 |
| Витражи в Саграда фамилия, Барселона |
Това пътуване е следващото в хронологичен ред (2023-24 г.) и по принцип не възнамерявах да го пиша на блога. Всъщност истината е, че последното описано с буса се надявах да е и последното като цяло. Не планирах изобщо да се връщам от тазгодишното пътуване под друга форма, освен като новина, че най-сетне умрях и ме няма в лайняната каца, наречена живот. Но за съжаление не успях да изпълня оригиналния замисъл на пътуването и се върнах уж да помагам на майка ми да се оправяме с битови тъпотии. Така или иначе писането е страшна краста и освен четенето на книги, не мога да седя вкъщи и да не пиша. Затова реших да го започна, пък докъдето стигна преди да сложа окончателен край на окаяното си съществуване. Взех предвид факта, че блогът се чете от доста малък кръг хора (надявам се) и ще апелирам отново да не се разпространява никъде, защото ако скочи трафикът в статистиките, ще се наложи да спра да пиша. Не искам никой да ме знае, да ме занимава с глупости и да ме тормози. Така че малкото хора тук ако сте качествени, не споделяйте блога ми по социални мрежи и подобни. Не забравяйте, че съм зверски асоциален човек, мизантроп и ми е много гадно някой да се занимава с мен. Реших да пиша за това пътуване, защото именно в него открих двете места на планетата, които ми станаха абсолютно най-любимите и нямаше нищичко там, което да не ми хареса. Двете места, които винаги са ме привличали, винаги са ми били огромна мечта, но нямах възможност да я осъществя. Защото като не си учен и нямаш връзки и пари, няма как да се докопаш до антарктическите експедиции на Пимпирев например. А и като човек, изчел почти всички книги за Антарктида, пуснати на книжния пазар, мога да твърдя, че някой като мен никога не би бил одобрен за българската експедиция, където основни занимавки са социализация и здраво пийване. Понеже моите интереси са насочени само към природата и пингвините, а вкусът на алкохола ми е непознат, не знам какво биха правили с мен там :)
Та доколкото разбрахте, ще има тук и една Антарктида. Един от петте континента, които обиколихме с мама. Да, отново пътуване с мама. То просто няма друга причина да тръгна на път, освен да покажа света на мама. Моят живот е свършил отдавна. А нейният започна неотдавна. Цял живот изцеждана от системата да работи, да бърше осрани гъзове на невнемяемите си деца, които изобщо не е бивало да ражда, ама щото така трябвало... Като няма човек воля да решава сам за себе си, друг решава вместо него. Никога не мога да й простя за това, че ме е родила, но колкото я мразя, два пъти по толкова я обичам и все ми се иска да направя нещо хубаво за нея. А какво по-хубаво от това да види нещо интересно от тоя свят. Все пак цял живот е била само на работа и вкъщи, крайно време беше да направи нещо за себе си. След толкова икономии от всичко се бяха посъбрали някакви пари и трябваше да се изхарчат колкото се може по-скоро, за да не ни ги вземе държавата, системата, инфлацията, крадците и т.н. злодеи. Мисия изхарчване беше много успешна и насочена към покупка не на вещи, а на преживявания и спомени. Като човек, който не е имал никакви изработени пари, защото не е работил, освен в някакви много кратки периоди от порядъка на няколко дни, не можех да понеса мисълта да "имам" каквото и да е, защото мразя парите и присъствието им. Категорично смятам, че глава боли не от нямане, а точно от имане. И мама искаше да ги изхарчи за нещо истинско, което ще я впечатли. Никой от нас няма интерес към трупане на вещи, коли и т.н.
Така един ден съвсем случайно и неочаквано получих на имейл оферта със страхотна цена за круиз на немска компания от Ушуая до Кейп Таун. В първия момент отхвърлих мисълта, защото това включваше пътуване със самолет до началната и крайната точки. Дори да намерех круиз от Европа до Южна Америка, каквито има много, щяхме да се видим в чудо как ще се приберем от ЮАР по суша, щото все пак мама не е заклета стопаджийка и не знаех какво ще я правя. За мен щеше да е просто повторение на стореното през 2012 г. Хич нямаше да ми е зле. Обаче какво ще правя с мамата... Появиха ми се мисли: какво ако я кача на самолета в ЮАР и си тръгна на стоп за България... Тя обаче хич не искаше да се делим, защото не говори английски, франкофон е. И много я е шубе да пътува сама, дали ще може да се оправи без език... Хич не си приличаме по нищо, да се чудиш дали не съм осиновено дете.
Та не зная дали някой си спомня от писанията за единствения ми круиз в живота - този от Италия до Карибите през 2013 г., че там с другарчето много силно си пожелахме да заведем всичките си близки на круиз. По онова време круизите изобщо не бяха такава масовка, каквато са сега и ми се сториха като интересен и привлекателен като за нормални хора начин да видят нещо по света. Е, поне в крайна сметка успях с мама. Но докато се стигне до реалното купуване на круиза, минахме през десетки съмнения. Основното беше как ще се придвижим без самолет обратно към Европа след Кейп Таун. И тогава дойде прозрението... ами ако това с Антарктида е просто парче от круиза, което се продава отделно... Нека видим уебсайта на компанията и другите оферти. Ами да - оказа се, че е парче наистина. И продължението беше главозамайващо - от Африка към Азия и обратно към Европа. Финал - Истанбул. Три месеца време. Три месеца затворничество на круизен кораб... тръпки ме побиваха още тогава. Как щях да издържа?! Какво ли не прави човек за майка си. И за да види Антарктида - голямата мечта. Последното кътче, все още неунищожено от гнусното човечество. Дали щях да изтрая това, как изобщо щеше да ми се отрази при положение, че всяко шаващо човешко същество ме дразни неистово, само умрелите ми допадат.
