Сенегал - Сен Луи, Розовото езеро и остров Горе

в Сен Луи

Една от любимите ми песни, която казва всичко, което имам да кажа:

I Don't Speak Human - https://www.youtube.com/watch?v=bLZ_Zy1VhMI

Deep within the shadows, I'm the hungry wolf you fear
But I can see that you're the only evil creature here
Before you came we lived in peace but you brought us death
I sing my pain up to the moon but it's a waste of breath.

Because I don't speak human
You can't understand a word I'm saying
I don't speak human
You can't understand a word I'm saying

Upon a wing, a flying thing, to you I seem so small
But I look down on what you've done, my raven's eye sees all
You people like a cancer grow, destroying all you see
And 7 billion mutant monkeys, won't listen to me

......

Противно на негативните ми очаквания към Мавритания, които бяха опровергани, за Сенегал си мислех все хубави неща, макар да беше първото ми посещение в страната. Нямах предварителна настройка и след прочетеното в книги и нета по отношение на интересните места из страната, предположих, че ще ми хареса и ще остана с приятни впечатления. Изобщо не очаквах, че страната ще бъде първият ми сблъсък с една грозна африканска действителност, която бавно и сигурно започна да ме превръща в огнено кълбо, готово да изгори всеки, който с поведението си покаже, че го заслужава. С няколко думи - хората в Сенегал никак не ми харесаха. Успях да посетя три интересни места, с което търпението ми се изчерпа и реших да се махам от страната. Престоят в Дакар ми дойде много в повече, а пътуването навсякъде беше жива мъка, така че побързах да го прекратя.

За да не започвам с негативите, които ми идва отвътре да изсипя по местните жители на тази държава, ще започна с нещо по-приятно и интересно - местата, които си струва да се видят. Както споменах по-горе - успях да посетя само три: старата част на град Сен Луи, Розовото езеро и прекрасния остров Горе край бреговете на Дакар. Първото и последното места са включени в списъка на ЮНЕСКО. Останалите интересни кътчета, които за съжаление не успях да посетя, а ми се искаше, са: национален парк Djoudj, където се ходи за наблюдение на птици, делтата на река Салум, национален парк Ниоколо-Коба, каменните кръгове Сенегамбия... Тези всичките са в ЮНЕСКО и за посещението им се изискват пари за входни такси за националните паркове, както и логистика - до някои места се стига по-трудно.

Други кътчета, които биха били интересни за посещение, са: Langue de Barbarie и Rеserve de Guembeul близо до Сен Луи, централната джамия в Туба, паметникът на африканското възраждане в Дакар, гората Бандия, плажът Popenguine, селцето Joal Fadiout, Палмарин, нос Skirring.

С други думи - в Сенегал да се ходи за местата, не за хората, това е моята гледна точка. Има какво да се види, но си трябват пари и търпение, а аз нямах нито едно от двете в излишък :) Затова - кратко и достатъчно.

19.02.2020

Станах и събрах всичко преди изгрев, след което седнах да чакам имиграционните да заработят. Полицаите отвориха портата и местни започнаха да щъкат, но все още хората бяха малко, явно тук работното време на служителите почваше късно, в комбинация с ферибота, който стартираше чак към 9:00. Дървени пироги обаче още от рано превозваха хората между двата бряга.

Седнах да чета книга, докато чакам. Няколко десетки просещи с кофички деца се изредиха да ми искат пари. Хубавото беше, че се махаха веднага щом поклатех отрицателно глава. Цели три пъти различни полицаи минаха да ми поискат по едно копие на паспорта, на третия му казах, че вече раздадох две и ме остави на мира. По някое време една от стаичките с имиграционни отвори. Оказа се обаче, че в тази стаичка обработват само паспорти на влизащи в Мавритания, а не на излизащите. Наложи се да чакам още един час, докато най-после отвориха и гишето отвън, което явно беше за напускащите страната. Там обаче процедурата беше такава - ако платиш определена сума (хората подаваха по 100 угия) на митничаря, паспортът се обработва бързо, ако не платиш, нарочно те държат часове наред и ти късат нервичките. Бях сред първите хора, които си дадоха паспортите, получих си го поне 40 минути след всички останали, понеже другите си бяха платили. Бързо се усетих, че такава е работата и застанах на прозорчето на гишето така, че да не могат нови хора да си подават паспортите и чичката да е принуден най-сетне да обслужи моя. И това не помогна - африканците бяха пълни грубияни и се бутаха и пререждаха, пъхаха паспорти отвсякъде и чак когато нямаше никой новодошъл в рамките на цели 5 минути, чичето ми подпечата паспорта с огромно нежелание.

По време на цялото бавене и умишлено мотаене, изпуснах първото фери. Митничарят нарочно изчака да тръгне ферито, за да ми направи мръсно и да си отмъсти, задето не му дадох лесни парици. Уредих се на второто фери като не платих никакъв билет, тираджията от предната вечер ми беше казал, че е безплатно. Никой не ме караше да си купя билет и предположих, че наистина е така. Минахме бързо реката и от другата страна един сенегалски митничар веднага ме заведе до правилното гише. За нула време и без никакво мотаене си получих входния печат. Питаха ме само дали имам резервация за хотел, казах, че имам и не ме караха да я показвам (предварително си разпечатах фалшиви хотелски резервации и самолетни билети за всички държави, за да няма никакъв шанс за проблеми по граници и посолства). В крайна сметка легендарната ужасна граница се оказа съвсем поносима за мен, а даже и преспах на нея.

Град Росо от сенегалската му страна беше дори по-отвратителен от мавританския. Такава брутална мизерия ме връхлетя, че се стъписах. Къщите представляваха зловещи коптори, от които надничаха любопитни черни глави, подвикващи или съскащи (в Сенегал се сблъсках за първи път с феномена съскане - така хората тук си привличат вниманието, когато искат да се обърнеш към тях, издават силен съскащ звук, който е страшно дразнещ!). Отнесох подвиквания, на които не обръщах внимание, а и още не бяха кой знае какво. А съскането до такава степен го игнорирах, че когато един полицай на поста в края на града започна да съска, за да ми привлече вниманието и да ми провери паспорта, го подминах сякаш не съществува. Чак като извика няколко пъти "бонжур" се обърнах.

