 |
| Тбилиси - гледка от крепостта Нарикала |
02.11.2019
Най-трудната задача за деня се оказа излизането от хостела в ранния утринен час, когато всичко живо наоколо спеше. Вратата беше заключена и колкото и да опитвах, не успявах да я отворя. Цареше пълно мъртвило, от всички стаи се чуваше адово хъркане. Звуците така се смесваха из пространството, че дори и в будно състояние не можех да издържам и минута повече на коридора, трябваше да се махна от тук на мига. На вратата висеше бележка да се събуди отговорника на хостела в случай на нужда, но аз не знаех кой е точно, по леглата имаше толкова много хора, нямах представа на кое легло е. Да не говорим, че изпадам в ужас дори от мисълта да отида до чуждо легло да будя някакъв човек, спящ там. За луд късмет японката тъкмо стана да отиде до тоалетна и я помолих за помощ. Посочи ми на кое легло е въпросният отговорник. Беше сравнително неадекватна и полузаспала, така че не ми беше удобно да я моля да го събуди тя. Нямаше как - стиснах зъби и отидох до леглото. Там лежеше дълбоко заспал и захъркал така наречения отговорник.
Започнах тихичко да повтарям "извинете" на английски с надежда това да е достатъчно, за да го събудя, но не последва никаква реакция. Изпаднах в смут, не си и представях да трябва да го побутвам. Не можех да се прежаля да го пипна, затова извадих чадъра от раницата си и с него започнах от разстояние да бутам спящия обект. Стомахът ми се беше свил на топка, мразя да притеснявам така хората, мразя да скъсявам дистанция, изобщо препотих се 15 пъти, докато тоя най-сетне се размърда и отвори очи. Погледна ме сънливо и му казах, че искам само да отвори входната врата и да изляза. Кимна, обърна се на другата страна и пак откърти. Лелеее, съвсем се шашнах! Почнах леко и да се дразня. От позицията на дразнител станах по-скоро подразнен клиент на хостела. Опитах втори път - бутах с чадъра, бутах - не помръдва. Трети, четвърти път... зазори се навън и още не можех да изляза от тоя зандан. За огромен късмет единият от иранците тъкмо стана да се приготвя за излизане, щял да ходи на работа. Веднага взе присърце проблема, който след малко щеше да бъде и негов, и се зае с буденето на отговорника. Като видях как го раздруса и почти го наби, жал ми стана за нещастника, чийто сън разбивахме, но явно само така можеше да се събуди неадекватен, вероятно мъртво пиян човек. В резултат получихме ключа, измъкнат изпод възглавницата на спящия. Ако знаех, че е там, можех да си го взема с дръжката на чадъра, да си отключа и да го върна обратно без въобще да будя пиянката. Егати филма, егати началото на деня!
Вече на улицата направо ми просветна. Отърсих се от неприятното начало, безсънната нощ и опънатите нерви. Поех на нова мисия - опознаване на красотите на Тбилиси, а такива имаше много. Градът е разположен на бреговете на река Кура и има над милион жители. Прекарах целия ден в диво обикаляне на църкви, улички, гледки... Качих се до статуята "Майка на Грузия", до крепостта Нарикала, обходих нашир и надлъж стария град, баните, водопада в дъното на каньонче. Присъствах по случайност на редица служби в завиден брой църкви като само надниквах да снимам и това явно не безпокоеше вярващите. Имаше страхотна атмосфера грузинската столица, много се изкефих на уличното изкуство, гледките, старите сгради... Уникално ме зарадва една часовникова кула, построена от местен скулптор и писател. Два пъти дневно - на обяд и в 19:00, има куклено шоу на часовника, а на всеки кръгъл час от него излиза малък ангел, който бие камбанка. По някое време следобед отидох в библиотеката, направих си читателска карта в един офис за регистрация (безплатно е, важи 5 години картата) и седнах за час пред компютър с интернет, за да пиша вкъщи. И това беше безплатно, времето за ползване е неограничено. Нямаше да се налага да търся и без това липсващите вече интернет кафета из Тбилиси.