Започнаха размисли и страсти, които продължиха седмици. Но и нямахме толкова време. Даже хич. Трябваше да вадим визи за ЮАР ако ще ходим. Трябваше да се ходи до София - ужас!!! Дали пък фирмата не беше някакъв "скам", все пак беше някаква малка немска компания. Как щяхме да им преведем такава сума без да тръпнем в напрежение дали няма да ни измамят. Защото сумата за парчето от Ушуая до Кейп Таун не беше толкова голяма, но като добавихме останалите месеци до Истанбул, си стана плашеща. Някой сигурно ги харчи за един ден тези пари, но човек като е свикнал да цепи стотинката, такива цифри го напрягат. И естествено над нас беше надвиснал най-сериозният проблем - кой ще гледа котарака Елзи (в някоя по-стара публикация писах за него, търсех му дом, не намерих естествено), с когото бяхме неразделни и въобще не ми се искаше да го оставям. Да не говорим, че гледането му беше много специфично: 6-8 часа на ден разхождане на каишка из двора нонстоп. Хиперактивен, луд котарак, аз прекарвах цялото си време в разхождането му и четене на книги, но кой друг би прекарвал така своето време... направо абсурд. Все пак намерихме правилния човек за тази мисия. Той трябваше да се нанесе за постоянно при котарака без да може да ходи никъде за повече от час-два например. Колкото да отиде до града да се изкъпе и изпере. Защото при мен и котарака течаща вода няма. Шеста година сме без вода, но поне от 2024 г. котаракът вече не се разхожда на каишка в двора, а тича свободно, защото си има специална ограда и не може да излезе. Но това е една друга дълга история за друго пътуване, което няма нищо общо с това.
Круизът беше насрочен за началото на януари 2024 г. Но моето пътуване започна месец преди това - на 30.11.2023. Десет години по-рано стоях на брега в Ушуая и няколко хиляди долара бяха издигнали стена между мен и мечтата ми да видя Антарктида. Тогава нямаше как да си го позволя. А сега предстоеше да се случи. Много ме вълнуваше факта, че трябваше отново да се върна в Южна Америка. Отдавна я считах за затворена книга. След толкова време да стопирам отново в тия кофти държави с латино манталитет, който ми е адски противен... Трескавото вълнение от предстоящите приключения обаче бързо беше изместено от мъката по изоставянето на котарака за няколко месеца. Не можех да си го представя. След като успешно извадихме визи за ЮАР от посолството в София, започнах ударно да търся круиз до Южна Америка. Те са точно по това време на годината, така че имах огромни шансове да намеря. Мама обаче нямаше да дойде с мен. Тъй като коткогледачката не можеше да гледа котката през декември, трябваше тя да остане до края на месеца и след това да използва самолета, който немците предлагаха към круиза от Франкфурт за Ушуая. До Франкфурт тя пътуваше с автобус, аз я подготвих предварително на теория къде ще отседне там, как ще стигне до летището и изобщо всички неща, които в нейното съзнание бяха много плашещи и невъзможни ако не говориш английски. Натиснах я да учи езика, ама то за толкова кратко време - трудна работа. Плюс това хич не иска да го учи, не й харесва, все го плюе и все към френския залита.
Намерих си един кораб на MSC, който обещаваше да ме хвърли до Сантос - пристанището на Сао Пауло в Бразилия. Отплаваше от така добре познатата ми Чивитавекия до Рим, на втори декември. Честно казано много криво се чувствах от цялостната идея за това пътуване. Основната причина беше, че корабите са страшно гадни замърсители и тровят не по-малко от шибаните самолети. Втората причина - да съм затворник на кораб, да не мога да сляза когато си поискам и да си тръгна ако не ми хареса - лошо, МНОГО лошо. И крайно неподходящо за човек като мен, с неясни последствия и неясно кога какво ще изригне от мен. Абонамент за три месеца на това корито с всичките тия близо 400 пътници ми се струваше като нещо ужасяващо, изпълващо с омраза, злоба и отвращение. Да гледам разни мазни лелки и чичковци как плюскат и пият, докато тоя свят потъва с всяка една секунда... Отвращавах се от себе си, че се хванах на такова нещо. В същото време мама заслужаваше разнообразие, заслужаваше нещо да види, нещо да й се случи, което да не е поредната ужасия. Борбата вътре в мен беше свирепа. Угризенията и съмненията се мятаха бясно и не можех да намеря покой нито за миг. Не можех да спя, то не че и преди това можех, но почнаха и нови кошмари, свързани с моя личен принос към унищожаването на планетата.
Времето минаваше, зимните дни се нижеха, гледах си котарака и се опитвах да въдворя някакъв ред в хаоса, който ни обгръщаше. Напрежението около мен се режеше с нож. Въобще не ми се тръгваше, ревях по цял ден. Е, това поне не беше ново. На всичко отгоре, за да съм с котарака възможно най-дълго, реших да не пътувам на стоп до Италия, а да взема автобус и да отида в последния момент. На стоп трябваше да тръгна поне седмица предварително. И да оставя мама няколко бонус дни да се мъчи на студа при котарака. Защото освен, че нямам течаща вода, не се и отоплявам през зимата. Всеки може да си представи това какъв ад е за една нормална, средностатистическа българска майка. За мен не е нищо, но за нея да няма вода и да седи на студено, както и да ходи до тоалетна в другия край на декар двор, където я чака една дупка в земята, пълна с благоухания и визуализация на моята продукция от предходните месеци, направо е било потрес. Даже беше изписала няколко листа излияния колко много е страдала :) Един месец седя и дойде нейното време да хване автобуса за Франкфурт и самолета за Ушуая. А аз в това време какво да правя... каквото правя най-добре - приключенствах. Е, на круиза нямаше кой знае какво приключение, освен че един щастливец скочи в движение и стана храна за рибите, та се прочухме по новините в Бразилия и ни снимаха с хеликоптер.
И така, всичко започна в един студен зимен ден, най-обикновен. Оттук насетне разказът продължава под формата на дневник, защото така го записах и няма смисъл да го преразказвам. Ще си го оставя в оригинал. Да е най-автентично.
