Таджикистан - през Памир с Монгол Рали

 

памирска прелест... ченето ми увисна пред тоя пейзаж

Прекрасна традиционна музика на една от страните по света, която обикнах много дълбоко:

https://www.youtube.com/watch?v=twDNZ7crTYg

Не мисля, че някой може да си представи Таджикистан, докато не я посети. Моят речников запас не е толкова богат, че да опише зашеметяващите природни чудесии, размерите на които не могат да се поберат не само в кадъра на фотоапарата, но и в ума на прекосяващите ги. Да, говоря за Памир! Хората, които обичат планината и дълбоко вярват в една моя любима сентенция: "Планината ражда хора, а полето - тикви", ще харесат много този разказ и особено снимките в него :) Ще проточат лиги по шарените, разнообразни и преди всичко - гигантски форми на релефа, с които природата е дарила тая чудна страна, сбутана някъде в средата на Азия, тотално непопулярна за масовия турист, официално водеща се за бедна и неразвита... а за тези, които под "липса на развитие" разбират чиста, дива природа, безкрайни планини, пълно спокойствие, смайваща красота... Таджикистан е мястото! :) Аз загубих дар слово, докато прекосявах Памир и едва намирах думи, за да опиша видяното в тетрадката по-късно. Май по-добре го описват снимките, затова този пост има повече снимки от другите.

Накратко казано - влюбих се в два от становете - Таджикистан и Киргизстан, но за втория - в следващия разказ. Сега ще се спра на красотите на Таджикистан. От много години мечтаех да се озова в Памир - гигантска планинска верига в Централна Азия, която си представях като поредица от остри, заснежени върхове, стърчащи над едно сякаш безкрайно плато, където денем слънцето те изгаря до крайност, а нощем се гърчиш от студ в палатката си. Представях си нещо като Алтипланото в Андите и страшно се вълнувах най-после да стигна и до това  откъснато от подивелия човешки свят кътче.

Узбекистан - част 2 - Самарканд, Шахрисабз и как почти ме депортираха в Ташкент :)

в комплекса Шахи Зинда, Самарканд

Нещо страхотно за слушане :)

https://www.youtube.com/watch?v=Kz7Bt-zERQc

25.07.2018

Сутринта Ямик дойде към 8:30 и  след като си взех чао с двете кученца Машка и Дашка, ме изпрати до правилния градски рейс, водещ до изхода на Бухара. След автобуса походих още към километър, за да съм съвсем в края на града, макар че тук такова нещо като край сякаш нямаше. Веднага започваше друг град или село и беше така навсякъде в останалата част на страната. След доста чакане все пак успях да хвана стоп с камион за Navoi. Човекът бе много приказлив и дори ме покани в дома си за обяд, но тъй като бе доста встрани от главното шосе, реших да не се отклонявам, а и бързах за домакина си от каучсърфинг в Самарканд.

Следващият стоп бе с по-малък като размер камион, който пътуваше за Ташкент. Шофьорът също бе много приятен и разговорлив, остави ме на разклона за Самарканд и си продължи. Целият път от Бухара до Самарканд бе пренаселен, нямаше километър без къщи. Явно палаткуването щеше да бъде много сложно занапред... не както беше в пустинята. Хванах градски транспорт до центъра, за да не губя време в ходене през огромния модерен град. Целта ми бяха старините, пръснати из централните части и предизвикващи разностранни идеи за приказки, вълшебства, приключения, битки, съкровища.... Нямах търпение да разглеждам!

През следващите няколко часа се разходих с цел да видя колкото мога повече места преди да се обадя на домакина ми, който живееше на 30 минути с автобус в село извън Самарканд. Селото се казваше Осми март и се бяхме разбрали да му се обадя по някое време следобед, да се срещнем в града и да ме води в дома си.

