Мианмар - живата Азия - Янгон, Баган и Мандалей

 

Единствен и неповторим Баган

 

Традиционна бирманска музика - https://youtu.be/M6BLppBxoUk


Ако трябва да скупча в резюме всичките си впечатления от Мианмар, мога да се справя отлично, използвайки само две думи - харесва ми! Всичко, изписано нататък, е разтягане на локуми защо, аджеба, тая държавица така дълбоко ми влезе под кожата и то само за 13 дни престой - крайно недостатъчно време, за да се опознае качествено! Това го приемете като съвет тези, които някой ден ще се докопате до тази чудновата и странна земя - не правете като мен, не си тръгвайте след 13 дни. Дори за комерсиалните, прекопирали Запада Тайланд и Малайзия две седмици са нищо, та какво остава за Мианмар - истинската, живата, автентичната Азия. Онази, която търси пътешественикът, скитникът, а не туристът. Дълбоко ме очарова тая страна, защото наистина все още е запазила до огромна степен духа на континента. С други думи ако искате да видите и усетите нещо по-различно от Югоизточната Азия с лъскавите хотели, пренаселени с бели хора плажове, заведения за бързо хранене и всичко останало, вървящо в комплект с цялата машина за туризъм, Мианмар е вашето място. 

Страната все още е позната с две имена: старото - Бирма и новото-старо - Мианмар. Столицата й противно на очакванията на неинформирания посетител, вече не е Янгон (бил столица до 2005 г), който е най-голям и доста интересен град, а значително по-малкият и не толкова впечатляващ Найпидо. Населението на страната е около 55 милиона, което по мое мнение е страшно много за тази територия, но кой ли ме пита мен, важното е, че навсякъде всичко живо се плоди като невидяло и Бирма не прави изключение. И България с нейните 7 милиона ми се вижда зловещо пренаселена, на нашата територия би трябвало да живеят не повече от 500 000 човечета макс, даже и това ми се струва много, за да има шанс да се създаде качество, вместо количество. 

Човек няма как да не забележи още в първите си часове в Мианмар, че животът се върти основно около вездесъщия будизъм - главната религия на страната. Всичко, навсякъде е по някакъв начин синхронизирано с религията. Храмовете са толкова много и до такава степен главозамайващи, дъхоспиращи и буквално превземащи цялото внимание на ума и сетивата, че просто няма как да не ги запомниш. Най-интересни са старите като тези в Баган, но и новопостроените си ги бива. В тукашните храмове ходенето бос е до такава степен важно, че за разлика от Тайланд например, където се събуваш преди влизане в самия храм, в Мианмар свалянето на обувките и чорапите става още на прага на дворния комплекс, който понякога е огромен и се налага да ходиш доста време на бос крак по жестоко напечени от слънцето плочки. Ходене дори е неточно казано, тъй като то се превръща в скоростно и болезнено подскачане на пръсти или пети, а на моменти направо тичане към покритата част на храма. Все пак не всички сме нестинари, но ако някой такъв дойде на посещение в бирманските храмове, ще си е точно на мястото :)

Филипини - част 2 - шоколадови хълмове и оризови тераси

Шоколадовите хълмове


Invisible - https://www.youtube.com/watch?v=acuto9xjdTI


13.04.2019

Утрото на терминала в Тубигон обещаваше поредния слънчев и усмихнат ден, а главата ми беше сериозно замаяна от недоспиване и отчаяни борби за дрямка. Стегнах се и се отправих на мисия - да опозная поне мъничко "Земята на шоколадовите хълмове" - наименование, дадено на остров Бохол, заради главната му атракция. Над 1000 заоблени хълма се извисяват тук и получават името си, защото през сухия сезон тревата, с която са обрасли, става кафеникава. Създават усещането, че са направени от шоколад. За тези хълмове четох в една енциклопедия много отдавна и горях от нетърпение да ги видя. Височината им варира между 30 и 100 метра, а според една от легендите за произхода им, двама великани се замервали с камъни в продължение на дни, никой не победил и станали приятели, а скалите останали на местата, където паднали и се превърнали в днешните Шоколадови хълмове. Според друга легенда хълмовете са сълзите на отхвърлен от любимата си великан, тя била човек и той я отвлякъл, но скоро след това тя се разболяла и умряла от мъка.