От поста веднага ме взе момче, пътуващо до близко село. Нямаше много коли, различни от платен превоз, но все пак нямах проблем със стопа и не след дълго се добрах до ключов разклон, където ме взе кола с двама за Сен Луи. Шофьорът дума не обели, но спътникът му беше много любопитен относно пътуването ми и доста ме разпитва, явно той беше поел инициативата да ме вземат. Оставиха ме на 1 км от центъра, поех пеш в посока моста, свързващ старата островна част на града с останалото. Цареше пълна лудница по улицата, хора и трафик навсякъде, доста мизерия и пясъчни тротоари, а хората още от тук почнаха ужасно много да ми приличат на латино негрите. Мъжете приличаха визуално на гангстери, а някои жени, които не бяха забулени - на проститутки. Доста хора ме гледаха лошо, подвикваха грубо "тубаб" (бял човек), а щом вдигнех фотоапарата да снимам улицата или някоя църква или сграда, започваха страшни крясъци от някой човек, който просто обезумяваше и почваше да крещи "нееее" сякаш ще го коля. Изобщо не снимах хора, а сгради или дървета, но и това беше неприемливо за тях. Такива груби хора срещах за първи път от доста време.

Докато минавах по моста, се разминах с групичка младежи и един от тях неочаквано ме удари  по рамото, наричайки ме тубаб. Обърнах се и го изгледах адски лошо, докато се отдалечаваше като го нарекох "боклук" на чист български и му показах с жест, че ще му отрежа главата. С толкова омраза го изгледах, че вътрешно се надявах да се върне и да се сбием, за да го хвърля от моста. Бях само от два часа в Сенегал и вече имах вътрешно желание да бия. А по това време вчера в Мавритания бях един спокоен и усмихнат пътуващ човек. Как бързо се менят настроенията въз основа на средата... Виковете "тубаб" зачестяваха все повече, добре че в стария град тормозът бе по-малко, там имаше много туристи и местните явно бяха свикнали. Това обаче не промени отношението им като ме видят да вдигам апарата - просто откачаха. Една жена ми се развика като снимах улицата на другата страна, а тя идваше отзад. Едно дете дойде да ми иска пари, понеже неочаквано попадна в кадър, групичка деца пък направо ме подгониха с викове да не снимам голям баобаб на улицата, та добре че една жена дойде и ги разгони като им се скара. А това беше туристически град... Обикалянето беше много напрягащо и изнервящо въпреки красивите гледки, улички, пристанище с шарени лодки... Освен това всичко тънеше в мръсотия. Главните улички ги бяха поизчистили, но крайбрежието беше направо покъртително, както и някои странични улици.

Сен Луи е френско колониално бижу и си има своя чар, който щеше да е още по-завладяващ ако ги нямаше местните дразнители. Островната част, където всъщност е сърцето на стария град, изобилства със сгради с колониална архитектура, а мостът, водещ до острова, е инженерен шедьовър на 19 век. Мостът е по дизайн на Айфел и е бил предназначен за мост над река Дунав, но в крайна сметка е изграден в Сен Луи. Дълъг е 507 метра, реставриран е на части между 2008 - 2012 г. Градът е бил и столица на Сенегал и дори на цяла Западна Африка, бил е център на търговия със стоки и роби. Понастоящем е туристически, артистичен и приятен град на фона на останалите места в Сенегал. Заслужава си човек да се разходи по всички възможни улички, включително и по крайбрежната, от която може да се наблюдават стотици шарени лодки, привличащи с цветове и надписи. През месец май всяка година в града се провежда най-важния международен джаз фестивал в цяла Западна Африка.

Комбинирах обиколката си по интересните улички с търсене на интернет кафе, което се оказа съвсем безплодно. Всеки, когото попитах за такова, ме пращаше на най-различни места и никъде нямаше. Накрая едно момче каза, че знае къде има, но мястото се оказа обратно в модерната част на града и то на около километър преди моста. За капак момчето реши, че ще ме води до там да ми го покаже, а аз му казах, че не е нужно и може само да ми обясни. Вървя с мен по целия път и след като го намерихме и седнах да ползвам компютър, не се махаше. Казах му няколко пъти, че ще седя поне час, но не се отказваше и продължаваше да чака. Какво чакаше, така и не можех да проумея. Останах час и половина, уредих си каучсърфинг домакини в Дакар и писах на близките.

Като станах да си тръгвам, момчето пак се лепна за мен. Казах му, че отивам обратно в стария град да разглеждам и искам да го правя без компания, при което той настоя да сме отидели до неговата къща да пиел вода, да си оставя раницата там и да наема една от стаите му срещу 4000 франка (почти 7 долара). Стана ми ясно що за намерения има и понечих да си ходя, при което почна да вика след мен да му дам поне 500 франка да си купи нещо. Отвратих се тотално и ускорих крачка.

Върнах се в стария град и продължих обиколката вече по-спокойно. Не обръщах никакво внимание на кебици и дразнители, които ме заговаряха. Конски карети, натоварени с туристи, обикаляха по уличките. Като започна да става късно, се замислих къде ще спя. Определено нямаше да е на улицата, в Сенегал изобщо не ми се струваше да е спокойно и безопасно да се спи извън полицията или хотелите, или нечии двор. Хората, които ме докараха тук, ми бяха казали за къмпинг-хотел на име Djor, който се намирал на плажа на около 5 км от центъра, но там се плащало 3000 франка. Не беше опция, затова реших да се насоча към полицията. 

Докато вървях по крайбрежната улица, един човек ме заговори на отличен испански. Беше продавач на сувенири за туристите и помисли, че съм от Испания. Разприказвахме се,беше много приятен и ми обясни, че живял и работил в Малага и скоро пак смятал да ходи там да работи. Името му беше Пате и от дума на дума ме покани да си разпъна палатката в дома му. Доверих му се и въобще не сбърках, обади се на жена си да ме посрещне и ме качи на едно такси, което да ме откара до къщата, понеже беше в новия град и доста далеч, а той още нямаше да се прибира. Каза ми, че трябва да платя на таксито 500 франка и нито цент повече. На слизане нямах точно и дадох на шофьора 1000, при което той нямаше никакво желание да ми върне ресто и се направи на ударен. Само като ме видя как го изгледах, моментално бръкна в жабката и извади 500 франка. Идеше ми да го удуша само при мисълта, че ще се опита да мами! Като слизах от таксито, вместо да кажа благодаря го нарекох боклук на чист български. Вече здраво ме беше треснала лошотията след този "прекрасен" ден, в който постоянно трябваше да се пазя от съскащи и викащи по мен местни, измамници, преследвачи, побъркани негри, които откачат при вида на фотоапарат... Доста ми дойдоха негативните емоции в този първи ден в Сенегал и добре, че завърши положително при чудесни хора.

