 |
| Виетнамско ежедневие :) |
Hungarian Rhapsody No.2 :) - https://www.youtube.com/watch?v=E1JKd1C7izQ
17.12.2018
Очертаваше се много натоварен ден. И най-лошото ми очакване се сбъдна - дъждът ни най-малко не спря и днес. Вече имах чувството, че след толкова много дни непрекъснати валежи, това е нормалното състояние на времето и никога няма да се промени. Слънцето го забравих как изглежда и как топли, а мокрите ми дрехи, раница, сандали (които никога не изсъхваха и почнаха да миришат яко) бяха сякаш съвсем нормална част от ежедневието и почнах да ги приемам за даденост. Мечтаех си някой ден тези дъждове да спрат и да се покаже Слънчо най-сетне, но тая мечта ми изглеждаше твърде недостижима.
Рано сутринта взех мотора под наем от момичето на рецепцията. Накара ме да подпиша договор, че нося отговорност ако го потроша или бъде откраднат. Лошо, на Кат Ба нямаше такъв договор, направо се качваш и караш. Сега щеше да ми бъде по-тревожно заради съществуващия шанс да бъде откраднат. Заредих пълен резервоар за 70 000 донг и препуснах в дъжда. Не спираше да вали поройно и капките направо ми вадеха очите, каската нямаше прозрачна преграда отпред и много се измъчих. Изобщо не знаех пътя за Ми Сон и поне 20 пъти спирах, за да питам случайни хора за посоката. Упътваха ме добре и след доста каране стигнах. Имаше платен паркинг, където искаха да ме таксуват за мотора, така че паркирах в двора на един ресторант, за да не плащам. Купих си билет за руините на стойност 150 000 донг и се втурнах да разглеждам в пороя. Менташкият найлонов дъждобран, който носех, никак не помагаше дрехите ми да останат сухи. Всичко по мен беше мокро и още като бях на мотора започнах да се треса от студ. Определено имах лека форма на хипотермия, която продължи доста време. Ръцете ми съвсем се бяха вкочанили последните километри на мотора, та сега ми беше трудно да снимам руините, докато вали като из ведро и едва си движа пръстите, тракайки със зъби. Ако някой ми беше казал колко студ щях да бера във Виетнам, нямаше да повярвам. Дъждът тотално промени температурите, не беше пекло слънце повече от седмица. Е, поне карането на мотора беше голям кеф и успях често да вдигам 70-80, а за миг дори и 100 км/ч по мокрия, хлъзгав път, докато в очите ми се набиваха стотици болезнени капчици.
Руините Ми Сон много ме впечатлиха, макар да са били подложени на кофти реставрации, които на места ги правят да изглеждат смехотворно изкуствени. И все пак мястото е страхотно! Прекарах много време там като съвсем се напоих, едва опазих апарата от подгизване. В началото на комплекса има интересен музей, а на една сцена край руините имаше представление - традиционни танци и музика. Самите руини са на 2 км от входа на комплекса и до там те карат с електромобил, возенето е включено в цената на билета. Ми Сон е обект, включен в списъка на ЮНЕСКО. Останките бегло напомнят за величието му по време на царуването на народа Чампа, построил всичко това между 4 и 14 век. Храмовете са индуистки и в чест на бог Шива, били са над 70, но сега не е останало много. Поразени са сериозно при бомбардировките на американците по време на Виетнамската война. Въпреки това мястото е задължително да се посети според мен, атмосферата му е специфична и ми напомни леко на камбоджанския Анкор Ват.
След обиколката се качих на мотора и поех към Хой Ан. Отново поне 20 пъти спирах да питам хора за посоката и успях да стигна без засечка, само на едно място се загубих и се връщах. Най-голямата изненада на следобеда беше, че спря да вали! Не беше за вярване! За първи път от толкова много дни дъждът намаля, а като стигнах Хой Ан съвсем спря. Беше изключително приятно да разглеждам града на сухо. Паркирах мотора в началото на стария град, отново избягвайки платените паркинги. За посещението на стария град уж има задължителен билет от 120 000, който обаче аз не си купих. Минах без проблем и така и не разбрах дали наистина е задължителен ако само се разхождаш из града, или е просто билет за посещение на всичките забележителности в него. На входа на всяка интересна сграда се изискваше този билет. Но на улицата никой не питаше за такъв, така че вероятно е само ако ще се влиза по музеите. Аз така или иначе нямах време за това.
