На стоп около света: Лаос - 4000 острова и Чампасак

Лаос - 4000 острова и Чампасак

Гледка от изумителния храмов комплекс Wat Phu в Чампасак

Просто любимо :) - https://www.youtube.com/watch?v=6zTc2hD2npA

И в Лаос, както в Камбоджа и Виетнам, бях за първи път през 2009 г. Тогава ми стана любимата страна в Югоизточна Азия. Размечтах се да се върна някой ден да я обикалям с колело, просто е идеална за вело туризъм, понеже няма коли по пътищата. Стопът тогава беше много куц, нямаше трафик и едва се докопах до камбоджанската граница. По онова време пътувах в другата посока - от Лаос към Камбоджа, а сега обратно. Твърде малко места посетих тогава като най-много ме беше яд, че не отидох до Луанг Прабанг. Е, беше време да поправя грешката си. Предното пътуване тук ще запомня с гостуването на чудесно каучсърфинг семейство във Виентян, мъжът беше австралиец, а жената местна. Както и с еднодневното обикаляне на храмовия комплекс в Чампасак - любимото ми място от тогава. Останалото време прекарах основно в стоп и дълги часове на пътя. Сега всичко обещаваше да е по-различно и имах намерение да посетя много от пропуснатите преди места. Най-важното и просто задължително - Луанг Прабанг. Но преди това като за начало след границата, се отправих към един невероятен район в Меконг, наречен неслучайно 4000 острова, или Si Phan Don. Същински архипелаг насред огромната река. Намира се съвсем близо до Камбоджа и е задължителна спирка за всеки, който би желал да опознае заспалия островен живот на приятелски настроени местни, да види водопади, или пък да си почине истински, далеч от лудостта на градския живот.

Преди да стигна това райско кътче обаче, трябваше да мина границата, останала в спомените ми като мястото, където почти умрях от жажда по време на миналото пътуване. Нямах понятие дали нещата са се променили и сега има трафик по този път, или пък всичко си е постарому и минават 1-2 коли за деня. Предстоеше да разбера...

27.12.2018

Рано сутринта тръгнах по пътя след Кратие към границата с мисълта, че ако трафикът е както преди, може да ми отнеме и няколко дни да се добера до нея. За да не стигна пак до критична жажда както в миналото, купих две допълнителни шишета с безалкохолни в Кратие, изпих ги и ги напълних с вода преди да тръгна. След около два часа ходене, през които никоя кола не пожела да спре, а имаше доста, все пак ме качиха мъж и жена с голям джип. Хвърлиха ме до недалечен разклон и от там отново пеш. Слънчо напичаше жарко и ме зареждаше, винаги ми е действал така, както действа на слънчевите панели :) Отново ме взе джип, вътре бяха трима мъже и една жена. С тях стигнах до крайпътно село, където продължих пешеходстването. Всичко наоколо беше жълто и сухо, в оризищата нямаше вода. Тъкмо набрах скорост с ходенето, когато хората отново се появиха и пак спряха да ме вземат. Бяха качили още трима пътници от селото, но колата беше голяма и имаше едно място за мен. Разбрах, че отиват в Stung Treng, пътувахме тихо и мълчаливо доста километри.

Като наближи да ме оставят, едва ги накарах да спрат на разклона преди града, за да не влизам в него. От там имах късмет със семейство, което ме хвърли до малко село по черния прашен път към границата. Доста километри ми оставаха до нея, но поне бях на прав път. Трафикът много оредя, а аз ходех ли ходех в жегата. Всички минаващи моторчета и ванове платен транспорт, вдигаха прахоляка от пътя и за нула време изпотените ми ръце и лице станаха кафеникаво-оранжеви. От косата ми се засипа прах, разкашлях се няколко пъти, но бързо се адаптирах. По някое време се зададе автобус. Изобщо не го стопирах, а той взе, че спря. Беше пълен с бели туристи. Шофьорът поиска да платя 5 долара, за да ме закара и мен. Като разбра, че и 5 стотинки няма да платя, ми махна да се качвам безплатно.

