Грузия - част 5 - сняг, замъци и красоти из Кахети

Троицката църква Гергети край Stepantsminda


  05.11.2019

 Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.

Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи. 

Грузия - част 4 - Тбилиси и наоколо


Тбилиси - гледка от крепостта Нарикала



02.11.2019

Най-трудната задача за деня се оказа излизането от хостела в ранния утринен час, когато всичко живо наоколо спеше. Вратата беше заключена и колкото и да опитвах, не успявах да я отворя. Цареше пълно мъртвило, от всички стаи се чуваше адово хъркане. Звуците така се смесваха из пространството, че дори и в будно състояние не можех да издържам и минута повече на коридора, трябваше да се махна от тук на мига. На вратата висеше бележка да се събуди отговорника на хостела в случай на нужда, но аз не знаех кой е точно, по леглата имаше толкова много хора, нямах представа на кое легло е. Да не говорим, че изпадам в ужас дори от мисълта да отида до чуждо легло да будя някакъв човек, спящ там. За луд късмет японката тъкмо стана да отиде до тоалетна и я помолих за помощ. Посочи ми на кое легло е въпросният отговорник. Беше сравнително неадекватна и полузаспала, така че не ми беше удобно да я моля да го събуди тя. Нямаше как - стиснах зъби и отидох до леглото. Там лежеше дълбоко заспал и захъркал така наречения отговорник. 

Започнах тихичко да повтарям "извинете" на английски с надежда това да е достатъчно, за да го събудя, но не последва никаква реакция. Изпаднах в смут, не си и представях да трябва да го побутвам. Не можех да се прежаля да го пипна, затова извадих чадъра от раницата си и с него започнах от разстояние да бутам спящия обект. Стомахът ми се беше свил на топка, мразя да притеснявам така хората, мразя да скъсявам дистанция, изобщо препотих се 15 пъти, докато тоя най-сетне се размърда и отвори очи. Погледна ме сънливо и му казах, че искам само да отвори входната врата и да изляза. Кимна, обърна се на другата страна и пак откърти. Лелеее, съвсем се шашнах! Почнах леко и да се дразня. От позицията на дразнител станах по-скоро подразнен клиент на хостела. Опитах втори път - бутах с чадъра, бутах - не помръдва. Трети, четвърти път... зазори се навън и още не можех да изляза от тоя зандан. За огромен късмет единият от иранците тъкмо стана да се приготвя за излизане, щял да ходи на работа. Веднага взе присърце проблема, който след малко щеше да бъде и негов, и се зае с буденето на отговорника. Като видях как го раздруса и почти го наби, жал ми стана за нещастника, чийто сън разбивахме, но явно само така можеше да се събуди неадекватен, вероятно мъртво пиян човек. В резултат получихме ключа, измъкнат изпод възглавницата на спящия. Ако знаех, че е там, можех да си го взема с дръжката на чадъра, да си отключа и да го върна обратно без въобще да будя пиянката. Егати филма, егати началото на деня!

Грузия - част 3 - манастири, скални чудеса и пещерата на Прометей

Рисунка на Язон и аргонавтите, пещерата на Прометей

 

 29.10.2019 

В ранни зори по улиците на спящия град Лентеки щъкахме само аз и дузина бездомни кучета. По-късно се появи боклуджийският камион да ни прави компания. Забелязах, че в Грузия хората стават късно според моя стандарт, чак към 8:30 - 9:00 има раздвижване по улиците. По това време за мен денят вече е в напреднал стадий. Също ми направи впечатление, че много от хората се обличат в черно, особено жените. Може би защото е късна есен, а може да е нещо, свързано с религията. В църквите например всички грузинки си покриват косите, това пък ми напомня на откачения ислям и леко ме връща в Иран. Но то и в България е било същото едно време - носели са забрадки. Всеки път като се сетя за лудостите и тормоза назад във времето, като например униформите в училищата по соц време дето имало чавдарчета и пионерчета, осъзнавам какъв невъобразим късмет имах да не хвана нищо от онова време, а освен това да уцеля прозорец между човешките идиотщини - униформи, пандемии и прочее, по време на който да минавам винаги между капките и да си живея нормално. Просто си представям какво щеше да стане ако някой някога се беше опитал да ми облече униформа насила. Напуснах училище чак в десети клас, а ако някой се бе опитал да ме "дресира" изначално, нямаше да изкарам дори първи и щях да съм нонстоп в педагогическа стая. И все пак хванах една изродщина в училище - ваксините, онези задължителните. Но така и нищо не успяха да ми сложат, защото не позволих, а насилието към децата вече беше започнало да става мъничко забранено. Помня даже, че някъде в трети или четвърти клас ми дадоха документ да се подпиша, че отказвам. Гадните училищни сестри се надяваха, че баба ми ще ми слага инжекциите (тогава още беше медицински работник, лаборантка). Какъв цирк беше само.

