Повече от година и половина на пътя... с елементи на разсъждение


както се вижда от картата - упорито се придържаме към Андите


Днес е поредният слънчев ден в Ла Пас - столицата на Боливия. В момента е почти 2 през нощта, седя си в квартирата, която си намерихме тук и гледам клипчетата от африканското ми пътуване (на тази страница - http://tery-robin.blogspot.com/p/blog-page_6317.html ). Сълзите текат безспирно, спомените ме отвеждат на приказни места, пълни с хора-ангели, които ме накараха да се влюбя в континента въпреки трудностите там. Спомням си как хората непрекъснато се грижеха за мен, колко прекрасни мъже, жени, деца и семейства срещнах, колко пъти спях по къщите и дворовете на мили, добросърдечни хора... колко пъти ходех на потенциално опасни места и срещах ангели по пътя си, които ме канеха на обяд, обясняваха ми как Сомалиленд не е опасна, а прекрасна държава и това трябва да се знае от света... Как се разхождах из гетата на африканските градове, стопирах нощем, спях на пътя и никога никой не се опита да ме нарани. Днес, докато се разхождах в центъра на Ла Пас посред бял ден- огромната и пълна с хора и туристи боливийска столица, се опитаха безуспешно да ме отвлекат чрез така наречения скам за туристи (фалшив полицай, уж проверка на документи и натиск да се качиш във фалшиво такси, за да те откарат в "полицията", вместо това те карат в Ел Алто - гетото на Ла Пас, и те ограбват под заплаха с пистолет... изключително популярно тук и много наболял проблем) и тъй като отвлякоха една перуанска туристка, преди няколко часа бях в полицията да разкажа за случилото се.
Та си мислех, докато вървях обратно към квартирата, стискайки фотоапарата си с две ръце, закопчан под ципа на якето - защо вече пътувам почти две години в Южна Америка и не изпитвам особена любов към това място... Защо в крайна сметка хората са това, което те кара да обичаш или мразиш едно място, защо хората определят почти всичките ти впечатления от една държава... Боливийската природа е невероятна, но какво от това. Нашето пътуване е всекидневна борба с вятърни мелници и колкото и да опитваме да се настройваме положително всеки ден като се събудим, до края на деня позитивното е изфирясало някъде високо в небето, а ние сме потънали дълбоко в земята, въоръжени с ножове в ръце.

Защо сме толкова глупави и защо не можем да признаем, че ние сме си виновни, задето сме решили да пътуваме в такива държави, където да нямаме миг покой. И защо продължаваме да го правим. Какъв е смисълът да хабиш времето и парите си за място, което не те кара да се чувстваш щастлив. Дали не правим това, което правят всички останали, потънали в сивото ежедневие хора, към които изпитваме съжаление. Дали ние не сме тези, които заслужават да бъдат съжалявани. Инатът е страшна движеща сила и не ме пуска, даже напротив - завладява ме все повече. Ежеминутно си вкарвам в главата мисли, че го има - онова хубаво, спокойно, вълшебно кътче с добри хора, което трябва да открия, сякаш това е мисията ми! И наскоро, когато открихме другата страна на Аржентина (последната публикация), се убедих, че трудностите може би все пак си заслужават. За онова едничко чисто и непокварено кътче, което оставя в съзнанията ни слънчеви спомени и което не се среща често на този континент, но пък като го откриеш - какво щастие изпитваш, сякаш си открил Америка!
Все се питам - защо така и не заобичах Америка както обичам Африка и Индия. Защо има места, които така дълбоко докосват сърцето ми и ме оставят с мислите и сънищата за тях, а през други просто преминавам и не оставят следа в душата ми.
От друга страна изкушението да се справиш с трудности и препятствия, някои от които по-големи от личните ти възможности, е толкова силно, че сърбежът за приключения става все по-упорит. Понякога си казвам - нека по-бързо да се махаме от континента, а друг път - дай да надникнем и тук, може да открием нещо стойностно. И често откриваме. Не е лесно, когато си заслепен от гняв и нервите ти са изхабени, но и аз, и другарчето, носим в себе си онова слънчево и положително очакване, че в края на всичко, ще излезем от приключението доволни от себе си и като се погледнем в огледалото, ще виждаме хора, достойни за уважение. Пътуването понякога е низ от падения и полети, един ден си срещнал най-прекрасния човек на света, на следващия се опитват да те отвлекат. Но в края на всеки ден си лягаме щастливи от това, че сме се справили с поредното предизвикателство, дори да сме проявили слабост и изпаднали в конфликт с някого (това важи особено за мен). И на сутринта пак сме слънчеви, е поне до обяд :) А колко ми харесва природата на Южна Америка ми е трудно да опиша с думи. Винаги, когато хората ми пилят нервите, намирам спасение в нея. Отворете гугъл и вижте каква прелест е този континент! :) Зная, че никога няма да се върна отново тук в живота си, защото ще посветя цялото си време и ресурси на Африка и Азия, но пък отчаяно се опитвам да му се наслаждавам сега, в този момент. И до голяма степен успявам.


