е в конфликт. Иначе арменците сякаш много недолюбват мюсюлмани, но за джамията си траят именно заради Иран.
Отбих се до голяма църква на име Saint Sarvis, в която имаше и сватбари. Стигнах до "моста на победата" с идеята да стопирам към Ечмиадзин от тук, но не беше никак добро място, трафикът беше много интензивен и се отказах. Беше вече 3 следобед и окончателно реших да посветя остатъка от деня на Ереван. Запътих се към площад Република с намерение да вляза в историческия музей мислейки, че билетът е 1000 драм, поне толкова пишеше на картата ми. Попариха ме с входна такса 2000 драм, забрана за снимане, а грузинската ми карта от библиотеката не мина за студентска, понеже не пише нищо на английски. Отказах се от визитата и си тръгнах, ако поне беше позволено да се снима, щях да прежаля парите. При толкова много посетени музеи по света няма как да помня всичко, видяно в тях, затова снимките са ми важни.
Следващата ми спирка беше огромната църква Св. Григорий Просветител, а по пътя към нея минах през огромен базар за сувенири и ръчно изработени неща, наречен Vermissage и провеждащ се само през уикенда. Така или иначе нищо нямаше да купувам, но разгледах. Артикулите нямаха цени, което значи, че всичко е на пазарлък. Църквата ме смая с размерите си и очарова с красотата си. Наречена на Григорий Просветител, който през 4-ти век прави Армения първата християнска страна и е първи официален глава на арменската апостолическа църква. Това е същия онзи Григорий, който прекарал 13 години затворен в змийската яма на манастир Хор Вирап, за който писах в предния разказ за Армения. А там се озовал, защото служел на цар Тиридат, който преследвал християните и като научил, че Григорий е един от тях, го захвърлил там, за да се отрече от християнството. Твърди се, че е оцелял, защото някаква бедна вдовица е пускала храна в ямата. Приказката продължава с насилието на царя срещу монахини, избягали от Рим и заселили се недалеч от Арарат, които той наредил да бъдат зверски избити. После Бог го наказал и царят полудял, а за да се излекува, според видение на сестра му трябвало да бъде изваден Григорий от ямата. Така и сторили, по-късно царят се излекувал, приел християнството, а Григорий станал епископ и покръстил Армения. Кое истина, кое приказка, в крайна сметка най-голямата и внушителна църква в Ереван е кръстена на Григорий. И е доста нова, завършена е през 2001 г. Капацитетът й е 1700 човека, гигантска е.
Отправих се към едно от последните останали ми места за посещение в центъра - площад Аznavour, където имаше интересен фонтан със зодиите. После минах през един супермаркет за храна, прибрах се в хостела и се заех с писане до полунощ. Руската баба се беше преместила в друга, самостоятелна стая, а момичето, работещо на рецепцията, което спеше на едно от леглата в моята стая, беше напълно неадекватно и явно вземаше наркотици или беше прекалила с алкохола. Лудата, която постоянно ходеше закачулена и увита в найлони, изчезна нанякъде и не се върна повече. Всякакви кукувци има по света, в такава компания дори аз почвам да се чувствам като нормален човек, ужас. Негърката пък реши да говори по телефона на френски в два през нощта и ме събуди. Постоянно някой се прибираше или излизаше, щъкаха хора и изобщо не можеше да се спи. Толкова късно успях да заспя, че се събудих чак в 7:00 и много се ядосах за пропуснатото време в ранното утро - любимото ми време от денонощието.
