Гвинея Бисау - кашу и политически вълнения

една от многото реки в страната

Diamont heart - https://www.youtube.com/watch?v=gT7IvSSaoJg

Гвинея Бисау е държава, за която не се знае и не се говори много по света. Предполагам по-необразованите в сферата на географията българи дори не са чували за такава държава. Други пък я бъркат с Гвинея (Конакри). Двете Гвинеи са разположени една до друга и създават още повече основание за объркване. Бисау е малка като площ, винаги влиза в списъците на 20-те най-бедни държави на света, няма нещо конкретно, с което да е световно известна и запомняща се, а туристи доста рядко я посещават. Няма нито една забележителност, която да е включена в ЮНЕСКО, а на мен доколкото ми е известно, най-интересното и красиво място в страната са островите Bijagos, които обаче са достъпни само със скъп воден транспорт и едно такова посещение би отнело доста време и пари. Там може да се види редкия вид соленоводен хипопотам, архипелагът е със статут на резерват.

Крайбрежието на страната е блатисто, покрито с мангрова растителност, силно разчленено и с множество острови. Териториите във вътрешността са превърнати от гориста савана в плантации с кашу и други култури. В резултат цялата страната изглежда много зелена, но зеленината идва не от естествена гора, която е почти напълно унищожена, а от насаждения. Гвинея Бисау е един от най-големите износители на кашу в света. Страната няма планини, най-високата точка е хълмче с височина 300 метра.

Столицата Бисау създава повече усещане за малък провинциален град от селски тип, отколкото за столица и на мен лично това много ми хареса. Страната е била под властта на Португалия над 400 години и като наследство е останала колониалната архитектура. Хората говорят португалски за разлика от съседните франкофонски държави. Инфраструктурата е изключително лоша, има асфалтирани пътища, но асфалтът е толкова разбит, че по-добре да го нямаше изобщо. Повечето пътища и улици в градовете, дори и в столицата, са неасфалтирани и доста изровени. Пътуванията в дъждовния сезон по моя преценка биха били невъзможни при тези условия. Изобщо за цяла Западна Африка съветвам горещо да се ходи само в сухия сезон между ноември и март. Когато има валежи, пътищата стават непроходими и пътуванията се проточват с дни.

Гвинея Бисау е независима едва от 46 години и досега в страната е имало цели 10 преврата. Политическият хаос е един от двата основни проблема, вторият е трафикът на дрога. За съжаление големите наркотрафиканти са си избрали Гвинея като идеално място за разпределение на дрогата и тя е първата спирка на кокаина, пътуващ от Латинска Америка към Европа. Дори се твърди, че армията и военноморските сили също участват в търговията. Общо казано в страната цари тотален политически и житейски хаос. Хората масово стачкуват, нищо не функционира нормално и всички мечтаят за по-добро бъдеще, което им изглежда някак си далечно. Когато аз пристигнах в страната, имаше обявена стачка на транспорта и по пътищата нямаше нито една кола. Изборите бяха минали и се очакваше новият президент да встъпи в длъжност, докато опонентът му заплашваше, че ще избухне война заради него и че не приема загубата. С други думи - хаосът беше в разгара си....

26.02.2020

Преди да вляза в Бисау обаче, ми предстоеше да изляза от Гамбия и да прекося южния регион на Сенегал Казаманс. Чак след това да пресека границата с Бисау като преди това трябваше и да си взема виза в посолството в Зигиншор. Доста амбициозна мисия за един ден...

Сутринта Йоанис ме изпрати до главното шосе и след като му благодарих за гостоприемството, поех пеш по пътя. Нямаше много движение и малкото минаващи коли нямаха желание да спрат, така че походих около час преди да ме вземат двама до разклона за границата при Селети. От там пак повървях и хванах стоп с джип до половината път, а после бус, който беше платен превоз, ме взе безплатно и стовари на границата. Веднага след като митничарите ми подпечатаха паспорта, цъфна едно съмнително типче, което ми размаха карта, според която беше полицай, борещ се срещу дрогата. Настоя да го последвам. Искаше да ми проверява багажа, усъмних се в неговата самоличност и преди да тръгна, отидох до гишето на имиграционните да питам дали познават този човек и дали да отида с него. Потвърдиха и отидох, а той беше вече ядосан, че му нямам доверие. След като ми претърси раницата в малка стаичка и видимо му докривя, че не откри нищо, ме попита защо не му повярвах, след като ми беше показал служебната си карта. Обясних му, че всеки може да си направи такава карта, отнема малко игра на компютъра, и че по принцип на никого нямам доверие, да не го приема лично. Много се озадачи как така може да се направи подобна карта от всеки и почна да ме разпитва с любопитство.