Узбекистан - част 1 - пустинните съкровища Хива и Бухара

из комплекса Ичан Кала, стария град на Хива

Нещо прекрасно :) 

https://www.youtube.com/watch?v=E4w_5bY0tBY

Напоследък все се изумявам как тривиални поп песни могат да се превърнат в класически шедьоври ако просто останат без глас :)  -

https://www.youtube.com/watch?v=kvn1_8vIT-M

Допреди няколко години пътуването в Узбекистан като независим пътешественик беше доста сложно, но в последно време страната много се отвори за чуждестранни посетители, както и повечето от "Становете". След моето посещение дори беше въведена онлайн виза, отпаднаха и задължителните регистрации в хотели, които миналата година все още се изискваха официално. В момента да се пътува там е по-лесно отвсякога, същото важи и за съседните Таджикистан, Казахстан и Киргизстан. Когато през 2008-ма бях в Казахстан, платих 160 долара за виза и покана за там и дори не можех да си мечтая да посетя и Узбекистан, а сега първата е безвизова, а втората - с виза онлайн.

По-голяма част от населението на страната са мюсюлмани, а преди много векове Узбекистан е бил част от иранската империя Ахемениди. С идването на арабите по-късно, започнала ислямизацията на местните народи, които дотогава са били последователи на зороастризма. Мюсюлманското завладяване настъпва през 7-ми век и в този период Самарканд, Хива и Бухара започнали да забогатяват благодарение на това, че Пътя на коприната минавал през тях. Град Шахрисабз, намиращ се недалеч от Самарканд, е родното място на известния турско-монголския вожд Тимур/ Тамерлан, който през 14-ти век основал Тимуридската империя със столицата си Самарканд. Неговата държава по-късно паднала в ръцете на узбекската династия на Шайбанидите. Няколко века след това руснаците завладяли Узбекистан.

Има няколко места в Узбекистан, които всеки трябва да види, за да усети магията на тази страна - Хива, Бухара, Самарканд и Шахрисабз. И четирите са вписани в ЮНЕСКО и каквото и да ви разказват и описват за тези места, не може да достигне реалната атмосфера на всяко едно от тях. Архитектурните чудеса са смайващи, а за интересуващите се от история, тези четири града са неустоимо изкушение. Ако трябва да избера един от градовете, който да посоча като любим, това ще е Хива. Може би защото беше първия, който посетих, или защото беше сякаш най-запазения, най-автентичния и изолиран от модерната си част - не зная, но тотално ме омагьоса. В тази публикация - чудесата на Хива и Бухара :)

Туркменистан - белият призрачен град и портата за Ада

Портата към Ада :)

Една от любимите ми български песни, която слушам всеки ден, откакто се прибрах от пътуването:

https://www.youtube.com/watch?v=1LoAKhtflEw

Малко се говори и знае за Туркменистан по света. Повечето необразовани хора, или тези, които не са слушали в час по география, дори не са чували за такава държава. А тя си е там - в Централна Азия и е уникална, доста нетипична и когато прекрачваш границите й, въобще не знаеш какво да очакваш от другата страна...

В Туркменистан формата на управление официално се води президентска република, но реално е диктатура. Настоящият диктатор президент носи сложното и дълго име Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов :) Признавам си, че изобщо не мога да го запомня, затова го потърсих в гугъл :) Всеки път като се сетя за името на този, ме напушва смях. Та този образ продължава в макар и леко по-облекчена форма, лудориите и нарцистичните маниакалности на предния президент диктатор Сапармурад Ниязов, който карал сънародниците си да го наричат "Баща на туркмените" и се самоназовал "Туркменбаши". Ще започна първо с лудостите на покойния Ниязов, който след като се гътнал през 2006-та, бил заменен във властта от личния си зъболекар с гореспоменатото забавно име.

По време на управлението си, Ниязов вкарал иначе богата на газ и други ресурси страна в икономическа криза и народът гладувал заради мегаломанските му проекти и лудости. Той бил толкова самовлюбен, че наистина вярвал, че е Бог за народа си и издигнал в култ личността си. Всеки член на опозицията и изобщо негов противник, бил вкарван в затвора или просто изчезвал. В Туркменистан и досега няма опозиция на властта. Забранил операта и балета, да се слуша радио в колата също било незаконно. След операция, причинена от тютюнопушене, забранил на министрите си да пушат, а по-късно въвел и пълна забрана за пушене на обществени места. Вкарал милиарди от печалбата от природни ресурси в изграждане на негови златни статуи на всеки ъгъл, напълнил с вода гигантско изкуствено езеро в пустинята, засадил гора от кипариси, за да промени иначе пустинния климат (80% от страната е пустиня).