 |
| Мемориалният комплекс и музей за геноцида Tsitsernakaberd |
 |
| Църква Св. Григорий Просветител |
25.11.2019
Днес най-после успях с придвижването до Ечмиадзин. Сутринта отидох на спирката и този път рейсът-фантом дойде. Беше "топло" навън, само -6 градуса. Билетчето беше 300 драм и слязох до първата църква St. Hripsime. Вътре още не беше отворена и чаках до 9:00 в стаичката на пазача, където бумтеше печка. Тъкмо идваше нов пазач да поеме следващата смяна, а аз изчаках на топло да отворят църквата. Хареса ми много, строена е през 7-ми век и е една от най-старите оцелели в страната. Заедно с околните църкви е вписана в ЮНЕСКО. Следващата църква по трасето беше St. Shogahat, където се провеждаше и служба. Посетих и St. Gayane - друга красива църква в пребогатия на храмове град. За накрая си оставих главната атракция - големия комплекс с катедралата Mayr Tacher, която за съжаление беше в ремонт и беше затворена. Двете по-малки църкви до нея бяха отворени, но бяха доста модернистични и различни от голямата. Наоколо бе пълно с работници и огромно скеле се издигаше около храма. Счита се за най-старата катедрала, построена в Армения и съответно най-старата катедрала (не църква) в света. Построена е в началото на 4-ти век от същия този св. Григорий Просветител, за когото писах по-горе. На това място е имало езически храм, който са унищожили и издигнали катедралата в знак на преминаването от езичество към християнство. Тъжно място, което за кой ли път ме наведе на размисли колко лесно и успешно човеците се отказват от едно и го заменят с друго, по-модерно за времето си. Дори в момента сме свидетели как хората масово се отказват от правата и свободите си, и ги заменят със "сигурност" и спокойствие. Спомням си, че още в училище намразих зверски християнството, защото гледах един филм за цар Борис, който покръстил България и когото всички възхваляват и до ден днешен. А аз презирам такива хора от дън душа, никога няма да забравя сцените с отказващите да се покръстят боили, които бяха избити хладнокръвно на дръвника един по един. Даже за миг няма да се учудя ако след няколко месеца или години, отказващите да участваме в новата световна религия на маркиране и пълен контрол, бъдем избити я с дронове от въздуха, я с химическо оръжие.
Та представям си и в Армения какви кланета е имало, за да се наложи християнството. Ето това типче например - цар Тиридат III, първо е преследвал и трепал християни като Григорий, а после взел, че обърнал палачинката и подгонил народа да се покръства. Изобщо историята си се върти от хилядолетия по все един и същ начин, само на пръв поглед хората се заблуждават, че нещо се е променило, но всичко си е точно толкова зло и примитивно, колкото е било откак хората съществуват. В една прекрасна книга, която наскоро прочетох, е написано кратко и ясно, та ще си позволя да цитирам: "Светът се управлява от един милион злодеи, десет милиона глупаци и сто милиона страхливци. Злодеите са властта: богаташите, политиците и религиозните фанатици. Техните решения управляват света и определят курса му към алчност и разруха. Глупаците, които са десет милиона, са войници и полицаи, налагащи властта на злодеите. Те са неизменните армии на дванадесетте важни държави, техните полицейски сили. Само десет милиона са тези, които имат истинска власт. Те често са храбри, уверен съм, но и не по-малко глупави, защото отдават живота си за каузи и правителства, които използват тяхната плът и кръв просто като шахматни фигури. А стоте милиона страхливци са бюрократите, канцеларските плъхове, които позволяват на злодеите да управляват и се правят, че не виждат какво става. Те са началникът на еди-кой си отдел, секретарят на еди-кой си комитет и президентът на еди-коя си асоциация. Те са управители, чиновници, кметове и служители в съда. И винаги се оправдават с думите, че само изпълнявали заповеди, само си вършели работата, нищо лично, и ако те не го правели, ще го прави някой друг вместо тях. Те са стоте милиона страхливци, които знаят какво става, ала не казват нищо, докато подписват документа, изпращат човек на разстрел или обричат един милион души на по-бавната гладна смърт. "
Войната просто изглежда по различен начин през вековете, но пак си остава война. Сеенето на насилие и смърт за различните, непримиримите, отказващите да се подчинят... винаги е било и ще бъде. Дали с мечове, калашници, ядрени оръжия или вируси, злодеите винаги ще намерят начин да използват слабостите и овчедушието на народа, за да го настройват на вълната, на която те искат да бъде настроен. И любувайки се на красивите исторически сгради, аз никога не мога да спра да мисля за това как са изградени, защо и с цената на колко унищожени животи, погазени чест и достойнство, отнети свободи, насилие и принуда... уж в името на една по-висша цел - християнството например, а в днешно време - общественото здраве (за което - видиш ли - много са се загрижили и фармации, и корпорации, и кукли на конци с костюми...). Сещам се за масовки като египетските пирамиди и дори за разни къде по-дребни по значимост здания като статуята на Богородица в Хасково например, за която хората твърдяха, че е строена с насилствено вземане от заплатите на учители, общинари, изнудване на частни фирми... под формата на уж доброволно дарение. В ръцете на човечеството всяка добра идея се превръща в абсолютна катастрофа.