30.11.2023
Сутринта премина много тегаво и с доста рев, както и всички предни дни. В 9:00 бях на автогарата да хващам рейса за София. Страшно мъчно ми беше, все едно отивах в концлагер, а не на круиз. Но така или иначе всеки ден се чувствах така, с всяко събуждане сутрин идваше ударно разочарование, че отново отварям очи, че ще има още един адов ден на този болен свят.
С две раници нямаше да ми е лесно да пътувам, но поне по автобусите нямаше да се налага да ги нося. Втората раница се наложи, защото носех лаптоп, на който да качвам купищата снимки и видеа, които очаквах да направя по време на четирите месеца пътуване. Купих си билет от шофьора, рейсът беше маршрутка на фирма "Кристал", тръгваща в 9:30 и след три тягостни часа, през които седях вътре с маска срещу човешки вируси, пристигнах на автогара София. Шофьорът беше видимо доста изморен и май задряма на волана един - два пъти. На автогарата се преместих до международната, където имаше малка чакалня пълна с клошари и подобни. Беше много студено вън и явно така се топлеха през деня. Отидох до гишето на "Флоренция бус" да се чекирам, жената ми даде стикер за багажа и после два часа се размотавах наоколо безцелно, за да убия време. Беше студено, а и не особено приятно, доста съмнителни типчета също скитаха наоколо. Така неистово мразя София, че ако не беше толкова студено, нямаше да се разхождам с багажите, а щях да седна на едно място да чета книга, за да си представя, че изобщо не съм в този град.
Като наближи уреченото време отидох до автобуса. Той беше дошъл половин час по-рано, настаних си багажа долу и си заех мястото 34. Понеже беше доста празен, после можеше да се преместя още по-назад. По автобусите винаги гледам да седна най-отзад, защото там обикновено никой не сяда. Шофьорите бяха двама и още като тръгнахме почнаха алъш-веришите. Раздаваха стекове цигари на пътниците. Зачудих се какво става. Почнаха от мен, защото седях най-отзад. Не дадоха никакво обяснение, просто оставиха цигарите до мен. Същото направиха и с всички други пътници. Те очевидно знаеха за какво става въпрос, аз обаче - не. Като мина втори път шофера му казах, че не пуша. Отговори, че моли само да му помогна да си прекара цигарите през границите. Раздадоха на всички по 2 стека, било легално и ми казаха да си ги прибера в раницата. Категорично отказах да участвам в това и изобщо не ги прибрах, оставих ги на седалката до мен, където шофьорът ги беше оставил. Струваше ми се, че все пак нещо трябва да заплатят на пътниците за такава услугата, но накрая като си ги взеха след няколко граници и много часове, нищичко не дадоха като отплата на никого. А аз се чудех как доживях и това унижение - да седя с два стека цигари на седалката до мен...
И така, почна се дългото, тягостно, измъчено пътуване с рейс. Отвратителен начин на пътуване, който ако не бързах, никога нямаше да избера пред стопа например. Добре, че поне нямаше нужда да споделям седалката (освен с цигарите), защото от това по-лошо няма. На българската граница минахме бързо, сръбската също. Никъде не проверяваха багаж. Просто слизахме от рейса и минавахме един по един с лични карти. В автобуса освен гастарбайтери и чужденци туристи други нямаше. Имаше една групичка мангусти мъже, двойка чужденци, един сам чужденец и още един сам, който приличаше на нещо между арабин и негър, имаше и някакъв проблем и леко забавяне с паспорта му. Чужденците всичките бяха за Белград, циганите за Любляна, а за Италия имаше съвсем малко хора, между които две жени отделно пътуващи, явно работещи там. Рейсът спираше редовно за тоалетна, на всеки 2-3 часа. Всичките тоалетни бяха платени и навсякъде можеше да се плаща с евро, все по 0,50 бяха. Пътувах към 17 часа с българския рейс, който беше супер точен при пристигането. Нощта я прекарах учудващо добре, успях да легна и да се свия на двете седалки и поспах. А отзад на четирите спеше винаги единият шофьор. През целия път от Хърватия нататък валеше яко, а в Триест имаше жесток порой.
01.12.2023
Плановете ми да се разходя из Триест за двата часа до следващия рейс нямаше как да се осъществят. Стоях на спирката на Flixbus на автогарата и чаках да стане 8:20. Чакалнята вътре беше пълна с клошари, негри и каква ли не измет, така че стоях вън на студа. Спирката беше вътрешна, в халето на автогарата. Рейсът дойде по разписание, имаше доста пътници, не като в българския. Обаче най-големият кошмар настана в Местре. Рейсът спираше във Венеция, Местре и Флоренция преди да стигне Рим. Така че се качиха още хора. Във Венеция видях пак моста, красивите сгради отдалеч, беше дъждовно. Не вярвах, че толкова скоро след лятото пак ще съм тук. Засега седях на две седалки и не споделях, обаче в Местре на спирката се качи огромна маса народ. Голяма група отвратителни испанци се намъкнаха вътре. Шумни, кресливи, мръсни и болни. Кашляха яко. До мен за щастие седна дребно момиче италианка, което си мажеше по телефона и не гъкна. Зад мен обаче седна един испански шопар, който не само беше огромен и болен от грип, но и спа през цялото време като хъркаше неистово, все едно го колят. Отврат! На всичко отгоре шофьорът изобщо не спираше за тоалетна, а аз вече едва издържах. Очаквах всеки момент да спре на магистрална бензиностанция, но тоя момент все не идваше. В рейса имаше кенеф, който обаче той самият каза на една испанка, че бил само за спешни случаи. Е, моят беше такъв и видях доста други хора също да отиват, та се пресрамих и аз.