На Бохол има две места, които трябва да се видят задължително - Шоколадовите хълмове и Tarsier sanctuary - мястото, където може да се наблюдават тарсиери (дългопети) в естествената им среда, намира се до село Corella. Да не се бърка с недалечното Tarsier conservation area, което представлява съвсем друга "атракция" - туристите не само може да видят тарсиери, но и да се гаврят с тях като ги пипат и позират за снимки, освен това там държат в плен и други животни, нещо като зоопарк. Няма нищо общо с центъра за опазване, за който ще пиша по-надолу. Иначе островът има още куп приятни кътчета, като например плажовете, до които аз така и не стигнах, но доколкото разбрах си ги бива, особено тези на съседното до Бохол островче Панглао, свързано с него чрез мостове. Имаше много места, които ми се искаше да посетя, но ограниченото време яко ми пречеше и все повече се дразнех. 16 дни за Филипините е смешно малко.

Филипини - острови, плажове и терминални несгоди


Незабравим залез на остров Боракай

 

Филипинската версия на песента от саундтрака на новия филм "Рая и последния дракон", който веднага ми стана много любим :) - https://youtu.be/gUxGqtVZmVY


След опознаването на толкова много азиатски държави, все си мислех, че няма какво да ме изненада дотолкова, че да ми докара лека форма на културен шок. Но ето, че имало - Филипините. Няма друга като нея в Азия. Страна на 7107 острова, безкрайни и изумително красиви плажове, 2000 годишни оризови тераси с обща дължина на терасираните зидове по-голяма от Великата китайска стена, уникален за света градски транспорт в лицето на джипнита и триколки, натрапчива латино жилка, пренаселеност до краен предел, бездомници, престъпност, проституция, бързи храни, затлъстели люде, невъобразим брой фериботни връзки, повсеместни насаждения от кокосови палми... Не е лесно да се обхване колорита на Филипините в думи и снимки. Плажовете, например, са такава красота и толкова примамливи, че не се сещам за по-подходяща дестинация за любителите на синьото море и белия пясък, гарнирани с полюшиващи се на слабия бриз идеално накривени кокосови палми. Във Филипинете определено се идва за плажове! Има толкова много и аз видях може би 0,00001 процент от най-красивите. Дали въобще има такива, които да не са красиви... За съжаление не успях да надникна под водата, за което ми е много мъчно, но това е единственият минус в пътуването сам - няма при кого да си оставиш нещата, за да прекараш време в океана. Истината е, че е голям пропуск и нищо не може да го компенсира. 

Зимно из България и една година домо(око)шарване

Зимна Крушуна


Прекъсвам за малко поредицата от разкази за азиатското пътуване, които ще продължат с Филипините в следващия пост. Искам първо да сложа този, докато е още прясно, че лятото замръзналите водопади няма да са толкова "актуални" :) А и точно днес става една година, откакто корона-циркът ме окошари у дома. Ако не знаех колко глупост има по този свят, щеше да ми е трудно да повярвам, че това нещо върви успешно вече толкова време без всенародна съпротива и възражения. Но както и да е, на всеки поне малко мислещ човек му е ясно отдавна какво се случва и предстоящите ужасяващи тенденции. Спящите дълбоко презадоволени люде на 21 век се отказаха с лека ръка от права и свободи, за които поколения назад са проливали кръвта си. Но нищо вече не може да ме изненада, нищо лошо, идващо от човечеството. Мен лично всичко това пряко не ме бърка, тъй като имам твърде рехав и краткотраен контакт с обкръжаващия свят на хората. Никакви приятели, работа, зависимости, нужди, желания, телефон, банкова карта, медицинско досие и т.н. Както се казва - пълен маргинал. Лошото е, че все пак имам близки, които обичам и това още ме държи близо до града, което е голям проблем. В един аспект обаче китайската чума успя да ме удари - пътуванията извън страната. Те реално приключиха. Още миналото лято ми беше пределно ясно, че от България повече няма да изляза легално. Което ме устройва, не е проблем стига да мога да прекаравам цялото си време далеч и високо в планината. Само това искам. Човек без пътувания няма проблем да живее, но без принципи и достойнство поне за мен е изключено да се диша и една секунда. Никога няма да участвам в "новия ред" и съвсем съзнателно жертвам призванието си на глобален скитник, за да запазя принципите си. Така че с доза мъка анонсирам, че повече пътешествия май няма да има.