Хой Ан е много приятен и интересен град, старата му част е направо приказна и понеже е забранено влизането на автомобили там, е идеална за ходене. Улиците, къщите, атмосферата.... Навсякъде има тълпи от туристи, но дори и това не помрачава разходката. Рикши, лодки, улични продавачи, фенери, стари къщи, арт галерии, сергии отрупани с какво ли не.... градът наистина е многолик, цветен и някак си запленяващ. Веднъж попаднал в него, ти се иска да не си тръгваш още.
Разходих се в рамките на последните няколко часа дневна светлина, пробвах една от най-популярните улични храни в града - тайландско бананово роти, а като почна да става късно се сетих, че трябва да се връщам в Да Нанг и ми докривя. Твърде кратко беше посещението ми в Хой Ан, определено не ми стигна. Върнах се на паркинга, някой ми беше избутал мотора встрани от мястото, където го оставих и там имаше паркирана кола. Важното беше, че е цял и не е откраднат. За съжаление тъкмо тръгнах и пороят се върна с нова невъобразима сила. Всичките километри до Да Нанг карах бързо, само се отбих до един плаж на име An Bang, който изглеждаше доста мрачен с кафявото море и подгизналия пясък. Успях да стигна Да Нанг точно преди съвсем да се стъмни. Пътьом видях Marble mountains - стръмни, но ниски планини, намиращи се на около 7 км южно от центъра, които възнамерявах да посетя утре преди да отпътувам за Сайгон.
Върнах се в хостела и понеже моторът ми принадлежеше за 24 часа, тоест до утре сутринта, реших да отида до един супермаркет с него, че да си купя храна. На едно от леглата в стаята ми беше настанена рускиня със синя коса, с която предната вечер за малко поговорихме. Сега изяви желание да дойде с мен до магазина и така за първи път возих пътник на мотора. Справих се идеално, а заради "умния" й телефон, който настояваше да използва за навигация към супермаркета, се набутахме по някакви сокаци с изкъртен асфалт, където всяка локва беше като море, пълно с вода и без малко да се потроши моторчето, наложи се да карам много бавно. На връщане изобщо не я послушах и си минах по главния булевард - сто пъти по-право и бързо, да им се не видят тъпите телефони! Рускинята пък беше страшна кифла, веднага взе да ми обяснява колко много обичала молове и да харчи пари. Даже поиска да я водя в някакъв мол след супермаркета, ама не позна - уцели човек с алергия към подобни места и харчене на пари. Обратно в хостела оставих мотора и отидох в интернет кафето като се наложи да вървя без сандали до там и обратно, понеже краката ми бяха вече в невъобразими рани. На бос крак поне не болеше толкова.
Изкъпах се и усетих, че гърлото започва да ме боли, а и носът ми протече. От цял ден мръзнене в дъжда на мотора явно простинах. Опитах се да заспя бързо, за да стана утре много рано, още преди съмване и да направя последно кръгче с мотора. Трябваше да го върна окончателно не по-късно от 7:30.
 |
| Гробище по пътя към Ми Сон |
 |
| Уличен продавач разфасова дуриан - любимия ми плод! |
този тип сергии предизвикват обилно слюноотделяне :)лодки и фенери - две много характерни за града нещаяпонският мост
 |
| Това го пробвах, много ми хареса! |
18.12.2018
Станах рано, палнах мотора и като видях, че има още гориво, реших да се разходя с него из центъра. Посетих Драконовия мост по светло, отбих се до една розова катедрала. Имаше доста трафик, а беше още рано. Местни на моторчета бързаха по задачи. Край катедралата паркирах на един тротоар и влязох в двора й за две минути да я снимам само отвън. Наблизо имаше нещо като платен паркинг, от който жените ми ръкомахаха да ме привлекат там. Като излязох от двора на катедралата, що да видя - избутали ми мотора там, където се плаща. Ядосах се, качих се и потеглих без дори да ги погледна, та камо ли пари да им дам. Егати хората! Повъртях се из околните улички и като наближи 7:30 се прибрах. Върнах мотора, събрах багажа и закусих, а всичко живо в хостела още спеше.
