 |
| камили край Тержит |
Dust in the wind... https://www.youtube.com/watch?v=YqiGkBs2hxo
Нямах никакви положителни очаквания влизайки в Мавритания. Спомените ми от предишното посещение бяха все свързани с чудовищен тормоз от полицаите по чек-пойнтовете, дори един арест и среднощно бягство от полицията още първия ден като пристигнах. Поради това се отказах от всичките си намерения да разглеждам нещо из страната предния път и цепих право към границата с Мароко. Сега бях на път да й дам втори шанс, отново имах намерения да посетя някои интересни места и отново бях в готовност да се откажа ако се наложи, и да поема право към Сенегал. За щастие Мавритания ме изненада изключително приятно и въобще не беше страната, която видях преди 8 години. Сега имах възможността да разгледам интересни места и да срещна приятни и гостоприемни местни, което направи престоя ми далеч по-положителен. Мавритания - реабилитирана! :)
14.02.2020
Събрах палатката на разсъмване и отидох до камиона да видя дали Адил се е събудил. Явно още спеше, понеже пердетата му бяха спуснати, така че зачаках до камиона. Не след дълго един човек на колело, облечен с оранжева жилетка, надуваше яко свирка, с която явно целеше да разбуди всички спящи шофьори. Мина покрай камионите няколко пъти и не спираше да свири. Границата тъкмо беше отворила. Човекът се спря до мен и ми каза, че няма нужда да чакам камиона и мога да мина пеша границата. Аз това си го знаех, но трябваше да си взема паспорта от камиона, понеже жандармите бяха внушили на Адил, че е отговорен за мен и той държеше да отидем заедно до граничния чек-пойнт и там да удостовери писмено, че ме е докарал до границата.
След като Адил стана, започна да приготвя сутрешния чай и взе една огромна празна торба, която напълни с всякакви храни. Докато чаках на едно столче до чайника водата да заври, даже и не подозирах, че торбата е за мен. Адил сложи вътре купища маслини, отиде да вземе пресен хляб от крайпътен продавач, сложи поне две кила фурми, литър и половина бутилка пълна със зехтин, торба с ядки и последните ябълки, които намери в камиона. Когато дойде до мен и ми подаде торбата, почнах да отказвам и му казах, че си имам храна и че мога да си купя по пътя, но той толкова настояваше, че накрая трябваше да взема торбата. Стана ми много неудобно, тези неща струват скъпо и поне успях да го накарам да ми отсипе по-малко зехтин в мое шише, за да не нося литър и половина на гръб, тежи и е опасно да не се изсипе в раницата.
Пихме последен чай, след което Адил хвърли в пустинята стъклената чашка, от която аз пиех всеки път. Опулих се и го попитах защо, а той каза, че щом аз си отивам и чашката ще си отиде. Приех го като ритуал за сбогуване и не питах повече. Само не знам сега как ще пие чай с негови колеги по пътя, понеже имаше само две чашки.
Отправих се пеш към границата, която бе едва на стотина метра от камиона. Изобщо не очаквах, че ще отнеме няколко часа минаването само на мароканската страна. Наредих се на опашка от местни и чужденци, която ставаше все по-голяма, понеже обслужването на паспорти се случваше изключително бавно, дори през първия един час не се случваше въобще. Другите чужденци освен мен бяха: две испанки на мотори, французойка и мъжа и от Нигер с кемпер, няколко туристи с бус на организирана екскурзия, испанец с колело, перуанец на стоп, руснак и литовец и те май на стоп или с транспорт. Доста интернационална клиентела чакаше да бъде обслужена в 8 сутринта.
Разприказвахме се с перуанеца и испанеца, а после и с французойката и мъжа й, така по-бързо минаха трите часа в безполезно чакане. Перуанецът на име Ерик като разбра, че и аз пътувам на стоп, кой знае защо реши, че може с мен да пътува?! По презумпция явно приемаше, че аз няма да имам нищо против. Ама не беше точно така :) Той уж щеше да пътува за Нуакшот, където живеел и бил минал вчера границата в обратна посока, понеже визата му изтекла и трябвало да излезе от страната. Но по принцип от няколко месеца се бил установил в Нуакшот при някакви местни. Не разбрах какво точно прави там, но после като попътува малко с мен, ми стана ясно що за човек е и как живее на аванта за сметка на други хора години наред... Ерик за мен беше интересен типаж за наблюдение и научих важни неща за човешката природа покрай него, той беше олицетворение на всички негативи, които можех да си представя, че един пътуващ човек би притежавал.
Абсолютен използвач, на английски се вписва сто процента в термина freeloader, който е много популярен в каучсърфинг и се отнася за хора, които идват в дома ти само за да се възползват от материалните блага. Е, аз отначало не знаех, че Ерик е такъв, но до края на двудневните ми преживявания с него, ми беше напълно ясно и всъщност много интересно да го наблюдавам, такова поведение виждахме само у латиносите в Америка като пътувахме с другарчето и постоянно го обсъждахме. При Ерик обаче нещата бяха доста по-драматични, това латино поведение се беше изродило до такава степен, че надминаваше всичките аржентинци по паркове и кръстовища, които виждахме в Латинска Америка.
От друга страна общуването с него ми беше много полезно и мога само да му благодаря за това. Той е силно контактен и навсякъде спира да си говори с местните, създава познанства светкавично, и благодарение на него имах възможността да гостувам на чудесно мавританско семейство, да преспя във влак-хотел за туристи, да се запозная с дузина весели местни и да пробвам веганска мавританска храна, да се добера до единственото интернет кафе в малък град, да надникна в местна пекарна за хляб... Така че в никакъв случай не мога да кажа, че преживяванията ми с него бяха само лоши, дори се радвам, че имах възможността да надникна в начина на пътуване на един абсолютен използвач, защото досега винаги сме ги гледали отстрани в Латинска Америка и не сме си и представяли как изкусно тези хора успяват да се промотират като жертви и да вменят отговорност у непознати хора до такава степен, че те да се погрижат за тях. А Ерик е избрал и идеалната държава... В Мавритания хората са по принцип гостоприемни и всеки винаги му помага и се грижи за него. Ако на мен вкъщи ми дойде такъв каучсърфър (имах такъв всъщност, поиска да вземе дори остатъка от хляба ни на закуска като си тръгваше) ще го нарека мислено използвач и ще го забравя бързо, но няма да имам шанса да видя какво се случва "зад кулисите" и как всъщност се оформят такива хора, как съществуват и доколко манипулират психологически по-ниско интелигентните хора с по-слаба защита. Така че в крайна сметка срещата с Ерик беше от голяма полза за мен във всички аспекти.
Още на границата докато разговаряхме, Ерик излезе с предложението да сме стопирали заедно до Нуадибу, където той имал приятели, при които можело да останем да преспим и да се изкъпем, а утре да сме хванели товарния влак за пустинята. Той нямаше изначален план да хваща този влак изобщо, но след като чу моите планове, реши че иска да дойде и да се качи на влака. Аз му казах, че днес няма да оставам в Нуадибу и се качвам директно на влака следобед. След като ни върнаха паспортите на мароканската страна, се отправихме с руснака и литовеца пеш и на стоп през трите километра ничия земя между двете граници. Този район се води много опасен и рисков, понеже ако нещо се случи там, нито мавританската, нито мароканската полиция може да се намеси. Казват, че уж не се случвали много често лоши неща, но дори и сред местните този район е известен като опасен поради наличието на много невзривени мини и също така големия шанс да се загубиш ако не знаеш точно накъде да вървиш, има много различни коловози. Но все пак предполагам, че който и да следваш, все ще стигнеш до границата, та това за изгубването по-скоро не ми се вярва, докато мините - там работа е ясна :)
Околният пейзаж беше доста измъчен поради камарите боклуци, които се носеха из пустинята. Скелети на изоставени отдавна коли, частично погълнати от пясъците, стърчаха над купчините с боклук. Походихме известно време четиримата, когато мина една кола с двама местни и ни взе всичките, аз влязох в багажника и се сместих с раниците вътре, да не повярваш! Те ни откараха само до мястото, където асфалтът свърши и почна брутален оффроуд, там ни качи един човек, който беше такси, но искаше да ни помогне и сам предложи да ни вземе безплатно.