Продължих разходката из малки улички, на едно място видях, че има шивашко ателие и реших утре да си донеса сцепения панталон на поправка. Привечер стигнах до голямата катедрала Tsminda Sameba (Света Троица). Феноментална е, вижда се отвсякъде и доминира над всички останали църкви, че и повечето сгради из столицата. Това е главният и най-значим храм в столицата, и е трета по големина катедрала на източното православие в света. Нова е, завършена е през 2004 г. и е построена чрез множество дарения от обикновени граждани и богати бизнесмени. Вътре имаше служба и беше пълно с народ, разгледах и когато излязох, вече се стъмняваше. Нощем е красиво осветена и също се вижда отвсякъде из града. Минах през магазин да си купя домати и хляб, след което се прибрах в хостела с надежда да се изкъпя, изпера дрехи и да лягам да спя ("надежда всяка тука оставете"). Категорично реших, че ще остана още един ден в Тбилиси да го опознавам, имаше още толкова много за гледане. Харесваше ми атмосферата на този град, старинен беше и много панорамен. Древно и модерно бяха миксирани по интересен начин. Над църкви от 10-11 век минаваха лифтове, над реката блестеше стъкленият модернистичен "Мост на мира"... а из старите квартали къщите бяха очарователни с изпипаните дърворезби по верандите и изрисуваните графити с котки или овце по стените. Мостът пък е интересен с това, че е дело на италиански архитект, структурата е направена в Италия и пренесена до Тбилиси с помощта на 200 камиона. Осветлението му е дело на французин, но поне е правено на място.
Кипеше живот в хостела, когато се прибрах. Иранците готвеха, бяха се появили някакви иранки, които явно бяха роднини или щяха да се сродяват с двама от иранците. Явно всичките бяха избягали от страната си. Един руснак от Санкт Петербург ме заговори за пътуванията ми и му беше интересно да ме разпитва, някакъв грузинец също се включи в разговора с куп въпроси. Надъхваха се и те да тръгнат да пътуват така. Останах с усещане, че в този хостел няма ни един турист и всичките са работещи и живеещи временно в Тбилиси. На едно от съседните легла пък беше пакистанец, който напуснал страната си преди 3 години и работел в някакъв кол център тук. Всички явно са се разквартирували на това място, защото нощувката е много евтина. Може би да наемат апартамент или стая в такъв ще им излезе къде по-скъпо. За долар и половина на нощ ти излиза направо без пари пребиваването тук.
И тази нощ мина много тежко заради хъркането, опаковах си главата с полар и яке, та едва дишах, но пак до ушите ми стигаха адските звуци. Този от леглото под мен сякаш най-много хъркаше, не зная какъв беше, но много ми се искаше да го заколя, за да спре. По хостелите не беше възможно да се спи, умирах си за палатката вече.
 |
| Грифоните на площада си ги бива |
 |
| Гледки по път към статуята "Майка на Грузия" |
 |
| Паметник "Майка на Грузия" |
 |
| Синкавият модернистичен мост е "Мостът на мира" от италиански архитект |
 |
| Баните Orbeliani |
 |
| Чуден водопад съвсем близо до баните, в каньона Leghvtakhevi |
 |
| Със собственика на това возило имаме съвсем еднакви виждания за някои неща :) |
 |
| Любимите ми чурчхела |
 |
| Гледка към града от двореца на царица Darejan |
 |
| Нощем е красиво осветена |
03.11.2019
Още от вечерта се разбрах с иранеца, който става рано за работа, да излезем по едно и също време, за да може той да събуди (без)отговорника с ключа. Същата сцена се повтори, наложи се яко да го блъска и раздрусва, за да го събуди. Направо не зная как човек може да спи толкова дълбоко. Ако спях така по време на пътуванията си, особено в палатката, отдавна да се ме ограбили или заколили. Втори ден обиколка из столицата и още беше пълно с места, които тепърва да откривам. Повторих някои от вчера, опознах много нови, а останаха и куп такива, за които не ми стигна времето. От посещение на музеите се отказах, понеже все бяха с билети по 15 лари (5 долара) и ми се видя скъпо. Разходих се из битака на един мост, хората тъкмо нареждаха стоката по постелки на земята. Напомни ми на димитровградския битак в най-крайната му част, където преди години и аз продавах еднократно, за да си разпродам непотребните вещи и да добавя печалбата към касичката за пътувания.