Тръгнах пеш към сенегалската страна на границата, която бе на няколко километра. Преди това си похарчих последните гамбийски даласи за банани и студени напитки. До границата ме хвърли човек с мотор, който спря до мен и предложи да се кача. Влизането в Сенегал мина безпроблемно и не след дълго вървях по шосето след границата. Този район на страната сякаш беше по-неурбанизиран от северната част, появиха се типични африкански колиби, направени от естествени материали, каквито много ми липсваха, не се виждаха често. В последните години броят на грозните правоъгълни бетонни постройки в Африка се увеличава за сметка на готините кръгли къщички, които обожавам и много ме бяха впечатлили преди. Все по-често се виждаха бетонни строежи на къщи, а кирпичените постройки със сламени покриви бяха силно намалели. В Казаманс обаче все още имаше такива къщички и много им се радвах!

Тъкмо минавах покрай голяма река с мангрова растителност, когато на стоп ми спря кола директно за Зигиншор. Баща с детето си, което беше не повече от 5 годишно и спеше на предната седалка. На влизане в града минахме по моста над огромната река Казаманс, а самият град ми се видя леко по-приятен от стандартните сенегалски населени места. Човекът ме откара право до консулството на Гвинея Бисау и дори се обади на написания на вратата телефонен номер, понеже беше затворено. Успя да се свърже с консула и той дойде след около половин час, покани ме вътре, попълних набързо един формуляр и платих визата, след което веднага я получих. Бързо, лесно и безпроблемно, никакви въпроси. Цената беше 30 евро и визата важи за един месец. Беше късен следобед и имах реален шанс да мина още днес границата. Успешно минаване през три държави за един ден си е направо рекорд за Африка. Обикновено границите са голям консуматор на време, пътищата също, но в тази част придвижването беше бързо, а границите - лесни за минаване.

Тръгнах да излизам от града пеш без да се надявам да хвана стоп, но все пак махнах на няколко коли и една от тях спря. Човекът ме откара до полицейския пост в края на Зигиншор, а полицаите там се зачудиха защо тръгвам да вървя пеш вместо да чакам транспорт. Походих малко и не след дълго лъскав джип спря, беше първата минала по пътя кола. Вътре седяха мъж и жена, както и един от полицаите, заговорили ме на поста по-рано. Той им беше казал да спрат и да ме вземат. В последствие го оставихме на границата, а мъжът и жената решиха да ме откарат чак до столицата Бисау, където всъщност отиваха. Заедно минахме и двете граници без никакъв проблем, но и на двете мереха температурата на всички с уред, който ти насочват към челото. Също така всеки трябваше да си измием ръцете с вода и сапун, имаше сложени за целта пластмасови чешмички тип кофи. И тук бяха много стресирани на тема коронавирус, а още нямаха никакви случаи.

Още щом влязохме в Гвинея Бисау, настъпиха някои промени в пейзажа. Стана още по-зелено и гористо, но всичко бяха плантации за съжаление. Пътят се влоши драстично като на места беше тотално изровен и дупките в асфалта бяха цели кратери, готови да погълнат всяка осмелила се да мине от тук кола. Най-интересното обаче беше, че поради стачка на транспорта в цялата страна, нямаше нито една кола на пътя, ние бяхме съвсем единствената. Аладже (така се казваше шофьорът) каза, че имам огромен късмет, защото нямало да успея да се придвижа днес до Бисау ако те не бяха минали. Така беше, имах гигантски късмет! Пътувахме няколко часа като междувременно се стъмни. А покрай пътя се виждаха доста на брой кръгли кирпичени къщи, много повече, отколкото в Сенегал. Истински се радвах, че тук все още съществува старата Африка и грозните постройки от бетон с ламаринени покриви бяха значително по-малко. Щом разбра, че ще спя на палатка някъде преди града, Аладже ме покани в дома си като заяви, че в никакъв случай няма да ме остави в пущинака, както аз исках по-рано. Каза, че има три огромни къщи в Бисау и място за мен - колкото искам. Късметът ми наистина работеше с пълна сила, отървах поредната съмнителна нощ, все пак всичко беше плантации край пътя и не се знаеше що за хора живеят сред тях.

