На стоп около света: Виетнам - част 3 - дъждовни дни в Транг Ан и Хюе

Виетнам - част 3 - дъждовни дни в Транг Ан и Хюе

Лодкари чакат туристи в Транг Ан

A Beautiful Lie - https://www.youtube.com/watch?v=4Kvd-uquuhI

08.12.2018

Денят започна с дъжд. Събрах палатката от паркинга на хотела точно преди да завали и поех пеш към края на градчето. Предстоеше ми да стопирам до северния край на острова, където ходих с мотора предния ден. От там тръгва фериботът за Ха Лонг, който исках да взема. Имах късмет със стопа, по тотално лишения от коли път все пак мина една кола и ме взе преди да стана вир-вода от дъжда. Хората отиваха до последното село преди ферито като дори ме откараха до самото пристанище, за да не вървя, докато вали. Трябваше да почакам до отплаването, така че се заех с разфасоване на огромния грейпфрут, който намерих миналия ден и който не исках да ми тежи в раницата. Местни с любопитство зяпаха как го "коля" с джобното ножче, беше наистина голям и с дебела кора.

Билетът за ферибота беше 80 000 донг и някъде около час пътува от остров Кат Ба до град Ха Лонг. През цялото време минавахме покрай приказни стръмни острови, същия тип като тези от залива Лан Ха. Целият район бе изпъстрен с такива феноменално красиви и впечатляващи скали, извисяващи се право нагоре от морската повърхност. Акостирахме на пристанището и поех пеш през града с цел да изляза от него. Отбих се до хубав плаж, на който нямаше никого, освен двойка младоженци на фотосесия. След доза ходене успях да хвана стоп с човек, който ме откара до главния път, а от там ме взе камион с двама до разклона за Хай Фонг. Там успях да се кача на магистралата с надеждата за бърз стоп по-нататък. Взеха ме мъж и жена с две деца за Thai Binh. Мислех си, че отиват наистина в Thai Binh, което е близо до Ninh Binh, но се оказа, че домът им е поне 40 км по-назад и се подведох да сляза от магистралата с тях. Беше много трудно да се разберем кой къде отива, не говореха английски. Бяха обаче много мили хора и спряха на едно заведение да ме черпят обяд. Нямаше нищо вегетарианско и накрая ми донесоха чиния със сварени без нищо нудъли, към които добавих соев сос. Дойде време да ме оставят в тяхното населено място, което бе далеч от магистралата. Явно щеше да се наложи да пътувам до Нин Бин по национала. Хич не ги обичам виетнамските национални пътища, претъпкани са с трафик и моторчетата страшно пречат да се стопират коли, шофьорите дори не могат да те видят заради гората от хора на мотори, които те закриват. Имах обаче голям късмет - спря ми камион право за Нин Бин. И най-хубавото бе, че не влезе в града, а продължи по околовръстното и ме остави само на два километра от следващата ми дестинация Там Кок. Тръгнах пеш като стопирах, докато вървях, понеже валеше. Взеха ме двама с лека кола и ме стовариха на паркинга до главното място, от което се вземат лодки и се плащат билети.

Районът на име Транг Ан е много живописно местенце в Северен Виетнам, което впечатлява със стръмни, направо отвесни склонове на карстови планини, само че тези тук не са в морето, а сред реки, канали, оризища и пътища. Мястото за съжаление е много туристическо и комерсиално. Но въпреки това човек има какво да види дори без да взема тур с лодка, който струва около 11 долара, ако се вземе от Там Кок. Аз лично предпочетох да обикалям всичко пеш. Доста туристи наемат колела и разглеждат околията с тях, това също е опция.

Времето беше най-големият ми враг днес, постоянно преваляваше. На моменти намаляваше или спираше, но през повечето време валеше доста. Недалеч от паркинга край лодките имаше и подобие на инфоцентър, което се оказа и тур агенция, че и хостел. Запредлагаха ми се разни турове, но поне човекът ми каза две безплатни места, които може да посетя - храма Thai Vi и пагодата Bich Dong. След като се порадвах на гледките около лодките, поех по пътя към пагодата. Докато стигна, нямаше сухо по мен. Беше много красиво покрай пътя, но не спираше да вали и за 3 км ходене доста подгизнах. Оглеждах се за място за палатката наоколо, но навсякъде имаше къщи или оризови ниви, които бяха нагизнати с вода. Ставаше тъмно като стигнах до пагодата. В двора край храма имаше огромен навес с пейки и маси - идеално за спане място. Уви, злите монахини ме изгониха веднага щом се стъмни. Едната беше толкова груба, че потропваше с пръчка по пейката, на която седях, сякаш още малко и ще почне да ме удря. Явно целяха да ми стане ясно, че не ме искат там и минута повече. Може би мразеха туристи?! Изумих се от държанието им, валеше такъв порой, а аз просто си седях под навес в двора и никому не пречех. Явно територията на храма се затваряше за през нощта. Тръгнах обратно към пътя, но точно след входната порта си харесах едни скали, падащи се вдясно. Открих скришно местенце, на което не валеше, понеже скалата с прорасло в нея дърво образуваше козирка и там се установих за нощта. Даже лошите монахини не успяха да попречат на природата да ми помогне и да ме скрие от пороя.