Посетих и последната църква St. Astvatsatsin и след нея походих няколко километра до главното шосе за Ащарак, където още първата минаваща кола спря на стоп. Местен ме откара чак до края на град Ащарак, до пътя, водещ към местата, които целях да посетя. Спести ми доста ходене, защото градът не беше малък. От там ме взе момче за Saghmosavank и ме откара право до манастира. По пътя сподели, че има приятели, които са живели в България преди и дори им се обади по телефона. Оказа се, че са пребивавали в Ямбол. Манастирът беше прекрасен, намираше се на ръба на отвесни скали и навсякъде се откриваха чудни гледки. Построен е през 13-ти век и се извисява над прекрасния каньон на река Kasagh. Уредникът на манастира ме заговори и сподели, че е бил в България преди 20 години. От главния път хванах ладичка с двама, които ме оставиха съвсем близо до интересния монумент "Азбуката". Огромните букви са създадени през 2005 г, по случай 1600 годишнината от създаването на арменската азбука. Буквите са 39 и всяка е доста интересно изваяна от арменска туфа. На паркинга имаше само един бус с туристи, които тъкмо си тръгваха, така че азбуката беше цялата за мен. Край гигантските букви имаше замръзнало езерце, което допълнително подсказваше какви са температурите в Армения по това време на годината, щом след цял ден слънце не се бе размразило въобще. Кучка с две сладки кученца обикаляше наоколо, а като наснимах и се полюбувах на буквите, които така и не научих, поех по пътечка към голям кръст на близък хълм. Кръстът бе доста впечатляващ, а в основата му имаше останки от църква или катедрала. Обратно на шосето успях да хвана стоп с приятен, но много религиозен човек, който ме откара до манастир Hovhannavank - последната ми спирка за деня. Човекът също искаше да го посети и влезе да пали свещи, а аз разгледах наоколо. Този манастир също е на ръба на каньона на река Kasagh, а най-старата му част е основана през 4-ти век от вече добре познатия на четящите тази публикация св. Григорий Просветител.
След посещението на манастира човекът предложи да се върна до Ереван с него, което беше просто идеално. Много ми вървеше със стопа днес. По пътя се отбихме до още две църкви, които просто видях по случайност от шосето, загледах се и шофьорът попита дали искам да ги посетя. Така имах и неочакван бонус към "колекцията" ми от арменски църкви. Едната беше в Karbi, а другата - в Mughni. Втората имаше мозайки около олтара. Отбихме се за малко в град Ащарак да вземем жената и детето на брат му, който имал някакви проблеми с властите. Бил полковник или нещо такова и не го пускали в почивка от 4 месеца, та човекът беше много притеснен за него. В Ереван ме остави в началото на града и ми обясни кой автобус да взема към центъра. Хванах рейс 8 до операта и отново бях в позната среда. Поне час обаче загубих в автобуса, заклещен в трафика. Минах през супермаркета за храна и през интернет кафето, преди да се прибера в хостела. Точно преди да стане съвсем тъмно си бях в стаята. Задържах се три пълни дни в Ереван, макар точно този да го прекарах целия извън града. Утре сутрин възнамерявах да си замина от столицата и да поема в посока Грузия. Вечерта за малко си поприказвах с Роберто, само с него имах тема за разговор за повече от десет секунди, а после се заех с четене и писане, докато екземплярите по съседните легла се озаптиха и можеше да се спи. Отново не беше спокойна нощта и при всеки шум се събуждах. Явно всичкото това натрупване на недоспиване оказа фатално влияние върху съня ми в ранните утринни часове... защото за първи път в живота ми се случи това, с което осъмнах - ограбиха ме, докато спях.
 |
| Църквата St. Hripsime в Ечмиадзин |
 |
| "Азбуката" |
 |
| Интериорът е впечатляващ |
26.11.2019
Въпреки че съм от хората, които винаги очакват най-лошото от другите хора, все пак се изненадах от дързостта на грабителя и изобщо не очаквах това да ми се случи в хостел, в стая с още 7 спящи човека. Но ето - случи се! Най-много обаче се шокирах не от наглата и безочлива кражба, а от факта, че се събудих в края й, а не в началото. Не очаквах това от себе си и много се разочаровах! Не зная дали от крайна преумора, или просто мозъкът ми е решил, че се намирам на безопасно за спане място и се е отпуснал твърде много, но после много дни анализирах станалото и не можех по никакъв начин да си простя, че не се събудих в момента, в който кражбата е започнала. Уж спя изключително леко, толкова леко, че и тихият полъх на вятъра е в състояние да ме събуди. Явно ловкият джебчия - рецепционист, може би и собственик на хостела, е бил по-тих от стъпките на бръмбар и полъха на ветрец. Случилото се ме наведе на поредица от нови мисли и вълнения относно омразата и презрението ми към хората. И ако носех у себе си поне частица останало доверие, то се изпари окончателно след тази сутрин. Алчността и наглостта на човеците са безгранични. Не, че не го знаех и преди, но ето поредното доказателство.