Десет минути по-късно тоя взе, че направи първата и единствена пауза в цялото почти 11 часово пътуване. Значи шест часа не спря за тоалетна, явно в Италия просто никой не пикае. Шест часа седях на седалката в агония, всичко ме заболя. Това е варварска държава. Българският рейс спираше на всеки 2-3 часа задължително. Това е нечовешко - шест часа без да мръднеш и без тоалетна. Как ми липсваше кофата от трипа с мама лятото... В Италия не трябва да се ходи без кофа за пикаене. Пътуването беше меко казано кошмарно с тоя рейс. Испанците бяха ужасно шумни и гадни, постоянно някой кашляше, аз се душех с две маски една върху друга и отделно яката на полара я държах пред тях.
Във Флоренция няколко човека слязоха и нови се качиха. Чух една българка да си говори по телефона някъде назад. Имаше и една жена на предна седалка (аз бях в предната част на рейса, място 3А), която по-късно стана предмет на подигравки и оживени дискусии. На магистралата преди Рим имаше катастрофа, която бе образувала огромна тапа и пътуването се удължи с около час и половина. Заради това въпросната жена беше на път да си изпусне самолета и хич не й беше добре. Беше поела риск и определено нямаше да си хване самолета. На всичко отгоре шофьорът беше гадняр и не искаше да я пусне да слезе от рейса. Тя говореше испански, но според мен имаше шанс да е българка, много приличаше на такава. Испанците в рейса вместо да й помогнат да преведат на шофьора, който говореше английски, но не вдяваше много испански или по-скоро сякаш се правеше, че не разбира, й се подиграваха и се кикотеха. Накрая тотално зациклихме в трафика и жената съвсем се изнерви, искаше да слезе, за да опита да хване такси, защото автогарата не беше в посока летището. А шофьорът не щеше да я пусне. Тя взе да тропа по вратата и идиотът най-сетне отвори. В мига щом излезе от рейса, всички помиари наоколо, които бяха мълчали, изведнъж избухнаха в оживени дискусии помежду си, без дори да се познават. Просто веднага щом видяха гърба на жената започнаха да я обсъждат злорадо и да се кискат. Втрещих се! Това хората са невъобразими изверги... Много гадно ми стана, много.
Автобусът
спря
на автогарата, която е до гарата. Имах уреден още от вкъщи домакин от
Каучсърфинг. Докато намеря как да си
купя билет за влака за Чивитавекия и къде да го хвана, голям зор видях.
Първо минах през цялата гара, за да отида до тоалетна, която беше в края
й. Там два лева за кенеф, преглътнах ги. После се залутах да търся
влака, питах няколко човека, успях да си купя билет за този в 19:48,
обаче той не тръгваше от тази гара. Трябваше да се прикача на него след една спирка
на метрото. Аз това хич не го знаех и добре, че имаше един човек от
персонала, та го питах как да си хвана влака. Той провери онлайн и ми
каза, че трябва да хвана метро до следващата спирка и от там да се кача
на този за Чивитавекия. Така и сторих, успях да го уцеля, пак с питане.
Тоя влак ме откара на друга гара и там увиснах да чакам следващия, който
обаче се оказа, че има закъснение, при това немалко. Пак заради стачки,
разбира се. Свързах се с домакина ми Бернардо да го уведомя какво става и и той каза, че ще ме посрещне на гарата, та ако
успея преди полунощ, да отивам. За щастие след половин час чакане влакът
дойде. Качих се и след още час и нещо бях в Чивитавекия.
На
гарата, докато чаках Бернардо, един дядка нелегално такси дойде да ме
тормози.
Лесно се отказа за щастие. Духаше свиреп вятър, който продължи и на
следващия ден. Бернардо дойде след десетина минути с миниатюрен
електрически Ситроен Ами. Едва набутах раниците вътре. Сега нали съм с
две раници и чанта на фотоапарата отделно - страшно много багаж, но се
събра.
Къщата му се намира в много приятен квартал извън центъра, огромна е и
има голям двор с всякакви екзотични растения. Кактуси, лимон, маслини и
други. Той сподели, че е на 77 години, пенсионер и е доброволец в Червения кръст.
Цялата къща е
като музей, пълна със спомени, особено картини и джунджурии. Доста от
тях са рисувани и правени от жена му, от каучсърфъри. Не го разпитвах за
семейството му.
Почти нищо не разпитвах, той повече ме питаше за пътуванията ми и явно не му се споделяше
за него самия. Напълно го разбирах. Подарих му един буркан лютеница, един пакет шарена сол,
едно барче Roobar и го черпих тиквеника на мама, беше ми останал
недояден и си го разделихме. През цялото време носех маска в негово
присъствие, беше го страх от Ковид и предварително ме беше питал дали
имам
ваксина или не. Писах му, че нямам и че ако иска мога да нося маска,
защото така или иначе аз предпочитам да нося в присъствие на други хора,
за да не хващам гадни вируси. Гостито мина добре, легнах си след
освежаващ душ. Имах цял етаж от къщата с лична спалня, отделна баня.
Беше най-горният етаж. Вятърът яко блъскаше по прозорците, но не ми
поречи да спя.
02.12.2023
Станах към 6:30 и слязох долу във всекидневната да чакам Бернардо, който се появи чак към 7:30. Седнахме на кратка раздумка, след което тръгнахме с колата към града. Той ме откара до пристанището и ме остави на мястото, където се предполага, че ще има чек-ин за кораба. Още беше рано обаче, имах близо два часа за разходка и макар да духаше зверски вятър, а и да носех много багаж, реших да се разхождам максимално. Доста тежаха двете раници заедно. Едната ме дърпаше напред, другата назад, а чантата с тежкия ми фотоапарат - настрани. Сигурно приличах на коледна елха, която вятърът яростно се опитва да събори. Разходих се навсякъде из центъра, защото не знаех дали по-късно пак ще мога да изляза. Чекин-ът беше за 10-11:00. Чух се с мама, походих по крайбрежната, около форта, из стария град и то стана време да отивам.