Като гледам Грузия и грузинците, си спомням за България и българите преди 15-20 години. Консервативни, задръстени, доста еднакви, сякаш няма място за алтернативни типчета и начин на живот (не че сега българите са много толерантни, но поне една идея по-добре е). Всичките грузинки са гримирани и нагласени, почти не се вижда някоя без "разкрасяване", освен стари баби. А мъжете са все с бради, което ми се струва гадна работа, за мен брадата винаги е била символ на старост, мързел, мръсотия и нечистоплътност. Предимството е, че дори да нямаш храна у себе си, никога не можеш да останеш гладен. Само разравяш брадата и вътре - каквото ти душа иска от поне две седмици назад... трохи, олио, чипс... :) Като спомена пък пред някого за веганство или вегетарианство, следват едни опулени погледи, едно чудене как може да се живее така - точно както беше преди години у нас, когато спрях месото дори не знаех, че това се наричало вегетарианство. Беше крайно непопулярно. И в Грузия сега е така - всичко живо нагъва мръвки. Поне има няколко неща, които стават за ядене и от вегани, но не са много, храната като цяло е изобилно месна. Също характерно за страната е силната религиозност, каквато аз не помня да е имало в България, може би във времето на нашите баби или по-назад. Грузинци постоянно се кръстят, ходят на църква, палят свещи, молят се. И задължително изпадат в шок и ужас, когато получат отрицателен отговор на въпроса дали си християнин и в двойно по-голям ужас, когато разберат, че си пълен атеист. Тоест ако човек каже, че е мюсюлманин или будист, по-добре ще го възприемат. Но мен не ме вълнува кой как ще ме приеме нито у нас, нито в чужбина, така че мога да си позволя да говоря истината навсякъде. 

Сванети - съкровището на Грузия - част 2

Приказното село Ушгули

 

Отдавна вече не слушам/гледам музика в Youtube заради рекламите, които има и които на моя лаптоп бяха блокирани и никога не се показваха, но след развалянето му, на компютъра на нашите се показват постоянно. Така че приключих с музикалните поздрави, но ще сложа един последен, защото тази песен ми е безкрайно любима и казва и показва почти всичко, което имам да кажа. Настоящето и бъдещето на човечеството:

Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk


Нямах търпение да дойде ред за тази публикация и да се върна макар и виртуално в област Сванети, която безапелационно спечели първото място като най-любимото ми кътче от цялото пътуване. Дори още докато бях там, кроях планове да се върна следващата година лятото за три месеца преходи само из Кавказ, започвайки именно от тук. Сванети се намира до границата с Русия и държи най-високите кавказки върхове, най-сериозните ледници, най-дивата природа и най-интересната и вълнуваща история. Не ми бяха нужни никакви усилия, за да се върна назад във времето, докато скитах из околността, просто защото дори и в населените места времето е спряло сякаш завинаги. Районът има огромния късмет да е слабо познат и дълго време е бил буквално недостъпен, така че мелачките на 21 век още не са го смлели и атмосферата е тотално като на място от приказките. Ако не бяха някои къщи с ламаринени покриви и тук-там по някоя кола и къща за гости, щях напълно да повярвам, че така дълго бленуването ми връщане назад във времето се е осъществило наистина. 

Поради изолираността и трудния достъп до Сванети, мястото се е запазило почти непокътнато в продължение на стотици години, а когато е имало вражески нашествия в страната, всички ценности, съкровища и ръкописи са се съхранявали в уникалните кули, построени навсякъде из областта през 9-13 век. Въпросните кули са високи около 25 метра и са служели за перфектна защита при нападения от чуждоземци, на първия етаж са били животните, над тях на дървени нари са спели хората, за да черпят от топлината на добитъка. Нагоре по кулите няма врати и прозорци, а на върха има наблюдателница. Горните етажи се ползват за складиране на неща и за отмора през лятото. Кулите са били свързани с външните жилища чрез тайни подземни тунели. Всъщност интересно защо са били изградени изобщо - дали за да защитават от нашественици, или по-скоро според мен да пазят собствениците от местните вражди между родовете, които са били масово явление. Поради липсата на интерес от чуждоземни завоеватели, сваните почнали да се избиват помежду си във вид на кръвно отмъщение. Явно не им е било на сърце просто да си живеят мирно в тая фантастична природа наоколо, ами са се делили и трепели жестоко, родовите вражди са били епични. Което за пореден път доказва моята теория, че човекът в дълбоката си същност е носител на неизкоренимо зло, насилник, агресор и просто едно жестоко, уродливо чудовище, което с кеф унищожава всичко по-слабо от него, че и себеподобните си. Да се събуждаш всеки ден с гледките и красотата на Сванети и да се чудиш кого по-напред да заколиш, щото не те кефи рода му - има нещо много сбъркано в тая работа. Та да обобщим - сваните не са страдали особено от чужди нашествия, защото на кого ли ще хрумне да търси нещо в този зачукан, труднодостъпен, студен край, обаче за да компенсират вечно жадната за насилие човешка природа, са се трепели помежду си ей така за разнообразие.