Поех към автобусна спирка на градския транспорт, за да хвана рейс до близките Marble mountains (Мраморните планини). Бързах доста, понеже исках да ги разгледам и след това да започна стопа към Сайгон, намиращ се на около 900 км от тук. Идея си нямах колко дни ще ми отнеме да стигна до там, а целта ми беше на 20-ти да се срещна с един българин, който да вземе хард диска със снимките ми и да го занесе в България. Чаках автобуса дълго и изобщо не се появяваше. Накрая едно мототакси ми се предложи за 20 000, а аз отсякох 10 000 - съгласи се и ме закара.
Платих 40 000 за билет на входа към планинките и оставих раницата при тези с билетите. Добре, че се съгласиха, иначе разглеждането щеше да стане доста по-бавно. Краката ме боляха от раните, ходех с чорапи, за да намаля уж триенето, но вече бяха дотолкова червени и разранени, че едва се траеше всяка стъпка. Мястото обаче беше приказно, на всяка крачка имаше храм, пагода, пещера, гледка... Планините, които не са точно планини, а по-скоро високи скали, обрасли с гора, са общо пет. В подножието им се намира така нареченото "мраморно село", където сръчни скулптори майсторят огромни статуи от мрамор на будистка тематика. Най-достъпната и богата на интересни места планина, за която се плаща билета и която посетих, има дори изграден асансьор във въздуха, за да се стигне до високите й части. Изумих се като го видях, но и през ум не ми мина да го ползвам. Разгледах обстойно всички места, до които водеха пътечки през шубраците, изкачих се до разкошна гледка към целия град и морето, прекарах сигурно около два часа в обикаляне. Мястото много си заслужава да се види, много е интересно и приятно. Пещерите са и храмове, вътре винаги има по някоя мраморна статуя на Буда. Случайно открих и "безплатен" вход към планината. Намира се откъм магистралата, тръгва се право към една пагода с готини камъчета по фасадата, много е нестандартна. От нея има пътечка, водеща нагоре, така човек може да избегне платения вход.
Днес за първи път изгря слънце. Времето сякаш се връщаше към нормално, потопът свърши. Взех си раницата и се отправих към магистралата. Доста ходене ме чакаше, докато се измъкна от населената градска част, където цялата дясна лента бе заета от моторчета и стопът беше направо невъзможен. След голяма доза ходене и стопиране, ми спря именно моторче и момчето предложи да ме закара за без пари до магистралата. Преди него ми беше спрял един идиот, който предлагаше да ме откара до там срещу 5 милиона донг (ни повече, ни по-малко от 215 щатски долара :))) Тия нули за нищо ги нямаха виетнамците, или просто обичаха да си правят гаргара с тъпите чужденци. Току виж някой не преброил правилно нулите и опразнил джоба докато се усети.
На магистралата ме взеха мъж и жена с кола, мъжът едва я държеше в пътя. Личи им на виетнамците, че отскоро карат коли. Оставиха ме на една отбивка, а докато се опитваха да се върнат на пътя, забърсаха един празен кашон, хвърлен в канавката. Любопитното бе, че когато се удари в кашона, мъжът не само не спря колата да види какво има отстрани, но и продължи да дава яко газ, за да се измъкне от клопката. А кашонът бе доста голям и не искаше да се огъне и смачка. Нататък стопът продължи бавно за деня, взеха ме първо трима до разклона за Хой Ан, после камионче до друг град по пътя. Гледах в никакъв случай да не слизам от магистралата, която повече приличаше на обикновен път и беше пълно с моторчета. Доста време походих и никой не спираше. На смрачаване още бях едва стотина километра на юг от Да Нанг. За късмет една лъскава бяла кола ме видя в гората от мотори и спря. Момче и момиче ме повозиха още 30-40 км до техния град. Бяха много мили и искаха да ми помогнат да стигна до Сайгон. Зазвъняха телефони на техни приятели и познати, и за голям късмет ми намериха камион, пътуващ още тази вечер за Сайгон. Шофьорът бил тръгнал от Да Нанг и трябваше само да го изчакаме. Лелее, наистина късмет! Щях да прекарам нощта придвижвайки се.