Жената на Пате ме посрещна и покани в къщата, чийто двор беше с настилка от плочки и се превърна в идеално място за спане. Разпънах палатката, сервираха вечеря, от която аз нямаше как да се възползвам и хапнах само хляб с чай, колкото да не ги обидя. Понеже жената и децата говореха френски, комуникацията беше по-трудно, но като си дойде Пате те го накараха да ме пита защо отказвам храната. Обясних всичко и надявам се ме разбраха. Душът преди лягане ми дойде много добре, спах отлично. По това време на годината беше страшна жега вътре в къщите и ако хората нямат поне вентилатор, не може да се спи. Добре, че имах палатка и спях навън, така не се налагаше да ме настаняват в стая и да хабят още ток, пускайки допълнителен вентилатор. А много често хората имаха само един и щеше да е ужасно да го дадат на мен и да не могат да спят нормално. Освен жегата, този период имаше и друга особеност - харматан. Така се нарича сезонът на ветровете от ноември до края на март в Западна Африка, който се характеризира с ветрове, идващи от Сахара и носещи пясъци и прах над Западна Африка до бреговете на Гвинейския залив. Когато ветровете се появят, намаляват драстично видимостта и изсушават въздуха с около 15%, което предизвиква респираторни проблеми и кървене от носа при някои местни хора, несвикнали с подобни условия.

Не успях да преброя колко пъти днес получих названието "бял човек", но ме побъркваше. Все едно някой негър да дойде в Хасково и всички по улицата да го наричат "черньо". Отврат! Така и не разбрах за целия си престой в Африка, защо за тези хора цветът е от такова огромно значение. Той те определя през цялото време, няма никакво значение какъв човек си, каква е културата ти, от коя страна идваш... единственото важно е, че си бял, следователно имаш пари, следователно всеки има някакви планове за теб като те види да ходиш по улицата...

изгрев на река Сенегал

на ферибота"автогарата" в Росов новата част на Сент Луимостът Faidherbeпо уличките на стария град...

боклучарниците са навсякъде...

по крайбрежната

жива скръб...

докато снимах този баобаб, дузина деца ме нападнаха да не снимамкарети за туриститенай-спретнатата уличка

20.02.2020

Сутринта Пате ме изпрати до главната улица, откъдето намерих без проблем пътя към изхода на града. По трасето отнесох безчет викове тубаб, определено трябваше да започна да ги игнорирам и затова ми помогнаха слушалките и музиката, пуснах си любими песни докато вървях, за да не чувам дразнителите. Походих около 3-4 км до първото подходящо за стоп място - малко след полицейски пост, където колите намаляваха и имах по-добри шансове. Полицаите не се интересуваха дори да ми проверят паспорта, така че ги подминах и застанах да чакам на около 50 метра след поста. Доста почаках преди да хвана стоп, даже ми се стори като най-дългото чакане до момента след минаването на Европа. Взеха ме баща и син с джип, детето беше малко, но седеше на предната седалка и беше послушно. Бащата не беше никак разговорлив и по целия път мълчахме, освен това караше с около 140 по не чак толкова идеалното шосе. Все пак пътищата в Сенегал бяха много по-добри от тези във всички съседни държави. На доста места имаше асфалт и част от него беше нов и в идеално състояние. Спряхме само веднъж, до крайпътни сергии, откъдето човекът накупи разни сувенирни дрънкулки, сякаш повече предназначени за туристи, отколкото за местни. Зад сергията имаше огромен баобаб, който веднага привлече вниманието ми, все пак е любимото ми дърво в Африка. Продаваха се и плодове от баобаб, както и кокосови орехи. Вчера така и не успях да си купя плодове, понеже като видеха бял човек, продавачите вдигаха цената поне тройно и на няколкото сергии в Сен Луи, където питах, никъде никой не искаше да ми продаде нещо на нормална цена. Толкова неприятно ми стана, че спрях да питам и се отказах от плодовете. Явно щеше да се живее само на хляб. Една франзела струваше 150 франка и два пъти се нахранвах с нея.

Човекът ме остави на разклона към Розовото езеро, до което се стигаше след още няколко разклона през доста села. Първо ме взе един с пикап, който щом чу, че съм от България, първо ме попита къде е това. След което заяви следното: "Оо, България - това място е много хубаво, искам и аз да отида там!" (тази реплика в последствие ми я повториха още десетки негри из Африка, сякаш се бяха наговорили, егати единомислието!) Нямаше и понятие къде е България, както и 90% от негрите, които срещнах, но много искал да отиде там :) И се почнаха въпросите дали ще мога да му осигуря покана за виза, дали не мога да му намеря жена в България?! Търпението ми бързо се изчерпа и започнах много лошо да го гледам и да му отговарям, добре че стигнахме мястото, където пътищата ни се разделяха. На слизане ми поиска телефонния номер. Не се сдържах и реших да се изгавря с него като му казах, че в България сме много бедни и нямаме пари за телефони, само за хляб. Изгледа ме въпросително и си замина, а аз прихнах да се смея. Трябваше да намеря някакъв начин да се забавлявам на простотията човешка, вместо да се дразня. Просто реших да почна често да се гавря с тях като използвам невежеството им. Така времето щеше да минава по-бързо и нервите ми щяха да са по-усмихнати, отколкото изпънати до краен предел :) Следващият стоп беше с мъж и жена до друг разклон по пътя към езерото, а след тях ме взеха майка и син, които ме откараха до самото езеро. Бяха приятни хора и дори не отиваха точно там, но решиха да ме откарат.

Още щом стъпих на бреговете на езерото, което също е известно с името Ретба, един тормозител ми се лепна моментално. Заваляха оферти за лодка, гид, сувенири, снимки.... Тъкмо успях да го отпратя след около пет минути отчайващи кандърми, когато втори ми се лепна. Казах му, че и двамата знаем, че нищо няма да купя, да ме остави на мира, за да не си губим времето. Послуша ме и се махна. Разходих се по брега и снимах на воля, само като приближих хората, изнасящи сол в легени на главите си, жените запротестираха да не снимам около тях. Мястото е много приятно ако не броим дразнителите, а цветът на самото езеро е уникален, на мен не ми се видя розов, а по-скоро червеникаво-ръждив. Но при определена светлина става и розов. Цветът съществува благодарение на цианобактериите, които обитават езерото и са единствените живи организми вътре. Съдържанието на сол във водата е 10 пъти повече от всеки океан. Солеността е почти 40%, като във всеки литър вода има по около 380 грама сол. Солта се добива ежедневно от местните, след което се товари се на камиони. Дълбочината на езерото е максимално 3 метра и в него може да се "плува" както в Мъртво море - просто да се носиш по повърхността без да потъваш. Някога езерото е било лагуна, но с времето се е отделило от бреговете на Атлантическия океан.