Ферибота от северния край на острова за град Ха Лонг

на горната палуба красоти по трасето...

Известния залив Ха Лонг

коледно настроение :)красив и пуст плаж на стоп с камион

Там Кок, от тук се взема лодка за разходка

дъждовно по трасето към пагодата Bich Dong сухо спасение от природата

09.12.2018

Ако вчера ми се беше сторило, че вали много, то днес настъпи същински потоп. Изумителното бе, че след цялата нощ дъжд, скалата не пусна и капка, та палатката ми беше напълно суха сутринта. Събрах я рано и седнах да чета книга, докато чаках пагодата пак да отвори, че да мога да разгледам комплекса на дневна светлина. По-късно се преместих под снощния навес, надявайки се дъждът все пак да спре. Там една баба продаваше банани на малкото идващи с организирани турове посетители. Учудващо бе, че ги даваше на прилична цена и доста хора си купиха. Злите монахини от снощи също се появиха и явно ме разпознаха, защото започнаха да обсъждат нещо за мен. Игнорирах ги нацяло, сега нямаше как да ме изгонят, беше отворено за посетители. Към обяд реших, че дъждът явно няма да спре, опаковах си всичко в раницата в найлонови торби и тръгнах да разглеждам. Храмовият комплекс притежаваше впечатляваща пещера в по-високата си част, до там се стигаше по пътека.

Върнах се на пътя и поех обратно към Там Кок. За да не спонсорирам мафията с платените тоалетни, за ползването на които навсякъде в района искаха по 5000 донг, а не 2000 - обичайната цена из Виетнам, се научих как да препикавам оризища без да нагазвам във водата. Умение, с което да се гордее човек :) Обратно в градчето си купих пакет бисквити на завишена цена и продължих към храма Thai Vi. Вървях още 1 км в дъжда, беше много красиво навсякъде, въпреки че бе мрачно. Колкото и да е комерсиализиран този район и колкото и алчни да са местните, красотата на природата е смайваща и си струва да се види. В храма се засякох с момче и момиче местни, които бяха дошли да се помолят. Момчето се похвали, че карали цели 15 км с моторчето, за да дойдат за една молитва. Е, поне да ги бяха извървели пеш, че да има смисъл хваленето, на мотора и баба може. В двора на храма имаше безплатна тоалетна - рядко срещано явление.

Продължих разходката по черен път наоколо, срещнах двойка германци, които се движеха според какво им показваше телефона и ми казаха, че това бил кратък кръгов трейл с пещера наблизо. Повървяхме до нея заедно, разгледахме я, а аз си я набелязах за спане по-късно. Вътре в нея имаше храм и беше сухо и уютно. След още малко разхождане наоколо реших, че е време да спра за деня и да си суша дрехите и багажа. Установих се в пещерата, надявайки се никой да не дойде и възрази. През нощта за голяма моя изненада цъфнаха двама туристи, по речта познах, че са германци. Не излязох от палатката да ги видя, светеха из пещерата с челници, но като видяха палатката явно се смутиха и си тръгнаха. Така и не разбрах какво правеха тук толкова късно, може би и те търсеха сухо място за палатката си.

Bich Dong пагода част от храмовия комплекс уникална табелка :)) само костюмарите са добре дошли явно :)

Идилия под навеса

горе в пещерата от пътеката към пещерата гледка отгоре вляво, на около 20 метра се пада скалата, под която спах тук даже се вижда обратно в Там Кок

туристи на лодки в дъжда

двор на някакво подобие на хотелски комплекс готини стари къщи

мобилни кофи за боклук :)малко храмче по пътя към Thai Vi входът на храм Thai Vi вътре в храма

гледка от пещерата, в която спах по пътя, водещ до пещерата нощувка в пещера - храм

10.12.2018

Събрах лагера рано, преди разсъмване. Дъждът и днес явно нямаше никакво намерение да спира. Как пък трети ден не се изваляваше. Поех по черен път, водещ към интересна и красива атракция - пещерите Hang Mua и гледката от върха над тях. На схематичната карта, която ми беше дал човека в тур агенцията, пишеше 7 км до там. Реално бяха не повече от 3. Явно пишеха големи цифри, за да се стреснат туристите, че е далеч и да вземат мотор или колело под наем. За съжаление на входа ме очакваше неприятна изненада. Билетът бе цели 100 000 донг! Това само за едната гледка, егати алчните хора! Опитах се да преговарям с чичката на будката да платя билет на местна цена - никакъв шанс. Пробвах и да мина отстрани по друго пътче, прескачайки една ниска бариера, но чичката ме видя и се развика, че и от там не може без билет. Вбесих се и си тръгнах. Назад по пътя ме заговори един, който ме бе видял преди минути да отивам към гледката. Попита ме защо си тръгвам толкова бързо, казах му, че е твърде скъпо да се посети това място. Покани ме в двора си да седна да си почина. Подмяташе малкото си дете от ръка в ръка и по едно време ми го посочи и мазно промърмори "give one dollar to the baby" (дай един долар на бебето). Лелее, причерня ми! Адски се вкиснах от тоя гнусен, противен търтей, който използва бебето си за лесни пари от туристи! Грабнах си раницата, казах му, че е много, много лош човек и си тръгнах моментално.