Когато пристигнахме в града, всичко тънеше в мрак, понеже няма улично осветление, а и токът спира много често. Огромни тълпи хора се придвижваха пеш поради стачката на транспорта. Нямаше таксита, нито минибусове и всички бяха пешеходци по принуда. Отбихме се до краен квартал, където оставихме жената, така и не разбрах каква му беше, но може би кандидатка за третата съпруга?! Той имаше още две законни жени, а тази може би да е незаконна, или просто следващата, понеже нали им е разрешено до четири. После отидохме в една от къщите му, където ме запозна с първата си жена и двете им деца. Къщата беше европейски тип, беше много чиста и лъскава, огромен плазмен телевизор и хубави мебели се открояваха върху идеално чистия под от плочки. За миг направо забравих, че съм в Африка. След като се поздравихме и той се видя с тях за малко, отидохме в другата къща, където явно Аладже прекарваше повече време и живееше по-често. Там се запознах с втората му жена Бинта и другите му две деца, които бяха по-малки, на 1 и 3 годинки - големи калпазани. Бинта говореше отличен испански и си комуникирахме без проблем, а Аладже говореше и английски, така че съвсем никакви недоразумения нямахме, а на мен ми беше много интересно да питам за страната и живота в нея.

Озовах се в света на богатите, втората къща по нищо не отстъпваше на първата. Беше огромна, с не знам колко стаи и бани и тоалетни, имах си лично мои. Настаних се в детска стая, която не се използваше от никого, избрах нея пред другата спалня, която ми предложиха и която беше по-лъскава, но по-скучна за моите разбирания, играчките веднага ме привлякоха към детската. Бинта беше много мила и грижовна, веднага поиска да сготви нещо за мен и като разбра, че не ям животински продукти, изпадна в творческо безсилие. Помогнах й като й казах, че ям всичко друго, например ориз, маниока и т.н. Веднага ми приготви варена маниока, която ми е безкрайно любима още от предното ми посещение в Африка. С Аладже си говорехме за страната му, той смята, че тук има всичко, но липсва организация, затова народът е много беден. Политическата ситуация била в ущърб на всички и това продължавало вече много години. Утре се очертаваше да бъде изключително важен ден, понеже новоизбраният президент щеше да встъпи в длъжност и хората се надявали на промяна, всички искали по-добро управление. Имало обаче друг кандидат, чиято партия организирала изборите и не можели да приемат загубата, така че този втори кандидат заплашвал, че пак ще започне война в страната. С други думи - бил бесен, че някой друг ще краде народа вместо него. А наивните хорица се надяват, че нещо ще се промени за тях самите.

Много ми хареса гвинейското кашу, което хапвахме, докато си говорехме. Продава се по улиците и е супер вкусно като е прясно, няма много общо с онова, което ядем в България и което също е вкусно. Това беше просто уникално!

Аладже и Бинта бяха живели в Испания, Франция и Португалия, така че европейската култура никак не им беше непозната. И двете им деца бяха родени в Испания, за да имат европейски паспорти, а на Бинта не й харесваше забързания и стресиращ живот в Европа и особено студа, така че си живееха тук за постоянно, но явно често ходеха и до Испания и Португалия. Бинта беше учила в Мароко и много й допадаше страната, сега един от братята й беше там. Тя има общо 20 братя и сестри, баща й притежавал огромна къща в центъра на града, бил много богат и също женен за няколко жени. На мен ми беше странно как образована жена като нея се е съгласила да е втора съпруга, но това е култура, която ми е непонятна, така че не очаквам да разбера и изобщо не питах подобни въпроси. В Африка животът се базира на взаимопомощ и съществуване в една общност, индивидуализмът няма почва и нито ние можем да ги разберем, нито те нас. Като добавим и ислямизацията, която е изместила традиционните вярвания в доста семейства, човек сам стига до отговора защо имат по 4 съпруги, нали ислямът разрешава. Аладже беше страшно религиозен и постоянно се молеше, явно такъв е бил и бащата на Бинта, така че може да са я омъжили по желание на семейството, а не нейно лично.