Отидох до набелязания вчера шивач и му оставих разпрания панталон, взех си го няколко часа по-късно поправен срещу 6 лари. Доста време се разхождах из старите улички с порутени къщи в по-зачукана и лишена от туристи част на стария град. Качих се отново и до крепостта като този път успях да посетя църквата "Св. Николай", която вчера беше препълнена с народ заради службата. Прекарах един час и в библиотеката на интернет, сетих се дори да обядвам днес, че да компенсирам безсънието поне с добро хапване на вкусно лобиани. Наваксах със записките в едно паркче, но беше студено да се седи навън, втресе ме и след залез се насочих обратно към хостела. Втори и последен ден в столицата, щях да запомня този град с много картини... висящите на почти всяка сергия чурчхели, облечените в черно жени, просещите пред църквите баби, лелки и инвалиди, стотиците магазинчета за топли закуски, в които задължително се продава хачапури, което така и никога не опитах, но и лобиани, което имах щастието да е веганско и да хапвам понякога... подлезите, изрисувани с безчет графити, футуристичните сгради и мостове, старите църкви, които чакат да бъдат открити зад всеки ъгъл, невероятните гледки отвисоко... Не може да има и миг скука в Тбилиси, има за всеки по нещо в този град.
В хостела имаше опашка за ползване на банята. Чакайки си приказвах с руснака и пакистанеца. Докато се опитвах да заспя под звуците на дежурния оркестър, си мислех за кутрето на десния ми крак, което беше подуто и болезнено още като тръгвах от България, защото в пристъп на гняв ритнах много силно един чувал цимент вкъщи. И май кутрето се счупи, или поне нарани много лошо. През цялото време беше подуто и зачервено, но си го търпях все едно нищо му няма. След последните дни мощно ходене из града и преходите из Сванети обаче, само се влошаваше и то доста. Вече видимо куцах като ходех. Гадинката не искаше да се оправя, но не възнамерявах да му обърна никакво внимание. Самохипнотизирах се мислено да спра дори да се сещам за него, за да не си развалям удоволствието от пътуването. И наистина тактиката проработи - колкото и да болеше, да се подуваше и да червенееше, към края на пътуването дори след всичкото натоварване, започна да се подобрява. И един ден напълно оздравя.
 |
| Актуалните три маймуни, наследници на онези популярните японски |
 |
| Нощно Тбилиси |
04.11.2019
Сутрините в Грузия вече бяха адски студени, в Тбилиси сякаш всяка сутрин температурите бяха по-ниски от предната. Днес беше понеделник и още от рано обитателите на хостела се размърдаха, явно всички щяха да ходят на работа. Добре, че станах още по-рано от работещите и ползвах банята преди да я окупират нацяло. За закуска си кипнах вода и сложих в нея пакетче инстантни нудъли с гъби, та да се стопля преди да изляза на студа с мокра коса след банята. Навън беше гърч, не можех да си извадя ръцете от джобовете без да замръзнат. Доколкото разбрах в планините вече бил натрупал доста сняг, явно точно навреме направих прехода в Сванети и отървах зимата. Влязох в метрото, за да се придвижа до автогара Дидубе, откъдето тръгва маршрутка за близкото градче Мцхета и по този начин да изляза от столицата. Освен това именно Мцхета беше следващата ми задължителна спирка. В метрото се оказа, че може да се влезе само с карта и тя струва 2,50 лари, а едно возене е 0,50 лари. На мен ми трябваше само едно и не исках да купувам карта. В този случай лелката на касата постъпи много добре като попита едно минаващо момче дали ще чекира картата си, за да мина, а аз му дадох на ръка 0,50 лари. Момчето веднага се съгласи и се оказа иранец, май целият град е пълен с такива.