Повървях още нататък по малкия път и излязох на главен, където успях да стопирам кола и човекът ме откара до следващата ми дестинация - храм Bai Dinh. Гигантски храмов комплекс с огромна пагода, който си заслужава да се види, обаче аз така и не намерих вход към него, който да беше отворен. Всички порти бяха затворени, само на едно място можеше да се влезе, но явно беше някакъв служебен вход, защото охраната ме изгони. Обикалях ли обикалях, но вход не открих. Видях храма само отвън, при това отдалеч, защото отблизо нищо не се виждаше заради високата ограда. Само в процепа на една от портите видях, че има будка за билети. Явно и тук се плащаше, въпреки че е храм?! По предварителни сведения мястото трябваше да е безплатно, така че като видях тая будка, съвсем ми мина желанието да го посетя.

Обратно на главния път се отбих в приятен храм, а в канавката на шосето нататък си намерих дребни пари. Бяха разхвърляни все по 1000 донг, та общо събрах 7000 преди да ме вземат на стоп мъж и жена обратно в посока Нин Бин. Те притежаваха къща за гости и много настоятелно ми предлагаха да отседна там, дори се обадиха на персонала си, който да ме убеждава на английски. След като ме оставиха, походих още някой километър и стигнах до главното място за тур с лодки в Транг Ан. Тук билетът бе 200 000 донг, имаше тълпи от местни и чужди туристи. Беше дори по-оживено от Там Кок. В една сграда тип зала се помещаваше нещо като информационен център, в който прожектираха филмче за красотите на района. Изгледах го и обядвах във въпросната зала, която явно служеше за чакалня на туристите, готвещи се да вземат лодка.

С това приключи обиколката ми на Транг Ан. Хванах на стоп камион до главния път, от там кола с момиче, говорещо английски до близък град. Разпита ме за пътешествието и заяви, че много искала да има като моя живот, но направила грешката да се ожени и сега имала 4 деца. Учудих се, понеже ми изглеждаше много млада. Следващите стопове бяха все за къси разстояния. Придвижването ставаше бавно, беше пълно с моторчета по пътя и трафикът едва креташе. Шосето беше пренаселено с къщи, градовете сякаш не свършваха. Последно ме взе човек за град малко преди Vinh, остави ме на бензиностанция преди да завие. Стъмни се и започвах да се настройвам за приключване със стопа за деня. Обмислях варианта да питам дали може да разпъна палатката някъде край бензиностанцията. След 20 минути махане в тъмното без лампа наблизо, една кола взе, че спря! Беше лъскав черен джип и го караше много мил и приятен човек, който моментално ме покани в дома си и позвъни на дъщеря си, говореща перфектен английски, да ми обясни. Не можех да повярвам на късмета си, този човек ме спаси от доста кофти дъждовна нощ, която щях да прекарам незнайно къде.

В дома му в град Vinh ме посрещнаха жена му и трите му деца. Най-голямата и говореща английски дъщеря се казваше Мина и беше супер приятно момиче. Настаниха ме в чудесна стая с огромно легло, изкъпах се и седнах при семейството да си говорим. Бащата с най-малката дъщеря излязоха да ми купят нещо за ядене, понеже храните, сготвени за вечеря, не бяха вегетариански. Донесоха страхотни сусамени мочита и сладки, та ядох до несвяст :) Легнах си късно и спах отлично в хубавата стая. Преди да заспя размишлявах върху темата, че все пак има интелигентни хора във Виетнам :) Музиката, която се чуваше от хола на това семейство, когато влизах в дома им, беше класическа - Григ. Беше трудно за вярване, че картините, които виждах всеки ден навън покрай пътя и случващото се в тази къща, са от една и съща държава, дори град. Някак си чуването на Григ ми изглеждаше като фантастично и нереално събитие, случващо се в паралелна реалност, а не в тази. Това ли са същите тези хора, които разфасоват трупове на животни в канавките, или седят разплути в местната кръчма и грачат на караоке кой знае какви виетнамски песни тип чалга...

Реклама на каучсърфинг?! Направо ме закова, увисна ми ченето някъде по пътя към Hang Mua

върха на гледката Hang Mua, сниман отдолу с голям zoom пак там малкото, което видях от храмов комплекс Bai Dinh пагодата му крайпътна "хубост"...Bai Dinh отдалеч храм край пътя

лелее, потекоха ми лигите :)))

Главното пристанище за лодки в Транг Ан

лодкарите чакат туристи залата - чакалня с филмчета

стаята ми при семейството във Vinh

11.12.2018

Станах по-рано от всички и когато бяха готови, се качихме на колата с бащата и трите деца. Първо оставихме Мина на училище, после другата дъщеря на градина, а синът беше твърде малък и остана с баща си. Майката бе отишла рано на работа. Очаквах мъжът да ме остави някъде към изхода на града, но преди това ме изненада като закара мен и детето на закуска в бюфета на много луксозен хотел. Имаше страхотни вкусотии и ядох до насита! След като хапнахме, отидохме до много приятно кафене с риби в големи добре подредени и чисти аквариуми, които за мое щастие бяха декоративни и само за гледане, а не за ядене. Заведението беше на брат му, запознах се с него и още няколко човека техни приятели. Някои говореха чат-пат английски и много ми се изкефиха на пътуването. Пих сок и чай, след което бащата и синът ме откараха до края на града, до идеално за стоп място. Разделихме се с голяма благодарност от моя страна и поех към следващата си дестинация - град Хюе с неговата пребогата история и забележителности.