На мавританската граница първият ни сблъсък бе с медицински лица, които мереха температурата на всички с един уред, който насочват към челото ти. Мавританците бяха вече ужасени от вируса, а още дори не бе дошъл в Африка. След това трябваше да минем през няколко стаички, в едната ни записваха в тетрадка, във втората платихме за визите като перуанецът пробва да преговаря с митничаря да не плаща?! Плати си накрая като поп и издразни служителите на реда с високомерното си държание като дори отказа да каже къде отива след Мавритания. Всички други казахме, че пътуваме за Сенегал, само той се правеше на "дръж ми шапката" и не искаше да каже, което ако се беше случило в друг тип държава, щеше веднага да му бъде отказано да мине границата. В Мавритания обаче бяха учудващо благоразположени към чужденците.
В третата стаичка слагаха входния печат и след това бяхме свободни. Дузина таксита чакаха на границата, Ерик веднага започна да маха на всяко от тях и да пита дали ще ни вземат безплатно?! Беше очевидно, че всичките са таксита и това им е бизнесът, така че му казах, че това не е правилно и е добре да започнем да вървим и да се надяваме на някой камион или частна кола. Ерик обаче имаше проблеми с вървенето и със слънцето, както после забелязах. Беше страшно мързелив и не искаше да ходи, така че спря някакво такси, говореше нещо на шофьора и после ми махна да се качвам. Предубедено се качих и питах Ерик дали е казал на човека, че сме на стоп, той ми каза че нямало проблем, всичко било на ред. Като видях обаче, че в таксито почнаха да се качват и други хора, ми стана ясно, че шофьорът си прави сметки да изкара пари от нас. Колата тръгна и Ерик продължаваше да си трае сякаш сме плащащи си пътници и сме се качили на такси. Взех всичко в свои ръце и попитах шофьора дали знае, че пътуваме на автостоп. Той каза, че това е такси и иска пари за превоза. Поисках веднага да спре и да сляза, а Ерик се намеси и почна да се обяснява с шофьора дали все пак не би ни закарал безплатно. Човекът започна да се ядосва в един момент и да удря волана с юмрук, при което аз се развиках на Ерик да млъкне и казах на човека, че искам веднага да сляза. Спря колата и моментално се махнах, но Ерик също слезе и тогава разбрах, че имам "лепка" и от тук нататък ще става голямо шоу :)
Таксито ни остави в нищото, около 3-4 километра след границата. Обясних на Ерик, че от моя гледна точка постъпката му е недопустима. И че на тези хора това им е бизнеса и от това се хранят, ако искат да ни вземат безплатно - това е друго нещо, но да очакваш, че няма да платиш качвайки се на такси и да си мълчиш до последно - абсолютно неприемливо. Той се съгласи, че е така и каза, че нямало да се повтаря. Зачакахме друга кола да мине и не след дълго един негър с микробус ни взе и ни откара до Нуадибу, остави ни в началото на града, но вече бяхме подминали гарата, от която се хващал влака, а аз не знаех това. Ерик беше идвал и друг път в Нуадибу и знаеше добре къде може да се изкъпе и зареди телефона си на аванта - малка автогара, в която ни пуснаха да седнем в чакалнята с климатик. Ерик си включи телефона и отиде да се къпе в тоалетните, по-късно и аз се възползвах като си взех с мен всички ценни неща от раницата, понеже още от сега му нямах доверие. Къпането ставаше с кофа вода от кладенеца и канче, с което да се поливаш. Имах голяма нужда от душ, тънех в мръсотия след няколко дни по пътищата на Мароко.
После му казах, че тръгвам да търся гарата като очаквах, че той ще отиде при приятелите си от каучсърфинг да нощува. Никак даже - каза, че и той днес ще се качи на влака, който се очакваше да пристигне до час-два, в около 3-4 следобед. Хванахме мигновен стоп с двама приятни местни, пътуващи за Нуакшот и те ни хвърлиха до гарата, която бе до пътя на няколко километра преди града. Един полицай там веднага поиска да запише данните от паспортите ни, навсякъде в Мавритания продължават да записват туристите на всеки чекпойнт, но вече го няма тормозът отпреди, когато забраняваха да се ходи пеша и стопира, и все искаха да те качат в транспорт. Тук полицаят записваше качващите се на влака туристи. Веднага след нас дойдоха руснакът и литовецът, те също искаха да вземат влака днес. Станахме общо 4 чужденци, никой от които нямаше ни най-малко намерение да се вози в пътническия вагон, за който трябваше да се закупи билет. Возенето в товарните вагони беше безплатно и много местни редовно го практикуваха.
Влакът за желязна руда е едно от най-необичайните преживявания, които можете да си осигурите в Мавритания, а и изобщо по света. Дълъг е над 2 км, което го прави един от най-дългите в света. Пътува всеки ден от Нуадибу до мините в Зуерат като до там отива празен и тръгва обратно на другия ден с препълнени с желязна руда вагони. Моят план беше да сляза от влака в Choum - малко пустинно село, откъдето тръгва път към град Атар и от там съответно има други пътища към пустинните оазиси Чингети, Уадан и Тержит. Тоест щях да се возя 12 часа на влака и да пристигна в малките часове на нощта. Руснакът и литовецът щяха да пътуват до Зуерат, където да слязат и изчакат вагоните да се върнат от мините пълни, и да пътуват обратно до Нуадибу върху камарите от желязна руда. Ерик реши, че ще слезе където и аз, за да отиде в Атар и да види стария си приятел и домакин от каучсърфинг Мохамед. Той за втори път щеше да се вози на този влак, първият път се бил возел в пътническия вагон и не беше разбрал нищо от приключението да си в товарните вагони. А понеже беше обсебен от себе си и това и да бъде сниман непрекъснато, още като се качихме във вагона, почна да ме моли да го снимам с телефона му и позираше като манекенка. Толкова суетен и самовлюбен човек не очаквах да срещна, нагласяше се за всяка снимка и всяко видео. Бързо ми писна и му върнах телефона, след което вербува руснака да продължи фотосесиите му.
Не след дълго влакът пристигна и се заточиха два километра товарни вагони като най-накрая се появиха и пътническите. Имаше доста местни, които чакаха да се качат в тях, а ние чужденците се качихме в товарните, както и някои местни, които явно нямаха пари за билет. Аз оставих другите да се качат първи, за да видя къде се качват и да се метна във вагон, в който да съм само аз, но както обикновено човеците се бутаха там, където има някой друг и още докато се качвах в един от вагоните, видях двамата рускоговорещи да прескачат от техния вагон в моя, а от другата страна и перуанецът прескачаше. Направо ми призля. Тъкмо, когато се надявах да имам вагон само за себе си... Вагоните бяха огромни - дълги и високи, така че качването ставаше по отвесна метална стълба, а слизането до дъното на вагона - със скачане. Малко се измъчих с раницата, когато трябваше да я спусна внимателно до дъното на вагона преди да скоча. Излизането от вагона пък става с набиране на ръце и скачане нагоре, не е никак трудно, но за по-ниски и физически неподготвени хора би могло да е зор.