Измина година и седем месеца, вече осмият, откакто сме на път. Разликите с предната публикация "Една година на пътя", са доста по-значителни, отколкото очаквах. Каквото не се счупи или скъса за тази година, обезателно се счупи и скъса през изминалите 7 месеца. Всичката техника, с която разполагахме, се развали по абсолютно необясними причини (явно й дойде времето). Някои неща оправихме чрез купуване на нови, а други отремонтирахме. Фотоапаратът ми, след 8 години вярна служба, се развали. Наложи се и купуването на нов хард диск, тъй като този на лаптопа на другарчето започна полека да се разваля.Другите електроники също се скапаха, купихме си и нова палатка в Чили, тъй като на старата не й остана здрава рейка. Общо взето само раниците и спалните ни чували все още са в употреба като моята раница има вече дупка, а ципът на чувала ми е почти нацяло отделен от останалото и трябва да се зашие. Имаме и нови придобивки - в Чили си взехме газово котлонче, нови обувки (които вече са за боклука, целите цъфнали), а преди броени дни в Ла Пас най-сетне си намерихме и купихме нови сандали, естествено като тези, които Теодора ми подари в Доминика.


Датите в пътуването:

28.10.2013 - 02.11.2013 - пътуване на стоп от Хасково до Италия (Чивитавекия)
02.11.2013 - 13.11.2013 - круизен кораб до Сейнт Мартин
13.11.2013 - 06.12.2013 - Сейнт Мартин
06.12.2013 - 08.12.2013 - плаване до Доминика с карго корабче
08.12.2013 - 31.01.2014 - Доминика
31.01.2014 - 17.02.2014 - Сейнт Луча
18.02.2014 - 25.02.2014 - Сейнт Винсънт и Гренадините, плаване
26.02.2014 - 11.03.2014 - плаване до Тринидад
11.03.2014 - 25.04.2014 - Тринидад
25.04.2014 - 23.05.2014 - Венецуела
23.05.2014 - 16.06.2014 - Колумбия
16.06.2014 - 13.09.2014 - Еквадор
13.09.2014 - 26.11.2014 - Перу
27.11.2014 - 15.02.2015 - Чили 
15.02.2015 - 22.02.2015 - Аржентина
22.02.2015 - 19.03.2015 - Чили
19.03.2015 - 28.03.2015 - Аржентина
28.03.2015 - 16.04.2015 - Чили
16.04.2015 - 18.05.2015 - Аржентина
18.05.2015 - ??????????? - Боливия

Предната публикация писах за всичко до Перу включително, така че ще продължа нататък, за да не се повтарям.

Нощуването не се промени особено много. В Чили обаче имахме цели 3 каучсърфинг домакина и бяхме поканени неколкократно от случайни хора. Новата палатка Дойте е много стабилна и сме доволни, сега домът ни е по-широк и удобен. В Аржентина ни поканиха два пъти в рамките на два дни - все изключително добри хора. В Боливия седим основно на квартира, за да свършим колкото се може повече компютърна работа, а и защото е твърде рисковано да се спи край градовете тук, грабежите и насилието са повсеместни и има много агресия към гринговците като нас.

Транспортът в Чили беше прекалено лесен, стопът вървеше идеално, на няколко места по фиордите се повозихме на корабчета. В Аржентина стопът бе кошмарен, но за общо два месеца успяхме да минем страната и да видим това-онова. За излизане от някои големи градове вземахме градски транспорт, което бе отлично решение. В Боливия засега стопът бе добър, макар всички да очакваха заплащане, в крайна сметка се возехме без пари. На няколко пъти аз скоростно ходех до разни интересни места, до които взех междуградски рейсове за по-бързо, поради натиска от едномесечната ни виза, която почти изтече.

Храненето ни в Чили бе добро, макар храната да не бе здравословна. Поне беше вкусна, макар и много скъпа. В Аржентина изкарахме тежки дни с храната, тъй като всички тестени и сладки изделия бяха с говежда мас, а останалите храни бяха много скъпи в южната част. Радвахме се основно на сиренето, плодовото мляко и сладоледа. В Боливия храната е много вкусна и разнообразна, както и полезна. Ядем страшно много плодове и зеленчуци всеки ден.

