Узбекистан - част 2 - Самарканд, Шахрисабз и как почти ме депортираха в Ташкент :)

в комплекса Шахи Зинда, Самарканд

Нещо страхотно за слушане :)

https://www.youtube.com/watch?v=Kz7Bt-zERQc

25.07.2018

Сутринта Ямик дойде към 8:30 и  след като си взех чао с двете кученца Машка и Дашка, ме изпрати до правилния градски рейс, водещ до изхода на Бухара. След автобуса походих още към километър, за да съм съвсем в края на града, макар че тук такова нещо като край сякаш нямаше. Веднага започваше друг град или село и беше така навсякъде в останалата част на страната. След доста чакане все пак успях да хвана стоп с камион за Navoi. Човекът бе много приказлив и дори ме покани в дома си за обяд, но тъй като бе доста встрани от главното шосе, реших да не се отклонявам, а и бързах за домакина си от каучсърфинг в Самарканд.

Следващият стоп бе с по-малък като размер камион, който пътуваше за Ташкент. Шофьорът също бе много приятен и разговорлив, остави ме на разклона за Самарканд и си продължи. Целият път от Бухара до Самарканд бе пренаселен, нямаше километър без къщи. Явно палаткуването щеше да бъде много сложно занапред... не както беше в пустинята. Хванах градски транспорт до центъра, за да не губя време в ходене през огромния модерен град. Целта ми бяха старините, пръснати из централните части и предизвикващи разностранни идеи за приказки, вълшебства, приключения, битки, съкровища.... Нямах търпение да разглеждам!

През следващите няколко часа се разходих с цел да видя колкото мога повече места преди да се обадя на домакина ми, който живееше на 30 минути с автобус в село извън Самарканд. Селото се казваше Осми март и се бяхме разбрали да му се обадя по някое време следобед, да се срещнем в града и да ме води в дома си.

Ситуацията със забележителностите в Самарканд беше същата като в предните градове - всичките се плащаха и струваха скъпо, така че никъде не влязох, но ми беше напълно достатъчно да ги гледам дори само отвън. В Самарканд бе по-различно от Бухара и Хива, защото местата бяха по-разпръснати и сякаш нямаше обособен отделен стар град, всичко се смесваше с модерната му част. Не че не ми хареса, напротив - сградите бяха зашеметяващи и дори не можех да ги обхвана с поглед понякога, а и апаратът ми имаше големи трудности да ги хване в кадър. Регистанът, който е най-голямата атракция, ме остави съвсем без думи и стоях на парапета да зяпам сградите близо половин час. Той е бил официален център на Самарканд още по времето на Тамерлан. Площадът е заобиколен от мадраса Улугбек, мадраса Шер-Дор (строена в продължените на 7 години), и мадраса Тила Кори. Беше възможно човек да се вмъкне в оградения площад безплатно ако дебне някакъв момент, в който охраната да не гледа, но не се пробвах, стигаше ми да опознавам величието на сградите и отвън. Сватбени фотосесии течаха с пълна сила наоколо. Стигнах до големия пазар след смайващата джамия Биби Ханъм, която също се плащаше и я видях само отвън. Тя е била построена от Тамерлан за най-възрастната и любимата му съпруга. На пазара беше много интересно и се заканих да се върна отново да го доразгледам.

Запътих се към автогарата, където домакинът ми Акрам бе поръчал да го чакам. Взех си две мекичета за 1000 сом от улична продавачка и се зачудих как може храната да е толкова евтина, 1 долар е 7800 сом, а с 1000 сом се наяждаш идеално и нищо повече не ти трябва. Акрам дойде скоро и се качихме на минибуса за неговото село на име 8-ми март. Съдбата очевидно искаше да ми се подиграе, имайки предвид това съвпадение с някои злощастни събития в живота ми, особено най-злощастното - самото му начало. И понеже много мразя празника на умрелите цветя, името на селото леко ме напрегна...

Къщата на Акрам беше в ремонт, но семейството му ме прие много добре. Хората бяха  гостоприемни, усмихнати и доброжелателни. Къщата беше на един етаж, доста голяма като площ, имаше и голям двор, в който живееха една крава и няколко овце. Много ми домъчня като видях условията им на живот - кравата беше вързана и само й се даваше храна, нямаше никаква свобода да се разхожда из двора, всеки път я виждах вързана на въжето. Овцете бяха в клетка и също никога не ги пускаха да излязат. Очевидно и в тази държава хората изобщо не изпитваха емпатия към животните и ги отглеждаха садистично и без никаква любов. Видях ги да им дават храна, но никога не видях да ги погалят или да им кажат нещо мило.