Метрото пък е уникално - старо, съветско, миризливо, дълбоко, а влакчетата друсат яко и се движат твърде бързо за възможностите си. Доста забавно возене до съответната станция, успях да сляза на правилното място. Маршрутката за Мцхета беше 1 лари и едва се натъпках вътре с раницата. Забърсвах хората по околните седалки, докато се наместя, а те не се дразнеха и даже опитваха да ми помагат. Слязох на разклона за манастир Джвари, намиращ се преди Мцхета. Тъкмо тръгнах пеша и веднага ме взеха двама с кола без дори да стопирам, оставиха ме на друг разклон. Понечих да вървя 6-те оставащи километра до манастира, но и това не се случи - няма и минута след като тръгнах, една жена с червена количка спря отново без да я стопирам и ме откара право до Джвари. Работеше като продавачка на сувенири за туристите, посещаващи това невероятно място, а те никак не бяха малко. Всеки посетител на столицата обезателно идваше дали с тур, дали индивидуално ако има кола, до този невероятен исторически обект и до самата Мцхета, която си беше направо като комплект с Тбилиси.
Манастирът Джвари е уникално местенце, възникнал още през 6-ти век. Намира се на високо в скалите над Мхцета и от него се откриват приказни гледки. Това е първият обект на Грузия, включен в списъка на ЮНЕСКО. Има красиви барелефи по фасадата, останки от крепостни стени, а интериорът е не по-малко интересен с пиедестала и инсталираното върху него съвременно подобие на легендарен животворен кръст като се твърди, че малка частица от оригиналния кръст от 4 век е запазена и поставена вътре в новия. Въпросният съвременен кръст е с височина 4 метра и тегло 400 кг, направен е от кипарис и украсен със сребро и полускъпоценни камъни. Не зная коя легенда доколко е вярна, но цялото място има дух на старина и е много вълнуващо. Успях да обиколя всичко преди ордите туристи, идващи с автобуси, да плъзнат из светата обител.
След километър ходене надолу по пътя хванах стоп с мъж и две жени, пътуващи за Гори и слязох на разклона за Мцхета. От там ме взе дядка, който не спря да ми се извинява, че не можел да ме закара до центъра на градчето, понеже бързал. Остави ме на 2 км от катедралата Svetitskhoveli, които с удоволствие минах пеша и дори посетих непопулярно манастирче, красиво изрисувано вътре, на име Getsimania. Около катедралата пък беше пълно с туристи и сергии за какво ли не, много популярно място. И има защо, наистина е интересна. Втората най-голяма катедрала в Грузия е, след "Света Троица" в Тбилиси. Абсолютен архитектурен шедьовър на Средновековието. Твърди се, че дреха на Христос, която е носел преди разпъването на кръста, е заровена тук. През вековете тук са били погребвани царе, катедралата произхожда още от 4 век, но сегашния си вид добива през 11 век. Твърди се, че мястото е избрано от Света Нина, която решила да създаде първата църква в Грузия там, където се събират реките Кура и Арагви. Много легенди витаят над тази обител, цялостният й вид е впечатляващ, фреските са интересни, а вътре дори има малка каменна църква, построена в самата катедрала през 14 век. Тя е копие на църква от Йерусалим като по този начин са искали да отбележат тази катедрала като второто най-свещено място за християнството в света, след Йерусалим.