Травми не сме имали наскоро никакви, да не повярва човек. Аз се разболях лошо последните дни в Аржентина, грип ме държа повече от седмица. Предполагам се разболях от нерви и изключително лошото хранене, в Боливия пък оздравях след като консумирах много плодове.

Взаимоотношенията ми с другарчето - тук вече промяната е пълна. Вече изобщо, никога не се караме и бием. Тотално сме се обединили срещу околния свят, нямаме нито време, нито нерви да се разправяме един с друг. В миналото останаха заливките с олио и замерване с портокали и обувки - вече сме насочили всички усилия към околната среда и нейните предизвикателства.

Плановете ми занапред са следните - до седмица да сме излезли от Боливия, след което да минем Парагвай за около седмица, да се пуснем надолу през Аржентина до границата й с Уругвай, за да посетим страната с най-уникален президент на континента и може би в света (Хосе Мухика), след което да се отправим директно нагоре през Бразилия до Венецуела и Колумбия като транзитно преминем последните две и намерим лодка за Панама. Там ще успокоим темпото и нервите и очакваме страните в Централна Америка да са по-приятни за разглеждане. Дори да не ни хареса някоя, са толкова малки, че се излиза за ден. После продължаваме все нагоре до Мексико и там ще се решава казуса с щатските визи. В зависимост от резултата пътуването ще продължи или към Аляска, или към други части на света, второто чрез лодка.

Имаме и две виртуални придобивки:
Онлайн преводач - за който иска да помогне с превод на блога на английски:
http://speleo.tdaida.com/MultiTrans/
На бутона ще се появяват абзаци от последните няколко публикации, които сме добавили в момента. Всеки, който желае, може да преведе по едно изречение или абзац и така блогът ще бъде преведен за нищо време.

Втората ни придобивка, която стартирахме в Перу, се нарича "Where is Tery" - http://tery.free.bg/whereistery/
Тук можете да видите GPS координати на много от местата, където сме били през последните 7-8 месеца, някои от които са полезни за други пътуващи по този маршрут (достъп до вода, места за къмпиране, достъп до ток и т.н.). Другарчето въвежда данните, така че не бъдете критични към правописа :)
Има и линкове най-отгоре със статистики за изминати километри и скорост през последните седмици и месец. Отсъстват моите лични разходки без другарчето, тъй като GPS-ът е винаги в него.


Ето и снимки на нещата, които носим като багаж понастоящем: 

новият ми апарат Канон 1200 Д



електрониката на другарчето

багажът на другарчето, без електрониката

моят багаж

моята електроника


https://www.youtube.com/watch?v=ukgvTE3A0Ic

Shipwreck in a sea of faces
There's a dreamy world up there
Dear friends in higher places
Carry me away from here

Travel light, let the sun eclipse you
'Cause your flight is about to leave
And there's more to this brave adventure
Than you'd ever believe

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky (you take to the sky)

On the hills of war and wonder
There's a stormy world up there
You can't whisper above the thunder
But you can fly anywhere

Purple burst of paper birds
This picture paints a thousand words
So take a breath of myth and mystery
And don't look back

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky (you take to the sky)

There's a realm above the trees
Where the lost are finally found
So touch your feathers to the breeze
And leave the ground

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky
(you take to the sky) [2x]

Аржентина 5 - красотите на Кафаяте, Салта и Хухуй


каньоните край Кафаяте

Поздрав с нещо подходящо за текста :)

https://www.youtube.com/watch?v=lnlFwMxAAC0



Пристигайки в Амайча дел Вале, никой от нас не подозираше, че в това селце за първи път откакто сме в Аржентина, ще се почувстваме спокойни и дори щастливи. Останахме няколко дни в селото поради наличието на ток на площада, където можеше да се работи на компютъра. 
Беше много спокойно и никой не ни тормозеше цял ден, а вечерта тръгнахме да търсим по-отдалечено място за спане. Вървяхме по пътя и без да стопираме до нас спря един голям пикап. Възрастни мъж и жена ни попитаха дали имаме нужда от превоз и къде отиваме, аз им отвърнах, че отиваме наблизо и просто си търсим място да къмпингуваме. Те веднага ни поканиха в тяхната къща и ние приехме без да се замисляме, макар да бяхме много изненадани. Хората бяха супер симпатични и жизнерадостни, най-готините баба и дядо, които бяхме срещали по света. Живееха в къща далеч от главния път и селото. Отделно споделиха, че имат и къща в Амайча, но предпочитат да си живеят в пущинака на спокойствие. Къщата бе скромна, глинена и много ми хареса. Имаше кухня, няколко спални и всекидневна. В двора се разхождаха две страхотни кучета и кокошки, а имаха и кози, които бяха пунати свободни да пасат в района.
Поканиха ни вътре на чай и сладки, с огромен интерес ни разпитваха за България и разговорите продължиха до късно вечерта. Предложиха ни да спим в една от стаите, но понеже не искахме да ги притесняваме да чистят след нас, решихме да си спим в палатката на двора. За първи път откакто бяхме в Аржентина, имахме контакт с толкова жизнени и симпатични хора. Беше ни изключително приятно с тях и много се радвахме, че имахме възможността да видим как живеят и какво ги вълнува.