Разходих се по брега, поснимах и трябваше да поемам към Дакар, понеже вече беше късен следобед, а не исках да пристигам по тъмно в огромния град. Предстоеше ми да намеря адреса на домакинята ми от каучсърфинг, Сохна живееше в краен квартал встрани от главната магистрала и никак нямаше да е лесно. Излязох да стопирам на главния път и чакането доста се проточи. През това време покрай мен мина групичка момчета около 10-12 годишни, които без никаква основателна причина ми се разкрещяха яростно "тубаб" и едното дори взе пръчка да ме напада. Нямаше хора и трафик по улицата в тоя момент и направо ми причерня от ярост, та хукнах аз да ги нападам като първо предвидливо си метнах раницата на гръб, да не се опита някой да я докопа, докато съм в атака. Разбягаха се и продължиха да ми крещят отдалеч, размахвайки пръчка заплашително. Отвратителни гаменчета, така ми се поиска да ги набия!

За късмет хванах стоп с французойка - много неочаквано! Жената беше около 60 годишна и сподели, че живее в Сенегал от 15 години, но вече страшно много и е писнало. Живее заедно с местен без да са женени, но на всички казвала, че има съпруг, за да не я тормозят. Това обаче явно въобще не помагаше, защото малко по-рано беше имала проблеми с полицай на чек-пойнт наблизо, който я задявал, тя казала че е женена, но той продължил да настоява да се запознаят и да вземе телефонния й номер. Тя му го дала мислейки, че се е отървала и няма да й звънне, но ето че час по-късно вече й звънеше, докато аз бях в колата. Жената много се притесни, понеже го излъга, че няма да се връща днес към дома си и не може да се видят, а той работи на чек-пойнта, през който тя тъкмо щеше да мине, за да се прибере. Наложи се да обикаля десетки километри през магистралата за Дакар, за да се върне в дома си, който беше в противоположната посока. Това за мен беше добре, понеже щеше да ме откара до входа на магистралата, но за нея наистина ми дожаля и не знам с какъв акъл е дошла да живее тук при тия ненормалници, как търпи това 15 години - непонятно ми е. Явно хората са много различни и никога няма да си обясня какво намира образована и интелигентна самостоятелна европейка в някакъв негър, който... ще спра до тук, че ако задълбая да напиша мнението си за негрите, ще бие яко на расизъм :) Та нека го кажа по-деликатно - негър, който е пълна нейна противоположност. И в Сенегал и Габмия е фрашкано с бели жени, които се занимават с негри?! Умът не ми го побира, но какво ли знам аз за човешката природа - общо взето нищо. Ирационално, необосновано и непоследователно същество като човека за мен е и винаги е било пълна мистерия. Но наистина - колкото повече се чудех какво намират тези бели в негрите, че да движат с тях, толкова повече се обърквах. Не успях да стигна до нито една причина, която би могла да провокира такъв интерес, освен факта, че са много различни и може би са им интересни по някакъв начин.

Французойката ме покани да преспя в дома й, но понеже имах обещание към каучсърфинг домакин, нямаше как да приема, макар че много ми се искаше! Да си говоря с хора, по-близки до моя свят и моите теми за разговори, беше истинска привилегия в Африка. Обикновено разговорите с местните бяха толкова прости и лишени от смисъл, че всичките влизаха в графа "празни приказки" и повече ме натоварваха, отколкото ми даваха възможност да науча нещо. Темите за разговор с африканците се изчерпват светкавично, веднага след като получат отговор на въпросите "откъде си, на колко си години, женен/а ли си, деца имаш ли и колко". Много ми се искаше да си говоря с французойката и да я разпитам повече за живота й тук и нейните наблюдения върху местните. За краткото време заедно, тя сподели, че вече мисли да се връща във Франция и че за всичките 15 години не е създала нито едно приятелство с местни и смята, че е невъзможно да се създаде. Каза, че са много консервативни, не харесват бели като цяло и не приемат никакви различни от техните навици неща. Всичко се прави по заучен маниер и не търпи промени.

Когато ме оставяше на входа на магистралата, беше много притеснена за мен и дори каза на няколко местни да ми помогнат да хвана стоп, но след като тя си замина, те се дръпнаха надалеч. На входа към магистралата имаше огромна тълпа от чакащи превоз хора, сякаш всичките стопаджии. Нямаше никакво удачно за заставане място, така че се преместих малко по-нататък, след огражденията бележещи входа и един охранител веднага дойде да ме изгони. Беше много груб и не ме остави да застана дори на един метър от оградите. Чакащите местни се подхилкваха доволни, а на мен така ми писна от всичко, че застанах най-отпред. Добре, че мина един голям празен автобус, на който всички се нахвърлиха и ги събра. Останах само аз и нещата придобиха къде по-приятни измерения. За нула време си хванах стоп с пикап и човекът реши да ме откара до адреса, понеже той самият отиваше някъде наоколо.

След като излязохме от магистралата към квартала, попаднахме в огромно задръстване и почти се стъмни, докато чакахме в трафика. Дакар е задръстен по един ужасяващ начин, ако човек не го е посетил и не е седял 7 часа за един ден в задръстване, не може да си представи за какво говоря. И понеже повечето коли и автобуси са много стари, изгорелите газове са в страшно количество и направо ти става лошо докато седиш в трафика. Човекът ме откара до болницата на Parcelles Asseini 13 - едно от гетата на Дакар, в което живееше Сохна, къщата й беше на метри от болницата. Районът ми се видя много западнал, но когато тя дойде да ме посрещне и отведе в къщата си, вече започна да ми става буквално лошо от мизерията.