Много силен вятър, събаряше ми раницата на земята като я оставях за малко. Столовете от заведенията ги вдигаше, обърнати саксии се търкаляха по улиците. Морето беше страшно бурно, вълните заливаха вълнолома и крайбрежната. Нямаше много хора по улиците, особено пък туристи. Работници слагаха коледна украса, някои клони на дървета се чупеха. Като стана време да се чекирам, отидох на уреченото място до едни бели шатри и зачаках. Хора обаче не се събираха. Идваха автобуси откъм кораба, които караха туристите до тук, за да отидат в центъра на разходка. Бяха безплатни шатъл рейсове. Аз чаках като будала вместо да се кача на някой от тях, за да ме закара до мястото за чек-ин. За щастие се усъмних навреме, че нещо не е както трябва и съобразих да се кача на втория рейс, първия го изпуснах. Закара ме до кораба, където в голямо хале почнаха процедурите. Първо си дадох голямата раница, която щяха да ми донесат в кабината по-късно. После с другия багаж минах през сканиращи машинки. Накрая на гишето за билети ми дадоха бордната карта и ми взеха паспорта, който казаха, че по-късно ще получа. Отидох до рецепцията да попитам кога ще ми го върнат и доколкото разбрах ще го държат, докато стигнем в Бразилия.
Настаних се в кабина 9054 на дек 9. Страхотна е, защото има прозорец! Платих уж за вътрешна, а ми дадоха външна, което е най-хубавото от всичко! Страшно голяма разлика има с прозорец или без. Така като има прозорец ми е доста по-приятно да съм вътре, а ако нямаше, щях постоянно да съм на горната палуба. През деня това е проблем, защото има страшно много народ. Леглата са една голяма спалня и две спускащи се горни, стаята е като за семейство с деца. Тя така се води и по описание - junior cabin. Страхотна е за мен, на широчко съм! Има си баня и кенеф, друго нищо не ми трябва.
Корабът
сякаш е по-малък от онзи, който ме откара до Карибите десет години
по-рано, но е малка
разликата и не се усеща. И луксът е по-малко, поне така ми се струва.
Може би стандартът е паднал за 10 години. През 2013 не много хора ходеха
по круизи. Сега е масовка. На
този кораб е пълно с бразилци, италианци и всякакви, пълна каша, има и доста руснаци. Ползват го малко като ферибот, в Бразилия всеки ден се сменяха
пътниците. Ами доста различна клиентела от
американците, на онзи кораб бяха основно такива. Тук са по-други хората -
шумни, натрапчиви, мръсни. Е, не че американците не са такива, но там
бяха
основно възрастни, а тук има всякакви.
След като се настаних в кабината, се обадих вкъщи.
После се разходих из кораба да го разгледам. На 5-ти и 6-ти дек има
ресторанти, казино, театър, барове, магазини и т.н. На 11-ти дек е бюфетът,
басейните, джакузи, а на 12-ти дек вече е съвсем откритата палуба - моето
любимо място. След разходката из кораба обядвах на бюфета за първи път,
има много вегетариански и не много вегански опции. Храна колкото ти душа
иска. Хапнах и реших да слизам пак на брега да доразгледам града.
Направих дълга разходка по всевъзможни улици на стария град, отидох до
далечна църква, минах по цялата крайбрежна, посетих малкия музей на
града. Входът беше 8 лева и имаше не много, но доста интересни експонати,
хареса ми.
Като взе
да става мрачно и вече да попритъмнява, се качих на
шатъла и право на кораба. Пак имаше проверки на багажа, всеки път при
качване има. Прекарват всичко през машинките. Да не вземе някой да внесе
оръжие вероятно. Аз имах джобен нож в голямата раница и направо не знам
как не са го видели, че да ми създадат проблеми.
Корабът отплава,
докато вечерях на бюфета. Много беше вкусна храната, имаше чудесни
попадения. Не
е здравословна естествено, но поне е вкусна. Има и страничен бюфет с
пици и хамбургери, той е извън главния, но съвсем близо. Хората се
тъпчат като невидели. Има и такива, дето ядат нормално, но
голямата част яко плюскат. Вечерта ми стана тежко и на мен, а уж не ядох
много. По-рано днес пропуснах задължителното явяване на презентация за
безопасността, свързана с евакуация на кораба при проблем. На другата
сутрин ми бяха оставили бележка да се явя в 10:00 в театъра за
презентацията. Вечерта мина добре, легнах си рано и от клатенето на
кораба заспах бързо. Трудно ми беше да повярвам къде се намирам и къде
отивам. Корабът имаше няколко спирки в Европа преди да отплава за
Бразилия, така че поне щях да имам време малко да се окопитя преди да
акостирам на латиноамериканския бряг.
 |
| Изгрев някъде по пътя |
 |
| Стаята ми в дома на Бернардо в Чивитавекия |
 |
| Крепостта на Чивитавекия, строена през 16-ти век |
 |
| Вятърът беше съборил саксията... |
03.12.2023
Корабът бая люлееше още от снощи, обаче снощи легнах и не ме тресна морската болест. Днес беше друга история... Сутринта гледах изгрева, голяма красота! После закусих една чиния, пълна с плодове. За жалост след това сериозно ме удари морската болест и в 10:00 едва отидох до театъра за презентацията. Всички планове, които имах - да чета, да пиша записки и т.н., пропаднаха. Лежах дълги часове в кревата. Много беше мъчително, стомахът ме болеше, гадеше ми се, а се и раздрисках, стана ми и студено. Около обяд все пак отидох мъничко да хапна, защото морската болест е много по-силна на гладно. Не ми стана по-добре след яденето. Много се люлееше пустия кораб. Съвсем ми призля и целия следобед лежах безпомощно. Вечерята я пропуснах тотално, изобщо не отидох да ям. Обхват днес нямаше и не можех да звънна на мама да се оплача, че за кой ли път страдам от морска болест. Не става морски вълк от мене... Всеки път в морето все същото. Няма оправяне, но поне на големите кораби ми минава след ден-два. Нищо не успях да свърша днес и само лежах в окаяно състояние.