Първо на стоп ме качи камионче, но след 500 метра трябваше да сляза, понеже зави и слезе от магистралата. Вторият стоп пак с камион, този път за голямо разстояние. През цялото време не спираше да вали. Вече дни на ред проливните дъждове продължаваха и сякаш въобще нямаше изгледи да спрат. Шофьорът на тоя камион ми се стори не особено ОК, не можех да кажа точно какво не му беше на ред, но беше странен. Когато наближи да завива някъде, започна да свири и святка на друг камион, който щял да пътува по-надалеч, явно според регистрационния номер реши така. Идеята беше да ме прехвърли на него. Хората спряха, но бяха трима вътре и щеше да бъде твърде тясно да се кача и аз, кабината не беше чак толкова голяма, затова отказах и останах да стопирам в пороя. Пак спря камион, в който пътуваха двама и се качих, отиваха чак в Сайгон. Дълго време се тътрехме по оставащите 300 км до Хюе, на едно крайпътно капанче седнахме да ядем и ме почерпиха ориз и зеленчуци, а те нагъваха мръвки и коментираха нещо помежду си относно моето неядене на месо.

Стигнах града чак привечер, слязох на входа към него, а камионът продължи на юг. Почти по тъмно започнах да стопирам към центъра, дъждът бе спрял за малко. Вместо кола ме качи мотор за последните 13 км. Първо мислех, че е мототакси, но се оказа, че момчето просто искаше да ми помогне да се придвижа. Хвърчахме със 70-80 км/ч в тъмното, аз с раницата на гръб, която все ме теглеше назад и се стисках здраво за дръжките на седалката. Остави ме в центъра, в района на хостелите, бяха буквално един до друг. В този град определено щях да отседна в такъв, тъй като исках да разглеждам много неща и същевременно не ми се спеше навън при този потоп, който в последствие продължи с още по-голяма мощ дни на ред, общо май 10 дни почти без спиране. Имаше големи наводнения в околни градове и села, а улиците на Хюе се превърнаха в реки, дълбоки до над коляното на места.

Затърсих подходящ като за джоба ми хостел. В първия, в който влязох, ми поискаха 230 000 за нощувка със закуска. Поразходих се още и поразпитах, накрая се спрях на DMZ хостел, където се спазарих за 200 000 без закуска. В стаята с 6 легла имаше само една испанка, така че беше голямо спокойствие. Чаршафите не бяха особено чисти, но аз така или иначе винаги си спя в спалния чувал. На рецепцията ме упътиха към голям супермаркет, намиращ се на 1,5 км и отидох да си купя храна, така или иначе по тъмно нямаше нищо за гледане из града. Взех си доста вкусотии на добри цени, после влязох в една съседна врата, на която пишеше "games center" и се надявах там да има интернет кафе. Уви, имаше само разни автомати с игри. Дъждът плисна отново с пълна мощ и се принудих да спра търсенето на нет кафе и да се прибирам в хостела. Питах жената на рецепцията и тя с неохота и видима апатия ми показа на картата къде има място с интернет. Останах с впечатление, че някои рецепционисти по хостелите са напълно безполезни, освен ако не искаш да си купиш тур или билет за автобус от тях. Нищо друго не ги интересува и не искат да ти кажат.

Мястото се оказа съвсем близо и прекарах известно време в писане вкъщи. Тази вечер се играеше някакъв важен мач между Виетнам и Мианмар. Виетнам очевидно бе спечелил, защото по улиците беснееха щастливи фенове на моторчета, развяваха се знамена, имаше крясъци и лудницата продължи до късно. Дъждът явно не ги плашеше, бяха навсякъде из центъра. Прибрах се до хостела и обратно в стаята испанката беше в много лошо настроение. Направи ми забележка да не светкам лампата, също и по-тихо да затварям вратата. Не спеше, но всичко й пречеше. На другия ден се извини, че се е държала така. Била болна и много повръщала, та затова.

В бюфета на луксозен хотел във Vinh

претъпкана чиния за закуска :)

щастливи от победата на Виетнам футболни фенове в Хюе

12-13-14-15-16.12.2018

Занизаха се дните на заклещване в Хюе заради потопа. Винаги ще го помня виетнамския потоп, рядко човек може да види толкова много дъжд на куп. Небето се продъни. Не знам откъде въобще дойде толкова вода :) Не спря да вали дни и нощи, на моменти така силно, че ако се покажеш навън ставаш чисто мокър за секунди. Въпреки това аз посветих голяма част от времето си в обикаляне и разглеждане в дъжда. Чадърът ми в един момент започна да пуска вода, понеже беше постоянно мокър и никога не успя да изсъхне за всичките тия дни. Краката ми пък целите се покриха с болезнени червени рани, понеже непрекъснато бяха мокри и от триенето в сандалите се прежулиха много. Нищо от това обаче не ме спря. А докато не обикалях, например вечер, успях да наваксам със записките. Изоставах доста и потопът в Хюе ми дойде много добре по отношение на писането в тетрадката.