На сутринта ни изпратиха с прегръдки и целувки и ни пожелаха успех. Върнахме се до селото, минавайки напряко директно през поля с кактуси и ниски дръвчета, бе много красив и приятен двучасов преход. В селото отново прекарахме деня на площада. По едно време се появи един французин, който живееше на 6 км от селото и се занимаваше с артезания, за да се издържа. Каза, че продава основно в Кафаяте, защото има много повече туристи там. Говорихме си с него до късно, след което се установихме в един каньон на около половин час ходене от селото.
Прекарахме трети ден на площада, в работа на компютъра, а вечерта поехме по пътя за Кафаяте и нощувахме в друго каньонче измежду гигантските кактуси кардон. Амайча ще запомним като най-приятното населено място, в което сме били досега в страната, макар храната да бе по-скъпа, защото е туристическо и продавачите в магазинчетата да бяха мошеници (единия ден доматите бяха 18 песос килото, на другия незнайно как станаха 20). Най-хубавото бе, че целият парк бе пълен с чешми, така че нямахме проблеми с водата. Селцето имаше типичния пустинен чар и излъчване на Сан Педро де Атакама в Чили, но очевидно водата бе достатъчно.

Поехме на стоп към Кафаяте, който се оказа изненадващо твърде лесен. Първо ни взе жена до следващото село, после пикап за още по-нататък и накрая друг пикап с един от най-готините хора, които сме срещали досега в пътуването си. Наполовина аржентинец и наполовина хърватин, нашият шофьор се оказа интересен и изключително добър човек. Попита ни къде ще останем в Кафаяте и като му казах, че само ще разгледаме града и после ще къмпингуваме по пътя след него, той ни покани в хотела си. Разказа как преди година за първи път успял да се свърже с роднините си по бащина линия, които са хървати от Риека и им отишъл на гости. Беше толкова впечатлен от гостоприемството и отношението им към него като сподели, че това са били най-хубавите дни в живота му. Очевидно бе променил концепцията си за живота и особено представата си за гостоприемство след престоя си на Балканите, така че мигновено ни покани и каза, че непременно трябва да останем да опознаем градчето.
Хотелът се казва Лос Саусес и се оказа доста луксозен и изключително приятен. Отнело му 12 години да стигне до тук, всичко постигнал с много труд. Разведен, с две деца, сега живее сам и управлява хотела. Рецепционистът ни даде ключовете от една от стаите и като влязохме, направо ни беше страх да докоснем каквото и да било. Мивката в банята бе стъклена, всико светеше от чистота. Разтоварихме багажите и излязохме да разгледаме града. Беше обяд и хората бяха наизлезли по улиците, купихме си нещо за хапване и се разходихме.
Кафаяте е изключително приятно градче, много спокойно, очарователно, китно, красиво... абе все едно вече не си в Аржентина. Следобед започна сиестата и улиците се опразниха, а ние се върнахме в стаята си да си перем дрехите и да работим на компютъра. Надвечер отидохме при нашия човек да си говорим. Имахме милиони въпроси относно Аржентина, но гледахме да питаме тънко, за да не го засегнем с нещо. Той разказа за президентката им Кристина, на която той самият много симпатизира. Нейният режим бил добър за хората, защото помагал на бедните. Например правителството дало на всички ученици лаптопи, ние това го бяхме забелязали още в предните градове и села. Децата в парка слушаха музика от ютуб на лаптопите си, явно затова ги използваха, вместо да прочетат или научат нещо за света. Кристина била борец срещу чуждите компании, опитващи се да завземат ресурсите на страната и сложила много ограничения спрямо тях. Опитвала се да направи страната по-независима. Двамата с мъжа й, който починал и бил предишния президент, били много близки с Чавес и споделяли едни и същи възгледи за управлението на държавата, което обяснява защо Аржентина върви по стъпките на Венецуела.
Разговаряхме до късно и научихме много интересни неща за страната, които до някаква степен отговориха на някои от въпросите ни. На сутринта бяхме поканени на закуска в ресторанта. Архитектът на хотела и нашият човек работеха по проекта за нова постройка с няколко стаи, която вече бе в строеж. След закуска ние се заприготвяхме да тръгваме към Кебрадата на Кафаяте - разкошен каньон с чудни скални форми по пътя за Салта. Той обаче реши, че няма да ни остави да стопираме и ще ни закара с колата. Преди каньонът дори ни закара до един хълм с чудна гледка към Кафаяте и десетките лозя и винарни. Целият район е голям производител на вино.
Разделихме се с много благодарност, бяхме останали стъписани от добротата на този човек и още не можехме да повярваме, че в Аржентина започнаха да ни се случват хубави неща буквално всеки ден.