Рано сутринта, в около 4:30 - 5:00, когато явно спях най-дълбоко след многочасови опити да заспя, се събудих с внезапен, много силен шок и отскок от леглото като отваряйки очи вече бях в седнало положение и дишах учестено като след някой кошмар. А той кошмарът този път бил жив. Точно в тоя момент видях в гръб рецепциониста да излиза от широко отворената врата на стаята, на земята до леглото ми лежеше шофьорската ми книжка, а до чувала ми беше хвърлен кръстния ми колан, играещ ролята на портфейл и чанта за документи (от онези за под дрехите, събиращи паспорт и пари). В първия момент се стъписах, не можех да осмисля какво е станало, но бързо си събрах акъла. Свързах логично нещата, стана ми ясно, че боклукът е измъкнал колана, който аз - събирайки в себе си явно цялата глупост на света, оставих до възглавницата си от вътрешната страна на леглото, откъм стената. Отворил го е и е извадил някаква част от парите, а шофьорската ми книжка е паднала в тоя момент и от допира й до земята аз се събудих с отскок. В стаята цареше гробна тишина, явно никой друг не би се събудил от падане на шофьорска книжка. Изродът тъкмо бягаше навън, а аз грабнах колана, опитах се възможно най-бързо да се успокоя и да видя какво липсва. Всъщност видимо парите си бяха там, както и документите. Но веднага предположих, че е грабнал част от банкнотите. За да установя колко точно липсват, извадих тетрадката, в която записвах всичко по бюджета от началото на пътуването - с колко пари тръгнах, колко са обменени и похарчени до момента и т.н. Благодарение на подробните записки установих, че ми липсват 20 евро, 40 долара и 100 турски лири.
Станах от леглото, взех си всички ценни неща и отидох на рецепцията. Боклукът беше категорично в комбина с момичето, което също от време на време се появяваше на работа там, тя знаеше всичко. И двамата се правеха на ударени, но при мен тия номера не минават. Предупредих ги директно, че им давам един час да ми върнат всичко до стотинка, иначе викам полиция и събуждам целия хостел, та всички да разберат какви ги вършат, докато посетителите им спят. Изродът не спираше да повтаря, че не е той, увещаваше ме да се успокоя, а аз вътрешно клонях към извършване на хладнокръвно убийство, но външно пазех самообладание, защото единственият начин да си върна парите беше да проявя непоклатимост и да ги уплаша много сериозно. Пачаврата се опитваше да му спретне алиби, че бил с нея по това време, съвсем за балама ме взеха. Познах го дори в гръб, така че нямах и капка съмнение кой е извършителя. Върнах се в стаята и започнах да си събирам багажа в раницата, очаквайки парите си. От тоя момент нататък циркът стана пълен. Двамата престъпници ходеха по коридора и уж провеждаха разследване, оглеждаха всичко, дойдоха до леглото ми да търсят улики, хахахх. Вътрешно ми идеше да пукна от смях, но се удържах, за да ги стресирам. Нещастникът взе да ми се обяснява как щял да ги намери парите, щял да претърси всички в хостела един по един и ако не хванел крадеца, щял от себе си да ми ги даде. Лелее, пълно фиаско! Вече се чудех да се смея ли или да плача, как можаха да ме ограбят такива идиоти и аматьори - срам, голям срам! Правеха се на разследващи детективи и ми заръчаха да си седя в стаята, щели да намерят парите до два часа. Заявих им, че имат един, след което - право в полицията. Мислено вече се настройвах за сценарии като онази почти месечна война в Еквадор, когато ме ограбиха за първи път, но после горчиво съжалиха. Нямаше да се спра пред нищо да си върна парите, щях да похарча три пъти повече, за да си ги върна, защото самите пари нямат никакво значение, важно е това колко омърсен се чувства човек в такъв момент и колко жаден за мъст, поне при мен е така. След тази случка ми беше пределно ясно, че повече и за секунда няма да изпускам вещите си от поглед, особено ценните и през остатъка от живота си няма да се доверя на нито едно човешко същество за нито едно нещо. Една кражба - да кажем инцидент, но две вече са си чиста статистика според мен.
