На стоп около света: Гвинея (Конакри) - пиянски циркове и втора порция политически вълнения

Гвинея (Конакри) - пиянски циркове и втора порция политически вълнения

гвинейско утро

Kalevala - https://www.youtube.com/watch?v=bG-bK8e0agQ

Имам две теории за политическите драми в Гвинеите. Първата е, че двете държави са се наговорили точно когато аз отида там, да ме посрещнат и изпратят с лудостите си, а втората е, че там просто постоянно си е така :) Понеже минимизирам своята собствена важност на тоя свят колкото тази на една прашинка във въздуха, вярвам много повече на втората теория. По време на посещението ми във втората по ред Гвинея, отново се сблъсках макар и от разстояние с нестихващи политически вълнения, които сякаш никой не знаеше кога са започнали и кога ще свършат. За най-лош късмет се озовах в страната точно когато щеше да се провежда референдум, който беше съпътстван с насилие по улиците на столицата Конакри. Президентът Конде изкарал вече два мандата и се стягал за трети като решил да промени конституцията, която не разрешава трети. Явно възнамерява да е следващият диктатор, който просто не желае да си ходи, докато е жив и няма намерение да пусне някой друг да се насвини доволно за сметка на народа вместо него.

Гвинея е една от най-бедните страни в света, при все това, че държи най-голямото находище на боксит, освен това има немалко диаманти и злато. Повечето хора живеят под прага на бедността, инфраструктурата е направо липсваща, пътищата са в трагично състояние. Нищо в страната не функционира нормално и всеки ден изглежда като да е борба за оцеляване в целия този невъобразим хаос с растяща популация от бедни, необразовани и безработни хора. Свобода на словото липсва, корупцията е навсякъде, а затворите сякаш са пълни с политически затворници, които са били неугодни за Конде и неговите планове вечно да остане на върха на пирамидата. Протестите срещу често отлагания референдум относно промените в конституцията, били съпътствани с изблици на насилие и в резултат над 30 човека били убити в рамките на няколко месеца. Очакваше се въпросното събитие най-сетне да се проведе ден след моето пристигане. А аз нищо не знаех по въпроса и се канех да отида в Конакри, където да кандидатствам за няколко визи за следващите държави, тъй като проучих, че там най-евтино и лесно се вземат. Но плановете ми трябваше да се променят и дори не припарих в столицата. Нямах никакво желание да си причинявам политически драми и циркове, а и посолствата като нищо да бяха затворени при тези обстоятелства. Нямах и домакин от каучсърфинг, понеже за последен път имах достъп до интернет в Сенегал много дни назад и не успях да си потърся. В крайна сметка престоят ми в тази объркана страна се сведе просто до необходимия минимум.

Гвинея има само една забележителност, вписана в ЮНЕСКО - резерват Нимба. Разположен е на границите между Гвинея, Либерия и Кот д'Ивоар. Районът е застрашен от унищожение, откакто страните са започнали минна индустрия и се добива желязна руда. Връх Нимба е висок 1752 метра, до него стига автомобилен път и според информация от канадец, когото срещнах в Либерия, ходенето до там изобщо не си заслужава, понеже всичко е една огромна мина. Той беше го посетил откъм либерийската страна и беше много разочарован. Друга достъпна природа, освен няколко водопада, които също няма смисъл да се посещават в сухия сезон поради безводие, не ми е известно да има в Гвинея. Всичко е насаждения от кашу, палми, ориз... Близо до Киндия има водопад, който би бил впечатляващ през дъждовния сезон, името му е "Воалът на булката". В близост до Лабе има планини, районът се нарича Фута Джалон и доколкото четох има водопади и хълмчета за добри гледки. За плаж може да се отиде до островите Иле де Лос, съвсем близо до Конакри, където уж плажовете били хубави, но нямам лични впечатления, че да потвърдя. А и близостта със столицата, която е огромен и предполагам кошмарен африкански град като всички други градове с този размер, които посетих назад във времето, съвсем ми уби желанието да ходя там. Реално останах в страната само два дни, колкото да я пресека. Снимките ми също са съвсем малко, на места с хора беше крайно нежелателно да вадя фотоапарата, така че снимах много рядко.