На границата туристите щяха да бъдат качени на друг автобус вече в Лаос. Аз се заех с изхарчване на последните си риели за чепка банани, след което се засилих към имиграционните. Още на камбоджанската страна корумпираните митничари си поискаха 2 долара такса. Като им казах, че просто няма да стане, ми удариха печата без проблем. Двойка германци с колелета обаче нямаха моя късмет. Те се опитваха да влязат в Камбоджа и алчните маймуни не ги пускаха заради тези 2 долара. Германците твърдо бяха решили, че няма да плащат нелегалната измислена "такса" и бяха държани там часове. Един англичанин също с колело пък си плати и мина. Страшно ме доядя, защото докато има хора, които да отстъпват пред тормоза на власт имащите, винаги ще съществува тази порочна схема за лесни пари.

От страната на Лаос попълних формуляр за визата, платих 30 долара за нея и когато се стигна до искането на 2-та долара рушвет, се озовах в същата ситуация като германците. Митничарите просто не ми подпечатваха паспорта, прибраха си го и стартира едночасовата игра на нерви - чии ще издържат по-дълго. Ясно беше, че в някакъв момент моят инат ще надделее, а дотогава се заех с четене на книга точно под носовете им, та видимо ги дразнех още повече. Всички туристи, минаващи тази граница, бързаха я за хващане на транспорт от другата страна, я защото бяха на колелета или мотори, и искаха да стигнат до някой град с хотел преди тъмно... изобщо бързаха. Аз никак не бързах. Имах цялото време на света. Можех даже да си опъна палатката на тая граница като се стъмни и никак нямаше да ми пука. Това беше в тотална неизгода за митничарите, защото от хора като мен, които имат време, нямаше как да измъкнат пари. Техните златни кокошчици, снасящи двудоларови яйца, бяха хората с пари и без време, а аз бях пълната им противоположност.

Докато си четях, пристигна нова група туристи. Тези предните от автобуса, който ме беше взел на стоп, минаха всичките като най-чинно си платиха, понеже от другата страна ги чакаше рейс. Новите обаче бяха преобладаващо камбоджанци, макар да имаше и доста бели. Едното момче от Камбоджа категорично отказа да плати и вдигна голям шум. Гласно започна да говори как иска да се бори с корупцията, как ще заснеме митничарите с рушветите и ще ги изобличи, как това е недопустимо. Страшно се изкефих на скандала, който вдигна. Един от митничарите му изтръгна телефона от ръцете, докато снимаше и започна да трие снимки. Момчето беше в група с още няколко млади момичета, митничарят почна да проверява телефоните на всички за "нередни" снимки. Намесих се като казах на момчето, че над час вече ме държат и не ме пускат заради същото нещо. Всички от неговата група си платиха, понеже се стреснаха, белите туристи също. Само аз и той категорично отказахме и митничарите подмятаха паспортите ни заплашвайки, че няма да ги подпечатат. След още доза време двата ни паспорта бяха най-после подпечатани, целият автобус чакаше момчето и явно търпението на корумпираните ненаядени гадове се изчерпа.

Напуснах това гнездо на оси и след кратко ходене по пътя, ме взе пикап с двама китайци. Откараха ме до Ban Nakasang - селото, от което се хваща лодка за остров Don Det. Билетът струваше 15 000 кип (2 лв) и за нищо време се озовах на чудесния остров. Идеята ми беше да разгледам поне един от 4000-те хиляди и избрах този, понеже беше доста голям, също и свързан чрез мост със съседния Don Knoh, от който се виждат и водопадите Li Phi. Въобще не съжалих за избора, мястото се оказа много очарователно. Доста е туристическо, но посетителите са само бекпекъри и по-алтернативни пътуващи, няма лъскави хотели и баш туристи. Селската атмосфера се е запазила на 100% и се е смесила леко с бекпекърската нотка. Всяка втора къща даваше стаи за настаняване, имаше множество бунгала, ресторантчета и магазини, но всичко беше в умерен и приемлив размер и количество. Нищо не се натрапваше, къщите бяха автентични и битът на хората бе останал селски и простичък. В по-отдалечените места на острова пък беше съвсем пусто откъм туристи и недокоснато от модернизацията. Покрай брега се редяха палми, къщи на колове, малки плажчета, чудни гледки... навсякъде шетаха прасенца, биволи, кокошки, патици и кучета. За миг се почувствах леко като в "Моана" - един от любимите ми филми, където действието се развива на остров в Полинезия :)

Купих си две самоса от една баба и се заех да пешеходствам 5-6 км в посока водопадите Li Phi. Зяпах и снимах всичко по трасето, многократно спирах, за да се порадвам на някое животно. Когато стигнах френския мост между двата острова, започна да се стъмнява. Походих още малко след него и се спрях на място за спане - поляна край един храм, съвсем близо до реката. Реших да не ходя в храма да търся монаси и питам за разрешение, а направо да разпъвам като се стъмни съвсем. Питания от такъв тип сякаш всяваха смут сред местните, които и без това не говореха английски, та се надявах да не стане като с храма в Камбоджа и присъствието ми тук да остане незабелязано.