Каньонът на Кафаяте започва 17 км след града, където ние започнахме пешеходстването си. Скалните форми продължават до 47-мия километър. На първата отбивка с причудливи скали  се натъкнахме на охранен котак, който нарекохме Гатито (котенце) и погушкахме, след което оставих другарчето с багажа там и поех навътре в каньона, където ме очакваха всякакви разноцветни красоти. Около два часа се разхождах в този участък, след което се установихме край реката от другата страна на пътя да си изсушим на слънце изпраните в хотела дрехи и да обядваме. По едно време се появиха двама тежковъоръжени полицаи. Като им казахме, че всичко е на ред, се махнаха, явно шареният простор бе привлякъл вниманието им, виждайки се от пътя.
Започнахме да вървим по шосето, на всеки няколко километра имаше по някоя забележителност, обозначена с табела и намираща се до пътя. Вървяхме до края на деня като разгледахме изумителни скални образувания, пейзажът бе зашеметяващ. Изключително ми хареса тази част на Аржентина, беше нещо, което никой от нас не очакваше. Красота и спокойствие докъдето ти стигат очите. Нощувахме покрай ректа с гледка към оцветените в червено от залязващото слънце скали на хоризонта.
Продължихме да вървим по пътя и да се любуваме на разкошните творения на природата. Някои образувания имаха имена - Обелиска, Къщата на папагалите, Свещеника, Жабата, Амфитеатъра, Дяволското гърло. Километрите се топяха и когато стигнахме към 35-тия, един пикап от минаващия по пътя трафик спря до нас и ни пита дали искаме да ни вземе. Бяха мъж и жена от Буенос Айрес, също туристи в района. Качихме се отзад и заедно с тях посетихме последните три забележителности, сред които Амфитеатърът, който бе пълен с аржентинци, продаващи ръчно изработени дрънкулки. Успяха да омаят нашите хора да си купят. В Дяволското гърло можеше да се влезе навътре с малко елементи на катерене и само аз навлязох. Беше красиво, погледнато отвътре навън.
Продължихме с тях към следващата забележителност извън каньона - село, на име Алемания (Германия). Мъжът бе голям шегаджия и постоянно се бъзикаше с всичко, беше истински веселяк. Жената пък беше чилийка :) Бяха готини и приятни хора, допаднахме си и продължихме с тях. Посетихме едно огромно изкуствено езеро, а привечер се разделихме в градчето до езерото. Те останаха на хотел, а ние си купихме храна, сменихме кафявата вода, която бяхме напълнили от реката с чиста чешмяна вода, след което тръгнахме да търсим място за палатка. Настанихме се край една нива, а на сутринта от рано застанахме да стопираме последните петдесетина километра до Салта. Нашите хора щяха да минат по-късно, така че щяха да ни вземат ако никой друг не спре. Доста време почакахме, но все пак хванахме стоп с пикап. Шофьорът караше твърде бързо и опасно, но стигнахме цели големия град.

Основната ни задача тук освен разглеждането на града с богата колониална архитектура, бе да си изкараме визи за Боливия. Още докато бяхме в Амайча, си направихме всички документи на компютъра. Доколкото знаехме се искаха следните неща: хотелска резервация поне за ден от престоя, самолетен билет за напускане на страната, банково извлечение за налични пари, книжка за ваксина за жълта треска, копие от паспорта. Книжката още като тръгвах за Африка си я направих на компютъра, а останалите неща много лесно фалшифицирахме и принтирахме. Отидохме в посолството веднага щом слязохме от пикапа с надеждата да ни дадат визите още същия ден, за да не се налага да излизаме и отново влизаме в града. Жената там ни даде да попълним формуляри,  поиска ни паспортни снимки, каквито имахме по една всеки, също така копие от входните ни печати за Аржентина. Като събрахме всички документи, й ги дадохме и ни каза да дойдем сутринта на другия ден. Беше ясно, че ще трябва да оставаме в града, щом ни викат рано сутринта.