29.02.2020

Станах много рано сутринта, но това не попречи на огромна тумба зяпачи да стоят около палатката и да наблюдават всяко мое движение, докато я събирах. По най-бързия начин се изнизах от селото като си напълних вода от единствения кладенец с помпа. Следващата стъпка бе да походя 30 минути и да стигна до непреодолимото препятствие - реката. Там вече щях да разчитам на пироги, които военните на границата ми казаха, че трябва да взема, за да премина нататък. Всъщност след последното село, където спах и което се нарича Калибонте, пътеката продължава още малко и без пирога е невъзможно да се премине от другата страна, където започва горски път към Боке. Стигнах до пирогите, нямаше нито един човек наоколо и се зачудих дали това е мястото изобщо. Имаше малка пейка и в реката една до друга бяха сбутани две дървени лодки, всяка от които пълна с вода. Дори не ми се мислеше, че с това трябва да минавам реката, колко лесно би се обърнало и с какъв акъл ще си натоваря фотоапарата тук. Тръпки ме побиха от ужас при мисълта как пада във водата заедно с цялата раница... Но нямах много опции - или лодката, или обратно. Возенето на въпросните пироги е изцяло за риск на возещия се. Изключително нестабилни са, много често се обръщат и понеже някои негри не могат и да плуват, сигурно има доста удавен народ. Мога да препоръчам преживяването само на много хард приключенци, които не пътуват със скъпа техника и плуват отлично.

Хората започнаха да прииждат към 8:00 и лодкарят също дойде като започна дълги и времеотнемащи приготовления на лодката. Първо трябваше да я извади от калта, в която беше заседнала. Нивото на водата в малкия ръкав на реката започна да се вдига към обяд и успя да я извади и да я опразни от водата, с която беше пълна, понеже имаше стотици малки дупчици по дъното. Още преди обед всичките 17 човека се натоварихме на дървеното корито, което едва се носеше и се люлееше така, сякаш всеки момент ще се обърне. Лодкарят инсталира мотор най-отзад и се започна едно доста дълго возене, някъде около 40 минути. Всичката растителност по бреговете беше мангрова и първо минахме през тесни речни ръкави, а в един момент излязохме в огромна река като човекът продължи да кара покрай брега за всеки случай.

По някое време обаче трябваше да пресечем, влязохме в друг тесен ръкав и лодката едва мина на някои места. Имаше моменти, когато дъното опираше и ха да се обърнем, друг път пък се закачаше в клоните, стърчащи от брега и един от тях дори удари мотора, който няколко пъти спираше да работи и лодкарят едва-едва го стартираше отново. До последно имах готовност за падане във водата и кроях планове как ще спасявам раницата. Фотоапаратът беше опакован във всички възможни найлонови торбички и го извадих само няколко пъти да направя две-три снимки и няколко клипчета. Гледах да не го насочвам към хората отпред, понеже седях най-отзад на лодката и не знаех как ще реагират ако видят, че и те са в кадър. Снимах само навън от лодката като успях да закача и малко от хората в един кадър. През цялото време докато пътувахме, едно момче помощник на лодкаря изгребваше с кратунка от калабаш пълнещата се вода в лодката. Беше достигнала над глезена на дъното, а момчето явно много го мързеше да се навежда и гребе. Докато се движехме, бръмченето на мотора се сливаше с бебешки рев на детето на една от жените, кукуригане на петел, който беше в кошница, разположена в предната част на гемията и от време на време човешки говор. Пълна идилия...

Като стигнахме края на малкия речен ръкав, нагазихме в мазна кал, за да излезем от лодката. Платих на човека вместо с гвинейски франк, със сефа франк (CFA), понеже само това имах от Бисау, а нали сме близо до границата и би трябвало да вървят и двете валути. Той нямаше нищо против, возенето ми излезе близо 2 евро. Всички хора се запътиха към първото малко селце след брега, от там всеки вземаше мототакси за 80-те километра черен път до Боке, или пък споделено такси кола, което струваше по-евтино от мототаксито, но беше по-бавно. Пътят нататък беше изровен типичен черен африкански път, който май е по-правилно да се нарича червен в Африка, поради червената пръст, от която е съставен. Нямаше абсолютно никакъв трафик по него, освен въпросните споделени таксита и моторите, които идваха до тук специално за да превозват пътниците към Боке. Доста мототаксита ме приканваха да се кача, което дори да беше безплатно, нямаше да си причиня - 80 км по ужасяващо изровен път с ненормален шофьор, който най-вероятно няма идея как да кара (в Африка нямаше ден, в който да не видях поне един негър да пада от мотор, при това в момента, пред очите ми). Другата опция със споделеното такси също беше кофти, но по-добра, понеже вече втори ден бях без входен печат в страната и някак си ми се искаше да стигна още днес Боке и да го получа. Цената беше фиксирана - 30 000 гвинейски франка на калпак. Аз обаче имах само CFA и нямаше къде да обменя. След много пазарлъци един от мото такситата се съгласи да ми обмени, но на лош курс и останах с 25 000 франка, вместо нужните 30 000, което е около 3 евро. Писна ми от цигании и пазарлъци, затова реших все пак да тръгна пеш, а такситата така или иначе изчезнаха някъде и помислих, че са се напълнили и са заминали. Поех отново през гори от кашу, жегата беше сериозна и ми трябваше вода, която вече беше на привършване. Надявах се да напълня по пътя ако има села.