Малайзия - Борнео - част 2: орангутани, пещери и дългоноси маймуни в Саравак

 

Дългоноси маймуни в национален парк Бако

The Fight Will Be Your Own -  https://youtu.be/IHCMFovgshM 

 

26.03.2019

След краткия, но добре оползотворен престой в султаната Бруней, отново се насочих към Саравак в Малайзия, само че към частта му на запад от Бруней. От границата ме взе семейство за Мири. Слязох на един от разклоните, водещи към големия град, в който определено не исках да ходя, а те продължиха към него. Наблизо имаше огромен супермаркет, от който си накупих много изгодно толкова плодове, колкото нормален човек просто не би могъл да изяде наведнъж, даже и на два пъти. Не само ги изядох (над 2 кг папая, диня, мандарини), но исках и още. До злоупотреби с плодове стигах още по-лесно, когато цените бяха ниски. Не че в България цените на черешите могат да ме спрат да ям по 2-3 кг на ден. Вярно - само това, но пък в количества. 

След като се натъпках до пръсване, ударих джакпот и със стопа. Взе ме чичка с пикап, пътуващ до село, намиращо се до "задния вход" на Национален парк пещерите Ния - следващата ми цел. За късмет той пътуваше до селото и живееше в една от останалите дълги къщи. Беше от етноса ибан и сподели, че е засадил земите си с палми. Не му пукаше за нищо друго, освен че има работници в плантацията и изкарва добри пари, въобще не му мигна окото като му казах, че убива природата. Насочи ме къде е входа на парка, а преди това поразгледах и самата дълга къща. Затвърди се мнението ми, че повече наподобява на гигантски, безкрайно дълъг апартамент, отколкото на къща. Може би защото в моите представи къщата е самостоятелна постройка, а не комунално жилище за цялото село. Благодарение на този човек спестих 20 рингита за входа на парка, от другата му страна се минава само с лодка и щеше да бъде по-трудно да се "хакне". А от тази страна край селото имаше обособена будка за билети, но липсваше човешко присъствие, дали заради дъжда, или по принцип.  

Бруней Дарусалам - земята на един щур султан

 

Джамията Omar Ali Saifuddien и лодка павилион в езерцето в центъра на столицата

 

Earth Song - https://www.youtube.com/watch?v=3F6yS2lCbmA


 Каквото и да се знае и говори за Бруней Дарусалам, докато човек не се озове там да го усети през собствените си сетива, няма как да си го представи. До последно очаквах да видя самозабравила се лъскава фасада като Сингапур и забогатели хора, обсебени от храненето и пазаруването - точно като тези в Сингапур. А то се оказа нещо съвсем различно и доста неочаквано - народ, живеещ в голямата си част скромно, направо бедно и в нищета, а сградите в столицата създават усещането, че посещаваш нещо средно между село и малък провинциален град с няколко лъскави здания и площада. Бруней е известен най-вече със своя султан и неговото богатство, дължащо се на нефтени и газови находища. Допреди време е бил най-богатият човек на света, но е изместен от други понастоящем, всъщност още през 90-те от Бил Гейтс. И все пак остава богат със своите близо 30 милиарда долара. Харчовете му са толкова брутални, че ако беше по-пестелив, може би щеше да се задържи на върха на класацията. Всичко, за което "нормалните" хора биха прахосвали пари ако бяха богати, е и увлечение на султана: коли, от скъпи по-скъпи, самолети, хеликоптери, яхти, имоти по цял свят, жени, развлечения, тържества... Май няма нито едно смислено според моите разбирания нещо, за което този човек да е похарчил пари. Има около 9000 автомобила, сред които възможно най-скъпите в света Ролс Ройс, Ферари, Ламборгини и т.н. Частни самолети със златен интериор, два хеликоптера, огромен дворец за над 1 милиард долара с 1788 стаи. Харем с безчет жени, измежду които актриси и модели, отделно има три законни жени, с две от които е вече разведен. Първата му жена е братовчедка му, за която се жени, когато е на 19 г. при уреден от семейството брак. От нея има шест деца, а общо има 12 деца, от които 5 са вече женени. За сватбите им султанът е прахосал милиони долари. Известно е, че харчи за подстрижка 20 000 долара, а брат му принц Джефри, с когото са били първи другари в разгулния си живот, е рекордьор по джобни пари за харчене за ден - 500 000 долара. Луди фенове на алкохола и партитата, двамата братя са организирали постоянни запои и гуляи, малтретирали са жени и са държали някои от тях принудително, има дори заведени дела срещу тях в САЩ, естествено без резултат.