В този момент все още мислехме, че имаме решение на проблема къде ще спим в големия град, защото преди ден-два аз писах рекуести на каучсърфъри в Салта, за да дам последен шанс на така низгвернатия в Аржентина каучсърфинг. Тъй като нямахме нито един хост до момента, Аржентина щеше да стане втората страна след Венецуела без домакин за нас. Та един от хостовете в Салта на име Родриго ми писа, че ще ни хостне. Когато пристигнахме, му писахме, че сме в града, след което опитах да му се обадя на мобилния. За съжаление обаждането не стана, телефонът му явно не работеше. Той ни беше дал и някакъв акаунт в уасъп (една от онези безумни социални мрежи от типа на фейсбук, популярна на този континент), другарчето набързо направи акаунт, за да можем да се свържем с него и му писахме, но отговор не последва. Вече бе късен следобед, почти вечер, така че започнахме да търсим други алтернативи. Докато се разхождах из града по-рано, обмислях варианта да отидем на къмпинг, какъвто разбрах че има в другия край на Салта. От инфо центъра ни казаха, че е 25 песос на човек. Беше най-добрия вариант, защото не искахме да рискуваме да ходим в полицията и подобни, тъй като се опасявахме да не се прецака нещо и да не ни дадат визите ако разберат какви ги вършим. А и 25 песос са два долара, нямаше накъде по-икономично. Тъкмо стигнахме къмпинга, когато Родриго ни писа, че няма да ни хостне, защото му дошли приятели на гости. Евала, така се прави каучсърфинг :) Добре, че като пътуваме и ни третират така, научаваме важни уроци как никога не трябва да се отнасяш с хората, особено ако си ги подвел, че ще ги подслониш!
Къмпингът се оказа прекрасен, имаше ток до палатката, душове с топла вода, изобщо беше чудесен и пълен с хора, както местни бекпекъри, издържащи се с артезания, така и чуждестранни такива.

Сутринта първо минахме през един от музеите, който бе безплатен само от 9 до 10 сутринта и побързах да го разгледам. Беше исторически и снимките бяха забранени.
Взехме си визите и доволни се отправихме към центъра. Другарчето остана за малко в библиотеката, докато аз доразгледах града и посетих още два музея, след което тръгнахме да вървим към изхода му. Ходенето хич не беше малко и след около два часа стигнахме място, подходящо за стопиране.
Взе ни кола с ремарке до недалечното село Ла Калдера. Отдалечихме се от него и  си намерихме място за спане в нечия собственост, но добре скрити в гората. Тук растителността бе значително повече и беше много зелено.

Стопът до Хухуй на следващия ден отне време, първо ни взе жена за няколко километра, после един мъж, който отиваше в центъра на града. Пейзажите по пътя бяха изключително красиви, всичко бе обрасло в джунглоподобна растителност. Това всъщност бе стария и не толкова използван път за Хухуй, имаше нов от Тукуман, където минаваше основният трафик.
Като наближихме Хухуй красивите зелени хълмове изчезнаха. Човекът ни предупреди да внимаваме в града, защото имало много престъпност. Остави ни в центъра, аз отидох да разглеждам, а другарчето се настани до един контакт на площада. Очаквах, че музеите ще са безплатни, защото навсякъде имаше разлепени обяви за седмицата на музеите. Когато обаче отидох в историческия, лелята ме попари, че не бил безплатен, така че плановете ми увяхнаха. Хухуй повече приличаше на Боливия, отколкото на Аржентина, населението бе почти изцяло с индиански черти. Пълно беше със сергии и улични продавачи, беше доста по-живо и хаотично от всички други аржентински градове до момента.

За излизане от града хванахме градски автобус до първото населено място на име Яла. Там поехме по пътя за някаква лагуна и затърсихме място за спане. Кварталът бе много богаташки, къщите красиви, огромни и луксозни. Проблемът бе, че дворовете им бяха залепени и никъде нямаше празно километри наред. Обикновено чуденията ни като лягаме някъде да спим са дали няма да ни нападнат бедняци и престъпници, този път бяха дали богаташите няма да ни видят и повикат полицията :)
Сбутахме се в една обрасла собственост между къщите и дори чувахме звънящия телефон от близката къща. Гледахме да сме много тихи и нямахме проблеми до сутринта.

Върнахме се на главния път да стопираме нататък. Целта ни бе село Пурмамарка, известно с Хълма със седемте цвята - голяма цветна скалиста планина. Селото бе много туристическо и мъж и жена туристи ни откараха до там. Беше пълно със сергии, където се продаваха сувенири. Отправих се директно към скалите, на едно място видях пътека за гледка, която минаваше през двора на една къща и естествено имаше табелка с цена и една жена седеше да събира пари от евентуално появилите се туристи. Колко перуанско! Подминах и попаднах на пътя, който обикаля скалния масив като дава чудесни гледки. Разходих се и се върнах при другарчето.