Вечерта се изкъпах с истински душ с течаща отгоре вода :) И спах с постоянно насочен към леглото вентилатор, иначе е просто невъзможно да заспиш от потене. В къщите е изключително задушно без вентилатор. Докато заспивах, размишлявах върху драмата с африканските коси... Африканците не си харесват косите и правят всичко възможно, за да ги прикрият. Мъжете са остригани много късо, а жените почти всичките носят перуки. Така беше и преди 8 години, но сега е станало като епидемия, на всеки ъгъл има "салони за красота" и негърките си слагат какви ли не неща по главите. Обикновено косите им са остригани много късо и отгоре се слага перука. Или пък ако са оставени леко да пораснат, ги плетат на малки плитки и слагат удължители на краищата им. Толкова смешно и грозно ми се струва, че недоумявам как всички са клъвнали на тая мода и кой знае колко пари дават за перуки. А перуките винаги имитират правите коси на европейците, понеже негърките точно такива искат да имат. Бинта например имаше цял набор от перуки, а косата и беше много къса. Жалко, че не оценяват това, което им е дала природата и вместо да си оставят истинските африкански коси да растат на воля, трошат сума пари по перуки и салони за разкрасяване. Същото е и при мъжете, които поне не носят перуки, но постоянно ходят да се "разкрасяват" с подстригване. Изключение правят само растаманите, но тук не се срещат често или поне аз не видях.

кашу

някога Африка е била пълна с тези величествени гиганти...

река в регион Казамансзалез по пътя в Гвинея Бисаукашу, готово за ядене и много вкусно! стаята ми в дома на Аладже и Бинта

 27.02.2020

След закуска с Аладже излязохме до посолството на Гвинея (Конакри), където трябваше да подам документи за виза. Това беше единствената ми задача в Бисау и исках колкото може по-скоро да я отметна. Аладже знаеше къде е посолството и направо там отидохме. Всички "разходки" из града се случваха с колата, той не слизаше от нея дори когато отиваше до съседна къща, а Бинта си имаше друга кола и също шофираше при всяко излизане независимо колко наблизо. Консулът ми прие документите, след като попълних формуляр на френски, който Аладже ми превеждаше на английски. Оставих копие на паспорта, две снимки и 45 евро (30000 CFA), както и паспорта си, а човекът каза, че следобед визата ще е готова. Нямаше накъде да стане по-добре, още утре можех да отпътувам от столицата, а днешния ден - да прекарам из града.

Аладже ме заведе на сладкарница, пихме чай и мястото явно беше посещавано само от по-заможни хора и чужденци, работещи в Бисау. Голяма част от посетителите бяха облечени в официални костюми. Прекарахме следващите часове в обикаляне на улиците на Бисау, отбихме се до офиса на Аладже за малко, той се намираше точно до старата крепост, която обаче не може да се посети, понеже е военна база. Минахме покрай стария град, който представлява няколко улички със запазена колониална архитектура, отбихме се до пристанището, обиколихме всички улици, за които Аладже се сети, а за десерт отидохме и в етнографския музей. Там имаше скромна и много интересна изложба на стари артефакти, използвани в бита и традициите назад във времето. Маските, музикалните инструменти и дървените статуи бяха много вълнуващи. Не платихме билети за музея, така и не разбрах дали е безплатен или просто нямаше в момента кой да ни таксува.