След като се стъмни и разпънах палатката, на поляната се появи голямо стадо биволи, което монах с пръчка явно се опитваше да прогони. Предположих, че ги гони от двора на храма, за да нощуват на тази поляна, която е малко по-далеч. Вероятно е забелязал палатката, но нищо не каза и никой не ме обезпокои през нощта. Е, само биволите :) Не само, че вдигаха шум като мляскаха трева до главата ми и звънчетата им постоянно дрънчаха, но и палатката се оказа невидима за някой от тях, който през нощта така се блъсна в нея, че ме събуди с подскок. Забавна нощ беше :)

Утро в Кратие

по пътя към границата

мястото с лодки за остров Дон Дет в лодка в река Меконг

на остров Дон Дет

вкусни самоса по пътеките през острова...

съседния остров отсреща

Куче яде от паницата на прасето и Прасчо няма против :)

Всички на баня :)

по пътеката към храма, край който спах

Поляната с биволите

28.12.2018

Събрах всичко преди изгрев и поех към водопадите с идеята да стигна преди да са отворили будката с билети. Знаех, че се плаща посещението. Успях точно навреме, докато стигнах стана 7:00 и още нямаше никой таксуващ. Спестих 35 000 кип (6,60 лв) - доста скъпо излиза това гледане на водопади. На мястото има zip line за посетителите, която естествено се плаща отделно. Толкова рано не им беше започнало работното време и нямаше туристи, така че се качих на една от конструкциите, за да снимам водопадите отвисоко. По-нататък попаднах на чудесен плаж, където се установих за около 2 часа в писане и четене. Имаше готини сламени навеси и беседки, както и тоалетни, външни душове и кафене. Чак към 10:00 дойдоха две местни момичета, които се заеха с подготвяне на заведението за туристите, почнаха да чистят и подреждат. Когато изписах тетрадката и нямах нова, в която да продължа да пиша реших, че е време да тръгвам. На входа вече имаше чичка, тръпнещ в очакване на платежоспособни посетители. Не ми обърна внимание като излязох, не ме пита нищо.

Походих към 2 часа обратно до лодките, купих си самоса от същата баба и отидох право при лодкарите да си взема билет и лодка. Поискаха ми 30 000 за сам човек. Казах им, че ще чакам да дойде още някой, за да е пак 15 000 билета, както на идване. Доста време никой не се появи, а на единия лодкар му се доходи до Ban Nakasang и ме повика да се качвам. Изрично се разбрахме, че возенето е 15 000. На слизане нямах точно обаче и му дадох 20 000. Зачаках си рестото - няма такова. Почна да ми прави знаци да се махам. Лелеее, така ли?! Не си познал с кого да се гъбаркаш! Развиках му се веднага да ми върне парите, иначе ще го бия пред всичките лодкари на брега да му се смеят. Едва ли ме разбра, но извадих апарата и заплаших, че ще го снимам и ще викна веднага полицията. А ако се опита да избяга, ще им покажа снимката. След няколко минути препирня се предаде, бръкна в джоба си и ми даде 5000. Егати наглите хора има!

Тръгнах през селото в посока главния път, походих доста, но имах късмет и ме взе пикап до там. На главното шосе ме качи камион с много приятен и възпитан шофьор, който истински се радваше, че ме е взел. Когато дойде време да слизам, му стана криво, че не може да ме закара до Чампасак и почна да ми се извинява. След него ме качи друг камион, пътуващ за Паксе, който ме остави на разклон към Чампасак почти по тъмно. В този камион шофьорът имаше спътник, който се държеше като кръгъл идиот. Представи се като полицай и говореше няколко думи английски. Пита ме защо пътувам на стоп и не спираше да се хили истерично на всяко нещо, което кажех. Смехът му бе убийствено дразнещ и добре, че не останах дълго в камиона, че щях да врътна като го слушах.