Реших да пробваме да стопираме по пътя към Чили, за да посетил Салина гранде - голям солник край пътя. Чакахме доста часове и никой не спря, така че по едно време реших да се връщаме обратно на пътя за Боливия, горях от нетърпение да напуснем Аржентина и дори атрактивните места не бяха достатъчно влиятелни да ме накарат да седя още в страната.
Хванахме стоп с канадци за 3 км до главния път, след което една кола ни взе до Тилкара, или както аз го нарекох в последствие - селото на мошениците. Тук всеки се опитваше да ме цака с цената каквото и да искам да си купя за ядене. Селото отново бе много туристическо и хората хич не бяха приятни. Привечер си тръгнахме и се заехме с тежката, почти невъзможна мисия да намерим къде да къмпираме. Доста след селото къщите продължаваха да се редят като видът им обещаваше проблеми. Така наречените бидон-вили, редом до тях коптори със запалени пред тях огньове се нижеха безчет, а тъмното наближаваше. Така и не успяхме да се установим никъде и продължихме да вървим и по тъмно. Някакъв странен тип вървеше след нас до едно време, но ни писна и спряхме нарочно да го изчакаме да ни стигне и евентуално подмине, което и стана. Ножът ми беше в готовност да уважи някой мераклия за проблеми, но не се наложи. Установихме се в една нива много тихо и незабележимо, нямахме посетители до сутринта.

Продължихме да вървим и стопираме, взе ни кола до следващото градче Умауака. Целият район от Пурмамарка до тук се наричаше Кебрадата (каньонът) на Умауака и беше много красив. Хапнахме в градчето, разходих се до един паметник на хълма и продължихме нататък. Оставаха последните километри до така дългоочакваната граница на Боливия. Взе ни един човек, който не беше нито симпатичен, нито приятен. Отиваше в Ла Киака - граничния град, но реши да се отърве от нас в Абра Пампа и ни остави там под предлог, че спира за обяд. Ние се възползвахме и обядвахме в селото, което нямаше особен чар, след което продължихме към Ла Киака. Почакахме доста на стоп, трафикът бе намалял значително. Накрая ни взе едно чиче, което подобно на предния не беше никак приятно и през целия път дума не обели и ни гледаше странно. Да се чудиш защо изобщо спират такива хора, на които очевидно не си им приятен, сякаш насила са те взели.
Остави ни на входа на Ла Киака. Беше вече следобедно време и изобщо не искахме да влизаме в нова държава късно през деня, така че решихме да останем в града. Имахме и останали аржентински песос за доизхарчване. Въпросът бе къде ще спим, защото около града не беше никак приятно, а и къщите се простираха надалеч. Ла Киака бе типичният граничен град - грозен, прашен, престъпен и особено неочарователен. По ниските хълмчета се редяха отвратителни коптори, както и по-прилични неизмазани тухлени къщи. Мястото имаше генерално подтискаш вид. В инфо центъра питах момичето за къмпинг и тя каза, че има такъв, при това безплатен. Много се зарадвахме и веднага тръгнахме натам. Какъв само бе ужасът ни като видяхме "къмпинга" - неоградена собственост до реката с игрище, нефункциониращ бивш ресторант и всичко това пълно с боклуци, графити и здраво очукано и изкъртено. Питахме няма ли човек, отговарящ за "къмпинга", отговорът бе, че може би в понеделник щяла да дойде жената. Отделно мястото бе в отвратителен квартал, точно до моста над реката, а нашият злополучен опит ни е научил, че на такива места се събират гамени вечер. Окъртените стени и графитите доказваха категорично това. Върнахме се в центъра и се насочихме към жандармерията, защото хората ни казаха да пробваме там, имали огромен двор. Наистина имаха поляна, на която спокойно биха се събрали сто палатки, но категорично ни отказаха, било забранено. Предложиха обаче да спим в парка срещу жандармерията, който по това време бе пълен с хора. Трябваше да питаме за разрешение жената, отговаряща за парка и тя ни позволи.
Седнахме на една пейка да почакаме да се стъмни и тогава да разпъваме, дойдоха двойка аржентински бекпекъри - артезани, които бяха много несимпатични и неразговорливи, и също се установиха в парка на палатка. Голямата мисия в момента бе да намеря място за тоалетна. След като пробвах всички обозначени с табела тоалетни в града и всичките бяха заключени (и беше брутално опикано пред тях), освен тази на автогарата, която се плащаше, се отказах и изчаках просто да се стъмни, за да уважа оградата на жандармерията, край която можеше да се свърши тази работа. По-рано пък видях десетки хора, пикаещи си на поразия по улиците. Гнусотията на Перу отново ни застигна, явно Боливия обещаваше да е следващата държава на пикаещите навред лилипути. Тъкмо след импровизираната тоалетна тръгнах да се връщам към парка и видях двама бекпекъри да молят човека на една бензиностанция за място за палатката им, а той грубо ги препращаше не знам си къде. Веднага ги заговорих и им казах да дойдат да къмпират при нас, бяха много благодарни и се оказаха испанци. Също се препитаваха с артезании и отиваха в Боливия на другия ден. За разлика от аржентинската двойка, бяха много приятни и симпатични. Настаниха се до нас и станахме три палатки, което бе доста по-сигурно насред града, където се мотаеха всякакви странни субекти.