Походих около час и половина, минах едно село и по пътя се зададе кола. Оказа се едно от споделените таксита, което всъщност беше пикап и не беше пълно до пръсване, отзад имаше само багажи и жена с две деца, а вътре беше шофьорът и още две жени. Качиха ме и мен като по презумпция приех, че ще си плащам накрая, надявайки се шофьорът да се съгласи на 25000, понеже ме взе доста след стартовата точка в първото село. Ако пък не, щях да обменя на място в Боке. Пътувахме дълги часове, през които преживях още една порция африкански изродщини. В пикапа имаше 5 кокошки, на които много се радвах и за късмет бяха близо до мястото, на което седях, та можех да ги гушкам една по една. Една от жените, седящи вътре в пикапа, забеляза, че харесвам много кокошките, дойде до мен, взе едната кокошка и ме пита дали искам перо от нея, при което още преди да си е довършила изречението, започна да отскубва перо от крилото й! Аз просто откачих, развиках се и грабнах кокошката от ръцете й преди да отскубне перото, кокошката писукаше жално заради болката, а аз я гушнах и през следващите часове не можех да спра да плача, което се обсъждаше оживено от жените по целия път. Започнах да ги гледам много лошо, а като ми кажеха нещо, просто не отговарях, едната знаеше няколко думи английски. А и аз вече почнах да схващам доста френски. Омразата ми ескалира до такава степен, че исках само тази жена да изчезне и да не може повече да причини болка на никое живо същество. През остатъка от пътя до Боке просто седях отзад в пикапа и плачех, надявайки се Адът да свърши по-бързо и или да умра час по-скоро, или да си отида у дома, където да не виждам повече никого. Добре, че поне едното се сбъдна две седмици по-късно.

В едно от селата по пътя шофьорът спря и отиде да обядва до една от къщите с две от жените. Преди да седнат да ядат, една от щъкащите по двора овце успя да обърне една от чиниите им с храна, страшно се изкефих!

Стигнахме Боке малко преди тъмно. Там се появи асфалт, градът никак не беше малък и пикапът паркира близо до пазара. Вече умирах от жажда и исках само да намеря вода. Дадох на шофьора всичките си 25 000 франка, но никак не беше доволен и си поиска другите 5000, което се равнява на около 0,50 евро. Накара един местен да тръгне с мен в търсене на място за обменяне на валута, да не взема да избягам случайно и да не му платя. Започна се ходене по мъките. Банката беше затворена, понеже беше събота, а във всички магазинчета около пазара, където поисках да обменя на черно, ми даваха меко казано смехотворен курс. Примерно за 5 евро предлагаха да ми дадат франкове колкото за 1 евро. И никой никъде не искаше да обменя по-малко от 100 евро, така че като им кажех, че искам да сменя 5 или 10, или отказваха категорично, или ми даваха безумен курс.

Около половин час се лутах от магазинче в магазинче с местния, никой никъде не искаше да ми обмени. Хубаво, че едно момче, купуващо си олио ме заговори на отличен английски като видя, че имам проблем. Обясних ситуацията и той предложи да плати на шофьора, който още си чакаше парите. Отидохме при него, момчето му даде 5000 и се отървах от този кошмар, подарих му пакет шарена сол и му дадох монета 0,50 евро като благодарност. Същото това момче продължи да ми помага като разпита къде е полицията, той не беше местен и не знаеше. Исках да отида там, понеже ставаше късно и трябваше да търся място за нощуване, а и да получа най-сетне входящ печат за страната. По пътя видяхме помпа за вода на улицата и си напълних, беше жълта и миришеше отвратително, но умирах от жажда и докато се усетя задъних едното току що напълнено шише.