Улиците из целия град бяха претъпкани с хора и коли. Стачката беше приключила и всичко живо беше в таксита и коли, отивайки към някакво място, където щяла да се проведе церемонията по встъпване в длъжност на новия президент. Хората бяха в много празнично настроение, носеха червено-бели шалчета и от колите се чуваха радостни възгласи. На места по улиците наивни оптимисти танцуваха и пееха. Негрите просто обичат да празнуват независимо от повода, а повод виждаха явно във всичко. Не отидохме до мястото за церемонията, понеже всички пътища, водещи натам бяха задръстени от коли, имаше полицаи на всеки ъгъл и те отклоняваха трафика. Обиколихме няколко пъти целия град като никъде не слязохме да ходим пеш и всичките ми снимки от Бисау са от колата. Така или иначе това беше единственият начин да снимам нещо, защото ако хората ме видеха с фотоапарат, никак нямаше да са доволни и кой знае какви ексцесии щеше да има, както в Сенегал. С течение на времето толкова силно ми намаля желанието да снимам в тези държави, че дълго мислех дали изобщо да вадя апарата и да пробвам, и често пъти просто се отказвах, понеже някой идваше.

В ранния следобед се прибрахме при Бинта, тя беше сготвила огромно количество зеленчуци за мен, които заедно бяхме купили рано сутринта от близкия пазар. Съвсем близо до къщата им имаше големи зеленчукови градини, от които продуктите се беряха рано сутрин и се продаваха на пазара, който беше страшно колоритен. Ранобудни хора пазаруваха като луди, някои купуваха големи количества и ги продаваха на други пазари с надценка. Докато с Бинта се разхождахме из пазара, я попитах дали е възможно да направя някоя снимка и тя ме посъветва да не снимам, така че уви - снимки нямам.

Чистачката тъкмо си тръгваше, когато се прибрахме. Бинта каза, че идва всеки ден да чисти и така на нея й остава по-малко домакинска работа. Ядох обилен обяд зеленчуци с ориз, а следобеда прекарах в гледане на един от любимите ми филми "Фердинанд" с двете деца на семейството. За трети път го гледах и отново не успях да се сдържа и поревах като се опитвах да не си личи. След като свърши, започна друг любим филм "Търсенето на Дори" и така следобедът отлетя като миг. На гости дойдоха един от братята и две от сестрите на Бинта, а в 17:00 Аладже се прибра като носеше паспорта ми с готовата виза. Мислех, че ще ходим двамата до посолството, но той минал от там на връщане от офиса си и направо взел паспорта.

Привечер излязохме с Бинта и децата, отидохме до къщата на баща й, където оставихме децата на други членове на семейството. Продължихме разходката с колата като отидохме на главния площад и седнахме там да позяпаме как хората празнуват новия президент. Чуваше се силна музика, но Бинта ми обясни, че тази музика идвала от противниковата партия, която не приемала загубата на техния кандидат. Много хора танцуваха по улиците, носейки тениски с лицето на новия президент и бяло-червени шалове на главите. Чудех се дали наистина разбират на какво се радват, или просто си се радват на самия повод за купон, понеже винаги си търсят такъв. Въпреки суровия живот и бедността, хората в Бисау изглеждат сякаш винаги весели и готови за забавление.

За вечеря Бинта приготви страхотна зеленчукова супа, децата също ядоха от нея и през цялото време правеха бели като се лигавеха с храната. Прекарахме спокойна и приятна вечер, а утре ми предстоеше връщане в реалността на скитник, край с богаташкия и разглезващ начин на живот :) Цял ден ме разхождаха с кола, хранеха с какви ли не вкусотии... бях като разлигавено дете на богати хора. Добре, че не продължи твърде дълго, защото никак не обичам някой друг да ми мие чиниите и чисти след мен. Но гостуването на това прекрасно семейство беше наистина чудесно и запомнящо се, даде ми нови теми за размисъл и ми позволи да надникна макар и за малко в живота на хората в Гвинея Бисау. За съжаление карнавалът, който е голямо събитие за страната и се провежда веднъж годишно, тъкмо беше свършил преди моето пристигане. Жалко, щеше да ми бъде интересно да присъствам и позяпам хора с маски и кой знае още какво.

по улиците на столицата

в стария градкрепостта

улица в стария град

пристанищетоцърквата

основно таксита има по улицитеназад в огледалото се виждат пикапи, пълни с местни, тръгнали да празнуватвсички улици извън главните са неасфалтирани, прасенца ровят из боклукапазаркарнавалът тъкмо беше свършил и махаха декорациитесградата на музея

в музея...