Всичките чужденци се оказахме в един вагон, а в съседния имаше трима местни с тюрбани. Тъкмо когато си мислех да се преместя в съседния празен вагон, влакът тръгна. Заех си местенце в единия ъгъл, възможно най-далеч от другите, понеже аз за разлика от тях щях да спя, имах шалте и спален чувал, а те нямаха нищо и щяха да прекарат нощта в агония. Пътуваха с малки ранички, особено перуанецът, той нямаше дори яке. Другите поне якета имаха и нямаше да замръзнат през нощта в пустинята. До тъмно стоях и гледах пейзажите и местата, покрай които минавахме, а когато слънцето залезе, си постлах шалтето и извадих чувала. По-рано Ерик ме беше попитал дали можел да седне на шалтето ми, понеже нямало къде да седне. Отговорът ми беше "не" и той си седна върху празна пластмасова бутилка от безалкохолно. Тръгва абсолютно неподготвен на такова пътуване и веднага почва да иска чужди вещи?! Шалтето ми трябваше, за да си легна да спя. И да не ми се цапа чувала от ситния пясък и прах от желязна руда, който се носеше навсякъде и влизаше в очи, уши, уста... в рамките на час вече дъвчех пясък, очите ми се пълнеха въпреки очилата, чувалът ми беше зверски мръсен да не говорим за дрехите... Това безспорно беше най-прашното и мръсно пътуване в живота ми и е важно човек да се качи подготвен, иначе ще се надиша с много мръсотия. Финият пясък от рудата остава на дъното на празните вагони като естествено не е толкова много, колкото при пълни, но пак всичко отива в дробовете.
Съветът ми е да се носи огромен найлонов чувал за раницата и да се затвори възможно най-плътно в чувала, за очите - водни или скиорски очила възможно най-плътно прилепнали, за носа и устата - маска или противогаз, нещо което да лови и много фини частици. Дрехите да са такива, които не ви трябват и бихте оставили след влака. Спалният чувал обаче не знам как може да бъде спасен, моят стана брутално мръсен и от него се сипеше прах седмици наред, колкото и да го тупах, никога не можеше да бъде напълно изтупан. А понеже нямах найлонов чувал, раницата ми цялата стана леш, да не говорим за дрехите и косата ми, която след влака беше станала твърда като метла и стърчеше на всички посоки. Шалът, който си увих около главата и който ми беше подарък от Фатима в Мароко, изобщо не можеше да предпази от прахоляка.
Все пак изкарах добре нощта и успях да поспя малко, завивайки се през глава с чувала. Надали някой от другите е имал моя късмет. В 2 през нощта пристигнахме в Choum и нямаше как да разберем, че сме на правилната спирка, ако Ерик не беше почнал да вика по слизащите местни да ги пита дали това е мястото. Събрах всичко светкавично и се почна приключението по слизането от вагона в тъмното, преди влакът да е тръгнал, добре че имах челник. Долу вече чакаха два микробуса, които извозват пътниците от влака право до Атар и знаят точно кога пристига, че да вземат хората. Ерик се надяваше да се качи на тези микробуси явно, но те са платен транспорт и почна да се моли на шофьора да го вземе безплатно, докато аз трябваше да викам по помощниците на шофьора, които по презумпция решиха, че ще се качвам на буса и докато се усетя ми бяха качили раницата на покрива му, понеже първо спуснах нея, преди аз да сляза. Взех си раницата и се отдръпнах колкото може по-далеч от суматохата и Ерик. Започнах да си оправям багажа, който беше в насипно състояние, особено спалния чувал. Всичко бе потънало в прахоляк и ми отне около половин час да прибера чувала в раницата без да вадя всичко останало. Ерик дойде с подвита опашка, а двата буса заминаха натоварени с хора. Казах му да се махне на разстояние, защото искам да отида до тоалетна след 12 часа във вагона.
Ерик го беше страх от тъмното и предложи да вървим към най-близката светлина, за да питаме там накъде е пътят за Атар. Селото беше встрани от влаковата линия и в тъмното нищо не се виждаше, така че идеята не беше лоша. Светлините се оказа, че принадлежат на няколко пътнически вагона, паркирани извън влаковата линия и сякаш предназначени за нощувка на местни и туристи. Беше нещо като влак - хотел и беше оригинално и дори луксозно местенце на фона на цялостната беднотия. Ерик започна да вика и веднага събуди някой от персонала, попита го накъде е пътя за Атар и човекът ни каза. Също така каза, че по това време не е безопасно да се ходи натам и ни покани да спим във влака, което за Ерик беше абсолютно спасение, той наистина нямаше къде да спи като няма палатка. А още отначало му казах, че не споделям палатката си с никого и няма шанс да спи вътре дори да няма никакви други опции. Той беше заявил, че няма проблем и винаги ще си намери къде да спи. Хората във влака бяха много мили и ни настаниха в чисто и приятно купе с две легла, те спяха в едно от съседните, а имаше и тоалетна с течаща вода от малка чешмичка, успях да си измия лицето, което имаше цвят на ръжда. Очите ми щипеха, носът ме сърбеше, а устата ми беше пълна с пясъци. Ден едно от мавританските приключения завърши успешно и много се радвах, че пробвах влака за желязна руда, беше наистина уникално преживяване!
 |
| гробище за коли |
в Нуадибучакалнята на гаратапътниците, чакащи за нормални пътнически вагонивлакът пристигагоре във вагона :)Ерик, който постоянно искаше да го снимам всички се приготвят за прахолякадеца в пустинята
 |
| съседите по вагон |
пълният влак се връща, разминаваме севтори влактези тримата бяха големи образи :)като черна змия през пустинята :)
 |
| номадски лагер |
15.02.2020
По трасето на влака, на 4 км от релсите, се намира едно уникално място, наречено Бен Амира. Представлява огромен скален масив, извисяващ се на 633 метра и е най-големият монолит в цяла Африка. Отстъпва по размер единствено на Улуру в Австралия. Вижда се ясно от влака, но понеже минахме покрай масива през нощта, нямаше никакъв шанс да го видя (влакът няма спирка там). Достъпен е със собствен или туристически оффроуд транспорт, понеже се намира навътре в пустинята и пътят до там е коловози в пясъците. Искаше ми се да отида, но щеше да ми отнеме много дни и нощи да се добера до там пеш или на стоп. До Бен Амира се намира и втора огромна скала на име Айша, където през 1999 г. се е състоял международен симпозиум и 16 скулптори от различни страни превърнали доста от околните малки скали в уникални късчета арт. Оформени са като животни, лица и абстрактни същества. Това също бе едно от местата, които исках да посетя, но отново - достигането до тези места е много трудно по пясъчни коловози през пустинята. Трафик от нормални коли няма, а дали изобщо ще мине някой джип с туристи е под въпрос, тези места не са никак посещавани.