Докато чакахме, момичето ме заведе в ресторант, който явно бе на семейството й. Нагостиха ме вкусни нудъли със зеленчуци и оризови сухари, които бяха вместо хляб и много ми харесаха. Из ресторанта обикаляше супер сладко бебе кученце, с което не можех да спра да си играя. Момичето говореше малко английски и я попитах дали тук се яде кучешко. Тя каза, че в нейното семейство не ядат и не са яли такова, тя никога не била пробвала. Но иначе всичко останало, което мърда, го ядели. Обясни, че не навсякъде във Виетнам се ядат кучета. Особено в големите градове нямало такава практика. Е, поне това кученце има късмет - няма да свърши в тенджерата на ресторанта.
Преместихме се на едно кафене на главния път да чакаме камионът да мине. Почерпиха ме сокче и се бяха събрали много приятели на момичето, поседяхме около час и ТИРът пристигна. Започна най-дългия ми стоп във Виетнам - близо 24 часа в камиона. Първо спряхме на бензиностанция, където шофьорът разтовари доста мандарини за една жена и дете, дошли да ги вземат. Може би беше жена му и крадяха от стоката?! Просто догадки, чакайки да потеглим отново. Междувременно дойде някакъв човек, качи се откъм шофьорското място и си легна да спи отзад на леглото. Явно беше втори шофьор и щяха да се сменят. И той покара малко, а по някое време през нощта слезе на отбивка и повече не се върна. Аз успях да дремна малко в камиона, но мъчително. Климатикът беше надут страшно, а и без това имах настинка от вчерашния ден с мотора, та съвсем премръзнах. Навън бе над 30 градуса, а в камиона 16-17.
 |
| На моста |
 |
| Гледка от върха на една от планините |
пагода, покрита с камъчета (от тук може да се промъкне човек без да плаща билет за посещение)тъжна картинка...вкусни нудъли почерпка в ресторанта
 |
| Момичето, което ми намери камион за Сайгон и нейното семейството |
19.12.2018
Сутринта много ми се спеше, но се ококорих като съмна, за да гледам през прозореца. Не можех да пропусна, въобще не обичам да проспивам пътя, понеже всичко видяно ми е интересно. Вдясно през повечето време се виждаха планини, а вляво беше океанът, но много рядко се виждаше. Имаше оризища и къщи навсякъде, яко пренаселен е тоя Виетнам. За закуска спряхме на крайпътно капанче и ядох нудъли, но без супата, която сипват към тях. За да не са съвсем безвкусни ми дадоха соев сос. За обед шофьорът отново ме почерпи, този път кифла с вкусен пълнеж, както и страхотни плодове duku, които купи от крайпътна сергия и много ми харесаха. По някое време през деня спря на бензиностанция, където едно момиче с мотор дойде да го вземе и го докара обратно след около половин час. Тъмното ни хвана около 100 км преди Сайгон. Шофьорът караше като абсолютен лунатик почти през цялото време, не спираше да свирка на всички други участници в движението. Оглушах от клаксона, часове наред след возенето още го чувах като ехо в главата си.