Аладже с музикалните инструментиприличат ми на виетнамскитеснимка на интересен персонажтрафик...

паметникът на главния площад

28.02.2020

След закуска си взех чао с Бинта и се натоварих на колата на Аладже. Той ме откара до края на града, малко след летището, а от там поех пеша и на стоп... обратно на пътя и в готовност за нови приключения! Ако знаех какво ме очаква днес, нямаше изобщо да прекрачвам прага на къщата и щях да остана при семейството, те ме канеха да остана поне още един ден. Първо ме качи полицай до Сафин, а от там с кратък стоп с много приятен човек стигнах разклона за Бамбадинка. Следващият стоп ме срещна с двама местни, пътуващи право за там, но уви - не успях да стигна до дестинацията...

Истината е, че дълго се чудех дали изобщо да пиша за станалото от този момент нататък. Ако не се стремях блогът да показва сто процента реалността на пътуванията ми така както аз я усещам, без нищо лошо да е прикрито и нищо хубаво да е преувеличено, щях просто да спестя този епизод на читателите и въобще нямаше да го споменавам, понеже ми е изключително трудно да пиша за него. Дори не знам как точно да го опиша и изпадам в словесно безсилие, просто нямам сили да пиша за това. Няма думи, с които да може да се изрази всичко, през което минах емоционално в следващите часове, дни и през което минавам и сега, месеци по-късно...

Докато карахме по пътя, видях от дясната страна на шосето две деца, държащи всяко с по две ръце нещо висящо във въздуха. Като приближихме много, установих, че държат маймуна! Шофьорът спря и видях ясно люлеещото се тяло на маймуната като в първия момент помислих, че е жива и мигновено отворих вратата на колата и хукнах към децата да я освободя, понеже помислих, че са я хванали да се гаврят с нея (чак по-късно се сетих, че е била за продан щом я държат край пътя). Когато се доближих, гледката ме прободе право в сърцето, сякаш хиляди ножове се забиха в него в една стотна от секундата... Маймуната беше убита, струя кръв се стичаше по личицето й, очите й бяха изцъклени... В този момент видях лицата на двете деца - смеещи се и ухилени до уши, сякаш са направили нещо велико. Светът сякаш спря за миг и това беше мигът, в който всичко човешко у мен си отиде. Последната мъничка частица доброта в сърцето ми, която таях към хората, се изпари светкавично и от този момент нататък доста се промених...

Толкова лошо ми стана, имах чувството, че ще припадна и повърна едновременно... Не можех да разбера на кой свят се намирам, бях в абсолютен шок, а шофьорът явно беше спрял, за да огледа и купи трупа на маймуната, поне до такъв извод стигнах няколко дни по-късно, когато можех да мисля. След няколко мига сълзите вече течаха като реки по бузите ми, до такава степен се сринах, че дори не ми мина през ума да нападна децата и да отмъстя. Не зная колко време стоях и плаках преди да чуя гласа на шофьора да се качвам в колата, защото ще тръгват. Поисках да ми подадат раницата от колата, взех я и не казах нищо повече, просто потънах в храстите отстрани на пътя. След няколко крачки се срутих на земята.

Добре, че наоколо нямаше особено много къщи, а следващите часове прекарах в див рев, който просто няма как да опиша. Очевидно моята чаша беше преляла... По никакъв начин не можех да спра и виждах навсякъде около себе си лицето на маймунката. Виждам го и сега, всеки ден, навсякъде... в стените на стаята, в дъното на чинията, в огледалото, в екрана на лаптопа... виждам го, докато пиша това. За мен то стана събирателен символ на всички жестокости и зверщини, които извършва уродливото същество, наречено човек, във всеки един миг и всяка една точка на планетата. То стана символ и на окончателното ми късане с човешката природа и осъзнаването на факта, че занапред всичко човешко ще ми бъде чуждо.