Иран - част 3 - още 9 дни приключения...

Розовата джамия в Шираз

Freedom:

https://www.youtube.com/watch?v=LlY90lG_Fuw

09.07.2018

Спах добре при семейството на Амир, а след закуска, приготвена от Фатима, ме закараха до място за стопиране в края на града. Първо ме качиха мъж и жена до близък разклон, а от там ме взе кола, пълна с войници, които ме оставиха на полицейски пункт на пътя. Единият от тях говореше английски и настояваше да ми уредят автобус, но след категоричен отказ от моя страна си тръгнаха, а аз останах да стопирам на пункта на полицаите. Не се мина много време и те ме викнаха при тях, разпитаха ме какво правя и като разбраха, че се опитвам да си хвана кола на стоп, ми спряха една. Вътре пътуваха момче и момиче за Шираз - моята следваща дестинация. Те били на ваканция няколко дни и се прибираха у дома си. Почерпиха ме пуканки, ядки, сушени плодове и се отбиха до Пасагард, за да го посетим, но беше затворено и го видях само отвън. Персеполис също бе затворен на този ден, тъй като беше много важен празник по случай някой от 12-те имама, не разбрах точно кой, но всичко беше затворено. Случи се да съм тук точно в един от 6-те дни в годината, когато и двата археологически комплекса са затворени, така че на връщане по същия път щях да се отбия пак.

Като наближихме Шираз, ме попитаха къде ще отседна и започнаха да звънят на Захра от каучсърфинг, която бе приела да ме подслони няколко дни по-рано. За съжаление обаче не вдигаше телефона, звъниха й сигурно 20 пъти и се чудеха какво да правят с мен и къде да ме оставят. На последното позвъняване точно преди да се откажат, Захра вдигна. Оказа се, че не ме очаквала днес, а друг ден, явно не си е чела детайлно съобщенията и се беше объркала. Обясниха на момчето зад волана къде да ме откара и след малко бях пред вратата им.

Иран - част 2 - сред чудесата на Кашан и Исфахан

в баните на султан Амир Ахмад, Кашан

Като за начало - една прекрасна песен, поздрав за индивидуалистите, които не се огъват пред нищо и никого, следвайки своя път независимо от последствията...

This Is Me...

https://www.youtube.com/watch?v=iojJGXmEe4k

When the sharpest words wanna cut me down

I'm gonna send a flood, gonna drown them out

I am brave, I am bruised

I am who I'm meant to be,

this is me

Look out 'cause here I come

And I'm marching on to the beat I drum

I'm not scared to be seen

I make no apologies,

this is me

05.07.2018

Многочасовото пътуване от Техеран до Голпайган с Масуд беше истинско удоволствие. Той въобще не беше типичен иранец, говореше отличен английски, беше много отворен и любопитен, сякаш и пълен атеист, беше се изнесъл от дома на родителите си и живееше сам в Техеран. Не беше и женен, което никак не се нравеше на религиозните му баба и дядо. На всичко отгоре беше стопаджия и знаеше много добре какво правя, пътувайки на стоп. Даде ми безценни съвети по отношение на стопа в Иран. От него научих нещо много полезно - как да разпознавам цифрите на фарси (учеше ме и ме изпитваше по регистрационните номера на колите) също така коя регистрация от кой район е. Така знаех горе-долу коя кола откъде идва и накъде отива. Още като се качих в колата, ме почерпи безалкохолна бира. Това ми е втората безалкохолна бира в живота - пълна отврат. Алкохолна така и не опитах и никога няма да опитам, стига ми безалкохолната.