Докато се възхищавах на невероятната катедрала и си представях сцени от нейното минало, груб свещеник ме изтръгна от мечтите и ме върна в настоящето като буквално ме избута от пътя си и измрънка нещо, поглеждайки ме много злобно. Такова нещо за първи път ми се случваше. Принципно съм съвсем наясно, че божиите служители по църкви и манастири са груби, студени, зле настроени хорица, но чак пък да ме блъскат, не се е случвало никога. Иначе опитът ме е научил, че това са едни от най-кривите и кисели хора на планетата, и просто трябва да се отбягват и да не се говори с тях, още по-малко да ги молиш за помощ във вид на място за палатката в двора на църквата например. Просто си зная да стоя далеч от божиите наместници на земята, тръпки ме побиват от тях с тия черни одежди като гробари и дългите рошави бради, те още живи изглеждат като току що изпълзяли от пъкъла. Така хубаво наместниците са се наместили в тая ниша за цоцане на лесни пари от наивните овце... и си карат огромните черни джипове, и душите им черни, та каквито душите, такива и маниерите явно. Дали ме блъсна, защото бях с раница и това го подразни - не зная, а и никога няма да разбера. На крив поп всичко му е криво. Спомних си за огромния обществен скандал, който излъчваха медиите по телевизията в дома на Рома преди няколко дни. Някой от поповете явно беше направил голям гаф и сега всички затова говореха, ама така и не разбрах какво точно е станало. А в Грузия тая ниша не е ниша, ами направо огромна яма, която поглъща безчет пари и материални благинки, защото хората са силно повлияни и контролирани от религията. Сякаш почти няма атеисти и мислещи индивиди.
Забелязах, че в Грузия по църкви и манастири цари примитивно делене на мъже и жени, точно както в Иран. Жените всичките си покриват косите с парцали, даже и на чужденките дават на входа. Къси панталони и такива разни къси неща не се допускат. Мен никой за нищо не ме е закачал, понеже навсякъде влизах с якето с качулка, за да не будя интерес у дебнещите да направят забележка за нещо религиозни служители и така винаги минавах безаварийно. Добре, че поне снимането почти навсякъде е разрешено. На някои места дори имаше парцали, сложени отстрани до входа в кош и играещи ролята на пола за жените - цирк на пълни обороти. Да си се делят хората на мъже и жени, щом им е толкова акъла. Фиаско за едно парче месо - има ли го, няма ли го. И около това се върти живота, определят се съдби. Всичко вече ми е толкова смешно... мъже, жени, християни, мюсюлмани, хубави, грозни, тънки, дебели, бели, черни... егати безумията, честно! Всеки ден се чудя как попаднах в тоя изначално сбъркан и побъркан свят, и кога най-сетне ще пукна, за да не им гледам сеира на човеците. Омръзна ми и на мен вече. Абсурдно същество е това човека, не се трае!
След катедралата се усамотих в малка църквичка, наречена Antioch. Нямаше никакви туристи там, а беше наистина приятно място. Една монахиня шеташе из двора, но не ми обърна внимание и разгледах спокойно. После посетих недалечния манастир Самтавро, където се впечатлих за втори път днес от лошотията на божиите служители. Две монахини се караха яростно пред портите на църквата "Света Нина", едната крещеше и навикваше другата. Някои туристи им гледаха цирка, други подминаваха умислени. Иначе манастирът е прекрасен, също е възникнал през 4 век и е бил реконструиран през 11 век. Оригиналните фрески не са оцелели до днес, настоящите са от 16-17 век. Тук са погребани цар Мириан III и жена му Нана, по време на неговото управление през 4 век след приемането на християнството в Грузия, Света Нина е създала малка църква тук, днес носеща нейното име.