Къщата беше нещо като нисък блок, който се обитаваше от много семейства, предполагам някои са нейни роднини, други не. Гъмжеше от народ по всички етажи, а Сохна живееше с майка си в една малка стаичка, в която имаше само легло, телевизор и няколко шкафа. Беднотията беше осезаема, но мен това не ме притесняваше, а миризмата в цялата постройка, която изпълваше всяко свободно въздушно пространство... никак не обичам да ми мирише на миризма! Сградата сякаш беше просмукана с някакъв гаден аромат на мръсно, загнило и просто ужасно. Сохна беше много мило момиче, майка й също. Учи последна година компютърно инженерство в университет и в същото време работи в закусвалнята на майка си, много работливо и симпатично момиче. Говори отличен английски и явно има интерес да учи. И двете с майката бяха гостоприемни и сърдечни, прекарахме вечерта в приказки и Сохна превеждаше на майка си какво казвам.

В стаята дойдоха и цяла тумба съседски деца, гледаха ме с любопитство и явно бях първият бял човек, някога стъпил в тази сграда. Сохна беше нова в каусчърфинг и понеже аз бях първи гост за нея, исках да направя добро впечатление и да я мотивирам да продължи. За съжаление през цялото време докато си говорехме, ми се гадеше от миризмата и добре, че успях да ги убедя да спя на покрива на палатка. То така или иначе нямаше къде другаде да спя, или трябваше да се сместя с тях двете на едно легло, което за мен е просто немислимо. За кой ли път - добре, че имам палатка! Когато започна някакъв сериал по телевизията, който явно следяха с голям интерес, се преместих на покрива, където разпънах палатката и по-късно Сохна дойде да ми донесе кофа с вода, с която да се изкъпя в тоалетната. Течаща вода имаше само някъде в приземния етаж доколкото разбрах, нагоре по етажите не се качваше.

Покривът, макар и напълно открит, също миришеше. Циментовият под беше засечен от мръсотия, а в тоалетната къпането го направих със запушен нос. Много ме беше гнус да стъпя на пода с боси крака, направо съжалих сто пъти, че нямах някакви джапанки, които да висят отвън на раницата и да ги ползвам в такива моменти.

крайпътни сергиилюбимото ми африканско дърво - баобабплодове на баобаб

сенегалска действителност...

Розовото езеропликчета сол, вероятно за продан

купчини солместни добиват сол

ръждив отенък на водата

кефят ме надписите на лодките "no stress" в комбинация с козата :)))

величието на баобаба

на покрива на Сохна в Дакар

21.02.2020

Спах сравнително добре, но малко като време, понеже легнах в полунощ и станах в 6:00, за да изляза със Сохна. Тя трябваше да отвори закусвалнята и да приготви храните преди клиентите за закуска да са дошли. С нас тръгнаха и две от съседските момичета, бяха готови за училище. Оставих си раницата в стаята и походихме около 15 минути до ресторантчето. Беше една стаичка, в която беше струпана всичката посуда, а отпред имаше само една обща маса с няколко пейки и столчета, където сядаха хранещите се. Нямаше течаща вода и не знам откъде носеха, за да измият чиниите. Един човек мина да донесе жар, явно носеше на всички подобни капанчета в района. Докато Сохна приготвяше закуската, аз чаках отвън. Предложих да й помогна с нещо, но каза, че всичко е под контрол. Тя ми беше казала, че ще ме заведе до спирката на автобуса към центъра, само да я изчакам. Всъщност за да може тя да дойде с мен до автобуса, трябваше първо майка й да поеме капанчето, тоест чакахме нея.

Закуската беше готова и хора започнаха да идват и да си купуват. Най-масовата и популярна закуска в Сенегал е франзелата с пълнеж от най-различни манджи: боб с лук, леща, спагети, яйце,  и други. Направи ми впечатление, че закуската беше вегетарианска. Сохна ми направи един сандвич с боб и страшно ми хареса! Франзелата се разрязва по средата, пълни се с манджата и се затваря като после се увива с вестник и така се поднася. Естествено чистотата на вестниците не е за коментиране, нито пък хигиената при приготвяне на храната. За мен беше важно само, че е веганска и се наядох идеално. Хората пиеха също така кафе със закуската. Десетки бързащи за работа сенегалци се изредиха, а майката на Сохна така и не идваше. Тя й се обади по телефона да я помоли да побърза. Когато дойде, ми донесе тестени пърженки, след което Сохна ме заведе до спирката на автобуса.

Планът ми за днес беше да посетя първо паметника на африканското възраждане, а после да отида в центъра, откъдето да взема ферибота за остров Горе. И двете места са достъпни с градски транспорт от квартала на Сохна, или поне така си мислех. Започна се великото чакане на автобуса - фантом 217, който се очакваше да стига до паметника. Уви, след два часа безплодно чакане, в което нито един автобус не се появи и никой не знаеше защо, реших да не си губя повече времето и това на Сохна, та се качих на рейс 23 към центъра. Мислех първо да отида до Горе и ако остане време, да мина през паметника на връщане. Лелее, какъв оптимизъм!

След повече от два часа кебичене в рейса в адския трафик, стигнах центъра, където успях да сляза на правилната спирка и след 15 минути ходене, минавайки през главния площад, стигнах и до пристанището. В центъра на Дакар не открих абсолютно нищо, за което да си заслужава да се идва до тук. Дори главният площад беше потискащ и скучен, просто нямаше нищо в този град. По улиците беше невъобразима гмеж от хора, всеки ме викаше яростно да ми продава по нещо, преследваха ме и просяци. Проправях си път през океан от тормозители, озверели търговци и всякаква друга измет, доста се поизнервих и през цялото време си носех малката раничка отпред, а не на гърба, джебчийството в Дакар е много разпространено.

Чак в 14:30 се добрах до ферибота като платих билет 5200 франка в двете посоки, за чужденци цената е такава. Преди е имало и друга такса, която трябвало да заплатиш при пристигане на острова, но това са го махнали вече, явно някой сприхав бял човек го е стегнала шапката и е направил голяма патардия (просто предположение защо е премахнато :)).

Фериботът беше пълен с народ, огромна част от хората бяха бели туристи. Не се учудвам - островът е най-хубавото място, което можеш да посетиш, докато си в Дакар. Колкото градът е ужасен, толкова остров Горе е чудесен. Изобилства със стари къщи, тихи улички, приятен плаж, чудни гледки, големи баобаби, тихи местенца, където да поседнеш и помислиш... хареса ми! Е, имаше тормозители и тук, но не се натрапваха като видеха, че нямаш интерес. За съжаление аз нямах достатъчно време, което да прекарам тук, понеже трябваше да бързам за ферибота в 16:30, следващият вече беше доста късно. Не посетих известната Къща на робите, не толкова защото се плащаше 500 франка такса, колкото заради огромните тълпи от хора, които видях на входа. Отказах се да се блъскам и редя по опашки, предпочетох усамотените улички.