За да стане още по-приятно возенето, Масуд пускаше страхотна музика през целия път, както американски и европейски песни, така и модерни нелегални ирански. Каза, че техните певици живеят и творят само в чужбина, поради забраната да пеят в собствената си страна.

Иран - част 1 - страната на масовата лудост

иранска картинка - мъжете уговарят такси, а чаршафът без самоличност и мнение стърчи отстрани и си крие лицето даже, че да не вземе някой да я види тая хубост неземна и да я хареса...

Не се сещам за по-подходяща песен, с която да започна този пост, още повече, че имах щастието да гледам филма на кино. След като свърши, се замислих за пореден път за съдбата на иранките, която е също като тази на принцесата, само че няма happy end.
https://www.youtube.com/watch?v=tfJntocV3HE

I won't be silenced
You can't keep me quiet
Won't tremble when you try it
All I know is I won't go speechless

'Cause I'll breathe
When they try to suffocate me
Don't you underestimate me
'Cause I know that I won't go speechless


Стомахът ми беше свит на топка, когато влизах в Иран - нямах идея как ще изляза от него без да извърша или кажа нещо, което противоречи на шариата и съответно - да ме приберат в затвора или депортират. Свободно същество като мен не би могло нито да си трае, нито да се прави, че не вижда случващото се наоколо... както в Мианмар месеци по-късно се бих за справедливост, ами ако се беше случило в Иран... дали моралната полиция щеше да ме прибере ако ме хванат да пребивам зверски някой брадат и мустакат шебек на улицата... Ей такива мисли ми се въртяха в главицата, докато пресичах още границата... и хич не горях от нетърпение да преживея шариата! Всъщност огромната разлика между едно посещение като турист в Мароко/Египет/Йордания, или в Иран например, се състои в следното - в Йордания и другите страни ти си посетител, страничен наблюдател на исляма, той не те засяга по почти никакъв начин и няма как да се намеси в свободата ти и да те кара да се чувстваш дискомфортно. Докато в Иран, както ми каза един иранец, който бе пътувал извън страната си - "В момента, в който влезеш в Иран, оставяш свободата си от другата страна на границата..." А аз едно едничко нещо имам в този живот, от което за нищо и никого не се отказвам - СВОБОДАТА!!! Затова Иран ме заболя, отврати, натъжи, вбеси, потресе.... но не заради мен - аз само минавам, след 19 дни Свободата ми ме чакаше на границата с Туркменистан и отново я прегърнах... но за всички тези хора, същества, жени, а и мъже, които са принудени от собственото си безхаберие и мълчание, да живеят и отглеждат децата си в един пълен абсурд, който никой, ама никой Бог, дори да съществуваше, не би одобрил!

Турция - в началото бе чаят... с две бучки захар :)

джамия в Анкара

 I see fire... https://www.youtube.com/watch?v=2fngvQS_PmQ&list=RDLfIZcvxpFR8&index=9

25.06.2018 - начало на пътуването

 Всяко дълго пътешествие започва с една малка стъпка... в моя случай тази от прага на вратата към стълбището :) Чувството отново бе сякаш за първи път потеглям на скитничество. Съмнения, че няма никога повече да видя близките си, ме натъжаваха и разплакваха по пътя към изхода на Хасково. Раздялата беше мъчителна, включваше много сълзи, тежки думи и празни обещания, които нямаше никаква гаранция, че ще бъдат спазени. Защото единственото сигурно нещо на тоя свят е, че всички го напускат. А аз се надявах да го напусна възможно най-скоро, защо не и по време на това пътуване. Сърцето ми беше тежко и трудно за носене дори до края на града, а какво оставаше за нататък по пътя. Добре, че имам чифт много здрави крака, които компенсират и успяват да се справят с тежестта на сърцето ми и цялата мъка по света.