В днешно време сякаш това е минало и хорицата по малките села изглеждат кротки и добронамерени... докато не обърнат някоя чаша чача (грузинска ракия) в повече, предполагам. Чудно ми е дали все пак още има вендета сред малкото останали жители на скромните, китни свански селца.

През Турция и първа среща с Грузия

 

В двора на крепостта Gonio край Батуми


 След като се прибрах от азиатското пътешествие в средата на 2019 г, успях да осъществя още две по-кратки пътешествия преди повсеместната глобална лудост окончателно да довърши неизбежната маргинализация на хората като мен и да им ореже тотално шансовете да покажат носле извън пределите на страните си. Есен-зима 2019 г. се отправих към Кавказ, а през февруари 2020 - към Африка, което пътешествие е вече описано на страниците на блога веднага след прибирането ми в "пандемийно" време. Сега дойде ред да наваксам с описването на пропуснатото кавказко приключение, което беше не по-малко вълнуващо и красиво от всяко друго скитане преди него. Тази щедро дарена от Природата част на света моментално ми влезе под кожата, всеки ден беше динамичен, интересен, а освен приятни, имаше и няколко не особено приятни емоции, естествено както винаги благодарение на най-унищожителния фактор от всичко и всички... не бурите, студа, глада, жаждата и каквото и да е друго, а негово "величество" взелият се на сериозно и повярвал си, че е голяма работа - човекът.

Като за начало прекосих по-скоро транзитно старата ми познатата Турция, където се повозих стотици, даже хиляди километри в колите и камионите на всевъзможни образи, валя ме дъжд, брули ме вятър, помръзнах лекичко, отбих се до манастира Сумела и едно планинско езеро, за пореден път си припомних вкуса на турския чай с тонове захар и с нетърпение се отправих към непознатото - Грузия.

Пролетно из чудесата на България - част 2

 

Дивите божури на Яйлата - едно от любимите ми места на света


 

09.05.2021

 След не особено тихата и спокойна нощ на паркинга зад Билла в Добрич, скокнах нетърпеливо още преди съмване за обиколка из града. Среднощните хулигани с далавери за дрога и още кой знае какво се бяха разотишли от паркинга и градът скоро щеше да принадлежи на работещите хора. В ранните часове около изгрев обаче принадлежеше само на мен и това ми доставяше огромно удоволствие. Още преди хората да се разшават по улиците, обиколих стария град, центъра и дори градския парк. Малкото красиви възрожденски къщи, оцелели от стария Добрич, са обединени под названието "етнографски комплекс" и макар да не са никак многобройни и да се простират на ограничена площ, затворена между високи панелни кокошкарници, заслужават голяма доза внимание. Музеят, помещаващ се в една от тях, беше затворен точно днес за лош мой късмет, освен ако човек не се обади на телефонен номер, оставен на вратата, за да заяви желание да посети. В моя случай това нямаше как да се стане, нямах телефон, от който да мога да звънна, а да искам от случайни минувачи въобще не ми се нрави, даже да е за нещо важно, та какво остава за посещение на музей. Останах си само с мерака да го посетя и си тръгнах с подвита опашка. Часовниковата кула, макар и не оригиналната отпреди 200 години, а нейно копие, е красива и въздействаща. Има и уличка на занаятите с различни работилници.

Пролетно из чудесата на България - част 1

 

След развалянето на лаптопа ми не мислех, че ще има нов разказ на блога, но макар и много бавно, снимките успяват да се качат на стария , достигнал и минал пълнолетие компютър на нашите (все пак моят беше само на 15). А текстът се пише без засечки. Следователно засега поне ще мога да пиша нови разкази, макар и по-рядко, тъй като прекарвам голяма част от времето си другаде, а не пред компютъра на нашите. С лаптопа можех да пиша от местожителството си в градината сред природата, а тук трябва да седя в апартамент с четири стени, което хич не ме радва. Така че когато ми дойде нужната доза търпение да седна и пиша, ще го правя, но ще е по-рядко. Засега - първа част от две части разказче за последното обикаляне из България. Като сложа и втората част, смятам да започвам Кавказ. Но снимките отнемат много повече време, отколкото на лаптопа, така че ще е бавно.