Остров Горе е в списъка на ЮНЕСКО и си заслужава да се види. Няма коли, нито грозни сгради, мястото определено има чар и атмосфера. Уличките са обгърнати в зеленина и цветя, къщите са спретнати и всяка е уникална. В миналото островът е бил важно място за  търговията с роби, от тук са били товарени на кораби и изпращани в Америка. Макар ролята на Горе да е незначителна в сравнение с други места в Гана, Того и останалите държави, островът си е останал символ на трагедията на робството.

Хванах ферибота обратно и след половин час отново крачех по оживените улици на столицата в търсене на автобусна спирка на рейс 23, с който да се прибера при Сохна. За жалост след цял ден, прекаран в транспорта и чакане да дойде, не ми остана време за паметника. А следващите няколко часа тотално ме убедиха, че дори утре няма да се опитам да стигна до него и просто ще се откажа от каквото и да е транспортиране през този град. Застанах да чакам автобуса на правилната спирка и той дойде... след час и половина! Вече беше почти тъмно, когато се качих и нервите ми бяха изопнати до краен предел. Надишах се с изгорели газове, безчет тормозители идваха да ме занимават със себе си на спирката. След още два часа в автобуса, най-сетне стигнах дома на Сохна, часът беше 20:30 и едва разпознах мястото в тъмницата. Двата часа в рейса ги прекарах като правостоящ пътник, понеже нямаше места. На всичко отгоре кондукторът ми беше продал билет за една зона, а моята спирка попадала във втора зона и трябвало да си купя билет за две. Е, аз това не го знаех, та започна да се заяжда или да слизам, или да платя за още една зона. Платих си и продължих да дишам изгорелите газове на трафика и да се чудя какво изобщо правя тук и защо вместо да пътувам из Норвегия, да се чувствам добре, да се радвам на всяко кътче и да ходя по места, които обичам, стърча в отвратителния рейс увреждайки белите си дробове, късайки нервите си и мечтаейки да съм някъде другаде, само не и тук. Дълги размисли бяха, имах време...

Като слязох на спирката, бях като зомби. Ужасно зле ми се отрази този ден! Исках само да се полея със студена вода и да си легна в палатката. Сохна и майка й се бяха притеснили за мен, понеже отдавна беше станало тъмно. Поприказвахме си и като почна сериала, аз се ометох светкавично да разпъвам палатката и да се къпя. Бях абсолютен парцал и докато заспивах, дори нямах време да размишлявам в каква клоака са превърнали Африка черните и белите в сътрудничество. Белите дадоха "цивилизацията" на африканците, а те я използват по възможно най-лошия начин... Заспах като от куршум.

в центъра на Дакарглавния площадферибота за Горебрегът на Дакаростров Горе на хоризонтавсе по-близоДакар в далечинатаопашката за фериботаплажът

гледка откъм историческия музей

историческият музейпо старите улички...

фотографска изложба

баобаб в центъра

църкватапо алеята с баобаби към най-високата точка на островапаметника на върхаДакар в далечината

гледка от върха

местни живеят на върха в някои от бункерите тамгледка от другата странаарторъдията на фортаоще арт

картини за продан

входът на кКъщата на робитекъщата отвън

местни се сниматцентъра

на плажа, вдясно се вижда опашката за следващото фери, която малко по-късно стана тройна

обратно в Дакар

22.02.2020

Днес ми предстоеше местене при друг каучсърфинг домакин, понеже освен Сохна, още един местен ме беше поканил да остана при него и семейството му, докато съм в Дакар. Приех предварително и после горчиво съжалих, можеше още днес да се махна от града ако не беше тази уговорка. Сохна ми бе помогнала да се свържа с него, разбрахме къде живее и Сохна знаеше кой автобус на градски транспорт стига до квартала му. За огромен късмет не беше много далеч - само час в автобуса, което е нищо за Дакар.

Сутринта пак станахме рано и отидохме в закусвалнята, където Сохна се зае с готвенето, а аз й помогнах да пренесе храните до външната маса. Отново закусих франзела с боб и лук, а когато майка й дойде, ми донесе цяла торба фъстъци. Снимахме се на раздяла и Сохна ме изпрати до автобус номер 26 като инструктира кондукторката да ми каже къде да сляза. Интересен феномен във всички автобуси беше позицията на кондуктора - човекът винаги седеше в мъничка метална клетка в средата на автобуса, а билетите се купуваха през малък процеп в клетката. Така парите бяха на сигурно зад мрежата и кондукторите не бяха застрашени от ограбване, предполагам заради това бяха измислили подобно нещо. За първи път виждам такава щуротия, чудя се дали съществува и другаде в света... 

След час в автобуса слязох на спирката и помолих едни кебици за телефон да звънна на хоста и да му кажа, че съм на уреченото място. Публичните телефони отдавна са в историята и човек от никъде не може да се обади, освен ако не помоли някого. Поискаха ми повече пари от нормалното за една минута разговор, всъщност бяха първите и дори единствени хора, които ми поискаха пари за разговора. Когато ми се е налагало да взема телефон от някого за минута, винаги предлагам пари, но никога не са ги вземали. Този път дори преди да предложа, вече ми бяха казали да им дам първо парите и после те ми дадоха телефона :) Омар веднага дойде, къщата му беше съвсем близо.

Озовах се в друго гето на Дакар, но този път къщата беше къде по-прилична, не миришеше на нищо и дори намерих нови приятели в лицето на съквартирантите ми на покрива - няколко страшно мили овце :)) Омар имаше положителни отзиви в каучсърфинг и очаквах да си допаднем, но уви - не беше точно така. В никакъв случай не беше лош и не ми създаваше проблеми, просто нямахме никакви общи интереси и разбирания за нещата. Още отначало започна едни разговори за покана за виза, колко много искал да дойде в Европа и дали аз мога да му помогна?! По едно време се усети и спря, но беше доста неприятно, понеже не беше случаен човек от улицата, а член на каучсърфинг, където поне се надяваш да срещнеш по-читави хора. За него аз бях много странен и непонятен човек, изобщо не разбираше как се стига на стоп и пеша до Сенегал и често ме питаше колко струвал самолета от България, сякаш с един път не разбра, че кракът ми не беше стъпвал в такъв самолет. Като стана въпрос за футбола и му казах, че мразя този спорт, Омар беше просто ужасен. Още по-потресен беше като ми донесе една чиния с ориз и риба за обед и аз я отказах. Толкова се стъписа, че повече храна не ми предложи и въобще не разбра какво точно ям или не ям. Представи ме на част от семейството си, с което живее, но не ми се сториха никак сърдечни хората, изобщо не искаха да говорят с мен и просто ме игнорираха. Майка му дори не се показа от стаята си. Само брат му ме поздрави. 