След кратко ходене и още по-кратко чакане, се возех в кола за Димитровград, а когато слязох на разклона за магистралата към Турция, човекът ми набута 20 лева като толкова настояваше да ги взема, че не успях да се преборя. "Да са ти кадем!" - това ми каза и после с мръсна газ си замина, а аз дори нямах сили да се съпротивлявам, още бях в транс заради раздялата и новото начало, животът ми започваше от нулата отново :) Всичко, което притежавах, бе полупразната ми раница на гръб, тежеше едва 14 кг, нямах дори яке или обувки в нея. Всяко ново пътешествие ми е като първо, но всъщност не е точно така - в празната половина от раницата си нося вече солидния си опит от 10 години обикаляне по света. Той не тежи, а спомага за облекчаване на останалия товар. Затова и раницата в първото ми пътешествие бе 37 кг, а в това е 14, защото опитът измести килограмите ненужни предмети. Може би след още 10 години ще нося раница с тежест 5 кг, а след още 10 - никаква раница изобщо. Колко е лесно да стартираш пътешествие или живота си отначало като знаеш, че абсолютно нищо материално не ти е нужно.

Прибрах се... отново вкъщи + кратко инфо за това пътуване

 Маршрутът след последния пост - плътната линия на стоп, накъсаната - със самолет.


Вече гледам е 23-ти май, а аз още не зная къде точно се намирам, какви са всичките тия хора около мен и кой и как ме е преместил извън Азия, и къде, по дяволите, са ми самосата, чендола и бананите!!!!!!! Два пъти вече се събуждам посред нощ и почвам да си мисля как трябва да мръдна до пазара да си купя самоса и банани веднага щом се съмне... и после се усещам, че съм в позната стая с 4 стени, а не в палатката и направо се гипсирам... блокирам.
Та нещо последните дни освен, че нямам време, нямам и сили да напиша на блога заветното - прибрах се! Защото някак си не искам да повярвам, че наистина се прибрах от това пътуване, беше твърде хубаво, за да свърши толкова бързо, а и част от мен още си е някъде там, при хората с дръпнати очички и 2D носове, и камарите с дуриан край пътя. От една страна е голяма радост да видя отново близките си, колелото, градината, играчките, книгите... но от друга прибирането точно в този момент не беше никак лесно, никак жадувано, и в следствие на това сега се чувствам много странно и съвсем не на място. А пътуването със самолет на такова голямо разстояние допълнително усложни и без това бързия преход от азиатска към българска действителност, ако пътувах по суша както обикновено, щях поне да имам време да осмисля и осъзная, че се прибирам. В крайна сметка се телепортирах по светкавичен начин в един съвсем друг свят, тотално различен от моята зона на комфорта, носеща името Неизвестно. Сега зная къде ще спя довечера и това просто ме убива...

Open roads...

маршрутът след последния пост

Един кратък пост преди прибирането ми, този ще е последния преди да се телепортирам в БГ, след което вече ще има постове за всяка страна от началото на пътуването, придружени със снимки :)

Поздрави на всички от Кamphaeng Phet, Тайланд :) След почти 2 седмици (прекрасни 2 седмици!) в новата ми любов - Мuянмар, за която много ще има да разказвам, се завърнах в кралството Тайланд да посетя за последно краля преди да се насоча към Малаиzия и края на това невероятно пътешествие, което въобще не искам да свършва сега и по такъв начин... anyway, не мога да опиша сега какво ми е... сърцето ми е на хиляди парчета, ако изобщо нещо е останало от него вече... От една страна се радвам, че ще видя близките си скоро, но от друга.... еххх от друга...! Изобщо нямам психическата готовност да се прибирам и още от сега съм в нещо като шок, които направо не знам как ще преодолея след няколко дни, когато се телепортирам в свят, които изобщо не е моята зона на комфорта и към които отдавна вече не принадлежа... не мога да си представя, че няма да се събуждам всеки ден  на ново място и дори няма да се чудя къде съм при събуждането, нито пък че ще виждам същите хора и места всеки ден, нито пък че ще имам постоянна течаща вода и душ, или ще мога да ида до тоалетна когато ми се ходи, а не 5 часа по-късно, или пък че няма да трябва да се промъквам по забележителности като крадец през оградите :))  (започвам да крада череши из хасковско, пазете си черешите, хасковлий! :)))