Като наближихме Сайгон взех да се тревожа. Най-големият град във Виетнам, пристигам по тъмно, трябва да намеря квартала и адреса на Жоро - приятеля на Маги и Цветин от "Вълшебния керван", а става късно пък аз не съм от тези, които обичат да ходят у хората по никоето време. Камионът нямаше да влиза към жилищната част на града, а щеше да пътува към някоя индустриална зона. За голям късмет обаче, шофьорът ме остави на добро място, от което да взема транспорт - разклонът между магистралите QL1A и QL52. Там имаше автобусна спирка, където минаваха доста рейсове. Влязох в първия преминаващ да питам шофьора кой автобус пътува до квартал Thao Dien и той ми каза да взема номер 150. Всичко мина учудващо гладко, хората в автобуса ми казаха къде да сляза и още в 20:30 стигнах в дома на Жоро след кратко ходене пеш.
От този момент започна изключително приятното ми почти пет дневно пребиваване на гости на един много интересен, гостоприемен и прекрасен човек. Приготви ми вкусна вечеря и от тук насетне започнаха ежедневните кулинарни шедьоври, за които ще се опитам да не пиша твърде много, защото се ще образуват опашки от лакоми хора пред вратата му :) Жоро готви фантастично, разказва интересно, супер гостоприемен е и в квартирата му се чувствах толкова като у дома си, че останах 5 дни и хич не ми се тръгваше. Около него витае едно спокойствие, човек е свободен да прави каквото иска и не се чувства като на гости - стресиран и гипсиран, опитващ се да не сбърка нещо, че да обиди домакина. Той беше свикнал постоянно разни хора да идват и си отиват, имаше още двама съквартиранти в апартамента, които също бяха членове на каучсърфинг и явно винаги имаше някой наоколо. Точно по време на моето гостуване обаче, двамата съквартиранти ги нямаше и единият се прибра тъкмо когато си тръгвах, та нямах възможност да се запозная. Самият апартамент пък беше страхотно кътче. Намираше се в "квартала на белите" и мястото се водеше престижно, имаше охрана в сградата, а на покрива - басейн :) Входната врата никога не се заключваше, явно охраната вършеше работа и грабежи не е имало досега. Ако не беше мръсният въздух на Сайгон, мястото щеше да е идеално, но смогът е навсякъде и в който и квартал да си, не можеш да избягаш от него.
Жоро преподаваше английски на деца и ученици от първи до пети клас и си харесваше работата. Същевременно пишеше и книга, за която нищо повече няма да споделя, понеже е тайна, докато не бъде издадена. Имах голямото щастие да съм сред хората, които прочетоха черновата, още не беше завършена. И страшно много ми хареса, уникално интересна е.
Цялата вечер си говорехме до късно, а той трябваше да става рано за работа на сутринта. И на мен много ми се спеше след маратона в камиона и набиращата сила настинка, която освен запушен нос вкара и малко кашлица в картинката. Все пак спах добре.
 |
| някъде по пътя |
 |
| Шофьорът, който ме вози през половин Виетнам |
20-21-22-23-24.12.2018
Сутринта се заех с изключително важна мисия. Жоро ми остави лаптопа и започнах да копирам снимките от SD картите на външния хард диск. Той излезе за работа, след като пихме страхотен чай с мляко. Заех се и с пране - за първи път успях да си изпера спалния чувал. Най-сетне! Имаше огромна нужда от пране и достъпът до пералня ми осигури така жадуваното спане в чист чувал, който мирише на изпрано, а не на мокро куче, което се е изходило и повърнало вътре едновременно. Понякога мизерията така те обгръща по времена път, че губиш надежда за избавление от нея един ден. Дрехите се перат лесно на ръка на всяка чешма, река, душ, но с чувала положението е къде по-сложно.