В полицията обясних, че ми трябва печат като се надявах да има някакви имиграционни, които да притежават такъв. От единия участък ни препратиха към друг, разположен близо до пазара. Там ни посрещна директорът на сигурността за целия район, който седеше важен зад едно бюро и като разбра, че ми трябва печат и че ще търся място за палатка, каза, че ще ми помогне. Настояваше момчето, което превеждаше от френски на английски, да ми преведе, че ще помогне не заради мен, а защото иска много туристи да идват в страната му и съответно аз да дам добри отзиви сред мои приятели и познати, та посетителите да започнат да идват. Даде ми бутилка минерална вода като видя моята жълта вода, каза че тази от помпата не била питейна. Също каза, че ще ме настани на хотел безплатно, на което аз възразих и поисках просто малко местенце за палатката в огромния им двор. Но човекът твърдеше, че така не може и като ще прави нещо, иска да го направи както трябва. Разказа, че преди години по пътя минали двойка швейцарци с велосипеди и той ги настанил в същия хотел, за да им помогне. Били много отчаяни да намерят място за палатката си и му станало жал за тях. По въпроса за печата каза, че по-късно щял да ми го сложи в паспорта. Качихме се в чисто новата му кола, която още беше с найлоните по седалките и му беше дадена от правителството, не беше лично негова. Шофираше доста зле и като цяло имаше вид на много разсеян и не особено организиран човек, не знам как са го сложили на такъв отговорен пост, но това е Африка и тук определено стават чудеса, ако имаш правилните контакти.

Пристигнахме в хотел тип самостоятелни къщички, намиращ се в края на града и точно на главния път към Конакри. Нямаше много други гости, нямаше и ток като пристигнах, за течаща вода да не говорим. Получих самостоятелна къщичка с две заключващи се врати, та поне беше сигурно. Вътре си имаше всичко - баня с душ, стая с легло и вентилатор... Но нито в банята душът можеше да се ползва, понеже нямаше течаща вода, нито вентилаторът или лампата, понеже нямаше ток. Всичко беше направено така, че да има вид, но беше съвсем неизползваемо. Токът идваше от време на време и пак спираше, но лампата в стаята ми така или иначе не светна. Изкъпах се с кофа вода, която донесоха специално и която трябваше да ми стигне за пълен душ и за хвърляне на вода в тоалетната. Всеки път успявам да се вместя в една кофа, явно притежавам добри способности по разпределение на водата също като африканците.

Дворът беше много приятен, имаше беседки и маси отвън, комплексът беше голям. Имаше и ресторант, а привечер след като се изкъпах, седнах навън да си пиша записките. Вътре в стаята беше нетърпима жега. Няколко човека веднага ме заговориха и седнаха при мен, двама от тях говореха приличен английски и бяха приятни за раздумка. От тях научих за референдума, за насилието по улиците на Конакри, че хората искат сегашния президент вече да си ходи, ама той не иска и затова се опитва да вкара промени в конституцията и да поеме следващ мандат. Докато си говорехме, се появи директорът на полицията и седна при нас. Поръча ми кока-кола без дори да ме пита дали искам, а за него си поръча още бира, когато идваше вече носеше една в ръка. Беше видимо подпийнал, явно това беше правил досега. Телефонът му звънеше непрекъснато и беше жена му, която на всеки 5-10 минути му се обаждаше, предполагам за да го вика да се прибира. Вече минаваше 22:00, когато директорът реши, че сега точно ще ми слага печат в паспорта, да сме отидели до офиса му. По-рано беше казал, че ще вземе паспорта ми с него и утре ще ми го донесе, но това нямаше да стане, понеже нямаше начин да си дам паспорта на пиян човек, към когото доверието ми се изпаряваше с всяка минута, прекарана в приказки. Говореше пълни глупости, а най-лошото беше, че печатът в паспорта наистина ми беше нужен. Едното момче на име Исак, с което разговаряхме по-рано на английски, дойде с нас в колата и до офиса на директора, където той вече тотално пиян, след като без малко да катастрофираме в стената на полицейския двор, ми сложи неговия си личен печат и се подписа до него. Определено не беше входен печат, но се надявах да свърши работа и да не ми правят проблем като излизам от страната. После пиянката заяви, че ще ни води на най-популярното заведение в града и че ни кани като много настояваше да отидем. Аз казах, че искам да си ходя да спя и не ми се ходи по заведения, но Исак предложи да отидем, за да не го обидим и да поседим съвсем малко, след което той щеше уж да ни закара обратно. Речено-сторено. След няколко пресечки и няколко почти катастрофи, пияният директор ни стовари на входа на гвинейски нощен клуб. Досега през целия ми живот кракът ми не бе стъпвал в нощен клуб, но ето че и това доживях. Подобни места в съзнанието ми винаги са били гнусни и отблъскващи, затова като видях, че отиваме в такова, направо ми се догади. Зная, че по такива места се събират хора, свързани с наркотици, пие се алкохол и е пълно с мъжки и женски уличници, тръгнали да си търсят "развлечения". А сега се озовах там почти по принуда, да не обидим човека. На входа имаше мутроподобни негри, които явно пазеха и решаваха кого да пуснат вътре. Като влязохме, нямаше много хора, явно беше рано. Две намацани негърки седяха в единия ъгъл на грозното и шумно помещение, в което се гонеха разноцветни светлини и непоносима за ушите ми черна музика дънеше от големи тон колони.