На сутринта отидох да търся вода и напълних тубата от маркучите на градинарите в съседния парк. Докато ме нямало, някакъв луд клошар дошъл и нападнал момчето от двойката аржентинци. То избягало и не успял да го нарани. После пък испанецът отиде да си напълни вода, аз му казах да ходи до парка, а той отишъл до една близка хлебарница да помоли за вода. Там му взели 5 песос, за да му напълнят литър вода от чешмата! Направо се втрещих като чух това, още повече ми паднаха в очите тези хора. От все сърце се радвах, че се махаме от Аржентина.
Отправихме се към границата, която е в самия град, на двеста метра от парка, в който спахме. Бяхме изхарчили всичките си аржентински пари за храна и бяхме готови за нова държава. За Боливия знаехме, че е подобна на Перу - красива, евтина и пълна с гадни лилипути, които всякак се опитват да те цакат. Като добавим и огромното количество крадци и десетките грабежи и насилие към туристи, плюс известния като невъзможен стоп, се очертаваше да не ни е скучно.

На аржентинския граничен митничарите се зачудиха какви са тези 72 дни, написани върху печатите ни и затърсиха в интернет. Пуснаха ни с обяснението, че наистина толкова ни се полагали и колегите им били прави да ни дадат толкова. Боливийският митничар ни пита дали сме платили за визите си и след като му отговорих, че за българи са безплатни, спря да настоява и ни сложи печати, вероятно си искаше парички. Бързо минахме формалностите, багаж никой не проверяваше, а границата бе само фиктивна и за туристи, местните си минаваха без никакви формалности. Имаше стотици хора, които тикаха тежки колички, пълни със стоки. От боливийска страна влизаха празни, а от аржентинска се връщаха пълни. Явно се внасяха много стоки в страната като хората с количките бягаха през цялото време, сякаш се надпреварваха кой ще е пръв.
Вилазон - граничният град на Боливия, ни изненада изключително приятно и неочаквано. Бе далеч по-хубав от Ла Киака и хората изглеждаха по-ведри и усмихнати. Изтеглих пари от един банкомат на Banco Union, който работи с международни карти и седнахме в парка на площада да наблюдаваме обстановката и да посвикнем. Беше пълно с хора, които продаваха какво ли не по улицата и веднага си купихме по един сладолед. Исках да купя и салтеня (тестена закуска подобна на емпанада), но всичките бяха с месо. Настроението и на двама ни се вдигна рязко и започнахме да имаме хубаво предчувствие за дните си в Боливия. Освежихме се, развеселихме се, освен това изобщо не вярвахме, че може да е по-зле от Аржентина, просто нямаше накъде да е по-зле, така че бяхме силно положително настроени.



в Тафи дел Вале


Тафи



проходът след Тафи

спукахме гума



в Амайча

площада







музеят в Амайча



на гости край Амайча

















край Амайча






стаята ни в Кафаяте

ресторантът


хотелът



хотелът отпред


в Кафаяте











всички графти са свързани с виното



из Кафаяте




яка къща :)








с аржентинеца-хърватин

охранен котак в каньона, който нарекохме Гатито (от испански - котенце) беше адски игрив


катеренето по скалните форми е забранено




из каньона...








































другарчето прави лимонада







къщата на папагалите




жабата








водата, която си наляхме от реката





гърлото на дявола




село Германия :)



нивата, край която спахме

послени напъни за Салта


в Салта...




умитас - едно от малкото вегетариански ястия











един от малкото безплатни музеи







моят любимец :)




къмпинга в Салта




















по пътя за Хухуй

в Хухуй


главния площад












след Хухуй

в Пурмамарка



бутиков хотел в подножието на Хълма на седемте цвята


забележете ламата :)






пътя около многоцветните хълмове


Пурмамарка от високо









по пътя за Тилкара

Тилкара











в Уамуака














в Абра Пампа

Ла Киака - само 5121 км до Ушуая :)





в парка пред жандармерията