До обед всички снимки трябваше да са копирани, защото за следобеда имах уговорена среща с Борислав - читател на блога, който изключително много ми помогна на този етап от пътуването! Благодарение на него снимките стигнаха благополучно у дома, спести ми хиляди тревоги, пари, нерви. Огромен жест, който никога няма да забравя. Успях да хвана правилния автобус до центъра и час по-рано бях на уреченото място - Императорския дворец. За да не чакам един час на място, се разходих до близък хинду храм, а после влязох в един инфоцентър, откъдето взех карти и брошури. После с Борислав се поразходихме из центъра и си говорехме за пътуванията си. Той се беше отправил на едномесечно обикаляне из Виетнам и Южна Корея, пътувал е доста и се оказа много приятен и свеж човек. Ходихме до реката, катедралата, по пешеходните улици, а после седнахме в едно ресторантче да ядем. Отначало обикаляхме в търсене на вегетариански ресторант, но не намерихме и седнахме в обикновен, където също се предлагаше веге храна. Поръчахме hot pot. Беше много интересно като сложиха по средата на масата тенджерата с котлона и почнаха да сипват вътре купища зелентии и гъби. Борислав се стресна леко от храната и се притесни, че няма да му се отрази добре на стомаха, затова яде само ориз и съвсем малко от другото. Така на мен остана да се справям с огромно количество зеленчук и гъби. Е, не се оплаквам, всичко беше много вкусно, но преядох.
Стъмни се и тръгнахме да търсим един супермаркет, който той видял по-рано. От там купих два шоколада със зелен чай за подарък на близките ми, обаче направих голям фал - на другия ден забравих да ги сложа в пощенски пакет, който изпратих за вкъщи и накрая аз си ги ядох. После се заехме да търсим автобусната спирка за моя рейс. Видя ми се супер объркано със спирките, понеже повечето улици са еднопосочни и рейсовете не минават по една и съща. Открихме спирката и зачакахме... голямо чакане падна и рейс никакъв. Добре, че по едно време с помощта на едно момиче стана ясно, че автобусът е само до 18:00 и после няма. Ужас! Момичето ми каза да взема рейс номер 6, който също отивал в Thao Dien. Този поне беше на линия, взех си чао с Борислав и успях да се прибера благополучно. Прекарах приятна вечер в разговори с Жоро, а по-късно през нощта се борех да спя като се адаптирам към жегата. В Сайгон температурите нямаха нищо общо с тези по време на потопа в Хюе и Дананг, беше много горещо и тук спях на вентилатор цяла нощ без да се завивам. При всичките тия резки температурни промени още не можех да се отърва от настинката, носът ми бе запушен само наполовина, а едното ми око сълзеше. Странна работа, добре че няколко дни по-късно ми мина.
Следващите дни прекарах много спокойно и приятно, истинска почивка. Успях да изпратя пакет по пощата за вкъщи и олекнах с 3 кг и доста пари. Обиколих квартала с моторчето на Жоро, а един от дните отидох до центъра с мотора и преживях най-якото нещо, което можеш да си причиниш в Сайгон - да караш мотор в лудия му трафик :) Това беше едно от най-приятните ми преживявания, голяма емоция като вдигнах 80 км/ч по пълен с други моторчета булевард. В центъра посетих за втори път в живота си (предния път през 2009 г) най-важния музей в града - военния. Мястото е уникално, абсолютно потресаващо и задължително за хора, които искат да видят и усетят поне малко зверствата, на които е способно човешкото същество. Музеят разказва за Виетнамската война и всичките жестокости на американците. Има огромна колекция от снимки и артефакти. Не се препоръчва за хора със слаби нерви, които не биха искали да гледат трупове на други хора и ужасяващи последствия за останалите живи и родени след войната хора с тежки увреждания (благодарение на широко използвания от американците химикал Agent Orange). Виетнамската война е била изключително зверство и в този музей човек може доста да се доближи до нея, макар и само информативно. 3 милиона виетнамци са избити, а близо 5 милиона са били в контакт с опасни пестициди и химикали. Смята се, че близо половин милион деца са родени с увреждания заради Agent Orange.