Сутринта хората от влака ни донесоха два подноса със закуска - два пресни топли хляба, сладко, мед, мляко, сирене, чай/кафе. Докато бях в тоалетната да си измия пак очите, Ерик опустоши почти всичко като дори още не знаеше, че съм веган и не ям сирене и мед. Беше оставил единия хляб и сладкото, а медът си го беше изсипал всичкия в чая - бурканче около 100 грама. После си направи втори и дори трети чай като изсипа и всичкото прясно мляко вътре. Количеството храна, което ни бяха дали, беше голямо и не беше за изяждане наведнъж, така че смятах е добре да върнем част от нещата неизядени, да си останат за хората. А Ерик каза, че се възползвал от храната, понеже знаел, че аз си имам моя в раницата така или иначе. Това, разбира се, не му попречи да яде и от моята храна вчера на гарата в Нуадибу, когато аз хапнах преди влака и му предложих от любезност. Никога повече не му предложих от храната си. И всеки миг ми ставаше все по-интересно да видя какво ще последва от "кухнята на фрийлоудъра" :)
Когато просеше услуги или неща, Ерик наричаше всеки с думите "сахби" - приятелю или "хуя" - братко. Всички му бяха приятели и братя като се очакваше от тях да го хранят, превозват и приютяват. А най-важното нещо в живота му изглежда беше безумно смешният му мустак, който явно мажеше с нещо, за да заема определена форма. Всеки път като излезеше от тоалетната и пак го беше загладил, прихвах да се смея. Ерик ме пита защо се смея и като му казах, много се обиди. Веднъж ме пита какво мисля за косата му. Казах му, че нищо не мисля, защото си имам по-интересни неща, за които да мисля, а косата му е коса като коса, нищо особено просто торба косми, та май пак го обидих :) Нямаше да просъществува още дълго като моя лепка, време му беше вече да се откачи сам.
Тръгнахме си от влака-хотел и след десет минути вече вървяхме по единствената асфалтирана улица в малкото село - пътя за Атар. Нямаше никакъв трафик, очертаваше се дълго чакане. Ерик обаче освен да върви пеш, мразеше и да чака. По негова инициатива се отбихме в една пекарна да видим как се пече местния хляб, който чевръсти продавачи разнасяха из селото. Беше ми интересно и да си призная - нямаше да вляза ако не беше Ерик, понеже не съм от контактните хора и нямаше да се натрапя на подобно място. Винаги подминавам много интересни места и случки, понеже съм антисоциален тип човек и това се проявява и в пътешествията ми.
Селото беше много скромно и постройките бяха окаяни, а няколкото малки магазинчета тънеха в оскъдица, бедността си личеше навсякъде. Хората ни посрещаха плахи, но усмихнати, децата идваха и Ерик се закачаше с тях, не бяха много настоятелни да получат подарък и поне се забавляваха. Навсякъде щъкаха козички, които пък привличаха моето внимание и симпатии. На всеки около 20 минути се появяваше по някоя кола на пътя, Ерик започваше да крещи и маха сякаш е отчаян корабокрушенец, а хората понякога спираха и казваха, че отиват съвсем наблизо, друг път изобщо не спираха. И всичките коли бяха споделен превоз, нямаше да са безплатни. За луд късмет един пикап със сам шофьор спря и човекът беше супер мил, на всичко отгоре говореше добър английски. Не отиваше в Атар, а на около 50 км в правилната посока и реши да ни вземе. Първо имаше малко работа в селото и се отби в някаква къща, а когато бяхме на път да тръгваме, попита дали имаме нужда от нещо от магазина, понеже щеше да се отбие и там. Ерик каза, че има и че е гладен, но няма пари да си купи?! Ето тук вече ченето ми увисна и буквално онемях! Човекът му каза, че това не е проблем и отиде в магазина като се върна с цяла торба храни и напитки.
Доповръща ми се от Ерик и казах на човека, че аз имам пари и храна, така че храната да си остане за него. Той обаче я връчи всичката на Ерик и заяви, че за мюсюлманите липсата на пари не е проблем и те винаги си помагат. Малко преди това Ерик му беше казал, че се трансформирал в мюсюлманин. Естествено това беше пълна измама, понеже нито знаеше повече от 5 думи на арабски, нито се молеше, но после забелязах, че масово лъже местните, че е преминал към исляма. Човекът дори се обърна към мен и ме пита дали аз също вярвам в исляма, при което получи категорично "не" за отговор и леко се опита да ме убеди, че ислямът е правия път. Слушах и не вярвах на очите си. Ерик тотално ми падна в очите след тая постъпка. Да изкрънкаш храна и пиене от работещ човек, който те е взел на стоп ми се струва по-долно и мръсно от това да откраднеш близалка от бебе.
Шофьорът работеше по прекарването на кабели от Атар към селото. Той беше нещо като мениджър на проекта, тъкмо отиваше да нагледа работниците. Доста си поговорихме, след като Ерик заспа в колата и повече дума не обели. Беше си "изработил" храната за деня и човека явно не му беше интересен. А беше много приятен и възпитан човек, очевидно си изкарваше парите с труд и ми стана ужасно гадно от използваческия акт. Като стигнахме обекта, седнахме да пием чай с работниците на единствената сянка наоколо - ниско подлезче под шосето. Приготвянето на чай е истинска церемония в Мавритания и отнема много време. Чаят многократно се разлива от високо от чаша в чаша и после обратно в чайника, накрая се образува много пяна и се налива в малките стъклени чашки, които никога сякаш не се мият с вода и сапун... Хигиената е много ниска в страната, принципно водата не е в изобилие, но и самите хора така са си свикнали, надолу из Африка е същото дори да има вода в излишък. Храненето пък се състои на земята като всички се събират в кръг и по средата се сервира голям поднос с ориз и месо, всички ядат от едно място и с пръсти. Яде се само с дясната ръка, лявата се счита за нечиста. Подносът с храна обикновено се слага върху мушама, постлана върху килимите. Директно на тази мушама се нахвърлят парчета хляб, а тя също едва ли някога се почиства.
Месото е основна храна, както и оризът. Когато кажеш на хората, че не ядеш месо, се чудят с какво да те нагостят и обикновено се сещат само за зеленчуци, на никой не му минава през ум да ти даде чист бял ориз, просто сварен без друго вътре.
Не се сещам за по-лошо нещо от това да се родиш магаре или жена в Мавритания. Магаретата не ги ядат, но ги използват за пренасяне на какво ли не, обикновено в пъти по-тежко от тяхното тегло и ги спукват от бой, което за късмет аз лично не видях, иначе щеше да се стигне до раздаване на справедливост по улиците. А жените... те са си просто чаршафи с не особено много права и безчет задължения. Хубавото е, че имали право на развод и много от тях се възползвали, след което можели втори път да се оженят и дори били предпочитани жените "втора ръка". И Мавритания е една от страните, в които местната култура не ми се видя много културна :)
Пътят до Атар беше асфалтов и придвижването ставаше бързо, но пък нямаше никакъв трафик. Един от работниците ни откара с друга кола до полицейския пост недалеч и там, още докато слизахме от колата, уговори няколко местни с натоварен пикап да ни сместят отзад при багажа. С този пикап стигнахме Атар. На входа на града имаше пост, където полицаите ни записаха, след което шофьорът ни остави на 15 минути пеш от центъра на града. Ерик не искаше да върви дори тези 15 минути, така че докато ходехме, започна да пита паркирали встрани от пътя шофьори колко е далеч до центъра, а един от тях предложи да ни закара, Ерик точно това искаше. Продължавах да наблюдавам и да се изумявам, този човек достигаше непонятни за мен висоти в използването на хората. Абсолютно всяко нещо, което всеки пътешественик би трябвало да свърши сам със собствени сили и бюджет, той чакаше друг да му го свърши.
Тръгнахме към къщата на Мохамед, който му бил каучсърфинг домакин преди време и сега Ерик искаше да го изненада, понеже не беше предупредил, че ще идва. Мохамед и жена му ни се зарадваха и посрещнаха много топло. Седнахме в стаята за гости да пием чай, след което успях да се изкъпя и да си изпера дрехите след влака. Почувствах се по-добре след поливането с една кофа вода, но мръсотията от желязната руда не искаше да си отиде цялата. Изразходих много шампоан, но и това не помогна и чак дни по-късно, след още няколко къпания, усетих че вече няма прах по мен. Водата, изтичаща в банята, беше направо черна. А прането на дрехите беше обречено, трябваше поне още 10 пъти да бъдат изпрани, и то не на ръка, а в пералня дето да ги върти по 3 часа, за да ги броя чисти.