Малайзия - Борнео: край връх Кинабалу и на гости при келабитите

 

Връх Кинабалу, обвит в облаци и мъгли

 

Келабитска песен на техния език - https://www.youtube.com/watch?v=qWGm-sUHxik


Преди да посетя Борнео, си го представях като онова райско кътче, покрито с гъсти джунгли, пълни с безброй уникални за света растителни и животински видове, което беше описано в учебниците по география и научните трудове на известни биолози. Реалността - както обикновено нищо общо с представите. Непокътнати късчета природа на тази планета вече почти не останаха, а Борнео е едно от най-жестоко осакатените и унищожени до неузнаваемост места в света. Почти нищо не е оцеляло от предишните обитатели на този остров. Горите са поголовно изсечени и заменени с палмови плантации, животните са избити или просто измрели поради липса на местообитания, а миниатюрните парченца джунгла, пръснати из двете провинции на малайзийско Борнео - Саба и Саравак, само напомнят бегло за съществуването на някакъв друг свят преди настоящия. Свят, в който е имало място за всички - джунглата, животните и препитаващите се със събирачество и лов местни. Не мисля, че ако някой от учените, изследвали Борнео в миналото, го види сега, ще може да направи дори лек паралел с онова, което е изследвал. Понастоящем безграничната алчност на правителствата на Малайзия и Индонезия е преобразила напълно този остров. Следата, останала да напомня някогашното му природното многообразие, е във вид на малки, изолирани национални паркове, таксуващи билети за посещение от туристите, дошли да видят руините на Борнео. И лошото е, че повечето идват с представи като моите - за джунгли, зеленина, животни... Все още има живи хора, които си спомнят Борнео такова, каквото е било и би трябвало да бъде, но когато и те умрат, за острова с 15 000 вида растения и над 1500 вида птици, няма да остане дори и спомен. 

Борнео е трети по големина остров в света и е поделен между три държави - Малайзия, Бруней Дарусалам, който притежава съвсем малка площ, както и Индонезия, която държи "огромното парче от баницата". В последната наричат острова Калимантан. Въпреки, че Борнео е далеч от Тайланд, Филипините или Виетнам, димът от жестоките горски пожари, запалени от алчните човеци, решили да разчистват гората за нови плантации, понякога е достигал чак до тези държави. За разлика от скоростно изчезващите животни и растения, човеците се множат постоянно и са минали вече 21 милиона. Исторически погледнато островът е бил обитаем от хора повече от 40 000 години назад. Първите му жители са били близки до аборигените и папуасите, оставили са ни рисунки в пещери, за които се предполага, че са дори на повече от 50 000 години. Тези хорица обаче са били изтикани да живеят в планините от настъпващите по-късно представители на малайските народи, които в момента са над 90% от населението на Борнео. Канибализмът е бил широко разпространен сред някои племена, а доста от тях са били и ловци на глави. Все още близо половината население на острова са анимисти, малко над 20% са мюсюлмани и още по-малък е процента на християните.

Индонезия - част 5 - Сулавеси: на погребален туризъм в Тана Тораджа

Човешки черепи из пещери и скални ниши в Тораджа

 

Now We Are Free - https://www.youtube.com/watch?v=z_7MGy6SaMM


При все това, че в Индонезия всеки остров си имаше своята кукувщина, Сулавеси ги сложи всичките в малкия си джоб. И в някои отношения ми хареса! Тук целият смисъл на живота на хората е дотолкова изтрещял, че ми беше трудно да повярвам в съществуването на такова място на планетата, преди да се озова там. С пълна сила това важи за региона Тана Тораджа, където сякаш всеки миг от живота е посветен на смъртта и се живее само в нейна чест. Освен уникалните къщи тонгконан на местните, строени само от дърво, без никакви пирони и с покриви от бамбук, наподобяващи кораб или гигантско седло, тук голямата атракция са погребалните церемонии и живите мъртъвци. Които, за огромно мое съжаление, биват придружавани от колосални жертвоприношения на животни, основно биволи и свине. Този факт страшно ме озлоби към хората на Тораджа, но не съжалявам, че дойдох, иначе щях да пропусна интересни за мен преживявания с човешки черепи и скелети, към които за разлика от животните (поне късметът ме пожали и не видях нищо убито или убивано), не само не изпитах жал, но и ми беше супер забавно да се мотая в пещери, където отвсякъде изникват такива и се препъвам в тях. Визуалният контакт с мумия в музея на Рантепао съвсем ме очарова, просто усетих някакво облекчение при вида на мъртъвците, защото след всичкото зло, което хората причиняват на природата всеки ден през живота си, накрая пак мрат, гният и се разлагат, превръщат се в мърша не само духовно, каквито са приживе, а и физически. Изпитах успокоение и дори кеф, именно тогава за първи път осъзнах, че всичко човешко в мен си е отишло.