В това семейство видях нещо, което болезнено ми напомни за Иран и направо ме зашемети, сякаш ме плеснаха с мокър парцал! Всъщност така като се замисля, дори в Иран нямаше чак такова нещо... Когато стана време за ядене, само жени насядаха около мен, а Акрам изчезна някъде. Зачудих се какво става, после разбрах, че се хранят отделно, макар да са от едно семейство. Определено нямаше нищо такова в Иран. Акрам беше седнал отвън с братята си и работниците по къщата, а мен лелите и майка му ме бяха настанили при тях и ми сервираха храна - най-често консумираното в страната ястие, нарича се плов. Понеже Акрам им беше казал, че не ям месо, бяха извадили месото от манджата, но аз зная много добре, че са сготвили всичко заедно, така че категорично отказах да ям. На масата имаше и салата, ядох само нея, а после в дома на една от лелите ми дадоха кисело мляко и плодове, та се наядох до насита.

Акрам имаше 12 лели и някои от тях седяха в двора да пълнят одеяла с памук, предназначени за сватбата на брат му, която предстоеше след месец. Едната от лелите на Акрам бе по-весела и разговорлива, а другите - по-скучни, но всички бяха добронамерени към мен. Къщите на повечето от тях са съседни къщи и така целият квартал сякаш е едно голямо семейство. По принцип гостуванията на големи семейства ме натоварват, нямам навика да виждам толкова хора и постоянно някой да навлиза в личното ми пространство. За индивидуалисти от запада този начин на живот изглежда обсебващ и натоварващ, но за тях си е напълно нормален и дори се чудят как може хората в Европа да имат толкова малки семейства, шокираха се доста като им разказах за моето, не можеха да повярват, че баща ми няма нито един брат или сестра.

Вечерта лелите се бяха събрали в една от стаите на къщата и правеха гимнастика, всичките бяха доста охранени и сякаш обездвижени, така че щеше да им се отрази добре. Изпратихме ги и останах само с Акрам, майка му, сестра му и брат му. Всички си легнаха да спят вътре, а аз - вън, на един дървен нар в двора, беше твърде горещо да се спи вътре без климатик или вентилатор, а за тях си беше нормално. Температурите в Самарканд паднаха много в сравнение с другите градове предните дни, днес беше едва 38 градуса! Това си беше хасковска лятна температура и въобще не ми влияеше, спах много добре в двора без палатка и без да се завивам със спалния чувал.

някой загрижен за стопаджиите узбек сложил столче на пътя :)на кого му трябват Еконт или Спиди като има Москвич :)тираджията, който ме вози по пътя за Самаркандмавзолей Rukhobod

Gur-e Amir - мавзолей на Тамерлан

паметник на Тамерлан

огромният комплекс Регистан

мадраса Шер-Дор

джамията Биби Ханъм...

Биби Ханъм

пазарът Сиаб

узбекско ежедневие...

26.07.2018

Сутринта закусвахме с майката и сестрата, дойдоха работниците и ремонтът продължи с пълна сила. Лепяха плочки, бъркаха цимент и боядисваха - все неща, с които можех много да помогна, така че предложих услугите си. Казаха, че нямат нужда от повече хора, така че денят ми остана за разглеждане на града. Преди да тръгна към центъра, Акрам ме заведе при свой съсед и приятел, който бе художник и имаше китара. Много се зарадвах, защото успях да си припомня наученото през последните месеци, тъкмо започнах курсове преди да замина на пътуването и се ядосвах, че като не се упражнявам, ще забравя всичко. Освен китарата имаше и друг бонус в това посещение - душ. Тъй като банята на Акрам беше в ремонт, се изкъпах в банята на този му приятел.

Взех минибуса до града и се заех с втора обиколка на чудесата му. В новата част успях да открия интернет кафе и прекарах там близо час, след което изпих един студен сок и изцяло се посветих на разглеждане на старините в столицата на Тамерлан. През гробищата успях да се вмъкна в некропола Шахи Зинда с ансамбъл от смайващи мавзолеи. Всъщност можех да вляза и вътре в мавзолеите, но не ми се рискуваше да ми се разкрещи някой пазач, който можеше да ме види как слизам от невисоките огради, така че обиколих комплекса само отстрани. Толкова свикнах да гледам сградите в Узбекистан само отвън, че даже не се и мъчех да влизам нелегално вътре.

Посетих и близката джамия Hazrat Khizr, до нея се намира гробът на Ислам Каримов - покойният президент. Не влязох в самата джамия, защото сякаш пак имаше такса, но от панорамната площадка до мавзолея се откриваше чудесна гледка.