Мохамед, жена му и двамата им сина бяха много религиозно семейство, но това не им пречеше да посрещат чужденци и да са гостоприемни и търпеливи към странностите на западняците. След като вече бяхме чисти, Мохамед сервира огромен поднос с ориз и месо, всички седнаха да ядат, а аз се дръпнах настрани да ям хляб, топен в зехтин и маслини. Предложих им от маслините и зехтина, много приятно им стана и си взеха по няколко. Като разбраха, че не ям животни, жената на Мохамед каза, че ще отиде до пазара да вземе зеленчуци и довечера ще сготви специално за мен. Обясних й, че изобщо не е нужно и че имам достатъчно храна, но това не помогна и вечерта наистина ме чакаше огромен поднос, пълен само със сварени зеленчуци, всякакви видове и по много.
След като обядвахме, аз се включих в акцията по откопаване и преместване на дърво, което Мохамед и семейството му искаха да посадят на друго място. Дърветата и въобще всички растения бяха на голяма почит в пустинята, понеже и без това рядко се срещаха и трудно се отглеждаха. Дълги часове, дори дни копаене и най-после бяха близо до изваждането на корените. След още час борба успяхме и дървото беше преместено и засадено отново. По-късно излязохме с Мохамед и Ерик да търсим интернет кафе, Мохамед каза, че знае точно къде се намира единственото в града. Много исках да пиша на близките си, пак минаха доста дни без вести и което е по-важно - в Мавритания нямаше никакъв роуминг на А1 и за разлика от Мароко, където можех да получавам съобщения и да клипвам в знак, че съм добре, тук нямах никаква комуникация с дома и не знаех дали всичко е на ред там, което ме тревожеше. В интернет кафето срещнахме първия гаден мавританец досега - момчето зад бюрото поиска по 6 евро на час! Цената беше нереална и колкото и да спорехме с него, той не отстъпваше, понеже беше монополист и знаеше, че няма къде другаде да отида. Отказах се и си тръгнахме, Мохамед към дома си, а аз и Ерик да търсим някъде другаде интернет, хрумна ми да се примоля в някоя туристическа агенция да ползвам техен компютър за десет минути и да им платя за услугата.
Докато се отдалечавахме от нет кафето, един младеж с пикап се изравни с нас и ни заговори на отличен английски. Беше собственик на тур агенция и почна да ни предлага турове към Чингети и другите интересни места в района. Ерик го попита за интернет кафе и той му посочи именно това, от което идвахме. Като му казахме, че там човекът е измамник и иска неоснователно много пари, той заяви, че го познавал и че струвало не повече от 1 евро на час. Каза ни да се качим в колата и се върнахме там с него като той почна да се обяснява с момчето и го накара да отбие от цената, падна на 100 угия (2,50 евро) на час и повече отказа да свали категорично. Реших да ползвам нета за 30 минути само колкото да пиша вкъщи. Ерик ме помоли да напиша референция в каучсърфинг за Мохамед, за да се зарадва, понеже много държал на референциите.
След 30 минути същото момче с пикапа, което уреди свалянето на цената, дойде да ни вземе и ни покани отново в колата да ни обясни на дълго и на широко какви места има за посещение в околността и как може да се стигне до тях. Той самият продаваше турове, но беше и много приятелски настроен към посетители, които няма да си купят тур с него. Разказа ни за много от местата, показа снимки и клипчета, беше разговорлив и приятен. Малко преди да се стъмни ни покани на чай в туристическия кемп на негов приятел, където щяха да се събират. Мястото беше и хотел, и хостел, и къмпинг. Беше малко отдалечено от града. Седнахме всички в една огромна шатра и се разговорихме, а едно от момчетата отиде да готви. Нашият човек беше доста пътувал из Европа и Африка, разказа как започнал бизнеса си с туристи и как сега изкарвал много пари, понеже работел с фотографи на National Geographic, известни богаташи и важни клечки. Бил няколко пъти в министерството да съветва министрите какво да се предприеме в сферата на туризма. Сподели също, че е заклет мюсюлманин, не пие алкохол, но не е женен и не иска да се жени, за да може свободно да ходи по чужденки, явно това му е хобито. Често се изумявам как всеки човек интерпретира религиозните ценности и морал така, както на него лично му е угодно. Накрая се получава, че религиозните уж хора са по-разхайтени и неморални от тези, които не вярват в никаква религия.
Едно от момчетата сервира чая и огромно блюдо с ориз и месо, всички седнаха да ядат и бяха много изненадани, че аз седях встрани, далеч от софрата и си останах само на чай. Като разбраха защо не ям, едното момче отиде да сготви специално за мен въпреки поредицата от възражения от моя страна. Да не говорим, че в къщата на Мохамед сигурно отдавна ни чакаха за вечеря. А колкото и пъти да кажех на Ерик да се обади и да предупреди,че ще закъснеем, той само махваше с ръка и казваше, че нямало проблем, те късно си лягали.
Получих две купички, пълни с кускус и зеленчуци, беше много вкусно и всичко си изядох. Разговорът се завъртя около религията и понеже Ерик пак се представяше за мюсюлманин, едно от момчетата, което беше крайно религиозно, го смъмри яко и му каза, че трябва да отиде да се учи на арабски и да се моли, да чете корана и чак като научи още много неща за исляма, да казва че е мюсюлманин.
Като се върнахме при Мохамед, той беше бесен. Седяха с жена му да ни чакат за вечеря и се бяха притеснили защо вече е 22:00, а никой не идва. Стана ми много криво, понеже въпреки че нямах вина и сто пъти казах на Ерик да се обади на Мохамед или да му пише през интернет, семейството беше ядосано и на двамата. И най-лошото беше, че Мохамед не говореше английски и комуникацията с него ставаше чрез преводача на телефона му, та трябваше да пишем половин час, докато се разберем и извиним. Втората вечеря беше страшно обилна, за мен имаше огромна паница с варени зеленчуци и трябваше да изям всичко, за да не се обидят хората, не раздигнаха съдовете докато не доядох и последните. Направо ми призля от толкова тъпкане. След вечеря подарих пакетче шарена сол и кафявия шал от Мароко (който изпрах след влака) на семейството, много се зарадваха и ги омилостивих малко. Жената на Мохамед ми подари една гривна от камъни от района, ръчно изработена.