Няма да навлизам в повече детайли относно промените, които настъпиха у мен и мнението ми относно човечеството и това, което трябва да му се случи. Само ще кажа, че ако преди бях лош човек, сега съм много, много по-лош човек и това събитие беше просто "черешката на тортата". "Изядох" много такива торти и в крайна сметка развих "диабет". А няма нищо, което да се трансформира в омраза толкова бързо, колкото нестихващата, смазваща и непосилна за носене мъка, която изпълва всяка частица от сърцето и не позволява на никакво друго чувство да припари в него. Никоя планета не заслужава същество, което да я изсмуква, да убива със зверска жестокост и без никаква необходимост, само за собствено удоволствие други живи същества... Дано някой ден Земята сама се изтръска от този паразит!

Когато излязох на пътя часове по-късно, там имаше тълпа от кебици, които сочеха към храстите, където бях аз и говореха оживено. Не ги отразих и тръгнах пеш по пътя, а няколко мъже и жени ме последваха с въпроси от типа дали всичко е на ред. Продължих да не отговарям и ускорих крачка, за да се отърва от тях. Нямах идея какво ще правя сега, чувствах се ужасно, не исках да виждам никого и исках само да се скрия някъде далеч от всякакви хора! Изобщо не ми се стопираше и не исках да говоря с никого. Мислех само за смъртта на човека, убил маймуната - пожелах му я от все сърце, за да не може да навреди на никое животно повече.

От днес нататък дните ми станаха още по-тежки. Навсякъде очаквах да видя смърт на животни, затова не смеех да погледна на никъде. Не знаех колко села по-нататък край пътя може да има друга убита маймуна или друго животно. Просто вървях по шосето и плачех, не ми свършваха сълзите колкото и време да минаваше. В някакъв момент една кола спря до мен, беше линейка. Не я стопирах, но човекът слезе и ме пита къде отивам, след което предложи да се кача. Така или иначе нямаше смисъл да оставам на едно място, понеже никъде не можех да намеря и минута спокойствие, имаше хора и къщи навсякъде по пътя. Качих се и продължихме към Бамбадинка, а после се оказа, че човекът отива чак до границата с Гвинея Конакри. Беше разговорлив, а на мен ми беше много трудно да поддържам разговор в момента. На два пъти спирахме да се охлади колата, понеже прегряваше в жегата. Пътят към границата беше черен и край него се редяха множество кирпичени къщи, част от които се опитах да снимам през прозореца, за да се разсея и да не мисля за видяното, понеже бях на ръба отново да се разплача всеки момент. Щраках снимки на поразия, без изобщо да ме интересува дали са станали или не, само колкото да опитам да се занимавам с нещо. Човекът ме остави в последното село преди границата, където хората ме гледаха така, сякаш не са виждали никога бял човек. В последствие май наистина се оказа, че съм първият бял човек, тръгнал да минава тази граница. Недалеч е имало разклон към друга, по-нормална граница с граничен пункт, но сме го подминали с линейката и човекът незнайно защо ме докара и остави в това село. А аз си мислех, че ще минавам нормалната граница... Тази тук беше само за местни, освен това включваше цяла поредица приключения, които поне мъничко ме разсеяха, понеже веднага трябваше да се заема със справянето с тях.

Положих всички усилия да не мисля за видяното и за това, което се случваше с мен вътрешно. Опитах се да се концентрирам върху минаването на границата като "отложа" мъката си за по-късно. В края на селото имаше подобие на военен пункт, пътят се обърна в пътека и всъщност път за коли нямаше нататък в продължение на много километри. Единствените превозни средства бяха мотори. Военните на пункта се засуетиха какво да ме правят. Единият каза, че тук бял човек никога не е минавал и това била граница само за местните. Обади се на някакъв по-висшестоящ явно, а той му каза да ми сложи какъвто печат има и да ме пусне да минавам. Военният отиде до една близка къщичка да вземе печат, а преди да ми го сложи поиска 10 долара. Така лошо го изгледах, че сам се усети, умълча се и ми сложи печата без повече разправии. Последното нещо, за което бях в настроение в момента, бяха фасоните на корумпирани гранични търтеи. Взех си паспорта и се изстрелях по пътеката. От тук насетне разчитах само на краката си да ме отведат до другата граница, която според военните беше на 7 км. Веднага щом се отдалечих от тях, мъката се върна с пълна сила и ме завладя нацяло. Ходех и плачех, километрите се нижеха като мъниста на гердан, сълзите течаха като водопадите Виктория и дори не вдигах поглед от земята да огледам пейзажа. Вървях през плантации от кашу и това ми стигаше.