Ако човек отиде на Сулавеси, в никакъв случай не трябва да пропуска Тораджа. Районът е много впечатляващ, красив е откъм природа, има какво да се види по отношение на погребалния туризъм, а хората ми се сториха една идея по-кротки от останалите места в страната. Даже да не сте фенове на човешката смърт, самите скални и пещерни погребални комплекси са много интересни и няма къде другаде да се види подобно нещо. Къщите също кефят на макс, напомниха ми тези на етноса батак на Суматра, но са специални и уникални по свой си начин. 

Индонезия - част 4 - по плажовете на Ломбок


Люлки край плажа на Гили Траванган

Bohemian Rhapsody - https://youtu.be/Odh_m7huLO4


05.03.2019

Слизайки от ферибота първата ми задача бе да намеря офис на Пелни, където да разпитам за точен час на отплаване на кораба за Сулавеси и цена на билета. Знаех само, че по план трябва да отплава на 9-ти, но нищо повече. Свързаха ме по телефона с агент на компанията, понеже се оказа, че офис няма. От него разбрах, че цената на билета е 295 000 рупии, а час на отплаване би трябвало да е 3 следобед на съответната дата. Значи имах почти 5 дни на Ломбок. Като знаех какви бяха предните индонезийски острови, които посетих, не очаквах тук да ми се остава повече дни, че да съжалявам за краткото време. Нещо повече - в рамките на тези 5 дни възнамерявах и да се отбия до сателитните малки островчета, наричани Gili-та (в превод "гили" означава малък остров). Пълните им имена са  Gili Trawangan, Gili Meno и Gili Air. Гилитата представляват три малки острова недалеч от крайбрежието на Ломбок, туристическа дестинация са заради плажовете, гмуркането и въобще екзотиката на топлите води. На територията им са забранени всякакви моторни превозни средства и придвижването става пеша, с колело или файтон, наречен цидомо. Най-големият от трите острова е Гили Траванган, който аз посетих. Той е единственият издигащ се 30 метра над морското ниво, другите нямат никакви хълмчета. Дълъг е 3 км и широк 2 км, плажовете му са бели, красиви и водите - идеални за гмуркане. На острова живеят около 1500 постоянни жители. За съжаление обаче не липсват негативи, никак дори. Гилитата са средище за разпространение и употреба на всякакви наркотични вещества, пълно е с туристи, дошли тук да купонясват по кръчмите и да се друсат. По островите няма полиция и ако загазите, трябва да се обърнете към полицията в Ломбок, макар че само в Траванган мисля, че имаше някакви служители на реда. 

Индонезия - част 3 - заклещване в Бали

Оризови тераси в Jatiluwih


Велико :) - https://www.youtube.com/watch?v=LdH1hSWGFGU


Още през първия ми ден в Бали илюзиите ми за спокойни дни и тихи нощи бяха разбити на пух и прах. Тайничко се надявах, че напускайки мюсюлманска Индонезия в лицето на Ява и Суматра, ще попадна на по-малко шумен, пренаселен и задръстен в трафик остров, но уви - не стана така. Бали е единственият остров в Индонезия, чието население изповядва хиндуизма. Само че е доста различен от този в Индия, храмовете са особени и много впечатляващи, а за мое съжаление надеждата тукашните хинду поклонници да са вегетарианци като индийските си събратя, се стопи моментално - нищо такова няма в балиийския хиндуизъм. В рамките на първите няколко дни на този остров установих основните му негативи и позитиви. Трафикът е безумен, особено в източната му част - милиони моторчета и коли. Според думите на местен Бали притежава третия най-ужасен трафик след Джакарта и Сурабая в страната. Островът е пренаселен до пръсване, тук живеят не само балийци, но покрай туризма е пълно и с пришълци от другите острови, дошли да заработват. Гъмжи от алчни местни и орди туристи като вторите хранят първите и съответно се получават страшно сбъркани представи и изкривявания в ценностната система. Стопът е тегава мисия през повечето време, градски транспорт в градове като столицата Денпасар например няма и ако човек не иска да плаща такси, трябва да го върви целия пеш в кошмарния му трафик. Плажовете на повечето места са неподходящи за посещение, освен ако човек не се наслаждава на тормоза от местни търговци и всякаква измет. На всяка туристическа забележителност, дори на всеки храм, се плаща входна такса от порядъка на 6-7 лв на калпак. Тротоарите из острова са смъртно опасни! На много места има оставени огромни дупки, където ходещият пеш може да пропадне и да се потроши или убие. Освен това са тесни, на места липсващи, а трафикът е страшно интензивен. Локални бунища има доста, но трябва да знаеш къде да търсиш. Тук не са като на другите острови - навсякъде край пътя, а са леко скрити - зад храмове например, по някой склон, или каквото и да е място, където да не се виждат от туристите.