Следващата ми дестинация беше отдалечения на 13 км манастир Shiomghvime, докъдето стигнах на стоп с човек, пътуващ до близко село, който ме откара директно до манастира. Разположен в планините, в скалиста местност с издълбани във варовиковите отвеси скални жилища на някогашни аскети, манастирът е забележителен не само с местоположението си. Произхожда от 6-ти век, горната църква е построена през 12 век. Още в началото бързо се е обособил като най-големия манастирски комплекс в страната с близо 2000 монаси в края на 6-ти век. След Средновековието бележи упадък и е опустошен от нашественици. В горната църква снимането беше забранено, което ме изненада, но въпреки това успях да открадна един кадър, докато свещеникът беше излязъл за момент. Стенописите бяха много красиви, а слънчевите лъчи, проникващи през прозореца, създаваха допълнителна мистична и вълшебна обстановка в огромното помещение.
Нямаше нито един посетител в този манастир освен мен и съответно нито една кола на паркинга, така че връщането щеше да е пеша. Надолу по пътя се отбих до малък параклис в ремонт, а докато го разглеждах, към манастира профучаха три коли и един бус с туристи. Значи имах шансове със стопа, който малко по-късно се материализира чрез кола с мъж и жена за Мцхета. Мъжът беше от Тбилиси, а жена му от Караганда в Казахстан, разговорихме се за нейния град, който посетих през 2008 г. Като стана дума за Грузия пък и започнах да изреждам местата, които са ми харесали из страната, те отбелязаха, че са били на по-малко места от мен, а живееха тук. И в България е същото, има много хора, които не познават собствената си страна, но бленуват за чужбината, където в представите им тревата винаги е по-зелена и небето - безоблачно.
Слязох от колата в Мцхета и поех пеша към археологическата зона недалеч от манастира Самтавро. На входа се плащаше билет и жената на пост искаше да ме таксува до момента, в който се появи кола с групичка местни мъже и куче, заговориха ме, разпитаха ме за пътуването ми и казаха на жената да ме пусне без билет. Интересен развой на събитията. Кучето беше страхотно хъски на име Тори, а собственикът му се оказа археолог и започна да ми обяснява на отличен английски кое какво е в обекта. Разкопките не са много, но се планира още копаене. Засега се виждат гробове, останки от къщи на слоеве от различни епохи. Отдолу са останали заровени къщи, а над тях има некрополи - интересно. Археологът ми обясни, че иска да организира проект за другото лято с доброволци чужденци, които да дойдат да участват в разкопките. Можел да осигури настаняване и храна, искал всеки желаещ да се включи за минимум 10 дни и да има интерес към историята и археологията, и към копаенето, разбира се. Даде ми имейл адреса си и поръча ако намеря желаещи или пък аз искам, да пиша. Много му се искало да се развие обекта, да идват хора и да се прави нещо. Харесаха ми идеята и подхода, така че даже се замислих да се включа другото лято, ако дойда за планираните преходи из Кавказ. А тя каква стана... лято 2020 - край и принудителна смърт на пътешествията ми извън България. R.I.P.
Нататък по пътя съвсем близо до разкопките, но от другата страна на шосето, се намира крепостта Bebristsikhe - ранносредновековна, не особено поддържана и рушаща се от капризите на времето. Обърнах й доста внимание, много ми хареса мястото въпреки боклуците, които заварих изхвърлени наоколо. Никой не стопанисва обекта, а хората са мръсни и цапат навред. Не зная какъв трябва да си, за да дойдеш да си хвърлиш боклука в средновековна ценност.
Хванах стоп с пътуващ за Кутаиси човек и слязох на магистралата, където след кратко чакане ме взе бус с много изпаднал и мръсен вид. Чичето, което го караше, сякаш живееше вътре. Навсякъде беше пълно с тенджери, тигани, котлон, разлято олио и разни храни... Отзад имаше дори и нарязани дърва за огрев. Иначе чичето беше много приятно и на раздяла ми връчи един нар. Слязох на разклона за катедралата Самтависи, която исках да посетя онази вечер, пътувайки от Гори към Тбилиси, но тогава дъждът ми попречи. Сега се връщах да поправя грешката. Ставаше късно и се притесних да не е затворено, но имах късмет и ме пуснаха да я разгледам. Първоначално е възникнала през 6-ти век, по-късно е възстановена през 10-ти, но нищо от тогавашните сгради не е оцеляло до днес. Земетресения са я опустошили, по-късно е възстановена през 15-16-ти век. Нататък през вековете нови добавки и реконструкции са били направени, а понастоящем е с богато декорирана фасада и красиви стенописи.