От разклона по вече страничния път нямаше никакъв трафик, но спасението дойде под формата на ученик с моторче. Предложи ми да ме откара до мястото с лодките, където мога да взема такава за Чампасак. Явно се прибираше от училище и минахме покрай къщата му малко преди да ме остави. Вече по тъмно се качих на дървена гемия, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще потъне. Освен мен и лодкаря, на плаващото като по чудо парче дърво беше натоварен и мотор с моторист. Съвсем не вярвах, че ще стигнем другия бряг и се приготвях мислено за спасяване на раницата и особено фотоапарата при евентуално "лодкокрушение". То това и лодка не беше, по-скоро сал. Жалко, че беше тъмно и не можах да го снимам.

На слизане отново се почна драмата с парите. Още преди да се кача лодкарят беше поискал 20 000, после се спазарихме за 15 000. Нямах обаче дребни и му подадох едра банкнота, а при връщане на рестото се опита да ме метне с цели 25 000. Вбесих се, но видимо запазих самообладание и си исках рестото, докато ми го върна цялото, малко по малко. Не вярвах да е толкова зле с математиката, по-скоро си мислеше, че аз ще съм зле и ще може да ме измами. Явно доста хора в Лаос лъжат с рестото и трябва всичко да се брои внимателно. И да се носят дребни пари винаги и навсякъде.

За щастие от другата страна на реката имаше храм в селото, падаше се вдясно от пристана. Реших да се установя до брега, недалеч от двора на храма. Тази нощ нямаше биволски сблъсъци, кучешки лай и побъркани монаси, така че се наспах добре.

храма, край който спах преди водопадите

Водопадите Li Phi

конструкция за zip line

къщички на заведението до плажа

На плаж

Не е случайно, че домашните биволи се наричат още водни биволи :)

накъркал се е и заспал под дървото :)обратно към брега Дано нищо не хванеш и бял ден да не видиш!!!край брега на Меконг близо до храм

29.12.2018

Имах план да се промъкна в храмовия комплекс на Чампасак Wat Phu преди да отвори будката с билети, така че още по тъмно събрах палатката и се отправих натам. Излязоха ми грешни сметките обаче, явно още от 6:00 имаше човек на будката, та като пристигнах към 7:00 сякаш отдавна бяха на пост. Преди да се добера до храма обаче, трябваше да походя около 2-3 км и да стопирам 13.

Когато момичето на гишето ми съобщи 50 000 като цена, директно се врътнах и си тръгнах. Нямаше начин да платя толкова, още повече това щеше да ми бъде второ посещение на храма след първото през 2009 г. Много исках да си го припомня, беше ми станал любимо място в Лаос. Комплексът беше ограден. Тръгнах покрай оградата на паркинга за коли и автобуси. И що да видя - пролука в бодливата тел, през която спокойно можех да мина. Е, малко си закачих панталона, но все пак успях с минимални щети да се провра. От там щурмувах по най-страничната пътека през гъста гора откъм обраслата страна на езерото. Излязох направо на входа на руините, които са леко отдалечени от самия вход с билетите. Там никой не проверяваше билет и следващите часове се разходих из невероятния комплекс, наподобяващ силно Ангкор Ват в Камбоджа. Макар да е доста по-малък като площ, е много впечатляващ и за пореден път ме очарова. Ароматът и красотата на плумериевите дървета, докато се изкачваш по старите криви каменни стъпала, са силно запомнящи се. Храмът е строен в периода 11-13 век и е в чест на Бог Шива. Комбинация е от хинду и кхмер архитектура, разположен е в подножието на планината Phou Khao и от него се разкриват чудни гледки към района. В списъка на ЮНЕСКО за световно наследство е.

Изпреварих тълпите от туристи и комплексът беше само за мен. Те започнаха да пристигат, когато аз си тръгвах. Излязох отново през нелегалната пролука, понеже момичето на входа вероятно ме беше запомнило, нямаше други туристи с раници. Така пропуснах музея, който е бил някъде след входа, но нищо. Важното е, че за втори път имах щастието да се докосна до това невероятно място, при това без да хабя бюджета.