Стигнах друг пункт на военни и явно това беше границата. Тук печат нямаше никакъв и ми казаха, че чак в Боке, на около 100 км от тук, можело да търся печат. При това положение се очертаваше да съм няколко дни в нелегалност в Гвинея Конакри, понеже имах изходящ печат от Бисау, а нямаше да получа входящ тук. Все пак военният ме препрати към къщата на един човек в селото, който беше нещо като кмет/вожд и ми написа специален документ, който подписа и подпечата и с който ми разрешаваше да премина през територията без проблем. Надявах се, че това писмо ще има някаква тежест, когато отида в първата полиция да искам печат от имиграционните. Човекът също така ми предложи да пренощувам в двора до къщата му, но не ме свърташе на едно място и не ми се говореше с никакви хора, така че по най-бързия начин се върнах на пътеката и продължих да вървя.

След още много километри взе да се стъмнява, а по пътеката минаваха от време на време местни на мотори, бяха любезни и поздравяваха. По трасето имаше няколко села, през които минах, а в последното се наложи да остана да преспя, понеже беше абсолютно тъмно като го стигнах и не знаех пътя нататък, не се виждаше нищо. Разпънах палатката до една от къщите, за минути около мен се събра огромна тълпа и всички зяпаха всяко мое движение, докато приготвях лагера. Бързах колкото можех, за да се скрия в палатката и да се отърва от всичкото нежелано внимание. Нищо не си говорех с хората не само заради езиковата бариера, а и защото не бях в настроение. Скрих се в палатката и до около полунощ не спряха да обикалят около нея, осветявайки я от всички страни и опитвайки се да видят какво има вътре, което беше невъзможно, стените не прозират. Вдигаха невъобразим шум, особено децата. В селото нямаше ток и всичките бяха въоръжени с фенери, които използваха до последно, сякаш не схващаха, че колкото и да светят, нищо няма да се види.

Изобщо не заспах до сутринта като светлината от фенерите и нечленоразделните звуци на африканците ми бяха най-малкия проблем. Чувствах се ужасно и се опитах всячески да се настроя, че трябва да завърша пътуването както го мислех, колкото и да ми се искаше още сега да се прибирам. И друг път в пътуванията ми се е случвало да видя убити животни, но сравнително рядко поради умишленото избягване на всички възможни места, където може да се види това. Всеки път е следвал пълен срив и емоциите от видяното се натрупваха в мен през годините. Това просто беше последната капка, знаех че не мога да понеса повече и усещах, че боли твърде много. Започнах да мисля за прекратяване на пътуването, понеже не исках повече да виждам никакви хора, да пътувам и говоря с тях. Не исках и да рискувам да видя нещо убито отново...

За добро или зло част от мъката бързо започна да се трансформира в гняв и омраза, така че на сутринта успях да се рестартирам до момента на раздялата с Аладже и Бинта като си наложих с всичката психо сила, която притежавам, да забавя развитието на емоциите си и пораженията от мъката до момента, в който се прибера у дома. Буквално се насилих да го направя, за да мога да продължа пътуването и да не се отказвам като пораженец, какъвто не съм. Но наистина много ми се прибираше, имах нужда само да се затворя между четири стени и да не виждам никакви хора, да мога да плача дни на ред без да давам обяснения, да прекарвам дълги безсънни нощи в размисли как Земята да се спаси от човеците...

А Гвинея Бисау не беше лоша за посещение страна, ако се абстрахирам от това, което на мен ми се случи. Хората общо взето не бяха зле настроени и груби към посетителите, не се сблъсках с тормоз и си личеше, че много рядко виждат туристи. Разликите със Сенегал и Гамбия в това отношение бяха осезаеми. 

фотосесия къщи покрай пътя...

на стоп в линейкалинейката

пътят към последното село преди границатапо пътеката между двете Гвинеи

маршрутът ми към и през Гвинея Бисау