След по-малко от 20 минути двамата лишени от талант театрални актьори се появиха на вратата с благата вест - "намерили" парите! Пиклата ме заведе да ги видя, не ми ги донесоха, а ги бяха подхвърлили зад вратата на банята, нагънати точно както бяха в колана ми. Всичко беше налично, а те упорито продължаваха да играят пиеската като се възмущаваха от крадеца, който ги бил оставил там. Вече не можах да се сдържа и тъй като си получих парите, прихнах да се смея и им казах, че отлично зная, че са те. Няма нужда от повече цирк. Двамата детективи обаче бяха непреклонни в разследването си и продължиха да търсят отпечатъци и улики от крадеца. В този толкова ранен час всичко живо в хостела спеше. Аз обаче имах мисия преди да си тръгна - да предупредя останалите обитатели, които явно също щяха да бъдат ограбени в нощта преди заминаването си. Тактиката на боклука беше добра - краде от портфейлите част от парите, не всичко. И то точно преди да си заминеш, така въобще не забелязваш, че има липси. Дни по-късно, вече у дома, потърсих хостела в гугъл и имаше отзиви на други ограбени туристи, някакъв изгорял с 500 евро и имало големи разправии с полицията. Оставих и аз предупреждение за следващите.
След като си събрах багажа, не изпусках раницата си и за секунда от поглед. Обмислях, че занапред ще продължавам да спя с кръстния колан върху мен или в краката ми в дъното на чувала, мачкайки паспорта и парите. По-добре да са негодни за употреба, отколкото откраднати. Направо не зная с какъв акъл сложих колана и фотоапарата си до главата, на горно легло бях и през ум не ми минаваше, че някой така нагло ще се опита да краде. Зачаках в кухнята някой да се събуди, за да съобщя за крадците. Чаках ли чаках... четох книга, закусвах, изкъпах се (с раницата в душ кабината), но никой не ставаше, да му се не види и мързеливите хора! Накрая не издържах, минаваше 10:00 и трябваше да си тръгвам нататък по пътя. Отидох до леглото на Роберто да го събудя. Как се буди спящ испанец - просто не знам. Това да будиш спящи хора е някакъв пълен ужас за мен, въртях се, чудих се и накрая почнах да му повтарям името все по-силно и по-силно, докато се размърда. Извиних му се, че го будя, но го помолих да дойде в кухнята, за да говоря спешно с него. Изрично му казах да си вземе всички ценности. Разказах му историята в детайли и ми беше много благодарен за информацията. Каза, че на един от индийците, живущи за дълго време в хостела, му откраднали 300 долара и станали разправии с полицията, та боклукът му ги върнал. Брейй, значи е обществена тайна, че се краде тук, само аз нищо не знаех! Роберто още не се изнасял, понеже при настаняването си платил за повече нощи и отказвали да му върнат парите, а той от няколко дни искал да си ходи, но седял заради платените вече нощувки. Индийците също се разбудиха и появиха в кухнята, разказах на всички и след като изпълних дълга си, напуснах този змиярник без дори да продумам на двамата "детективи", седящи на рецепцията и чакащи следващата жертва.
Вървейки към автобусната спирка, потънах в тежки обвинения към собственото си нехайство и още по-тежки обещания, че повече никога, на абсолютно никого няма да се доверя за вещите си и въобще за нищо. Доядя ме също, че не дадох по-добър урок на крадливите хазяи, нещо от типа на здрав тупаник, какъвто заслужават. Можеше поне ръчичките да им счупя, друг път да не пипат!Вечно ще ми нагарча това кофти начало на последния ми ден в Армения. Качих се на автобус 203 до Zvartnots като платих последните си арменски пари за билетчето. Мястото беше прекрасно, имаше руини, катедрала и дори музейче. Останките от катедралата от 7-ми век силно ме впечатлиха. И тук св. Григорий има участие, макар вече отдавна да не е бил жив. Посветена е на него, а мястото било избрано, защото тук през 4-ти век имало среща между него и царя. Неколкократно обиколих останките и съвсем потънах в едни други времена, чак ми се привидяха и царя, и Григорий. После хванах стоп с приятен човек до края на Ащарак, спестено ми беше ходенето през града. Взеха ме двама за Талин, слязох в градчето и поех пеша към крепостта Dashtadem. Намира се на 5 км от града, по някое време чиче с бус ме повози оставащите километри до нея. Доста е голяма, дива и интересна. Жалко, че наоколо е като бунище. Възникнала е през 10-ти век, но чак до 19-ти има нови достроявания и промени. Върнах се до Талин с бърз стоп и походих пеша до края на градчето, където се намира невероятна катедрала от 7-ми век. Край нея има гробища и друга малка църква, а самата тя е оставена на разпад и върви в посока руини, но е изключително интересна и красива.