След доста ходене по главния път ме качи пикап до Чампасак. И в Лаос стопът беше бавничък, както в Камбоджа. Но все пак къде по-лесен, отколкото го помня преди 10 години. Продължих пеш още доста време, седнах да хапна обяд до реката. Качи ме камионче, в което се возех отзад. След немалко километри ме стовари в началото на град Паксе. Залутах се накъде е центъра, попитах за интернет кафе на няколко места. Един човек реши да ми помогне и ме откара до място, където мислеше, че има нет. Жената там съобщи, че няма, но ми обясни как да стигна до три различни нет кафета съвсем наблизо, та все някое щеше да работи. Първото не, но второто беше отворено. Попитах колко струва на час, не ми казаха цена. Беше пълно с момчета, които играеха игри на компютрите, та предположих, че няма да е скъпо. Седях два часа, през които писах вкъщи, проучвах инфо за визата за Тайланд, както и за Индонезия. Понеже ставаше късно, а исках да разгледам и града, се сетих да потърся евтин хостел и ако случайно има, да остана една вечер. Не очаквах да намеря, но веднага ми излезе един за 3 долара спането и го запомних къде се намира, за да отида да го проверя по-късно. Като рекох да си тръгвам от нет кафето, ми поискаха 20 000 кип за двата часа. Нещо ми се стори твърде висока цената, усъмних се. Попитах едно от другите момчета в залата колко плащат за час, не ме разбра. Питах на висок глас така, че всички да ме чуят и се надявах все някой да ме разбере. Едно от момчетата се изпусна, че е 5000 на час. Ясно, пиклата зад гишето искаше да ми вземе двойно надявайки се, че съм от тъпите богати туристи. Нали за забележителностите в страната има двоен стандарт и туристите плащат много повече от местните, та защо и тя да не пробва. Тръшнах й 10 000 на тезгяха и си тръгнах с голямо отвращение. За два дни три пъти се опитваха да ме лъжат с парите, вече почнах яко да се вкисвам.

Отидох да проверя хостела, който видях в интернет. Цената наистина беше толкова, стаята беше с три легла и баня - много чиста и приятна. Имаше и вентилатор, а понеже никой не дойде, цялата си беше за мен. Оставих багажа и тръгнах на разходка, която продължи до тъмно. Посетих готин храм до реката, купих си кило мандарини и ги изядох всичките, отбих се в още един хубав храм преди да се стъмни. Попаднах и на друго нет кафе, което беше отворено. Там момчето още отначало каза, че е 5000 на час и седнах да си довърша проучването. Разбрах, че на границата с Тайланд мога да получа двуседмична безплатна виза и това много ме зарадва. Нямаше да кандидатствам за по-дълготрайна и платена, тази щеше да ми е достатъчна.

Обратно в хостела водата спря, докато се къпех и косата ми тъкмо беше в шампоан. Добре, че след 5 минути дойде. Прекарах цялата вечер в писане в новата тетрадка, която купих по-рано и в четене. Пълна идилия. Липсваше ми това, когато съм на палатка няма как да чета по тъмно, за да не се издавам със светлината от челника.

преди изгрев край Меконг любимите ми знаци стоп на различни езици, този тук - лаоски

Към руините на Wat Phu, Чампасак

за кравите посещението е безплатно

Разкошните пулмерии край стълбите

гледка отгоре вътрешността на единия храм

Смайваща панорама

джакфрут

Красавица, ама и бързо избяга :)

на стоп в пикап кътче край реката, където обядвах в град Паксе - гледка от хостела стаята ми красив храм в Паксе

залез на Меконг

30.12.2018

От рано се заех с излизането от града. Купих си чепка банани за закуска и ги хапнах на крак. Никой не спираше на стоп доста време, но в някакъв момент ме взеха мъж и жена, отиващи до летището. След тях ме качи камион, който най-неочаквано ме остави на автогарата в някакъв град по пътя и отпраши в моята посока. Явно изобщо не разбра що е то автостопа. Поредната доза дълго ходене, но пък веднага след него късметът ми сработи с пълна сила - хванах стоп чак до Виентян. Ето това не го очаквах. Предполагах, че ще се тътря поне още ден-два, докато стигна столицата. Първоначално лъскавият бял джип ме подмина, но после се върна и пътуващите вътре двама виетнамци ме поканиха да се кача. Единият беше от Да Нанг и се заговорихме за града му и моя престой там. С тях пътувах 670 км - огромна дистанция като за един ден по пътищата на Лаос. Шофьорът караше бързо като същевременно много внимаваше за изскачащите на пътя животни и хора. Пейзажите по целия път бяха селски, земеделски и приятни за окото. На юг беше жълто и сухо, а на север ставаше все по-зелено и се появиха планини. Оказа се, че моите хора пътуват в комбина с едно малко камионче, което се движеше някъде зад нас. В едно село спряхме, изчакахме го и се започна разтоварване на кашони с маракуя. Почерпиха ме, супер вкусен плод е. И сокът от него става трепач.