Вечерта в 19:45 все пак се насилих да отида в театъра да гледам представлението и успях да не повърна. Имаше чудесен мюзикъл, много добри изпълнители. Представленията на този кораб бяха кратки, но пък приятни. Тук нямаше презентации от разни учени, интересни лекции и разкази, както на американския на Celebrity. По-скоро беше само развлекателен круиз за прост народ, който нищо не иска да научи, а само да се весели. Не зная дали по другите кораби на другите компании изобщо вече има такива лекции и презентации, дали само тук нямаше, или просто нивото е паднало страшно. Легнах си веднага след шоуто. Преди това се засякох с чистача на кабината ми, който беше индиец на име Ади и го помолих да не ми сменя кърпите всеки ден, че направо ме подлудяваше мисълта за тая свръх консумация. Ако можеше въобще да не ми чистят, а да ми дават аз да си чистя, щеше да е супер. Много ми е криво на круиз - някой да ми чисти, да ми оправя леглото... Аз си го оправях всеки ден, но въпреки това беше преправяно от Ади. Питах го за люлеенето дали е нормално толкова много да се клати кораба, или просто морето е бурно. Каза, че е бурно и се надява да не клати толкова занапред. Рече, че на рецепцията щели да ми дадат безплатно хапчета, но като му казах, че не пия хапчета, ми препоръча да ям ябълка. Корабът продължи да люлее цяла нощ и след като си легнах, но на сутринта пристигнахме в Барселона и кошмарът свърши... поне временно.
 |
| Лошо време, корабът продължава |
04.12.2023
Най-сетне стигнах до тоя прословут град, който толкова пъти подминах по магистралата, а той предлага мноооого за гледане. Макар да е кошмарен голям град за живеене, за туристи си е супер. Рано сутринта станах, снимах пристигането в Барселона. Изгрев не се видя, беше облачно. Закусих и се обадих вкъщи преди да стане време за отваряне на портите. Закъсняха с 12 минути с отварянето, а после хукнах презглава към центъра. От пристанището има малко ходене до там, около 3-4 км. От кораба призоваваха да се платят 20 лева за специален шатъл, а отделно си има редовен рейс за 6 лева в посока или 8 за дневен билет. Така че измамата е голяма, който се върже на тоя рейс за 20 лева, се прецаква много. От кораба се възползват от незнанието на хората, за да им продават много по-скъпа услуга. Отделно всеки ден ми пъхат под вратата куп листовки с всякакви предложения за отстъпки за какви ли не щуротии. Дразня се много от похабената хартия. Но върхът са измамните билети за шатъли по пристанищата.
Докато се ориентирам накъде е центъра в началото се заблудих, защото от терминал А, където беше корабът, трябваше да се върви в една посока и после в обратната, за да се кача на моста. Освен мен имаше двойка мъж и жена бразилци, също ходещи пеша. Казаха, че са от Сау Пауло и през остатъка от деня се срещахме няколко пъти из Барселона. Аз имах не особено много време до 10:45, когато трябваше да вляза в Саграда Фамилия според часа на билета. Купих си въпросния билет още вкъщи на компютъра, защото разбрах, че там се влиза само с предварително купен по Интернет билет. И то за определен час. Веднага се заех с разглеждане на центъра, първо минах по широката пешеходна Ла Рамбла. После свих през готическия квартал и успях да видя поне няколко интересни забележителности - две огромни катедрали и красив каменен мост. За жалост не успях пълноценно да разгледам този квартал. Мислех да се върна по-късно ако остане време, но не остана. Като напредна времето хукнах към метрото, успях да си купя билет от машинките - 5 лева еднократен. После с питане слязох на правилната станция Диагонал, можеше да се прикача и да сляза още по-близо до Саграда фамилия, но слязох по-рано и тръгнах пеш, за да видя една от многото къщи с архитектура на Гауди.
Стигнах до катедралата точно навреме. Билетът струваше 70 лева - потрес! Купува се само онлайн и няма опашки. Всъщност има опашка, но тя е заради стриктните проверки на багаж. Драконови мерки има на входа, всичко се проверява. Много народ, страшна лудница и супер много болни кашлящи хора. Дано, въпреки че носех маска, не пипнех някоя зараза, много се надявах да се отърва. Вътре катедралата беше изумителна, за първи път виждам нещо такова. Колкото и да е невероятна и уникална, определено не си струва 70-те лева, но веднъж се посещава такова място и ги преглътнах. И отвън фасадата е спираща дъха, а вътре е направо вълшебно. Много красиво и специално архитектурно творение. Строена в продължение на 144 години и още не беше завършена, когато я посетих. Приключиха я едва наскоро, през 2026 г. Висока е 172 метра и откъдето и да я погледнеш, все ти секва дъха. Като напече слънце през прозорците, вътре става още по-магическо. Билетът ми беше с включено качване в Passion tower - едната от двете кули. В 11:15 се наредих на опашка за асансьора, в толкова ми беше уреченото време. Качването е така, а слизането за щастие е пеша по 400 стълби. Горе се откриват страхотни гледки от няколко места, но за жалост всичко е опасано с решетки и снимането е малко трудно и неудобно. Също така става голяма блъсканица от народ. Но пък си заслужава да се види.
После продължих да обикалям катедралата, оказа се, че има музей в приземния етаж. Той е достъпен с билета, а има и крипта, но тя се плаща отделно. Надникнах в нея само през едни прозорци. Стана 12:20 и започнах брутално да закъснявам за парк Гьоел, чийто билет също се купува онлайн и е почасов - моят беше за 13:00. Вече на прибежки разгледах музея в катедралата, нищо не можах да прочета и само снимах и притичвах. После с брутално пешеходно темпо вървях до още една интересна сграда по пътя и хукнах към парка. Стигнах със 7 минути закъснение, но не беше проблем - пускат до 30 минути след уреченото време. Втурнах се да разглеждам като преди това набързо хапнах банан, отмъкнат от бюфета на закуска. Беше ми прегладняло от толкова минати километри. За деня със сигурност минах доста повече от 20 и то в много бързо ходене.