Спахме в стаята за гости като Ерик поиска за себе си комарник. За първи път видях такъв комарник - изглежда точно като палатка и от всички страни е просто мрежа. Влиза се вътре като в палатката и се затваря с цип. Преди да си легна, излязох на двора да изтупам отново спалния си чувал. Коланът ми с парите и документите го хвърлих върху шалтето вътре и излязох за няма и 20 секунди да тупна чувала. Когато излизах, Ерик си беше вътре в комарника, в другия край на стаята. Когато влязох, беше излязъл от комарника и се мотаеше из стаята сякаш безцелно. Веднага ми светна червената лампичка, че освен всичко друго може би е и крадец, понеже точно преди да изляза ми беше подвикнал да отида да тупам по-далеч, да не влиза прахоляк в стаята. Явно е мислел, че ще се забавя и е видял колана, оставен на шалтето. За всеки случай преди да легна преброих всички пари, макар да знаех, че за по-малко от 20 секунди няма как да излезе от комарника, отвори колана, вземе нещо и го скрие. Всичко си беше на мястото. Но на мен ми беше предостатъчно вече наученото покрай Ерик и наблюденията ми върху него, утре или щеше да се махне доброволно, или щях да му кажа, че не искам повече да движи с мен.
 |
| изгрев в Choum - гледка от влака |
закуска от милите хора във влакаето го и него - влак за настаняване сред пустинята, бяхме в левия вагоншосето за Атари козите минават да заредятцентъра и джамиятапекарна в селотораницата ми е потресаващо мръсна
 |
| момче пече хляб, който се продава топъл по улиците и определено е най-вървежната стока |
тъжна, много тъжна картина...когато видях Марко с вързани крака, пожелах ужасни неща на изрода, който му ги е вързал, явно за да не бягав стаята за гости на Мохамедкъщата му отвън
 |
| с Ерик и Мохамед към интернет кафето, а отпред - три чаршафа се носят по улицата вместо да се веят на простора :) |
 |
| гостоприемните мавританци, с които си говорихме и ядохме, и Ерик, който явно иска по-голям мустак |
16.02.2020
Днес планът ми беше да се отправя към Чингети - оазис в пустинята, на около 90 км от Атар по черен път. Ерик също много искаше да идва, но сутринта прекара повече от два часа в банята в зализване на мустака си явно, така че реших да не го чакам изобщо и да тръгвам когато на мен ми е кеф. Мохамед донесе две франзели за закуска, хапнах и на раздяла жена му помоли да и отсипя малко от моя зехтин. Дадох и го всичкия, за тези хора зехтинът беше огромен лукс и явно не го консумираха често. Ерик излезе от банята тъкмо когато щях да тръгвам и пак се залепи за мен. Този път обаче нямаше да издържи дълго :)
Взех си сбогом със семейството, а Ерик си остави дори малката раница у тях, понеже искаше да види Чингети за малко и да се върне да спи на сигурно. А аз щях да остана в Чингети. Понеже ужасно го мързеше да върви, още на главната улица в центъра почна да маха и вика след колите, и не след дълго един човек спря и ни откара до изхода на града. На полицейския пост ченгето седеше на столче на единствената сянка в района, взе паспортите ни и влезе в къщичката да пише. Ерик му седна на стола и когато полицаят се върна и му каза да стане и да се премести да чака от другата страна на пътя, той не се помръдна. Започна да се държи изключително нагло и безочливо, на мен вече нервите не ми издържаха и му се развиках да си махне мързеливия задник от там веднага, преди да ни е вкарал в беля с полицията. Ченгето го изгледа сърдито, а перуанецът се премести където чаках и аз - на слънце, на разклона към Чингети.
Започна се дълго няколко часа чакане под жаркото слънце, което никак нямаше да понесе на потомъка на инките. Това беше идеалният момент да се отърва от Ерик без да го гоня, а той сам да се откаже. Махаше и викаше след малкото минаващи коли, но никоя от тях не отиваше към Чингети. След няма и половин час започна да лансира идеи да сме се откажели днес от Чингети, понеже било много късно вече и да сме отидели да стопираме за Тержит - друг оазис, който е в посока главния път за Нуакшот и има повече коли. Заявих, че няма такава опция за мен и ако иска той да си отива да стопира за там. Повися още малко и не се отказваше, чак взех да се навивам по едно време, че ще трябва да го гоня по грубия начин. За късмет една кола спря, отиваше до близко село встрани от пътя, качихме се и когато човекът спря да ни остави на пътя за Чингети в нищото, Ерик се уплаши и реши да остане в колата и да се върне обратно в града по-късно със същата кола, хората казаха, че ще се връщат. Най-после! Повече никога не видях или чух от Ерик, а всичко придоби къде по-приятна атмосфера веднага щом той си замина.
Застанах на пътя сред абсолютната пустош, до сега за половин ден не беше минала нито една кола за Чингети. Нямаше и 5 минути след раздялата с Ерик, един претоварен пикап Тойота се зададе по пътя. Вътре беше пълен с хора, така че се качих върху цялата огромна купчина багажи, човекът се съгласи да ме вземе безплатно. Возенето беше много забавно, стърчах над всички купчини с вещи и се държах за едно тъничко колкото половин пръст въженце, колата яко друсаше по каменистия път и всеки момент очаквах да изхвръкна, понеже шофьорът не беше от бавните. Не зная с колко точно километра в час хвърчахме, но бяха поне 80-90 по груба преценка.
След около час и нещо стигнахме Чингети като пътят беше толкова зле на места, че се налагаше да излизаме от него и да минаваме през коловози отстрани. Беше ранен следобед и имах предостатъчно време да опозная градчето. Реших да се възползвам от оферта, която един от пътниците в пикапа ми направи като пристигнахме - да си разпъна палатката в къмпинг-хотел, който в последствие се оказа чудесно място, нямаше нито един друг клиент освен мен и намерих така жадуваното спокойствие. Имаше и истински душ, водата течеше отгоре, да не повярваш! Хареса ми и реших да остана, цената беше 100 угия за палатка, тоест 2,50 евро. Разпънах я, оставих си нещата вътре като си взех всички ценни и се отправих на разходка из града. Това беше първата и последната ми платена нощувка в цялото пътуване.
Първо се спрях при камила и малкото й, с които прекарах известно време, а после разгледах стария град, който е в руини и всъщност е основната забележителност на Чингети. Градът е основан през 13 век и е на пътя на керваните, прекосяващи пустинята, а в последствие се превръща във важен религиозен център. Поклонници, пътуващи за Мека, се отбивали тук да си починат и да се помолят в централната джамия. По-късно градът става и важен образователен център, много арабски учени живяли тук. В стария град има пет библиотеки, в които се съхраняват ръкописи на средновековни учени и текстове на Корана. Чингети е включен в списъка на ЮНЕСКО и за опазването му са вложени много усилия и средства, но се оказва трудна задача поради постоянния пустинен вятър и пясъците, които носи. Доста от старите постройки са погълнати от тях.
Отидох и до близките дюни, които за съжаление ме ужасиха - целите бяха покрити с боклуци, представляваха едно гигантско сметище. Бързо ми мина мерака да ходя по тях, почти си нарязах крака на стърчащи над пясъка големи стъкла. Местните в Чингети, особено в стария град, бяха вкусили вече от отровата на туризма и бяха много надъхани да продават всякакви сувенири и дрънкулки на посетителите. И понеже точно днес аз явно бях единствен посетител, всички ми се нахвърлиха. Едно момиче беше най-настъпателно и до последно не се отказваше, убеди ме да вляза в магазинчето й и започна да вади куп дрънкулки. Като разбра, че нищо няма да купя, продължи да ме преследва по улицата и да иска да размени нещо с мен. Предложи купчина гривни в замяна на телефона ми :) Щях да се разсмея ако не беше всъщност тъжно. Беднотията явно караше хората съвсем да озверяват и да са готови на всичко, а някой да предложи нещо в замяна на допотопната ми олющена Нокия, вече съвсем ме сащиса.
Отбих се в една от така наречените библиотеки. Представляваше стаичка с музейни експонати от бита на хората. Жената на пост поиска пари като ме видя, че вдигам апарата в желание да снимам, така че си останах без снимки от мястото. Наблизо беше джамията, която може да се гледа само отвън, не се допускат немюсюлмани вътре. Попаднах и на сграда, която повече приличаше на фамилна библиотека и имаше доста стари книги, които ми бяха показани една по една от собственика на мястото. Беше ми много интересно, книгите са изумителни, но след посещението чичката поиска 100 угия,а никъде нищо не се споменаваше за входна такса. Докривя ми и му обясних, че щом е така, трябва да иска парите преди хората да влязат, а не като си отиват и трябва да сложи знак. Просто не е честно. Остави ме да си тръгна без да платя.