Директорът си купи още бира, за мен взе от бара една кутия мляко 1 литър и една кока-кола за Исак. Обясних му, че млякото не мога да го приема и много се изненадах да видя точно мляко сред набора от напитки. Седнахме на едното канапе като директорът седна до мен и още като си отвори следващата бира, по необяснима за мен причина започна да скъсява дистанцията и да се мести все по-близо до мен, при което аз просто станах и се преместих на отсрещното канапе от другата страна на масата. Замириса ми на проблеми, чичката беше много пиян и неадекватен, а към пияни хора имам страшна непоносимост. Казах на Исак да седне до него и да го блокира в ъгъла така, че да не може да се мести, защото очевидно нещо не му е на ред и по-добре да седи мирен. Директорът обаче успя да стане и пак се премести от моята страна на канапето, при което станах и казах на Исак, че си тръгвам веднага от това място. За щастие той нито беше пиян, нито беше хахо като директора и също стана да си ходи. Тъкмо да си тръгнем и оставим директора потънал в пиянството си, когато от персонала ни подгониха да платим сметката. Исак им обясни, че директорът ни е поканил и от него да търсят парите. Повикаха го и той отказа категорично да плати като през цялото време се хилеше много злобно. Исак страшно се ядоса и се наложи да плати млякото и колата, понеже онзи боклук се правеше на луд, а аз нямах никакви пари поради провала с обменянето по-рано. Добре, че той имаше и успя да плати. Веднага се метнахме на две мото таксита, за да стигнем до хотела, който беше доста далеч от тук. Исак също беше настанен там, понеже идвал по работа от Конакри и за няколко дни трябвало да остане в Боке. Прибрах се в къщичката си и добре, че токът беше дошъл и вентилаторът работеше. Размишлявах относно пиянството, идиотизма и нощните клубове, пълни с ненормалници и дебили. Определено нямаше да стъпя повече на такова място ако ще и папата сам да ме покани. А в Гвинея нямаше какво повече да правя, един ден ми беше напълно достатъчен да си направя извод що за нрави битуват тук и понеже нямаше да уреждам визи в Конакри, можех спокойно да се отправям към южната граница със Сиера Леоне.

по пътя в граничните райони между двете Гвинеи термитник - замък

странни плодове

мъгливо утро

с лявата пирога прекосих реката в най-широката част на реката

на лодката, около 40 минути пътуване по различни речни ръкави

бебе ананас

по пътя към Боке

в хотела в Боке двора на хотела

01.03.2020

След дълга и мъчителна безсънна нощ, за която спомогна и бученето от вентилатора, събрах всичко рано и потеглих пеш и на стоп към другия край на държавата. Имах намерения буквално да я прекося без никъде да спирам. Хванах кратък първи стоп след доста ходене, колите по пътя не бяха малко, но повечето бяха платен превоз или пък просто нямаха желание да ме вземат. Следващият стоп беше дълъг - до град Танене, който е на около 100 км преди Конакри. Пътувахме бавно, понеже човекът спираше за какво ли не, отбихме се и до зеленчуковите му градини, които наскоро беше започнал и смяташе да отглежда доста култури на земите, които купил. Разходихме се из фермата, работниците му мързелуваха край малката рекичка наблизо. Имаше и скромно село недалеч от градините, които се падаха на около 20 минути каране по малък черен път встрани от главното шосе. В селото хората живееха в готини кирпичени къщи, на които аз много се радвам поради самата им форма и естествените материали, от които са направени, та като извадих апарата да ги снимам от колата, шофьорът ме пита защо снимам това грозно място. Аз му казах, че изобщо не е грозно, а той ми заобяснява как само Конакри бил хубав град и имало големи сгради, а това тук било ужасно грозно и невзрачно село. Нямаше смисъл да споря, затова не се и опитах. Каква красота виждат хората в големите градски постройки, мога само да гадая и вероятно никога няма да отгатна.