Паркът беше
много красив, имаше папагали свили гнезда по палмите, както и много
растителност. Бугенвилиите още цъфтяха. Уж Барселона е хладна през
зимата, но всичко това явно вирееше тук. Имаше доста за ходене из парка и
обходих всичко възможно, всяка пътечка и дори повторих някои. Къщата музей на Гауди не е включена в
билета, така че не я посетих, но чаках 15 минути на опашка за една друга
малка къща, наречена "къщата на стражите", която бе на входа/изхода на
парка.
Поех с много бързо темпо пеша в посока центъра като се отбих по ред забележителности като например къщите на Гауди, те бяха основната цел. Имаха смайващи фасади. Много народ навсякъде, коледни украси по булевардите. Барселона е идеален град за ходене, навсякъде има широки тротоари и алеи за пешеходци. Много е удобен за обикаляне пеш въпреки разстоянията. Стигнах до площад Каталуня, където беше пълно със стотици гълъби и десетки негри изпадняци и други отрепки, чудещи се кого да отарашат. Продължих по Ла Рамбла до пазар Ла Бокерия, който беше типичният туристически пазар - с многоцветни, идеално подредени грабващи окото сергии с всякакви лакомства. Не устоях на изкушението да си взема една веге емпанада. Имаше всякакви сокове, тестени изделия, сладкиши и какво ли още не. Отидох и до сградата, наречена Старата болница, която едно време явно е служела за такава. Теглих още два тегела през Готическия квартал и времето толкова напредна, че хукнах към кораба. Най-гадното нещо на круизите, освен затворничеството е, че никога не ти стига времето на всяка спирка. Ама никога. Аз не помня нито един случай, в който да ми е стигнало.
Минах край
статуята на Колумб за втори път и дим да ме няма към моста. След дълго
ходене успях да стигна 15 минути преди затварянето на вратите. По
разписание всички трябваше да са на борда в 17:30 най-късно. Това е супер
малко време за град като Барселона. Все пак като
за толкова краткото време успях да видя доста. Купих си и магнит за
спомен. На едно място ги продаваха по 1 лев – от там си купих, на доста места по 2 лева, а на Ла Рамбла например - по 7 лева.
Обратно
на кораба първата ми работа беше да се кача горе на палубата да видя
залеза, да
говоря с мама и по-късно отидох на вечеря, както и на
театър в 19:45. Тази вечер имаше оперни певци, пеещи поп музика - Трио
Беладжио. Добре попяха, харесаха ми. После се прибрах в кабината
като преди това се поразходих малко по горната палуба. Не ми стигаха
километрите в Барселона и още ми се вървеше. Хубаво беше като нямах
морска болест, дори успях да попиша на лаптопа преди да си легна да спя.
 |
| Возилото ми за през океана |
 |
| Корабът в целия му блясък |
 |
| Recinte Modernista de Sant Pau - бивша болница |
 |
| Вижда се отлично и Саграда Фамилия |
 |
| В днешно време и уличните артисти са зомбита |
05.12.2023
Днес е ден в морето, без суша. Сутринта имаше страхотен изгрев, приказни цветове в небето. Закусих обилно, морето беше спокойно и въобще не се клатушкаше кораба. Бях си в кабината до обяд, писах и четох. На обед се разходих по горната палуба, имаше много народ около басейна и се махнах, не ми беше поносимо да гледам разголени неморални хора, препичащи се с оскъдно облекло. Колкото мразя религии и норми, толкова мразя и голотии. И не мога да се начудя до ден днешен как всичките тия хора не ги е гнус да влизат да се къпят в басейни, където се пикае, ръсят се сополи и лиги, върлуват кожни болести вероятно... Корабът се беше напълнил с бразилци след последната спирка. Те си падат по басейни, плажуване и такъв тип забавления. Обядвах пак в бюфета, имаше любимата ми салата от киноа. И един куп други работи сложих в чинията, всичко исках да пробвам. В ресторанта така и никога не отидох, освен да го видя и снимам празните маси, когато няма хора. Не е моето. Направо откачам от мисълта някой да ми сервира и отсервира. Тук всеки си взема в чинията и после може сам да си отсервира мръсните съдове.
Прекарах част от следобеда в кабината, отново писане и четене. Бреговете на Испания се виждаха в далечината през целия ден и на места хващах по някоя чертичка обхват, така че успях да се чуя с мама. Направих няколко обиколки на бърза скорост на горната палуба. Много време прекарвах всеки ден и в гледане за делфини или китове, но нищо не видях. Заоблачи се, но морето беше спокойно. Надявах се да остане такова. Утре в 6 сутринта корабът трябваше да акостира в Малага. Следобед отново ми пъхнаха под вратата листовка покана за шатъла, тоя струваше не 20 ами 22 лева. Идеята им е да те подлъжат да го ползваш, защото центърът е "много далече" от пристанището. Хич не може да им мине номера с мене, просто няма как. Хапнах следобедна закуска парче пица - невероятни са им пиците! Много вкусни и винаги има вегетариански. Впрочем на кораба реших да се върна към вегетарианството и да изоставя веганството, докато трае цялото пътуване. Обмислях това още преди да замина, беше ясно, че в един момент ще си наруша веганството. За разлика от вегетарианството, което е най-стрикното нещо в живота ми, веганството ми не е стабилно, когато съм на път. Опитах преди време в няколко пътувания - много е тежко. Става, но е кофти, защото например на кораба човек е платил скъп билет, а ако е веган, не може да опита и половината от манджите и храните които се предлагат и които са идеални за вегетарианци. Тоест трябва да яде гумени домати, краставици, маруля и маслини, вместо вкусни манджи. Ами отвратително е.