Първият ден станах рано, оставих си ценните неща в сейфа на рецепцията и поех към цитаделата. Императорският дворец, който е бил седалище на династията Нгюен, е включен в списъка на ЮНЕСКО и е главната забележителност на града. Билетът за посещение струваше 150 000 донга, но реших, че влизам независимо от цената. Минимум два часа са нужни за обиколка на комплекса, голям е. Аз прекарах целия ден там, разглеждах всичко на пресекулки, понеже валеше неспирно. По някое време като се измокрих съвсем, седнах под един навес и си прекарах час-два в писане. Тъкмо преди да се стъмни, тръгнах обратно към хостела. Посетих отново интернет кафето и резервирах два пъти по-евтин хостел за следващите 2 вечери, понеже скоро явно нямаше да мръдна от този град. Прибрах се на сухо, изкъпах се и се разговорихме с испанката, която беше по-добре днес, а други бекпекъри в стаята отново нямаше. Хостелът бе доста голям и хората бяха разпръснати по стаите, така беше много комфортно и все едно си имаш почти собствена стая. Испанката сподели, че си е променила плановете да ходи в Хой Ан заради дъжда и щяла още утре да лети за Ханой, за да прекара ваканцията си на по-сухо място. Централен Виетнам бе залят. И според прогнозата дъждът изобщо нямаше да спира скоро. Тя имаше автобусен билет за Хой Ан, който щеше да изгори и беше за утре. Предложи ми го, но аз така или иначе нямаше да ходя там утре, а след доста дни, плюс това не с автобус, а на стоп, така че отказах.

Сутринта си оставих раницата на рецепцията и тръгнах да се разхождам, толкова рано нямаше как да се чекирам в новия хостел, който бе само 100 000 донг на вечер. Отидох пеш до инфоцентъра, взех си карта, а по пътя попаднах на интересни места - музей на традиционната медицина, който беше безплатен, също и сграда с изложба на бродирани картини, подобни на гоблени, но по-различни от нашенските. Имаше и арт галерия, но се плащаше и не влязох. Походих доста време до пагодата Тиен Му, а пътьом десетки шофьори на вело рикши ми подвикваха да се кача. Преди пагодата имаше няколко малки и приятни никому неизвестни храмчета, до които се отбих. Тя самата пък беше красива и с чудесни градини, освен това посещението не се плащаше.

Поех нататък към далечната гробница Tu Duc, доста ходене имаше до нея. Един страшно настойчив шофьор на рикша не спираше да кара до мен и да повтаря да се кача само за 1 долар. Пита ме къде отивам и като му казах за гробницата, продължи да повтаря 1 долар. Много добре ми беше ясно, че не може цената да е толкова до такова далечно място, но този не се отказваше. Реших да поиграя и аз на играта, ей така за преживяването да се повозя на рикша, а и за да го убедя, че е много лошо да се мамят чужденци. Напълно ясно ми беше, че има трик и след като няколко пъти му казах името на гробницата и дори му показах къде е на картата, той продължи да повтаря, че возенето е 1 долар. Качих се и тръгнахме. Още на първия разклон се опита да ме кара към цитаделата - най-популярния маршрут. Веднага го накарах да спре и му казах, че знам пътя към гробницата и изобщо не е на там. Гледах по картата и веднага хващах всяко грешно завиване. Правеше се, че не знае накъде е, но не му мина номера. Втори опит малко по-нататък беше да ме кара към гарата. Отново го пресякох и явно му стана ясно, че зная пътя благодарение на картата и няма да успее да ме пързулне. Никак не беше близо тая гробница, отдалечихме се от оживените улици и поехме по крайни такива. Появи се баир, където се наложи да сляза и да бутаме рикшата. Стигнахме гробницата, а човечето сякаш неуморимо продължаваше да ми предлага да ме разведе из всичките забележителности на тур. Отказах за последен път, подадох му 22 000 донг (1 долар), при което той възрази разпалено и поиска 40 000. Теглих му една яка майна и му казах, че е крайно време хората като него да се научат да си държат на думата и че не всички туристи са тъпи и кухи, и биха отстъпили и платили повече. Почна да се вайка, че било много далеч, уморил се, сякаш някой го беше карал да се самопредлага за долар. Ай, че мекотело! Буташе ми парите и настояваше за още, но като видя, че номера не минава, ги взе и си замина разочарован. Аз пък бързо загубих емоцията от забавната игра на надлъгване, понеже осъзнах за кой ли път колко алчни и измамни са хората като цяло.