Една от вечерите поплувах в басейна, който беше разположен на покрива и сякаш беше само за мен, никой не дойде докато бях там. А благодарение на лаптопа и скайп успях да се чуя с нашите, за първи път откакто заминах. Беше голяма радост и доста време си поговорихме. Покрай Жоро се запознах с интересната и симпатична южноафриканка Сара. Според него три различни личности живеят у Сара, а аз дори за малкото време, прекарано с нея, я определих като хаотична и много разсеяна, но въпреки това готина и свиреше чудесно на китара. Единия от дните Жоро приготви любимите ми самоса, аз също помагах колкото можех в приготовленията на храната, макар това изобщо да не ми е сила. Друг ден ядохме страхотни испански тортияс, правихме таратор, салати и какви ли не вкусотии. Авокадовото смути, което един следобед Жоро донесе и ме почерпи, също беше страхотно. А веднъж се прибра с голям сирсак (много вкусен плод), от който ядохме до насита и все не свършваше.
Толкова спокойно и приятно си поживях тези няколко дни, че за момент направо забравих, че път ме чака. На 24-ти сутринта най-сетне се самоизбутах навън и отново поех на път. След раздялата с Жоро ме налегна една неприятна тъга, подобно на раздялата с Маги и Цветин в Киргизстан. Изключително рядко попадам на хора, които да не ми омръзнат за повече от час, така че те тримата определено бяха специални. На всичко отгоре след всекидневното хранене с приготвени от Жоро фантастични вкусотии, загубих нацяло интерес и вкус към храната. Всичко ми се струваше някак си гадно и останах само на банани дни на ред.
Отправих се към тунелите Cu Chi и смених 3 градски рейса, за да стигна. Първо беше 104 до последната му спирка, после 122 и накрая 70. Добре, че първите два бяха до последна спирка и нямаше да се чудя къде да сляза. На входа на Cu Chi си купих билет за 90 000, оставих си раницата при тези с билетите и зачаках да се съберат хора за тура. Тунелите се посещават само с гид, който обяснява всичко и демонстрира как се влиза/излиза от супер тесните подземни лабиринти. Голямо забавление е, някои хора не влизат, понеже е много тясно и може би ги е страх, но за обичащи подобни места е супер яко! Влиза се през малки дупки, през които някой може и да не мине ако е глътнал хипопотам :) Вътре е много задушно и не се издържа дълго. В края на тура гидът ни почерпи варена касава.
Поех към границата с Камбоджа с ясното намерение да стигна днес. Доста походих, докато хванах стоп и дори се отбих до красив храм с езеро. Взе ме китаец и не разбираше дума английски, та видяхме зор докато се разберем да ме остави на главния път, водещ към границата. От там ме взе камион до границата, а точно преди него ми беше спрял друг камион, който обаче отиваше в друга посока и не се качих. Въпреки това преди да потегли шофьорът ме почерпи кенче студена газирана напитка, която ми дойде много освежаващо.
На границата минах пеш. Още на виетнамската страна някакви се опитаха да ме изнудят да им платя такса "печат", но номерът не мина и продължих директно към имиграционните. Служителят на пост хич не беше в настроение и ме държа 5 минути на гишето без да обели дума, явно защото не платих таксата. През това време подпечатваше други паспорти на дошли след мен хора, само не и моя. Накрая все пак ми сложи печат. От камбоджанска страна попълних формуляр за визата и платих 30 долара за нея. Удариха ми печат на друго гише като се направиха на интересни и поискаха неофициални 2 долара такса и тук. Изобщо не се хабих да се обяснявам, само отсякох едно убедително "не" и си продължих.
Застанах на стоп в тъмното, чаках около час и имаше само трафик от коли за граничния град. Камионите, според обяснението на един от охраната, дошъл да ми досажда, отиваха само до близка фабрика. Охранителят хич не беше очарован като го попитах дали може да нощувам на поляната наблизо, така че задължително трябваше да хвана стоп и да се махна от тук. Имах късмет - взе ме камион директно за Пном Пен. Шофьорът караше много бързо и безотговорно, направо не знам как не се блъснахме. Пътят на доста места не беше добър, изскачаха пешеходци или колелета без светлини. Камионът беше стар и седалката ми беше страшно раздрънкана, люлееше се на всички посоки. Беше и жега, въпреки отворените прозорци. Оглеждах се за ненаселено място, където да сляза да спя, но всичко край пътя беше къщи и изобщо не можех да си харесам. Точно преди Пном Пен се реших да сляза до един храм, който видях от пътя. Нямаше смисъл да продължавам, напред беше само града.