Вода има само от едни машинки в бюфета и не може да се пълни бутилка, само чаша, така че хората си носят бутилки и преливат от чашите. Мизерна работа. На мен ми се полагаше по бутилка минерална вода при ядене в главния ресторант, но досега никога не се възползвах от ресторанта, а и по-добре, че да не се хабят пластмасови шишета. Денят се провлачи мудно и стана време за вечеря. Гледах шоуто в театъра в 19:45 - точно тогава свърших с вечерята и успях да го хвана навреме. Всеки ден имаше и второ шоу - повторение на първото, само че доста по-късно вечерта. Като за хората, които обичат късно да си лягат, категорично не съм от тях. Три жени и мъж танцуваха фламенко, професионалисти бяха и тематично ги бяха наели, нали сме в Испания все пак, че и в Малага. Беше интересно и веднага след като приключи се прибрах, изкъпах се и си легнах. Нямах търпение за утре, имах поставени десетки цели за обиколката на Малага.
 |
| По изгрев |
 |
| Време за обяд |
06.12.2023
Снощи едва заспах, много трудно заспивам тук. Сънувах доста кошмари и един хубав сън, в който умирах бавно и много мъчително в пожар в гората. Станах чак в 6:00 - успах се. Веднага отидох на горната палуба да гледам как корабът акостира в Малага в тъмното. Седнах да закусвам бързо, имаше доста хора в бюфета, защото явно всички искаха да слизат в града, или да ходят на корабни екскурзии. Странно, но после из града нямаше никого, валеше доста и беше тъмно още поне час след излизането ми. Чух се с мама, докато вървях към центъра. Тук ходенето беше само 20-25 минути от кораба до града. И беше много приятно, макар и тъмно. Заваля доста и вървях в дъжда с чадъра. Беше ми първа разходка в Малага, по време на предни пътувания само я подминавах по магистралата.
Разходих се покрай голям парк в центъра, но не влязох в него, защото беше пълно със спящи бездомници. Отидох до края на централната част, имаше голям покрит пазар, който беше затворен днес. Ходих до симпатичен мост и църква, после още няколко църкви и известната улица Larios, която с коледните си украси беше много впечатляваща. Чак към 10:00 хората се раздвижиха, а аз още в 9:00 минах през катедралата, където не ме пуснаха да вляза, защото отваря в 10:00 и се плаща билет 16 лева. Директно отидох в замъка Алкасаба, който тъкмо беше отворил и си купих билет - 11 лева за него плюс другия замък Гибралфаро. Час и половина обикалях този прекрасен замък, имаше страхотни гледки и градини. Построен е през осми век и е една от зашеметяващите мавритански крепости на Испания. Макар да не е толкова пищна като Алхамбра в Гренада или Алкасар в Севиля, пак е зашеметяваща и вълнуваща. По някое време започнаха да прииждат посетители, а в началото цялата беше за мен. После се насладих и на амфитеатъра, който се намира до самата крепост и се насочих пеш по баира към другия замък.
Гибралфаро е построен през девети век и е разположен на по-високо, така че гледките са още по-брутални. След доза изкачване стигнах замъка, вече имаше бая хора по трасето. И този беше много внушителен, голям и се ходи по крепостните стени, така че има гледки през цялото време. Минаваше обяд, когато тръгнах надолу. За малко над три часа посетих и двата замъка. Отправих се към центъра, видях отново амфитеатъра, този път по-добре го разгледах. Минах по претъпканите с народ улички, купих си магнит за 2 лева, макар на повечето места да ги продаваха по 6-7. Намерих в една уличка "промоция". Искаше ми се да посетя някой от двата музея на Пикасо, все пак това му е родния град, но като видях опашката пред главния музей, тотално се отказах от идеята. Ще мина и без Пикасо, определено.
Вместо това посетих катедралата без опцията за качване в кулата, защото от двата замъка видях къде по-внушителни гледки и нямаше нужда да плащам по-скъп билет за кулата. Вътре наистина беше впечатляваща катедралата, и тук пълно с народ обаче. Голяма красота, огромна е и доста интересна. После продължих с разходката по други улички, преваля още няколко пъти, но нищо сериозно. Сутринта валя най-много. Минах през крайбрежния парк този път по светло. Всичко изглеждаше напълно различно, имаше огромен коледен базар, а покрай него и тълпи от хора. По заведенията в уличките имаше опашки от чакащи за свободна маса. Изобщо всичко живо беше навън. Явно до известна степен беше почивен ден, защото имаха някакъв празник днес. За щастие туристическите обекти си работеха нормално. Но наистина, ако човек иска да види испански град без тълпи испанци и туристи, трябва да го види преди 10:00. Те след това оживяват.
Върнах се на кораба 15 минути преди времето за отплаване и веднага отидох да ям. Доста огладнях за цял ден без крак да подвия. Добре си хапнах на бюфета, този път беше претъпкано с народ. Явно всички се бяха върнали гладни. Отплавахме и започна доста да люлее, стисках палци да не ми стане лошо отново и да сервирам вечерята на рибите. Все пак макар да ми беше много зле предния път, до повръщане не стигнах. Времето беше гадно, мрачно и дъждовно, и беше вероятно да се появят големи вълни. Вечерта в театъра отново Трио Беладжио забавляваха народа, този път с ретро музика. Легнах си веднага след концерта, тази нощ трябваше да се сменя часа с един час назад. Започнах да осъзнавам колко далеч съм от вкъщи и как все повече се отдалечавам. След седмица щях да съм на друг континент без никаква възможност да се върна обратно ако нещо стане или пък реша, че искам да се прибера. Самолетите не ги броя за възможност, а по това време на годината всички круизи са към Америка, не обратно.
 |
| Главната с коледни украси |
 |
| Дъждовно утро |
 |
| Корабът се виждаше перфектно от Alcazaba |
 |
| В замъка Gibralfaro |
 |
| Катеричка в Малага |
 |
| Катедралата Basílica de la Encarnación de Málaga |
Няма коментари:
Публикуване на коментар