Билетът за гробницата беше 100 000 донг, имаше интересни и готини места в комплекса, който никак не беше малък. Храмове, езеро, три гробници на императора, първата му от многото жени и осиновения му син... Но много заваля и разглеждането пак ми "вървеше по вода". Император Ту Дук бил най-дълго управляващият в династията Nguye. Имал безброй много жени и нито един син, така че се наложило да осинови. Интересното в цялата история на гробницата му е, че всъщност изобщо не е погребан тук, а на друго тайно място някъде из Хюе. Всичките близо 200 работници, които са изграждали истинската му гробница, са били обезглавени, за да бъде запазена в тайна завинаги. Тактиката е проработила, до ден днешен не е открита.

След обиколката на комплекса се заех с прибиране до хостела в дъжда, имах около 7 км да вървя. Пътьом се загледах в сергията на една бабичка, която продаваше шарени ароматни пръчици. Сама ги правеше на една машина, продаваше все хубави неща, правени на ръка. Беше симпатично и усмихнато бабе, хареса ми! Не ме тормозеше да купувам, не ми досади и беше научила малко английски, за да си говори с чужденците. Хареса ми благото й изражение и достойно държание, а цените на нещата бяха съвсем нормални, нищо надуто. Реших да си купя от нея традиционна виетнамска сламена шапка, каквато отдавна исках да си взема. Струваше малко над долар. Хем шапката беше готина, хем исках да поощря жената, че работи здраво за хляба си, без да лъже и да се мазни на туристите като долна подлога, какъвто беше шофьорът на рикшата от по-рано. Даже ми позволи да я снимам, след като попитах дали може.

На връщане в центъра се отбих в музея Хо Ши Мин и платих 20 000, за да науча за живота на най-известната личност във Виетнам. По тъмно се прибрах в хостела, взех си раницата, която сутринта оставих на съхранение, за да не я разнасям цял ден и тръгнах да търся другия хостел. Дъждът изобщо не спираше, добре че не беше много далеч. Името му бе Alin's homestay и определено беше най-евтината опция в Хюе, която се откриваше в интернет. Излизаше по 2,50 долара на вечер. Настаних се на горно легло, любимите ми! Под мен беше една корейка, която я нямаше по цели нощи и после цял ден спеше. Заех се с писане, четене и ядене. Двама мотористи от Франция и Германия цъфнаха късно чисто мокри и се настаниха, поговорихме си малко и като ми се доспа си легнах.

Интересното на тоя хостел бе, че не само е два пъти по-евтин от другия, но в цената има включена и закуска :) Възползвах се от нея рано сутринта - франзела, две яйца и пепси. После отидох до супермаркета в страшно проливния дъжд, за да си купя нова тетрадка, че изписах последната. Взех си и вкусни храни да се тъпча, докато вали и трябва да седя на едно място, беше депресиращо :) Небето не се затваряше вече цяла седмица и ако продължаваше така, май щях да си остана вечно в Хюе. Добре, че имаше евтини хостели, иначе направо не знам какво щях да правя на палатка, просто не ми се мисли. Земята беше постоянно подгизнала, навсякъде реки по улици и тротоари, кал, мръсотия, миризма... Ужасно гадно нещо е продължителния порой и то в кофти градска среда с кой знае каква канализация и слабо отводняване. Миризмата се установи трайно на доста места. Големи плъхове бягаха по улиците в търсене на спасение от пороя, явно виетнамците поне тях не ядат, никой не им обръщаше внимание. Ако това беше в Китай, може би щяха да ги събират за тенджерата. След толкова дни дъжд направо забравих, че съм на тропиците и че тук би трябвало да има слънце. Краката ми вече бяха сериозно разранени и много боляха, наложи се да взема лепенки за рани от една аптека, за да мога да намаля триенето на съответните места. Лошото е, че понеже постоянно газех във вода, лепенките падаха при всяко излизане навън. По някое време този ден забелязах, че целите ми крака сериозно са се зачервили и направо щипят и болят, дори без да се движа. Направих им снимки (твърде страшни са за качване на блога :)) и се опитах да забравя за това, типично в мой стил.

В хостела имаше доста пътуващи. Заговорих се с момче и момиче от Франция, пътуващи с колелета. Казвам "с", понеже освен да карат, вземат и транспорт. Тоест не пътуват изцяло на колело, а с него :) Имаше и една индонезийка, която ме светна за страхотен веге ресторант на метри от хостела. Беше срамно евтин и ядох две порции различни вкусотии за долар. Прекарах края на деня в интернет кафето, слушайки музика и пишейки вкъщи. Днес нищо не разгледах от града, но просто дъждът бе убийствено проливен и краката ми вече бяха съсипани от рани. То всъщност не остана и много за разглеждане, почти всичките места вече ги обиколих и сега само чаках да спре потопа, че да продължавам към Дананг и Хой Ан.