Следващият стоп беше с човек, пътуващ за Конакри. За късмет столицата се пада извън главния път, водещ към границата със Сиера Леоне. Така не ми се наложи да минавам през нея. Слязох на разклона, където имаше огромно задръстване от коли, а бях още толкова далеч от самия град. Конакри щеше да е някакъв безумен Ад и страшно се радвах, че го пропусках. Походих доста в ужасни прахоляци и в изкъртена пълна с боклуци канавка, докато най-сетне, след близо час, един камион спря и ме избави от урбанизираните населени места край столицата. Човекът ме остави на разклона към границата и там ме качи малък бус до следващото село. Самият бус беше в покъртително състояние и до скоростния лост се мъдреше туба с бензин, от която излизаше маркуч, явно това беше резервоарът...

Тъкмо тръгнах пеш след това село, когато момче с мотор ми предложи да се кача като много настояваше да ми помогне, говореше английски и каза, че е от Сиера Леоне. Закара ме до близкия полицейски пункт на пътя, а там полицаите също решиха да ми помогнат като ми спряха кола за Форекария - последния по-големичък град преди границата. Освен това една полицайка ми напълни шишето с вода като я попитах дали има помпа наблизо. Нямаше такава и ми сипаха вода от найлоновите пликчета, които се продават навсякъде из Западна Африка и са пълни с така наречената "пречистена вода". Ако не се пие студена, има гаден вкус на химия. Евтина е и всички си я купуват, късат със зъби малка дупчица в найлоновото пликче и след като изсмучат съдържанието, хвърлят пликчето на земята. Така навсякъде е пълно с купища използвани найлонови пликчета. Една бутилка литър и половина събира около 3 такива пликчета, само си представете колко найлонови боклуци са това при положение, че в жегата всеки пие много вода ежедневно...

Хората, които ме взеха до Форекария, бяха мълчаливи и пътят мина в тишина. Шофьорът ми зададе няколко въпроса за пътуването и къде ще спя в града, казах му да ме остави в полицията да питам дали може там на палатка, а той реши да ме покани в дома си. Оставихме пътника в неговата къща и човекът ме откара в къщата си, която беше в края на града. Изобщо не очаквах да попадна на мястото, на което се озовах мигове по-късно. Уличките до там бяха пясъчни и изровени, кварталът имаше кофти вид особено в тъмното, а къщата се намираше зад огромни стени, опасани с бодлива тел. Когато влязохме в двора с колата, ни посрещна пазачът. Шофьорът се оказа доста заможен, а аз въобще не очаквах да се озова на такова място днес. Настани ме в чудесна стая с отделна баня и тоалетна, имаше работещ климатик, работещ душ и всичко светеше от чистота. Очаквах да ме откара в типичен африкански коптор с десетина крещящи сополиви деца, да прекарам поредната измъчена и уморителна безсънна нощ в размисли, а се оказах на супер спокойно място, при мълчалив човек, който просто искаше да ми помогне без да ме занимава с нищо. Точно от това имах нужда. По някое време токът спря, но веднага пуснаха генератор и прекарах вечерта в тишина в стаята си, в компанията на книга. Четенето ми действаше много успокояващо, защото иначе имах чувството, че всеки ден затъпявам без да чета и научавам интересни и полезни неща. На другата сутрин смятах рано да поема към Сиера Леоне, не оставаше много до границата и се надявах там да ми хареса повече. Поне нямаше да има езикова бариера, понеже е бивша английска колония, а не френска като Гвинея.

А Гвинея ще я запомня с това, че стана първата и последна страна в пътуването, където ползвах платен транспорт, макар и за малко, както и че не успях да обменя пари и я минах цялата без пукната стотинка и на една франзела, която ми беше останала от Гвинея Бисау.