От пазара си купих праскови, кашк и сладкиш тип халва, исках да пробвам нещо местно. Върнах се при Акрам и семейството му в 6 следобед, седнахме да пием чай и за пореден път ми направи впечатление, че чашите от чая не се мият и се преизползват неизвестен брой пъти от различни хора. Интересно бе положението с течащата вода в това домакинство. На двора имаше няколко големи варела, всички си миехме ръцете, поливайки си с един чайник, а в един от варелите с похлупак бе питейната вода. Другите бяха за миене. Явно нямаха постоянна течаща вода и затова винаги държаха варелите за по-сигурно.

След чая се заех с една работа, да им помогна малко на хората. Видях как майката на Акрам се мъчи да окоси тревата в двора със сърп. И понеже съм майстор в плевенето, веднага се заех да й помогна. След около час и половина цялата градина бе окосена, а лелите от другите къщи бяха толкова смаяни че идваха да снимат клипчета как кося. Работа, която щеше да отнеме още поне няколко дни на майката с нейното темпо, беше свършена за час и половина. Хората ми бяха страшно благодарни и не можеха да се начудят как работя толкова бързо. Дори съседите от други къщи дойдоха да видят косящия пришълец от друга държава. Надали в това село са си представяли, че някой чак от Европа ще дойде да им коси поляната. :)

Вечерта ме сложиха пак да ям с майката и сестрата, сервираха ми зеленчукова супа без месо вътре като отново бе същата история - просто го бяха извадили, не че не беше готвена с месо. Отказах я и ядох салата, диня и пъпеш. Добре, че имаше плодове в този сезон, та винаги се намираше какво да ям. Разговорите на вечеря винаги бяха едни и същи, а и не само на вечеря. За узбеките, както и за много други народи по света, най-важното нещо е сватбата и децата след това. Безчет чавета тичаха из двора, а лелите дискутираха кой член на семейството кога ще се ожени. Казаха ми, че на сватбите в Узбекистан понякога се канят 5-600 гости и се харчат страшно много пари за угощения. На следващия ден щеше да има сватба - един от съседите им. Обясниха ми, че за хората тук ако са над 20 годишни и не са женени, значи нещо не им е на ред, ако пък след 1 година от брака нямат деца, значи пак нещо не ги бива. Целият живот се върти около брака и размножението. Първото нещо, което узбеките питат посетителя на страната си, е дали си женен и имаш ли деца. Никой не те пита какъв си, за какво мечтаеш, какво те вълнува... На мен още първата седмица взе да ми писва да чувам все едни и същи въпроси, как пък един нямаше, който да не ги зададе. И като им кажеш, че си твърдо против брака и размножаването, те гледат с този празен, овчи, нищо неразбиращ поглед, сякаш си от далечна планета и говориш съвсем друг език. Моят личен опит по света ме е научил, че тези въпроси се задават винаги в държави с преобладаващо ниско интелигентно население.

За разлика от иранките, жените тук оставиха у мен впечатление, че не са особено образовани. Нивото на изучаването на английски в училище било потресаващо ниско, по думи на Акрам. Ако искаш да го научиш, трябвало задължително да ходиш при частен учител, защото тези в училищата нищо не знаели.

За 15 години популацията на страната се е увеличила с 8 милиона, били са 25, сега са 33. Хората имат по толкова много деца, че скоро пренаселената долина Фергана, където живеят 10 милиона от тези 33, ще бъде тотално застроена и обезлесена, а там уж била малкото останала природа в Узбекистан. Аз така и не отидох в този район именно поради пренаселеността му. Интересно в Узбекистан е, че по улиците не се виждат изпадняци като например пияници, наркомани или клошари. Понеже има полиция буквално навсякъде, тези индивиди явно не могат да просъществуват дълго време публично и трябва да се крият.

Спах отново на двора и доста добре отпочинах, не беше такава жега през нощта. Температурите вече бяха постоянно под 40 градуса, дори и през деня. Горещата вълна беше отминала явно.

Регистан, вдясно - мадраса Шер-Дор, вляво - мадраса Тиля-Кори

Регистанпаметник на покойния президент Каримовджамия с дървени колони и красиви таванипазарът Сиабхайде на чая :)тези като ги гледах лигите ми потекоха...за любителите на хляб

кашкHazrat Khizr, където се намира гробът на Ислам Каримов

гледка откъм гробницата на Каримов към джамията Биби Ханъм

пак гледка оттампрез гробището до некропола Шахи Зиндав комплекса Шахи Зинда

поредица от мавзолеи

27.07.2018

Сутринта отново закусих с майката и сестрата на Акрам, а той и брат му отидоха на сватбата на съседа за малко. Обясни ми, че обикновено сутрин били поканени само мъжете, а вечер  всички, но тези, които ходели сутрин, не отивали вечерта, така че броят на гостите ставал по-поносим във времето.

Взех си довиждане с цялото семейство, качих се на минибуса до околовръстното на Самарканд и от там се заех със стопа. Докато чаках някой да ме качи, си правех разни статистики за най-често срещаните марки и видове коли. В Узбекистан под номер 1 класирах Шевролет, на второ място Нексия, третата е Дамас. Абсурдно малките бусчета, които ползват за таксита, също са масово разпространени. В Иран най-популярната кола беше Пежо и разни никому неизвестни марки, а в Туркменистан най-често се виждаше Тойота. Докато мислех върху колите във всяка страна, един младеж спря и ме взе, откара ме до шосето за Карши, където ми каза, че е пътят за Шахрисабз. Да, ама не - по-късно се оказа, че съм на грешен път и минавам по много заобиколния зимен маршрут към Шахрисабз, използван когато проходът в планината е затворен. Сега беше напълно излишно да се минава оттук, тъй като беше лято и планината - достъпна, именно през нея беше краткият път за града. Заради тази грешка направих огромна заобиколка, возейки се на камион Камаз, който се движеше изключително бавно. Шофьорът ме свали на един разклон към малък път, каза ми, че по този път мога да стигна до Шахрисабз. Нямах друг избор, нито ми се връщаше обратно към Самарканд, за да хвана другия път, нито ми се ходеше до Карши, така че реших да мина по този никому неизвестен третостепенен път. Нямаше почти никакъв трафик по него и тръгнах да вървя, беше цяло чудо когато след 10 минути мина камион и ме взе право за Шахрисабз. Шофьорът беше много приятен, остави ме на 2 км от центъра, където едно такси ми предложи да се кача безплатно до двореца Ak-Saray.

От гигантския дворец е останала само портата, която сама по себе си е била толкова зашеметяващо висока (70 метра, сега останала 38 метра), че само може да се гадае за мащабите на това, което е било там освен нея. Дворецът е бил построен за Тамерлан, но за съжаление два века след строежа му, е бил унищожен. Шахрисабз е родното място на легендарния завоевател, тук са погребани баща му и двама от синовете му. Една гробница е построена и за самия него, но тъй като умрял през зимата, нямало как да бъде транспортиран до града и погребан тук поради непроходимите планински пътища, затова бил погребан в мавзолея Гур-е Амир в Самарканд.

Интересна е историята относно гробницата му в Самарканд... Над нея тегнело проклятие, според което самият Тамерлан предупредил, че ако някой някога отвори гроба му, страшно зло ще се стовари върху света. Съветските учени пренебрегнали тези суеверия и през 1941 г отворили гробницата. Намерили скелет, който съответствал на данните, с които разполагали относно Тамерлан. На следващия ден след отварянето на гробницата, Германия нападнала Съветския съюз и избухнала Велика Отечествена война на СССР.

Съвсем близо до портата на Ак-Сарай се намира една от трите най-внушителни и важни статуи на Тамерлан, другите две са в Самарканд и Ташкент. Докато се разхождах близо до портата, една жена дойде да ми иска пари за билет, така че се изнесох по-встрани и никой не ме безпокоеше повече. Явно като се доближиш твърде много, се опитват да те таксуват, но и отдалеч се вижда всичко идеално. Разходих се из историческия център на града, който е в ЮНЕСКО, имаше интересни сгради, няколко джамии, мавзолеи, мадраси... но не са много на брой и се разглеждат сравнително бързо, само има-няма 3 часа за такива като мен :) Отскочих и до модерната част на града, където двама глухонеми обущари поискаха да се снимат с мен, след което ми хрумна да дам на единия да ми отремонтира сандалите, вече се заформяха сериозни протривания и дупки на подметките. Човекът беше много мил и веднага се зае срещу 3000 сома, само дето материалът, който залепи отдолу на подметките, издържа по-малко от едно денонощие преди да се изтрие нацяло и да стигна пак до същото положение.

По някое време следобед се засилих да се измъквам от града, смятах да къмпирам в планините по пътя за Самаркад. Надеждата ми беше, че в тези планини няма да е като в останалата част на района - зверски пренаселено. Всичко от Бухара на изток бе хора и къщи, никъде не ставаше за диво къмпиране и бая се поизнервих. Добрах се до следващия град Китоб и като се заех да излизам от него, вървях сума време и все не свършваше тоя град. Накрая ми писна и стопирах директно, взеха ме трима мъже с лъскава кола, които отиваха в планината на ресторант, уж горе на прохода, но в последствие спряха още долу в по-ниските части, харесаха си някакъв ресторант. Увериха ме, че в района на някакъв хотел наблизо е безопасно да се къмпира. Отидох да огледам и никак не ми се понрави мястото, навсякъде имаше хора и ме виждаха, нямаше къде да се скрия, така че си тръгнах. Стопирах едно камионче, пътуващо за Самарканд и реших да сляза по-високо в планините, след като се поизкачим. Навсякъде край пътя имаше чайхани (ресторантчета), излъгах се да сляза на едно място, където ми се стори, че няма къщи, но вече се стъмняваше и не се виждаше добре. Оказа се, че мястото е точно преди самия превал и като походих стотина метра, стигнах до него, бил е зад завоя. На превала имаше много народ и дузина мъже се скупчиха около мен да видят какво правя по това време пеш в планината. Бяха от продаващите на крайпътни сергии и явно бяха тук денонощно. Казаха, че нямало никакъв проблем да спя на палатка тук, единият дори ме заведе до голяма постройка, в която отключи една стая и ми предложи вътре да спя. Отказах заради непоносимата жега вътре на затворено, нямаше въздух, а бяхме в планините - да се чудиш как е възможно. Разпънах палатката под навеса на сградата и спах сравнително добре до сутринта, когато някакъв дойде до палатката и започна много силно да говори, направо крещи, нещо за Белгия. Явно бяха разбрали, че съм от Белгия вместо България, редовно ги бъркат навсякъде по света. Като не получи внимание, се махна. Събрах палатката и се отправих към Самарканд и после - Ташкент.

крепостни стени в Шахрисабзостатъците от портата на двореца, който е бил разрушенAbdushukur Agalikмадраса Чубин

джамията Kok Gumbazнеизползваната гробница на Тамерлан

отново гигантските порти на двореца, които в миналото са били два пъти по-високи

статуята на Тамерлан

планинският път между Шахрисабз и Самаркандпривечер по пътя, в търсене на място за палатката

28.07.2018

Стопът днес се отприщи. Първо ме взе камион до някакво село преди Самарканд, от там такси ме качи безплатно, човекът бе живял в Германия и говореше немски. Каза, че много добре знае що е то автостоп и че хората в Узбекистан не разбират идеята и винаги искат пари. Остави ме на изхода на Самарканд и за нищо време хванах стоп с камион за някъде по пътя към Ташкент. Като наближи да слизам, шофьорът реши да спре в движение едно камионче с ташкентска регистрация. Колегата му отби и се прехвърлих в камиончето. Доста време пътувахме като на едно място спря да зареди. Бензин тук почти не се ползва, всичко е на метан и на газ станциите има големи опашки, чака се доста. Изгубихме около час за едно зареждане.

Когато пристигнахме в Ташкент, слязох от камиона до една метростанция и взех метрото до станция "Ташкент" в центъра. На всеки вход и изход има по един охранител, проверяващ багажа на всеки пътник. Вътре мирише на старо, сякаш е излязло от СССР това метро :) Няма нито една карта, само упътване с табелки към метростанциите. На узбекски съобщават коя следва, няма превод на английски. Но пък е най-лесният и евтин начин за придвижване из града, билетчето е 1200 сом.

Слязох на правилната станция и тръгнах пеш към адреса на хостел, който резервирах по интернет преди няколко дни, само за резерва ако не си намеря домакин от каучсърфинг. Понеже не си намерих, а и най-вече защото от няколко дни бях без задължителните регистрации в хотели, реших да остана в хостела, за да получа ново листче с регистрация поне за една нощ. Бяха минали 3 нощи без регистрация, сега щеше да е четвърта и се притесних да не ми правят проблем на границата.

Докато вървях към хостела, трябваше да мина по един дълъг мост, а там няколко полицаи бяха застанали на пост. Един от тях веднага ми се разкрещя и се опита да ме гони, а като видя, че не се връщам назад, дойде да ми каже, че не мога да мина пеш по този мост, само в кола или автобус. Причината била, че президентът бил на празнично събитие наблизо и пешеходци по тази улица в момента не се разрешават. Питах го откъде другаде мога да мина, за да стигна до хостела, тъй като на моята карта друг път просто нямаше. Каза, че няма откъде, само ако се кача в някакво превозно средство. Ядосах се, започнах да се карам, а това нямаше да доведе до нищо добро. Протестирах как е възможно да не пускат хората да вървят пеш по пътя и как сега се предполага, че ще стигна до мястото за настаняване. Ченгето също се издразни, но каза, че ако се върна в началото на моста, ще каже на колегата си там да ми спре такси безплатно. Точно така и стана, едно такси се съгласи да ме качи и слязох до хостела, на около километър след моста. Бях вир-вода и миришех в следствие на некъпане два дни при температури 38-39 градуса, мечтаех си за душ в хостела и въобще не подозирах, че там ме чака ново 5 от бюрократичната узбекистанска действителност!

Сега доколкото зная тази лудост с регистрациите е премахната, но когато аз бях там, все още изискването си беше валидно и се очертаваше яко да си изпатя.... Собственикът и момчето на рецепцията бяха приятни и любезни, но когато момчето се зае да ме регистрира и установи, че са минали 3 пълни нощувки без регистрация, заяви, че не може изобщо да ме вкара в системата и ако ме регистрира в хостела, ще отнесат около 500 долара глоба. Каза ми веднага да хващам пътя към близката граница с Казахстан и да се опитам още днес да напусна страната, надявайки се че граничните няма да забележат еднодневното просрочване. Собственикът дойде и взе да се вайка, че това е голям проблем и че много иска да ми помогне, но е с вързани ръце пред абсурдната система. Каза, че много хора като мен са си изпатили и са имали големи ядове и платили големи глоби. Дойде му идея да се обади на негов познат, който евентуално да се съгласи да ме регистрира със задна дата, сякаш че пребивавах в дома му за отминалия период. Не успя обаче да се свърже с човека и предложи да ме води в имиграционните направо, с надеждата, че там ще помогнат и ще позволят на самия него да ме регистрира с един ден назад. Мотивите му бяха, че тъкмо преди броени дни в страната влязъл нов закон за регистрациите на туристи. Вече можело да се регистрираш като независим турист, което се изразява в следното - отиваш в някой хотел още като пристигнеш и искаш да те регистрират за целия ти престой в страната, примерно 14 дни. Плащаш на хотела за 14 дневната регистрация по 2 долара на ден. Те ти дават лист с потвърждение, че си регистриран при тях и от там нататък си свободен да си ходиш и спиш където искаш, не е нужно да оставаш изобщо в този хотел. Та собственикът на хостела пожела да ме регистрира като независим пътешественик и каза да отидем при имиграционните и да настояваме да му разрешат. Без това разрешение не можел да рискува 500 долара глоба.

Качихме се на едно такси и отидохме при имиграционните. Там се започна тягостно чакане да се появи шефа, който можел да реши моята съдба като междувременно дочух от други хора доста коментари относно депортирането ми извън страната. Полицаите ми задържаха паспорта и вече бе твърде късно просто да се измъкна сякаш не сме идвали. Въжето около врата ми се затягаше все повече, започнах да си представям ужасни сценарии как ме изпращат принудително в Казахстан и така таджикската ми виза щеше да изгори и да не успея да посетя страната. Нямаше как да ме депортират към Таджикистан, защото визата ми още не беше започнала валидността си и именно заради това се наложи да дойда в Ташкент и да убия още няколко дни в Узбекистан, въпреки че вече имах пълна готовност да го напусна. Ако ме изпратеха в Казахстан, нямаше да мога да посетя Таджикистан изобщо и визата щеше да остане неизползвана, въпреки че е платена.

Лицата на полицаите бяха студени и безизразни, никак не ги вълнуваше какво ще стане с мен. Собственикът на хостела ми обясни, че имал вече 3 такива случаи преди мен. По принцип било голям проблем и би трябвало да ме депортират, но имало вратичка в закона - ако шефът позволи на някого да ме регистрира със задна дата. За тази цел той имал познат и тъкмо бе успял да се свърже с него по телефона, след доста опити преди това. Сега всичко зависеше от шефа...

След доста чакане шефът се появи. Собственикът на хостела се опита да преговаря с него като лансира версията, че съм пътешественик, който проучва кулинарните традиции във всяка страна и се интересувам от разнообразните узбекски ястия, поради което през въпросните 3 нощувки семейство от малко село са ме настанили у тях и са ме запознали с традиционната кухня. Те не са ме регистрирали, защото били обикновени хорица и не знаели за тези правила. Та надявахме се човекът да омекне като чуе всичко това, но той заговори за дела в съда и глоби, минималната от които била 60 долара. Заяви, че сега ще напише протокол и делото ми ще се гледа в съда в понеделник. Направо не можех да осмисля какво става... от едно просто отиване в хостел с надеждата да се изкъпя и изпера миризливите дрехи, стигнах до съдилища, глоби и всякакви абсурди заради това, че просрочих с една вечер безумието с регистрациите. Егати държавата, егати психарията!

Според шефчето най-тежкото наказание, което можело да ми отсъдят, е депортиране, после била глобата, а имало и някакъв шанс да се размина с предупреждение само. Докато разговаряхме се появи друг човек, който каза на собственика на хостела да звънне в някакво бюро по туризъм и да попита там дали може да ме регистрира като независим пътешественик. Той опита да се свърже с тези хора, но тъй като беше събота, никой не вдигна. Пред тъжната ми и отчаяна физиономия, придружена с дълбоки въздишки, шефчето взе, че омекна. Попита собственика на хостела дали може да намери веднага човек, който да ме регистрира със задна дата и той моментално се обади на неговия познат да идва. В това време и хората от бюрото по туризъм или каквото там беше, така и не разбрах, също се обадиха, явно някак си бяха разбрали за случая и се застъпиха за мен. Внезапна помощ дойде от две места и шефчето нацяло отстъпи като каза, че проблемът ще се реши без съд и протокол. Дори ми върна паспорта без да чака познатия на човека да дойде да ме регистрира и в крайна сметка не се наложи регистрацията със задна дата. Все пак той дойде и му дадох няколко долара за разкарването, а после като се върнахме в хостела със собственика, той ме регистрира по новия закон за всички следващи дни, които щях да прекарам в страната, чакайки таджикската ми виза да стане валидна. В този хостел щях да остана 1 вечер, но да имам регистрация за 6 общо. От всичките тия идиотщини съвсем се замаих и нямах търпение да вляза под душа, само това исках!

Хостелът беше като печалба от тотото. Не стига, че собственикът и работещите там бяха супер приятни и готови да помогнат с всичко, но и стаите бяха чисти, душовете светеха от чистота, леглата удобни, а останалите бекпекъри там бяха все някакви интересни и нестандартни типчета, всеки със своята история и пътешествие. След като се изкъпах, собственикът ми позволи да си изпера дрехите в пералнята безплатно, по принцип се заплаща допълнително. Много се зарадвах, че днес поне няма да се мъча да пера под душа, както обикновено.

Съседи по легла ми бяха ирландец и канадец, с които се заговорих, а вечерта всички седнахме на "диня парти", както го наричаше собственикът, беше негова инициатива. Почерпи ни всичките с диня и пресен хляб, ядохме до насита, а всеки трябваше да каже по няколко думи за себе си и да изпее песен от страната си. За щастие имаше налична китара и аз се измъкнах от пеенето, предлагайки да изсвиря нещо, защото ако трябваше да пея, всичката диня щеше да остане само за мен, причинявайки масовата евакуация на гостите и персонала :) Ехх сега като си помисля - трябваше да им попея, че да си похапна после цялата диня. В тази супер приятелска и весела обстановка почти забравих за ядовете с полицаите по-рано. До полунощ си говорехме, а Ергюн от Германия, който беше от турски произход, свиреше страхотно на китара и всички го слушахме с кеф. Тълпата в тоя хостел беше много интернационална, освен гореизброените имаше японка, двойка китайка и американец, трима французи и момче от Афганистан на първия си бекпекърски трип.

до постройката на превала в планинитепак тамгледкасърце по пътя шофьор ме почерпи пъпеш от тази сергияв хостела в Ташкентдворчето му

29.07.2018

Занизаха се ташкентските дни... Трябваше да изчакам няколко дни преди да вляза в Таджикистан и реших да ги прекарам в Ташкент, тъй като на компютъра в хостела, който ми дадоха назаем за малко, видях че имам домакин от каучсърфинг. Понеже имах регистрация от хостела за следващите дни, можех спокойно да пребивавам другаде и след обилната включена в цената закуска, си взех довиждане с изключително милия персонал, както и с някои от гостите. Отправих се на обиколка из града, обиколих площада със статуята на Тамерлан, разходих се из паркчета, купих си нектарини за обяд и седнах на пейка да хапна. Късно следобед се отправих към адреса на Йерла - първия ми домакин в Ташкент. Той е от Астана в Казахстан, но работи и живее в Ташкент от 3 месеца, назначен е във финансова компания тук. Жена му пък работела в Холандия и до преди няколко дни била тук, но си заминала. Имат котка на име Писа, от която той панически се страхува, защото го одрала жестоко. Беше я затворил в едната стая сякаш е някакъв звяр, очаквах тигър да излезе от там, а като я пусна - обикновена писана. :) Естествено веднага я спечелих на моя страна, а и се опитах да го уча как да комуникира със собствената си котка, мисля че успях до голяма степен. Апартаментът беше много луксозен и светеше от чистота. На 6-ти етаж и с гледка към красива църква. Малко след като ме настани, Йерла излезе да се вижда с приятели, така че прекарах вечерта в опити да свиря на електрическата му китара, на която не успях да устоя. Има и страхотно колело, което обаче не кара навън, защото му било много горещо, та го е инсталирал на стойка в хола и го ползва като фитнес уред.

Йерла се прибра късно и до след полунощ си говорихме за различните страни и култури, получи се интересен разговор.

статуя на Тамерлан на главния площад

емблематичния хотел Узбекистан

вечен огънстаята ми в дома на Йерлахолапокупки за хапване

гледка по залез от апартамента

30.07 - 02.08.2018

Следващите 4 дни прекарах в огромната столица като доста голяма част от времето мина в безцелни разходки и в писане на разкази за изминалата седмица в тетрадката, имах да наваксам със записките и моментът бе идеален. Останах още две вечери при Йерла като доста свикнах с електрическата китара. Разходих се до един голям базар Chorsu, където посетих макар и само отвън още две забележителности - джамия, в която не ме пуснаха да вляза и мадраса, за която се плащаше билетче и се въздържах. Ташкент като цяло ми се видя доста по-скъп от останалия Узбекистан, а на базара ми се стори по-скъпо от супермаркета, така че нищо не си купих.

Съвсем случайно открих интернет кафе в една забутана уличка, там си уредих каучсърфинг домакини и за последните две нощувки в Ташкент.

Горещата вълна в Централна Азия явно отминаваше, защото следващите дни беше все 36-37 градуса, които на фона на 57 в Туркменистан преди седмица, ми се струваха направо като ледена епоха :) Дните си в Ташкент сякаш ги прекарах най-вече по парковете. Често наблюдавах минаващите хора и размишлявах. Третия ден попаднах на друго интернет кафе, където се заседях доста в писане на мейли. Вътре беше тъмно като в дупе и всички присъстващи играеха компютърни игри. :)

Веднъж отидох до джамията Minor mosque, която макар и строена наскоро, през 2014-та, си струва да се види. Отбих се и до телевизионната кула, в която не се качих, но паркчето от другата страна на пътя много ми допадна, имаше готини фонтани. Пристрастих се към една вкуснотия в Ташкент - самса (еквивалент на самосата - най-любимото ми азиатско кулинарно изкушение :)). Всеки ден си хапвах веге самса, научих местата, където се продава и им станах редовен клиент.

На 1-ви август се преместих при новите домакини - Виола и Оскар. Оженили са се през април, Виола още учи, а Оскар работи - има бизнес за производство на сейфове. Къщата им е голяма и приятна, Виола ме посрещна, а Оскар се прибра по-късно. После тя излезе с приятели, а ние седнахме да вечеряме. Аз хапнах само салата, тъй като манджата беше с месо. После вместо да си говорим, Оскар предпочиташе да играе компютърни игри и така си прекара цялата вечер. Четох книга до късно и като се прибра Виола, всички си легнахме по стаите.

Втората вечер преди да се прибера в къщата, минах през супера да купя храни за почерпка на домакините. Изобщо не очаквах, че не може да се плаща с дебитна карта, досега все плащах с кеш, но понеже парите ми в брой бяха на изчерпване, а на следващия ден напусках страната, реших сега да платя с карта вместо пак да обменям. Каква само беше изненадата ми, когато на касата ми казаха, че не може да платя с карта. Извадих си последните сомове в брой и малко не достигаше, та върнах някои неща. Тъкмо в този момент момичето на опашката след мен веднага се спусна да доплати каквото не достига, в случая 5000 сом. Казах й, че няма проблем да върна нещо, но тя много настояваше и беше толкова усмихната и симпатична, изобщо не прие отказа ми и след като й благодарих от сърце, се върнах в дома на Оскар и Виола.

Тази вечер Оскар бе излязъл с приятелите си, а аз и Виола гледахме "Хари Потър" и "Замръзналото кралство" :) Оказа се, че имаме еднакъв вкус по отношение на филмите! Вместо телевизор те имат проектор и все едно бяхме на истинско кино, гледайки филмите на голям екран върху една от стените. Хапнахме някои от нещата, които донесох, а тя беше приготвила и вечеря. Нямаше как последната ми вечер в Узбекистан да бъде по-добра, ужасно ми се гледаха любими филми :) На сутринта предстоеше ново начало - Таджикистан и така дългоочакваните планини Памир! Всяка частица от мен копнееше да отиде там и нямах търпение вече да си ходя от равния, пренаселен и горещ Узбекистан. Нямаше как да ми стане любима страна, но Хива, Бухара и Самарканд безапелационно ме спечелиха и ми станаха едни от любимите места в Азия. Особено Хива, която сякаш ме омагьоса.

големият пазар Chorsu в Ташкентпълно е със спящи продавачи :)

вътре

мадрасаджамия, в която не ме пуснаха да влязаучудих се много, че в Узбекистан някой все пак го е грижа за животните!вечеря в ресторант с Йерла, сокчето е като компотвеге самсастатуя на Тамерлан

Minor mosque

кулата

парк до телевизионната кула

Писа - котката на Йерлаоще самса :)в приятен градски парк, наречен "Еко парк"стаята ми в дома на Оскар и Виола