За късен обяд спряхме в крайпътно капанче. Виетнамците нагъваха меса и се чудеха как аз живея без да ям такова. По начина, по който зяпаха чинията ми с чист ориз и варени зеленчуци, които поръчаха специално за мен разбрах, че някой някога им е набил в главите, че без месо не може да се живее, чисто физически да се съществува. После с помощта на преводача на единия от телефоните им обясних, че цял живот не ям месо и защо не го правя. Почнаха да вдигат палци одобрително, а ги жегнах малко и като ги попитах дали са будисти и щом твърдят, че са - защо ядат животните?!

Денят мина в каране, а по някое време пътят много се влоши и стана дупка до дупка. На една пауза изчаквахме камиончето и като пристигна видяхме, че шофьорът е качил цяло семейство чужденци отзад - мъж, жена и трите им деца, французи по националност. Прехвърлихме ги в джипа, за да не са отзад на открито. Имаше още един ред седалки, та се събрахме всички без проблем. С тях пътуваше и някакъв френски журналист, който ги снимаше с камера, но той каза, че си има лична кола и само ги следва от разстояние. Последните два часа до Виентян бяхме пълен състав откачалки в колата на виетнамците. Франсетата говореха английски и се разприказвахме, докато тригодишното им дете не спираше да прави бели, вдига шум и се лигави. Двамата виетнамци изглежда нямаха нищо против и ни търпяха всичките олигофрени на куп.

Първоначално мислех да слизам някъде преди Виентян в дивото да спя, но преди да се стъмни навсякъде беше много населено, диво нямаше, а след това нищо не се виждаше и не си харесах място. Реших да рискувам и да отида още днес във Виентян с намерението да потърся някой евтин хостел, не можеше да няма. Исках да остана в града за 31-ви да гледам фойерверките, които предполагах, че ще са супер красиви по случай празнуването на Нова година. Този измислен празник не го отразявам изобщо и реално не съществува за мен, но Виентян беше добро място да прекарам дните около него. Столицата на Лаос е учудващо скромен, приятен и дори тих град. Няма нищо общо с натрапчивите азиатски столици с мръсен въздух и безчет моторчета. При предишното посещение много ми беше допаднал града и затова прецених, че ще е хубаво да остана два дни. Исках отново да обиколя храмовете и най-важното - да посетя Буда парка, до който не отидох при предната визита.

Останах в колата и виетнамците ни свалиха на около 2 км от центъра и района с хостелите. Извървяхме ги заедно, часът бе 20:30 и улиците бяха приятни и спокойни. Градът ми се видя много чист и подреден. Реших да се отбия първо до хостела на франсетата, който те бяха резервирали предварително и да проверя там каква е цената. Беше около 5 долара, което не ме устройваше, така че си казахме чао и тръгнах по улиците в търсене на по-евтина алтернатива. Не след дълго намерих - 3 долара за легло. Беше ми хрумнало и да питам в някой храм, но дворовете им всичките бяха оградени и явно се заключваха нощем. Не ми се стори удачно точно по празниците, когато по улиците вероятно е пълно с пияници и е шумно.

Хостелът беше близо до нощен пазар като за туристи, откъдето си купих слушалки. Старите ми се бяха развалили и се чуваше слабо само през едната. Взех си и лилав на цвят сок от улична сергия. Беше обявен като сок от орхидея, естествено не беше истински и само имитираше бегло орхидея :) Кой знае каква химия се криеше в чашката. Легнах си рано и добре, че никой в стаята не хъркаше, та успях да спя. Утре ми предстоеше целодневно разглеждане на столицата, което очаквах с нетърпение.