По залез разходката ми приключи и доста ме беше изморила психически. Децата ме "нападаха" на тумби с викове да им дам кадо - подарък. Възрастните на всеки ъгъл ми предлагаха сувенири, хотел, ресторант... беше натрапчиво навсякъде и жалко, че дюните бяха в такова ужасно състояние, иначе щяха да са супер за уединена разходка. Привечер се върнах в къмпинга, където намерих нужното спокойствие, изкъпах се и изпрах някои дрехи, седнах да попиша в тетрадката и си легнах към 22:00. Наспах се идеално на пълна тишина, местенцето много ми хареса, понеже от едната страна на къмпинга бяха гробищата и съответно от там не идваше никакъв шум.
камили на изхода на Атарпътят за Чингетигледка назад от покрива на претоварена тойотапейзажите си ги биваше :)
 |
| гледка напред |
влизане в Чингетикъмпинг-хотелът, в който се настаних за една нощидеално място за палаткатаа гледката беше супер - право към гробището :)Чингети - пустинният градкамили в Чингети
 |
| из руините на стария град... |
 |
| джамията, в която не се допускат немюсюлмани |
 |
| древни книги Коран, стари колкото света... |
тази много е преживялазалез над гробищетодвора на къмпинга, палатката ми е най-вдясно отзадгледка към Чингети от покривамавритански угия
17.02.2020
Сутринта се наложи да издирвам собственика, че да си платя нощувката. Открих го в едно магазинче и оправихме сметката, след което поех на път. Планът ми бе да опитам да се добера до Уадан - друг интересен оазис на около 120 км от тук, още по-навътре в пустинята. Пътят до там започваше от разклонение от пътя за Атар, беше отново само черен път и трафикът към Уадан май никакъв го нямаше. Хванах стоп с местни с джип (тук всички коли 4х4 ги наричат "кат-кат", докато схвана това, доста се чудих какви са тия котки в пустинята :))). Пътуваха за Атар, оставиха ме на разклона за Уадан и откарах там близо 4 часа в безплодно чакане. Вятърът беше много силен и вееше пясъци в очите ми, по едно време ги усетих като много изсъхнали и щипещи, очилата не помагаха. Слушах си музика и чаках, но нито една кола за Уадан не се появи и реших да се връщам към Атар и от там да стопирам за Тержит.
Докато чаках, размишлявах върху една интересна особеност на Мавритания, за която четох в една книга - робството. Тя е последната страна в света, която забранила робството, при това не по-рано от не толкова далечната 1980 г. Макар и забранено по закон, робството си останало част от културата и този закон не бил прилаган яростно, така че според някои по-съвременни проучвания се смята, че над 300 000 мавританци все още живеят в робство. Тъй като населението на страната се дели на бели и черни (белите са с тен на араби, а черните са негри), цветът има огромно значение за социалния статус на човека. Смята се, че белите мавританци са по-качествени от черните такива и вторите обикновено са потърпевшите от робството.
И за Атар имаше съвсем малко коли, но когато един пикап се зададе, веднага го стопирах. Бяха двойка възрастни французи и се стъписаха като ме видяха в нищото. Едва ли очакваха да видят някого на такова място насред пустинята. Взеха ме и като разбраха, че не съм извънземно или рецидивист, се успокоиха и пътувахме приятно до Атар, въпреки друсането по черния път. Тъкмо ме оставиха в центъра и тръгнах към края на града в посока Тержит, когато едно момче ме заговори на английски. Каза ми, че е член на каучсърфинг и като разбра, че ще стопирам за Тержит, поиска да ми намери стоп за там. Нормално отказвам подобен тип помощници, но този имаше вид на наистина желаещ да помогне и вдъхваше доверие, така че отидох с него до близък къмпинг-хотел, където той познаваше всички и веднага ми уреди да пътувам с един французин, дошъл за малко до Атар да си напазарува и връщащ се в Тержит след час. Франсето нямаше нищо против да ме вземе в буса си и само трябваше да изчакам да е готов за тръгване.
Времето, през което трябваше да чакам, прекарах в дома на момчето, което ме покани на чай и ме черпи също и кока-кола. Направи ми силно впечатление, че имаше куче, което беше домашно - имаше си нашийник и си личеше, че е добре гледано и много игриво. Това е нещо нетипично за страната, хората тук не държат кучета или ако държат, те са захвърлени навън и не се третират с любов. Явно това момче беше заимствало нещо от западната култура, а кучето се казваше Бора и беше много готино.
Докато си говорехме, ми подари и тюрбан, който ме научи как да намотавам около главата си като истински бербер. Показа ми много снимки и клипчета от Бен Амира и други интересни места, той работи като тур гид. Спомена за "Окото на Сахара", което също много исках да видя и за което четох преди доста време и събуди голям интерес у мен. Представлява гигантско геоложко образувание с диаметър около 50 км. Формата му е на огромен кръг, вътре в който има по-малки концентрични кръгове. В центъра се намира гигантски конгломерат с диаметър около 1.5 километра. Вижда се от Космоса и привлича вниманието на астронавтите като първоначалната теория е била, че произходът му е от сблъсък с метеорит, но в последствие се доказва, че липсва стопена скала и тази теория отпада. Уникално място, намиращо се още навътре в пустинята след Уадан и отново достъпно или със собствен транспорт, или с турове. Или пък пеш, но с доста солидна подготовка.
Като стана време за тръгване, французинът се обади и отидохме до хотела. По пътя видяхме тренировка на военни, бяха от различни страни, имаше доста нигерийци, както и двама италианци. С единия доста си поговорихме, казваше се Джузепе и беше от Рагуза в Сицилия, много се зарадва като му казах все хубави неща за града му и цялата околност.
Французинът беше готов и поехме към Тержит, бусът беше пълен с багаж и кучето му, което спасил преди 4 години от улицата тук, взел си го във Франция, после в Кот Д`Ивоар, където също живял известно време, а накрая се установил в Мавритания за постоянно и отворил къща за гости в Тержит. Беше дошъл до Атар да зареди с провизии. Кучето беше страшна сладурана и ми облиза очите търпеливо и старателно, явно усети, че са много сухи и жестоко ме щипят заради пустинните пясъци. Пътят до Тержит беше асфалтиран, последните 10 км се отклоняваше от главния за Нуакшот и беше нов асфалт, така че доста бързо стигнахме. Гледките през тези последни 10 км бяха вълшебни... високи скални масиви се извисяваха над пустинята, камили се мотаеха безцелно сред оранжевите пясъци, малки кръгли къщички се кипреха на фона на този извънземен пейзаж.
На влизане в Тержит бързо разбрах, че това местенце ще ми хареса. Франсето паркира в двора на дома си, предложи ми да си оставя раницата при него, за да не се мъча да разглеждам с нея. Взех си шише с вода и тръгнах на обиколка. Едно от кучетата на къщата за гости тръгна с мен и ме изпроводи чак до оазиса и обратно. Тержит беше приказно място... много, много различно от Чингети. Докато вторият беше повече град и хората там бяха много комерсиално настроени и досаждащи, то тук цареше някакво нереално спокойствие. Нито едно дете не ми се лепна да иска кадо, нито един човек не се опита нещо да ме кара да купувам... Чак ми се видя нереално. Селото беше тихо, спокойно, някак си заспало хармонично... а разходката ми беше повече от приятна. Вървях все по пътя към източника на вода, сърцето на оазиса. За да го посетиш обаче, има такса за всички туристи - 200 угия или 5 евро. Реших да ги прежаля и да видя извора все пак, интересно ми беше какво има там. По пътя палмите все повече зачестяваха, а в сърцето на оазиса всичко беше палмова гора и имаше прекрасни скали с малка пещеричка, както и басейнчета с вода, извираща от самото място. Няколко шатри бяха разпънати явно за туристите, за щастие аз бях единствен посетител поради късния следобеден час. Последните туристи тъкмо си тръгваха, когато аз отивах. Мисля, че може да се "хакне" мястото и да не се плаща билет като се влезе по-късничко привечер, би трябвало да няма човек на входа, понеже като излизах в 18:30 нямаше никого (жокер за следващите ниско бюджетни посетители :))
До шатрите има тоалетни и душове, а ако човек продължи след извора нагоре, се изкачва леко и стига до страхотни хълмове, които са наполовина покрити с пясък и наполовина с камъни. Мястото е много красиво и интересно! На връщане минах по друг път и се натъкнах на малко хълмче, от което се откри чудна гледка към целия Тержит. Точно в подножието му се намираше къмпинг, в който имаше доста посетители.