Понеже нямаше къде да ходя и какво да правя през този ден, трябваше някак да го избутам в дома на Омар. За обикаляне където и да е в Дакар не исках дори да си помислям и тотално отхвърлих идеята да пробвам отново да стигна до недостижимия паметник. Малко ме беше яд за паметника, понеже наистина беше необичайно място - най-високият в Африка, построен по случай 50 години от независимостта на Сенегал през 2010 г от севернокорейци, а проектът бил на румънски архитект. Паметникът представлява мъж, жена и дете, а в основата му дори може да се влиза срещу определена сума. Критикуван е много поради разголеността на жената, а Сенегал е мюсюлманска страна. Освен това сумата, похарчена за изграждането му, е около 20 милиона евро, което е потресаващо на фона на цялостната бедност и мизерия, в която живеят хората.

Да изляза из квартала също не беше добра идея, понеже никъде нямаше място, където да мога да се усамотя и да чета примерно, навсякъде имаше хора и трафик. Омар ме заведе в съседна къща, където неговите приятели се бяха събрали да гледат футбол. Пиха чай, но аз отказах под претекст, че не обичам чай, понеже чашите не бяха мити и всички пиеха от тях по незнаен брой пъти.

За луд късмет до къщата на Омар имаше допотопно интернет кафе, в което само един компютър работеше едва-едва. Успях да прекарам един час там като Омар ми висеше на главата през цялото време, сякаш не мога да се прибера  до къщата му, която беше в съседната улица. После отидохме до дома на някоя от лелите му, поседяхме малко и той си говореше с роднините, никой от които не прояви интерес към присъствието ми.

Част от следобеда седяхме в стаята на Омар и той пускаше традиционна малийска музика, която много ми хареса. Оригиналната африканска музика е толкова хубава, но сега навсякъде се слуша някаква отвратителна модерна музика, която направо имам чувство, че ми убива мозъчните клетки всеки път като я чуя. Омар поне имаше добър вкус в музикално отношение и си записах имената на няколко изпълнители, които да слушам и в бъдеще. Корените на семейството му са от Мали, така че той слушаше доста музика от там. Омар се опита да ме учи на думи и изрази на френски и ми се подиграваше, когато не ги произнасях правилно. После аз реших да му го върна и да го уча думи на български, с които той не постигна голям успех и подигравките секнаха. Голям зор видя да запомни и произнесе "благодаря", а аз подбрах все щурави думи, че да го измъча: скучубра, мушморок, крокозъбел, а накрая го забих с единствената и неповторима - "непротивоконституционствувателствувайте" като дори аз се затрудних да я кажа на един дъх. Бая се посмяхме и доста зор видях да му обяснявам коя дума какво точно означава :) Омар не ми повярва, че това последното е една дума.

Най-прекрасното нещо в дома на Омар бяха овцете и кокошките, живеещи на покрива. Като стана късен следобед, си разпънах палатката на метри от тях. Омар ме канеше да спя в неговата стая, а той да се преместел в друга, но тази опция въобще не ми харесваше, определено предпочитах палатката и овцете. Влязох в къщичката им и близо час им се радвах, бяха много приятелски настроени и ми даваха да ги гушкам без въобще да ги е страх. Като се стъмни, се изкъпах с една кофа вода и си легнах да спя, за първи път успях рано да си легна. Дните ми в Африка засега бяха трудни, понеже никъде не можех да остана насаме със себе си и все бях сред хора. Имах нужда от природа и няколко дни на палатка, далеч от всякакви човеци, дори и добронамерени и гостоприемни.

кухнята на закусвалнятаСохна готви манджи

Сохна и майка й сервират закуската

овцете на покрива на Омар, веднага станахме приятелимоята къщичка, а отзад - тяхната

23.02.2020

Сутринта Омар ме изпрати до един от входовете към магистралата, който бе на около 3-4 км от дома му. Походих още малко след като се разделихме, за да стигна до същинския вход, по пътя си купих франзела от уличен продавач да попия соковете в празния стомах. Ужасно ми беше писнало от хляба вече...

На входа към магистралата имаше охрана и нямаше как да изляза на самата магистрала, а откъм този път никакви коли не влизаха, нямаше трафик. Висях повече от час, през което време покрай мен минаваха всякакви ненормалници, които ми се пулеха, викаха тубаб, ръкомахаха и добре, че имаше охрана наблизо, та макар да бяхме в гетото, нищо не можеха да направят посред бял ден. Най-сетне една кола спря и двамата сенегалци вътре отиваха в правилната за мен посока. Свалиха ме на магистралата преди техния изход и така успях най-сетне да стопирам на самата магистрала, без да ме видят охраната и тези от касите за плащане (на касите също е забранено да се стопира). Измъкнах се успешно от хватката на мегаполиса. Взе ме кола с мъж и жена за Тиес, оставиха ме на разклон на малък път за Mbour и се приключи одисеята с магистралата. Хванах стоп с мъж и жена за Mbour, оставиха ме в центъра и за късмет един с лека кола ме взе до края на града, не се наложи да го вървя. Следващият ми стоп беше по грешка със скрито такси, но се усетих бързо като взе да свирка на потенциални пътници край шосето и веднага слязох. После ми провървя с мъж и жена за Каолак, оставиха ме 2 км преди града и се наоложи да походя доста през кошмарния мръсен и мизерен град, докато един растаман с бус, пътуващ право за Гамбия, ме взе и измъкна от това ужасно място. Преди да ме качи, много коли ме подминаха и стопът доста се проточи, а докато вървях, местни постоянно ми подвикваха "тубаб" ама по един много грозен и груб начин. Определено за обида го ползваха...