Прекрачвайки портите на храмовия двор, налетях на истинска лудница. Дузина малки момчета и тийнейджъри в монашески одежди пушеха цигари, беснееха и крещяха неистово. Десетина кучета се втурнаха към мен и ме посрещнаха с такава какафония от лай, че не можех да си чуя собствения глас. Едва успях да обясня какво искам и едно от момчетата отиде да се консултира с някой вишестоящ. Върна се и ми показа къде мога да разпъна палатката. Докато я разпъвах всички зяпаха и коментираха, а кучетата направо изпаднаха в лаева истерия :) Беше полунощ и много ми се спеше. През цялата нощ кучетата джафкаха като в редки моменти млъкваха за малко. Минаващи из двора монаси говореха на висок глас и дори викаха. Нямах си идея, че такава гюрултия съществува в будистки манастир. Изобщо не спах, това беше най-тегавата Бъдни вечер в живота ми. Вместо да чакам подаръците от Дядо Коледа под елхата на сутринта, аз чаках да съмне, за да се омета от това място, надявайки се че до съмване палатката няма да е опикана от кучовците и замервана с яйца от малолетните монаси. Тази година понеже бях лошо дете, Дядо ми Коледа нищо не ми донесе. Е, освен събитието да съм в нова държава след месец във Виетнам. :) Новата - стара Камбоджа, която ми беше позната от предното посещение през 2009 г.
 |
| В центъра на Сайгон |
 |
| покрай реката |
 |
| Така се спи във Виетнам |
 |
| Гледка от покрива |
 |
| Айде на самосата :)) |
 |
| в двора на военния музей |
 |
| Протест в София през 1966 г. срещу американците във Виетнамската война |
и пак в София - среща за отпразнуване на края на войнатаВ музея има безчет снимки на хора с тежки увреждания в следствие употребата на Agent Orange от американците
 |
| статистики за сравнение на три войни, в които САЩ е участвал |
 |
| улично изкуство |
 |
| Гидът обяснява за тунелите |
тук демонстрира как се влизавлизаме един по един, вътре е тясно и задушнотова е имитация на капан, долу има обърнати с върховете нагоре копия
 |
| красив храм недалеч от тунелите |
2 коментара:
Привет,Тери! Надявам се да си в добро здраве и разположение на духа в момента. Препрочитам пътеписите ти за пореден път, не знам дали знаеш какво причиняваш на хората :) На мен специално безсъние и наднормено тегло :), чета по нощите и ям :)
Благодаря ти за всичко преживяно и споделено!
В доста тежки моменти съм се спасявала с твоя блог, всичко ми е интересно, чета и пътувам с теб. Благодаря!
Включих се сега, за да споделя нещо, което знам от дъщерята на приятелка. Баща и е виетнамец и момичето живя известно време там. Освен заради смога, маски масово носят и защото не искат да потъмняват от слънцето. Ужасно много искат да са бели и дори с ръкавици карат моторчетата. Поне момичетата и жените покриват всяка изложена на слънцето част от тялото си по тази причина.
Не съм поглеждала скоро началото на блога, надявам се да пътуваш към интересни места, или поне да ти предстои. Пожелавам ти здраве и късмет!
Здравей и благодаря за споделеното :) Интересно каква е тая мания по белотата, в други държави из Азия е същото. А тукашните бледолики всякак се опитват да потъмнеят, хахах какъв цирк е човешката същност. Никой никога не е доволен от това, което има.
А ти по-полека с преяждането и особено с безсънието. Наднорменото тегло не е проблем, стига да не пречи, но ако ти причинявам безсъние, никак не е добре. И аз понякога прекалявам с четенето късно вечер, само че книги. Има такива, които просто не мога да ги оставя и да си легна без да ги "изям" до последната страница :)
Бъди здрава и щом ти е интересно да четеш блога, стискай палци това лято да успея да попътувам, че да има нов материал :)
Публикуване на коментар