Добре, че останах и следващия ден в хостела, дъждът не спря дори за една минута! Успях да наваксам с всички записки, почетох книга, приказвах си с французина с мотора, а по-късно и с един мексиканец. Оказа се вегетарианец и му казах за веге ресторанта зад ъгъла и по-късно се присъедини към мен като отивах да вечерям. Разговорихме се за природата и необходимостта от самосъзнание при хората, каквото нацяло липсва. Представи се като Карлос и каза, че е от Гуадалахара, но от три години не се е прибирал в Мексико. Живял една година в Канада и две в Нова Зеландия - на южния остров, в Текапо. Сега решил да попътува 3 месеца в Югоизточна Азия, после да се прибере до Мексико, за да си изкара виза за Франция и да ходи там да работи в еко ферми. В ресторанта поръчахме голяма порция mixed hot pot и си я разделихме, имаше премного храна за двама човека. Той си поръча и още нещо, а накрая заяви, че си е забравил парите в хостела. Платих цялата сметка, след като каза, че ще ми върне щом се приберем. Обратно в хостела ме помоли да му услужа и с малко шампоан, понеже си забравил неговия в предния хостел. Дадох му, а по-рано бе поискал и картата ми на града, която взех от инфоцентър. Така и не ми я върна, добре че имах две еднакви. Нито пък парите си видях, покри се Карлос вечерта и се измъкна без да плати стотинка за храната. Не, че ще обеднея с 40 000 донг, колкото ми дължеше, но някак си ти става неприятно при подобни прояви на латино простотия. Е, две години ги преживявах латиносите и техните мизерии, та изобщо не се изненадах от постъпката. Даже и да беше вегетарианец и да говореше с добри намерения за природата, си оставаше все същия несериозен, лъжлив и измамен латинос. Знам, че не бива да се слагат всички хора от дадена страна или народност под един знаменател, но какво да направя като от латиносите за две години друго не видях. Е, имаше редки проблясъци, ама основно манталитетът беше като на Карлос сякаш, че и къде по-лоши варианти имаше.

Остатъка от вечерта си лафих с един германец, който беше пътувал вече година, основно по суша през Азия. Летял само между Индия и Мианмар. И той рече, че е вегетарианец, ама ядял риба. Да де, тя рибата нали не е месо, зеленчук е. Расте в моята градина между фасула и доматите. Аман от псевдо вегетарианци! Да ядеш риба, хайвер, скариди и прочее морски животни и да се представяш за вегетарианец е меко казано смехотворно. Те морските животни нямат ни очи, ни гъз, ни кръв или каквото и да е друго. Направо са целите в корени и листа. Германецът иначе беше интересен и разговорът вървеше. Избягвал уж всички градове и туристически места, а какво правеше в Хюе тогава?! Старата имперска столица гъмжи от забележителности и си е бая сочен град с голяма площ и население.

Трудно се спеше тая нощ в хостела заради страшната врява от улицата навън. Беше финал на футболните мачове, течащи вече много дни. Виетнам победил Малайзия тази вечер и местните фенове съвсем психясаха. Крясъци, запой и бибкане на мотори озвучаваха дългата дъждовна нощ. Как не се напоиха достатъчно, че да си идат вкъщи и да мируват тия хора...

Днес, 16-ти декември, вече беше крайно време да си ходя от Хюе. Поне да се преместя в друг град да чакам да мине дъжда, че да има какво да разглеждам. Избрах Дананг. Как обаче ще стигна на стоп до там, докато се леят безброй литри върху мен... Трудно, но постижимо. Хапхнах набързо закуската в хостела, която отново бе франзела с две яйца и пепси :) Събрах багажа и поех пеш към края на града, където освен да стопирам, трябваше да посетя още една много важна забележителност. Оставих си я за последно, понеже беше близо до пътя за Дананг и доста далеч от центъра - гробницата на император Khai Dinh. Първо се отбих в една аптека да купя още лепенки за раните по краката ми, че ми предстоеше много ходене, а триенето в мокрите сандали беше страшно. После си взех един дъждобран за 50 стотинки от онези за еднократна употреба и увих раницата с него. Вървях часове наред като пазех фотоапарата покрит със сламената шапка, която купих от бабата - идеален дъждобран за глава или апарат, капка не пуска!

Около 4-5 км преди да стигна гробницата успях да хвана стоп със семейство с деца, които ме оставиха точно до входа й. Беше ми гузно да вляза в лъскавия им червен джип с подгизналите си дрехи и кални крака. На будката за билети попитах жените вътре дали може да си оставя при тях раницата, докато разглеждам гробницата. Отговориха отрицателно и ме пратиха да питам в кафене наблизо. Бях вир вода, платих 100 000 за билета и добре, че едно момиче в кафенето се съгласи да ми я пази. Не исках още да я мокря, докато разглеждам. Дъждът продължаваше все така проливен. Непонятно ми е как изобщо градът не потъна при толкова много вода.

Гробницата беше много впечатляваща! Разгледах я с кеф, имаше страхотни каменни статуи на войници, слонове, коне... Дворцовата част на комплекса е смайваща, стените вътре са украсени с мозайки от стъкло и порцелан. 11 години са били нужни за построяването като междувременно императорът умрял от туберкулоза. Той бил пионка на французите и управлявал по тяхно усмотрение, така че си навлякъл недоволството на виетнамския народ. Увеличил данъците с 30%, за да финансира строежа на помпозната си гробница. Повлиян от Франция, архитектурният му шедьовър е микс от стилове и е доста различен от другите мавзолеи. В една от залите на двореца има огромна бронзова статуя на императора, донесена направо от Франция. Строежът на гробницата е завършен през 1931 г, 6 години след смъртта на императора.