03.05.2021

Тръгвайки на това трето по ред пътуване из красотите на България от по-миналия март до сега, си пожелах само едно нещо - да ми е последното такова, осъществено с кола, вместо с колело, пеш или на стоп, както нормално пътувам. За трети път с неохота запалих колата и тръгнах на двуседмична обиколка, за да се махна за малко от психиатрията на уседналия живот, който си самоналожих с цел да липсва допирна точка между китайската чума и близките ми. Напоследък  имах голяма необходимост да се пръждосам от познатата среда, където и да е, за колкото може повече време. За съжаление повече от две седмици между една и друга задача от бита нямаше, така че успях да отскубна само 14 дни живот по пътищата. Направих си пътуването супер динамично, както обичам, с много скитане, разглеждане, опознаване на нови места във всяка свободна минута, от 5 сутринта до 9 вечерта. Е, последните дни започнах да се будя доста преди 5:00, тръпнейки в очакване за нови приключения и опитвайки се отчаяно да взема максимума от пътуването преди да е свършило. Две седмици ми се сториха като един безумно кратък миг. Но за този миг успях да видя, усетя и преживея много красиви и интересни места. Именно тях ще опиша в следващите редове, защото наистина си заслужават и все повече се затвърждава мнението ми, че страната, наречена България, има едни от най-красивите земи в света. Големият проблем и тук, както навсякъде по света е, че хората нито я пазят, нито уважават, нито пък обичат. 

През Гърция до дома - финал на пътешествието

 

Гледка от самолета някъде над Турция или Иран


 Като за финал, една любима песен - https://youtu.be/OK-NuMth8Fc


 13-17.05.2019

И това пътуване беше на прага на своя край. На 13-ти срещу 14-ти прекарах нощта в голямата грозна "птица". Времето мина само в рев като накрая очите ми просто пресъхнаха. Намирах се в състояние на тотално съкрушение. Изпитвах отвращение към себе си за начина си на придвижване, недоволство към близките си за всичкия зор, който непрекъснато ми даваха да се прибирам, разочарование за всичко, което предстоеше в това пътуване, но така и не се случи... А тогава дори още не знаех, че пътешествията ми окончателно ще приключат по-малко от година по-късно. Сега и да съжалявам за нещо, няма смисъл. И да се надявам някога пак да отида в Азия или да стигна до Полинезия - абсурд.

На летището тихомълком слязох от самолета, минах проверките, взех си багажа и се отправих към изхода. Там ме чакаше посрещач - другарчето, с което пътувахме в Южна Америка. Беше решило да дойде и да ми донесе втория ми чифт сандали, за да не се мъча до вкъщи с нечовешки болезнените стари. Имах рана отдолу на крака заради дупката на подметката. С огромно удовоствие обух другите сандали, но с голяма мъка оставих тези до кофа за боклук, бяха ми служили толкова време, от 2015 до сега, купени от Боливия. Другите ми сандали не бяха чак такива ветерани, имаха зад гърба си само велопътешествието до Нордкап. Зарадвах се да видя другарчето, но настроението ми не беше особено добро. Качихме се на градски транспорт към центъра на Атина, след като другарчето сподели, че от няколко дни вече клошарства около летището, та разучил отлично и какъв транспорт да вземем за центъра. Предпочитах повече да слушам неговите впечатления и разкази, отколкото да говоря. Мислите ми бяха тотално объркани и всичко ми се струваше като пълна каша. Светкавичните местения от една реалност в друга направо ме съсипваха. До вчера къде бях, а днес къде се озовах... Другарчето беше търпеливо и не ме тормозеше да разказвам много, а аз и не можех да реша откъде да започна с разказите. 

Тайланд - последни мигове в Азия

В исторически парк Kamphaeng Phet, храм Phra Non


Reflection - https://youtu.be/RNprQYHenNI


07.05.2019

За втори път в това пътешествие влязох в Тайланд. За разлика от първия обаче, когато имах две прекрасни седмици на разположение да поопозная тази интересна страна, това влизане бележеше края на цялото пътуване и  щеше да е трагично кратко, само няколко светкавично изнизващи се дни. Направо неусетно минаха последните 11 месеца. В предстоящите няколко дни трябваше да открадна колкото мога повече вълнуващи преживявания и красиви места из Тайланд - финалната страна преди пристигането на европейска земя, ако не броим транзитния стоп през Малайзия последния ден.