Когато отидох да си взема раницата от французина, едно момче от персонала на къщата му за гости ме попита къде смятам да си разпъна палатката и като му казах, че си харесах едни места между палмите недалеч от тук, предложи да я разпъна в двора на неговата къща, където живееше цялото му голямо семейство. Къщата беше съседна на гестхауза и още преди да се стъмни палатката ми беше готова за спане. Семейството ме почерпи чай, не можех да си говоря с тях заради езиковата бариера, но по едно време дойдоха две момчета техни роднини, едно от които говореше отличен английски. Разказа, че учи в Китай, но заради вируса си е дошъл преди няколко седмици и сега живее в Нуакшот, а в Тержит дошъл за малко да види семейството си, това било родното му място. Каза, че харесва Китай повече от Мавритания и че страната му не била хубава, нищо нямало за гледане и правене - доста поспорихме по този въпрос, аз мисля точно обратното.
В Тержит няма ток и това му е най-якото, чаят се правеше на светлина от фенер и обстановката беше вълшебна, звездите се виждаха отлично. Легнах си след няколко чаши чай и един къшей хляб, който бабата ми търкулна по пода чак от другата страна на голямата шатра, където тя седеше. Тук така се подава всичко - храна, телефони... всичко се търкаля по пода със засилка, никой не си прави труда да стане и да го подаде в ръка. До късно чувах гласове, семейството беше многолюдно и децата вдигаха шум, но в крайна сметка успях да поспя.
 |
| изхода/входа на Чингети |
 |
| човекът, който ми го подари и ме черпи чай |
 |
| кучето на французина, което дойде с мен до края на оазиса |
18.02.2020
Последният ми ден в тази магическа пустиня прекарах изцяло на път. Веднага щом се съмна събрах палатката и се сбогувах с хората. Походих пеш част от 10-те километра към главния път, порадвах се на страхотни камили, една от които бе бяла и синеока. По някое време се зададе първата кола, която не беше платен транспорт. Вътре пътуваха френските туристи, с които се разминах вчера на входа на оазиса. Бяха с гид и шофьор, взеха ме въпреки че нямаше никакво място и трябваше да споделям предната седалка с гида, което не беше комфортно въпреки, че колата беше голяма. Пътуваха за Нуакшот, но нямаше начин да прекарам толкова часове на половин седалка, така че слязох на главния път, където вече имаше повече движение. Именно на разклона беше разположен и полицейски пост, където ченгетата спираха за проверка всички коли. Незнайно защо не ми поискаха изобщо паспорта и само ме попитаха за къде пътувам. Искаха да ми уредят веднага транспорт и спряха един микробус, който беше платен превоз. Учудиха се, че отказах категорично, но изобщо не ме тормозиха повече и дори се опитаха да разберат каква точно кола искам. Обясних, че съм на стоп и махам само на частни коли, а след известно време полицаят спря един пикап, който му се стори подходящ и двамата местни вътре се съгласиха да ме вземат. Пътуваха за Нуакшот и доста часове отлетяха в колата. По някое време спукахме гума, но шофьорът бързо я смени.
Добре, че ме откараха почти до края на града и не се наложи да го вървя пеш. Нуакшот е огромен, прашен и мръсен град. Навсякъде из него цари хаос и мизерия, особено мизерия. Отидох до крайпътно магазинче да си взема хляб, че умирах от глад. Продавачът беше брутален измамник и не знам как си мислеше, че ще купувам без да знам цените. Опита се да ме метне като поиска 200 угия за хляб, който струва 10. Изобщо не възрази като му подадох 10 и въобще не се церемоних да се обяснявам.
Имах голям късмет със стопа, почти веднага ме взе скъпа кола с включен климатик и човекът пътуваше доста на юг, щеше да ме остави 50 км преди границата със Сенегал. Беше върл мюсюлманин и не спираше да възхвалява турския президент - Ердоган. Мед му капеше на сърце като говореше за него. Така и не разбрах какво му харесват на тоя психопат, турците го мразят (поне интелигентните такива), а толкова далеч от Анадола го обожават и дават за пример.
Колкото по на юг слизахме, толкова пейзажите ставаха по-красиви. Оранжеви и бели дюни се съревноваваха за по-големи площи, селцата изглеждаха по-спретнати и боклукът сякаш понамаля. Самият път обаче беше в окаяно състояние и едва се влачехме. Освен тотално разбития асфалт, имаше и пясъчни натрупвания на доста места.
Почти веднага щом слязох от колата, ми спря камион с много приятен шофьор, който в последствие ме уреди да спя на най-скандалната и мразена граница в Западна Африка :) За нея се носят легенди сред пътешествениците, всеки предупреждава да се избягва поради брутален тормоз от всякакви измамници и от самите митничари. Пристигнахме там по тъмно и границата тъкмо затваряше, полицаите бяха завардили портата. След дълги преговори с помощта на шофьора и безчет обаждания, ми разрешиха да разпъна палатката под навесче до полицията и така си осигурих безопасно място за спане и тази нощ. Град Росо, в който се намира границата, никак не ми се струваше подходящ за нощни обиколки по улиците. Води се трети по големина град след столицата и Нуадибу.
Границата бе на брега на река Сенегал, нощта беше гореща и задушна в палатката, а от време на време се събуждах от гласове, полицаите говореха твърде силно или пък моят слух е твърде остър. Вълнувах се много от предстоящото влизане в Сенегал утре, за първи път в това пътуване предстоеше нова за мен държава и не знаех какво да очаквам. Но мислех положително - щом Мавритания и Мароко толкова ми харесаха и си прекарах чудесно, защо пък Сенегал да не ми хареса?! Все още дори не подозирах, че още от утре ще мина на друга вълна и ще излъчвам на други честоти...
 |
| в такава къщичка ми се иска да живея |
 |
| маршрутът ми през Мавритания |
Пътят...
https://www.youtube.com/watch?v=WUsQbri9yaI
2 коментара:
Супер интересно, Тери!
Бихме изкарали сигурно две седмици там. Изгледжа много специално!
А този Ерик, умрях от смях, въпреки че е за плач! :)) Такъв тип и ние нямаме в рекордите. Задмина даже нашите хора от лодката хахаха
Аха, Мавритания е много специална и определено ще ви хареса, някак си автентично е всичко! Следващия път мисля да отида за 20 дни в Мароко и още 10 в Мавритания, а от там надолу - въобще :)
То и вашите типчета от лодката бяха екземпляри "за чудо и приказ", като си спомня постовете, хахаахх ужас :))) Ерик много щеше да си пасне с тях!
Чакам с нетърпение новия ви пост за Судан, египетски са много интересни!
Публикуване на коментар