Мъж и три жени ме взеха до село по пътя към втория по големина град Gyumri. Тъкмо слязох на техния разклон и ме взе човек до градче по-нататък, а след него - двама за Gyumri. Жестоко ме забутаха като се опитаха да ме откарат към края на града уж към грузинската граница. Вместо в посока границата до Бавра, ме оставиха на път, водещ към друга граница - тази на Садакло, откъдето влязох в Армения. А аз изобщо не исках да отивам там сега. За още по-голяма беля, веднага щом слязох от колата, спряха двама с такси, които дори не ги стопирах, но предложиха да ме вземат с тях безплатно. Все още не можех да установя, че се движа в грешна посока и се опитвах да разбера дали сме на пътя за Бавра. Хората обаче не бяха от този край и въобще не знаеха пътя, който търсех. Добре, че спряхме на газстанция, където докато зареждаха, разпитахме работниците и ме упътиха. Оказа се, че въобще не съм в тази посока и трябва да се върна в Гюмри. Стопирах обратно и ме взеха трима с една от любимите ми коли - Лада Нива. Оставиха ме на първия разклон в града уж към границата, но и те не бяха много наясно за пътя. Трябваше да мина почти целия град и силно се надявах някой все пак да спре на стоп, докато вървях и стопирах, за да се махна по-скоро от голямото населено място. Спря приятен човек, който също не знаеше как се стига до Бавра и се обади на приятел за подсказка. Остави ме на друг разклон, където пътищата ни се разделяха. Намирах се някъде в крайните квартали, огромен беше този град. Походих малко и стопирах в движение, започна да се смрачава. За голям късмет спря камион за Грузия и така се отървах от Гюмри и неговият отказ да ме пусне. Как ли не ме мота този град, тотално ме обърка, но накрая му избягах.
Тираджията не говореше никакъв език, освен грузински. На границата слязох и минах пеша, след което пак се качих в камиона. Тук той мина много бързо, точно с моето темпо на пешеходец. На други граници камионите чакат с дни. След още часове на път, най-после стигнахме разклона за Вардзия, където исках да отида на следващия ден. Пътят бе лош като за грузински, дори се учудих - тук обикновено пътищата са хубави. В тази част на Грузия все едно още бях в Армения. След Alkhakalaki пътят се оправи и се пътуваше по-бързо. Освен това температурите доста се вдигнаха в сравнение с Армения и ми се струваше направо топло като слязох от камиона. Тъкмо тръгнах пеш по пътя към първото село със страхотна крепост Хертвиси, когато една кола мина и спря. Отдавна беше вече тъмно, а момчето в колата явно отиваше само до селото. Пита ме къде ще спя, обясних, че ще търся място за палатката и се зачуди къде да ме остави. Спря до групичка пияни и може би надрусани младежи уж да ги попита по моя въпрос, ама стана все едно им съобщи какво смятам да правя - просто чудесно. После продължи километър напред, спря в края на селото и ми посочи място между пътя и реката, където можело да си направя лагера, нямало проблем. Предложи дори да донесе водка и вино, не вярвах на ушите си! Веднага щом си тръгна, се заех с търсене на място от съвсем друго естество. От другата страна на пътя имаше стръмни и високи планини, реших просто да ги изкача, докато намеря равно място. По време на катеренето не ползвах никаква светлина, за да не се виждам от шосето. Беше скалисто и обрасло, но напредвах добре. Изкатерих се височко и попаднах на сравнително по-равно място, където се настаних. В ниското видях колата на момчето да минава още два пъти край мястото, където ме остави. Явно очакваше, че съм идиот, който ще си легне до пътя в страна като родната, където ако не се скриеш на място, което никой не знае, почти сигурно ще имаш някакви проблеми с крадци, цигани, наркомани, пиянки и кой знае още какви отрепки. Прекарах много приятна и спокойна нощ високо над хорските дивотии, дори не ми беше студено. Сбогом, Армения и отново в Грузия...
 |
| Маршрутът ми през Армения |
Няма коментари:
Публикуване на коментар