Около Самтависи не ставаше за палатка, така че реших да продължавам, още беше светло. До магистралата се върнах с камионче, а от там ме взе много приятен, говорещ английски човек за Тбилиси. Целта ми беше да сляза на разклона за известната "Грузинска военна магистрала" - пътя, водещ към границата с Русия и прекрасния връх Казбек (5054 м). Строен е през 19 век от руснаците явно за преминаване на войските през Кавказ. Понастоящем е обикновен планински път с много завои и тунели, както и необикновено красиви гледки. Слязох на разклона и зачаках нов стоп към планините. Взе ме човек за Душети, където пак зачаках някой да спре и да се придвижа до първата ми желана спирка - разкошния манастир Ананури. Кола с момче, което беше страшен нервак и караше ужасно, ме откара до там. Вече беше тъмно, когато слязох на паркинга и се зачудих къде да спя. Не се чудих дълго обаче - влязох зад крепостните стени на манастира, дори посетих църквата, която още беше отворена, след което тихомълком се наврях в една от кулите като си направих магия за невидимост и силно си повярвах, че от тоя момент изчезвам от видимия земен свят за една нощ, та ако някой мине край кулата, изобщо няма да ме види. Манастирът се заключваше нощем и може би някой оставаше да спи вътре - така и не разбрах. Просто се потулих в кулата, разпънах съвсем тихичко палатката и изчезнах от лицето на земята. Прекарах една спокойна и много студена нощ, никой не ме обезпокои. Завивах се с чувала презглава, за да не замръзна. Не можех да се нарадвам на късмета си - да спя в кула на манастир от Средновековието. Бях си у дома :)
 |
| Хелоуин явно се празнува и тук |
 |
| Реките Кура и Арагви, вижда се катедралата Svetitskhoveli |
 |
| Единствената снимка, която направих нелегално в църквата |
 |
| Археологически комплекс край Самтавро - некрополи |
3 коментара:
Благодаря Тери! Не ти ле е скучно сега без пътувания?
Анонимен, няма как да ми е скучно, не познавам значението на тази дума. За целия ми живот не се е случвало нито веднъж да се сблъскам с феномена скука и дори не мога да си обясня това човешко състояние. Но имам друг проблем - не ми стига времето и за половината от нещата, които ми се правят. Много са кратки дните, бързо минават в градинарска работа, четене, колоездене..... няма и минута за нищоправене. Разбира се, липсват ми пътуванията, но не толкова, колкото си мислех. И просто се изумявам как има толкова зависими хора, които се бодат и им бъркат по дупките, само и само да пътуват. Сега единственото, което искам, е да се махна завинаги от света на хората, да убедя близките си да се изнесем в планините, в дивото, а това се оказва много трудна, направо невъзможна мисия. Иначе нищо друго не искам, още от миналото лято ми беше ясно, че извън България повече няма кой да ме пусне да пътувам. Никой няма интерес от такива като мен при налагането на новия ред и контрол с тоталното зомбиране и видиотяване на човеците. Освен това до такава степен се разочаровах и отвратих от хората по отношение на това колко лесно и слабохарактерно се оставиха по течението на това безумие, че едва ли някога ще ми се поиска пак да пътувам на стоп и да говоря с човеци, за мен всичките са зачертани с две дебели черти. Ако някога пак пътувам навън или само из България, ще е с колело, за да не ми се налага да говоря с никого. Направо не проумявам как всичко живо се отказа от свободата и правата си в замяна на лъскави екранчета и серуми с неизвестно съдържание.
Благодаря за отговора Тери
Публикуване на коментар