Пътувахме към Гамбия по малък път, лишен от трафик. Растата беше приказлив и страшно му личеше, че мрази бели хора. Разказа, че избягал от Гамбия, откъдето е всъщност, за да стигне Европа и минал в Италия с нелегална лодка от Либия. После се добрал до Холандия, където живее до ден днешен и има гражданство дори. Не спря да плюе по белите, че били расисти, че не го искали в държавите им... а продължава да живее там, защо не си дойде в Гамбия за постоянно тогава?! Сега бил тук на ваканция за няколко месеца. Чудо. Тъкмо като наближихме границата, започна да ми обяснява как щял да ми даде честна цена за превоза. Направо не повярвах на ушите си! Щеше да ми иска пари за това, че ме е взел на стоп?! Нито дума не обели за пари отначало, а като му казах, че съм на стоп и че стигнах до тук така, той заяви, че няма такова нещо в Африка и тук всичко е пари, няма нищо безплатно. Стана ми ужасно противен и слязох веднага щом паркира на първата граница.

Излизането от Сенегал стана бързо, но влизането в Гамбия се проточи неочаквано дълго и беше гарнирано с неприятни емоции. Гадните корумпирани служители искаха парици и нямаха намерение да се откажат лесно. Губиха ми времето от една стаичка в друга, показваха ми писма от министерството им, според които безплатната виза важи за кацане със самолет. Естествено никъде в писмата не пише, че не важи за сухопътните граници и че важи само за самолети. "Играта" продължи дълго, ченгето в стаичката накрая така се ядоса, че заяви, че няма да ме пуснат. Аз просто млъкнах и спрях да споря, защото видях, че си имам работа с пълен кретен, а най-лошото е да зависиш от този пълен кретен в съответния момент.

Накрая типчето ми рече: "Що просто не кажеш, че нямаш пари и ще те пуснем". Веднага ми стана ясно, че искат просто да ме унижават, но на мен изобщо не ми пука дали ще кажа, че нямам пари или че имам. За тях обаче това да нямаш пари е голям ужас, а обратното - голяма гордост. Казах му, че нямам пари, удари ми печата (с разрешен престой 7 дни вместо 30) и си заминах. Лесно било, просто търсят своята доза отмъщение за това, че белите са ги тъпкали векове наред и продължават да ги тъпчат. И когато могат да унизят бял човек, изпадат в дива радост.

Вървях доста след границата, докато по пътя мина първата кола, която не беше такси и ме взе. Човекът беше много приятен и ме откара до ферибота за Банджул, за да стигна до столицата трябваше да пресека река Гамбия. Ферито тръгваше от Бара, цената беше 25 даласи (0,90 лв). Шофьорът ми помогна да обменя 600 франка в даласи, за да мога да си купя билета, получих 47 даласи за тези пари. Фериботът беше пълен с народ, направо претъпкан и след половин час возене пристигна в Банджул. Вече беше тъмно и едва се измъкнах от зверската блъсканица на пристанището. Тръгнах пеш към изхода на града, целта ми за днес беше да стигна до едно село на име Тумани Тенда, което беше много далеч от тук и където ме очакваше гъркът Янис, с когото се свързах чрез каучсърфинг. Той живее в това село от няколко месеца и е доброволец в местното училище, преподава математика. Покани ме да му гостувам и през целия този ден се опитвах да стигна от Дакар до Тумани Тенда на един дъх. Уви, не беше никак лесно и бързо. А Янис ме очакваше днес и трябваше да положа всички усилия.

За луд късмет още докато вървях към края на Банджул, една кола спря до мен и момче и момиче ме попитаха къде искам да отида. Оказа се, че пътуват в моята посока, но до градче на име Уестфилд. Взеха ме и ме оставиха на разклона за Брикама, откъдето трябваше да хвана друг разклон за Тумани Тенда. В тъмното нищо не видях от трасето, освен огромните блъсканици от хора, които явно бяха отчаяни за транспорт и се хвърляха настървено към всеки микробус, който спираше да взема пътници. Все пак започнах да се чувствам по-комфортно в Гамбия, поне езиковата бариера не съществуваше, понеже всички говорят английски. А нощният стоп не беше зле, веднага ме качи супер мил и загрижен човек, който не само ме черпи напитки, но и ме откара чак до Брикама и беше много разтревожен как ще стигна до Тумани Тенда по това време на денонощието.

Като се разделихме в Брикама, вече минаваше 21:00. Почти веднага ми спря супер скъпа кола с мъж, който изглеждаше като гангстер. Така и не разбрах къде отива, но се качих с идеята, че ще се привдижа по-близо до селото, което все още беше на 25 км от тук. Спряхме буквално километър по-нататък, за да вземем сестра му в колата и после двамата се зачудиха как да ми помогнат да стигна селото, понеже те живееха в Брикама и нямаше да пътуват. Бяха много притеснени за мен, понеже е тъмно и никъде няма осветление, той дори се страхуваше да кара в тъмното. Предложиха ми да остана в дома им и беше добра идея да приема, по това време наистина нямаше движение в тази посока. Обадихме се на Янис и той нямаше нищо против да дойда на следващия ден, каза че е бил сигурен, че за един ден няма да успея да мина цялото това разстояние и дори се учуди колко съм близо.

Хората ме откараха в дома си. Оказа се, че мъжът на име Али живее в Швейцария и си е дошъл за малко на почивка. От 15 години превърнал Базел в свой дом, а тук са роднините му, които предполагам изхранва. Понеже мразел европейската зима, си идвал тук винаги по това време на годината. Настани ме в чудесна стая, а душът беше истински, водата течеше отгоре :) Спах наистина добре с включен цяла нощ вентилатор, иначе е твърде задушно по стаите и е невъзможно да се спи. Първи няколко часа в Гамбия и още не исках да мисля по въпроса дали ще прилича на Сенегал или ще е нещо различно. Исках само да спя и да не мисля за нищо, африканският човешки фактор страшно ме мореше психически и изпушвах вече, а колко още имаше да пътувам...

А Сенегал винаги ще го помня с един феномен, който грабна вниманието ми още първия ден - негри, носещи вълнени шапки на температури 30-35 градуса. Не беше един, нито двама, а много, много негри с вълнени шапки! Така и не разбрах дали е някаква мода, или пък им е студено?! Изключително много се озадачих, отговор нямам.

автобуси в Дакар - на принципа "винаги има място за още един"иначе са много симпатични и шаренкипо пътя, снимки в движение на крайпътни села...

джамия в Каолак

маршрутът през Сенегал