След посещението на тази гробница, вече спокойно можех да продължа към други места из Виетнам. Хюе го разгледах добре. Походих малко до магистралата и хванах стоп с камион с двама шофьори. Много често във Виетнам ме качваха камиони, явно имаха навика да спират. Бяха приятни хора и ме черпиха обяд ориз и зеленчуци. По пътя минахме през доста тунели, оставиха ме на отбивката за Дананг, до който имаше още 17 км. Хванах стоп със син пикап с мълчалив шофьор, който ме откара до хостела, в която смятах да отседна, макар да беше далеч от неговия квартал. Дананг никак не беше малък, виетнамските градове ми се струваха гигантски и все пеш ги вървях. Добре, че този човек ми спести много ходене в дъжда.

И този хостел беше от евтините, резервирах го предната вечер от интернет кафето. Потопът продължаваше с пълна мощ и трябваше задължително да съм на сухо нощем поне. Оставих всичко да съхне в стаята, разхвърляно навсякъде по леглото и излязох да видя близкия плаж. Морето беше кафяво на цвят и много бурно.

Минах през едно интернет кафе и видях, че любимите ми пътешественици от Вълшебния керван Маги и Цветин са ми писали мейл гласящ, че техен близък приятел в Сайгон ме очаква да му отида на гости като стигна до там. Зарадвах се много, а и започнах да правя всякакви сметки за следващите дни - кога да тръгна, кога да стигна, за колко още време ще са ми достатъчни вече претъпканите със снимки SD карти, които спешно трябваше да освободя, а това не можеше да стане в нет кафетата. Снимките спешно трябваше да бъдат копирани на хард диска, който разнасях увит в 20 найлонови торбички вече сума време и умирах от желание да го изпратя вкъщи, но това нямаше как да стане по пощата, понеже вероятно някой щеше да си го гепи по трасето. За луд късмет читател на блога ми писа, че ще бъде в Сайгон по времето, когато и аз очаквах да пристигна. Щедро предложи да отнесе диска в България и да го изпрати на близките ми. От това по-добре просто нямаше как да стане! В главата ми запрепускаха безброй мисли - да стигна навреме, понеже човекът щеше да е там само няколко дни, да успея навреме да копирам снимките чрез компютъра на приятеля на керванците, а преди всичко това да разгледам Дананг, Хой Ан и Ми Сон, за които ограниченото количество празно място на последната SD карта да ми стигне... Стана пълна чорба в главата ми. Попитах момичето на рецепцията за колко пари ще ми дадат мотор под наем. Цената беше 100 000 и пазарлъците не вървяха. Съгласих се, беше само с 20 000 по-скъпо от наема на остров Кат Ба. Утре щеше да е голям ден, смятах да фуча на мотора цял ден в дъжда, да обиколя далечните руини Ми Сон, до които нямах идея по кой път се стига, а на връщане да отида чак до Хой Ан и там да разгледам. Чак се разтресох от амбиция :)

Остатъка от вечерта прекарах интересно. Беше неделя и момичето от рецепцията ме светна с ценна информация, че на Драконовия мост ще се случват неща, интересни за всеки посетител. Огнено и светлинно драконово шоу, концерти - как да устоя! Голям късмет беше, че пристигнах точно днес. Походих до моста и два часа преди драконът да почне да бълва огън и вода бях там. Имаше чудесни изпълнения на една сцена встрани, а голяма група младежи се бяха събрали под моста и свиреха на китари, беше страхотно! Можех да избирам между два концерта и тичах като пълно куку от едното място до другото, нищо не исках да изпусна. Добре, че всичко беше покрито с навеси и валежите не пречеха на изпълнителите и публиката. При младежите с китарите атмосферата беше невероятна, събраха се сигурно 50-60 човека, всичките с китари и свирещи! За жалост обаче имаше кофти край - по някое време цъфнаха дразнители с ужасна музика тип караоке и огромни тонколони, които заглушиха със звукова мощ китарите и от сблъсъка на двете музики настана страшна какафония! Младежите не можеха да се чуят какво свирят и един по един си отидоха с наведени глави. Онези гадове спечелиха битката, простотията отново надделя. Но малко по-далеч от мястото видях някои от младежите да продължават да свирят, бяха видимо по-малка група, но не се отказваха. Явно не им е лесно в страна, където тази музика не се цени.

Прибрах се в хостела куцукайки, раните по краката доста ме мъчеха, а и все вървях големи разстояния. Ударих си душ и си легнах да спя, утре от рано трябваше да взема мотора и да тръгвам към Ми Сон. Отначало трудно заспах, понеже някакво момиче в стаята си пускаше музика много несъобразително без слушалки. Макар да беше точно мой тип музика, клоняща към класическа, на места с по нещо модерно, ми пречеше да заспя. Добре, че по някое време я спря. Като за първи няколко часа в Дананг и тук ми харесваше, въпреки че градът нямаше забележителности от историческо значение като Хюе, но пък Драконовия мост си го биваше отвсякъде.