Първата ми мисия беше да опозная археологическия комплекс Kamphaeng Phet - разкошно място, леко подобно на други исторически съкровища в страната като Аютая и Сукхотай, които посетих при предното влизане. И този път така и не се засякох с краля на кралство Тайланд, но пък срещнах къде по-интересни хорица. Като тайванката Силвия, дошла да живее в Мае Сот - граничния град, в който първо се озовах. След като тя ме взе на стоп и покани да къмпирам в двора на прекрасната си къща, прекарах отлична първа нощ в новата - стара страна и на сутринта бях в пълна готовност за подвизи. Пихме чай и Силвия ме откара до отлично за стоп място, откъдето веднага ме качи друга жена, този път тайландка. Беше страшно мила, покани ме на закуска и ме черпи страхотни вкуснотии. Отбихме се и на крайпътен пазар, от който си купих цяла торба личи - един от любимите ми плодове, които страшно щяха да ми липсват, наред с дуриан, рамбутан, манго, драконов плод, маракуя, салак, дуку и други. Още от сега усещах как ще си мечтая за всичко това у дома и ще гледам плодовете само на снимките си, точейки лиги по клавиатурата. Ех, колко точна беше преценката ми за бъдещето...

Жената пътуваше за Сукхотай, но аз нямаше да ходя там втори път, вече познавах отлично тамошните руини. Сега се целех в по-малко известния и популярен исторически парк Kamphaeng Phet, който също беше "уау!" Тръпнех в очакване да заровя поглед, ум и всички сетива дълбоко в историята, когато хората, сградите, земята, храната и въобще всичко е било все още истинско, непокварено и неомърсено от "прогреса". Стоп с мъж и жена ме откара право на входа на комплекса, до касата за билети. Платих 70 бата и се втурнах да обикалям. Прекарах абсолютно целия останал ден в скитане между руините, комплексът е доста голям и има толкова много сгушени в гората, непопулярни храмчета, до които никой не ходи. Обиколих всичко - както главните и най-посещавани, така и разни незаслужено пренебрегнати уникати, скрити от погледа на посетителите. Нито тежестта на раницата, нито изпепеляващата жега успяха дори да намалят с микро частица ентусиазма ми и усърдието, с което откривах всичко. Приказно беше, не исках никога да свършва. Обзеха ме и криви мисли към края на деня - трябва да се прибирам, пътуването да приключи. Още не можех да го осмисля. 

Мианмар - част 2 - езерото Инле и Златната скала



Жени от племето kayan, извесни на света като жените-жирафи


Anne Paceo - Fables of Shwedagon - https://youtu.be/ih12PSygfz8


03.05.2019

Още от рано поех по улиците на заспалия Nyaungshwe. Използвах утрото за обикаляне на храмове, ступи и притихнали улички. Имах карта на градчето и карах всичко по ред. Когато хората се раздвижиха и пазарът съвсем живна реших, че е време да се насоча към лодките и да започна пазарлъците за днешната ми разходка из езерото. Веднага ме заговориха всевъзможни агенти, личеше си, че тук е туристическо. Не се вързах на офертите от улицата и първо отидох в туристическия инфо център, където ми дадоха карта със забележителностите в езерото и ми обясниха какво може да се види. Тук, след кратък пазарлък, си намерих и лодка с лодкар на цена 18 000 чат (12 долара). Доколкото разбрах това е нормална, дори ниска цена. Някои от посетителите плащат около 25 000, че и нагоре. Има обаче една тънка уловка в цялата работа. Ако човек не знае отлично къде трябва да се спира и какво трябва да се гледа, лодкарят гарантирано ще претупа обещаната като 6 часова разходка, ще пропусне доста от интересните места и ще ви води само по наколните селища със занаяти, където да си купите нещо от изработваните там артикули. Тоест една обиколка на езерото би могла да се превърне в класическа туристическа клопка ако не бъдете информирани, ясни и настойчиви.

Като за начало задължително си вземете картата, кото ще ви дадат в инфоцентъра, на нея са изобразени интересните спирки по трасето. Те не са малко и няма как да се запомнят веднага наизуст, особено с местните им имена. Следете картата и щом забележите, че лодкарят пропуска нещо, му напомняйте за въпросното място и настоявайте, че искате да го видите. В правото си сте, предварително трябва да сте уговорили на кои места ще се спира. Ето местата, които не трябва да пропускате и които са изобразени на картата: