Либерия - нощувка в бърлогата на наркодилър и среща с добри ганайци

типична африканска картинка :)

Една любима песен и видео... Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk

....

And I find it kinda funny, I find it kinda sad
The dreams in which I'm dying are the best I've ever had

.....

Либерия дължи името си на факта, че е основана като колония на освободени роби от САЩ. Никога не е била колонизирана от европейци, но дошлите от САЩ бивши роби не уважавали местното население, живеещо там преди те да дойдат и го третирали като второ качество хора, които нямали много права. На по-късен етап избухва опустошителната 14 годишна гражданска война (1989-2003), която съсипва инфраструктура, икономика и изобщо живота на местните. По време на войната загиват над 250 000 човека, а близо милион бягат в други страни. Твърди се, че в този тъмен период канибализмът е бил разпространен. Либерия и досега е една от най-бедните страни в света, а е пълна с ресурси, които се ползват от чужди компании. Основната религия е християнството като изповядването на религията е много важно и се отслужват няколко часови църковни служби, които хората посещават, облечени с най-хубавите си дрехи. Либерия също така става първата страна в Африка с избрана жена за президент. Населението на страната нараства постоянно и много бързо, Либерия има един от най-високите естествен прираст в света. Огромно количество хора живее в бедност, човешкият труд е много ниско заплатен. За валута се ползват едновременно щатския долар (за по-значителни плащания) и либерийския долар (за дребни суми, например кило банани).

Интересните за посещение места не са много, на първо място е национален парк Сапо, където все още има запазена природа и който е трудно достъпен по черни пътища. Има популации от горски слонове, шимпанзета, антилопи и други, макар че по време на войната, а и след това, броят на животните е силно намалял поради избиването им. Друго място, което може би си заслужава да се види, но само ако влезете в Либерия откъм южната граница с Кот д`Ивоар, е град Харпър, който се пада точно след границата и от там може лесно да се посети, а откъм Монровия е трудно достъпен по ужасно изровени черни пътища и стигането до там е няколкодневна одисея. Интересното в града е историята и архитектурата му, казват че и плажовете са приятни. Недалеч от Монровия се намира Робертспорт, който е известен с плажовете и подходящите за сърф условия. А в най-източната част на страна, до границата с Гвинея, се намира връх Нимба (1362 м), който може да се посети лесно, понеже има път, водещ до него, но поради минната индустрия в района е тъжно място за гледане.

Моето посещение в Либерия се сведе до абсолютния минимум и без разглеждане на каквото и да било. За първи път откакто бях в Африка, времето се развали и цял ден валя проливен дъжд в Монровия, така че нищо не успях да разгледам, а другите места бяха или трудни за достигане, или неатрактивни за мен. Не ми се ходеше на плаж, понеже не мога да вляза да плувам заради багажа си, който няма къде да оставя. А на връх Нимба също ми умря желанието да отида, след като срещнах един канадец, който беше ходил и ми каза за унищожителната минна дейност, която ври и кипи там. Сапо и Харпър бяха вън от коментар заради трудното достигане до тях, така че не ми остана друго, освен да отида в Монровия за виза за Кот д`Ивоар и после - към границата. Допълнителна тежест на това решение придаде желанието ми да се прибера вкъщи преди началото на април.

05.03.2020

Ибрахим ме откара до края на град Бо и от там продължих пеша. Доста походих преди да мине кола, която за голям късмет спря и ме спаси от групичката 4-5 деца, които вървяха след мен и ме врънкаха за пари или подарък. Двамата мъже, които ме взеха, бяха приятни хора и бяха от Гана. Имаха бизнес с магазинчета в Сиера Леоне и Либерия, и пътуваха явно, за да ги нагледат. Шофьорът беше мълчалив, но спътникът му, който се казваше Нана, ме разпита за пътуването ми и какво правя из дивата и опасна според него Африка. Като стигнахме границата, седнахме на крайпътно капанче и ме почерпиха ориз. Изумлението им беше огромно, когато разбраха, че ще ям само ориз, без никакво месо към него. Добре, че тук всичко се готвеше отделно и оризът беше в огромен самостоятелен съд, а месото - в други тенджери.

Границата с Либерия се оказа сериозна мисия и моите хора си имаха агент в лицето на възпълничка негърка, която дойде да ни посрещне и заедно с нея се запътихме към имиграционните. Пунктовете на двете държави бяха близо един до друг, но не точно в същата сграда, така че два пъти се минаваше през една и съща бюрокрация и щури процедури. Щом ни отне толкова много време при все това, че бяхме с агентка, на която те плащаха, за да ни прекара по-бързо, не смея дори да си представя какво би било ако негърката я нямаше. Записаха ме в толкова много тетрадки и трябваше да мина през толкова много стаички, че накрая им загубих бройката. Агентката разнасяше паспорта ми и жълтата книжка за ваксина, в която се надявах силно да не забележат, че датата на валидност е поправена с химикал. Понеже си я направих на компютъра преди първото ми посещение в Африка и й сложих дата на ваксината 2010 г, валидността изтичаше 10 години по-късно и реших да я преправя все едно е сложена през 2019 г, за да не я разпечатвам наново и да се занимавам с всичкото оформяне като книжка.

В стаичката, където проверяваха именно книжката, не забелязаха нищо и ме записаха в една тетрадка. Стана обаче друг гаф, какъвто изобщо не очаквах. В същата тази стаичка мереха температурата с онзи подобен на пистолет уред, който насочват към челото - мерки срещу коронавируса, както и кофата със сапун, където да си измиеш ръцете, сложена на входа. И като го насочиха към мен, отчете над 38, при което негрите в стаята здраво се гипсираха и имах чувството, че всеки момент ще се посерат от шубе. Казах им, че нямам коронавирус и настоях веднага да ми измерят температурата с друг уред, а те заявиха, че ще трябва да ме задържат на границата. Добре, че ме послушаха и измъкнаха отнякъде втори такъв уред, който отчете, че имам 36,7. Отдъхнаха си, а аз си дадох сметка, че е много рисково някъде да ме задържат просто ей така, без нищо да ми има, дали заради развалена машинка, или ако например хвана малария и помислят, че е коронавирус. Изтръпнах при мисълта как може да попадна в ръцете на негри в някое здравно заведение насила. Замислих се сериозно какви мерки да взема срещу меренето на температурата по границите. На другия ден отидох в една аптека в Либерия, разпитах индиеца, работещ там, кое лекарство сваля температурата и се сдобих с ибупрофен, който пих три отделни пъти на по-късен етап, за да мога да мина подобни проверки. Да пия хапчета беше недопустимо, но по-лошо от това беше да се озова по принуда в изолация в някоя болница заради глобалната лудост и паниката.

След около два часа местене от стаичка в стаичка и писане на данни от паспорта ми в неизвестен брой тетрадки, минахме двата гранични пункта, разделихме се с агентката и продължихме в новата за мен страна. Двамата ганайци спряха в градче на име Боми, което се падаше встрани от пътя, а аз продължих пеш като на раздяла Нана много настояваше да разменим контакти, понеже един ден щял да посети България, имал роднини в Турция. Продължих към Монровия като хванах стоп след около час ходене. Взе ме пикап с двама местни, които много искаха да ми помогнат да се свържа с домакина си от каучсърфинг, който Фелиша от Фрийтаун ми беше уредила. Звънихме му от техния телефон, но той изобщо не вдигна, а хората искаха да знаят къде в Монровия да ме оставят като пристигнем. Реших да пробвам да се обадя на втори каучсърфър, който също беше предложил да ме подслони, но в коментарите му, оставени от други посетители, пишеше, че има проблем с жилището си, а и той самият ми беше писал, че е така. Звъннахме на Аба и той отговори, обясни на хората къде ще ме посрещне и понеже мястото беше съвсем в центъра на града, а те не отиваха там, ми спряха един тук-тук и инструктираха шофьора къде да ме закара.

За лош късмет шофьорът беше пълен олигофрен и караше меко казано идиотски, сякаш бе под влияние на някакви наркотици. Трафикът беше кошмарен, а той се опитваше да мине отвсякъде като изпревари колкото може повече други участници в движението, направо не знам как не се блъснахме. Хора от други тук-тук, мотори и коли викаха по него, понеже непрекъснато извършваше някакъв вид нарушения. А Монровия ми се видя поредния тежък за понасяне африкански град, много пренаселен и задръстен от трафик. Добре, че шофьорът поне ме остави на правилното място, помолих за телефон назаем едни продавачи на сим-карти и се обадих на Аба. Той дойде след малко и тръгнахме към плажа, където си прекарвал времето след работа. Беше 17:00 и той ми обясни, че преди е имал бар на плажа, който някакви мутри дошли и разрушили, след което останал без работа и започнал да се занимава с търговия на пазара, тъкмо от там идваше. Преди имал жилище, но покрай бара загубил всичко и сега живее на много кофти място в гето недалеч от центъра. Докато вървяхме към плажа, ми взе един кокосов орех да ме почерпи, а после седнахме на маса, разположена на пясъка, която принадлежеше на плажен бар. Явно Аба познаваше всички там, никой не дойде да ни кара да поръчваме и просто си седяхме без да консумираме. Самият плаж пък беше доста мръсен, а на градските плажове тук им се носи слава и на опасни места, особено по тъмно. Аба разказа за живота си в Либерия, сега имал планове да отиде в друга страна в Африка, а после искал и в Европа. В Либерия не било възможно да се живее нормално, даже да имаш някакъв бизнес, ще си неугоден на някой по-силен и при цялото беззаконие резултатът е ясен.

Като заваля проливен дъжд, се преместихме под покрива на бара, където гледахме интересен филм с Ръсел Кроу "Следващите три дни". Барчето беше тъмно, мрачно местенце, имаше хора, които седяха и повече гледаха филма, отколкото говореха. Като свърши, тръгнахме към временното жилище на Аба. За да стигнем до там, трябваше да минем през голямо гето, в което всъщност се намираше и сградата му. Пътеките между къщите бяха изключително тесни и залети с мръсотия, навсякъде се носеха страшни зловония и се препъвах в боклуци. Мястото беше доста гнусно, особено миризмата. Стигнахме до една къща, в която Аба ползваше тоалетната, понеже в тази, където живееше, няма тоалетна. Влязохме един по един да се изкъпем, имаше сложени кофи с вода.

После отидохме в другата къща, която бе по-скоро една стая и малко дворче с две пейки. Нямаше нито легло в стаята, нито нищо, освен циментов под, който беше идеален за палатката ми. Аба щеше да спи на дюшек отвън, а освен него тук изглежда живееше и хазаина му, както и друго типче. Когато пристигнахме, на една от пейките спяха и две малки деца. За капак хазаинът се оказа популярен наркодилър и приготвяше трева за продан като я завиваше така, че да е готова за пушене. Постоянно идваха клиенти, които си купуваха. Токът беше спрял и за огромно съжаление по-късно дойде. Защо за съжаление... ами защото веднага щом дойде, хазаинът наду зверски уредба с тон колони и отвратителната черна музика, която се носеше от нея, буквално ме побъркваше цяла нощ. А самият ток пък идваше от ръчно свързани жици, провесени между клоните на едно дърво над главите на седящите на пейките. Тъкмо като дойде тока, започнаха да излизат искри от свръзката и крушката на лампата почна да мига. Хазаинът се качи на дървото и побутна жиците, та всичко тръгна нормално.

Аба седна на пейката до спящите деца да гледа клипчета на телефона си, а аз разпънах палатката на пода в стаичката, вече беше късно и смятах да спя. Да, ама не. Тъкмо като легнах и токът вече беше на линия, хазаинът наду още повече гадната черна музика и тон колоните бяха толкова мощни, че имах чувство, че ще ми се пръсне главата. Излязох да го помоля да намали звука, питах го докога ще продължи музиката, понеже вече беше 23:00. Отговорът бе потресаващ - следващите три часа. Намали го съвсем малко, отидох си в палатката и потънах в мизерията на собствения си гняв и безсилие, не можех да направя нищо, за да спра кошмарната музика, не беше добра идея и да си тръгна, обикаляйки по нощите из гетото. От време на време в двора влизаха местни, които явно идваха да си купят дрога и обсъждаха оживено палатката ми. За всеки случай извадих джобното ножче ако нещо хрумне на някой наркоман, да го заколя моментално. Беше невъзможно да се спи, а музиката спря в около 2:30 през нощта, когато най-после успях да задремя. Сънят ми беше много лек, събуждах се често.

06.03.2020

В ранни зори музиката отново беше надута, а слънцето още не бе изгряло. Направо не знам как са живи тия хора... Това е денонощно безсъние, шум, адски децибели... Не е никак чудно, че средната продължителност на живота тук е около 50 години. Даже не знам това как доживяват... Веднага щом започна музиката, събрах палатката и още по изгрев бях в пълна готовност да си ходя. Аба, който също ставаше рано и отиваше на пазара по това време, ме изпрати до главната улица над гетото и от там тръгнах пеш към квартал Синкор, където се намира посолството на Кот д`Ивоар. Още преди да извървя 100 метра, до мен спря кола и шофьорът, който имаше вид на възпитан и приятен човек, ме попита къде отивам. Заяви, че отива в същата посока и предложи да ме закара. Така се озовах пред вратите на посолството над час по-рано от работното им време. Плажът беше съвсем близо и прекарах времето си там, хапнах малко хляб с хляб за закуска и четох книга. По иначе хубавия пясък се търкаляха доста боклуци, а съмнителни типчета обикаляха и ме зяпаха отдалеч, явно усещайки, че с мен не бива да се закачат, за тяхно добро. Най-лошото обаче беше натрапчивата, страшно остра миризма на урина, с която сякаш пясъкът навсякъде около мен беше пропит. Сухият хляб хич не ми се услажда и го ям само колкото да не пукна от глад, но сух хляб, хапнат за закуска с бонус миризма на пикоч - това вече е нещо ново и къде по-непоносимо от просто обикновения сух хляб.

Небето беше много начумерено и дъждът не закъсня, изля се порой малко по-късно, точно когато влизах в посолството. Голямата ми надежда за днес беше да получа визата същия ден, макар да знаех, че я дават на другия ден нормално. Обаче днес беше петък и никак не ми се оставаше на улицата в Монровия три нощи. При Аба беше немислимо да се върна, той беше свестен, но мястото беше повече от кошмарно и беше невъзможно да се спи. А първият каучсърфър, който уж щеше да ме приеме, не беше вдигнал вчера телефона и можеше и днес да не го вдигне (точно това се случи по-късно), нито ми отговори на съобщението в каучсърфинг, което му пратих от едно интернет кафе.

На входа на посолството имаше пластмасова кофа с чешмичка като тези по границите, задължително бе да си измиеш ръцете преди да влезеш. Явно международните медии са пуснали мухата на африканците, че ако си мият ръцете, ще се опазят от вируса и на това се държи ужасно много в момента. Дори предполагам, че ако откажеш да си ги измиеш, няма да те пуснат в посолството :) Как се променят цели култури от ден до пладне... кога ли преди африканците са си миели ръцете, но ето, че сега всички го правят от страх да не се повтори драмата с еболата. Либерия е била една от най-засегнатите от заразата страни и тук хората съвсем скоро са си патили от смъртоносен вирус, така че това им е много болна тема.

Във фоайето имаше човек на бюро, който ме записа в тетрадка, след което влязох в една от стаичките и там нагримирана до уши, но любезна и усмихната служителка ми даде формуляр. Попълних го, дадох й паспортни снимки и успях да я убедя да ми даде визата днес, а не в понеделник. Прояви разбиране и изобщо не се заяде, на всичко отгоре се съгласи да платя в евро вместо в долари. Дадох й 65 евро като изобщо не очаквах да ми даде ресто от 3 евро, но тя ми го изплати до стотинка в либерийски долари. И да не ми беше върнала ресто, само като си представях какъв ужас ще е да обикалям в търсене на място за обмен на пари, щях да ги прежаля с удоволствие. Заръча ми да се върна в 14:00 да взема паспорта с визата. Трябваше да изляза от посолството, а никак не ми се искаше, понеже навън беше потоп. Така силно валеше, че станах вир вода, докато стигна до навеса на един голям магазин и се подслоня там. Чаках близо час, дъждът спря и тръгнах към посолството на Гана. Исках да пробвам да взема визата от тук, понеже във Фрийтаун ме бяха отпратили, а според разни източници в интернет, Монровия беше едно от възможните места да се вземе. За лош късмет обаче днес беше денят на независимостта на Гана и посолството не работеше. Пазачът ми каза да се върна в понеделник. Нямаше как да седя в Монровия дотогава, така че тази опция отпадна.

Намерих интернет кафе след много питане и писах на каучсърфъра, който не си вдигаше телефона, но отговор не получих. Искаше ми се и днес да остана в града, понеже следобедните часове не са много подходящи за започване на дълго пътуване, а и да разгледам все пак нещо. Явно нямаше да стане и трябваше да се махам веднага щом си взема визата. Собственикът на малък офис до нет кафето ме заговори, докато чаках да ми стартират някой от компютрите и започна да ми разказва подробно за еболата, как всяка седмица по някой негов близък или познат умирал. Беше много притеснен за коронавируса, но все повтаряше, че Бог го е спасил от еболата и ще го спаси и от това.

Прекарах два часа на интернет, потърсих си каучсърфинг домакин в Абиджан, Кот д`Ивоар и като наближи уреченото време, се върнах в посолството за паспорта. Там обаче ме очакваше неприятна изненада - консулът го нямаше и без него нямаше как да ми бъде издадена визата. Жената, която ми прие документите, сто пъти ми се извини за чакането, консулът бил на важна среща и никой не знаеше кога точно ще дойде. Е, поне ме оставиха да чакам във фоайето на посолството. По някое време се появи един канадец, който също беше дошъл да си вземе визата. Заговорихме се, разказа ми за ходенето си до връх Нимба и за маларията, която прекарал наскоро. От доста време вече пътувал из Африка като отсядал в евтини хотели и се издържал от компютърна работа като фрийлансър. Чак късния следобед консулът дойде и ни върнаха паспортите с визи. Въобще не ми се искаше да тръгвам пеш към края на града по това време, но нямаше как - отправих се към главния път в посока Ганта, трябваше да изляза от столицата и да търся подходящо място за спане. Оставаше ми още час и половина до тъмно и трябваше да побързам.

Поех пеш по булеварда, водещ към Ганта, но бях много далеч от някакъв евентуален край на града, където да е добре за стоп. Реших да пробвам в самия град и за късмет един с мотор спря. Човекът отиваше в същата посока и можеше да ме откара до някъде. Натоварих се на мотора и доста време пътувахме, омалях от теглещата ме назад раница и едва балансирах да не се изсипя, стискайки здраво металната дръжка отзад до седалката. Возенето беше лудо, понеже трафикът беше много задръстен, с мотора минавахме между спрели и движещи се бавно автомобили като постоянно бяхме на косъм от евентуален сблъсък. Мястото между колите беше супер тясно и в един момент дори си ударих коляното в задницата на една кола. Човекът ме остави на разклон, където пътищата ни се разделяха, а там почти веднага ме взе кола с двама за около километър-два, до район на име Red light, където видях най-ужасното място в пътуването досега. Цялото нещо представляваше един невъобразимо гигантски пазар, който бе разпръснат навсякъде и претъпкан с хора, разминаването беше кошмарно. Беше зверски шумно, задръстено и мръсно. Минах по най-бързия начин, вървейки само направо, за да изляза от това нещо и да стигна главния път към Ганта. Не видях друга опция за минаване освен право през това сборище от стоки и хора. Тълпите бяха сякаш безкрайни и добре, че поне стоките бяха основно домашни потреби и дрехи, не видях храни, освен плодове.

На главния път хванах стоп с двама с лека кола за Каката. Бяха мили и загрижени хора, дори искаха да ми спират кола за нататък, но им обясних, че не е нужно и ще се оправя по моя си начин. Тръгнах да вървя и точно преди да се стъмни, една засилена кола мина и спря малко по-нататък. Късметът ми проработи отново - бяха двамата ганайци от вчера. Много се зарадваха да ме видят, Нана ме разпитваше за престоя ми в Монровия и кой ме е докарал до тук. Сега пътуваха за Тотота, където също имаха магазинче железария и щяха да останат няколко дни, преди да продължат за Кот д`Ивоар и после към Гана.

Нана ме покани да нощувам в една от къщичките му, които ползва, за да преспива тук като идва да наглежда бизнеса. Каза, че има две такива къщички и едната е свободна. Разказа ми, че в Тотота има доста живеещи ганайци, дошли по бизнес. Като пристигнахме в градчето, повече приличащо на село, седнахме на една маса пред магазинчето и Нана веднага поръча на една от работничките да ми сготви ориз със зеленчуци. Купи ми и газирано за пиене, а след като вечерях, ме откара с моторче до къщичката. Една жена донесе две кофи с вода, за да мога да се изкъпя и запали някакви ароматни пръчки срещу комари. Нана ми обясни пет пъти как да заключа трите врати, за да съм в безопасност и си замина. Веднага щом си тръгна изгасих ароматните пръчки и се изкъпах. Преди да заспя четох книга и макар да нямаше вентилатор в стаята, успях да поспя сравнително добре, жегата не беше толкова сериозна, след като беше валяло през деня.

плаж в Синкор, Монровия

небето се начумери

единствената ми снимка в градалиберийски доларив къщичката в Тотота

07.03.2020

Сутринта в уречения час един от работниците дойде да ме вземе с моторче и ме откара до магазина, където Нана ме чакаше със закуска. След като хапнах, искаше да ми спира такси до Ганта, но не отне дълго време да му обясня, че пътувам само пеша и на стоп, нали два пъти вече ме бяха вземали с неговия приятел. Преди да тръгна ми даде цяла торба местни ядки, които виждах за първи път. Каза, че са много полезни за здравето и в Гана също ги имало. Харесаха ми, на английски се наричат tiger nuts. Представляват ето това на вид:

tiger nuts

Походих доста преди да хвана стоп с индиец до едно село по пътя. Слушаше индийска музика в колата и беше тих и мълчалив. След като слязох, прекарах още около час в ходене като явно будех интерес у местните край пътя, едва ли виждаха често бели хора да вървят пеш. Всички ме зяпаха, а някои махаха и викаха. Хванах стоп с двама местни с джип, откараха ме до Ганта, където съвсем случайно видях интернет кафе край пътя и прекарах половин час в него. От Ганта нататък пътят към границата беше прашен черен, или по-точно оранжев ако трябва да го определям по цвят. В началото му имаше поне 20 чакащи мототаксита и таксита коли, веднага ме нападнаха шофьори с предложения да ме закарат. Измъкнах се бързичко без изобщо да им отговарям и поех пеш по прашния път. До тази граница всички вземат или мототакси, или кола, но в колата ако искаш да седиш на предната седалка сам, трябва да платиш за две места, понеже шофьорът винаги натъпква още един пътник между него и този на предната седалка, за да вземе повече пари. Това го научих от канадеца в посолството в Монровия, той беше минавал от тук и беше платил за две места, за да може да се вози сам на една седалка.

По пътя нямаше много трафик освен мотори, малкото минаващи коли не спираха. Походих около час и за голям късмет мина празен джип, принадлежащ на НПО и пътуващ за Гвинея. Човекът беше избрал да мине през тази непопулярна граница, вместо през главния път с граничен пункт, който беше в друга посока след Ганта. А по този път имаше още един град на име Sanniquellie, веднага след него се намираше важен разклон - един път към границата с Гвинея и друг към тази с Кот д`Ивоар. Шофьорът беше много приятен и разговорлив, разказа ми малко за живота в Либерия и ме откара до разклона, където пътищата се разделяха. Под сянката на огромно дърво бяха насядали дузина кебици, шофьорът слезе от джипа и ги заприказва, понеже искаше да ми намери мототакси за по-нататък. Аз не се усетих, че това се опитва да направи, а когато разбрах, вече беше късно и той беше дал 500 либерийски долара на единия от кебиците като ми каза да доплатя другите 500, беше уговорил да ме закарат срещу 1000. Нямах никакво време да възразя и да го накарам да си вземе парите обратно, понеже бързаше, качи се в колата и отпътува. Лошо, докривя ми много!

Този, който държеше парите, ми заяви, че всеки момент ще дойде момчето с мотора, което ще ме закара. Когато се появи, отказа категорично да ме вози до там за 1000 и поиска 2000. Чудесен повод да се измъкна! Отказах и чичката, който държеше парите, ми ги даде. И докато те се разправяха някой друг да ме закара за по-малко пари, все едно бяха лешояди, биещи се за плячка, един пикап с бял човек вътре мина по пътя и моментално вдигнах палец! Колата спря и след секунди се возех при босненец и неговия шофьор. Работеха по изграждането на стълбове за прекарване на ток в района и отиваха към обект. Босненецът беше работил из цяла Африка, беше възрастен и много приятен човек, поприказвахме доста за африканската действителност. Оставиха ме на разклона към друг по-малък път, водещ към обекта им. От там поех отново пеш и след около половин час един камион се зададе по прашния път. Вътре бяха двама и ме взеха до следващото градче, което беше и последно преди границата. Минах през него набързо и продължих пеш, а не след дълго успях да хвана стоп с друг камион, този път огромен ТИР, който нямам понятие кой и как е пуснал да минава по този кошмарен път. Толкова много друсаше в ТИРа, че всичко падаше отвсякъде, а аз се стисках здраво за седалката на помощника на шофьора. Седях в средата на леглото и беше много трудно да задържа себе си и раницата на едно място, всичко подскачаше на неравностите.

Като стигнахме границата, слязох и отидох при имиграционните. Двамата ми спътници също, но за тях процедурата мина бързо, а аз се сблъсках с кръгли идиоти, които 20 минути не можеха да разгадаят написаното в паспорта ми и да ми препишат данните в тетрадката си. Първият започна да ми пише името на кирилица и видя страшен зор, а после две жени едновременно се опитваха да отгатнат кое къде трябва да препишат. Разкарваха ме от стая в стая и след всичкото мотане и писане, не ми изтраяха нервите и им казах, че цял камион отвън мен чака. Добре, че това ги тласна към по-бързи действия и най-сетне получих заветния печат. На следващия пункт за влизане в Кот д`Ивоар казах на моите хора да не си губят времето да ме чакат, но те не тръгнаха и паркираха камиона отстрани. Само аз имах нужда от печат и проверка тук, те бяха местни и явно никой не ги проверяваше. Тук граничните бяха една идея по-бързи. Първо ме накараха да си измия ръцете преди да си дам паспорта, после ми зададоха няколко общи въпроса и накрая ми сложиха печат. Имах известни опасения, че няма да ме пуснат днес в страната и ще ме задържат тук до утре, понеже визата ми започваше валидността си на утрешната дата, но явно никой не забеляза и ме пуснаха. Всъщност нямаше да е лошо да ме бяха задържали, щях да имам добро място за палатката, а вече ставаше късно.

Продължихме с камиона по изровения кошмарен път, лашкането беше страшно през следващите 27 км до Данане. На всичко отгоре на едно място автобус и камион бяха закъсали и заприщили целия път, та се наложи ТИР-ът да мине като на магия през храсталаците отстрани. Не знам как и ние не заседнахме. Камионът ме стовари в град Данане по тъмно. Разпитах случайни хора къде е полицията и се отправих натам. След около километър стигнах и попитах шишкавия полицай, подпиращ вратата, къде е възможно да палаткувам за тази нощ. Изобщо не предложи двора на участъка, но пък веднага ми посочи църквата, където явно въобще не бях първи бял човек, търсещ място за палатка. Посрещна ме едно момче, което ме заведе при управителя и той разреши да остана. Разпънах палатката под навеса на една сграда и тъкмо влязох вътре да си приготвям нещата за спане, когато цъфнаха двама полицаи и ме повикаха отвън. Единият веднага започна да ми обяснява и да ми се извинява, че колегата му, който ме пратил в църквата, бил нов и не знаел, че когато дойде бял човек, те са отговорни за сигурността му и трябва да го настанят да спи в участъка. Бреййй, направо се изумих! Полицаят беше довел и момче, говорещо английски за преводач. Явно в тази страна много държат на туристите и искат да ги опазят на всяка цена. Предложиха ми да се преместя в участъка, но ги уверих, че това място също е добро и няма кой да ме нападне в двора на църквата. Записаха ме в една тетрадка и си заминаха.

Малко ми стана криво като установих, че в Кот д`Ивоар няма никакъв обхват на Нокиата ми и не можех да получавам смс-и от близките, или да им клипвам в знак, че съм добре. В Либерия работеше, както и в Сиера Леоне, но тук не ме свърза към никоя мрежа и пак щеше да се налага да търся повсеместно изчезващите интернет кафета. Помъчих се доста с телефона вечерта в палатката, но нищо не стана. Можех да легна да спя чак към 22:00, когато репетиращите на близка сцена музиканти се разотидоха. Живата музика беше приятна, макар и леко да приличаше на дандания, все пак се упражняваха. Почувствах се като на концерт в палатката. Беше много задушно вътре, но успях да поспя през останалата част от нощта, поне беше тихо. 

P.S. Снимките, които виждате в тази публикация, са всичките ми снимки от Либерия, а не подбрани. Тоест желанието ми за снимане вече беше нацяло умряло, по-точно убито от вечните роптания на местните и усещането, че някой всеки момент би дошъл да ми дръпне и счупи фотоапарата :) Тази тенденция започна още в Сенегал и докато стигнах Либерия, вече нямах никакъв мерак дори да вадя апарата от чантата.

 

по пътя

веднага щом снимах тази църква, един кебик започна да ми се кара

пътя от Ганта към границата

в Sanniquellieмалко гьолче встрани от пътя

маршрутът ми през Либерия